Стивън Кинг
Магьосникът (27) (Тъмната кула IV)

2

Препускаше по Хай Стрийт и забиваше упорито пети (добре, че нямаше шпори) в хълбоците на Пайлън, докато конят направо полетя. Мисли, въпроси, възможни планове за действие… нищо такова не се появи в главата й докато яздеше. Почти не забелязваше хората по улицата и беше оставила на Пайлън сам да си пробива път през тълпата. Единственото, което пулсираше в мозъка й, беше неговото име — Роланд, Роланд, Роланд — беше като писък в съзнанието й. Всичко се беше преобърнало с краката нагоре. Смелият малък ка-тет, образуван онази нощ на гробището, беше разбит, трима от членовете му бяха вкарани в затвора и не им оставаше много живот (ако все още бяха живи), последният беше объркан и загубен, полудял от ужас като птичка, случайно попаднала в стая.

Ако се беше оставила в плен на паниката, нещата можеха да се развият по доста различен начин. Но докато препускаше през центъра на града, премина покрай къщата, която беше делила с баща си и леля си.

Когато Сюзан се приближи, вратата се отвори и Кордилия, облечена в черно от глава до пети, се хвърли към улицата, давейки се от ужас или смях. Може би и от двете едновременно. Образът й проникна през мъглата от паника, обгърнала мозъка на Сюзан… но не защото беше познала леля си.

— Рия! — изпищя тя и дръпна юздите толкова яростно, че конят се подхлъзна, завъртя се и едва не падна по гръб. С това животът на господарката му най-вероятно щеше да приключи, но Пайлън успя да се удържи на задни крака. Сюзан се вкопчи във врата му, борейки се за живота си.

Кордилия Делгадо, която носеше най-хубавата си черна дреха и дантелена мантила на главата, застана пред коня като в собствената си гостна, без изобщо да забелязва копитата, които разсичаха въздуха на сантиметри от лицето и. В едната си ръка държеше дървена кутия.

Сюзан най-сетне забеляза, че това не е Рия, но грешката и беше обяснима. Леля Корд не беше слаба като Рия (е, поне засега) и беше по-спретнато облечена (като се изключат мръсните й ръкавици — защо леля й си беше сложила ръкавици въобще, Сюзан не можа да разбере, нито пък защо са толкова изпоцапани), но лудостта в очите й беше ужасяващо подобна на тази на Рия.

— Добър ти ден, госпожице Колко Съм Млада и Хубава — поздрави я с писклив, яростен глас и сърцето на Сюзан подскочи. Леля Корд направи реверанс и разпери полата си с една ръка. С другата придържаше кутийката към гърдите си.

— Накъде си тръгнала в този прекрасен есенен ден? Накъде си се забързала? Не и към любовник, чини ми се, щото единият е мъртъв, а другият скоро ще бъде.

Кордилия отново се засмя, разтегнатите й устни разкриха големите й бели зъби. Очите й блестяха на слънчевата светлина.

„Откачила е — помисли си Сюзан. — Бедната! Бедната стара жена!“

— Ти ли насъска Диърборн? — попита леля Корд, примъкна се към хълбока на Пайлън и се втренчи в Сюзан със замъглени, фосфоресциращи очи. — Ти беше, нали? Охо! Може даже да си му дала ножа, дето го използва, след като си го целунала за късмет! Вий сте заедно в това — що не си признаеш? Признай поне, че си луда за това момче, щото знам, че е истина! Видях как го гледаш оня ден като седеше на прозореца — и как той те гледаше!

Сюзан каза:

— Щом искаш истината, ще ти я призная. Бяхме любовници. И ще бъдем мъж и жена след Края на годината!

Кордилия вдигна едната си мръсна ръкавица към небето, като че ли поздравяваше боговете. Изкрещя в налудничав триумф и се смя, докато махаше с ръка:

— И шъ се женят, мисли си тя! Оооооо! Не се съмнявам, че на олтара ще пиете от кръвта на жертвите си, нъл тъй? О, дяволице! Направо ми се плаче! — Но вместо да заплаче, тя отново се засмя — погребален вой към сляпото синьо лице на небето.

— Не бяхме планирали никакви убийства — каза Сюзан, прокарвайки — макар и само в ума си — дистанцираща линия между убийствата в къщата на кмета и капана, който се бяха надявали да устроят на хората на Фарсън. — И той никого не е убил. Не, това е работа на твоя приятел Джонас, сигурна съм! Негов план и негова мръсна работа.

Кордилия пъхна ръка в кутията, която държеше, и Сюзан разбра отведнъж защо ръкавиците й са мръсни — беше ровила в огнището.

— Проклинам те с тази пепел! — изкрещя Кордилия и хвърли тъмен смрадлив облак към Сюзан. — Проклинам ви на мрак, и двамата! Бъдете щастливи заедно, невернице! Вие, убийци! Вие, заговорници! Вие, лъжци! Вие, прелюбодейци! Вие, прокълнати и анатемосани!

И при всеки крясък хвърляше нова шепа пепел. И с всеки крясък съзнанието на Сюзан се изчистваше и охлаждаше. Остана неподвижна и позволи на леля си да я посипва с пепел. Вече се бяха събрали зрители, които с жадни погледи следяха древния ритуал на проклятието (Шийми беше сред тях, с отворена уста и разширени очи), но Сюзан изобщо не им обърна внимание. Съзнанието й отново й принадлежеше, беше взела решение какво да прави и дори само заради това дължеше на леля си някаква благодарност.

— Прощавам ти, лельо! — каза простичко.

Кутията с пепел, която почти се беше изпразнила, се изплъзна от ръката на Кордилия, сякаш Сюзан я беше ударила.

— Какво? — прошепна. — Какво каза?

— Прощавам ти това, което стори на брат си, моя баща! За това, в което участваше.

Тя се наведе. Преди леля й да може да отстъпи, Сюзан размаза пепелта по едната й буза. Мръсотията се отпечата там като широк черен белег.

— Остави я — каза, — или я измий, все ми е едно — тъй или иначе ще я носиш докрай в сърцето си. Мисля, че вече е там. Сбогом.

— Къде си мислиш, че си тръгнала? — Леля Корд докосна пепелявата следа на лицето си с една ръка и се хвърли напред да сграбчи юздите на Пайлън, но се препъна в кутията и едва не падна. Сюзан, все още наведена към леля си, я хвана за рамото и я изправи на крака. Кордилия се дръпна назад от нея, като че ли я докосна прокажен.

— Не при него! Няма да ходиш при него сега, ти, луда гъско!

Сюзан обърна коня си:

— Не е твоя работа. Това е краят на отношенията ни с теб. Но запомни какво ти казах: ще се омъжа след Края на годината. Детето ни вече е заченато.

— Ти ще си омъжена утре вечер, ако идеш при него! Сгодена в дим, омъжена в огън, облечена в пепел! Облечена в пепел, чуваш ли ме!

Лудата тръгна към нея_, _олюлявайки се, но Сюзан нямаше повече време да я слуша. Денят отлиташе. Времето щеше да й стигне за всичко, което беше намислила, но само ако действаше бързо.

— Сбогом — повтори и смушка коня. Последните думи на леля й още звучаха в ушите й: „В пепел, чуваш ли?“

3

Докато препускаше към Великия път, видя ездачи да идват срещу нея и се отклони от пътя. Това не беше подходящо време за среща със странници. Наблизо имаше стар хамбар и тя спря Пайлън зад него, погали го по врата и му прошепна да пази тишина.

На ездачите им отне повече време да я отминат, отколкото беше очаквала. Когато приближиха, разбра защо се бавят. Рия беше с тях, седеше в черна каручка с магически символи. Вещицата беше ужасяваща още когато Сюзан я видя в нощта на Целуващата луна, но тогава все пак приличаше на жена; това, което момичето видя, беше люлеещо се насам-натам в черната каручка и стиснало торба в скута си, безполово създание, покрито със струпеи, което повече приличаше на трол, отколкото на човек. Придружаваха я Големите ковчези.

— Към Сийфронт! — крещеше съществото в каруцата. — Напред, пълен напред! Тази нощ ще спя в леглото на Торин, знам си а-ааз. Ще спя и ще пикая в него, ако ми се прииска. Пълен напред!

Дипейп се обърна и я погледна с отвращение и страх.

— Затваряй си устата!

Вместо отговор последва нов пристъп на смях. Тя се полюшваше, притискаше с една ръка торбата в скута си и насочи към Дипейп другия си крив показалец с дълъг счупен нокът. При вида й Сюзан се почувства слаба и ужасена, тя усети паниката отново да се изкачва в гърлото й — като някаква тъмна течност, която с удоволствие ще удави разума й, ако получи и най-малката възможност.

Постара се да потисне ужаса си и да запази здравия си разум — нямаше никакво намерение да се превръща в онова, което беше преди малко, и в което щеше да се преобрази, ако се остави на паниката: обезумяла птичка в стая, блъскаща се в стените и пропускаща прозореца, през който е влязла.

Дори когато каруцата изчезна зад следващия хълм и от ездачите остана само вдигнатия във въздуха прах, тя продължаваше да чува безумния смях на Рия.

4

Сюзан достигна колибата сред Лошите треви около един. Известно време просто остана на гърба на Пайлън и само оглеждаше хижата. Нима те с Роланд бяха стояли тук преди по-малко от двадесет и четири часа? Бяха правили любов и градили планове… Беше й трудно да повярва, но когато слезе от седлото и тръгна напред, празната кошница, в която беше донесла студено месо, потвърди събитията от вчера. Все още си стоеше върху масата.

Едва когато видя кошницата, осъзна, че не е хапвала нищо от предишната вечер — тъжна вечеря с Харт Торин, по време на която тя само беше ровичкала храната, твърде притеснена от погледа му. Е, бяха приключили с това завинаги, нали? И никога повече нямаше да й се наложи да върви по дългия коридор в Сийфронт, чудейки се иззад коя врата ще изникне той като чудовище от кутийка, с алчни ръце и дебела, втвърдена мъжественост.

„Пепел — помисли си тя, — пепел и още пепел. Но не и ние, Роланд! Кълна се, скъпи, не и ние!“

Беше изплашена и напрегната. Опитваше се да подреди нещата, които следва да направи — в поредица от действия като онази, когато човек оседлава кон. Само че освен всичко друго, беше здраво шестнадесетгодишно момиче. Един поглед към кошницата я беше накарал да почувства глад.

Вдигна капака и видя върху двата сандвича с телешко да пълзят мравки. Изтръска ги и захапа сандвича. Хлябът беше доста изсъхнал, но тя въобще не забеляза.

Когато излапа всичко, отиде до северния ъгъл на колибата и премести кожите, които някой беше започнал да обработва и след това беше забравил. Под тях имаше дупка. Вътре, увити в мека кожа, бяха револверите на Роланд.

Ако нещо се провали, трябва да дойдеш тук и да ги занесеш на запад в Гилеад. Намери баща ми.

С леко, но искрено любопитство Сюзан се запита дали Роланд наистина очаква тя сляпо да хукне към Гилеад с нероденото им дете в корема си, докато той и приятелите му се пържат на Жътвената клада.

Извади единия револвер от кобура. Отне й известно време да разбере как се зарежда, но накрая барабанът изскочи и тя видя, че във всяко гнездо има патрон. Върна го на мястото му и провери другия.

Скри ги, точно както Роланд, в навитото одеяло отзад на седлото, качи се на коня и отново пое на изток. Но не се насочи към града. Имаше още едно място, което трябваше да посети.

5

Около два из Меджис се разнесе слух, че Фран Ленгил ще произнася реч в градската заседателна зала. Никой не би могъл да каже откъде е тръгнала тази новина (беше твърде специфична и убедителна, за да я наричат клюка), но и никой не го беше грижа; просто си я предаваха един на друг.

Към три заседателната зала вече беше претъпкана, а над двеста души стояха отвън и шепнешком си предаваха думите на Ленгил. Корал Торин, която беше разнесла вестта за предстоящото изказване на Ленгил из „Почивка за пътника“, не беше там. Беше наясно какво се кани да каже Ленгил; всъщност дори беше подкрепила мнението на Джонас, че речта трябва да е колкото се може по-кратка и простичка. Нямаше нужда да предизвикват излишни вълнения — и без друго жителите на града щяха да се превърнат в неуправляема тълпа по залез… а тълпите винаги сами си избират водачи и то онези, които трябва.

Ленгил говореше, стиснал шапката си в ръка и с жътвен амулет на шията. Беше кратък, безцеремонен и убедителен. Повечето от присъстващите го познаваха от дълги години и не се усъмниха в нито една негова дума.

„Харт Торин и Кимба Раймър са били убити от Диърборн, Хийт и Стокуърт“ — каза Ленгил на събралите се мъже в дочени гащеризони и жени с избелели ленени рокли. Причинителите на престъплението бяха разкрити, защото в скута на Торин открили уличаващ предмет — птичи череп.

Хората приветстваха това с мърморене. Повечето от слушателите бяха виждали черепа — окачен на седлото на Кътбърт или безгрижно провесен на врата му. Бяха се надсмивали над причудливия му навик. Сега си спомняха как се е смял заедно с тях и осъзнаваха, че вероятно се е забавлявал на съвсем друга шега. Лицата им потъмняха.

Оръжието, използвано за прерязването на гърлото на канцлера, продължи Ленгил, е принадлежало на Диърборн. Тримата млади мъже тази сутрин се били подготвили да избягат от Меджис. Мотивите им все още не бяха изяснени, но най-вероятно е ставало дума за конете. Ако е така, те са ги искали за Джон Фарсън, който, както се знае, плаща добре за хубави жребци — и то в брой. Накратко, бяха предали както родните си земи, така и Сдружението.

Ленгил беше настанил Руфус, сина на Брайън Хуки, на третия ред в залата. Сега, точно според плана, Руфус Хуки се провикна:

— Признаха ли си?

— Аха! — отвърна Ленгил. — Признаха си и двете убийства и говореха с гордост за това, точно тъй си беше!

Надигна се глухо мърморене. Като вълна се разнесе назад и навън, където тръгна от уста на уста: говорели гордо, даже надменно — нанесли коварните си удари посреднощ и говорели за това почти надменно.

Хората стискаха зъби и свиваха юмруци.

— Диърборн каза, че Джонас и приятелите му ги били видели и съобщили за тях на Раймър. Убили канцлера Раймър, за да му затворят устата и да приключат спокойно работата си, — а Торин ликвидирали да не би Раймър да му е казал нещо.

Това беше пълна безсмислица, беше отбелязал Латиго. Джонас се беше ухилил и беше кимнал:

— Не, няма никаква логика в тази история, но това Е без значение.

Ленгил се подготви да отговаря на въпроси, но никой не го попита нищо. Хората мърмореха, погледите им бяха мрачни, разнесе се тихо дрънчене на жътвени амулети, когато публиката се изправи на крака.

Момчетата бяха в затвора. Ленгил не каза какво ще се случи с тях — и отново никой не го попита. Съобщи, че някои от предвидените за следващия ден забавления — игри, състезанията по езда, надбягванията с пуйки, конкурсът за украса на тиква, борбата в кал, отгатването на гатанки и танците — са били отменени предвид настъпилото нещастие. Най-важните празнични състезания, разбира се, щели да се проведат, както е било винаги и както трябва да е: конкурсите за крави и други домашни животни, надбягването с коне, надстригването на овце; също и търговете — за коне, прасета, крави и овце. И огънят щеше да бъде запален както си му е редът, когато луната изгрее. Празничният огън и изгарянето на плашилата. Чарю трий беше краят на Жътвения празник и тъй си е било открай време. Нищо не би могло да го отмени до свършека на света.

— Огънят ще гори и плашилата ще пламтят с него! — заяви Джонас. — Това е всичко, което ще съобщиш.

И беше прав, както забеляза Ленгил. Беше изписано на лицата им. Не само решението да постъпят правилно, но и някакво подличко очакване. Червеноръките плашила бяха само останки от старите обичаи. Те бяха част от церемонията. От поколения древните церемонии не бяха прилагани (освен от време на време в тайни храмове), но когато светът се промени, старите обичаи се възродиха.

„Бъди кратък“ — каза Джонас и това се оказа отличен съвет. Не беше човек, който Ленгил би желал да се мотае наоколо в мирно време, но бе полезен при подобни събития.

— И дано боговете ви дадат мир! — каза той, отстъпи назад и скръсти ръце, за да покаже, че е свършил. — Нека боговете дадат мир на всички ни.

— Дълги дни и приятни нощи — отвърнаха всички в хор. След това се обърнаха и си тръгнаха да вършат делата, с които хората винаги се занимават в следобеда преди Жътва. Мнозина от тях, помисли си Ленгил, щяха да отидат в „Почивка за Пътника“ или в хотел „Бейвю“. Вдигна ръка и потри челото си. Мразеше да говори пред хора — и точно днес му беше особено неприятно, — но реши, че се е получило добре.

6

Тълпата безмълвно се разпръсна. Повечето от зяпачите, както Ленгил бе предвидил, се насочиха към баровете. Пътят им минаваше покрай затвора, но малцина погледнаха натам… Верандата беше празна (запазена беше за червеноръкото плашило, скрито в килера на шериф Авери), а вратата беше отворена както обикновено в горещите и слънчеви следобеди. Момчетата бяха вътре, нямаше ни най-малко съмнение, но нямаше следа от каквато и да е охрана.

Ако хората, които се спускаха по хълма, се бяха сетили, можеха да измъкнат Роланд и приятелите му без никакви проблеми. Вместо това минаваха с наведени глави, без да разговарят, упътени към очакващите ги питиета. Днес не беше решаващият ден.

Утре обаче…

7

Недалеч от Бар Кей Сюзан видя нещо на хълма, което я накара да изтърве юздите и да зяпне от изумление. Далеч на запад група каубои беше обградила най-големия табун на Ската, който тя някога беше виждала: там имаше най-малко четиристотин коня.

Каубоите не ги насочваха отвъд Ската: табунът, толкова голям, че се носеше по тревата като сянка на облак, отиваше на запад, към Висящата скала.

Сюзан беше вярвала на всичко, което казва Роланд, но тази гледка я накара да реагира също като баща си.

Конете, разбира се!

— Мръсници! — промърмори тя. — Проклети конекрадци!

Обърна Пайлън и препусна към изгорялото ранчо. От дясната й страна сянката й ставаше все по-дълга. Над главата й Демонската луна призрачно сияеше в дневното небе.

8

Притесняваше се да не би Джонас да е оставил пазачи в Бар Кей — така и не разбра защо не го е направил, но страхът й се оказа безпочвен. Ранчото беше празно, както беше от пет-шест години, след като огънят го беше изравнил със земята. Въпреки това забеляза следи от сутрешния сблъсък и когато влезе в землянката, където момчетата бяха спали, веднага съзря зейналата в пода дупка. Джонас не си беше направил труда да я прикрие, след като беше прибрал оръжията на Алан и Кътбърт.

Мина по пътеката между наровете, приклекна и надникна в дупката. Беше празна.

Поколеба се, гледайки към трите легла. Кое ли беше на Роланд? Предположи, че би могла да отгатне — обонянието щеше да й подскаже, чудесно познаваше миризмата на кожата и косата му, — но си помисли, че е по-добре да потисне подобни чувства. Сега трябваше да бъде твърда и бърза — да действа, без да губи време.

„Пепел“ — прошепна леля Корд едва чуто. Сюзан тръсна нетърпеливо глава да прогони гласа й и излезе навън.

Нямаше нищо зад сградата, нито пък в тоалетната или някъде наоколо. Обиколи старата кухня и там откри онова, което търсеше — сложено наяве, без никакъв стремеж да бъде скривано: двете бъчвички, които тя лично беше сложила на гърба на Капричозо.

Споменът за мулето й напомни и за Шийми с изпълненото му с надежда момчешко лице. „Искам да получа една целувчица за fin de aco от теб, точно това искам.“

Шийми, чийто живот беше спасен от „господин Артър Хийт“. Шийми, който беше рискувал да си навлече проклятието на вещицата, като даде на Кътбърт бележката, предназначена за леля й. Шийми, който беше примъкнал бъчвичките тук. Бяха покрити със сажди за камуфлаж и тя си изцапа ръцете и полата, докато ги отваряше — още пепел. Но бомбичките си бяха вътре: кръглите, с размер на юмрук и по-малките „женски пръсти“.

Натъпка джобовете си и взе допълнително в шепите си. Изсипа ги в дисагите си и погледна към небето. Беше около три и половина. Искаше да се прибере в Хамбри след здрачаване и това означаваше, че трябва да изчака поне час. Щеше да й остане време и за размисъл.

Върна се в землянката и лесно намери леглото на Роланд. Коленичи до него като дете, което се готви за вечерната си молитва, притисна лице във възглавницата и дълбоко вдъхна аромата му.

— Роланд! — каза с приглушен глас. — Колко те обичам! Колко много те обичам, скъпи!

Просна се на леглото му и се загледа през прозореца. Следеше как светлината отслабва. По едно време вдигна ръка към лицето си, разглеждайки пепелта по пръстите си. Запита се дали да не отиде до помпата пред готварницата и да се измие, но реши да не го прави. Нека пепелта остане. Те бяха ка-тет, съставен от хора, които са силни и в действие, и в любовта.

Нека пепелта остане и си свърши работата.

9

„Мойта Сюзи си има недостатъците, но никога не закъснява — обичаше да казва Пат Делгадо. — Страшно пунктуално е това момиче!“

И в нощта преди Жътва това си остана вярно. Сюзан подмина родната си къща и продължи към „Почивка за Пътника“ малко след като слънцето се беше скрило зад хълмовете, изпълвайки Хай Стрийт с плътни тъмни сенки.

Улицата беше почти опустяла, макар че беше нощта преди Жътва. Оркестърът, който свиреше в „Зеленото сърце“ всяка нощ през последната седмица, го нямаше; от време на време се чуваха гърмежи на фишеци, но не и смехът и писъците на децата; само няколко от множеството пъстри фенери бяха запалени.

От почти всяка веранда се пулеше по едно плашило. Сюзан потръпна под погледа на празните им очи.

Всичко си беше почти както обикновено в кръчмата. Коневръзите бяха претъпкани (още коне бяха вързани за перилата пред магазина от другата страна на улицата) и от прозорците се лееше светлина — толкова много прозорци и светлина, че странноприемницата приличаше на самотен кораб в тъмното море, — но не се чуваха обичайните викове и тостове, а само игривите звуци, изливащи се от пианото на Шеб.

Добре си представяше клиентите — бяха стотина, а може би и повече, — които просто се мотаят насам-натам и пият. Не разговарят, не се смеят, не играят на зарове и не обсъждат резултатите от играта. Момичетата стоят без работа, никой не иска жътвени целувки, никой не се впуска в спорове, които завършват с юмручна схватка. Хората се веселяха близо до мястото, където бяха затворени възлюбеният й и приятелите му. Хората нямаше да предприемат нищо друго тази нощ, освен да пият. Ако имаше късмет… ако беше смела и късметлийка…

Когато остави Пайлън пред кръчмата, някой се размърда в сенките. Тя се вцепени, но първите оранжеви лъчи на луната осветиха лицето на Шийми. Девойката се отпусна — дори се засмя, по-скоро на себе си. Той беше част от техния ка-тет.

— Сюзан! — прошепна младежът, свали сомбрерото и го притисна към гърдите си. — Чаках те.

— Защо?

— Щото знаех, че ще дойдеш. — Той погледна към кръчмата — тъмен силует, откъдето се лееше яростна светлина върху площада. — Отиваме да освободим Артър и другите, нали?

— Надявам се.

— Трябва да го направим. Хората вътре не приказват, няма нужда да си говорят. Знаят го, Сюзан, дъще на Пат, просто го знаят.

— Вътре ли е Корал? — попита тя.

Шийми поклати глава.

— Отиде в къщата на кмета. Каза на Стаили, че ще помага да подготвят телата за погребението вдругиден. Мисля, че Големите ковчези потеглят и тя ще тръгне с тях. — Вдигна ръка и изтри сълзящите си очи.

— Мулето ти, Шийми…

— Оседлано е, сложих му дългата юзда.

Тя смаяно го зяпна.

— Как се досети, че…

— Точно както разбрах, че идваш, Сюзан-сай. Просто си знаех. — Той сви рамене и добави: — Капи е отзад. Вързах го за помпата.

— Отлично! — Сюзан порови в дисагите си и извади от малките бомбички. — Ето. Вземи няколко от тези. Имаш ли кибрит?

— Аха. — Не я попита нищо, просто напъха фишеците в предния си джоб. А тя, която никога не беше минавала през люлеещите се врати на „Почивка за пътника“, го попита:

— Какво правят с палтата и шапките си, и с наметалата си, когато влизат в кръчмата? Сигурно ги свалят, пиенето здравата загрява.

— О, да. Слагат ги на една дълга маса точно зад вратата. А когато си тръгнат, спорят кое на кого е.

Девойката кимна, обмисляйки бързо нещата. Шийми стоеше пред нея и все още притискаше сомбрерото към гърдите си — беше я оставил да прави онова, което той не можеше… или поне не по обичайния начин. Накрая тя отново вдигна глава:

— Ако ми помогнеш, Хамбри ще бъде затворен за теб… както и Меджис… и цялата Външна арка. Ще трябва да тръгнеш с нас, ако се измъкнем. Схващаш ли?

Очевидно я беше разбрал, защото лицето му грейна.

— Аха, Сюзан. Да тръгна с теб и Уил Диърборн, и Ричард Стокуърт, и най-добрия ми приятел, господин Артър Хийт. Да ида във Вътрешността. Ще видим сгради, и статуи, и жени в рокли като приказни принцеси, и…

— Ако ни хванат, ще ни убият.

Усмивката му помръкна, но в очите му нямаше сълзи.

— Аха, шъ ни убият, ако ни хванат, сигурно е.

— Въпреки това ще ми помогнеш, така ли?

— Капи е оседлан — повтори Шийми. Тя прие думите му за достатъчно категоричен отговор. Наведе се, стискайки с една ръка пръстите му, а с другата рога на седлото си — и го целуна по бузата. Той й се усмихна.

— Ще дадем всичко от себе си, нали? — попита го.

— Аха, Сюзан, дъще на Пат! Ще дадем всичко от себе си за своите приятели! Всичко от себе си!

— Чуй какво ще ти кажа.

Започна да му обяснява, а той внимателно я слушаше.

10

Двадесет минути по-късно, когато подпухналата оранжева луна се издигна над градчето като бременна жена, катереща стръмен хълм, един самотен каубой поведе мулето си по Хил Стрийт към канцеларията на шерифа. Хил Стрийт беше потънало в сенки. Около „Зеленото сърце“ имаше светлина, но дори паркът (който в предишните години по това време беше претъпкан, шумен и ярко осветен) беше почти празен. Повечето сергии бяха затворени, а от тези, които работеха, някакъв оборот правеше само гадателят. Тази нощ всички предсказания бяха лоши, но хората въпреки това идваха — не бяха ли се осланяли винаги на надеждата за по-щастливо бъдеще?

Каубоят носеше плътно наметало. Дори ако той имаше женски гърди, не се виждаха. Носеше и огромно, втвърдено от пот сомбреро; ако имаше женско лице, то изобщо не се забелязваше. Чуваше се само глас, напяващ „Безгрижна любов“.

Към седлото на мулето беше завързан огромен денк с парцали или някакви дрехи, въпреки че в сгъстяващия се мрак беше трудно да се прецени. Най-интересното от всичко беше онова, което се поклащаше на врата на мулето като необикновен жътвен амулет — две сомбрера и широкопола пастирска шапка, окачени на едно въже.

Когато каубоят приближи канцеларията на шерифа, престана да си тананика. Мястото щеше да изглежда изоставено, ако не беше лъч светлина, процеждащ се през един от прозорците. На кола на верандата се поклащаше смешно плашило, навлечено с една от куртките на Херк Авери и с тенекиена звезда на гърдите. Не се забелязваха пазачи; нямаше никакъв знак, че тримата най-мразени мъже в Меджис са заключени вътре. Напротив, от сградата едва чуто се разнасяше подрънкване на китара.

То беше заглушено от тихата пукотевица на фишеци. Каубоят погледна през рамо и забеляза човека, който му махна. Кимна, махна му в отговор и върза мулето за коневръза.

11

Вратата се отвори — никой не си беше дал труда да я заключва, — когато Дейв Холис се опитваше, най-малкото за стотен път, да изсвири припева на „Капитан Майлс“. От другата му страна шериф Авери седеше облегнат на креслото си със скръстени на шкембето ръце. Мижава лампа осветяваше стаята.

— Продължавай в този дух, заместник Дейв, и няма да ни се наложи да преживеем екзекуцията — каза Кътбърт Алгууд. Беше застанал до вратата на една от килиите и стискаше решетките. — Ще се самоубием, само и само да не слушаме дрънкането ти.

— Млъквай, червей! — изръмжа шерифът. След като хубаво се беше навечерял с четири пържоли, лениво обмисляше как точно ще разкаже на брат си (и на неговата жена, която беше доста хубавка) в съседното Баронство за днешния героичен ден. Ще трябва да бъде скромен, но при все това да им внуши, че е изиграл главната роля, че ако не е бил той, тримата млади негодници щяха да са…

— Поне недей да пееш — помоли Кътбърт. — Ще направя пълни самопризнания за убийството на Артър Илд, ако щеш, само недей да пееш!

От лявата страна на Бърт Алан беше седнал по турски на нара си. Роланд лежеше на своя с ръце под тила, зазяпан в тавана. Но щом бравата щракна, моментално седна. Сякаш точно този звук беше очаквал.

— Сигурно е Брайдър — каза заместник Дейв и със съжаление остави китарата. Не му харесваше да е на пост тук и си умираше от желание да го сменят. Шегите на Хийт бяха най-ужасното нещо — продължаваше да се шегува пред лицето на смъртта.

— Струва ми се, че по-скоро е някой от тях — отвърна шериф Авери. Имаше предвид Големите ковчези.

Всъщност и двамата грешаха. Влезе каубой, наметнат със серапе, което му беше твърде голямо (краищата му направо забърсваха пода, когато се намъкна в стаята и затвори вратата). Шапката му закриваше очите. Според Херк Авери младежът приличаше на истинско плашило в каубойски дрехи.

— Здрасти, страннико — каза той и понечи да се усмихне… защото това явно беше нечия шега, а Херк Авери схващаше шегите не по-зле от всеки друг. Особено след четири пържоли и планина пюре. — Как си? К’во те води…

Каубоят беше затворил вратата с една ръка, другата държеше под серапето. Когато я извади, несигурно стискаше пистолет, който тримата затворници разпознаха веднага. Авери се втренчи в оръжието, усмивката му помръкна. Ръцете му се отпуснаха. Машинално свали крака от бюрото.

— Леко, партньоре! — промълви. — Да си поприказваме първо.

— Отваряй килиите! — каза с груб, пресилено басов глас. Навън, нечута от никого освен от Роланд, изгърмя цяла поредица бомбички.

— Ще ми е трудничко да го направя — каза Авери, отваряйки с крак най-долното чекмедже на бюрото си. Там държеше няколко револвера. — Хич и не знам дали това чудо е заредено, но не мисля, че чакал като теб…

Непознатият насочи пистолета си към бюрото и дръпна спусъка. Трясъкът беше оглушителен в малката стая, но Роланд си помисли — надяваше се, — че тъй като вратата е затворена, навън ще прозвучи като някой от фишеците.

„Браво — помисли си той. — О, браво, моето момиче — но бъди внимателна! За Бога, Сю, внимавай!“

Куршумът улучи ръба на бюрото и откърти голяма треска. Авери изпищя и падна. Кракът му се закачи под чекмеджето, то се отвори и се преобърна, а револверите се разпиляха по пода.

— Сюзан, внимавай! — изкрещя Кътбърт. — Дейв, не!

В края на живота му не страхът от Големите ковчези, а дългът ръководеше Дейв Холис, който се беше надявал да стане шериф на Меджис, когато Авери се оттегли (и понякога казваше на жена си Джуди, че ще е по-добър шериф, отколкото Дебелакът някога е сънувал да бъде). Забрави, че сериозно беше умувал върху начина, по който заловиха момчетата, както и върху това какво са или не са направили. Единственото, за което се сети в този миг, беше, че са затворници и не бива да бъдат отвличани, ако може да се предотврати по някакъв начин.

Хвърли се към каубоя като възнамеряваше да изтръгне оръжието от ръцете му и да го застреля, ако се наложи.

12

Сюзан се беше втренчила в ръба на бюрото и беше забравила за всичко друго в изумлението си — толкова голяма вреда беше нанесла само с едно свиване на пръста! — когато отчаяният вик на Кътбърт я изтръгна от вцепенението й.

Хвърли се към стената и, без да губи време да разсъждава, дръпна спусъка. Последва нова експлозия и Дейв Холис — младеж, който беше само с две години по-възрастен от самата пея — беше отхвърлен назад с димяща дупка на гърдите си. Очите му бяха широко отворени и пълни с изумление. Монокълът му беше увиснал на черната копринена лента. С единия си крак закачи китарата и я събори на пода с трясък, който прозвуча почти толкова кошмарно, колкото мелодията, която се беше опитвал да изсвири преди малко.

— Дейв! — прошепна тя. — О, Дейв, съжалявам, какво направих!

Той се опита да се надигне и падна по лице. Дупката, която се виждаше на гърдите му, беше малка, но тази, към която тя гледаше сега, беше огромна и ужасяваща, цялата черна и червена, и разкъсаните краища на дрехата му… като че ли тя го беше наръгала с голям нажежен шиш.

— Сюзан, внимавай! — изкрещя Роланд.

Авери, който беше застанал на четири крака, я сграбчи за глезените и я дръпна. Тя падна по гръб и се озова лице в лице с неговата жабешка физиономия и със смърдящата на чесън дупка, която му служеше за уста.

— Богове, ти си момиче! — прошепна той. Сюзан отново дръпна спусъка на оръжието, подпалвайки предницата на серапето си и пробивайки дупка в тавана. Отгоре се посипа мазилка. Лапите на Авери се стегнаха около гърлото й и дъхът й секна. Някъде отдалеч Роланд крещеше името й.

Тя имаше още една възможност.

Може би.

„Една ти стига, Сю — каза баща й. — Едничка е всичко, което ти трябва, скъпа!“

Тя заби дулото на револвера в тлъстините под гушата на шериф Авери и дръпна спусъка.

Касапницата беше страхотна.

13

Главата на Авери падна в скута й, тежка и мокра като къс сурово месо. Тя почувства нарастваща горещина. С ъгълчето на окото си забеляза жълти пламъци.

— На бюрото! — извика Роланд, блъскайки вратата на килията си толкова силно, че издрънча в рамката. — Сюзан, каната!

Изблъска главата на мъртвеца от коленете си, изправи се и залитна към бюрото. Предницата на серапето й гореше. Подушваше отвратителната миризма и благодари на боговете, че докато чакаше да се стъмни, беше имала време да стегне косата на тила си.

Каната беше почти пълна, но не с вода — тя ясно усети сладко-киселата смрад на ябълкова ракия. Заля се цялата и пламъците изсъскаха, когато течността попадна върху тях. Смъкна серапето (прекалено голямото сомбреро също падна) и го хвърли на пода. Погледна още веднъж към Дейв, хлапето, с което беше израсла и което навремето беше целувала пред входа на Хуки.

— Сюзан! — грубо и настоятелно подвикна Роланд. — Ключовете! Побързай!

Тя грабна връзката от гвоздея на стената. Първо отиде при килията на Роланд и слепешката ги пъхна през решетките. Въздухът беше натежал от миризмата на барут, горяща вълна и кръв. Стомахът й безпомощно се свиваше при всяко вдишване.

Роланд подбра правилния ключ и го пъхна в ключалката. След секунда вече беше навън и я стисна в прегръдките си. Сълзите й потекоха. След още секунда Кътбърт и Алан също бяха на свобода.

— Ти си истински ангел! — възкликна Алан и на свой ред я прегърна.

Девойката заплака по-силно. Връчи оръжието на Роланд.

— С него играехме заедно като деца! Беше от добрите — никога не ме дърпаше за плитката и не ме блъскаше — като порасна, стана добър човек. А сега го убих — кой ще каже на жена му?

Роланд отново я взе в прегръдките си.

— Стори каквото трябваше! Ако не го беше убила, щяхме да сме мъртви. Знаеш го, нали?

Тя кимна и се притисна към него.

— За Авери не съжалявам толкова, но Дейв…

— Ела! — каза Роланд. — Някой може да разпознае изстрелите дори в тази пукотевица! Шийми ли хвърля бомбички?

Тя кимна.

— Приготвил ви е дрехи. Шапки и наметала.

Сюзан побърза към вратата, отвори я и се огледа в двете посоки, след което изчезна в мрака.

Кътбърт взе изгорялото серапе и закри с него лицето на Дейв.

— Лош късмет, партньоре! — каза тъжно. — Озова се между чука и наковалнята. Мисля, че в действителност не беше от лошите.

Сюзан отново влезе вътре, натоварена с откраднатите вещи, които беше вързала за седлото на Капи. Шийми вече беше поел към следващата си задача.

— Откъде взе всичко това? — попита Алан.

— От „Почивка за пътника“. Шийми свърши голямата работа. Хайде, побързайте!

Кътбърт им раздаде шапките. Ролан и Алан вече бяха наметнали серапетата — с шапките, нахлупени над очите им, приличаха на обикновени каубои.

— Къде отиваме? — попита Алан, когато излязоха на верандата. Улицата все още беше тъмна и пуста, изстрелите не бяха привлекли внимание.

— Започваме с Хуки! — каза Сюзан. — Там са конете ви!

Тръгнаха заедно по улицата. Шийми беше взел мулето със себе си. Сърцето на Сюзан биеше бързо и тя чувстваше, че по челото й тече пот, но въпреки това й беше студено. Независимо с каква цел беше стреляла, това си бяха убийства — беше прекъснала два живота тази вечер и бе пресякла граница, през която нямаше как да се върне. Беше го направила за Роланд и знаеше, че е постъпила правилно.

Бъдете щастливи заедно, неверници, заговорници, убийци. Проклинам ви с пепелта!

Хвана Роланд за ръката, сетне погледна към Демонската луна, чието гримасничещо лице сега преминаваше от холерично червено-оранжево към сребристо. Помисли си, че когато беше убила бедния изпълнителен Дейв Холис, беше платила за любовта си с най-скъпото си нещо — със своята душа. Ако той я изоставеше сега, проклятието на леля й щеше да се изпълни, защото от нея щеше да остане само пепел.