Стивън Кинг
Магьосникът (11) (Тъмната кула IV)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard and Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (12 април 2007 г.)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула IV

Магьосникът

 

Роман

 

Превод: от англ.: Юлия Чернева, Елена Павлова

 

Stephen King

The Dark Tower IV: Wizard and Glass

Copyright © Stephen King, 1997

Illustrations copyright © Dave McKean, 1997

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Юлия Чернева, преводач, 1998

© Елена павлова, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Мирослава Стамболджиева

Редактор: Весела Еленкова

Коректор: Петрана Старчева

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 7400 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

ТРЕТА ГЛАВА. СРЕЩА НА ПЪТЯ

1

Никога не бе преживявала такава странна нощ и вероятно не биваше да се изненадва, че не чу ездача, приближаващ се към нея…

Докато се връщаше към града, най-много се безпокоеше от новото си разбиране за сделката, която току-що бе сключила. Беше хубаво, че имаше отсрочка — три месеца, преди да преживее края на споразумението, но това не променяше основния факт: когато Дяволската луна станеше пълна, щеше да загуби девствеността си от кмета Торин, мършав, потрепващ конвулсивно човек с пухкави бели коси, увенчаващи като облак плешивото му теме. Съпругата му го гледаше уморено и тъжно — изражение, което бе болезнено да се наблюдава. Харт Торин беше човек, който се смееше гръмогласно, когато компания вдигнеше веселба, включваща блъскане с глави, бой на шега или замерване с изгнили плодове, но изглеждаше озадачен, когато чуеше тъжна или трагична история. Пукаше пръстите си, потупваше хората по гърба и се оригваше на масата. Поглеждаше притеснено съветника си почти при всяка своя дума, сякаш да се увери, че не е обидил Раймър по някакъв начин.

Сюзан често бе наблюдавала тези неща. Години наред баща й отговаряше за конете на Баронството и редовно ходеше в Сийфронт по работа. Много пъти взимаше любимата си дъщеря. Тя познаваше Харт Торин много добре. Както и той нея. Може би прекалено добре. Сега най-важният факт около него беше, че е почти петдесет години по-възрастен от момичето, което вероятно щеше да му роди син.

Сюзан сключи сделката доста безразсъдно…

Не, не беше безразсъдно. Беше несправедливо към нея… но всъщност не бе прекарала много безсънни нощи. Изслуша доводите на леля си Кордилия и помисли: „Е, няма да е зле най-после да притежавам официално нашите фамилни земи на Ската… да имам документи — един в къщата ни и друг — в папките на Раймър, където да пише, че земите са наши. Да, и да имаме още коне. Само три, но все пак ще бъдат повече, отколкото имаме сега. А срещу това? Да легна един-два пъти с него и да родя дете — нещо, което милиони жени са правили преди мен безпроблемно. В края на краищата, той не е мутант или прокажен, а само старец, който обича да пука пръстите си. Тази история няма да продължи вечно и както леля Кордилия каза, ще мога да се омъжа, ако времето и ка решат. Няма да бъда първата жена, която ще легне при съпруга си, след като вече е станала майка. А и това прави ли ме проститутка? Законът казва «не», но истинският съдник, сърцето ми, нашепва, че ако по този начин спечеля земите на баща ми и три коня, ще бъда проститутка.

Имаше и още нещо. Леля Кордилия безмилостно бе извлякла изгода от невинността й. Непрекъснато опяваше за мъничкото, сладко бебенце, което Сюзан ще роди. Знаеше, че момичето ще хареса идеята да има собствено бебе — малка жива кукла, която да облича, храни и приспива в горещите следобеди. Но Кордилия не спомена (вероятно беше твърде невинна, дори да си го помисли, макар че Сюзан не вярваше в това) онова, което тази вечер вещицата брутално изясни: Торин искаше нещо повече от дете. „Той иска цици и задник, които да не се размекват в ръцете му, и кутийка, която да стиска онова, което й бута.“

При спомена за тези думи лицето й запулсира, докато вървеше в мрака. Беше се съгласила, имайки предвид неясните си представи за чифтосването на добитъка — позволяваха на животните да го правят, докато „семето хванеше“, после отново ги разделяха. Но сега знаеше, че Торин вероятно щеше да я пожелае отново и отново и общоприетият закон, датиращ от двеста поколения, повеляваше, че той може да спи с нея, докато тя, вече доказала добродетелността си, родеше дете, и ако това дете също беше нормално, а не мутант… Сюзан тайно разпита тук-там и научи, че второто доказване обикновено се извършва около четвъртия месец на бременността… тогава, когато започнеше да личи и под дрехата. Рия трябваше да направи преценката, а вещицата не я харесваше.

Сега, когато беше твърде късно — беше приела споразумението, за чието официално оформяне се погрижи съветникът, и девствеността й бе доказана от онази странна кучка — Сюзан съжаляваше за сделката. Най-много мислеше за това как Торин ще смъкне панталона си, излагайки на показ белите си, мършави, щъркелови крака и как ще легнат заедно и ще чуе старческите му кости да пукат. Коленете, гърбът, лактите и вратът.

„И кокалчетата на пръстите. Не забравяй за тях.“

Да. Старчески кокал чета, обрасли с косми. Сюзан се усмихна на тази комична гледка, но в същото време от крайчеца на окото й бликна гореща сълза. Избърса я, без да съзнава — така, както не чу и потракването на приближаващите се конски копита. Мислите й още бяха далеч. Постоянно се връщаха към странното нещо, което бе видяла през прозорчето на спалнята на старицата — меката, но някак неприятна светлина, излизаща от розовото кълбо, и как вещицата го гледаше като хипнотизирана…

Когато Сюзан най-после чу приближаващия се кон, първата й тревожна мисъл бе да се скрие в горичката, покрай която минаваше. Шансът някой порядъчен човек да бъде на пътя по това време й се струваше малък, особено сега, когато в Средния свят нещата се бяха влошили. Но вече беше късно.

Тогава ще легне в канавката…

Но дори преди да погледне натам, ездачът, който се бе промъкнал зад нея, докато бе погълната в дълбоките мрачните си мисли, я поздрави.

— Добър вечер, мадам, и нека дните ви на земята да бъдат дълги.

Тя се обърна, като си помисли: „Ами ако е някой от новите мъже, които се мотаят в къщата на кмета или в «Почивка за пътника»? Не е най-възрастният. Гласът на този човек не трепери като неговия, но някой от другите… Онзи, когото наричат Дипейп…“

— Добър вечер — чу се да казва тя на непознатия. — Нека и вашите дни да са дълги.

Гласът й не трепереше — чу поне това. Но сега разбра, че този мъж не е Дипейп, нито Рейнолдс. Единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че той носи шапка с плоска периферия, с каквито тя свързваше мъжете от Вътрешните баронства от времето, когато пътуването между изтока и запада беше по-обичайно, отколкото сега. Преди да дойде Джон Фарсън, Добрия, и да започнат кръвопролитията.

Прости си, задето не го чу да се приближава, защото на седлото му нямаше нито тока, нито звънец, и всичко бе завързано така, че да не вдига шум. Багажът му приличаше на този на човек извън закона, на опустошител (беше убедена, че в други времена и на други места Джонас и двамата му приятели са били и двете) или дори на стрелец. Но този човек не носеше оръжия, освен ако не бяха скрити. Само лък на седлото и нещо като колчан със стрели, но това беше всичко. Пък и никога не бе имало толкова млад стрелец.

Той изцъка с език на коня, точно както правеше баща й (и самата тя, разбира се) и животното веднага спря. Преметна крак на седлото, вдигайки го високо и с несъзнателна грациозност, а Сюзан каза:

— Не, не си правете труда, страннико! Продължавайте по пътя си!

Дори да бе доловил тревогата в гласа й, мъжът не й обърна внимание. Слезе от коня и пъргаво скочи пред нея. Около ботушите му с четвъртити носове се вдигна прах. На звездната светлина тя видя, че човекът е съвсем млад, горе-долу на нейните години. Дрехите му бяха като на говедар, макар и нови.

— Уил Диърборн на вашите услуги — представи се той, свали шапката си, протегна крак и се поклони, както правеха във Вътрешните Баронства.

Тази нелепа учтивост сред дивата пустош стресна Сюзан, прогони страховете й и я накара да се засмее. Помисли, че младият мъж ще се обиди, но той също се засмя. Хубава усмивка, искрена и неподправена. Зъбите му бяха равни.

Тя се поклони леко, хващайки крайчеца на полата си.

— Сюзан Делгадо.

Младежът докосна три пъти шията си с дясната ръка.

— Благодаря, Сюзан Делгадо-сай. Добра среща. Не исках да ви уплаша.

— Е, все пак го сторихте.

— Извинете.

По говора му Сюзан установи, че той наистина е от Вътрешните баронства и го погледна с подновен интерес.

— Не, не бива да се извинявате. Бях потънала в мисли. Ходих при… една приятелка… и осъзнах колко време е минало, едва когато видях, че луната е залязла. Ако спряхте от загриженост, благодаря ви, страннико, но всеки от нас трябва да продължи по пътя си. Отивам в покрайнините на градчето Хамбри. Вече съм съвсем близо.

— Хубаво слово и красиви чувства — усмихна се младежът, — но е късно и вие сте сама, затова мисля, че можем да вървим заедно. Яздите ли, сай?

— Да, но…

— Тогава се приближете и се запознайте с моя приятел Ръшър. Той ще ви пренесе през последните три километра. Скопен е и е послушен.

Сюзан погледна Уил Диърборн със смесица от интерес и раздразнение и помисли: „Ако още веднъж ме нарече сай, сякаш съм учителка или старата му леля, ще развържа тази глупава престилка и ще го прасна.“

— Никога не съм имала нищо против темперамента на кон, който е достатъчно послушен, за да носи седло. До смъртта си баща ми отговаряше за конете на кмета… А по тези места кметът е и Пазител на баронството. Цял живот съм яздила.

Хрумна й, че младежът може да се извини, дори да започне да заеква, но той само кимна спокойно и замислено — нещо, което й допадна.

— Тогава качете се. Ще вървя до вас и няма да ви безпокоя с приказките си, ако не желаете да разговаряме. Късно е и, както казват, разговорът омръзва, след като луната залезе.

Тя поклати глава, смекчавайки отказа си с усмивка.

— Не. Благодаря за любезността, но няма да е хубаво, ако някой ме види да яздя с непознат посреднощ. Нали знаете, че репутацията на една млада дама не е бяла риза, която може да се почисти с лимонов сок.

— Наоколо няма никого — каза младият мъж с влудяващо разумен глас. — Пък и виждам, че сте уморена. Хайде, сай…

— Моля ви, не ме наричайте така. Кара ме да се чувствам стара като… — Поколеба се за миг, обмисляйки думата вещица, която й хрумна най-напред. — Възрастна жена.

— Добре тогава, госпожице Делгадо. Сигурна ли сте, че не искате да яздите?

— Напълно. И без това не бих яздила в рокля, господин Диърборн, дори да бяхте мой брат. Неприемливо е.

Той стъпи на стремето, прехвърли се през седлото и отново стъпи на земята. Държеше сгъната дреха. Може би пончо.

— Можете да покриете краката си с това. Дрехата е широка. На баща ми е, а той е по-висок от мен.

Погледна за миг към хълмовете на запад и Сюзан видя, че е красив. Почувства лека тръпка и за хиляден път й се прииска мръсната вещица да бе вършила с ръцете си само работата, която се искаше от нея, колкото и да беше неприятна. Не желаеше да гледа този хубав странник и да си спомня за докосването на Рия.

— Не — промълви. — Благодаря ви още веднъж, но трябва да откажа.

— Тогава ще вървя до вас и Ръшър ще ни бъде официален придружител — весело отговори младежът. — Поне до покрайнините на града няма да има кой да ни види и да си помисли нещо лошо за едно напълно порядъчно момиче и горе-долу порядъчно момче. И там ще сваля шапка и ще ви пожелая лека нощ.

— Бих искала да не го правите. Наистина. — Тя прокара ръка по челото си. — За вас е лесно да кажете, че няма кой да ни види, но понякога очите са навсякъде. Пък и в момента положението ми е малко… деликатно.

— Ще вървя с вас — повтори той и лицето му стана сериозно, — Времената са лоши, госпожице Делгадо. Тук, в Меджис, сте далеч от неприятностите, но понякога ръцете им са дълги.

Сюзан понечи да възрази и да му каже, че дъщерята на Патрик Делгадо може да се грижи за себе си, после си спомни за новите хора на кмета и колко хладнокръвно я оглеждаха, когато вниманието на Торин бе насочено другаде. Видя онези тримата, когато тръгна за колибата на вещицата. Тях ги чу да се приближават и си отдъхна зад една пиния (отказваше да мисли, че се е скрила). Отиваха в града и в момента по всяка вероятност пиеха в „Почивка за пътника“ и щяха да продължат, докато Станли Руйз затвореше пивницата, но все пак не беше съвсем сигурна. Можеше да се върнат.

— Ами щом не мога да ви разубедя, добре тогава — въздъхна тя раздразнено и примирено — чувства, каквито всъщност не изпитваше. — Но само до първата пощенска кутия, на госпожа Бийч. Там е краят на града.

Младежът отново докосна шията си и направи още един от онези смешни и очарователни поклони — единият крак протегнат напред, сякаш се готвеше да спъне някого, и петата — забита в земята.

— Благодаря, госпожице Делгадо!

„Поне не ме нарече сай — помисли тя. — Това вече е нещо.“

2

Сюзан очакваше, че младежът ще бъбри като сврака, въпреки обещанието си да мълчи, защото познатите й момчета правеха така. Не беше суетна, но смяташе, че наистина е хубава, макар и само защото момчетата не млъкваха и не преставаха да се влачат подир нея. Този сигурно щеше да й задава въпроси, които градските момчета не би трябвало да задават — на колко години е, винаги ли е живяла в Хамбри, живи ли са родителите й и още петдесетина, също толкова скучни, но свеждащите се до едно — има ли сериозен приятел.

Но Уил Диърборн не я попита нито за училището й, нито за семейството или за приятелите й. Бе установила, че това е най-обичайният подход момчето да разбере дали има евентуалния съперник в ухажването. Уил Диърборн само вървеше до нея. Държеше юздата на Ръшър и гледаше на изток, към Чисто море. Вече бяха близо до него и насълзяващият очите мирис на сол се смеси с противната смрад на нефт, макар че вятърът духаше от юг.

Минаваха покрай Ситго и Сюзан се зарадва на присъствието на Уил Диърборн, макар мълчанието му да бе малко раздразнително. Нефтеното поле с гората от сонди, които приличаха на скелети, я плашеше. Повечето стоманени кули отдавна бяха спрели да изпомпват нефт и нямаше нито резервни части, нито желание да ги поправят. А онези, които още работеха — деветнадесет от двеста — не можеха да бъдат спрени. Изпомпваха ли изпомпваха, сякаш запасите от нефт под тях бяха неизчерпаеми. Използваше се съвсем малка част от него. По-голямата се стичаше обратно в кладенците под мъртвите помпени станции. Светът се бе променил и това място й напомняше за чудато гробище от механизми, където някои от труповете не бяха съвсем… Нещо студено и гладко я бутна по гърба и Сюзан не успя да сподави лекия си писък. Уил Диърборн се втурна към нея, спускайки ръка към колана си. После спря и се усмихна.

— По този начин Ръшър казва, че се чувства пренебрегнат. Съжалявам, госпожице Делгадо.

Тя отправи очи към коня. Ръшър отвърна на погледа й, сетне наведе глава, сякаш също й се извиняваше, че я бе стреснал.

„Глупости, момиче — помисли Сюзан, чувайки сърдечния, сериозен глас на баща си. — Той иска да знае защо си толкова неприветлива, това е всичко. Аз също. Обикновено не си такава.

— Господин Диърборн, размислих — каза тя. — Ще се кача на коня.

3

Той се обърна с гръб и се вторачи в Ситго, пъхнал ръце в джобовете си, докато Сюзан първо разстла пончото на седлото, после сложи крак на стремето. Вдигна поли и внимателно се огледа. Беше убедена, че младежът ще я погледне крадешком, но той още беше с гръб към нея. Изглеждаше заинтригуван от ръждясалите нефтени сонди.

„Какво толкова интересно има в тях, глупчо? — леко ядосана помисли тя — вероятно поради късния час и утайката от обърканите си чувства. — Мръсни стари неща, които стоят там повече от шест века. Цял живот дишам вонята им“

— Спокойно, момче — каза, след като стъпи на стремето.

Ръшър размърда уши, сякаш искаше да каже, че ще мирува цяла нощ, ако това е желанието й.

Сюзан се качи на седлото. Едното от дългите й бели бедра проблесна на звездната светлина. Тя почувства вълнението, което винаги изпитваше, когато яздеше… но този път беше по-силно, по-приятно и по-осезаемо. Вероятно защото конят беше красавец и непознат.

„Вероятно защото собственикът на коня е непознат — помисли тя. — И хубав.“

Това, разбира се, бяха глупости. Опасни глупости. И все пак, беше вярно. Той наистина беше хубав.

Покри краката си с пончото и в същия миг Диърборн започна да си подсвирква. Със смесица от изненада и суеверен страх тя осъзна, че песента е „Безгрижна любов“. Същата, която самата тя си тананикаше на път за колибата на Рия.

„Това е ка, момиче“ — прошепна гласът на баща й.

„Няма такова нещо — отговори тя. — Отказвам да съзирам ка във всеки прозорец и сянка, като възрастните жени, които в летните вечери се събират в «Зелено сърце». Тази песен е стара. Всеки я знае.“

„Дано да си права — върна се гласът на Пат Делгадо. — Защото ако е така, ще връхлети като вихър и плановете ти ще рухнат като хамбара на дядо ми, когато го порази циклонът.“

Не беше ка. Сюзан нямаше да се остави да бъде изкушена от мрака, сенките и зловещите очертания на нефтените сонди, за да повярва, че е ка. Това беше само случайна среща с хубав млад мъж на безлюден път.

— Настаних се — каза със сух глас, който сякаш не беше нейният. — Можете да се обърнете, ако желаете, господин Диърборн.

Той се подчини и я погледна. За миг не каза нищо, но по очите му разбра, че той също я харесва. Това я обезпокои — вероятно заради песента, която си подсвиркваше, — но същевременно я зарадва.

— Изглеждате добре на коня. Умеете да седите на седлото — отбеляза младежът.

— И скоро ще имам собствени коне — отговори Сюзан и си помисли: „Ей сега ще започнат въпросите.“

Но той само кимна, сякаш вече знаеше всичко, и отново тръгна към града. Малко разочарована, без да знае точно защо, Сюзан изцъка с език на Ръшър и го сръга с колене. Конят настигна господаря си, който приятелски го погали по муцуната, сетне попита, посочвайки сондите:

— Как наричат онова място?

— Нефтеното поле ли? Ситго.

— И някои от сондите още изпомпват нефт, така ли?

— Да, няма начин да ги спрат. Поне още никой не знае как.

— О — каза той и това беше всичко.

Но когато се приближиха до обраслата в бурени пътека, водеща към Ситго, Диърборн отиде да разгледа старата неизползваема къщичка на пазача. Когато Сюзан беше дете, там имаше табела с надпис „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ С ПРОПУСКИ“, която бе отнесена от буря. Уил Диърборн се върна при коня си.

Продължиха към града. Младежът с шапката с плоска периферия, който вървеше пеша, и девойката, яхнала кон и покрила колене с пончо. Звездната светлина се лееше над тях и когато веднъж вдигна глава, Сюзан видя, че на небето проблесна метеор и остави мимолетна яркооранжева диря. Хрумна й да си пожелае нещо, после, изпитвайки лека паника, установи, че няма представа какво.

4

Сюзан мълча, докато се приближиха на километър и половина от града, и тогава зададе въпроса, който се въртеше в главата й. Бе решила да го направи едва след като младежът я попита, и малко се ядоса, че тя трябва да наруши тишината, но любопитството й надделя.

— Откъде сте, господин Диърборн, и какво ви води в нашата малка част от Средния свят… ако не възразявате, че ви питам?

— Съвсем не — отговори той, като я погледна и се усмихна. — С радост бих желал да разговаряме и само се опитвах да измисля как да започна. Не ме бива да разговарям.

„А в кое те бива, Уил Диърборн?“ — зачуди се Сюзан, защото докато се наместваше на седлото, бе сложила ръка на навитото одеяло… и бе докоснала нещо, скрито вътре. Приличаше на револвер. Не трябваше да е така, но тя си спомни как младежът инстинктивно посегна към колана си, когато тя извика от изненада.

— Идвам от Вътрешния свят. Предполагам, че вече сте се досетили. Ние там говорим по особен начин.

— Да. И в кое Баронство сте роден?

— Нови Ханаан.

Сюзан изпита истинско вълнение. Нови Ханаан! Центърът на Сдружението! Това, разбира се, не означаваше всичко, което някога бе имал, но все пак…

— И може би сте от Гилеад? — попита тя. Момичешката интонация на гласа й никак не й хареса.

— Не — засмя се той. — Не съм от великия Гилеад, а само от Хемфил, селце на четирийсет и няколко колела оттам. Мисля, че е по-малко от Хамбри.

„Колела — помисли Сюзан, чудейки се на архаизма. — Той каза «колела».“

— Ще обясните ли какво ви води в Хамбри?

— Защо не? Дойдох с двама от приятелите си, господин Ричард Стокуърт от Пенилтън, Нови Ханаан, и господин Артър Хийт, весел млад мъж от Гилеад. Тук сме по заповед на Сдружението. Идваме като преброители.

— На какво?

— На всичко, което може да помогне на Сдружението през идните години. — В гласа му се прокрадна печал. — Онази история с Добрия стана сериозна.

— Така ли? Тук чуваме малко новини от толкова далеч.

Той кимна.

— Отдалечеността на Баронството от центъра е главната причина да сме тук. Меджис винаги е бил предан на Сдружението и ако от тази част на Външните баронства е необходимо да се изтеглят запаси, те ще бъдат изпратени там. Въпросът, на който трябва да се отговори, е на колко може да разчита Сдружението.

— Колко от какво?

— Да — съгласи се той, сякаш тя не бе задала въпрос. — И колко от какво.

— Говорите така, сякаш Добрия е реална заплаха. Той е само един бандит, който омайва крадците и убийците си с приказки за „демокрация“ и „равенство“.

Диърборн сви рамене и Сюзан помисли, че това ще бъде единственият му коментар по темата, но после, макар и с нежелание, той каза:

— Вероятно някога е било така. Времената се промениха. В един момент бандитът стана генерал, а сега генералът ще стане управник в името на народа. — Младежът млъкна, сетне добави. — Северните и Западните баронства са обхванати от пламъци, госпожице.

— Но те са на хиляди километри оттук!

Този разговор беше обезпокоителен и в същото време вълнуващ. Ала най-вече беше странен на фона на еднообразния, скучен свят на Хамбри.

— Да. Но вятърът духа в тази посока. — Той се обърна към Сюзан и се усмихна. Усмивката отново смекчи суровите му черти и младежът заприлича на дете. — Но тази нощ едва ли ще срещнем Джон Фарсън.

Сюзан също му се усмихна.

— Ако го срещнем, ще ме защитите ли от него, господин Диърборн?

— Несъмнено — все още усмихвайки се отговори той, — но ще го направя още по-ентусиазирано, ако ми позволите да ви наричам с името, което ви е дал баща ви.

— В интерес на личната ми безопасност можете да го направите. И предполагам, че аз трябва да ви наричам Уил, в името на същите тези интереси.

— Мъдри думи и хубаво изречени. Аз…

Изведнъж, както вървеше, обърнал лице към нея, новият приятел на Сюзан се спъна в един камък на пътя и едва не падна. Ръшър изцвили и се вдигна на задните си крака. Сюзан весело се засмя. Пончото се отмести, откривайки голия й крак, и тя мигновено го покри. Да, този младеж й харесваше. И какво лошо имаше в това? В края на краищата беше само едно момче.

— Обикновено не съм толкова тромав — каза той. — Надявам се, че не те уплаших.

„Съвсем не, Уил. Момчетата около мен непрекъснато се спъват, откакто ми пораснаха гърди.“

— Съвсем не — отговори тя и се върна на предишната тема, която явно го интересуваше повече. — Значи с твоите приятели сте дошли по заповед на Сдружението, за да преброите нашите стоки, така ли?

— Да. Обърнах специално внимание на нефтеното поле, защото един от нас ще трябва да се върне и да преброи работещите сонди…

— Ще ти спестя труда, Уил. Деветнайсет са.

Той кимна.

— Задължен съм ти. Но също така трябва да проверим — доколкото можем — колко нефт изпомпват онези деветнайсет сонди.

— Толкова ли много машини работят още в Нови Ханаан, че такава вест има значение? А знаете ли алхимията, необходима да променяте нефта в продукт, който използват машините ви?

— В случая се казва рафинерия, а не алхимия. Не, нямаме толкова много машини, макар че в Голямата зала в Гилеад осветлението все още работи.

— Не думай! — възхити се Сюзан.

Беше виждала картини на електрически лампи. Последните крушки в Хамбри бяха изгорели преди две поколения.

— Каза, че до смъртта си баща ти се е грижил за конете на кмета — рече Уил. — Името му беше Патрик Делгадо, нали?

Сюзан го погледна силно изненадана.

— Откъде знаеш?

— Името му се споменаваше в професионалните ни уроци. Учехме се да броим добитък, овце, прасета, волове… и коне. Конете са най-важни. И по този повод трябваше да се срещнем с Патрик Делгадо. Съжалявам да чуя, че е стигнал до поляната в края на пътя си, Сюзан. Ще приемеш ли съболезнованията ми?

— Да. Благодаря.

— Злополука ли беше?

— Да — отговори тя, надявайки се, че тонът й е изразил онова, което искаше да каже: „Остави този въпрос, не питай повече.“

— Ще бъда откровен с теб — каза Уил и за пръв път й се стори, че долови фалшива нотка в гласа му.

Вероятно беше само плод на въображението й. Нямаше жизнен опит (леля Кордилия й го напомняше всеки ден), но знаеше, че хората, които започваха с „Ще бъда откровен с теб“, обикновено продължаваха, говорейки със сериозно изражение, че дъждът вали нагоре, парите растат по дърветата и щъркелите носят бебетата.

— Да, Уил Диърборн — сухо каза тя. — Казват, че откровеността е най-добрата политика.

Той я погледна недоверчиво и после отново засия в усмивка — опасна, подобна на плаващи пясъци — лесно попадаш в тях, но трудно се измъкваш.

— Напоследък в Сдружението има разногласия. Отчасти това е причината Фарсън да се е издигнал толкова много и амбициите му да нараснат. Той измина дълъг път — от опустошител, който започна като разбойник, ограбващ дилижанси в Гарлан и Дисой. И ще отиде още по-надалеч, ако Сдружението не се съживи. Може да стигне и до Меджис.

Сюзан не можеше да си представи за какво е притрябвало на Добрия едно заспало градче близо до Чисто море, но си замълча.

— Всъщност не ни изпраща точно Сдружението — продължи Уил. — Не изминахме този дълъг път да броим крави, нефтени сонди и хектари обработваеми земи.

Спря за миг, вторачи се в пътя и разсеяно погали муцуната на Ръшър. Сюзан си помисли, че вероятно е смутен или дори се срамува.

— Изпратиха ни нашите бащи.

И тогава тя разбра. Те бяха лоши момчета, изпратени уж да работят, което не беше точно изгнание. Вероятно истинската им задача в Хамбри беше да заличат петното върху репутацията си. „Е — помисли си, — това обяснява усмивката, подобна на плаващи пясъци, нали? Пази се от този човек, Сюзан. Той е от онези, които горят мостове и преобръщат пощенски коли, сетне продължават весело по пътя си, без да поглеждат назад. Не го правят от злоба, а от чисто момчешко безразсъдство.

Това отново я подсети за старата песен.

— Да, нашите бащи.

Сюзан Делгадо също бе правила една-две (или може би пет-шест) лудории в живота си и изпита симпатии към Уил Диърборн, но и предпазливост. И интерес. Лошите момчета можеха да бъдат забавни… до определен момент. Въпросът беше колко лоши са Уил и неговите приятели.

— Наказание, а?

— Да, наказание — потвърди той. Гласът му още беше мрачен, но погледът му се поразведри. — Бяхме предупредени. Имаше… известно количество алкохол.

„И момичета, които да опипвате с ръката, в която не държите чашата с бира?“ Това беше въпрос, който нито едно порядъчно момиче не би задало направо, но Сюзан си го помисли.

Усмивката, която играеше в ъгълчетата на устните му, изчезна.

— Прекалихме и веселбата спря. Постъпихме като пълни глупаци. След полунощ устроиха състезание. Всички бяхме пияни. Един от конете заклещи копитото си в дупка на лалугер и счупи крака си. Трябваше да го убием.

Сюзан изтръпна. Това не беше най-лошото, което можеше да си помисли, но бе достатъчно неприятно. И когато Уил продължи да говори, стана още по-лошо.

— Конят беше чистокръвен, един от трите на бащата на моя приятел Ричард, който не е заможен човек. Разиграха се сцени, които нямам желание да си припомням. Накратко, след много разговори и предложения за наказания, бяхме изпратени тук. Идеята бе на бащата на Артър. Мисля, че той винаги е бил отвратен от сина си. Разбира се, лудориите на Артър не идвали от страна на Джордж Хийт.

Сюзан се усмихна, припомняйки си думите на леля Кордилия. „Със сигурност не го е наследила по наша линия.“ Сетне пресметнатата пауза, последвана от: „Леля й по майчина страна полудя… Не знаеше ли? Да. Самозапали се и се хвърли от Ската. Това стана в годината на кометата.“

— Както и да е — продължи Уил, господин Хийт ни изпрати с поговорка, която знаеше от баща си. „Човек трябва да размишлява в чистилището.“ И ето ни тук.

— Хамбри съвсем не е чистилище.

Той отново направи смешния си поклон.

— Ако беше така, всички щяха да искат да са достатъчно лоши, за да дойдат тук и да се запознаят с красивите му жителки.

— И все пак може би трябва да се замислят — каза тя с леден тон. — И тук има неприятности…

После изведнъж млъкна, защото осъзна нещо смайващо — искаше й се да се надява, че този младеж ще участва в заговор с нея. Инак щеше да й бъде трудно.

— Сюзан?

— Замислих се за нещо. А вече пристигнал ли си? Имам предвид официално?

— Не — отговори той, мигновено схващайки смисъла на думите й. Явно беше проницателен. — Пристигнахме в Баронството днес следобед и ти си първият човек, с когото някой от нас е разговарял… освен ако Ричард и Артър не са срещнали някого. Не можах да заспя, излязох да пояздя и да обмисля нещата. Лагерът ни е ей-там. На онзи склон, спускащ се към морето.

Посочи вдясно.

— Да, наричаме го Ската.

Сюзан осъзна, че Уил и приятелите му може да са се настанили там, където след известно време щяха да бъдат официално узаконените й земи. Мисълта беше забавна и вълнуваща, но и малко обезпокоителна.

— Утре ще отидем в града и ще поднесем почитанията си на кмета Харт Торин. Бил доста глуповат, съдейки по онова, което ни разказаха в Нови Ханаан.

— Наистина ли ви казаха така? — учуди се Сюзан.

— Да. Бил склонен да бръщолеви врели-некипели, обичал силните напитки и най-вече младите момичета. Вярно ли е?

— Мисля, че сам трябва да прецениш — отговори тя, усмихвайки се насила.

— Ще се представим и на почитаемия Кимба Раймър, съветника на Торин. Разбрах, че нямал представа от работата си.

— Торин ще ви покани на вечеря в къщата си. Вероятно не утре вечер, но сигурно вдругиден.

— Вечеря в град Хамбри — усмихна се Уил и погали муцуната на Ръшър. — О, богове, как ще понеса агонията на очакването?

— Недей да говориш много, а само слушай, ако искаш да ми бъдеш приятел. Искам да ти кажа нещо важно.

Усмивката му помръкна и тя отново видя човекът, който Уил щеше да бъде след много години — сурово лице, съсредоточени очи и безмилостна уста. Ужасяващо лице. Ужасяваща перспектива. И въпреки всичко, мястото, което бе докоснала старата вещица, се затопли и на Сюзан й бе трудно да откъсне очи от младежа. Запита се каква ли е косата му под глупавата шапка.

— Кажи ми го, Сюзан.

— Ако Торин ви покани на гости, може да ме видиш в дома му. Прави се, че не ме познаваш, Уил. За теб ще бъда госпожица Делгадо, а ти за мен — господин Диърборн. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Напълно. — Той я гледаше замислено. — Прислужница ли си? Не, щом баща ти е бил главен коняр на Баронството…

— Няма значение каква съм. Само обещай, че ако се срещнем в „Сийфронт“, все едно ме виждаш за пръв път.

— Обещавам. Но…

— Никакви въпроси повече. Почти стигнахме до мястото, където трябва да се разделим, и искам да те предупредя за нещо — като отплата за ездата на твоя хубав кон. Ако вечеряте с Торин и Раймър, вие няма да сте единствените хора на масата. По всяка вероятност ще има още трима. Мъже, които Торин е наел да охраняват къщата му.

— Нещо като полиция?

— Не, лични пазачи. Отговарят само пред Торин… и вероятно пред Раймър. Казват се Джонас, Дипейп и Рейнолдс. Виждат ми се безмилостни… макар че буйната младост на Джонас е отминала отдавна и сигурно е забравил, че е бил млад.

— Джонас ли е водачът?

— Да. Той е куц и с хубави дълги коси като на момиче. Има треперещ старчески глас, но мисля, че е най-опасният от тримата. Предполагам, че тези хора са забравили какво е да бъдат наказвани.

Защо му разказа всичко това? И тя не знаеше. Вероятно от благодарност. Бе обещал да запази в тайна среднощното им запознанство и имаше вид на човек, който държи на думата си, макар да се беше провинил.

— Ще ги наблюдавам. Благодаря за съвета.

Сега изкачваха полегатия склон. Над главите им неумолимо блестеше Старата майка.

— Телохранители — замислено каза той. — Телохранители в заспалия малък Хамбри. Странни времена, Сюзан.

— Да.

И тя си бе задавала въпроси за Джонас, Дипейп и Рейнолдс и не можа да измисли основателна причина за тяхното присъствие в града. Раймър ли ги беше повикал? Негово ли беше решението? Може би, защото Торин беше човек, на когото никога не би хрумнало да наема телохранители. Шерифът винаги му е бил достатъчен и все пак… защо?

Изкачиха хълма. Под тях имаше куп сгради — градчето Хамбри. Светеха само няколко лампи. Най-яркият грозд светлини беше на „Почивка за пътника“. Топлият ветрец донесе до тях „Хей, Джуд“, изпълнявана на пиано и от хор пиянски гласове. Но тримата, за които бе предупредила Уил Диърборн, явно не участваха. Сигурно стояха до бара и наблюдаваха помещението с непроницаемите си очи. Не бяха от онези, които пеят. На дясната ръка на всеки, между палеца и показалеца, имаше малка синя татуировка на ковчег. Хрумна й да го каже на Уил, после осъзна, че скоро той щеше да види всичко това с очите си. Посочи малко по-надолу към тъмното очертание, което висеше на верига край пътя.

— Виждаш ли онова?

— Да. — Той въздъхна тежко и комично. — Това ли е предметът, от който се страхувах най-много? Пощенската кутия на госпожа Бийч.

— Да. И там трябва да се разделим.

— Щом казваш… И все пак, искаше ми се да…

Вятърът изведнъж смени посоката си, както понякога се случваше през лятото, и задуха от запад. Мирисът на сол мигновено изчезна. Както и пиянските гласове. Замени ги някакъв безкрайно по-зловещ звук, от който винаги я побиваха тръпки. Тих, атонален звук, подобен на ромолене и на стенание на умиращ човек.

Уил отстъпи назад. Очите му се отвориха широко и Сюзан отново забеляза, че посегна към колана, сякаш към нещо, което не беше там.

— Какво е това, за Бога?

— Изтъняване — тихо отговори тя. — Айболт Каньон. Не си ли чувал за тези неща?

— Да, но за пръв път чувам звука му. Как издържате? Все едно е живо.

Сюзан никога не се бе замисляла по този въпрос, но сега й се стори, че той има право. Сякаш някаква противна част на нощта се бе сдобила с глас и се опитваше да пее.

Потрепери. Ръшър мигновено усети краткотрайното засилване на натиска на коленете й и тихо изцвили, обръщайки глава да я погледне.

— Рядко го чуваме толкова ясно по това време на годината — добави Сюзан. — През есента го горят, за да млъкне.

— Не разбирам.

Кой ли вече разбираше нещо? Та хората не можеха дори да изключат няколкото нефтени помпи в Ситго, които още работеха, макар че половината квичаха като прасета в кланица. В днешно време човек обикновено беше благодарен, ако видеше, че нещо изобщо работи.

— През есента, когато имат време, конярите и краварите влачат дърва, за да запушат отвора на Айболт — обясни тя. — Сухите клони вършат работа, но суровите са по-подходящи, защото трябва да има пушек — колкото е възможно по-гъст. Нещо като наклонен комин. Разбираш ли?

— Да.

— По традиция изгарянето се прави в утрото на Жътвата — денят след празника, гощавката и огъня.

— Първият ден на зимата.

— Да, макар по тези места да не се усеща, че зимата настъпва. Във всеки случай това не е традиция. Понякога запалват огъня по-рано, ако ветровете се разлудеят или звукът е особено силен. Шумът дразни животните. Кравите дават по-малко мляко и не могат да спят.

— Сигурно.

Уил още гледаше на север и силен порив на вятъра блъсна шапката му, която падна на гърба му и увисна на кожения ремък на врата му. Косите му бяха по-дълги от общоприетото, дълги и черни като гарваново крило. Сюзан изпита неочаквано, непреодолимо желание да прокара пръсти през тях и да усети структурата им — груба, гладка или мека като коприна. И какъв ли беше ароматът им? Отново почувства гореща тръпка ниско под корема. Младежът се обърна към нея, сякаш бе прочел мислите й, и тя се изчерви, благодарна, че е тъмно и Уил не вижда смущението й.

— Откога съществува?

— Откакто съм родена, но не и преди баща ми да бъде роден. Разказваше ми, че когато се появило, земята се разлюляла като при земетресение. Според някои земетресението предизвикало изтъняването. Други твърдят, че това са суеверни глупости. Само знам, че винаги е било там. Пушекът го кара да утихне за известно време, така както въздейства върху пчелите или осите, но звукът винаги се завръща. Дървата, струпани пред отвора, пречат на добитъка да влиза вътре, но понякога изтъняването привлича животните. Само боговете знаят защо. Но ако някоя крава или овца попадне в него, никога не излиза. Каквото и да представлява, изтъняването е гладно.

Сюзан отметна пончото, преметна крак над седлото и скочи от Ръшър с едно-единствено грациозно движение. Очите на Уил се разшириха и тя разбра, че е видял доста… но нищо от онова, което миеше, докато вратата на банята беше затворена, така че какво от това? Пък и бързото слизане от кон беше любимият й номер, когато беше в настроение да се перчи.

— Красота — възкликна той.

— Научих го от татко — отговори Сюзан, реагирайки на по-невинното тълкуване на комплимента. Но усмивката й, докато му подаваше юздите, загатваше, че има желание да приеме ласкателството му.

— Виждала ли си изтъняването?

— Да. Един-два пъти. Отвисоко.

— Как изглежда?

— Грозно — без да се замисли, отговори тя. До тази вечер, когато бе видяла отблизо усмивката на Рия и изтърпяла подвижните й пръсти, би казала, че това е най-грозното нещо, което бе виждала. — Малко прилича на тлеещ торфен огън и на блато, пълно с мръсна зелена вода. От него се надигат изпарения. Понякога има очертанията на дълги, мършави ръце. Едната е безпръста.

— Расте ли?

— Да. Всяко изтъняване се разраства, но бавно. Няма да излезе от Айболт Каньон, докато ние с теб сме живи.

Погледна небето и видя, че съзвездията бяха продължили да се движат по пътя си, докато двамата разговаряха. Имаше чувството, че може да говори с Уил цяла нощ — за изтъняването, за Ситго, за досадната й леля, за каквото и да е — и тази мисъл я учуди. Защо трябваше да й се случи точно сега, за Бога? След като три години не бе обръщала внимание на момчетата от Хамбри, защо сега трябваше да срещне младеж, който я заинтригува по такъв странен начин? Защо беше толкова несправедлив животът?

Отново чу думите на баща си: „Ако е ка, ще връхлети като вихър и плановете ти ще рухнат като хамбара на дядо ми, когато го порази циклонът.“

Не. Тя се възпротиви на мисълта с цялата сила на волята си. Това не беше хамбар, а собственият й живот.

Протегна ръка и докосна ръждясалата пощенска кутия на госпожа Бийч, сякаш търсейки подкрепа. Вероятно нищожните й надежди и мечти не означаваха толкова много, но баща й я бе учил да се преценява по умението си да изпълнява обещанията си и тя нямаше да отхвърли наставленията му, само защото случайно е срещнала хубаво момче в момент, когато тялото и чувствата й бяха объркани.

— Ще те оставя тук. Или отиди при приятелите си, или продължи да яздиш. — Сериозният й глас малко я натъжи, защото говореше като възрастна. — Но не забравяй обещанието си, Уил. Видиш ли ме в къщата на кмета, и ако искаш да си ми приятел, престори се, че се срещаме за пръв път.

Младежът кимна и тя видя, че сериозността й е отразена на лицето му. И може би тъгата.

— Никога не съм канил девойка да язди с мен или да я помоля да й отида на гости. И сега моля теб, Сюзан, дъщеря на Патрик — дори ще поднеса цветя, за да за увелича шансовете си, но мисля, че няма да се съгласиш. Тя поклати глава.

— Имаш право.

— Врекла ли си се да се омъжиш за някого? Знам, че е твърде рано да питам, но нямам лоши намерения.

— Убедена съм, но предпочитам да не отговоря. В момента положението ми е деликатно, както вече ти казах. Пък и е късно. Тук ще се разделим. Почакай…

Бръкна в джоба на престилката си и извади парче сладкиш, увито в зелено листо. Другото бе изяла по пътя към Кьос. Сега й се стори, че това е била другата половина от живота й. Подаде остатъка от вечерята си на Ръшър, който го подуши, после го изяде и близна ръката й.

— Добро конче — прошепна девойката. Сетне погледна Уил Диърборн, който стоеше на пътя, пристъпваше от крак на крак и тъжно я гледаше. Суровото изражение бе изчезнало от лицето му и той отново изглеждаше на годините си.

— Срещата ни беше добра, нали?

Сюзан се приближи до него и преди да се замисли какво прави, сложи ръце на раменете му, надигна се на пръсти и го целуна по устата. Целувката беше кратка, но съвсем не сестринска.

— Да, много добра, Уил.

Но когато той посегна към нея (така безразсъдно, както цветето обръща лице към слънцето) с желанието да изпита повторно преживяването, девойката го отблъсна нежно, но решително.

— Не, това беше само за да ти благодаря и една благодарност би трябвало да е достатъчна за джентълмена. Върви си в мир, Уил.

Младежът взе юздите като насън и за миг се вторачи в тях, сякаш не знаеше къде се намира. Тя видя, че Уил се опитва да проясни мислите и чувствата си след въздействието на целувката. Хареса го заради това и много се зарадва, че го бе целунала.

— Ти също — каза той и се метна на седлото. — Очаквам с нетърпение да те срещна за пръв път.

Усмихна се и тя видя копнеж и желание в тази усмивка. После пришпори коня, обърна го и тръгна по пътя, по който бяха дошли — вероятно за да огледа още веднъж нефтеното поле. Сюзан остана на мястото си. Искаше й се Уил да се обърне и да й махне, за да види отново лицето му. Беше сигурна… но той не го стори. После, тъкмо когато се накани да тръгне надолу по хълма към града, Уил наистина се обърна и вдигна ръка.

Сюзан също му махна и продължи по пътя си. Беше щастлива и в същото време нещастна. И все пак — и това може би беше най-важното — вече не се чувстваше омърсена. Когато докосна устните на Уил, допирът на Рия сякаш изчезна от кожата й. Вероятно беше някаква магия, но й достави удоволствие.

Продължи да върви, като се усмихваше и поглеждаше към звездите по-често, отколкото имаше навика да го прави.