Стивън Кинг
Магьосникът (15) (Тъмната кула IV)

2

Леля Корд се въртеше край печката, все още загърната в домашния си халат и с мрежичка на косата. Сипа си купичка овесена каша и я пренесе до масата. Сюзан разбра, че положението е сериозно още когато леля й се обърна към нея с купата в ръка. Видя недоволната извивка на устните и осъдителния поглед, който хвърли. Леля й все още беше запленена от среброто и златото, които очакваше вече да й принадлежат, но засега оставаха извън обсега заради глупавото нареждане на вещицата Сюзан да остане девствена до есента.

Все пак това не беше основната причина и Сюзан го знаеше. Простичко казано, беше им дошло до гуша една от друга. Парите бяха най-малко разочарование за леля Корд.

Тя разчиташе, че през лятото вече ще разполага с къщата на края на Ската, в която да живее сама, или с посещенията на Елдред Джонас от време на време (Кордилия изглеждаше обсебена от него). Вместо това те все още бяха тук: една жена, запътена към края на живота си с тънки осъдителни устни на строго изпито лице, с малки топчести гърди под роклите с високи колосани яки. „Вратът, често казваше тя на Сюзан, е първото, което си отива.“ Косата й губеше обичайния си кестеняв цвят и се прошарваше. Другата — млада, умна, сръчна, с тепърва разцъфтяваща красота. Те се отчуждаваха една от друга, всяка дума сякаш пораждаше искри между тях и в това нямаше нищо странно. Мъжът, който беше обичал и двете достатъчно, за да ги накара да се харесват една друга, беше мъртъв.

— Пак ли ще излизаш с онзи кон? — запита леля Корд, остави купата си и застана под ранните слънчеви лъчи. Това не беше подходящо място и тя не би си позволила да я заварят тук, ако господин Джонас беше наблизо. Силната светлина превръщаше лицето й в сбръчкана маска. В едното ъгълче на устата й се беше появил херпес, признак, че е спала зле.

— Аха — отвърна Сюзан.

— Ще трябва да хапнеш повечко в такъв случай. Т’ва няма да те подкрепи до девет, момиче.

— Напълно достатъчно ми е — отвърна Сюзан, като бързо поглъщаше парченцата портокал. Усещаше как се очертава ситуацията, забелязваше изражението на недоволство в очите на леля си, и й се искаше да се махне от масата колкото е възможно по-скоро.

— Защо да не ти сипя една чиния от това? — попита леля Корд и пусна лъжицата си в овесената каша. Според Сюзан звукът приличаше на конско копито, пляскащо в тиня или във фъшкия и стомахът й се сви. — Ще те засити до обяд, ако се каниш да яздиш толкова дълго. Предполагам, че млада дама като теб няма да се затруднява с домакинската работа…

— Свършена е — „Я ти знаеш, че е свършена — не добави тя. — Оправих всичко, докато ти седеше пред огледалото и се звереше в този херпес на устата си.“

Леля Корд пусна парче масло в кашата си и проследи как то се топи. За малко изглеждаше, че закуската може да свърши доста цивилизовано в крайна сметка.

След това се започна с ризата.

— Преди да излезеш, Сюзан, искам да махнеш този парцал от себе си и да сложиш една от новите блузи за езда, които Торин ти изпрати миналата седмица. Това е най-малкото, което можеш да направиш, за да…

Всичко друго, което леля й би могла да каже, щеше да бъде заглушено от гнева, дори ако Сюзан не я беше прекъснала. Тя прокара ръка по предницата на ризата, опивайки се от плата — беше почти като кадифе заради многото пранета.

— Този парцал принадлежеше на баща ми.

— Аха, на Пат беше — изсумтя леля Корд. — Твърде ти е голяма, износена е и в никой случай не е подходяща. Когато беше по-малка, можеше и да носиш мъжка риза с копчета, но сега, когато имаш силует на жена…

Блузите за езда висяха на закачалката в ъгъла. Бяха пристигнали преди четири дни и Сюзан дори не си направи труда да ги качи в стаята си. Бяха три — червена, зелена и синя — копринени и без съмнение струваха цяло състояние. Тя ненавиждаше претенциозната им изработка и вида, от който човек хем го побиваха тръпки, хем се изчервяваше: дълги поли, които да се веят артистично на вятъра, големи тъпашки пърхащи яки… и, разбира се, дълбоки деколтета, които вероятно, ако застанеше облечена в някоя от тези блузи, щяха да са единственото забелязано от Торин нещо. А тя нямаше да ги облече, не и ако можеше да избегне това.

— Моят женски силует, както го нарече, никак не ме интересува и сигурно няма да заинтересува и никой друг, поне докато яздя — каза Сюзан.

— Може би да, а може би не. Ако някой от баронските пастири те види, ще спомене на Харт, че си била с една от блузите, които той така любезно ти е подарил. Нали така? Защо трябва да си толкова опърничава, момиче? Защо винаги си така упорита и подла?

— Какво значение има пък за теб, тъй или иначе? — попита Сюзан. — Ти си получи парите, нали? И ще вземеш още доста, след като той ме изчука.

Леля Корд, пребледняла от яд, се наведе през масата и я удари.

— Как си позволяваш да използваш тази дума в моята къща?

И тогава потекоха сълзите й — когато чу леля си да нарича къщата своя.

— Тя беше къщата на моя баща. Негова и моя. Ти беше сама и нямаше къде да отидеш, освен може би в Приюта, но той те прибра. Той те прибра, лельо!

Последните две парченца портокал още бяха в ръката й. Сюзан ги хвърли в лицето на леля си и се дръпна така яростно назад от масата, че столът й се разклати, наклони се и тя падна на пода. Сянката на леля й се надвеси над нея. Сюзан ужасено запълзя назад с разпиляна коса, ударената буза пулсираше, очите й бяха пълни със сълзи, а гърлото й пареше. Накрая успя да се изправи на крака.

— Ти, неблагодарно момиче! — извика леля й. Гласът й беше изпълнен с отрова. — След всичко, което направих за тебе и всичко, което стори за теб Харт Торин… Същият жребец, който се каниш да яздиш, е подарък от Харт за…

— ПАЙЛЪН БЕШЕ НАШ! — изпищя Сюзан, почти вбесена от безсрамното изопачаване на истината. — ВСИЧКИТЕ ТЕ БЯХА КОНЕТЕ, ЗЕМЯТА — НАШИ СИ БЯХА…

— Я не ми викай! — сряза я леля Корд.

Сюзан пое дълбоко дъх и се помъчи да се успокои. Тя отметна назад косата си, разкривайки червения белег върху бузата си. Кордилия трепна като го видя.

— Баща ми никога не би позволил това — продължи Сюзан. — Той никога нямаше да ме пусне да стана любовница на Харт Торин. Каквото и да чувстваше спрямо Харт като кмет… и като негов patrono… той никога не би позволил. И ти го знаеш. Знаеш го!

Леля Корд завъртя очи, след това с жест допря пръста си до слепоочието, сякаш искаше да покаже, че Сюзан е полудяла.

— Ти се Съгласи доброволно, мис. Да, точно тъй стори. И ако детинските ти капризи сега те карат да се откажеш от клетвата си…

— Аха — потвърди Сюзан. — Приех сделката, така беше. След като ти ме подкокоросваше ден и нощ, след като си изплака очите…

— Не съм плакала — изпищя поразена Кордилия.

— Толкова бързо ли забравяш, лельо? Аха, предполагам. Както тази вечер ще си забравила, че ме удари на закуска. Добре, аз не съм забравила. Ти плака, точно така, крещя и ми каза, че тебе те е страх, че може да ни изхвърлят от земята, след като вече нямаме легални права да я притежаваме, че ще останем на пътя. Плака пред мене и каза, че тебе…

— Спри да ми говориш така — изкрещя леля Корд. Нищо не я подлудяваше толкова, колкото да слуша от друг собствените си фрази. — Ти нямаш право да ползваш стария език, не повече, отколкото и да ползваш овчите ливади. Хайде, махай се!

Но Сюзан продължи. Гневът й беше достигнал връхната си точка и не можеше да бъде укротен.

— Ти плака и каза, че тебе и мене ще ни изхвърлят, ще ни пратят на запад, че никога повече няма да видим татковия дом в Хамбри… и тогава, когато бях достатъчно изплашена вече, ми заговори за сладкото малко бебче, което ще имам. Земята, която е наша по право, ще ни бъде върната. Конете, които са си наши, ще ни бъдат върнати. Като знак за честните намерения на кмета, аз получих кон, който сама съм обяздвала. И с какво съм заслужила тези неща, които и без друго са си мои, само дето сме загубили една хартия? Какво съм сторила, че той да ти дава пари? Как да удържа на обещанието си да спя с него, когато жена му след четиридесет години брак спи в края на коридора?

— Значи искаш парите, така ли? — попита леля Корд с гневна усмивка. — Тъй или иначе до тях опря? Взимай си ги тогава! Вземи ги, пази ги, харчи ги, дай ги на прасетата, не ме е грижа…

Тя се обърна към чантата си, която висеше близо до печката. Започна да рови в нея, но движенията й бързо изгубиха скоростта и сигурността си. От лявата страна на кухненската врата висеше овално огледало и в него Сюзан видя лицето на леля си. То изразяваше смес от омраза, недоволство и мъка.

— Остави, лельо. Виждам, че не ти се дават, пък и не бих ги взела Това са курвенски пари.

Леля Корд се обърна към нея с ужасено лице, беше напълно забравила за чантата си:

— Това не е курвенско, глупава патко! Та някои от най-великите жени в историята са били държанки, а някои от най-великите мъже са синове на държанки. Това не е курвенско!

Сюзан смъкна червената копринена блуза от закачалката и тя мигом прилепна към гърдите й, сякаш през цялото време беше копняла да ги докосне.

— Защо тогава той ми прати тези курвенски дрехи?

В очите на леля Корд блестяха сълзи.

Сюзан хвърли блузата към нея, както беше сторила с парченцата портокал. Тя падна в краката на Кордилия.

— Вдигни я и си я сложи, щом толкова ти харесва! Ти си разтваряй краката за него, щом ти харесва!

Тя се обърна и изхвърча през вратата. Полуистеричният крясък на леля й я догони:

— Хич не си мисли глупости, Сюзан! Глупавите мисли водят до глупави постъпки, а и за двете е вече късно. Ти прие…

Тя знаеше това. И колкото и бързо да препускаше Пайлън по Ската, тя не можеше да надбяга мислите си. Беше се съгласила без значение колко би се ужасил Пат Делгадо от бъркотията, в която се беше забъркала. Едно беше ясно: тя бе обещала, а обещанията трябва да се спазват. Тези, които не ги сдържат, отиват в Ада.

3

Тя позабави коня докато все още имаше достатъчно сили. Погледна зад себе си и видя, че са изминали почти миля. Пое си дълбоко дъх и издиша. За пръв път тази сутрин забеляза прекрасния ден — на запад чайките кръжаха в омарата, високите треви шумоляха около нея, имаше цветя във всяко сенчесто местенце. Навсякъде се носеше приспивното жужене на пчели. Звукът я успокои и тя вече беше в състояние да забележи още нещо… да го види и след това да го назове:

— Уил Диърборн — потръпна след като произнесе името му, макар че наоколо нямаше кой да я чуе, освен Пайлън и пчелите. Така че тя го повтори, внезапно поднесе китката си към устата и я целуна там, където вената беше най-близо до кожата. Действието я шокира, защото не осъзнаваше, че се кани да го стори, а и защото вкусът на собствената й кожа и пот я възбудиха незабавно. Почувства нуждата да се охлади, както в леглото си след като го беше срещнала.

Вместо това тя изръмжа любимата ругатня на баща си: „Прехапи го!“ — и плю между ботушите си. Уил Диърборн беше виновен за прекалено объркания й живот през последните три седмици. Той — с неспокойните си сини очи, черната си коса и сковано, високомерното си поведение. Мога да бъда дискретен, мадам. Що се отнася до благопристойността… Учуден съм, че изобщо знаете думата!

Всеки път, когато се сещаше за това, сърцето й се изпълваше с гняв и срам. Повече гняв. Как си позволяваше той да я съди? Той, който беше израснал в разкош, заобиколен от толкова злато, че дори не е имал нужда от него: получавал е безплатно нещата, които желае, един вид като услуга. Как би могло момче като него да е наясно с трудния избор, пред който тя бе изправена? Защото, по-точно казано, как би могъл господин Уил Диърборн от Хемфил да разбере, че тя в действителност не е имала право на избор?

И въпреки това той не напускаше мислите й: тя знаеше, дори и леля Корд да не осъзнаваше, че в свадата тази сутрин е имало и трети невидим участник.

Тя знаеше и още нещо — нещо, което би разтревожило леля й до край.

Уил Диърборн също не я беше забравил.

4

Около седмица след приветственото парти и последвалата я свада малоумният прислужник от „Почивка за пътника“ Шийми, както хората го наричаха, се появи пред къщата, която Сюзан и леля й деляха. Носеше голям букет, най-вече от диви цветя от Ската, но между тях имаше и ароматни диви рози. Изглеждаха като розови запетайки. По лицето на момчето се беше разляла широка слънчева усмивка, когато отвори вратата без да чака покана.

Сюзан чистеше предната пътека, а леля Корд беше отзад в градината. В това нямаше нищо чудно, защото тези дни двете правеха всичко възможно да стоят далеч една от друга.

Сюзан проследи Шийми докато вървеше по пътеката и усмивката му сияеше иззад огромния букет.

— Добър ден, Сюзан Делгадо, дъще на Пат — весело поздрави Шийми. — Дойдох непоканен и моля за извинение, ако създавам проблеми… Защото съм проблем за хората и го знам добре като тях. Тези са за теб. Вземи!

Той й ги връчи и тя видя малък сгънат плик поставен между тях.

— Сюзан? — беше гласът на леля Корд, някъде иззад къщата, но се приближаваше. — Сюзан, вратата ли се отвори?

— Да, лельо — провикна се тя в отговор. Проклети да са острите й уши! Сюзан тромаво дръпна плика от мястото му между маргаритките и теменужките. Пъхна го в джоба на роклята си.

— Те са от третия ми най-добър приятел — поясни Шийми. — Сега имам трима различни приятели. Толкова много — той вдигна два пръста, намръщи се, прибави още два и се усмихна щастливо. — Артър Хийт ми е първият най-добър приятел, Дик Стокуърт е вторият най-добър, а третият е…

— Шт! — прошепна Сюзан гневно и накара усмивката на Шийми да изчезне. — Нито думичка за тримата ти приятели!

Почувства, че по лицето й избива забавна червенина, точно като шарка: спуска се откъм бузите и по врата, после се плъзва по целия път до краката. Из Хамбри през последната седмица много се говореше за новите приятели на Шийми. Май не говореха за нищо друго. Историите, които беше чула, звучаха невероятно, но ако не бяха истина, защо всички версии звучаха така сходно?

Сюзан все още се мъчеше да се овладее, когато леля Корд зави зад ъгъла. Шийми се дръпна една крачка назад, когато я видя, а объркването му прерасна в ужас. Леля й беше алергична към пчелите и в момента беше увита с воал от върха на сламеното си сомбреро до ръба на износената си градинска рокля — изглеждаше необичайна на силна светлина и направо странно в сенките. Като завършек към костюма, в ръката си с ръкавица стискаше мръсни овощарски ножици.

Тя видя букета и се насочи към него с вдигнати ножици. Когато стигна до племенницата си, пъхна оръжието в колана и дръпна воала от лицето си:

— Кой ти ги прати?

— Не знам, лельо — отговори Сюзан доста по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Това е младежът от кръчмата…

— Кръчмата! — изсумтя леля Корд.

— И той също не знае кой ги праща — продължи Сюзан. Само ако можеше да го махне от тук… — Той, добре де, предполагам, че ти би казала, че…

— Той е глупак, да, знам това — леля Корд стрелна Сюзан с къс, притеснен поглед и след това се провикна към Шийми:

— КОЙ… ПРАТИ… ТЕЗИ… ЦВЕТЯ… МЛАДИ… ЧОВЕЧЕ?

Краищата на воала й, който беше отметнат встрани, сега паднаха над лицето й. Шийми отстъпи още една крачка назад. Изглеждаше ужасен.

— БЕШЕ ЛИ… МОЖЕ БИ… НЯКОЙ ОТ… СИЙФРОНТ?

ОТ… КМЕТА… ТОРИШ КАЖИ МИ… И… ЩЕ… ТИ… ДАМ… ЕДНО ПЕНИ.

Сърцето на Сюзан потрепери, защото той сигурно щеше да каже. Не би могъл да разбере, че ще я забърка в неприятности. Уил явно също не го схващаше.

Но Шийми само поклати глава:

— НЕ помна. Празна мий главата, сай, тъй си е. Станли казва, че съм буболечо.

Усмивката му отново разцъфна, прекрасна усмивка, пълна с бели, здрави зъби. Леля Корд му отвърна с гримаса:

— О, глупчо! Изчезвай! Право към града, ясно! Не се мотай наоколо с надежда да те наградя. Хлапе, което не може да помни такова нещо, не заслужава пени. И не се връщай тук, все едно кой те праща с цветя за младата сай! Разбра ли?

Шийми енергично кимна. После попита: — Сай?

Леля Корд го зяпна. Вертикалната бръчка на челото й беше много дълбока днес.

— Защо цялата си омотана в паяжини, сай?

— Махай се оттук, тъпоумно магаре! — изпищя леля Корд.

Тя имаше доста силен глас щом решеше да го използва и Шийми отскочи стреснато назад. Когато беше убедена, че той се е насочил обратно надолу по Хай Стрийт към града и няма намерение да се връща пред вратата им и да се мотае наоколо, леля Корд се обърна към Сюзан:

— Сложи ги във вода преди да са увехнали, мис! И не се главомъчи да се сетиш чий таен дар са.

След това се усмихна. Наистина се усмихна. Това, което най-много нарани Сюзан и я обърка, беше, че леля й не е някакво ужасно чудовище, нито вещица като Рия от Кьос. Нямаше звяр наоколо, само стара девственица с някои социални претенции, любов към среброто и златото и страх да не бъде изхвърлена бедна на улицата.

— За хора като нас, Сузи-пай — каза тя с потискаща искреност, — е по-добре да си вършим домашната работа и да оставим мечтите на онези, които могат да си ги позволят.

5

Тя беше сигурна, че цветята са от Уил и се оказа права. Писмото му беше написано ясно и честно.

„Скъпа Сюзан Делгадо,

Наговорих ти глупости онази нощ и моля за извинение. Бих ли могъл да те видя и да поговоря с теб? Трябва да сме насаме. Много е важно. Ако искаш да се срещнем, предай съобщение на момчето, което ти донесе писмото. Той е сигурен.

Уил Диърборн“

Много е важно. Подчертано. Тя почувства силно желание да разбере какво е толкова важно за него и се зарече да не прави глупости. Може би е поразен от нея… и ако е така, чия е вината? Коя беше говорила с него, беше яздила коня му и му беше показвала краката си при несръчното слизане от седлото? Коя беше слагала ръце на раменете му и го беше целувала?

Бузите и челото й пламнаха при мисълта за това и надолу по тялото й се плъзна още една гореща вълна. Не беше сигурна, че съжалява за целувката, но, съжалява или не, това си беше грешка. Ако го срещнеше още веднъж, щеше да е още по-лошо.

Въпреки всичко искаше да го види и чувстваше дълбоко в сърцето си, че е готова да забрави гнева си към него. Но оставаше обещанието, което беше дала.

Проклетото обещание!

Тази нощ тя лежа будна, въртя се в леглото си и първо реши, че е по-добре, по-благоприлично, просто да запази мълчание, а после започна наум да му пише писма — някои високомерни, други студени, трети с лека нотка на флирт.

Когато чу камбаната в полунощ да изпраща стария и да посреща новия ден, тя реши, че трябва да предприеме нещо. Скочи от леглото, отиде до вратата, отвори я и надникна в коридора. Когато чу свиркащото похъркване на леля Корд, затвори отново вратата, отиде до малкото бюро под прозореца и запали лампата. Взе един пергамент от горното чекмедже, разкъса го на две и след това бързо се зае да пише, чувствайки, че и най-малкото колебание може да я хвърли в още часове нерешителност. Без приветствие и подпис, отговорът й отне само няколко секунди:

Няма да се срещнем. Няма да е честно.

Сгъна писмото, загаси лампата и се върна в леглото като пъхна бележката на сигурно място под възглавницата си. Заспа след две минути.

На следващия ден, когато отиде да пазарува в града, тя мина покрай „Почивка за пътника“, която около единадесет сутринта беше привлекателна колкото умряло край пътя животно.

Дворчето на кръчмата представляваше утъпкан прашен квадрат, разделен от дълъг коневръз с корито за вода отдолу. Шийми буташе покрай релсата количка и прибираше с лопатката последните конски фъшкии от снощи. Носеше смешно розово сомбреро и пееше „Златни пантофки“. Сюзан се почуди колко от посетителите на „Почивката“ ще се събудят доволни като Шийми тази сутрин… и кой, в крайна сметка, е по-тъп — той или те?

Тя се огледа, за да се убеди, че никой не я следи, след което отиде при Шийми и го потупа по рамото. Той стреснато я погледна и Сюзан не го обвиняваше — ако се съди по историите, които беше чула, Дипейп, приятелчето на Джонас, само дето не беше убил бедното дете, защото му разляло питие върху ботушите.

После Шийми я позна.

— Здравей, Сюзан Делгадо там от края на града — каза той дружелюбно. — Пожелавам ти прекрасен ден, сай!

Той се поклони — забавна имитация на поклона от Вътрешността на тримата му нови приятели. Тя с усмивка му направи реверанс (носеше джинси и трябваше да имитира разгръщането на полата, но жените в Меджис бяха свикнали да имитират рокли).

— Видя ли цветята ми, сай? — попита той и посочи към небоядисаната стена на „Почивката“. Това, което тя видя, я трогна дълбоко — редичка сини и бели теменужки около основата на сградата. Изглеждаха едновременно патетични и смели, полюляващи се там под лекия утринен бриз — зад празния, отрупан с боклуци двор и пред порутения публичен дом.

— Ти ли ги посади, Шийми?

— Аха, тъй сторих. И господин Артър Хийт от Гилеад ми обеща жълти.

— Никога не съм виждала жълти теменужки!

— Никак не, аз също, но господин Артър Хийт каза, че ги имат в Гилеад — той погледна сериозно Сюзан. Стискаше лопатката си както войник, който държи за почест пушка или копие. — Господин Артър Хийт ми спаси живота. Всичко бих сторил за него.

— Наистина ли, Шийми? — попита тя трогната.

— Той също има и наблюдател. Птича глава. И когато му говори, все си въобразява. Не се ли смея? Охо, кискам се до сълзи.

Огледа се още веднъж, после извади от джоба на джинсите си бележката, сгъната на съвсем малко правоъгълниче.

— Ще предадеш лй това на господин Диърборн от мен? Той също е твой приятел, нали?

— Уил? Аха — взе бележката и внимателно я прибра в джоба си.

— И не казвай на никого.

— Шшшт! — съгласи се той и опря пръст на устните си. Очите му бяха смешно-кръгли под забавната розова дамска шапка, която носеше. — Както когато ти донесох цветята. Шъшъ-пъшъ!

— Точно така, шъшъ-пъшъ. С Бога напред, Шийми!

— И ти, Сюзан Делгадо.

Той продължи да чисти. Сюзан постоя и го погледа малко. Чувстваше се притеснена от самата себе си. Сега, след като успешно беше предала бележката, имаше голямото желание да помоли Шийми да й я върне, за да задраска каквото е написала преди и да приеме срещата. Дори и само за да види отново сините му очи.

После другият приятел на Джонас, онзи с палтото, излезе лениво от магазина. Тя беше сигурна, че не я е видял, но нямаше намерение да изпробва късмета си. Рейнолдс говореше с Джонас, а Джонас се виждаше — и то доста често! — с леля Корд. Ако тя научеше, че по това време на деня племенницата й е била с момчето, което й донесе цветята, сигурно щеше да задава въпроси. Такива, на които Сюзан не искаше да отговаря.

6

„Всичко е минало сега, Сюзан — като вода под моста. Най-добре да изтриеш миналото от мислите си.“

Тя доведе Пайлън до върха и погледна надолу по Ската, където конете се разхождаха и пасяха. Бяха доста тази сутрин.

Не стана обаче. Мислите й постоянно се връщаха към Уил Диърборн.

Какъв лош късмет беше имала да го срещне тогава. Ако това не се беше случило по обратния път от Кьос, досега тя сигурно щеше да се е примирила с положението — беше практично момиче в крайна сметка и обещанието си беше обещание. Тя едва ли някога беше очаквала да се тюхка много-много над загубата на девствеността си, а възможността да износи дете всъщност й харесваше.

Но Уил Диърборн беше променил всичко това. Беше се вмъкнал в главата й и сега я дразнеше като трън, който не може да бъде изваден. Забележката му по време на танца беше запечатана в съзнанието й като песен, която постоянно си тананикаш, тази забележка… но дали в нея нямаше и зрънце истина? Рия беше права за Харт Торин. По този въпрос Сюзан вече нямаше съмнения. Предположи, че вещиците са прави за мъжките страсти дори и ако грешат за всичко друго. Не беше приятна мисъл, но сигурно беше вярна.

Но именно Уил проклет да си Диърборн, беше направил за нея толкова трудно да се примири с действителността, беше я подтикнал към спор, в който тя едва разпознаваше собствения си разтреперан и отчаян глас, който се обаждаше в сънищата й. Сънища, в които той обвиваше кръста й с ръце и я целуваше, целуваше, целуваше…

Тя слезе от седлото и повървя малко по склона със стиснати в ръката юзди. Пайлън я следваше послушно и когато тя спря да погледне към синята омара на югозапад, той сведе глава и отново започна да пасе.

Помисли си, че трябва да види Уил Диърборн поне още веднъж, дори и само за да се успокои. Трябваше да го види на живо, а не такъв, какъвто беше в съзнанието й, създаден от топли мисли и още по-топли сънища. Може би затова беше поела по тази пътека — същата, по която яздеше вчера, и онзиден, и по-онзиден… Той се появявал по тази част от Ската, така беше чула на долния пазар.

Обърна се с гръб към Ската, внезапно усетила, че той ще бъде там, сякаш мисълта й го е призовала.

Видя само синьото небе и ниски хълмове, плавно нагънати като линията от бедрата, хълбоците, кръста и гърдите на легнала жена. Сюзан почувства горчиво разочарование. Можеше почти да го усети на устните си — като мокри чаени листенца.

Тя се обърна към Пайлън. Възнамеряваше да се върне в къщата и да се погрижи за извинението, което беше длъжна да поднесе. Колкото по-скоро го направеше, толкова по-бързо щеше да приключи с това. Протегна се към лявото стреме, което се беше извило малко и докато го оправяше, на хоризонта се появи ездач. Носеше се на фона на небето откъм мястото, което тя беше определила за женско бедро. Беше просто силует на гърба на кон, но тя веднага разбра кой е.

„Бягай! — помисли си с внезапна паника. — На седлото и в галоп! Махай се оттук! Бързо! Преди нещо ужасно да се случи… преди наистина да се намеси ка, да връхлети като вятър и да те отнесе заедно с всичките ти планове през небето и далеч оттук.“

Но не побягна. Стоеше с юздите на Пайлън в ръка и му шепнеше, докато конят вдигна глава и изцвили поздрава си към големия петнист жребец, който приближаваше по хълма.

После Уил беше там, първо над нея и сведен надолу, после скочи от седлото с изящно, плавно движение, което тя не мислеше, че е способна да повтори, въпреки всичките си години с конете. Този път нямаше шегички и подигравки, нито пък шапка, килната над лицето на комично тъжното момче. Този път погледът, който й отправи, беше сигурен и сериозен.

Те се гледаха там на Ската в мълчание, Роланд от Гилеад и Сюзан от Меджис, и в сърцето си тя усети, как вятърът се надига. Страхуваше се от него, но същевременно го желаеше.

7

— Добро утро, Сюзан! — каза той. — Радвам се да те видя отново.

Тя не отговори, просто чакаше и го наблюдаваше. Дали той можеше да чуе така ясно ударите на сърцето й, както го чуваше тя? Разбира се, че не — това си беше просто романтична измислица. Но въпреки това й се струваше, че всеки в разстояние от петдесет ярда трябва да е в състояние да чуе сърцебиенето й.

Уил пристъпи напред. Тя веднага отстъпи, недоверчиво гледаща в него. Той сведе глава за момент, после отново я вдигна и устните му се разтвориха.

— Моля за извинение — каза.

— Така ли? — тонът й беше леден.

— Това, което казах през онази нощ, беше необмислено.

Сега вече тя почувства искрица истински гняв.

— Изобщо не ме интересува дали е било обмислено, беше нечестно. Нарани ме.

Една сълза се спусна надолу по бузата.

Помисли си, че може би думите й са го засрамили, но въпреки че лицето му пребледня, очите му останаха втренчени в нейните.

— Влюбен съм в теб — каза той. — Затова се държах така. Случи се още преди да ме целунеш, струва ми се…

Тя се засмя… но простотата, с която говореше той накара смеха й да звучи фалшиво в собствените й уши.

— Господин Диърборн…

— Уил, моля те.

— Господин Диърборн — каза тя, търпеливо като учител, занимаващ се с глупав ученик, — самата идея е смешна. Само от една среща? От една целувка? Сестринска целувка? — сега тя беше тази, която се изчервява, но продължи нататък. — Такива неща стават в легендите, но не и в истинския живот. Очите му не се отклониха от нейните и там тя видя част от истината за Роланд: дълбоко романтичния му характер, погребан като великолепна жилка чужд метал в гранита на душата му. Той приемаше любовта по-скоро като факт, отколкото като цвете и това обезсмисляше и за двама им нейното усилие.

— Моля за извинение — повтори той. Имаше нещо като брутална грубост в него. Тя я възбуждаше, забавляваше и притесняваше едновременно. — Не те моля да отвърнеш на любовта ми, не става и дума за това. Ти ми каза, че си сложно обвързана… — сега погледът му се отклони и той се зазяпа надолу по Ската. Дори се разсмя. — Нарекох го глупак, нали? В лицето ти. Само че кой ли в крайна сметка е глупакът?

Тя не можа да се удържи да не се усмихне.

— Ти каза също, че си чул, че той се увличал по силни питиета и сладки момиченца.

Роланд докосна челото си с опакото на ръката си. Ако приятелят му Артър Хийт беше направил същото, тя щеше да го приеме като отчаян, комичен жест. Но не и при Уил.

Между тях настъпи мълчание, този път не така неловко. Двата коня, Ръшър и Пайлън, спокойно пасяха един до друг. „Ако бяхме коне, животът щеше да е много по-лесен“ — помисли си тя и се усмихна.

— Господин Диърборн, нали разбираш, че съм сключила сделка?

— Аха — той се усмихна, когато тя повдигна вежди в знак на учудване. — Не ти се подигравам, това е от диалекта… той просто се… изплъзва.

— Кой ти разказа за мен?

— Сестрата на кмета.

— Корал — тя сбърчи нос и реши, че отговорът не я изненада. Предположи, че и други биха могли да му обяснят положението и то в по-черни краски. — Значи разбираш… Тогава защо разговаряме? Защо ме търсиш? Мисля, че това те притеснява…

— Да — започна той, сякаш й обясняваше прост факт. — Притеснен съм, точно така. Когато те видя, не мога да разсъждавам трезво.

— Тогава най-добре ще е да не ме виждаш, да не говориш и да не мислиш за мен — гласът й беше едновременно остър и несигурен. Как е възможно да разговаря така спокойно, като през цялото време не откъсва очи от нея?

— Защо ми изпрати букета и онова писмо? Не беше ли наясно за неприятностите, които ще ми причиниш? Ако познаваше леля ми… Тя вече ме разпитва за теб, а ако узнае за онази бележка… или ни види тук заедно… — тя се огледа, проверявайки дали все още са незабелязани. Той се протегна и докосна рамото й, но тя го погледна косо, което го накара да се дръпне като опарен.

— Надявам се, че си ме разбрала — поясни той. — Това е всичко. А чувствата са си мои и ти не си отговорна за тях.

„Но аз съм! — помисли си тя. — Целунах те. Мисля, че съм повече от отговорна за начина, по който и двамата се чувстваме, Уил.“

— Съжалявам много за това, което казах, докато танцувах ме. Не би ли ме извинила все пак?

— Аха — отвърна, и ако той я беше взел в обятията си в този момент, нямаше да се възпротиви, независимо от последствията. Но той само свали шапката си и направи очарователен поклон.

— Благодаря, сай!

— Не ме наричай така! Мразя това обръщение. Казвам се Сюзан.

— Ще ме наричаш ли Уил?

Тя кимна.

— Добре. Сюзан, искам да те питам нещо, но не за да те нараня. Може ли?

— Аха, предполагам — каза тя войнствено.

— На страната на Сдружението ли си?

Тя го погледна, поразена. Това беше последният въпрос, който би очаквала да й зададе… но сега той я гледаше сериозно.

— Очаквах, че ти и приятелите ти ще броите крави, оръжия, копия и кораби, и кой знае какво още… Но не мислех, че ще пресмятате и поддръжниците на Сдружението.

Забеляза неговото изумление и леката усмивка, докоснала ъгълчетата на устните му. Този път усмивката го накара да изглежда по-възрастен. Сюзан обмисли отново какво беше казала, осъзна, че сигурно го е засегнала, и се изсмя леко и притеснено. — Леля ми от време на време изпада в „тебе“ и „вий“. Баща ми също така правеше. Идва от една секта на Древните, които се наричали Приятели.

— Знам. Ние все още си имаме Приятелски племена в моята част на света.

— Така ли?

— Да, или аха, ако това ти звучи по-добре, посещавал съм ги. И ми харесва начинът, по който Приятелите разговарят. Звучи прекрасно.

— Не и когато леля ми го прави — каза Сюзан, като се сети за спора около ризата. — Но да отговоря на въпроса ти. Аха, аз съм за Сдружението, предполагам. Защото баща ми беше. Ако ме попиташ дали съм твърдо със Сдружението, предполагам, че не. Виждаме и чуваме малко за тях тези дни. Повечето са слухове и истории, разнасяни от търговците и пътешестващите надалеч барабанчици. Сега вече няма железопътна линия… — тя сви рамене.

— Повечето от обикновените хорица, с които говорих, са на същото мнение. Но въпреки това твоят кмет Торин…

— Той не е мой кмет Торин — сопна се по-остро, отколкото възнамеряваше.

— Въпреки всичко кметът на Баронството Торин ни предлага всяка помощ, за която помолим, а и такава, която не сме искали. Трябва само да щракна с пръсти и Кимба Раймър изниква пред мен.

— Тогава не щракай — каза тя и се огледа. Опита се да се усмихне и да покаже, че се е пошегувала, но не постигна особен успех.

— Хората от града, рибарите, фермерите, каубоите… всички се изказват добре за Сдружението, но отчуждено. Въпреки това кметът, канцлерът му и членовете на Коневъдната асоциация — Ленгил, Гарбър и останалите…

— Знам ги добре.

— Те са извънредно ентусиазирани в подкрепата си. Когато спомена Сдружението пред шериф Авери той само дето не почна да танцува. Като че ли във всяко ранчо ни предлагат питие от специалната чаша на Илд…

— Питие? — попита тя, малко изумена. — Бира? Ракия?

— Също и вино, уиски и ликьор. Все едно че искат да нарушим клетвата си. Това не ти ли се струва странно?

— Аха, малко, но може и да е просто хамбрийско гостоприемство. В тези части, когато някой, особено млад мъж, каже, че е въздържател, хората не приемат думите му на сериозно.

— Ами тази жизнерадостна подкрепа към Сдружението сред господарите и работниците? Това как ти звучи?

— Странно.

Така си беше. Работата на Пат Делгадо изискваше почти всекидневен контакт с тези земевладелци и коневъди, тъй че тя, която се мъкнеше след баща си всеки път щом й позволеше, беше общувала доста с тях. Тя си ги представяше като студени хора, груби и непосредствени. Не можеше да си представи Джон Кройдън или Джейк Уайт да вдигат чашата на Артур Илд в сантиментален тост… не и посред бял ден, когато има още купища работа за вършене и животни за гледане.

Очите на Уил отново се взираха в нея, сякаш четеше мислите й:

— А кметът Торин не говори ли за нас, за мен и приятелите ми, когато сте насаме? Или това е въпрос, който нямам право да задавам? Предполагам, че е точно такъв…

— Всъщност не оставам насаме с него.

„Как го лъжеш! — помисли си мрачно, като си спомни как Торин я беше прегръщал в коридора след празненството, как й каза, че изгарял за нея. — Каква лъжкиня си само!“

— Във всеки случай, Уил, мнението на Харт за теб и приятелите ти едва ли би могло да ме засяга? Ти си вършиш работата и това е всичко. Ако ти помагат, защо не приемеш товари не бъдеш просто благодарен?

— Защото нещо куца тук — отговори той и сериозният му тон малко я изплаши.

— Куца? С кмета? И Коневъдната асоциация? За какво говориш?

Той се замисли и промълви:

— Ще ти се доверя, Сюзан!

— Не съм сигурна, че искам да ми доверяваш нещо повече от любовта си — каза тя.

Той кимна:

— И въпреки това бих се чувствал по-добре, ако можех да се доверя на някого. Можеш ли да ме разбереш?

Девойката кимна в знак на съгласие. Той пристъпи към нея:

— Погледни тук и ми кажи какво виждаш.

Тя погледна и сви рамене:

— Ската. Прекрасен както винаги. Това винаги е било любимото ми място в целия свят.

— Аха, прекрасен е, тъй си е. Какво друго виждаш?

— Табуни на бабуни! — тя се усмихна, за да покаже, че се шегува, но той не отвърна на усмивката й.

— Табуни. Да. Но струват ли ти се колкото трябва да са? Ти си виждала коне по Ската през целия си живот. Достатъчно ли са? Помисли си внимателно!

— Не — отговори тя. — Не са колкото трябва.

— Твърде много или твърде малко? Кое от двете?

Тя се поколеба за момент, после въздъхна:

— Твърде много са. Прекалено много.

Уил Диърборн вдигна свитите си юмруци и здраво ги удари един в друг. Сините му очи сияеха:

— Знаех си. Просто си знаех!

8

Той попита:

— Колко коне има там?

— Под нас или на целия Скат?

— Само под нас.

Тя се вгледа внимателно, без всъщност да се опитва да брои. Това нямаше да свърши работа, само объркваше. Видя четири доста големи групи от по около двадесет коня във всяка да се носят през тревата почти като птиците в синьото небе над тях. Имаше още около девет по-малки групи, съставени от четворки и осморки…

— Сто и шестдесет? — попита той с тих, почти колеблив глас.

Тя удивена го погледна:

— Аха. Сто и шестдесет имах предвид. Абсолютно точно.

— И каква част от Ската виждаме? Четвърт? Една трета?

— Дори по-малко — възнагради го с мека усмивка. — Както, предполагам, ти е известно. Една шеста от цялото открито пространство, най-вероятно.

— И ако върху всяка шеста има по сто и шестдесет свободно пасящи коня, тогава…

Тя го изчака да изчисти.

— И колко още са в конюшните, обучават се или работят, как смяташ? — продължи той.

— По един на всеки три там долу. Може би и повече.

— Значи говорим за около хиляда и двеста коня. Всички годни за разплод, не мутанти.

Тя го погледна с лека изненада:

— Аха. Тук в Меджис почти няма мутанти… или в някое от другите Външни баронства, ако става въпрос.

— Значи чистокръвни са повече от три на всеки пет?

— Всичките са чисти. Разбира се, от време на време има някой урод, който трябва да бъде убит, но…

— Но не и един от всеки пет живородени?

Стреснатото й изражение беше достатъчен отговор:

— Кой ти каза такива глупости?

— Ренфрю. Каза ми също, че има около петстотин и седемдесет нормални коня тук в Меджис.

— Това е просто… — тя се изсмя смутено. — Просто лудост. Ако баща ми беше тук…

— Но не е — почти я прекъсна Роланд и гласът му беше сух като чупещо се клонче. — Той е мъртъв.

В началото като че ли не забеляза промяната в тона му. После, сякаш прозря намека му:

— Това с баща ми беше случайност. Разбираш ли, Уил Диърборн? Случайност. Ужасно неприятно, но е нещо, което се случва от време на време. Върху него падна кон. Оушън Фоум. Фран казва, че Фоум видял змия в тревата.

— Фран Ленгил ли?

— Аха — тя беше пребледняла. — Фран е яздил много мили с баща ми. Не бяха големи приятели, бяха от различни класи, но яздеха заедно. Някъде е прибрана пелената, която първата жена на Фран е направила за кръщенето ми. Те яздеха заедно по пътя. Не бих повярвала, че Фран Ленгил ще излъже за смъртта на баща ми, нито пък че би имал… нещо общо с това. Въпреки всичко тя със съмнение се взря надолу към препускащите коне. Толкова много. Прекалено много. Баща й би забелязал. А нейният баща би се зачудил за същото, върху което умуваше и тя сега: чии са допълнителните табуни?

— Така се случи, че Фран Ленгил и приятелят ми Стокуърт имаха спор за конете — каза Уил. Гласът му звучеше почти нормално, но изражението му беше странно. — Обсъждаха го на чиста вода, след като ни бяха предложили бира и ние я отказахме. Говориха горе-долу по начина, по който аз и Ренфрю беседвахме на приветствената вечеря при кмета Торин. Когато Ричард попита сай Ленгил колко са ездитните коне, той каза, че са към четиристотин.

— Глупости.

— Май си е така — съгласи се Уил.

— Не им ли е ясно, че конете са тук на открито, където можете да ги видите?

— Знаят, че тъкмо започваме. И сме се насочили към рибарите. Ще продължим около месец, сигурно така си мислят, преди да започнем да се навъртаме около конските табуни тук горе. А междувременно те ще се погрижат да… как да го кажа? Добре де, няма значение как го казвам. Не съм много добър с думите, но моят приятел Артър го нарича „мило презрение“. Те са оставили конете пред очите ни, мисля, защото не вярват, че ще разберем какво гледаме. Или защото мислят, че няма да повярваме на очите си. Много съм доволен, че те видях тук.

„Просто защото можех да ти преброя по-точно конете? Нима това е единствената причина?“

— Но вие ще трябва да преброите конете. Евентуално. Искам да кажа, че това сигурно е една от главните нужди на Сдружението.

Той я погледна така, сякаш беше пропуснала нещо очевидно. Накара я да се почувства неудобно.

— Какво? Какво има?

— Може би очакват допълнителните коне да ги няма, докато стигнем до тази част от Баронските неща.

— Да ги няма — къде!

— Не знам. Но това не ми харесва. Сюзан, нека си остане между нас двамата, става ли?

Тя кимна. Щеше да е лудост от нейна страна да каже на някого, че се е срещала с Уил Диърборн.

— Може и да се окаже, че е безсмислица, но ако не е, знаенето на този факт ще бъде опасно.

Което отново я върна към баща й. Ленгил беше казал на нея и на леля Корд, че Пат е бил хвърлен и след това Оушън Фоум е паднал върху него. Никоя от тях нямаше причини да се съмнява в историята му. Но Фран Ленгил също така беше казал на приятеля на Уил, че тук в Меджис има само четиристотин годни коня, а това си беше чиста лъжа.

Уил се обърна към коня си и тя се зарадва.

Част от нея желаеше той да остане, но вече бяха стояли тук горе твърде дълго. Нямаше причина да очаква някой да дойде и да ги види, но вместо да я успокои, тази мисъл я накара да се чувства по-нервна от всякога.

Той оправи стремето, висящо до ножницата на копието му (Ръшър изпръхтя, сякаш казваше „Време е да тръгваме“) и се обърна към нея. Тя се почувства странно, когато срещна погледът му и сега мисълта за ка беше прекалено силна, за да я отрече. Опита се да си каже, че това са глупости, чувство за вече преживявано, но не беше така. Беше все едно да откриеш път, който си търсил през цялото време.

— Има и нещо друго, което трябва да ти кажа. Не ми харесва да се връщаме откъдето започнахме, но така трябва.

— Не — възпротиви се тя. — Приключихме с това.

— Казах ти, че те обичам и че ревнувам — за пръв път гласът му не беше добре овладян, засядаше в гърлото му. Тя се притесни, като видя, че в ъгълчетата на очите му има сълзи. — Има и още. Още много.

— Уил, не искам да… — обърна се към коня си. Той я хвана за рамото и я обърна към себе си. Не беше груб, но в действията му имаше решителност. Безпомощно се взря в лицето му и разбра, че не би могла да му се противи повече. Желаеше го така силно, че изпитваше болка. Би дала цяла година от живота си, за да може само да сложи длани на бузите му и да докосне кожата му.

— Липсва ли ти баща ти, Сюзан?

— Аха — прошепна той. — Липсва ми много.

— Моята майка ми липсва по същия начин — той я стискаше за раменете. Едното му око трепна и по бузата му като сребърна линия се спусна сълза.

— Мъртва ли е?

— Не, но нещо се случи. Във връзка с нея. На нея. Господи! Как мога да говоря за това, след като дори не зная как да мисля за това? По един или друг начин, тя е мъртва. Поне за мен.

— Уил, това е ужасно.

Той кимна.

— Последния път, когато я видях, тя ме гледаше по начин, който ще помня до гроба си. Със срам и любов, и надежда — всичко това беше изписано на лицето й. Срамът от това, което съм видял и знам за нея… Надежда, може би, че ще я разбера и ще простя… — той си пое дълбоко дъх. — През нощта на празненството, точно преди края на поредното блюдо, Раймър каза нещо смешно. Вие всички се смяхте…

— Ако съм го правила, то е защото би изглеждало странно, ако съм единствената, която не се смее — поясни Сюзан. — Не го харесвам. Мисля, че е подъл и противен.

— Всички се смяхте, а аз погледнах към другия край на масата. Към Олив Торин. И за момент си помислих, че това е майка ми. Изражението беше същото, разбираш ли. Същото, което видях сутринта, когато отворих погрешна врата в погрешно време, налетях на майка ми и…

— Стига! — изпищя тя и се дръпна назад от ръцете му. Всичко в нея се беше раздвижило — всички прегради, катинари и резета, които използваше, сякаш се топяха едновременно. — Спри, просто спри, не мога да те слушам да говориш така за нея!

Тя се протегна към Пайлън, но сега целият свят се беше превърнал в мокри шестоъгълници. Тя започна да хлипа. Усети ръцете му на раменете си, но не се съпротивляваше.

— Толкова ме е срам — каза тя. — Срам ме е и ме е страх, и съжалявам. Забравила бях лицето на баща си и… и…

„И никога няма да мога да го открия отново“, искаше да каже, но нямаше нужда от това. Той я спря с целувки. В началото тя просто се остави да бъде целувана… после започна да го целува и целуваше почти с ярост. Тя попи влагата от очите му, после прокара ръце по бузите му. Чувството беше великолепно: дори мекото дращене на брадата по кожата й беше прекрасно. Тя обви ръце около врата му, впила устни в неговите, притискаше го и го целуваше толкова силно, колкото можеше.

9

Това бяха най-хубавите целувки в целия му живот и той никога не ги забрави — мекото приплъзване на устните й, изпълнени с копнеж и вече не така срамежливи. Аромата на дъха й, сладките гънки на тялото й, притиснато към неговото. Той плъзна ръката си по лявата й гърда, стисна я леко и почувства как сърцето й ускорява ритъма си под пръстите му. Другата си ръка зарови в косата й и я прокара през нея. Никога не забрави мекотата й.

После тя се озова далеч от него, лицето й пламтеше от изчервяване и страст. С едната си ръка докосваше устните, които той беше целувал, докато ги прехапе. Тънка струйка кръв се стичаше от ъгълчето на долната. Очите й бяха широко разтворени и втренчени в неговите. Гръдта й се повдигаше и спадаше, като че ли току-що беше тичала. А между тях имаше привличане, каквото никога не беше изпитвал през живота си. Беше силно като река и разтърсващо като треска.

— Стига — каза тя с треперещ глас. — Стига, моля те. Ако наистина ме обичаш, не ме оставяй да наруша честта си! Дадох обещание. След като го изпълня, всичко може да се случи, предполагам… ако още ме искаш…

— Ще чакам вечно — отвърна той кротко. — И ще сторя всичко за теб, дори и да стоя встрани и да те оставя да отидеш при друг мъж.

— Тогава, ако ме обичаш, върви си. Моля те, Уил!

— Още една целувка.

Тя пристъпи напред, доверчиво вдигна лице към неговото и той разбра, че може да прави с нея каквото си поиска. Поне засега, тя не беше господарка на чувствата си, беше изцяло негова. Можеше да стори с нея това, което Мартин беше направил с майка му, ако го желаеше.

Тази мисъл разпръсна страстта му, превърна я в жарава под силен дъжд и угаси въглените един след друг.

Вместо страстната целувка, която беше искал, той нежно докосна с устни ъгълчето на устата й, където се стичаше кръвта. Целуна я, вкусвайки собствените си сълзи. Затвори очи и потръпна, когато ръката й докосна косата в основата на врата му.

— Няма да нараня Олив Торин за нищо на света — прошепна тя в ухото му. — Не повече, отколкото бих наранила тебе, Уил. Тогава не разбирах, а сега е твърде късно да оправя нещата. Но ти благодаря за това, че… че не взе каквото можеше. И ще те помня винаги. Ще помня какво е да ме целуваш. Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, така смятам. Като да се слеят небесата и земята.

— И аз ще помня — той я проследи как се мята на седлото и си припомни оголените й крака да проблясват в мрака през нощта, когато я срещна. И внезапно разбра, че не може да я остави да си отиде. Протегна се напред и докосна ботуша й.

— Сюзан…

— Не — продума тя. — Моля те!

Той се отдръпна. Някак си успя.

— Това е наша тайна — каза тя. — Нали?

— Аха.

Усмихна се при тази дума… но усмивката й беше тъжна:

— Стой далеч от мен отсега нататък, Уил. Моля те. И аз ще стоя далеч от теб.

Той се замисли и отбеляза:

— Ако можем.

— Трябва, Уил. Налага се.

Препусна бързо. Роланд стоеше до стремето на Ръшър и я гледаше как си отива. Дори когато изчезна от погледа му зад хоризонта продължаваше да гледа.

10

Шерифът Авери, заместник Дейв и заместник Джордж Ригинс седяха на верандата пред шерифския офис и затвор, когато господин Стокуърт и господин Хийт (онзи идиотски птичи череп пак беше на рога на седлото му) преминаха спокойно край тях. Преди петнадесет минути беше иззвъняла камбаната по обед и шериф Авери предположи, че те са се запътили да обядват, вероятно в Милбанк или пък в „Почивката“, където сервираха нелоши порции за обяд. Авери предпочиташе по-калорични неща — половин пиле или парче телешко го устройваше напълно.

Господин Хийт ги поздрави с махване и усмивка:

— Добър ден, господа! Дълъг живот! Свеж бриз! Весела сиеста!

Те му махнаха и се усмихнаха в отговор. Когато двамата изчезнаха от погледа им, Дейв каза:

— Прекарали са цялата сутрин на доковете, брояха мрежите. Мрежите! Вярвате ли го?

— Дас, сър — отговори шериф Авери, отлепи задника си от люлеещото се кресло и изпусна шумна предобедна пръдня. — Дас, сър, вярвам. Аха.

Джордж каза:

— Ако не бяха пресрещнали така момчетата на Джонас, щях да си мисля, че са банда глупаци.

— Те едва ли биха възразявали — съгласи се Авери. Погледна към Дейв, който сега въртеше монокъла на края на панделката му и гледаше в посоката, в която изчезнаха момчетата. Имаше хора в града, които бяха започнали да наричат хлапетата от Сдружението „Малките ковчези“. Авери не беше сигурен какво означава това. Беше се намесил между тях и здравеняците на Торин, беше постигнал хем примирие между тях, хем получи златна монета от Раймър заради усилията си, но все още не знаеше… какво да ги прави?

— Денят, в който пристигнаха — каза на Дейв, — си мислеше, че са меки. Какво мислиш сега?

— Сега? — Дейв за последен път врътна монокъла си, после го намести на окото си и се загледа в шерифа. — Сега мисля, че може и да са малко по-твърди, отколкото предполагах.

„Да наистина — помисли си Авери. — Но твърд не означава умен, слава на боговете! Аха, благодаря ви за това, богове.“

— Гладен съм като бик, така си е — каза и се изправи. Наведе се, сложи ръце на коленете си и изпусна още една шумна пръдня. Дейв и Джордж се спогледаха. Джордж помаха с ръка пред лицето си. Шериф Херкимър Авери, баронски шериф, се изправи и изглеждаше едновременно облекчен и недоволен.

— Там има повече място, отколкото тук вътре — поясни той. — Хайде, момчета, да се поразходим надолу по улицата и да понапълним коремите.

11

Дори и залезът не можеше да подобри много изгледа от верандата на Бар Кей. Сградата беше Г-образна и верандата беше построена откъм късата страна. На нея бяха оставени точен брой столове: две тръстикови люлеещи се кресна и дървена пейка, към която беше прикована нестабилна облегалка.

Тази вечер Алан седеше в едно от креслата, а Кътбърт се беше наместил на пейчицата, която явно предпочиташе. На перилото, втренчен в сплесканата пръст пред вратата и към изгорените останки на къщата на Гарбьр, стоеше наблюдателят.

Алан беше уморен до смърт и въпреки че и двамата се бяха изкъпали в потока близо до западния край на имението, все още усещаше миризма на риба и водорасли. Бяха прекарали деня в броене на мрежи. Нямаше нищо против тежката работа, дори и ако беше монотонна, но възразяваше срещу безполезния труд. Какъвто беше точно този. Хамбри се делеше на две части — рибари и коневъди. Сред рибарите за тях нямаше нищо и след като прекараха три седмици с тях, и тримата го знаеха вече. Отговорите им бяха там на Ската, а не бяха успели да му хвърлят нищо повече от случаен поглед. По нареждане на Роланд.

Вятърът се усили и за момент можаха да доловят ниския, дрезгав, плачлив вой на изтъняването.

— Мразя този звук — отбеляза Алан.

Кътбърт, необичайно мълчалив и вглъбен тази вечер, кимна и каза само:

— Аха.

Те всички изразяваха съгласие така, да не споменаваме за „тъй си е“, „тъй си беше“ и „точно тъй“. Алан подозираше, че и тримата ще говорят за Хамбри дълго след като отърсят праха на градчето от ботушите си.

Зад тях се разнесе тропот на конски копита. Копитата на Ръшър.

Роланд спокойно зави зад ъгъла — и когато се появи, нещо сякаш цапардоса Алан като зловещо предзнаменование… вид предчувствие. Чу се плясък на крила, появи се тъмна сянка във въздуха и внезапно една птица кацна на рамото на Роланд. Той не подскочи, а само се поогледа. Стигна до коневръза и седна там с протегната ръка.

— Здравей! — каза меко и гълъбът стъпи на дланта му. За единия крак на птицата беше вързана капсула. Роланд я отвори и извади отвътре тънък свитък хартия.

— Здравей! — каза Алан и протегна ръка. Птицата кацна на нея. Докато Роланд слизаше от коня, Алан внесе гълъба в землянката, където под отворения прозорец бяха поставени клетките. Отвори средната и гълъбът, който тъкмо беше пристигнал, скочи вътре. Онзи отвътре излезе и зае мястото на първия. Алан затвори вратичката на клетката, заключи я, прекоси стаята и обърна възглавницата на нара на Бърт. Под нея се намираше плик с няколко празни хартиени ивици и малка писалка. Той взе една от ивиците и писалката, която си имаше собствено резервоарче с мастило и нямаше нужда от презареждане. След това се върна на верандата. Роланд и Кътбърт изучаваха развития свитък, който гълъбът беше донесъл от Гилеад. На него се намираше редица геометрични драскулки:

— Какво пише? — попита Алан. Кодът беше доста прост, но той не можеше да го възприеме директно или да го прочете от пръв поглед, както Роланд и Бърт бяха способни. Талантът на Алан (способностите му да проследява, лесният му достъп до докосването) беше в друга насока.

— Фарсън тръгва на изток — прочете му Кътбърт. — Силите са разделени, една голяма и една малка част. Видяхте ли нещо необичайно… — той погледна към Роланд, почти разколебан. — Нещо необичайно, какво значи това?

Роланд поклати глава. Не знаеше. Съмняваше се, че и хората, които бяха пратили съобщението (един от тях почти със сигурност беше и баща му) са наясно.

Алан връчи на Кътбърт хартията и писалката. С единия си пръст Бърт погали главичката на меко гукащия гълъб. Той размърда криле като че ли изгаряше от нетърпение да потегли на запад.

— Какво да напиша? — попита Кътбърт. — Същото ли?

Роланд кимна.

— Но ние видяхме необичайни неща. — каза Алан. — И знаем, че тук нещо не е наред. Конете… и това малко ранчо на юг, не си спомням името му…

Кътбърт се сети:

— Рокинг Ейч.

— Аха, Рокинг Ейч. Там имаше волове. Волове! Боже мили, никога не бях виждал такива, освен на картинка.

Роланд изглеждаше притеснен:

— Някой знае ли, че сте ги забелязали?

Алан нетърпеливо сви рамене:

— Не мисля. Там имаше говедари — трима или четирима…

— Четирима, аха — тихо добави Кътбърт.

— … но не ни обърнаха внимание. Дори когато виждаме разни неща, те си мислят, че не можем.

— Така и трябва да бъде — Роланд се обърна да погледне към залеза и Алан видя нещо на яката на ризата му. Дръпна го толкова бързо, че Роланд дори не го усети. „Бърт не би могъл да направи това“ — помисли си Алан не без известна гордост.

— Аха, но…

— Същото съобщение — повтори Роланд. Седна на най-горното стъпало и се загледа във вечерната червенина на запад. — Търпение, господа Ричард Стокуърт и Артър Хийт. Знаем това-онова и вярваме в разни други работи. Но дали Джон Фарсън ще измине целия този път само за да се снабди с коне? Не мисля така. Не съм сигурен, конете са ценни, аха, тъй си е… но не съм сигурен. Така че ще почакаме.

— Добре, добре, същото съобщение — Кътбърт разпъна парчето хартия на перилото на верандата и надраска на него няколко малки серии символи. Алан можеше да разчете това съобщение. Беше виждал същата последователност вече няколко пъти, откакто бяха дошли в Хамбри. — „Съобщението получено. Добре сме. Няма нищо за съобщаване засега.“

Листчето беше сложено в капсулата и привързано за крака на гълъба. Алан слезе по стъпалата, застана до Ръшър (все още очакващ търпеливо да го разседлаят) и подхвърли птицата към гаснещия залез:

— Напред!

Тя се издигна и изчезна с едно плясване на крилете. Можеха да я видят само за малко — тъмен силует на фона на тъмнеещото небе.

Роланд седеше загледан нататък. Замечтаното изражение все още си беше на лицето му. Алан откри, че се чуди дали Роланд е взел правилно решение тази вечер. Никога в живота си не беше помислял такова нещо. Нито пък беше очаквал да му се случи.

— Роланд?

— Хмм? — промърмори като човек, потънал в дълбок сън.

— Ще го разседлая, ако искаш — кимна към Ръшър. — И ще го изтрия.

Отговор не последва доста време. Алан тъкмо се накани да попита отново, когато Роланд каза:

— Не. Аз ще го направя. След една-две минути — и отново се зазяпа в залеза.

Алан се изкачи по стъпалата към верандата и седна в креслото. Бърт се беше настанил на обичайното място на пейчицата. Сега стояха зад Роланд и Кътбърт погледна въпросително към Алан.

Той му подаде онова, което беше свалил от яката на Роланд. Беше дълъг косъм с цвят на тъмно злато. От лицето на Бърт беше ясно, че знае чии е. Откакто бяха пристигнали в Хамбри, бяха срещнали само едно момиче с дълга руса коса. Двамата се спогледаха. В очите на Бърт Алан видя тревога и насмешка едновременно.

Кътбърт Алгууд вдигна показалец към слепоочието си и се престори, че дърпа спусък.

Алан кимна.

Седнал на стъпалата пред тях, Роланд продължаваше да наблюдава гаснещия залез със замечтани очи.