Стивън Кинг
Магьосникът (31) (Тъмната кула IV)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard and Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (12 април 2007 г.)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула IV

Магьосникът

 

Роман

 

Превод: от англ.: Юлия Чернева, Елена Павлова

 

Stephen King

The Dark Tower IV: Wizard and Glass

Copyright © Stephen King, 1997

Illustrations copyright © Dave McKean, 1997

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Юлия Чернева, преводач, 1998

© Елена павлова, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Мирослава Стамболджиева

Редактор: Весела Еленкова

Коректор: Петрана Старчева

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 7400 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

ВТОРА ГЛАВА. ОБУВКИ НА ПЪТЯ

1

Стигнаха до обувките късно сутринта. Зад тях, съвсем ясно различим сега, се издигаше стъкленият дворец. Сияеше в нежно зелено, като отражение на лист от лилия върху спокойна вода. На фасадата му блестяха порти, а лекият бриз развяваше червени знамена на кулите му.

Обувките също бяха червени.

Впечатлението на Сузана, че са шест чифта, беше разбираемо, но погрешно — всъщност бяха четири двойки и един комплект от четири тъмночервени ботуша, изработени от мека кожа — очевидно бяха предназначени за четирикракия член на техния ка-тет. Роланд вдигна единия и бръкна в него. Не знаеше колко животинчета по света някога са слагали обувки, но предположи, че едва ли някое изобщо е получавало подплатени с коприна кожени ботушки.

— Бали и Гучи ряпа да ядат! — възкликна Еди. — Това тук е страхотно!

Най-лесно беше да разберат кои са тези на Сузана, не само защото бяха дамски. Всъщност въобще не бяха обувки — бяха пригодени да пасват на остатъците от краката й, които свършваха точно над коленете.

— Погледнете! — изуми се тя, вдигнала едната така, че слънцето да освети стъклените мъниста, с които обувките бяха украсени… ако въобще бяха мъниста. Тя имаше налудничавото чувство, че в действителност са диамантени копчета. — Калъфчета! След толкова години най-сетне се сдобих с калъфчета за бедните ми отрязани крака.

Обувките на Джейк бяха яркочервени — като се изключи цветът, биха изглеждали съвсем на място в училището на Пайпър. Той огледа едната и я обърна. Подметката беше нова-новеничка. Нямаше печат на производителя, но той и не беше очаквал да има. Баща му притежаваше сигурно дузина чифта изискани обувки ръчна изработка. Джейк можеше да разпознае нещо такова, като го види.

Тези на Еди бяха ниски ботуши с високи токове и заострени носове… нещо, което в предишния му живот беше известно като „улични патъци“. Децата от шейсетте — ера, която Одета/Дета/Сузана на косъм беше пропуснала — сигурно биха ги нарекли „стил Бийтълс“.

Тези на Роланд, разбира се, бяха каубойски ботуши. Доста странни при това — с такива човек отива да танцува, а не да пасе кравите: сложни закопчалки, украшения отстрани. Разгледа ги, без да ги докосне, погледна към приятелите си и се намръщи. Те се спогледаха.

Роланд все още споделяше кеф с тях; чувстваше могъщите вълни на мислите им, но не можеше да ги разбере. „Защото това е от техния свят. Те идват от различни времена на света си, но са виждали там неща, които са привични и за тримата.“

— Какво е това? — попита. — Какво означават тези обувки?

— Не мисля, че някой от нас знае със сигурност — каза Сузана.

— Не — съгласи се Джейк. — Това е още една гатанка. — С отвращение се втренчи в странните, кървавочервени обувки. — Още една проклета гатанка.

— Кажи ми каквото знаеш! — Роланд отново погледна към стъкления дворец. Беше на около двайсет километра разстояние, сияеше под слънчевите лъчи като мираж, но беше реален като… е, добре, като обувките. — Моля, кажете ми каквото знаете за тези обувки.

— Аз имам буйки, ти имаш буйки, всички Божии чеда имат буйки — каза Одета.

— Добре — каза Еди. — Обувките са тук. И ти ли си мислиш онова, което и аз?

— Така ми се струва.

— А ти, Джейк?

Вместо да му отговори, Джейк вдигна и другата обувка (Роланд не се съмняваше, че всички обувки, включително тези на Ко, ще са им по мярка) и енергично ги удари една в друга. Това не означаваше нищо за Роланд, но и Еди, и Сузана реагираха мигновено, като се оглеждаха наоколо и се взираха в небето, като че очакваха да се разрази буря. Успокоиха се, след като отново погледнаха към двореца… и един към друг, по този изумителен начин, който караше Роланд да желае от все сърце да ги разтърси, та зъбите им да затракат. Въпреки това изчакваше — понякога това е всичко, което някой може да стори.

— След като си убил Джонас, си гледал в топката! — каза Еди и се обърна към него.

— Да!.

Пътувал си в топката.

— Да, но не искам да говорим отново за това, то няма никаква връзка с…

— Мисля, че има — каза Еди. — Летял си в розовата буря. Вътре в розовото торнадо. Торнадо е дума, която може да се използва за ураган, нали? Особено когато измисляш гатанка.

— Точно така — намеси се Джейк. Говореше унесено, почти като момче, което бълнува в съня си. — Кога Дороти прелетя над Магьосническата дъга? Когато е била в торнадото.

— Вече не сме в Канзас, захарче — каза Сузана и издаде странен звук, който Роланд прие за смях. — Може и да ти прилича малко, но Канзас никога не е бил… е, знаеш, толкова изтънен.

— Не ви разбирам — прошепна Роланд. Беше му студено и сърцето му биеше твърде бързо. Сега навсякъде имаше изтънявания, не им ли беше казал това? Световете се преливаха един в друг и силата на Кулата отслабваше. Наближаваше денят, когато розата ще бъде смазана под някой булдозер.

— Видял си разни неща по време на полета — каза Еди. — Преди да стигнеш до тъмните земи, които нарече Тъндърклап, ти си видял разни неща. Пианистът Шеб. Който после се е появил в живота ти, нали?

— Да, в Тул.

— И онзи с червената коса…

— Той също. Имаше гарван на име Золтан. Но когато се срещнахме, каза обичайното „Ще съживи и теб, и посевите ми!“ — нещо от този род. Мислех, че съм чул същото по време на полета в розовата буря, но тогава той каза съвсем друго. — Погледна към Сузана. — Видях и количката ти. Старата.

— И вещицата, нали?

— Да. Аз…

С писклив хрип, който напомни на Роланд за Рия, Джейк Чеймбърс изкрещя:

— Ще те хвана, хубавице. И малкото ти кученце също.

Стрелецът се втренчи в него, опитвайки се да не изпищи.

— Само че във филма вещицата не яздеше метла — добави Джейк, — беше се качила на колелото си, онова с кошницата отзад.

— Да, и нямаше жътвени амулети — съгласи се Еди. — А щяха да са хубаво допълнение. Казвам ти, Джейк, когато бях дете, имах кошмари заради смеха й.

— Не, маймуните бяха най-ужасни — обади се Сузана. — Летящите маймуни. Мислех си за тях и тогава се налагаше да се пъхна в леглото при мама и татко. Все още се караха относно това чия е била блестящата идея да ме заведат на този филм, когато заспивах между тях.

— Не ме притесняваше да чукна една в друга обувките — каза Джейк. — Ни най-малко.

Говореше на Сузана и Еди, Роланд все едно не беше с тях.

— Нали не си ги бях обул — добави момчето.

Сузана изглеждаше замислена.

— Знаеш ли какво обичаше да казва баща ми?

— Не… Но имам чувството, че скоро ще разберем — промърмори Еди.

Тя го погледна кисело, след което се обърна към Джейк:

— „Никога не викай бурята, освен ако не искаш да се разрази“ — каза тя. — И това е добър съвет, независимо какво си мисли този господин Глупчо.

— Една точка за теб — Еди се ухили.

— Очка! — каза Ко, имитирайки го перфектно.

— Обяснете ми всичко това — каза меко Роланд. — Ще ви чуя. Ще споделя вашия кеф. И трябва да го направя сега!

2

Разказаха му историята, която почти всяко американско дете от двадесети век знае — за канзаското момиче на име Дороти, което било отнесено от ураган и изоставено със своето кученце в страната на Оз. В магистрала И-70 пък имаше път с жълти павета, който служел горе-долу за тази цел, и там се срещаха вещици — както добри, така и лоши. Имаше и ка-тет, съставен от Дороти, Тото и трима техни приятели, срещнати по пътя. Всеки от тях имал

(и мечка, и рибка, и зайче, и птичка)

някакво желание и точно с Дороти новите приятели на Роланд (и той самият) се отъждествяваха — най-вече: тя искаше да намери пътя към дома си.

— И понеже я посъветвали да тръгне по жълтия път към Оз — каза Джейк, — така и сторила. Срещнала останалите по пътя, горе-долу както ти нас, Роланд…

— Макар че не приличаш много на Джуди Гарланд — вметна Еди.

— … и най-накрая пристигнали. В Оз, в Изумрудения дворец и при онзи, който живеел там. — Погледна към стъкления дворец пред тях, който ставаше все по-зелен под слънчевите лъчи, и след това се обърна към Роланд.

— Да, разбирам. Какъв е бил този Оз? Барон? Или крал?

Тримата отново се спогледаха.

— Това е по-сложно — обясни Джейк. — Той е бил нещо като мошеник…

— Какво е това?

— Лъжец. Само приказки и никакви действия. Но може би най-важното е, че Магьосникът идвал от…

— Магьосник? — прекъсна го Роланд. Стисна рамото на Джейк с осакатената си дясна ръка. — Защо го наричаш така?

— Защото такова е заглавието, сладур! — каза Сузана. — Магьосникът от Оз! — Тя нежно, но здраво го хвана за ръката и я свали от рамото на Джейк. — Нека да го доразкаже. Няма нужда да изцеждаш думите от него.

— Заболя ли те? Джейк, извинявай.

— Не, добре съм — каза момчето. — Не се притеснявай. Дороти и приятелите й имали много приключения преди да открият, че Магьосникът бил мошеник. Не можел да даде на Лъва смелост, на Плашилото мозък или сърце на Тенекиения човек. И най-лошото, не бил способен да върне Дороти в Канзас. Имал балон, но излетял без нея. Не мисля, че е искал да го направи, но така станало.

— Ако съдя по това как ми разказваш историята — замислено каза Роланд, — приятелите на Дороти вече си имали всичко, за което толкова силно са копнеели.

— Това е поуката — съгласи се Еди. — И може би затова децата обичат тази книга. Но Дороти била пленница в Оз, нали разбираш. Тогава се появила Глинда. Глинда Добрата. В знак на благодарност, задето я отървали от две зли вещици, Глинда показала на Дороти как да използва червените си обувки, които тя самата й била подарила.

Еди взе червените обувки, които бяха предназначени за него.

— Глинда казала на Дороти да чукне три пъти токовете на червените обувки. Това щяло да я върне обратно в Канзас. И така станало.

— Как свършва историята?

— Всъщност — каза Джейк, — книгата станала толкова популярна, че авторът написал още поне хиляда истории за Оз…

— Аха — рече Еди. — Всичко освен може би „Наръчник на Глинда за добри дела“.

— … и имаше дори някаква щура версия, наречена „Магът“, в която главните герои са негри…

— Наистина ли? — попита Сузана. Изглеждаше изумена.

— Каква нестандартна концепция!

— … но в случая е важна първата история, нали? — завърши Джейк.

Роланд приклекна и пъхна длани в ботушите, които бяха оставени за него. Вдигна ги, огледа ги и пак ги сложи на земята.

— Дали трябва да си ги сложим, как мислите? Тримата му приятели от Ню Йорк се спогледаха със съмнение. Накрая Сузана заговори от името на всички им:

— Най-добре не сега. Твърде много лоши духове има наоколо.

Такуро духове! — промърмори под носа си Еди и добави:

— Слушай, най-добре да ги вземем с нас. Ако е казано, че трябва да ги обуваме, мисля, че ще разберем когато му дойде времето. А дотогава смятам, че трябва да внимаваме за мошеници, които поднасят подаръци.

Това накара Джейк да се ухили, точно както Еди предполагаше — понякога една дума или представа засядат в мозъка ти като вирус и просто си стоят там известно време. Утре думата „мошеник“ нямаше да значи нищо за хлапето; днес обаче то щеше да се смее всеки път, като я чуе.

Взеха червените обувки, които бяха оставени за тях на източното платно (Джейк прибра тези на Ко) и отново поеха към сияещия стъклен дворец.

„Оз“ — помисли си Роланд. Порови се в паметта си, но не мислеше, че някога преди е чувал това име, или пък дума от Свещения език, която да звучи по този начин — както чар се беше превърнало в Чарли. И все пак звучеше някак познато — звучеше по-скоро като част от неговия свят, отколкото от този на Джейк, Сузана и Еди.

3

Джейк все очакваше Зеленият дворец да започне да изглежда нормално, когато се приближат до него, също като атракционите в Дисниуърлд, които се превръщат в нормални неща, щом стигнеш до тях — не чак пък обикновени, но нормални, неща, които са част от този свят като спирката на автобуса, пощенската кутия или пейките в парка, неща, които можеш да докоснеш, да напишеш „ДА ГО ДУХАШ“ върху тях, ако си в настроение.

Но това не се случи — нито пък щеше да стане, и когато стигнаха до Зеления дворец, Джейк осъзна нещо друго — това беше най-красивото, най-прекрасно нещо, което някога е виждал през живота си. Приличаше на илюстрация от книжка с приказки, някоя толкова хубава, че някак си е станала истинска. И точно като изтъняването, дворецът пееше… само дето звукът беше много по-тих и не така неприятен.

Бледозелените стени преминаваха в кули, които бяха толкова високи, че сякаш докосваха облаците, носещи се над канзаските равнини. Върху тях стърчаха заострени пилони в изумрудено-зелено, от което се вееха червени знамена. Върху всяко се намираше символът на отвореното око, очертан с жълто.

Прилича на стирилизирано око

„Това е знакът на Пурпурния крал — помисли си Джейк. — Всъщност е негов сигул_, а не на Джон Фарсън.“_ Не знаеше как го е разбрал, но беше сигурен.

— Толкова е красиво — промърмори Сузана и когато Джейк погледна към нея, си помисли, че всеки момент тя ще избухне в сълзи. — Но някак си не е приятно. Не е редно. Може и да не е лошо като изтъняването, но…

— Но не е приятно — прекъсна я Еди. — Струва ми се като лоша шега.

— Съмнявам се да е шега — намеси се Роланд. — Мислиш ли, че е копие на мястото, където Дороти и ка-тетът й са срещнали фалшивия магьосник?

Тримата нюйоркчани отново си размениха погледи, като че се консултираха. После Еди се изказа от името на всички им:

— Да. Да, може би. Не е точно като във филма, но ако е извадено от мозъците ни, не би и могло да бъде. Защото сме виждали илюстрациите в книгата на Франк Баум. Съставено е както от илюстрациите…

— … така и от собствените ни представи — довърши Джейк.

— Но е точно този замък — каза Сузана. — Бих рекла, че със сигурност ще се срещнем с Магьосника.

— Обзалагам се — добави Еди. — Защото, защото, защото, защото, заааащоотоо…

Защото той прави куп чудеса — завършиха в хор Джейк и Сузана, след което се разсмяха, а Роланд само се мръщеше, беше объркан и изглеждаше изоставен.

— Но трябва да ви кажа, момчета — каза Еди, — че ми трябва само още едно чудо, за да откача. Този път завинаги.

4

Когато се приближиха, видяха магистрала № 70 да завършва в леко заоблената външна стена на замъка. Чуваха знамената да плющят на вятъра, наблюдаваха собствените си разкривени отражения, все едно бяха удавници, които вървят по дъното на подводни гробове.

Отвъд стената се виждаше възвишение от по-тъмносиньо стъкло — Джейк свързваше този цвят с бутилчиците, в които се продава мастило за писалки — и мостче с ръждив цвят, свързващо външната стена и възвишението.

Портата на замъка беше едновременно масивна и нереална — изглеждаше така, сякаш кованото желязо се беше превърнало в стъкло. Всяка пръчка беше с различен цвят и цветовете сякаш идваха от вътре, все едно пръчките бяха пълни с газ или течност.

Пътешествениците спряха пред портата. Магистралата не продължаваше зад нея. Видяха вътрешен двор от сребристо стъкло — всъщност грамадно огледало. Облаците плуваха лениво в дълбините му; прелетя отражението на игрива птичка. Слънцето се отразяваше в този стъклен двор и лъчите му танцуваха по стените на зеления замък. В далечния край на двора стената на двореца се издигаше като сияйна зелена скала, насечена от тесни полукръгли прозорци от черно огледално стъкло. Виждаше се също вход с арка, който напомни на Джейк за катедралата „Сейнт Патрик“.

От лявата страна на портата имаше караулка от кремаво стъкло на оранжеви ивици. Вратата на червени райета беше отворена. Помещението с размери на телефонна будка беше празно, въпреки че на пода лежеше нещо, което приличаше на вестник.

Над тъмния правоъгълник на входа се виждаха две чудовища от тъмно виолетово стъкло със заострени езици.

Сега, седмица след Жътвата, по нивите се разхождаха само врани.

В далечината изтъняването пищеше и мърмореше.

— Вижте пръчките на портата! — прошепна Сузана. — Вгледайте се добре.

Джейк се наведе към жълтата пръчка и долепи нос до нея. Отначало не видя нищо, след това зяпна от изумление. Това, което беше помислил за петънца, в действителност бяха някакви създания — живи същества — затворени в решетката, плуващи на малки ята. Приличаха на рибки в аквариум, но бяха и ужасяващо човекоподобни. Като че ли гледаше във вертикално златно море, цял остъклен океан — и оживени митични същества не по-големи от житно зърно плуваха вътре. Миниатюрна жена с рибешка опашка и дълга руса коса се устреми към стъклото, взря се в гигантското момче (очите й бяха разширени, изумени и прекрасни) и изчезна отново.

Джейк внезапно почувства световъртеж и слабост. Затвори очи, докато повдигането отмине, после отново ги отвори и погледна към останалите:

— Божичко! Всичките ли са такива?

— Различни са, струва ми се — каза Еди, който вече беше надникнал в две-три пръчки. Наведе се към пурпурната и бузите му светнаха като в сиянието на старомоден флуороскоп. — Тези тук приличат на птици.

Джейк също погледна и реши, че Еди е прав — в пурпурните дълбини летяха ята от птици, не по-големи от дъждовни капки. Весело се въртяха във вечния сумрак, прелитаха една над друга и една под друга, крилцата им оставяха едва видими сребърни следи от мехурчета.

— Наистина ли са там? — попита изумен Джейк. — Там ли са, Роланд, или просто си ги въобразяваме?

— Не знам. Но знам на какво прилича тази врата.

— Аз също — каза Еди. Огледа сияещите пръчки — колони от светлина и пленен живот. Крилата на портата бяха съставено от по шест пръчки. Онази в центъра — широка и плоска, вместо заоблена, разделяща се на две, когато вратата се отваря — беше черна като бездна, в нея не се движеше нищо.

„О, сигурно не ги виждаш, но там има разни същества, да, разбира се — помисли, си Джейк. — Вътре има живот, ужасен живот, И може би дори има рози. Увехнали.“

— Това е Портата на магьосника — каза Еди. — Всяка пръчка е направена да изглежда като частица от Дъгата на Маерлин. Вижте, ето я и розовата.

Джейк се приведе към нея. Знаеше какво ще види вътре още преди да е погледнал: коне, разбира се. Миниатюрни табуни, галопиращи през странната розова мъгла, която не беше нито светлина, нито течност. Коне, препускащи в търсене на Скат, който никога няма да намерят…

Еди протегна ръце към черната пръчка.

— Недей! — извика Сузана.

Еди не й обърна внимание, но Джейк видя как спира да диша за момент и устните му се стягат, когато притиска ръце около черната пръчка и чака нещо — някаква сила, може би, да му изпрати послание от самата Тъмна кула та чак дотук — да го промени или дори да го порази със светкавица. Когато нищо не се случи, той дълбоко си пое дъх и плахо се усмихна:

— Няма електричество, но… — Дръпна вратата, но тя не поддаде. — Не е и отворено. Виждам къде се разделя по средата, но не мога да я отворя. Ще ми помогнеш ли, Роланд?

Стрелецът тръгна към вратата, но Джейк хвана ръката му и го спря.

— Не се мъчи! Няма да стане.

— Какво да направим?

Вместо да му отговори, Джейк седна пред портата, близо до мястото, където този странен вариант на И-70 свършваше, и започна да нахлузва обувките, които му бяха оставени. Еди го погледа известно време и седна до него, като промърмори:

— Предполагам, че си струва да опитаме. Дори и да се окаже още някое мошеничество.

Джейк се засмя, тръсна глава и стегна връзките на обувките. И двамата с Еди знаеха, че измама няма. Не и този път.

5

— Добре — каза Джейк, когато всички си бяха сложили червените обувки (помисли си, че изглеждат невероятно глупаво, особено тези на Еди). — Ще броя до три и ще чукнем токовете заедно! Ето така! — Той чукна обувките си веднъж, ясно… и вратата потрепери като платно, издувано от силен вятър. Сузана изписка. Последва басов, мелодичен звън откъм Зеления дворец, като че ли самите стени вибрираха.

— Това май ще свърши работа — каза Еди. — Предупреждавам те обаче, че няма да пея „Под дъгата“. Това не влиза в договора ми.

— Дъгата е тук — каза меко Стрелецът, протягайки осакатената си ръка към портата.

Това заличи усмивката от лицето на Еди:

— Да, знам. Малко съм изплашен, Роланд.

— Аз също — каза Стрелецът и наистина бе пребледнял.

— Хайде, захарче — намеси се Сузана. — Брой, преди да съм изгубила търпение.

— Едно… две… три!

Те чукнаха токовете заедно: чук-чук-чук. Този път вратата се разтърси много по-яростно, цветовете на пръчките станаха по-ярки. Последвалият звън беше по-силен, по-мелодичен — звук на кристал, по който чукат с дръжката на нож. Стените отвърнаха с мелодия, която накара Джейк да потрепери, отчасти от удоволствие, отчасти от болка.

Но портите не се отвориха.

— Какво… — започна Еди.

— Сетих се — възкликна Джейк. — Забравихме Ко!

— Исусе Христе! — промърмори Еди. — Напуснах родния своя свят, само за да видя как едно хлапе се опитва да слага обущета на някакъв проклет скунк. Застреляй ме, Роланд, преди да съм откачил.

Роланд не му обърна внимание — наблюдаваше как Джейк седна на земята и извика:

— Ко! Ела тук!

Животинчето се приближи и позволи на момчето да му нахлузи червените кожени ботушки. После Ко ги подуши и очаквателно изгледа Джейк.

Момчето щракна токовете си три пъти, взрян в животинчето, докато го правеше и сякаш забрави за дрънченето на портата и мекия звън на стените на Зеления дворец.

— Сега си ти, Ко!

— Ко!

Животинчето се претърколи по гръб като куче, което се прави на умряло, след това погледна краката си с отвратено изумление.

— Роланд, помогни ми. Ко знае какво трябва да направи, но няма представа как. — Джейк погледна към Еди. — И недейда правиш забавни забележки, става ли?

— Добре. Без коментари, Джейк. Мислиш ли, че Ко трябва да го направи сам този път, или пак ще трябва групово усилие?

— Само той, струва ми се.

— Няма да навреди и ние да чукнем заедно с Мич — каза Сузана.

— С кой Мич? — попита Еди.

— Няма значение. Хайде, Джейк, Роланд. Бройте отново.

Еди хвана предните лапи на Ко, а Роланд внимателно стисна задните му крака. Ко нервно ги погледна — все едно очакваше да го подхвърлят, — но не трепна.

— Едно, две, три!

Джейк и Роланд леко чукнаха предните и задните лапи на Ко една в друга. В същото време щракнаха и токовете на собствените си обувки. Еди и Сузана направиха същото.

Този път се чу дълбоко „бонг“ като стъклен гонг. Черната пръчка в средата на портите не се отвори, а се разпадна, парчета обсидианово стъкло се разхвърчаха във всички посоки. Ко скочи, измъкна се от хватката на Джейк и Роланд и изтича встрани. Седна на прекъснатата бяла линия на магистралата. Ушите му бяха присвити, гледаше към портата и скимтеше.

— Хайде! — каза Роланд. Приближи се до лявото крило и бавно го отвори. Спря в края на огледалния двор — висок, слаб мъж в износени джинси, избеляла риза и невъобразими червени каубойски ботуши. — Нека влезем и видим какво има да ни казва Магьосникът от Оз.

— Ако още е там — каза Еди.

— О, мисля, че е — промърмори Роланд. — Да, убеден съм, че е там.

Тръгна към вътрешната врата и празната караулка до нея. Останалите го последваха.

Ко вървеше последен, препъваше се в червените си ботушки и спираше от време на време да подуши отражението си в огледалната повърхност.

— Ко! — викна на зверчето под себе си и забърза след Джейк.