Стивън Кинг
Магьосникът (28) (Тъмната кула IV)

2

След час, когато луната се беше издигнала над дърветата, ка-тетът на Роланд стигна до нефтеното поле на Ситго. Бяха яздили встрани от големия път за всеки случай, но както се оказа, предпазните мерки бяха напразни — не забелязаха нито един ездач, в която и да е от двете посоки. „Като че ли Жътвен ден е отменен тази година“ — помисли си Сюзан… след което се сети за червеноръките плашила и потръпна. Утре вечер биха боядисали ръцете на Роланд червени и това все още можеше да се случи, ако ги хванеха. „Не само с него, обаче, С всички ни. Дори с Шийми“

Оставиха конете завързани за някакво отдавна повредено съоръжение близо до югоизточния край на полето и бавно се приближиха до работещите помпи, които бяха разположени в същия район. Разговаряха шепнешком, когато изобщо си разменяха по няколко думи. Роланд не беше сигурен дали е необходимо да шепнат, но това изглеждаше естествено. Според него Ситго беше доста по-страшно място от гробищата макар да се съмняваше, че мъртвите биха се събудили, ако ще в небето да са изгрели и две Демонски луни. Тук лежаха неспокойни трупове, същински зомбита, които протягат ръждясалите си снаги към небето, а буталата им се спускат и се вдигат като маршируващи крака.

Поведе групата си към работната зона. Подминаха табела с надпис „КАК ТИ Е КАСКАТА?“ и друга, на която пишеше „ПРОИЗВЕЖДАМЕ ПЕТРОЛ, РАФИНИРАМЕ СИГУРНОСТ“. Спряха до една помпа, която дрънчеше толкова силно, че Роланд трябваше да вика за да го чуят:

— Шийми! Подай ми няколко от големите!

Шийми беше напълнил джобовете си от дисагите на Сюзан и сега му подаде две бомбички. Около помпата имаше останки от ръждива ограда и когато младежите се опитаха да се покатерят по нея, коловете й запукаха като кости.

Сюзан стисна рамото на Роланд.

— Внимавай! — изкрещя, надвиквайки ритмичното уумп-уумп-уумп на помпата. Не изглеждаше уплашена, само възбудена и нащрек.

Усмихна й се, придърпа я към себе си и я целуна.

— Приготви се да бягаш! — прошепна. — Ако всичко мине добре, ще палнем свещ край Ситго. Страхотно голяма свещ.

С Кътбърт преминаха под подпорите на ръждясалата помпена кула и спряха до двигателя. Роланд се зачуди как машината не се е разпаднала още преди години. Повечето от частите й бяха ръждясали, но той видя гигантски въртящ се лост, по който се стичаше масло — очевидно зареждано чрез някакъв друг механизъм. От него се разнасяше миризма на газ, която му напомни за струята, пулсираща ритмично в другия край на нефтената платформа.

Роланд се приближи до машината, промъквайки се изпод металните казани, боядисани в зелено. Преминаха през някакъв смрадлив и горещ проход, който ги отведе точно под кулата. Пред тях лостът в края на буталото се въртеше равномерно, а по него се стичаха мазни сълзи. До него имаше крива тръба — най-вероятно преливник, реши Роланд. От време на време от отвора й се стичаше по някоя капка петрол, а под нея имаше черна локва. Посочи я и Кътбърт кимна.

Крясъците нямаше да им помогнат тук — трясъкът и ревът на машините бяха оглушителни. Роланд показа на приятеля си една бомбичка и извика в ухото му:

— Пали и бягай! Ще изчакам, за да ти дам колкото може повече преднина. Правя го както за мое, така и за твое добро. Трябва ми чиста пътека през тази машинария, разбираш ли?

Кътбърт кимна и също изкрещя:

— И какво ще стане, ако наоколо има достатъчно газ да гръмне, като драсна клечката?

Роланд отстъпи. Вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Как бих могъл да знам?“. Кътбърт се засмя и извади кутията кибрит, която беше отмъкнал от бюрото на Авери преди да излязат от затвора. Вдигна вежди към Роланд — „Готов ли си?“. Стрелецът кимна.

Вятърът беше силен, но обкръжаващите ги машинарии му преграждаха пътя и пламъчето от клечката не угасна. Роланд вдигна бомбичката и това предизвика в съзнанието му кратък, болезнен спомен за майка му: колко мразеше тя тези неща и как винаги й се струваше, че някой ще си загуби око или пръст при взрива.

Кътбърт се потупа по гърдите и целуна дланта си за късмет. След това приближи пламъчето до фитила. Той започна да се разгаря. Младежът се обърна, престори се, че се кани да изрита боклуците („Това си е Бърт — помисли си Роланд, — би се шегувал и на бесилото“), после изчезна в прохода, по който бяха дошли.

Роланд задържа за миг бомбичката, след това я метна в преливника. Трепереше, когато се обърна — страхуваше се от експлозията. Но не се случи нищо. Той се втурна по прохода, излезе на открито и видя Кътбърт от другата страна на оградата. Махна му, сякаш искаше да каже: „Махай се, идиот такъв, изчезвай!“ — сетне светът се взриви.

Разнесе се басов тътен, който едва не го оглуши. Земята се изплъзна изпод краката му като вълна, грамадна гореща ръка го блъсна в гърба и го тласна напред. Стори му се, че е бягал с нейна помощ една-две крачки — или може би дори три — преди тя да го вдигне във въздуха и да го запрати към оградата. Кътбърт беше паднал по гръб и зяпаше нещо зад Роланд. Очите му бяха разширени и удивени, бе зяпнал от изумление. Роланд видя всичко това, защото Ситго беше залят от светлина като посред бял ден. Бяха запалили тяхна собствена Жътвена клада раничко, но за сметка на това беше огромна и ярка.

Пропълзя на четири крака към Кътбърт и го сграбчи за ръката. Зад тях се чу глух, яростен рев и наоколо се посипаха парчета метал. Двамата се надигнаха и се затичаха към мястото, където Алан стоеше пред Сюзан и Шийми, сякаш се мъчеше да ги предпази.

Роланд погледна назад и видя останките от кулата, които сияеха в тъмночервено като нажежена конска подкова около сияйна факла, чийто пламъци се издигаха в небето. Бяха започнали! Не знаеше колко помпи още ще могат да запалят преди хората да заприиждат от града, но възнамеряваше да се справят с колкото се може повече, независимо какъв риск поемат. Взривяването на танкерите край Висящата скала беше само част от задачата им. Източникът на петрол на Фарсън трябваше да бъде пресушен.

Не се оказа необходимо да хвърлят бомбички в преливниците на останалите помпи. Тръбите бяха свързани в мрежа под земята, очевидно пълни с естествен газ, който се беше просмуквал през разпадащите се уплътнения. Роланд и Кътбърт едва бяха достигнали до спътниците си, когато избухна нова експлозия и още един огнен стълб се издигна от кулата отдясно на онази, която бяха запалили. Желязната конструкция се откъсна от подпорите си като зъб, измъкнат от гноясал венец. Полетя сред облак от жълт пламък, после се сгромоляса, разпръсквайки искри.

И още една. И още една. И още…

Петимата младежи стояха в укритието си с ръце пред лицето, за да защитят очите си от непоносимия блясък. Сега нефтеното поле приличаше на празнична торта със запалени свещички и топлината беше непоносима.

— Господи! — прошепна Алан.

Ако останеха още малко, осъзна Роланд, щяха да бъдат изпечени като пуканки. Пък и трябваше да мислят за конете — макар и да се намираха доста далеч от епицентъра на експлозията, никой не знаеше докъде ще се разпростре пожарът — дори и две от повредените кули вече бяха обгърнати от пламъци. Конете сигурно бяха полудели от ужас.

По дяволите, той беше полудял от ужас.

— Хайде! — изкрещя.

Хукнаха, следвани от разрастващото се жълто-оранжево сияние.

3

Отначало Джонас си помисли, че това е само в съзнанието му — че експлозията е последица от тяхната любовна игра.

Любовна игра, ъхъ. Глупости! С Корал правеха любов колкото магаретата могат да смятат! Но правеха нещо подобно. Наистина страхотно!

Беше преспивал със страстни жени и преди, такива, дето те натикват във фурната и те държат там, и продължават да те нагряват като помпат с бедра, но преди Корал никога не беше имал жена, която да се нажежава в такъв синхрон с него. Що се отнася до секса, винаги се беше държал като човек, който си го взима, когато може, и забравя за това, когато не става. Но с Корал искаше само да граби още и още. Когато бяха заедно, се любеха като котки или невестулки, въртяха се, съскаха и се деряха; хапеха се един друг като дяволи; и това никога не им беше достатъчно.

Тази вечер беше имало сбирка на коневъдната асоциация, която през последните дни беше започнала да се превръща в асоциация на Фарсън. Джонас ги беше събрал да им обясни положението, беше отговарял на идиотските им въпроси и се беше убедил, че са наясно какво трябва да правят утре. След като приключи с това, провери Рия, която се беше настанила в стаята на Кимба Раймър. Тя дори не го забеляза. Седеше в кабинета на Раймър — с висок таван и претъпкани с книги стелажи — зад изисканото му бюро, в неговото подплатено кресло и изглеждаше не на място като курвенски гащи на олтара на църква. На бюрото на Раймър беше поставила стъкленото кълбо. Прокарваше напред-назад ръце над него и си мърмореше нещо под носа, но то оставаше все така тъмно.

Джонас я заключи и отиде при Корал. Тя го очакваше в приемната, където щеше да се проведе утрешната беседа. В това крило имаше предостатъчно спални, но Корал го беше отвела при мъртвия си брат… и това не беше случайност. И тъй, те се любеха в разкошното легло, което Харт Торин така и не успя да сподели с любовницата си.

Беше великолепно както винаги и Джонас приближаваше към оргазма си, когато първата кула избухна. „Господи Христе, тя е страхотна! — помисли си той. — Като нея няма друга из целия проклет свят.“

Още две експлозии отекнаха една след друга и Корал замръзна за секунда под него, преди да продължи да помпа с алчните си бедра.

— Ситго! — прошепна дрезгаво.

— Ахм! — изръмжа той и се залюля заедно с нея. Беше изгубил желанието да правят любов, но вече бяха стигнали до точката, където беше невъзможно да спрат, дори ако ги заплашваше смърт или нещо по-лошо.

След две минути вече вървеше към площадката пред стаята, а пенисът му се полюшваше като някаква безумна имитация на магически жезъл. Корал го следваше по петите, гола като него.

— Защо сега? — избухна тя, когато Джонас отвори вратата към терасата. — Можех да свърша още поне три пъти!

Той не й обърна внимание. Хоризонтът на запад тънеше в мрак, но над нефтеното поле се издигаше стълб жълта светлина. Нарастваше и ставаше по-ярък пред погледа му; гръмотевичните трясъци от експлозиите отекваха през няколко километровото разстояние.

Чувстваше съзнанието си странно замъглено — усещането си беше там, откакто онзи плъх, Диърборн, чрез кошмарен интуитивен пробив беше разбрал какъв е и го беше изобличил. Любенето с буйната Корал за малко беше смекчило усещането, но сега, докато гледаше към обгърнатата от пожар местност, която допреди малко беше смятал за запас петрол за Добрия, чувството се върна с нарастваща сила; беше като блатна треска, която понякога те напуска, но си остава загнездена в костите ти. „Душата на човек като теб никога не напуска запада“ — бе казал Диърборн. Беше истина, разбира се, и не му беше нужно някакъв младок с жълто около устата да му го напомня,… но мисълта беше особено натрапчива.

Проклетият Уил Диърборн! Къде, всъщност, бяха сега той и неговите благовъзпитани приятелчета? В затвора ли? Джонас смяташе, че вече не са пленници.

Нови експлозии разтърсиха нощта. Хората, които бяха крещели по време на разкриването на убийствата сутринта, крещяха отново.

— Това е най-големият жътвен фойерверк на света! — промълви Корал.

Преди Джонас да й отговори, някой потропа на вратата на спалнята. След секунда Клей Рейнолдс влезе в стаята само по джинси. Косата му беше разрошена, погледът му — див.

— Лоши новини от града, Елдред! — извика. — Диърборн и другите негодници от Вътрешността…

Последваха още три експлозии. Откъм пламтящото нефтено поле на Ситго лениво се издигна червено-оранжева огнена топка, избледня и изчезна. Рейнолдс излезе на терасата и застана до перилата между двамата, без да обръща внимание на голотата им. Като обезумял се втренчи в огненото кълбо, което след миг изчезна — също като хлапетата. Джонас почувства, че странната, сгъстяваща се мъгла в съзнанието му отново се опитва да го обсеби.

— Как са избягали? — попита. — Знаеш ли? А Авери?

— Мъртъв е. Заместникът, който е бил на пост с него — също. Открил ги е другият заместник, Тод Брайдър… Елдред, какво става там? Какво се е случило?

— А, това са твоите хлапета — каза Корал. — Не им отне много време да започнат собствения си жътвен празник!

„Какво ли са намислили?“ — запита се Джонас. Беше уместен въпрос — може би единственият от значение в момента. Дали бяха приключили със създаването на неприятности… или тепърва започваха?

Внезапно му се прииска да е далеч от Сийфронт, от Хамбри, от Меджис. Но вече беше твърде късно да се върне назад и в момента се чувстваше ужасно безпомощен.

— Клей?

— Да, Елдред.

Но погледът на Рейнолдс — и съзнанието му — все още бяха насочени към Ситго. Джонас го стисна за рамото и го обърна към себе си. Чувстваше как собственото му съзнание се включва на скорост, започва да нахвърля план за действие и приветства това усещане. Тъмната, мрачна сянка на фатализъм в душата му избледня и изчезна.

— С колко човека разполагаме?

Рейнолдс се намръщи, обмисляйки въпроса.

— Тридесет и пет — каза накрая. — Може би.

— Колко са въоръжени?

— С пушки ли?

— Не, с грахови шушулки, глупак такъв.

— Е, вероятно… — Рейнолдс подръпна долната си устна, мръщейки се по-усилено от всякога. — Около дузина. Става дума за пушки, които стрелят, нали така…

— А големите клечки от коневъдната асоциация? Още ли са тук?

— Струва ми се, че да.

— Намери Ленгил и Ренфрю. Поне няма да се налага да ги събуждаш — всичките ще са станали, а повечето от тях ще са долу. — Джонас посочи към двора. — Кажи на Ренфрю да събере хайка. Само от въоръжени мъже. Ще ми се да са поне осем-десет, но ще се задоволя и с петима. Впрегни в каручката на дъртата вещица най-здравото и яко пони, което намериш. Кажи на стария загубеняк Мигел, че ако понито, което ти избере, умре по пътя към Висящата скала, ще трябва да си използва очите вместо тапи за уши.

Корал Торин дрезгаво се изсмя. Рейнолдс я погледна, втренчи се в гърдите й и с усилие се обърна отново към Джонас.

— Къде е Рой? — попита го Елдред.

— На третия етаж с някаква сервитьорка.

— Изритай го от там — нареди Джонас. — На него му се пада да подготви старата кучка за пътуването.

— Кога тръгваме?

— Колкото се може по-скоро! Ти и аз напред, с момчетата на Ренфрю, а Ленгил отзад, с останалите бойци. Но трябва да си сигурен, че Хаш Ренфрю е с нас, Клей — той е подло куче.

— А какво ще стане с конете на Ската?

— Мътните да ги вземат проклетите коне! — Последва още една експлозия в Ситго и към небето се издигна ново огнено кълбо. Джонас не можеше да види черните облаци дим, които изпълват небето или да помирише горящия петрол — вятърът, който духаше от изток на запад ги отнасяше встрани от града.

— Но…

— Просто направи каквото ти казах! — Джонас най-сетне осъзна задачите си, подредени в низходящ ред. Конете бяха най-маловажни: Фарсън можеше да си намери коне почти навсякъде. По-интересни бяха танкерите, струпани край Висящата скала. Бяха още по-важни сега, когато останалите запаси ги нямаше. А най-важно от всичко беше стъкленото кълбо. Ако се счупеше, нека да се чупи в ръцете на Джордж Латиго, а не в тези на Елдред Джонас.

— Размърдай се — каза на Рейнолдс. — Дипейп тръгва след нас, с хората на Ленгил. Ти идваш с мен. Хайде, побързай!

— А аз? — попита Корал.

Той се обърна и я придърпа към себе си.

— Не съм те забравил, скъпа.

Корал кимна и го стисна между краката пред погледа на Клей Рейнолдс.

— Охо! — прошепна. — Аз също не съм те забравила.

4

Напуснаха Ситго с проглушени уши, но без да са пострадали. Шийми яздеше заедно с Кътбърт, а Капричозо се мъкнеше отзад.

Сюзан се сети къде да се скрият — и като повечето умни решения, нейното изглеждаше очевидно… след като някой се беше сетил за него. Малко след като преджътвената вечер се беше превърнала в погребална жътвена клада, петимата стигнаха до колибата сред Лошите треви, където Сюзан и Роланд няколко пъти се бяха любили.

Кътбърт и Роланд разгънаха одеялата си и седнаха да разгледат оръжията, които бяха отмъкнали от канцеларията на шерифа. Бяха намерили дори прашката на Бърт.

— Тези са с голям калибър — отбеляза Алан, който се взираше в дулото на своя револвер. — Ако имаш точен мерник, може и да ни свършат работа.

— Ще ми се да имахме картечницата на онзи фермер — замечтано каза Кътбърт.

— Нали се сещаш какво би казал Корт за пушка като тази? — попита Роланд и Кътбърт избухна в смях. Алан също се разсмя.

— Кой е Корт? — попита Сюзан.

— Здравеняк, за какъвто Елдред Джонас само се мисли — отвърна Алан. — Беше ни учител.

Роланд предложи да поспят час-два — следващият ден щеше да е наистина тежък. Не чувстваше необходимост да подчертае, че можеше да им е последният.

— Алан, долавяш ли нещо?

— Не още.

— Продължавай в този дух!

— Ще се опитам… но не обещавам нищо! Силата ми не е постоянна… Знаеш го не по-зле от мен.

Шийми се приближи, огледа ги и промърмори:

— Ти си Роланд… Ти Алан… А ти кой си, скъпи Артър Хийт? Как се казваш всъщност?

— Името ми е Кътбърт. — Бърт протегна ръка. — Кътбърт Алгууд. Как си, добре ли си, как си днес?

Шийми стисна ръката му и се изкиска. Беше весел, неочакван звук и ги накара да се усмихнат. Гримасата беше болезнена и Роланд предположи, че ако може да си види лицето, ще открие следи от изгаряния като наказание за това, че се е бил толкова близо до експлодиращите кули.

— Кът-кът-бърт — изкиска се Шийми. — О, божичко! Кът-кът-кът-бърт е много смешно име, нищо чудно, че си такъв забавен човек! Кът-кът-кът-бърт, ха-ха-ха-ха, като истинско пиленце! Голям майтап!

Младежът се усмихна и кимна.

— Мога ли да го убия, ако няма да ни трябва повече?

— Спести ми шума от изстрела, ако обичаш — отвърна му Роланд и се обърна към Сюзан с усмивка. — Ще се поразходиш ли с мен, Сю? Искам да си поговорим.

Тя го погледна, опита се да разчете нещо по лицето му и кимна.

— Добре.

Подаде му ръка. Роланд я пое и двамата излязоха навън. Под насмешливото лице на Демонската лупа девойката почувства как ужасът стяга сърцето й.

5

Вървяха мълчаливо през ароматната трева. Децата понякога се губеха в Лошите треви и умираха, но Сюзан никога не се беше страхувала да идва тук с Роланд, дори когато нямаше звезди, по които да се ориентира; усещането й за посока беше почти безпогрешно.

— Сю, ти не ми се подчини за револверите! — промърмори Роланд.

Тя го погледна с усмивка; беше удивена, но и започваше да се ядосва:

— Значи искаш да се върнеш в килията?

— Не, разбира се! Каква смелост! — Придърпа я към себе си и я целуна. Когато тя се отдръпна, и двамата дишаха тежко. — Но не трябва да нарушаваш заповедта ми този път.

Тя го гледаше прямо, без да казва нищо.

— Знаеш какво се каня да ти наредя.

— Да останем с Шийми в колибата, а вие ще тръгнете на път.

Той кимна.

— Ще го направите ли?

Тя си помисли колко непознато и страшно й се струваше оръжието на Роланд, скрито под нейното серапе; за учудения, изумен поглед на Дейв, когато изстреляният от нея куршум го удари в гърдите и го блъсна назад; за това как се беше опитала да застреля Авери и първият изстрел само беше запалил дрехата й. Нямаха оръжие за нея (освен ако не вземеше единия револвер на Роланд), пък и да имаше, тя не би могла да го използва добре… и, което беше по-важното, не искаше да го използва. Трябваше да мисли и за Шийми, следователно беше най-добре да се подчини на нареждането му.

Роланд търпеливо чакаше. Тя кимна.

— С Шийми ще ви чакаме. Обещавам ти.

Роланд се усмихна с облекчение.

— А сега на свой ред искам честен отговор.

— Стига да мога…

Тя се взря в луната, потръпна под погледа на болезнено — подпухналото й лице и се обърна към него.

— Каква е вероятността да се върнеш?

Той внимателно обмисли отговора си, като все още я държеше за раменете.

— Много по-голяма, отколкото Джонас си мисли. Ще чакаме в края на Лошите треви и вероятно отдалеч ще го забележим да идва!

— Да, табунът коне, който видях…

— Може да дойде и без конете — каза Роланд без дори да осъзнава колко добре следва мислите на Джонас. — Но хората му ще вдигат шум, дори ако се движат без конете! Ако отрядът му е многоброен, ще ги видим.

— А ако ви проследят? Ако Джонас е изпратил разузнавачи?

— Съмнявам се, че ще си направи този труд. — Роланд сви рамене. — Ако е така, ще се наложи да ги убием. Обучени сме да убиваме… ще се справим.

— Не отговори на въпроса ми. Каква е вероятността да те видя отново?

Той се замисли.

— Доста малка — каза накрая.

Тя притвори очи, като че я беше ударил.

— Лошо — промълви. — Но може и да не е толкова зле, колкото си мисля. А ако не се върнеш? С Шийми да тръгнем ли на запад, както беше предишната ни уговорка?

— Да, към Гилеад. Там ще сте на сигурно място и теб ще те уважават, скъпа, независимо какво ще се случи… Но пристигането ти там ще е от голямо значение, особено ако не чуеш танкерите да експлодират. Знаеш го, нали?

— Да предупредя хората ти — за нашия ка-тет.

Роланд кимна.

— Ще го сторя, не се безпокой. Ще се погрижа и за Шийми. Той е една от причините да се махна оттук.

Роланд разчиташе на Шийми повече, отколкото тя си мислеше. Ако той, Бърт и Алан бъдеха убити, младежът трябваше да я подкрепи.

— Кога тръгвате? — попита Сюзан. — Ще имаме ли време да се любим?

— Имаме време, но може би е по-добре да не го правим. Ще бъде достатъчно трудно да те напусна и без друго. Освен ако действително искаш да… — Погледът му почти я умоляваше да се съгласи.

— Тогава да поспим. — Тя го хвана за ръката. За секунда на езика й беше да му каже, че носи детето му, но в последния момент реши да замълчи. Роланд си имаше достатъчно други проблеми, а тя не искаше да му съобщава такава хубавата новина в такъв лош момент.

Върнаха се през тревата, която вече се надигаше да закрие проправената преди малко пътека. Роланд я прегърна и нежно я целуна още веднъж.

— Ще те обичам винаги, Сюзан. Каквото и да се случи.

Тя се усмихна, но очите й се наляха със сълзи.

— Каквото и да се случи — повтори и също го целуна.

6

Луната вече залязваше, когато осмината минаха под арката с надпис „ЕЛА В МИР“ на Свещения език. Джонас и Рейнолдс водеха групата. Зад тях се движеше Рия в черната каручка, теглена от понито. Другите петима бяха Хаш Ренфрю, Куинт и трима от най-добрите каубои на Ренфрю.

Корал също искаше да дойде, но Джонас имаше друга намерения.

— Ако ни убият, можеш да продължиш горе-долу както преди — каза й. — Няма нищо, което да те свърже с нас.

— Не съм сигурна, че без теб би имало смисъл да продължавам,

— Прекрати тези детинщини, не ти принадлежа. Ще откриеш доста много други причини да продължиш нататък по пътя, ако си напънеш мозъка. Ако всичко е както трябва а аз вярвам, че ще е — и все още ти се иска да дойдеш с мен, махни се от града веднага след като се разчуе, че сме успели. Има едно селище на запад в планините Ви Кастис. Рици. Вземи най-бързия кон, до който се добереш и ни чакай там. Когато пристигнем с танкерите, просто скачаш зад мен ма седлото и готово. Разбра ли?

Тя беше схванала — и още как. Една на хиляда беше Корал Горин — хитра като Сатаната и способна да се чука като любимата курва на Дявола. Той само можеше да се надява, че всичко ще се уреди толкова лесно, колкото й го беше представил.

Джонас поизостана, докато конят му се изравни с каручката. Стъкленото кълбо беше извадено от калъфа и лежеше в скута на Рия.

— Нещо ново? — попита я.

Едновременно се надяваше и се страхуваше да види, че и топката се заражда розовото сияние.

— Не! Ще проговори, когато реши, бъди сигурен.

— Тогава защо си ми_ ти, _стара жено?

— Ще разбереш, като му дойде времето. — Рия го погледна с презрение и с малко страх.

Той отново пришпори коня си начело на малкия отряд. Беше решил да отнеме топката от Рия при най-малкия признак на неприятности — магическото кълбо вече беше сложило отпечатък в мозъка му; твърде често си мислеше за онзи розов проблясък…

„Глупости — каза си. — Просто съм нервен преди битката. Веднъж да приключа с тази работа, пак ще съм си старият аз.“

Хубаво, ако беше истина, но…

… но, в интерес на истината, беше започнал да се чуди.

Ренфрю яздеше до Клей. Джонас се промъкна с коня си помежду им. Сакатият крак ужасно го болеше — още един лош знак.

— Ленгил? — обърна се към Ренфрю.

— Събира солиден отряд — отвърна фермерът. — Не се бой за Фран Ленгил. Най-малко тридесет човека.

— Тридесет? Богове, та аз му казах, че искам най-малко четиридесет!

Ренфрю го измери с поглед и потръпна от полъха на хладния вятър.

— Колко се страхуваш от тези три хлапета, Джонас?

— Страхувам се достатъчно и за двама ни, предполагам, след като ти си прекалено тъп да осъзнаеш кои са и на какво са способни. — Той се постара да се успокои и да нормализира тона си. Щеше да е по-добре да успее, тези тиквеници му бяха необходими още малко. Веднъж да предадеше кълбото на Латиго, нещата щяха да се променят.

— Макар че не вярвам да ги видим повече — добави.

— Най-вероятно са на поне петдесет километра оттук и яздят на запад — съгласи се Ренфрю. — Но съм готов да дам цяла крона, за да разбера как са се измъкнали!

„Какво значение има, идиот такъв?“ — помисли си Джонас, но не го каза на глас.

— Що се отнася до Ленгил, той ще събере най-свестните хора, които има — ако се стигне до битка, неговите тридесет ще се бият като шейсет.

Погледът му срещна този на Клей. „Ще повярвам като го видя“ — казваше му безмълвно Клей и Джонас отново си помисли, че винаги го беше харесвал повече от Рой Дипейп.

— Колцина ще са въоръжени?

— С пушки ли?

— Поне половината. Не са на повече от час зад нас.

— Добре. — Поне тилът им щеше да е прикрит. Трябваше да свърши работа. А той нямаше търпение да се отърве от тази трижди проклета топка.

„О — прошепна един писклив, налудничав глас от място, много по-дълбоко от дъното на сърцето му. — О, така ли?“

Джонас се постара да не му обръща внимание.

След около половин час се отклониха от пътя и минаха покрай Ската. На няколко километра разстояние се намираха Лошите треви, полюшвани от вятъра като сребърно море.

7

По същото време, когато Джонас и приятелите му се спускаха край Ската, Роланд, Кътбърт и Алан се качиха на конете си. Сюзан и Шийми стояха на входа на колибата и ги гледаха тъжно.

— Ще чуете взрива, когато танкерите избухнат, и ще подушите дима — каза Роланд. — Дори ако вятърът духа в обратна посока, пак ще усетите миризмата. После, след не повече от час, ще има още дим хей там. Това ще са храсталаците, запалени пред входа на каньона.

— А ако не видим нищо подобно?

— Тръгвате на запад. Но всичко ще е наред, Сю. Кълна се.

Девойката пристъпи напред, прегърна го през кръста и погледна към обляното му от лунната светлина лице. Той се наведе, погали я по главата и нежно я целуна.

— Пазете се — прошепна Сюзан и отстъпи назад.

— Аха — внезапно се обади Шийми. — Дръжте се като истински мъже. — Свенливо пристъпи напред и докосна ботуша на Кътбърт.

Кътбърт се наведе, хвана го за ръката и я разтърси:

— Грижи се за нея, приятелю!

Шийми сериозно кимна.

— Хайде — подкани ги Роланд. Беше сигурен, че ако още веднъж погледне към тъжното й лице, ще се разплаче. — Да тръгваме.

Бавно се отдалечиха от колибата. Преди тревата да се надигне зад тях и да я скрие от погледа им, той се обърна за последен път.

— Сю, обичам те!

Тя се усмихна. Усмивката й беше прекрасна.

— И мечка, и рибка, и зайче, и птичка… — промълви.

Следващия път, когато Роланд я видя, беше впримчена в Магьосническата дъга.

8

Картината, която Роланд и приятелите му съзряха на запад от Лошите треви, беше едновременно странна и тъжна. Вятърът разнасяше воали от пясък над каменистата пустиня, а лунната светлина ги превръщаше в надбягващи се призраци. Висящата скала се издигаше на около две колела разстояние, а входът към Айболт Каньон беше на още две колела по-нататък. Понякога пясъкът ги закриваше напълно. Зад тях високата трева сякаш шепнеше.

— Добре ли сте, момчета? — попита Роланд.

Те кимнаха.

— Май има доста стрелба.

— Ще помним лицата на бащите си — обади се Кътбърт.

— Да — съгласи се Роланд с отсъстващо изражение, после се надигна на седлото. — Вятърът духа в нашата посока — това е чудесно. Ще ги чуем като идват. Ще трябва да преценим от колко души се състои отрядът им.

Двамата кимнаха.

— Ако Джонас все още е в течение на нещата, скоро ще пристигне с малка групичка — каквито стрелци е успял да събере набързо — ще носи и топката. В такъв случай ще му подготвим засада, ще ги избием до крак и ще вземем Магьосническата дъга!

Алан и Кътбърт го слушаха внимателно.

— Ако се страхува от нас, сигурно ще реши да се появи по-късно и с повече хора. В такъв случай ще ги оставим да ни подминат… и ако вятърът все още е приятелски настроен към нас, ще ги нападнем отзад. Кътбърт се ухили.

— Баща ти трябва да се гордее с теб. Ти си само на четиринадесет и вече си лукав като дявол.

— При следващата луна навършвам петнадесет — сериозно му отвърна Роланд. — Ако ще действаме по този начин, може да се наложи да убием последните ездачи. Стреляйте само по мой сигнал.

— Каним се да стигнем до Висящата скала като част от групата им, така ли? — попита Алан. Винаги се беше движил на две крачки зад Кътбърт, но Роланд нямаше нищо против — понякога увереността е по-добра от бързината.

— Да, в случай, че носят стъклената топка.

— Страхувам се от Магьосническата дъга — ами ако им подскаже намеренията ни?

Кътбърт изглеждаше изненадан. Роланд прехапа устната си и си помисли, че понякога Алан е доста бърз. Беше се досетил за тази неприятна подробност преди Кътбърт… и дори преди него самия.

— Тази сутрин трябва да се надяваме на доста неща… Но ще изиграем картите си така, както ни бъдат раздадени от съдбата.

Слязоха от седлата и седнаха до конете си в края на затревеното поле, почти без да разговарят. Роланд следеше сребристите облаци прах, надбягващи се през пустинната местност — и мислеше за Сюзан. Представяше си я вече омъжена за него, как живеят заедно в някакво имение на юг от Гилеад. Дотогава Фарсън сигурно щеше да е победен, странните изменения в света — прекратени (детинското в него просто го убеждаваше, че краят на Фарсън ще доведе и до това), а дните му на Стрелец ще са приключили. Не беше минала и година, откакто бе спечелил правото да носи револвери, а вече не ги искаше. Целувките на Сюзан бяха смекчили сърцето му и го бяха променили по някакъв начин, бяха направили възможен съвсем друг живот.

По-добър от сегашния. Мечтаеше за дом, дечица и…

— Идват — прошепна Алан и го изтръгна от фантазиите му.

Стрелецът скочи на крака, стиснал юздите на Ръшър. Кътбърт застана до него.

— Голяма или малка група?

Алан се беше изправил и гледаше на югоизток. Старата звезда залязваше — само час оставаше до изгрев слънце.

— Не мога да преценя.

— Усещаш ли дали носят топката?

— Не! Млъкни и ме остави да слушам.

Роланд и Кътбърт наблюдаваха Алан, същевременно напрягайки слуха си да чуят тропота на коне и скърцането на колела, които вятърът би донесъл. Времето минаваше, вятърът се усилваше. Роланд погледна към Кътбърт, който беше извадил прашката си и нервно подръпваше ластика.

— Малка група са — внезапно обяви Алан. — Усещате ли ги?

Те поклатиха глави.

— Не са повече от десетина…

— Богове! — прошепна Роланд и замахна с юмрук към небето. — А топката?

— Не я чувствам. — Гласът на Алан бе тих, сякаш говореше насън. — Но е с тях, не мислите ли?

Роланд беше сигурен. Малка група от шестима или осмина, вероятно пренасяха и вълшебното кълбо.

— Пригответе се, момчета — каза. — Ще ги нападнем.

9

Групата на Джонас бързо се придвижваше през Лошите треви. Звездите грееха ярко в есенното небе, а Ренфрю чудесно умееше да се ориентира по тях. Джонас не се съмняваше, че старият каубой ще ги преведе по най-прекия път към Висящата скала.

Около час след като бяха навлезли сред Лошите треви, Куинт се изравни с него.

— Старицата иска да те види, сай. Казва, че било важно. — Куинт се озърна и тихичко добави: — Топката на коленете й е цялата блестяща!

— Така значи? Виж сега какво ще ти кажа — остани да правиш компания на приятелчетата тук, докато отида да видя какво става. — Изостана и изчака да се изравни с черната каручка.

Рия вдигна глава да го погледне и за секунда, както беше обляна в розовата светлина, му се стори, че вижда лицето на младо момиче.

— Тъй — рече тя. — Ето те и теб, голямо момче. Знаех си, че веднага ще дотърчиш. — Изкиска се, лицето й се изкриви и сбръчка и Джонас отново я виждаше такава, каквато беше в действителност — изсмукана до капка от топката в скута й. После и той надникна в кълбото… и се загуби. Чувстваше розовата светлина да прониква в най-дълбоките гънки и кухини на мозъка му, възбуждайки го до краен предел. Дори Корал в най-добрите си моменти не беше в състояние да го възбуди чак толкова.

— Харесва ти, нали? — полу-пропя и полу се изсмя тя. — Охо, точно така е, с всеки е така, толкова хубава светлина е това. Какво виждаш вътре, сай Джонас?

Той се взираше в топката. В началото виждаше само похотливото розово сияние, но после кълбото се избистри. Сега различи някаква хижа, заобиколена от висока трева. Вратата, боядисана в излющено, но все още яркочервено, беше отворена. И там, седнала на камъните, с ръце в скута си и с омотано около краката одеяло, с разпиляна по раменете коса, беше…

— Мътните го взели! — прошепна Джонас. Вече се беше плъзнал толкова настрани, че приличаше па ездач-акробат от цирка, а очите му сякаш бяха изчезнали — в орбитите им блестяха само огледала от розова светлина.

Рия удовлетворено се изкиска:

— Аха, това е любовницата на Торин, дето тъй и не му стана! Възлюбената на Диърборн! — Хиленето й внезапно секна. — Любимата на младия стрелец, който уби моя Ермот! И той ще си плати за това, о, да, точно тъй ще е! Виж по-добре, сай Джонас! Разгледай по-хубаво!

Той точно това и направи. Изображението вече беше съвсем ясно и си помисли, че е трябвало да го забележи по-рано. Всичко, от което лелята на момичето се беше страхувала, беше истина. Рия е знаела (макар че Джонас не беше наясно защо не е казала на никого), че момичето се чука с едно от момчетата от Вътрешността. А Сюзан не само се беше чукала с Уил Диърборн — тя му беше помогнала да избяга, на него и на приятелчетата му, и най-вероятно точно тя беше убила двамата шерифи заради него…

Фигурата в топката се приближи. Гледката накара Джонас да почувства световъртеж, но това беше много приятно главозамайване. Зад момичето се виждаше вътрешността на хижата, мътно осветена от лампа със съвсем снижен фитил. В началото той си помисли, че някой спи в ъгъла, но като се вгледа по-добре, реши, че това е само купчина кожи, която смътно наподобява човешка фигура.

— Виждаш ли момчетата? — попита Рия, гласът й сякаш долиташе до него от голямо разстояние.

— Не! — каза той и му се стори, че и неговият глас също се разнася някъде отдалеч. Очите му бяха приковани в топката. Чувстваше как светлината й прониква все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието му. Усещането беше прекрасно, като буен огън в студена нощ.

— Сама е — каза. — Като че ли чака нещо.

— Ах — Рия се протегна над топката — леко замахна с ръце, сякаш я почистваше от праха — и розовата светлина угасна.

Джонас изстена тихо, но въпреки това топката си остана тъмна. Прииска му се да протегне ръце към Рия, да й каже да върне светлината — да я умолява, ако се наложи — и се удържа единствено със силата на волята си. Лека-полека съзнанието му се възвръщаше. Това му припомни, че жестът па Рия не е нищо повече от движенията на куклите в сценките за Пинч и Джили. Топката правеше каквото си поиска, а не каквото пожелае тя.

Междувременно ужасната старица го гледаше и очите й биха проницателни и ясни.

— Какво мислиш, че чака тя? — попита го.

Имаше само едно нещо, което момичето можеше да чака, помисли си Джонас с нарастваща тревога. Момчетата. Тримата кучи сипа с жълто по устата! И щом те не бяха с нея, най-вероятно се намираха някъде пред групата му, затаени и очакване.

В очакване на него. Може би дори чакаха…

— Чуй ме! Ще го кажа само веднъж и ще е най-добре да ми кажеш истината. Знаят ли те за това чудо? Знаят ли трите момчета за Дъгата?

Погледът й се отклони встрани. И това му беше достатъчно за отговор — отчасти. Но не съвсем. Тя твърде дълго беше правила каквото си поиска там горе на своя хълм — крайно време беше да разбере кой е шефът. Отново се наведе и я стисна за рамото. Беше отвратително — като да стискаш оголена кост на още жив човек — но той се насили да я хване здраво. Рия изстена и се дръпна, но той я държеше здраво.

— Кажи ми, дърта кранто! Размърдай си проклетия език!

— Може и да знаят — промърмори тя, — момичето може и да е видяло нещо в нощта, когато беше при мен…олеле, пусни ме, ще ме убиеш!

— Ако се канех да те убивам, отдавна да си умряла! — Той погледна с копнеж към топката, после се намести на седлото, сви длани на фуния около устата си и се провикна: — Клей, задръж така!

Вятърът шептеше в тревата, люлееше я, разгръщаше я и разнасяше сладкия й аромат. Джонас се взря напред в мрака, макар да знаеше, че е напълно безполезно да ги търси. Можеха да бъдат навсякъде и тази вероятност никак не му харесваше.

Насочи се към Клей и Ренфрю. Фермерът изглеждаше нетърпелив.

— Какво има? Скоро ще се съмне. Трябва да побързаме.

— Знаеш ли къде са хижите в Лошите треви?

— Да. Но…

— Да се сещаш за някоя с червена врата?

Ренфрю кимна и посочи на север:

— Тя е на стария Суни. Беше го връхлетяла някаква религиозна лудост — бил сънувал сън, или имал видение, нещо такова. Именно тогава боядиса вратата на колибата в червено. Отиде си преди пет години. — Вече не питаше „защо“, беше видял изписано на лицето на Джонас нещо, което го накара да престане да задава въпроси.

Джонас вдигна ръка, погледна към татуирания на дланта си син ковчег, обърна се и извика Куинт.

— Ти ще си водач — каза му. Рошавите вежди на Куинт се вдигнаха. — Аз?

— Да. Обаче няма да продължавате — планът се променя.

— Какво…

— Слушай ме и недей си отваря устата, освен ако ти кажа нещо, което не ти е ясно. Веднага обръщаш проклетата черна каручка. Разполагаш си хората около нея и поемаш в обратна посока. Присъединяваш се към Ленгил и групата му. Кажи им, че Джонас е наредил да стоите на място, докато той, Рейнолдс и Ренфрю не се върнат. Ясно ли е?

Куинт кимна. Изглеждаше изумен, но не каза нищо.

— Чудесно. Действай. И кажи на вещицата да сложи играчката в калъфа й. — Джонас потри челото си с ръка. Пръстите му никога не бяха треперили, но сега направо се тресяха.

Куинт смушка коня си, но се обърна, когато Джонас го повика.

— Мисля, че онези хлапета от Вътрешността са някъде там. Най-вероятно са пред нас, но ако са изостанали, най-вероятно те причакват.

Куинт нервно огледа тревата, която се издигаше над главата му. Сви устни и се обърна към Джонас.

— Ако ви нападнат, ще се опитат да вземат топката — продължи Елдред. — Чуй ме внимателно — на всеки, който не умре в нейна защита, ще му се прииска да го е сторил! — Посочи към каубоите, които се бяха подредили зад черната каручка. — Кажи им го.

— Да, шефе! — кимна Куинт.

— Когато откриеш Ленгил, вече ще сте на сигурно място.

— Колко да чакаме, ако не се върнеш?

— Докато адът замръзне! Сега тръгвай! — Когато Куинт се отдалечи, Джонас се извърна към Рейнолдс и Ренфрю. — Сега ще си направим една отбивка, момчета.

10

— Роланд! — Гласът на Алан беше тих, но настоятелен. — Те обръщат!

— Сигурен ли си?

— Да. Има и друга група, която идва зад тях. Много по-голяма. Към нея са се насочили.

— Колкото повече, толкова по-добре, това е то — каза Кътбърт.

— Топката в тях ли е? — попита Роланд. — Все още ли не можеш да я докоснеш?

— Да, с тях е! С нейна помощ по-лесно ги чувствам, въпреки че са тръгнали обратно. След като веднъж я откриеш, тя свети като лампа в подземен тунел.

— Още ли е при Рия?

— Така ми се струва. Отвратително е да я докосвам.

— Джонас се страхува от нас — каза Роланд. — Иска да има повече хора със себе си, когато мине оттук.

Не знаеше, че едновременно е прав и ужасно греши в предположението си. Не знаеше, че беше попаднал в капана на младежката си самоувереност.

— Какво ще правим? — попита Алан.

— Ще останем тук. Ще слушаме. Ще чакаме. Ще минат оттук, ако отиват към Висящата скала.

— Сюзан? — попита Кътбърт. — Сюзан и Шийми? Какво ще стане с тях? Как ще разберем, че са добре?

— Просто няма да сме сигурни. — Роланд седна със скръстени крака и отпусна юздите на Ръшър в скута си. — Но Джонас и хората му скоро ще се върнат. И когато дойдат, ще направим необходимото.

11

На Сюзан не й се искаше да спи вътре — колибата й се струваше ужасна без Роланд. Остави Шийми завит със старите кожи и изнесе одеялата си отвън. Поседя малко на прага, загледана в звездите. Молеше се за Роланд по свой собствен начин. Когато се почувства малко по-добре, постла едното одеяло на земята и се зави с другото. Струваше й се, че е изминала цяла вечност, откакто Мария я беше измъкнала от дълбокия й сън. Заспа с глава, облегната на едната й ръка, и не се събуди когато след двадесетина минути Шийми излезе на прага, примигна сънливо към нея и навлезе сред тревата да се изпикае. Единственият, който го забеляза, беше Капричозо, който протегна муцуна и бутна младежа по бедрото. Шиими, все още полузаспал, го избута встрани. Познаваше отлично номерата на Капи.

Сюзан сънуваше върбовата горичка — мечка, и рибка, и зайче, и птичка — и я събуди, не беше завръщането на Шийми, а студена стомана, опряна във врата й. Чу се шумно щракане, което тя моментално разпозна след събитията в канцеларията на шерифа — някой сваляше предпазителя на револвер.

— Изгрей, слънчице — каза нечий глас. За момент, както беше объркана и още сънена, си помисли, че е вчера и Мария иска да я събуди, за да я прогони от Сийфронт преди убийците на кмета Торин и канцлера Раймър да се върнат и да убият и нея.

Но когато отвори очи, не видя силната обедна светлина, а пепелив утринен здрач. И гласът не беше женски, а мъжки. В гърлото й беше опряно дулото на револвер.

Погледна нагоре и видя сурово, набръчкано лице, обградено с бяла коса. Очите бяха бледо сини като на Роланд. Елдред Джонас. Мъжът зад него, който бе черпил баща й в по-добри времена, беше Хаш Ренфрю. Третият, един от ка-тета на Джонас, влезе в хижата. Тя изтръпна от ужас — както за себе си, така и за Шийми. Не беше сигурна дали момчето ще разбере какво му се случва. „Тук са двама, от онези, които искаха да — го убият — помисли си тя, — той ще разбере поне това.“

— Значи тук си била. Слънчево зайче — каза дружелюбно Джонас, докато тя се мъчеше да се събуди окончателно. — Прекрасно. Но красива дама като теб не би трябвало да спинка на такова място самичка. Не се притеснявай, ще се погрижа да те върна там, където ти е мястото.

Очите му проблеснаха, когато червенокосият излезе от хижата.

— Какво има вътре. Клей?

Рейнолдс поклати глава:

— Останалите най-вероятно са в засада.

„Шийми — помисли си Сюзан. — Къде си, Шийми?“

Джонас я погьделичка по гърдата и промърмори:

— Стегната и сладка. Нищо чудно, че Диърборн те харесва.

— Махни си мръсната лапа от мен, проклето копеле.

Той се усмихна, но се подчини. Обърна глава и погледна към мулето.

— Знам го този звяр, принадлежи на добрата ми приятелка Корал. Значи освен всичко друго, ти крадеш коне. Ужасно, направо ужасно е това младо поколение! Не мислиш ли така, сай Ренфрю?

Старият приятел на баща й не каза нищо. Лицето му беше напълно безизразно и Сюзан си помисли, че той би трябвало поне мъничко да се срамува от присъствието си тук.

Джонас отново се обърна към нея, тънките му устни бяха извити в подобие на презрителна усмивка:

— Е, предполагам, че след убийствата кражбата на едно муле е лесна.

Тя мълчеше.

— Какво толкова са мъкнали тези момчета, че им е притрябвало мулето?

— Погребален саван — каза тя през стиснатите си зъби. — За теб и всичките ти приятелчета. Ужасно тежък товар — почти пречупи гръбнака на нещастното животно.

— Има една поговорка там — каза Джонас все още с усмивка. — Умните жени попадат в ада. Да ти е минавало през ума, че хора, които свалят товара и го отнасят нанякъде, обикновено не се връщат?

Тя не му отговори.

— Оставена си на сухо, зайче! Бързото чукане бързо се забравя, казват хората. Знаеш ли къде са те?

— Да — прошепна тя.

Джонас изглеждаше възхитен:

— Ако ни го съобщиш, нещата чувствително ще се улеснят. Съгласен ли си, Ренфрю?

— Аха! — отвърна Ренфрю. — Те са предатели, Сюзан. Работят за Добрия. Ако знаеш къде са или в какво са се забъркали, кажи ни.

Втренчила поглед в Джонас, Сюзан промърмори:

— Приближи се.

Вцепенените й устни не искаха да се движат и думите прозвучаха като „Рипжисъ“, но Джонас я разбра и се наведе към нея. Тя се изплю в лицето му.

Онзи отскочи назад, озъбен от изненада и отвращение.

— Ах! Мръсница! — изкрещя и я зашлеви с такава сила, че я просна на земята. Пред очите й избухнаха черни звезди. Чувстваше, че дясната й буза се подува като балон и си помисли: „Ако ме беше ударил един-два сантиметра по-надолу, можеше да ми счупи врата. Май щеше да е най-добре.“Вдигна ръка към носа си и избърса кръвта.

Джонас се обърна към Ренфрю:

— Качи я на коня й и й завържи ръцете отпред. — Погледна Сюзан и я ритна, като я повали на земята. — Ще ме плюеш, значи? Ще оплюваш Елдред Джонас, тъй ли, мръснице?

Рейнолдс беше извадил носната си кърпичка. Джонас я взе, избърса слюнката от лицето си и вбесен, приклекна до Сюзан. Сграбчи косата й и внимателно изтри кърпичката в нея. След това я сграбчи и я изправи на крака. От очите й бликнаха сълзи, но тя запази мълчание.

— Може и да не видя приятеля ти отново, сладка Сю с хубави малки цици, но поне хванах теб, нали така? И ако Диърборн ни създаде проблеми, ще ти го върна двойно. Ще гледам той да узнае.

Усмивката му помръкна и яростно я блъсна така, че почти я събори.

— Сега се качвай на коня и действай по-бързичко, преди да реша да поукрася лицето ти с ножа.

12

Скрит в тревата, ужасен и разплакан, Шийми наблюдаваше как Сюзан се изплю в лицето на Големия ковчег и как той я удари толкова силно, че можеше да я убие. Понечи да й се притече на помощ, но нещо — може би гласът на приятеля му Артър — му подсказа, че така само ще го убият.

Видя как Сюзан се качва на коня. Един от мъжете, когото Шийми беше виждал от време на време в кръчмата, се опита да й помогне, но Сюзан го ритна с върха на ботуша си. Човекът се отдръпна, почервенял като домат.

„Не го ядосвай, Сюзан! — помисли си Шийми. — О, богове, не го прави!“

— Последна възможност — повтори Джонас. — Къде са те и какво се канят да правят?

— Върви по дяволите — отвърна девойката.

— Знам къде ще те намеря, когато се върна! — усмихна се Джонас и се обърна към другия ловец. — Внимателно ли провери всичко?

— Каквото и да са носили, взели са го със себе си — отвърна червенокосият. — Единственото, което са оставили, е това сладко зайче.

Джонас се разсмя и продължи да се хили, докато се качи на седлото.

— Хайде! — извика. — Да тръгваме.

Потеглиха през Лошите треви. Тревата се затвори зад тях, сякаш никога не са били тук… само дето Сюзан я нямаше, също и Капи.

Когато се убеди, че те не възнамеряват да се върнат, Шийми излезе от тревата и в движение си закопча панталоните. Погледна в посоката, накъдето бяха тръгнали Роланд и приятелите му, после натам, накъдето отведоха Сюзан. В коя посока трябваше да тръгне?

След минута размисъл осъзна, че всъщност няма избор. Тревата беше жилава и гъвкава. Пътеката, която Роланд, Алан и добрият Артър Хийт (Шийми продължаваше да си ю спомня с това име и така и щеше да бъде винаги), бяха проправили, отдавна беше изчезнала. Тази, по която се движеха Сюзан и похитителите й, все още можеше да бъде различена. Може би ако я последваше, щеше да помогне на Сюзан.

Първо вървеше бавно, после се затича, когато се уплаши, че могат да се върнат и да го хванат.

13

Кътбърт, който не беше особено търпелив в каквато и да е ситуация, започваше все повече и повече да нервничи, когато утринната светлина се разля наоколо. „Настъпи Жътвен ден — помисли си той — най-сетне е Жътва и ето ни тук с наострени ножове, а няма нищо, което да пожънем!“

На два пъти пита Алан дали чува нещо. Първия път Алан само изсумтя. Втория попита Бърт какво очаква да чуе, когато някой му крещи в ухото.

Кътбърт, който не смяташе два въпроса в разстояние на четвърт час за крещене, седна начумерен до коня си. След малко Роланд се приближи и се настани до него.

— Чакане — промърмори Кътбърт. — Не правим друго откакто сме в Меджис, — а това най-трудно ми се отдава.

— Няма да ти се наложи да чакаш още дълго — отвърна му Роланд.

14

Около час след изгрев слънце Джонас достигна мястото, където отрядът на Фран Ленгил беше спрял за почивка. Куинт, Рия и каубоите вече бяха там и пиеха кафе.

Ленгил се надигна, видя Сюзан да язди с вързани ръце и отстъпи назад, като че ли искаше да се скрие от погледа й.

Сюзан с колене насочи коня си напред и когато Рейнолдс се опита да я хване за рамото, се изви встрани.

— Виж ти, Франсис Ленгил. Представи си, да те срещна чак тук.

— Сюзан, аз също съжалявам да те видя — промълви той. Беше се изчервил и червенината пълзеше нагоре към челото му като връхлитаща върху скали морска вълна. — В лоша компания си попаднала… а накрая лошите момчета винаги те изоставят.

Сюзан се изсмя:

— Лоша компания! Знаеш доста по въпроса, нали, Фран?

Той се обърна, объркан и пламнал от възмущение. Девойката внезапно го ритна между лопатките. Той падна по корем, лицето му беше застинало от изумление.

— Ах, ти, горда гадино — изкрещя Ренфрю и я зашлеви — този път отляво. Тя се олюля на седлото, но успя да запази равновесие. Изобщо не погледна към Ренфрю — продължи да се взира в Ленгил, който най-сетне беше успял да се надигне на колене. Изглеждаше напълно объркан.

— Ти уби баща ми! — изкрещя Сюзан. — Уби баща ми, страхливо, подло подобие на мъж! — Обърна се към каубоите, които я зяпаха. — Погледнете Фран Ленгил, водачът на коневъдната асоциация, пълзящ като змия, каквато е в действителност. Разплескан като лайно от койот… Като…

— Стига му толкова — каза Джонас, наблюдавайки с интерес как Ленгил се влачи към хората си и как докато пълзи, раменете му се тресат. Рия се хилеше, полюшвайки се насам-натам. Сюзан изобщо не беше изненадана да я види в тази компания.

— Никога няма да му стигне — процеди тя, прехвърляйки поглед от Джонас към Ленгил с изражение на безкрайно презрение.

— Е, може би, но ти се справи доста добре за времето, с което разполагаше, сай. Малцина биха изиграли картите си по-добре. И чуй само как се киска вещицата! Сипа му сол в раните, басирам се… Скоро ще ти затворим устата обаче! — Той се извърна. — Клей!

Рейнолдс се приближи.

— Смяташ ли, че можеш без проблеми да отведеш Слънчевото зайче в Сийфронт?

— Така ми се струва. — Рейнолдс се опита да не издаде облекчението си, че го изпращат далеч от бойното поле. Измъчваха го лоши предчувствия за Висящата скала, Латиго и танкерите… за цялата тази работа. — Сега ли?

— Изчакай малко. Може след малко тук да има голямо клане. Кой знае? Но именно останалите без отговор въпроси са онова, заради което си струва човек да става сутрин, дори ако кракът го боли като развален зъб. Как мислиш?

— Не знам, Елдред.

— Сай Ренфрю, наглеждай Слънчевото зайче за малко. Има нещо, което трябва да си взема.

Нарочно говореше високо и смехът на Рия внезапно секна, все едно беше измъкнат от гърлото й с харпун. Джонас с усмивка насочи коня си към черната каручка. Рейнолдс яздеше от лявата му страна и Джонас по-скоро почувства, отколкото видя Дипейп да го догонва отдясно. Рой беше добро момче, наистина малко мекушаво, но умът му си беше на мястото и не се налагаше да му обясняваш нещата.

С всяка крачка на коня Рия се отдръпваше по-назад в каручката си. Очите й шареха насам-натам, търсейки спасение.

— Махни се от мен, негоднико! — изкрещя, вдигайки ръка срещу него. С другата притисна още по-плътно торбата с топката. — Махай се или ще накарам мълнията да те порази на място. И гадните ти приятелчета също.

Рой се поколеба за секунда, но не и Клей, нито пък Джонас, който процеди:

— Дай ми я! — Достигнал беше до каручката и протегна ръка да вземе торбата. — Тя не е твоя и никога не е била. Някой ден безспорно ще получиш благодарностите на Добрия, задето си я пазила така добре, но сега трябва да ми я дадеш.

Тя изпищя — звукът беше толкова силен, че няколко каубои изпуснаха чашите си и закриха ушите си с ръце. В същото време вещицата вдигна торбата над главата си.

— Не! — изкрещя. — Ще я разбия в земята, преди да я дам на някой като теб.

Джонас се съмняваше дали топката ще се счупи, но не искаше да рискува.

— Клей! — извика. — Приготви си револвера!

Не се налагаше да поглежда, за да разбере, че Клей се е подчинил: достатъчно беше да види как погледът на Рия се отклонява към Рейнолдс.

— Сега ще броя — продължи Джонас — Ако стигна до три и дъртата не ми е дала торбата, откъсни й грозната глава.

— Добре.

— Едно — започна Джонас, наблюдавайки как топката се полюшва на дъното на торбата. От нея се процеждаше розово сияние. — Две. Сбогом, Рия, ще се видим в ада. Тр…

— Ето — изпищя тя, подаде му торбата и закри лицето си с длан. — Ето, вземи я! И дано ти навлече същото проклятие, което застигна и мен!

— Благодаря, сай.

Той сграбчи торбата и я дръпна. Рия изпищя отново. Джонас изобщо не я чу. За пръв път през дългия си живот забрави и работата си, и обкръжаващите го хора, и шестте хиляди причини да умре още днес. Най-сетне я притежаваше — стъклената топка, проклетото нещо най-сетне беше у него.

„Моя!“ — помисли си и това беше всичко. Някак си успя да потисне нуждата да отвори торбата и да пъхне глава вътре, като кон, който пъха муцуна в торба със зоб. Вместо това здраво завърза дръжките за седлото си. Пое си дълбоко дъх; издиша. Така беше по-добре.

— Рой!

— Кажи.

Щеше да е добре да се разкарат оттук, помисли си Джонас.

— Рой, този път ще броим до десет. Ако дотогава дъртата кучка не ми изчезне от погледа, имаш разрешение да я застреляш. Да видим дали можеш да броиш. Ще слушам внимателно, така че не си и помисляй да прескочиш някое число.

— Едно — каза послушно Дипейп, — две, три, четири…

Плюейки лиги, Рия грабна юздите на каручката и плясна понито по гърба. Кончето присви уши и се втурна напред толкова стремително, че магьосницата падна по гръб. Каубоите се засмяха. Джонас се присъедини към тях. Беше доста забавно да я гледа по гръб като костенурка, вирнала крака във въздуха.

— Хи-хи-пет! — продължи Дипейп, смеейки се толкова силно, че чак беше започнал да хълца. — Ши-ши-шест.

Рия успя да се надигне и зяпна към тях е разширени очи.

— Проклинам ви всичките! — изпищя. Думите й накара смехът им да секне. — Всеки един от вас! Ти… и ти… и ти! — Кривият й пръст посочи към Джонас. — Крадец! Нещастен крадец!

Каручката навлезе сред Лошите треви, понито тичаше в галоп с присвити уши, писъците на старицата го подтикваха да препуска много по-силно, отколкото камшикът. Видяха каручката да се появява един-два пъти, като че изпълняваше фокус — след това изчезна. Още дълго време обаче чуваха проклятията на Рия, която призоваваше смъртта да ги порази.

15

— Тръгвай! — нареди Джонас на Клей Рейнолдс. — Откарай Слънчевото зайче вкъщи. И ако решиш по пътя да спреш и да се възползваш от нея, не се колебай. — Погледна към Сюзан да разбере какъв ефект имат думите му и остана разочарован. Тя изглеждаше замаяна от последния удар на Ренфрю.

— Погрижи се да я предадеш на Корал — добави.

— Така ще направя. Някакви съобщения за сай Торин?

— Кажи и да прибере кучката на сигурно място, докато не й пратя ново нареждане. И… Защо не останеш там с нея, Клей? С Корал, имам предвид — утре няма да се притесняваме повече за тази тук, но Корал… Иди с нея в Рици. Пази я…

Рейнолдс кимна. Да бъде в Сийфронт щеше да е чудесно. Можеше и да се позабавлява с момичето, щом веднъж я достави там, но не и по пътя. Не и под призрачната, видима дори през деня Демонска луна.

— Тръгвай тогава! Хайде, мърдай!

Рейнолдс я поведе през полянката и се насочи доста встрани от мястото, където Рия беше преминала. Сюзан яздеше безмълвно, втренчена в завързаните си ръце.

Джонас се обърна към хората си:

— Тримата младежи от Вътрешността са се измъкнали от затвора с помощта на тази мръсница.

Надигна се тихо ръмжене. Те знаеха, че Уил Диърборн и приятелите му са свободни, но досега не бяха наясно, че сай Делгадо им е помогнала да избягат… и май за нея беше по-добре, че Рейнолдс я отвежда по-далеч от тях.

— Няма значение! — изкрещя Джонас, привличайки отново вниманието им. Докосна торбата на седлото си. Самото докосване до топката го накара да се почувства всемогъщ, да усети, че е способен на всичко.

— Тя няма значение, нито пък те. — Погледът му се премести последователно върху Ленгил, Уъртер, Кройдън, Брайън Хуки и Дипейп. — Ние сме почти четиридесет и скоро към нас ще се присъединят още сто и петдесет бойци. Те са трима и нямат дори шестнадесет години. Страхувате ли се от три малки момченца?

— Не! — изкрещяха хората му.

— Ако се натъкнем на тях, приятели, какво ще направим?

— Ще ги убием — Викът беше толкова силен, че към небето се издигнаха ята гарвани.

Джонас беше удовлетворен. Все още докосваше торбата и чувстваше силата на топката. „Розова сила“ — помисли си и се ухили.

— Хайде, момчета! Искам тези танкери да са в горите на запад от Айболт преди хората да решат да запалят Жътвената клада.

16

Шийми, присвит в тревата и втренчен в полянката, едва не беше прегазен от черната каручка на Рия — пищящата, проклинаща вещица мина толкова близо до него, че подуши киселата й смрад. Ако беше погледнала към него, сигурно щеше да го превърне в птичка, животинче или дори в комар.

Видя Джонас да предава Сюзан на онзи с палтото и тръгна към края на полянката. Чу Джонас да инструктира хората си (мнозина от тях Шийми познаваше, срам го беше да види колко много каубои са тръгнали с лошия ловец), но изобщо не обърна внимание на думите му. Замръзна на място, когато те се качиха на седлата, ужасен, че биха могли да тръгнат към него, но те потеглиха на запад. Полянката се изпразни като по магия… само дето не беше съвсем празна. Капи погледна към отдалечаващите се ездачи, изпръхтя, сякаш ги изпращаше по дяволите.

Шийми предпазливо тръгна към него, разсъждавайки колко по-лесно би било да язди, вместо да ходи пеша. След това му хрумна нещо друго. Мулето можеше да изпръхти отново и да стресне човека, който придружаваше Сюзан.

— Ще намериш пътя към къщи! — каза му. — Сбогом, приятелю. Ще се видим някъде по пътя.

Откри пътеката, проправена от Сюзан и Рейнолдс, и се затича след тях.

17

— Отново приближават! — каза Алан малко преди Роланд и сам да го почувства — лек проблясък в главата му като розова светкавица.

— Много зависи от теб — прошепна Роланд и посочи прашката. — И от това.

— Знам.

— Колко заряда имаш?

— Почти четири дузини стоманени топчета — Бърт вдигна памучната торбичка, в която преди време баща му си беше слагал тютюна. — Плюс бомбичките в дисагите.

— Колко от тях са големи?

— Достатъчно са, Роланд. — Вече не се усмихваше. Погледът му беше отсъстващ като на убиец. — Достатъчно са.

Роланд приглади с ръка серапето си, оставяйки дланта си да привикне с грубата вълна. Роланд огледа приятелите си, опитвайки да се убеди, че всичко ще е наред поне докато успяват да си сдържат нервите.

— Онези край Висящата скала ще чуят стрелбата, щом веднъж започнем, нали? — попита Ал.

Роланд кимна:

— След като вятърът духа от нас към тях, без съмнение ще чуят.

— В такъв случай трябва да действаме бързо.

— Прав си. — Роланд се сети как беше стоял между зелените лехи зад Голямата зала, със сокола Дейвид на ръката си и стичаща се по гърба му пот. „Мисля, че ще умреш днес“ — беше промълвил на сокола и му беше казал истината. Но той самият беше оцелял; беше преминал изпитанието и беше тръгнал на изток. Днес беше ред на Кътбърт и Алан да минат през изпитание — макар не в Гилеад, а тук, в Меджис.

— Докажи се или умри — промърмори Алан, сякаш му четеше мислите. — До това се свежда всичко.

— Имаш право. Колко време ще им трябва да стигнат дотук?

— Най-малкото час. По-скоро два.

— Ще изпратят ли разузнавачи?

Алан кимна:

— Така мисля.

— Това не ми харесва — каза Кътбърт.

— Джонас се страхува да не се натъкне на засада — намеси се Роланд. — Например да не запалим пожар около него. Ще се поотпуснат, когато излязат на открито.

— Надяваш се да е така — поправи го Кътбърт.

Роланд кимна мрачно:

— Да, само се надявам.

18

Около тридесет минути след като напуснаха Джонас, Ленгил и останалите, Рейнолдс запрепуска по пътеката. Пайлън следваше коня му и продължи да се движи с лекота и десетина минути по-късно, когато той ускори движението му до лек, но равномерен галоп.

Сюзан се държеше за рога на седлото с вързаните си ръце и си мислеше, че лицето й сигурно е живописна картинка — чувстваше, че страните й са подпухнали, бяха втвърдени и болезнени. Кожата й се дразнеше дори от полъхващия вятър.

На мястото, където Лошите треви отстъпваха пред Ската, Рейнолдс спря да даде на конете почивка. Слезе от седлото, обърна й гръб и се изпика. Сюзан се огледа и видя на хълма големия табун — конете вече се разпръсваха. Е, бяха успели да постигнат поне това: не беше много, но все пак беше нещо.

— Имаш ли нужда да свършиш работата и ти? — попита Рейнолдс. — Ще ти помогна да слезеш, ако искаш, но не отказвай, щото после няма да има почивка.

— Ти се страхуваш. Голям смел регулатор като теб, ама уплашен, така ли е? Да, въпреки татуировката на ковчега и всичко останало.

Рейнолдс се помъчи да се усмихне.

— Най-добре остави гадаенето на онези, които ги бива, госпожичке. Ще ходиш ли по нужда или не?

— Не! И ти наистина се страхуваш! Или не? Рейнолдс, който беше сигурен, че лошите предчувствия не са го напуснали след раздялата с Джонас, й показа пожълтелите си от тютюна зъби:

— Ако не можеш да приказваш смислено, затваряй си устата.

— Защо не ме пуснеш да си ида? Може би приятелите ми могат да направят същото за теб, когато те хванат.

Този път той се изсмя. Качи се на седлото, намести се и се изплю. Над него Демонската луна висеше като бледа и подута топка в небето.

— Мечтай си — промърмори. — Мечтай си колкото си искаш. Но ти никога повече няма да видиш онези тримата. Те са храна за червеите, така си е. Време е да тръгваме.

19

Кордилия не си беше легнала през цялата Жътвена вечер. Беше проседяла нощта в креслото си и въпреки че в скута й имаше плетиво, не беше изплела и една бримка. Сега, когато утрото напредваше, тя продължаваше да седи в същото кресло, зазяпана в нищото. Пък и какво ли имаше за гледане? Всичко се беше разпаднало изведнъж — всичките й надежди за съкровището, което Торин ще плати за Сюзан и за детето й, може би и още докато е жив, но със сигурност в завещанието си; всичките й мечти да си възвърне високото положение в обществото; всичките й планове за бъдещето. Бяха провалени от двама глупави младежи, които дори не умееха да си закопчават панталоните.

Седеше в креслото с плетивото в скута и пепелта, която Сюзан беше размазала по бузата й, и в главата й се въртеше само една мисъл: „Ще ме открият някой ден мъртва в това кресло — стара, бедна и забравена от всички. Това неблагодарно момиче. След всичко, което сторих за него.“

Внезапно дочу драскане по прозореца. Нямаше представа колко време е минало, преди звукът да проникне през вцепенението й, но когато това се случи, остави иглите за плетене и се надигна да погледне. Птица, може би. Или дете, което си прави шегички, без да е наясно, че светът всъщност вече е свършил. Каквото и да беше, трябваше да го прогони.

Отначало не видя нищо. После, тъкмо когато се канеше да се обърне, забеляза едно пони с каручка в края на двора. Каручката беше странна — черна, със златни знаци по нея — и понито стоеше с провесена глава, без да пасе; изглеждаше така, сякаш е изтощено до смърт.

Все още се мръщеше на тази гледка, когато съзря мръсна ръка, която отново задраска по стъклото. Кордилия зяпна и притисна ръце към гърдите си, сърцето й подскочи. Отстъпи назад и тихичко изпищя.

Дългите, мръсни нокти подраскаха отново и изчезнаха.

Кордилия остана на място за момент, разколебана, после тръгна към преддверието и спря край сандъка да вземе една полуизгоряла цепеница. За всеки случай. След това отвори вратата, отиде до ъгъла на къщата, пое си дъх и тръгна през градината с вдигнато над главата си дърво.

— Махай се оттук, който и да си! Изчезвай, преди…

Гласът й секна, когато видя старата жена, пълзяща през осланените цветни лехи близо до къщата… пълзяща към нея. Белите коси на вещицата (или поне останките им) бяха полепнали по лицето й. Бузите и челото й бяха покрити с гнойни рани; устните й бяха напукани и по мръсната й, изсъхнала брадичка се беше спекла кръв. Бялото на очите й беше добило мръсен жълто-сив цвят и ставите й скърцаха, докато се движеше.

— Добра жено, помогни ми! — простена чудовището. — Помогни ми, ако можеш, и ще ти се отплатя.

Кордилия не можеше да повярва на очите си.

— Рия? — прошепна. — Ти ли си, Рия?

— Аха — отвърна вещицата, пълзейки неуморно през мъртвите цветя, забивайки нокти в студената земя. — Помогни ми.

Кордилия отстъпи назад и отпусна импровизираната тояга.

— Не, аз… Не мога да вкарам такова нещо в къщата си… Съжалявам да те видя в такова състояние, но… Трябва да си пазя репутацията, знаеш… хората ме следят отблизо, тъй правят…

Погледна към Хай Стрийт, докато го казваше — все едно очакваше да види тълпа хора пред вратата си, които я зяпат, готови веднага да разпространят клюки за нея, но навън нямаше никой. Хамбри беше притихнал, улиците и входовете бяха празни, обичайната радостна глъчка на Жътвен ден липсваше. Обърна се отново към създанието, което се гърчеше в мъртвите й цветя.

— Племенницата ти… направи това… — прошепна съществото в калта. — Всичко… нейна е вината…

Кордилия изтърва дървото, което я удари по глезена, но тя изобщо не усети. Беше свила длани в юмруци пред гърдите си.

— Помогни ми — прошепна Рия. — Аз знам… къде е тя… ние… ние трябва да свършим нещо заедно… женска… работа…

Кордилия се поколеба, след това се приближи до вещицата, коленичи, подкрепи я с ръка и някак си успя да я изправи на крака. Миризмата, която лъхаше от нея, беше ужасна и предизвикваше гадене — смрад на разлагаща се плът.

Костеливи пръсти погалиха бузата и шията й, докато вмъкваше старицата в къщата. Настръхна, но не се отдръпна, докато не стовари Рия в едно кресло.

— Чуй ме — изсъска старицата.

— Слушам те — Кордилия си придърпа стол и седна. Пръстите на Рия се заровиха дълбоко в гънките на мръсната й дреха, измъкнаха някакъв сребърен амулет и започнаха да го движат напред-назад бързо като метроном. Кордилия, която не беше почувствала сънливост цяла нощ, сега усети тялото си да се отпуска.

— Другите са извън обсега ни — каза Рия. — И топката ми я измъкнаха. Но тя… Обратно в къщата на кмета я връщат и може би ще успеем да я видим.

— Нищо няма да видиш — глухо каза Кордилия. — Ти умираш!

Рия се изкиска и изплю жълтеникава храчка:

— Да умирам ли? Ами! Само съм уморена и се нуждая от освежаване. Сега ме слушай, Кордилия, дъще на Хайрам и сестро на Пат.

Обгърна с костеливата си (и учудващо силна) ръка врата на Кордилия и я придърпа към себе си. В същото време вдигна другата си ръка и залюля сребърния медальон пред разширените очи на Корд. Започна да й шепне и след малко жената закима усърдно.

— Направи го, тогава — каза старицата и я пусна. — Побързай, защото не мога да остана още дълго в този вид. А след това ще ми трябва и малко време… да се съживя.

Кордилия тръгна към кухнята. На плота до ръчната помпа имаше парче дърво с два забити в него остри ножа. Взе единия и се върна. Очите й бяха празни и безизразни, също като тези на Сюзан, когато с Рия стояха на прага на хижата на вещицата в нощта на Целуващата луна.

— Ще й платиш, нали? — попита старицата. — Точно за това съм дошла.

— Госпожица Колко Съм Млада и Хубава — промърмори Кордилия с едва чут глас. Вдигна свободната си ръка и докосна пепелта на бузата си. — Да! Ще й потърся сметка за всичко, така ще сторя.

— До смърт?

— Да, нейната или моята.

— Нейната ще е — каза Рия. — Не се бой. Сега ми помогни. Дай ми каквото ми трябва.

Кордилия разкопча предницата на дрехата си и я разтвори, за да разкрие повяхналите си гърди и коремчето, което беше започнало да се образува през последните една-две години. Все още се забелязваха остатъци от тънкия й кръст обаче и точно там тя заби ножа, прорязвайки ризата и гащите си до свежата плът отдолу. Белият памук се обагри в тъмночервено.

— Да… — прошепна Рия. — Като рози. Сънувам ги много често, разцъфнали рози и онова, което стои между тях в края на света. Ела по-близо! — Тя сложи ръка на гърба на Кордилия, придърпвайки я напред. Вдигна очи към лицето на жената, усмихна се и облиза устни:

— Прекрасно. Много добре.

Кордилия зяпаше над главата й, докато Рия от Кьос зарови лице в червения разрез в ризата й и започна да пие.

20

Роланд с удоволствие чу как приглушеното подрънкване на сбруи се приближава до мястото, където тримата се бяха спотаили във високата трева, но когато звукът се усили дотолкова, че мекият тропот на копита и гласовете на хората да станат ясно различими, започна да се притеснява. Едно нещо беше ездачите да минат близо до тях и съвсем друго поради лош късмет да връхлетят право отгоре им — в такъв случай тримата най-вероятно щяха да умрат като къртици, разрязани от плуг.

Ка не би трябвало да ги е докарала дотук за да прекъсне живота им по такъв начин… Как би могла групата ездачи да се е насочила точно към мястото, където Роланд и приятелите му са залегнали в засада? Но те продължаваха да се приближават и подрънкването на сбруите, скърцането на седлата и гласовете ставаха все по-ясни.

Алан погледна към него и посочи наляво. Роланд поклати глава и потупа по земята, подсказвайки му, че трябва да останат тук. Така и направиха — беше твърде късно да се преместят, без да бъдат чути.

Роланд извади револверите си.

Кътбърт и Алан направиха същото.

В крайна сметка „плугът“ подмина „къртиците“. Момчетата видяха конете и ездачите, препускащи през гъстата трева; Роланд забеляза, че Джонас, Дипейп и Ленгил предвождат групата и яздят един до друг. Следваха ги поне три дузини други, чиито серапета проблясваха като червени и зелени мълнии, докато конете им се носеха напред. Препускаха доста бързо и Роланд си помисли, че групата ще ускори ход още повече, когато излезе на открито в пустинята.

Младежите изчакаха отрядът да премине — държаха главите на конете си в случай, че на някой от тях му хрумне да изцвили към преминаващите жребци. Когато най-сетне групата ги подмина, Роланд обърна бледото си и намръщено лице към приятелите си и извика: — На седлата. Жътвата настъпи!

21

Преведоха конете си до края на Лошите треви и излязоха на проправената от Джонас и групата му пътека там, където започваше пояс от изсъхнали храсти и след това самата пустиня.

Вятърът виеше пронизително и тъжно. Разнасяше големи облаци прах към безоблачното тъмносиньо небе. Демонската луна се пулеше като изцъклено око на труп.

Роланд се премести така, че Кътбърт да заеме средната позиция. Бърт вече беше извадил прашката си. Сега връчи на Алан и Роланд по половин дузина стоманени топчета. Вдигна въпросително вежди. Роланд му кимна и тримата препуснаха напред.

Прашните воали се носеха край тях като накъсани хартии, превръщайки задните постови в призраци, понякога закривайки ги напълно, но момчетата постепенно се приближаваха към тях. Роланд яздеше напрегнат, очаквайки някой да се обърне и да ги забележи, но нито един не погледна назад — никой не искаше да подлага лицето си на режещия вятър и свистящите песъчинки. Не биха могли да чуят нито звук, който да ги предупреди за опасността — под копитата на конете хрущеше ситен пясък и тропотът им не се разнасяше надалеч.

Когато приближиха на двадесет метра от постовите, Кътбърт кимна — вече бяха достатъчно близо. Алан му подаде едно топче. Бърт, изправен на седлото, опъна ластика, изчака вятърът да утихне и стреля. Ездачът от ляво се завъртя при удара, вдигна ръка и падна от седлото. Невероятно, но нито един от двамата му спътници не забеляза нищо. Бърт стреля отново и ездачът в средата се отпусна върху врата на коня си. Животното отскочи назад. Ездачът се олюля, сомбрерото му се смъкна от главата и той падна. Кракът му се чупи, тъй като остана заклещен в стремето.

Третият ездач понечи да се обърне. Роланд забеляза брадясалото му лице, увисналата между устните цигара — незапалена заради вятъра — и едно изумено око — след което Кътбърт стреля отново. Изуменото око беше заменено от червено петно. Ездачът се изплъзна от седлото.

„Трима по-малко“ — помисли си Роланд.

Пришпори Ръшър в галоп. Другите направиха същото и препуснаха напред през прашните облаци.

Отпред се забелязваха още ездачи — един самичък, двама един до друг и четвърти, пак сам.

Роланд извади ножа си и се приближи до онзи, който сега беше заден постови.

— Какво става? — попита го дружелюбно и когато човекът се обърна, заби ножа в гърдите му.

Кътбърт и Алан се понесоха покрай него и Бърт, без да забавя скорост, повали двамата отпред с прашката си. Онзи пред тях явно чу нещо през поривите на вятъра и се обърна. Алан беше измъкнал ножа си и сега го държеше за върха на острието. Хвърли го мощно и въпреки че разстоянието беше доста голямо, прицелът му беше съвършен. Ножът се заби до дръжката. Човекът посегна към него, издавайки ужасени гъргорещи звуци, и също падна на земята.

Седем досега.

„Като в приказката за обущаря и мухите“ — помисли си Роланд. Сърцето му биеше спокойно и равномерно, когато се изравни с Алан и Кътбърт. Вятърът надаваше тъжни писъци. Прахът се носеше, кръжеше и се слягаше заедно с поривите на вятъра. Пред тях се виждаха още трима ездачи, а още по-напред яздеше основната група.

Роланд посочи към следващите трима и имитира изстрел с прашка. Направи жест към останалите и се престори, че стреля с револвер. Кътбърт и Алан кимнаха. Препуснаха напред, отново един до друг, приближавайки се все повече до целта.

22

Бърт улучи двама, но третият сви встрани в последния момент и стоманеното топче, насочено към тила му, само забърса върха на ухото му. Роланд вече беше извадил пистолета си и заби един куршум в главата на ездача, когато той се обърна. С него ставаха десет — четвърт от групата на Джонас. Нямаше представа дали са набрали достатъчна преднина, но поне първата част от работата беше приключена. Прокрадването иззад гърбовете беше свършило — сега настъпваше моментът за безцеремонни убийства.

— Хей! Хей! — провикна се с мощен глас. — Към мен, стрелци! Настигнете ги! Без пленници!

Препуснаха към основната група, впускайки се за първи път в битка, стреляйки преди хората пред тях да разберат кой се носи по следите им или какво точно става. Трите момчета бяха обучени като стрелци и липсата на опит компенсираха с острия си поглед и младежките си рефлекси. Под дулата на оръжията им пустинната местност около Висящата скала се превърна в истинска кланица.

Крещейки, съсредоточили цялото си съзнание в смъртоносните си ръце, те се врязаха в неподготвения меджиски отряд като остриета, стреляйки в движение. Не всеки изстрел беше смъртоносен, но нито един не подмина целта си. Хората падаха от седлата си, а когато краката им се закачаха в стремената, конете ги влачеха; други, някои от тях мъртви, а някои просто тежко ранени, бяха смазани под копитата на полуделите от ужас жребци.

Роланд стреляше с двата си револвера, а юздите на Ръшър беше захапал със зъби, за да не увиснат и да спънат животното. Двама паднаха под куршумите му отляво, още двама — отдясно. Пред тях Брайън Хуки се обърна в седлото, брадатото му лице се беше издължило от изумление. Около врата му се люлееше жътвен амулет във вид на звънче, което издрънча, когато той се пресегна към пушката си. Преди да успее да направи нещо повече, Роланд го застреля право в сърцето. Хуки с крясък се свлече от седлото.

Кътбърт застреля още двама. Усмихваше се яростно и ослепително.

— Ал беше прав! — извика. — Тези са с голям калибър.

Роланд сръчно презареждаше револверите, докато конят галопираше. Враговете падаха като житни снопове. Алан поизостана и обърна коня си, прикривайки Роланд и Кътбърт.

Роланд видя Джонас, Дипейп и Ленгил да се обръщат да посрещнат нападателите. Ленгил се мъчеше да освободи оръжието си, което се беше закачило за широката яка на наметалото му. Устата му беше извита в яростна гримаса под гъстите русоляви мустаци.

Хаш Ренфрю се вряза между Роланд и Кътбърт и изкрещя:

— Проклети да сте! Мръсни прелюбодейци! — Захвърли юздите и се приготви да стреля. Вятърът яростно виеше, обвивайки го във вихър от сив прах.

Роланд дори не помисли да отстъпва или пък да се отклони в една или друга посока. Всъщност не мислеше за нищо. Крещейки през стиснатите в зъбите си юзди, се понесе към Хаш Ренфрю и тримата зад него.

23

Джонас нямаше представа какво се случва, докато не чу виковете на Уил Диърборн:

— Ехо! Насам! Без пленници! — боен вик, който чудесно познаваше. Всичко си дойде на мястото, разбра какво означават изстрелите. Отклони коня, смътно осъзнавайки, че Рой прави същото… но най вече с мисълта за топката в торбата, предмет едновременно могъщ и крехък.

— Това са хлапетата! — възкликна Рой. Пълната му изненада го караше да изглежда по глупав от всякога.

— Диърборн, копеле! — изрева Хаш Ренфрю и оръжието в ръцете му изтрещя.

Джонас видя как сомбрерото на Диърборн полетя във въздуха. Момчето стреляше и беше страхотно — по-добро от всекиго, който Джонас беше виждал през живота си. Ренфрю се стовари на земята по гръб — беше мъртъв.

Ръката на Ленгил се отпусна, сякаш не можеше да повярва на кошмара, понесъл се към него откъм праха.

— Назад! — изкрещя. — В името на коневъдната асоциация ви заповядвам… — След това в центъра на челото му се появи огромна черна дупка.

— Кучи сине, ти малък гнусен кучи син! — изкрещя Дипейп. Опита се да извади револвера си, който се омота в серапето му. Все още се мъчеше да го измъкне, когато един куршум от револвера на Роланд му направи нова яркочервена уста близо до адамовата ябълка.

„Не може да бъде — помисли си Джонас, — та ние сме толкова много!“

Но се случваше. Момчетата от Вътрешността се бяха врязали неумолимо в групата им — атаката им беше като по учебник за стрелци. Сбирщината от фермери, каубои и градски смелчаги беше объркана. Оцелелите се разпръскваха във всички посоки.

Диърборн се носеше към него с готови за стрелба оръжия.

Джонас сграбчи връзките на торбата и ги нави около китката си. Вдигна топката високо и изкрещя.

— Приближи се и ще я счупя! Това ще направя, проклето псе!

Роланд дори не забави бесния си галоп. Изобщо не се замисли, сега ръцете му „мислеха“ вместо него и когато по-късно си припомни всичко, събитията бяха далечни и някак си замъглени като нещо, видяно в криво огледало… или в стъклената топка.

Джонас си помисли: „Богове, това е той! Самият Артър Илд е дошъл да ме вземе!“

И в мига, когато дулото зина срещу него като вход на тунел, той си спомни какво му беше казало хлапето пред изгорялото ранчо: „Душата на човек като теб никога не напуска Запада!“

„Знам — помисли си Джонас, — още тогава знаех, че моята ка_ изтича! Но той със сигурност няма да рискува, топката, не може да рискува топката.“_

— Към мен! — изпищя той. — Към мен, момчета! Те са само трима, за Бога! Към мен, страхливци!

Но той беше сам — Ленгил беше убит, трупът на Рой лежеше под мътното небе, Куинт беше избягал, Хуки беше мъртъв, фермерите, които яздеха с него, ги нямаше. Само Клей беше още жив, но се намираше на километри оттук.

— Ще го разбия! — изкрещя към момчето с ледени очи, което се носеше към него, неумолимо като смъртта. — Кълна се пред боговете, че…

Роланд стреля. Куршумът улучи татуираната ръка, която държеше връзките на торбата. Синият ковчег беше залят от рукналата кръв.

Докато Ръшър се изравняваше с коня на Джонас, Роланд сграбчи торбата. Джонас, пищящ от ужас, че е е загубил безценната топка, се протегна към Роланд, сграбчи го за рамото и почти успя да го свали от седлото.

— Върни ми я, негоднико! — Бръкна под серапето си и измъкна револвер. — Върни ми я, тя е моя!

— Вече не! — извика Роланд и изстреля от упор два пълнителя в лицето на врага си. Конят на Джонас падна и беловласият се просна по гръб на земята. Ръцете и краката му се загърчиха, потрепериха и застинаха.

Роланд преметна торбата през рамо и се насочи обратно към Алан и Кътбърт, готов да им се притече на помощ… но не беше необходимо.

Бяха спрели конете си един до друг сред облаците прах, в края на пътеката от мъртви тела. Очите им бяха разширени — очи на момчета, които са минали през битка за първи път и изобщо не могат да повярват, че не са били улучени. Само Алан беше ранен; един куршум беше прорязал лявата му страна. Беше загубил представа за всичко по време на стрелбата и имаше само смътни спомени какво се е случило след началото на битката. Кътбърт твърдеше горе-долу същото.

— Роланд — обади се Кътбърт и прокара трепереща ръка по лицето си. — Слава тебе, стрелецо!

— Слава!

Очите на Кътбърт бяха зачервени и раздразени от пясъка, като че ли беше плакал. Прибра неизразходваните заряди за прашката, когато Роланд му ги подаде, без дори да осъзнава какво прави.

— Живи сме!

— Да.

Алан замаяно се оглеждаше:

— Къде отидоха останалите?

— Бих казал, че поне двадесет и петима от тях са тук — отвърна Роланд, посочвайки труповете. — Останалите… — Той махна с ръка, все още стиснал револвера. — Избягаха. Мисля, че са получили предостатъчно от войната в Средния свят!

Роланд свали торбата от рамото си, задържа я пред себе си за момент, след това я отвори.

В началото вътрешността на торбата беше черна, но после се изпълни с прекрасна розова светлина.

— Роланд — тревожно промълви Кътбърт, — не бива да си играеш с това. Особено пък сега. Сигурно са чули стрелбата там, край Висящата скала. Ако се каним да довършваме делото си, нямаме време за…

Роланд не му обърна внимание. Пъхна ръце в торбата и извади топката. Вдигна я към очите си, без да забелязва, че по нея капе кръвта на Джонас. Стъкленото кълбо проблесна за момент и се изпълни с безформени вихри, след което вътрешността му се разкри. Роланд видя какво има вътре и сякаш потъна в дълбините.