Стивън Кинг
Магьосникът (8) (Тъмната кула IV)

2

Минаха под арката от ковано желязо, на която със старомодни букви със завъртулки пишеше „ГЕЙДЖ ПАРК“, и се озоваха на пътека, водеща към вътрешността на парка, напомняща традиционна английска градина и еквадорска джунгла. Беше обрасъл в бурени и занемарен. Табелка в началото гласеше, че това е розова градина и наистина имаше рози. Навсякъде. Повечето бяха увехнали, но някои от дивите още цъфтяха. Джейк се сети за розата в необитаемия парцел. Копнежът му беше толкова силен, че наподобяваше болка.

От едната страна имаше красива старомоднавъртележка. От тишината, проблясващите светлини и грамофонът, замлъкнал завинаги, по гърба му полазиха ледени тръпки. На едно от кончетата висеше детска бейзболна ръкавица. Джейк извърна очи.

Растителността зад въртележката ставаше още по-гъста и закриваше пътеката. Пътешествениците тръгнаха в индийска нишка като изгубили се деца в приказна гора. Тръните на грамадните розови храсти дърпаха дрехите им. Неизвестно как Джейк се бе озовал в началото на колоната (вероятно защото Роланд още бе потънал в дълбок размисъл) и затова пръв видя Чарли Пуф-Паф.

Единствената му мисъл, докато се приближаваше към тесните релси, пресичащи пътеката — бяха не по-големи от тези на влакче играчка — беше за това как Стрелецът бе казал, че ка е като колело и винаги се завърта до едно и също място. „Розите и влаковете ни преследват — помисли той. — Защо? Не знам. Предполагам, че това е поредната гатанка…“

Сетне погледна наляво и от устата му се изтръгна: „Всемогъщи Боже!“ Силите изведнъж го напуснаха и той седна. Гласът му прозвуча приглушено и някак отдалеч, дори за собствените му уши. Не припадна, но светът изгуби цвета си и избуялата растителност в западната част на парка стана сива като есенното небе.

— Джейк! Какво ти е, Джейк?

Хлапето долови искрената загриженост в гласа му, но сякаш го чу по лоша междуконтинентална телефонна линия. Например от Бейрут. Или от Уран. Усети, че Роланд го хвана за рамото, но допирът беше също така далечен като гласа на Еди.

— Джейк! — извика Сузана. — Какво има, миличък? Какво… После и тя го видя и млъкна. Еди също. Ръката на Роланд пусна рамото му. Всички гледаха. Само дето другите стояха, а Джейк седеше. Предполагаше, че след известно време ще успее да стане, но в момента беше парализиран.

Влакът бе спрял на петнадесет метра до детската гара, копие на онази, на отсрещната страна на улицата. Под стряхата беше окачена табела с надпис „ТОПИКА“. Влакът наистина беше Чарли Пуф-Паф. И Джейк знаеше, че ако събере сили, стане и отиде там, ще намери семейство мишки, свили гнездо в седалката на инженера (чието име несъмнено беше Боб). А в комина бяха свили гнездо лястовици. „И черните мазни сълзи — помисли той, докато гледаше мъничкия влак, чакащ пред мъничката гара. Полазиха го ледени тръпки и стомахът му се сви. — Нощем плаче с онези черни, мазни сълзи, които причиняват ръжда по хубавия му фар. Но навремето си возил децата, нали, Чарли Пуф-Паф? Обикалял си парка и децата са се смеели. Само че някои не са се смели. Онези, които са били достатъчно умни, са пищяли. Така както бих пищял сега аз, ако имах сили.“

Но силите му се възвръщаха и когато Еди пъхна ръка под едната му мишница, а Роланд — под другата, хлапето успя да стане. Олюля се веднъж, но после стъпи здраво на краката си.

— Не те обвинявам — каза Еди. Гласът му беше сериозен. Лицето също. — И на мен ми идва да падна. Това е влакът от книгата ти.

— Сега знаем откъде госпожица Берил Еванс е взела идеята за „Чарли Пуф-Паф“ — рече Сузана. — Или е живяла тук, или по някое време преди 1942-ра, когато е била публикувана проклетата книга, е посетила Топика.

— И е видяла детския влак, който върви през розовата градина и обикаля Гейдж Парк — довърши мисълта й Джейк.

Постепенно преодоляваше страха си и почувства прилив на обич и благодарност към приятелите си. Бяха видели онова, което бе видял, и бяха разбрали какъв е източникът на страха му. Разбира се — нали бяха ка-тет.

— Чарли няма да отговаря на глупави въпроси и няма да играе глупави игри — замислено каза Роланд. — Можем ли да продължим, Джейк?

— Да.

— Сигурен ли си? — попита Еди и когато хлапето кимна, забута през релсите инвалидната количка.

Роланд тръгна след тях. Джейк спря за миг и си спомни един свой сън — той и Ко пресичат железопътната линия и зверчето изведнъж скача на релсите и започва да лае като обезумяло срещу приближаващия се фар.

Хлапето се наведе и взе Ко, сетне погледна ръждясалия влак, който безмълвно стоеше на гарата. Черният му фар приличаше на мъртво око.

— Не се страхувам — прошепна. — Не се боя от теб. Фарът се съживи и мигна веднъж — краткотраен, но ярък блясък, сякаш искаше да каже: „Не мисля така, мой малък кривогледко.“

После угасна.

Никой от другите не го видя. Джейк погледна влака още веднъж, очаквайки фарът отново да светне и проклетото нещо да тръгне срещу него, но нищо не се случи.

С разтуптяно сърце той забърза след приятелите си.

3

Зоологическата градина в Топика („световноизвестната“, според табелите) беше пълна с празни клетки и мъртви животни. Някои се бяха освободили и избягали, но други бяха умрели. Големите маймуни още бяха в района, обозначен като „ЕСТЕСТВЕНА СРЕДА ЗА ГОРИЛИ“ и бяха загинали, хванати за ръце. При вида им Еди изпита желание да се разплаче. Последните остатъци от хероина бяха напуснали организма му и чувствата му постоянно заплашваха да избухнат като циклон. Старите приятели биха му се подигравали.

На пътеката зад „ЕСТЕСТВЕНА СРЕДА ЗА ГОРИЛИ“ лежеше мъртъв сив вълк. Ко предпазливо се приближи до него, подуши го, сетне започна да вие.

— Накарай го да млъкне, Джейк? Чуваш ли? — грубо извика Еди.

Изведнъж осъзна, че долавя миризма на мърша. Вонята беше слаба, почти изпарила се през горещите дни на току-що отминалото лято, но от онова, което бе останало, му се повдигна. Не си спомняше кога бе ял за последен път.

— Ко! Ела при мен!

Животинчето изрева още веднъж и се върна при него. Застана в краката му и го погледна със странните си очи със златисти кръгове. Хлапето го взе, заобиколи вълка и отново остави Ко на земята.

Пътеката ги изведе до стръмни стъпала, обрасли с бурени. Изкачиха ги и Роланд се обърна да погледне зоопарка и градините. Оттам ясно се виждаше кръгът, който правеха релсите, даващ възможност на пътниците на Чарли да обиколят целия Гейдж Парк. Зад него повей на студен вятър разпръсна падналите по Гейдж Булевард листа.

— И така падна властелинът Пърт — измърмори Роланд.

— И полето се разтресе от този гръм — довърши Джейк.

Стрелецът го погледна изненадан, като човек, събуждащ се от дълбок сън, после сложи ръка на раменете му.

— На младини играх ролята на Пърт.

— Наистина ли?

— Да. Скоро ще чуеш тази история.

4

След стъпалата имаше птичарник, пълен с мъртви екзотични птици, а зад него — кафене, рекламиращо (вероятно лицемерно, като се имаше предвид мястото) НАЙ-ХУБАВИТЕ БИЗОНСКИ КЮФТЕТА В ТОПИКА. По-нататък имаше още една желязна арка с табела, на която пишеше: „ВЪРНЕТЕ СЕ СКОРО В ГЕЙДЖ ПАРК!“ Отвъд се извисяваше криволичещият насип на магистрала. Над нея ясно се виждаха зелените табели, които бяха забелязали в началото.

— Пак разходки по магистрали — измърмори Еди и въздъхна. — Да му се не види!

— Какво искаш да кажеш, Еди?

Джейк не мислеше, че ще получи отговор, но Сузана изгледа младежа, който промърмори:

— Неприятна работа. Преди Стрелецът да ме измъкне на този свят, животът ми не беше нещо особено.

— Не е необходимо да…

— И тази история не е нищо особено. Събирахме се една група — аз, брат ми Хенри, Бъм О’Хара, защото имаше кола, Сандра Корбит и понякога приятелят на Хенри, когото наричахме Джими Полио. Написвахме имената си на листчета и ги пускахме в една шапка. Онзи, когото изтеглехме, беше… екскурзоводът, както се изразяваше Хенри. Той или тя трябваше да остане трезв. Всички други се качвахме в крайслера на Бъм и поемахме по шосе И-95 към Кънектикът или по Таконик Паркуей към Ню Йорк… Слушахме „Крийдънс“, Марвин Гей или Елвис Пресли… Беше по-хубаво нощем, когато имаше пълнолуние. Пътувахме часове наред, подали глави навън, както правят кучетата, когато се возят в кола. Гледахме луната и търсехме падащи звезди. Наричахме това разходка по магистрала. — Еди се усмихна насила. — Очарователен живот.

— Струва ми се, че е било весело — каза Джейк. — Нямам предвид дрогирането, а да се разхождаш нощем с приятелите си, да гледаш луната и да слушаш музика… Звучи чудесно.

— Е, така беше. Само дето бяхме толкова друсани, че не можехме да уцелим храстите, а пикаехме в обувките си. Това беше най-ужасното. Не разбирате ли?

— Разходка по магистрала — повтори Стрелецът. — Хайде и ние да го направим.

Излязоха от Гейдж Парк, прекосиха пътя и се насочиха към входа за магистралата.

5

Някой бе изрисувал със спрей и двата знака, обозначаващи завоя надолу към магистралата. На онзи, който гласеше „СЕЙНТ ЛУИС 350 КМ“, в черно беше надраскано:

На другия, с надпис „СЛЕДВАЩАТА ОТБИВКА ЗА ОТДИХ Е НА 15 КМ“, беше изографисано:

Алената боя беше твърде ярка, за да е избледняла през лятото. Всяка драсканица беше украсена със символ.

— Знаеш ли какво означава това, Роланд? — попита Сузана. Стрелецът поклати глава, но изглеждаше обезпокоен. Приятелите продължиха пътя си.

6

Там, където отбивката се сливаше с магистралата, двамата мъже, момчето и скункът се събраха около новата инвалидна количка на Сузана и погледнаха на изток.

Еди нямаше представа какво ще бъде движението, след като минеха Топика, но тук всички платна, водещи както на запад, така и на изток, от тяхната страна, бяха задръстени от коли и камиони. Повечето превозни средства бяха натрупани на купчини, а металните им части бяха ръждясали.

Но движението беше най-малката им грижа, докато стояха и мълчаливо гледаха на изток. Градът се простираше в продължение на петстотин метра от двете им страни. Виждаха се църковни камбанарии, заведения за бързо хранене и покривът на сграда до алея за боулинг на име „Хартланд Лейнс“. На известно разстояние отпред имаше друг изход от магистралата. На табелката пишеше „ДЪРЖАВНА БОЛНИЦА, ТОПИКА“. Зад отбивката се извисяваше масивна, стара постройка от червени тухли, с малки прозорци, надничащи като отчаяни очи иззад избуялия бръшлян. Еди реши, че това наистина трябва да е болница, вероятно „чистилище“ за социално слаби, където бедните часове наред седяха на отвратителни пластмасови столове, а лекарите ги гледаха, сякаш бяха кучешки лайна.

Зад болницата градът изведнъж свършваше и започваше изтъняването.

Приличаше на спокойно водно пространство насред огромно блато. Стигаше до двете страни на насипа на шосе И-70. Беше сребристо и трептеше. Караше пътните знаци, предпазния парапет и купищата коли също да трептят като мираж, и зловещо бълбукаше и бучеше.

Сузана запуши ушите си.

— Не знам дали ще мога да издържа. Сериозно. Не се глезя, но вече ми се повръща, пък и цял ден не съм яла.

Еди изпитваше същото. Но колкото и да му се повдигаше, не можеше да откъсне очи от изтъняването. Сякаш нереалността имаше… какво? Лице? Не. Огромното и бучащо трептене пред тях всъщност беше точно противоположното на лице, но имаше тяло… характерно излъчване… присъствие.

Да, последното определение беше най-уместното. Изтъняването имаше присъствие като демона, който бе дошъл в каменния кръг, докато се опитваха да измъкнат Джейк.

През това време Роланд ровеше в чантата си. Стигна чак до дъното, докато намери онова, което търсеше — шепа патрони. Хвана ръката на Сузана и сложи два патрона на дланта й. После извади още два и ги пъхна в ушите си. Отначало Сузана го погледна изумена, сетне се усмихна и последва примера му. Почти веднага на лицето й се изписа блаженство.

Еди свали от раменете си раницата и извади кутията с патрони 44-ти калибър, които вървяха заедно с рюгера на Джейк. Стрелецът поклати глава и протегна ръка. На дланта му имаше четири патрона — два за Еди и два за Джейк.

— Какво им има на тези? — попита младежът.

— Те са от вашия свят и няма да изолират звука. Не ме питай откъде го знам. Пробвай с тях, ако искаш, но нищо няма да излезе.

Еди посочи патроните, които Роланд предлагаше.

— И тези са от нашия свят. От оръжейния магазин на Седма и Четирийсет и девета улица. Мисля, че се казваше „Клементе“.

— Не са оттам. Мои са. Често са видоизменяни, но първоначално са донесени от зелената земя. От Гилеад.

— Искаш да кажеш, че са от овлажнените.

Роланд кимна.

— Но ти каза, че никога няма да се възпламенят. Колкото и да са изсъхнали! Барутът бил… Как го каза? Изветрял?

Стрелецът пак кимна.

— Тогава защо си ги запазил? Защо си носил шепа безполезни патрони из целия път?

— Какво те учих да казваш, след като убиеш, Еди? За да се съсредоточиш?

— „Татко, направлявай ръцете и сърцето ми така, че нито една част от животното да не бъде прахосат.“

Роланд кимна за трети път. Джейк взе два патрона и ги сложи в ушите си. Еди грабна последните два, но първо изпробва онези, които бе извадил от кутията. Те притъпиха звука на изтъняването, но шумът остана — вибрираше в средата на челото му и караше очите му да сълзят, все едно бе настинал, а носът му сякаш всеки миг щеше да експлодира. Извади ги и сложи по-големите — от стария револвер на Роланд. Звукът на изтъняването изчезна. Долавяше се само далечно боботене.

Когато се обърна да каже нещо на Роланд, очакваше, че и собственият му глас ще е приглушен, но установи, че чува съвсем ясно.

— Има ли нещо, което не знаеш!

— Да — отговори Стрелецът. — Много неща.

— Ами Ко? — попита Джейк.

— Мисля, че няма да му стане нищо. Предлагам да извървим няколко километра, преди да се е мръкнало.

7

Ко не изглеждаше обезпокоен от шума на изтъняването, но през целия следобед вървя близо до Джейк, оглеждайки недоверчиво скупчените коли, задръстили платната на шосе И-70. И все пак Сузана забеляза, че автомобилите не са навсякъде по магистралата. Разреждаха се, докато градът се отдалечаваше, но дори тук имаше много превозни средства. Някои бяха изтеглени в аварийното платно, други — в затревената ивица в средата.

„Някой е действал с теглич“ — каза си. Мисълта я поуспокои. Никой не би си правил труда да разчиства централната част на магистралата, докато чумата бе вилняла, това означаваше, че епидемията не бе поразила всички. Некролозите във вестника не разказваха цялата история.

В колите имаше трупове, но подобно на онези на стъпалата в гарата и те бяха изсъхнали — мумии с предпазни колани. Повечето автомобили бяха празни. Мнозина от пътниците, хванати в задръстването, вероятно се бяха опитали да избягат от зоната на грипа. Но Сузана предположи, че това не е било единствената причина всички да си плюят на петите.

Знаеше, че самата тя би избягала, ако почувстваше симптомите на някое неизлечимо заболяване. Ако щеше да умира, предпочиташе да го направи на открито. Най-добре на някой хълм, но и нива с пшеница би свършила работа, ако се стигнеше дотам. Всичко друго, но не и миризмата на освежителя за въздух, висящ от огледалото за обратно виждане.

Мислеше, че ще видят много трупове на хора, опитали се да избягат, но това не се случи заради изтъняването. Постепенно се приближаваха към него и тя разбра кога влязоха. През тялото й премина тръпка, която я накара да свие остатъците от краката си и инвалидната количка спря за миг. Когато се обърна, Сузана видя, че Роланд, Еди и Джейк се държаха за коремите, а лицата им се бяха изкривили. Сякаш едновременно ги бе присвил стомах. После Еди и Роланд се изправиха. Джейк се наведе да погали Ко, който го гледаше разтревожено.

— Добре ли сте, момчета? — попита тя. Въпросът излезе с полукавгаджийския, полушеговития глас на Дета Уокър. Не го беше планирала предварително. Стана неволно.

— Да — отговори Джейк. — Но сякаш в гърлото ми заседна буца.

Неспокойно гледаше изтъняването. То вече ги обграждаше, все едно целият свят се бе превърнал в блато. От сребристата му повърхност стърчаха дървета и хвърляха изкривени отражения, които нито за миг не заставаха на едно място или на фокус. Малко по-нататък видя силоз за царевица. Отстрани с розови букви беше написано „ЗЪРНЕНИ ХРАНИ“.

— А на мен сякаш ми е заседнала буца в мозъка — рече Еди. — Само погледнете онова гадно трептене.

— Чуваш ли го още?

— Да, но съвсем слабо. А ти?

— Аха. Да вървим.

Все едно летяха в открит самолет през разкъсана облачност. На Сузана й се струваше, че бяха извървели десетки километри през онази боботеща пустош, която не беше нито мъгла, нито вода. Понякога съзираха очертания (хамбар, трактор, табела), после изчезваше всичко друго освен пътят, минаващ неотклонно над ярката, но някак неясна повърхност на изтъняването.

Сетне изведнъж мъглата се разсейваше. Бученето се превръщаше в монотонно бръмчене. Можеха да отпушат ушите си, поне докато стигнеха до другия край. И пак онези необятни пространства…

Е, това беше силно казано. В Канзас нямаше необятни пространства, а само полета и тук-там горички от дървета с ярко обагрени от есента листа, подсказващи наличието на извор или езеро. Нямаше големи каньони, нито прибои, разбиващи се в бреговете на Портланд, но поне в далечината се виждаше хоризонтът и човек загубваше неприятното чувство, че се намира в гробница. После отново попадаха в изтъняването. Джейк го описа най-добре, когато каза, че да бъдеш в изтъняване е все едно най-сетне да стигнеш до мираж, какъвто често се вижда край магистрала в горещи дни.

Но както и да го описваха и каквото и да представляваше изтъняването, да бъдеш вътре беше клаустрофобично и истински ад. Целият свят изчезваше, с изключение на двойните парапети на магистралата и очертанията на колите — самотни кораби, изоставени върху замръзнал океан.

„Моля те, помогни ни да се измъкнем оттук — замоли се тя на Бога, в когото вече почти не вярваше. Е, още вярваше в нещо, но откакто се събуди в света на Роланд, на брега на Западно море, представата й за невидимия свят значително се бе променила. — Моля те, помогни ни отново да намерим Лъча и да избягаме от този свят на тишина и смърт.“

Навлязоха в най-голямото чисто пространство дотогава, до пътен знак, на който пишеше „БИГ СПРИНГС 3 КМ“. Зад тях залязващото слънце грееше през пролука от облаци, разпръсквайки алени лъчи по повърхността на изтъняването и осветявайки стъклата и стоповете на колите в различни нюанси на червено. От двете им страни се простираха безплодни полета. „Пълноземието е дошло и си е заминало — помисли Сузана. — И Жетвата. Това Роланд нарича Края на годината.“ Мисълта я накара да потрепери.

— Тук ще прекараме нощта — каза Роланд.

Пред тях изтъняването отново обгръщаше магистралата — километри наред. „Оказва се, че Източен Канзас е огромен“ — помисли Сузана.

— Ще съберем дърва, без да се доближаваме до изтънява нето, и звукът няма да е толкова неприятен. Може дори да поспим, като извадим патроните от ушите си.

Еди и Джейк прескочиха предпазните парапети, слязоха по насипа и отидоха да търсят съчки край пресъхналото корито на потока, без много да се отдалечават, както ги бе предупредил Роланд. Когато се върнаха, облаците отново бяха погълнали слънцето и над света се промъкваше пепеляв, безличен здрач.

Стрелецът накъса вейки за огъня, после разпръсна около тях огниво и ги нареди по обичайния си начин, построявайки нещо като комин от дърва. През това време Еди отиде на затревената ивица в средата на магистралата, застана там, пъхна ръце в джобовете си и се загледа на изток. След няколко минути Джейк и Ко се присъединиха към него.

Роланд извади кремъка и огнивото, драсна искра и скоро малкият огън се разпали.

— Роланд! — извика Еди. — Сузана! Елате тук! Вижте това!

Сузана завъртя колелата на инвалидната количка, а Стрелецът погледна още веднъж огъня, сетне хвана дръжките и я забута.

— Какво да видим? — попита Сузана.

Еди посочи. Отначало тя не забеляза нищо, макар че видимостта беше идеална до точката, където изтъняването отново се затваряше, вероятно след четири-пет километра. После, да, имаше нещо. Някакви очертания. Ако дневната светлина не помръкваше…

— Сграда ли е? — попита Джейк. — Господи, сякаш е построена на магистралата!

— Какво ще кажеш, Роланд? — попита Еди. — Твоите очи са най-силните във вселената.

В продължение на минута Стрелецът мълча. Само гледаше нататък по затревената ивица. Накрая рече:

— Ще видим по-добре, когато се приближим.

— Я не се занасяй! — възрази младежът. — Знаеш ли какво е онова или не?

— Ще видим по-добре, когато се приближим — повтори Роланд.

Това, разбира се, не беше отговор. Върна се да нагледа огъня. Токовете на ботушите му тракаха по настилката. Сузана погледна Джейк и Еди и сви рамене. Те направиха същото… и после хлапето избухна в смях. Според Сузана то обикновено се държеше като осемнадесетгодишен младеж, но смехът му прозвуча като на малко дете. Ала тя нямаше нищо против.

Сузана погледна Ко, който ги наблюдаваше сериозно.

8

Вечеряха увитите в листа деликатеси, които Еди наричаше „рулца по стрелбарски“, и когато падна мракът, седнаха по-близо до огъня и сложиха още дърва. Някъде на юг изкрещя птица и Еди си помисли, че това може би е най-самотният писък, който бе чувал през живота си. Говориха малко, както обикновено правеха по това време на денонощието. Сякаш часът, когато земята заменяше деня с нощта, беше специален и ги завладяваше с крепкото приятелство, което Роланд наричаше ка-тет.

Джейк даде на Ко парченца от изсушеното еленово месо от последното си руло. Сузана седеше на одеялото си и замечтано гледаше огъня. Стрелецът се бе вторачил в небето, където облаците бяха започнали да разбулват звездите. Еди също погледна нагоре и видя, че Старата звезда и Старата майка ги няма. На тяхно място светеха Полярната звезда и Голямата мечка. Това може и да не беше неговият свят, но все пак беше успокоителен. „Може би следващият свят“ — помисли си.

Когато птицата отново изкрещя в далечината, Еди се надигна и погледна Роланд.

— Щеше да ни разказваш нещо. Предполагам, че някоя вълнуваща история от младостта си. За Сюзан? Така ли се казваше онази жена?

Стрелецът продължи да гледа небето, после отмести очи към приятелите си. Изражението му беше такова, сякаш се извиняваше и изпитваше неудобство.

— Ще си помислите ли, че увъртам, ако поискам още един ден, за да поразсъждавам върху това? Или по-скоро една нощ, за да го сънувам. Това са стари и мъртви неща, но аз… — Той разсеяно махна с ръка. — Някои неща не намират лесно покой, дори когато са мъртви. Костите им стенат в земята.

— Има призраци — каза Джейк и в очите му Еди видя сянка от ужаса, който сигурно бе преживял в къщата на Дъч Хил, когато Портиерът бе излязъл от стената и протегнал ръце към него. — И понякога се връщат.

— Да, така е — съгласи се Роланд.

— Може би е по-добре да не мислим за това — предложи Сузана. — Понякога — особено когато знаеш, че ти предстоят трудности — е по-добре да се качиш на коня си и да заминеш.

Стрелецът внимателно обмисли думите й, сетне вдигна глава и я погледна.

— Утре край огъня ще ви разкажа за Сюзан. Обещавам, в името на баща си.

— Необходимо ли е да чуем тази история? — неочаквано попита Еди. Изненада се, като чу, че въпросът излезе от устата му, защото никой не изпитваше по-голямо любопитство от него за миналото на Роланд. — Искам да кажа, че ако наистина ти е неприятно… може би…

— Не съм сигурен дали е необходимо да я чуете, но мисля, че трябва да ви я разкажа. Нашето бъдеще е Кулата и за да отида при нея с открито сърце, трябва да дам покой на миналото си, доколкото мога. Не мога да ви разкажа всичко — в моя свят дори миналото е в движение и се пренарежда по множество съдбоносни начини, но тази история може да обобщи всички останали.

— От Дивия Запад ли е? — неочаквано попита Джейк.

Роланд го погледна озадачен.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Джейк. Да, Гилеад е Баронство в Западния свят, както и Меджис, но…

— Няма начин да не бъде от Дивия Запад — прекъсна го Еди. — Всички истории на Роланд са такива.

Той легна и се покри с одеялото. От изток и от запад се чуваше слабото ромолене на изтъняването. Бръкна в джоба си, за да провери дали патроните, които Роланд му бе дал, още са там, и кимна със задоволство, когато ги докосна. Предполагаше, че през нощта ще може да спи без тях, но утре пак щяха да му трябват.

Сузана се наведе над него и го целуна по носа.

— Свърши ли за днес, мили?

— Да — отговори той и сключи ръце зад главата си. — Не всеки ден пътувам с най-бързия влак на света, унищожавам най-умния компютър и откривам, че всички са пукнали от грип. При това преди вечеря. Подобни тъпотии уморяват човека.

Усмихна се и затвори очи. Още се усмихваше, когато сънят го отнесе в обятията си.

9

В съня му всички стояха на ъгъла на Второ Авеню и Четиридесет и шеста улица и гледаха ниската ограда, зад която се намираше обраслият с бурени необитаем парцел. Бяха облечени в дрехи от Средния свят — пъстро съчетание от еленови кожи и стари ризи, завързани с кожени ремъци и връзки за обувки, но никой от пешеходците, бързащи по Второ Авеню, изглежда не ги забелязваше.

„Защото сме призраци — помисли Еди. — Призраци, които не почиват в покой.“

На оградата имаше плакати — един за „Секс Пистълс“ (според обявата групата отново се бе събрала и изнасяше концерти и на Еди това му стори много смешно — „Секс Пистълс“ бяха група, която никога нямаше да се събере), друг на комика Адам Сандлър, за когото Еди не бе чувал, и трети — за филм, озаглавен „Магията“. На него с тъмнорозови букви в нюанса на летни рози пишеше:

„Огромната мечка погледни.

Светът отразен е в нейните очи.

Миналото е загадка, времето изтънява,

в средата Кулата на теб се уповава.“

— Ето я — рече Джейк и посочи. — Розата. Вижте как ни чака там, в средата на парцела.

— Да, много е красива — каза Сузана, сетне посочи табелата до розата. Гласът и очите й бяха разтревожени. — Ами онова нещо?

Според надписа две компании — „Заводски строежи“ и „Недвижими имоти Сомбра“ — щяха да се слеят и да изградят нещо, наречено жилищен комплекс „Залива на костенурката“. Къщите щели да бъдат построени на същото това място. Кога? „СКОРО“, обещаваше съобщението.

— На твое място не бих се притеснявал за това-каза Джейк.

— Тази табела стои тук отдавна. Вероятно е стара като…

В същия миг рев на двигател раздра въздуха. Иззад оградата се издигнаха кълба мръсен кафяв пушек, подобно на димни сигнали, съдържащи лоши новини. Изведнъж дъските се разхвърчаха и през тях мина огромен червен булдозер. Дори греблото му беше червено, макар че думите, изписани на него — „ХАЙЛ НА ПУРПУРНИЯ КРАЛ!“ — бяха оцветени в яркожълто. Зад волана, с отвратително лице, хилещо им се подигравателно, седеше човекът, който бе отвлякъл Джейк от моста над река Сенд — старият им приятел Гашър. На килнатата му назад шапка с черни букви пишеше: „ЛЕЯРНА ЛАМЕРК“, а над тях бе изрисувано едно-единствено вторачено око.

Гашър спусна греблото на булдозера, което издълба диагонална бразда в запустелия парцел, строшавайки тухли, разбивайки на стъклен прах бутилки от бира и изтръгвайки искри от камъните. Намираща се на пътя му, розата кимна с нежната си главица.

— Да видим дали сега ще задавате глупави въпроси! — извика гадното привидение. — Питайте каквото искате, мои малки боклуци. Защо не? Старият ви приятел Гашър много обича гатанки. И за да го разберете, каквото и да питате, ще прегазя това противно нещо тук и ще го смачкам! После пак ще мина отгоре. Корен и клон, мои малки боклуци! Да, корен и клон!

Сузана изпищя, когато греблото на червения булдозер загреба почвата под розата, а Еди се вкопчи в оградата. Щеше да я прескочи, да се хвърли към розата и да се опита да я защити…

… но вече беше късно. И той го знаеше.

Погледна към кикотещия се тип зад волана и видя, че Гашър е изчезнал. Сега на мястото му седеше инженерът Боб от Чарли Пуф-Паф.

— Спри! — изкрещя Еди. — Спри, за Бога!

— Не мога, Еди. Светът се променя и не мога да спра. Трябва да вървя в крак с времето.

И когато сянката на булдозера падна върху розата и греблото пречупи единия от стълбовете, на които бе закачена табелата, Еди разбра, че човекът зад волана не е и Боб.

Беше Роланд.

10

Задъхан, Еди се надигна и седна на аварийното платно на магистралата. Обливаше го пот. Беше сигурен, че е извикал, но Сузана спеше до него, а Джейк леко похъркваше, свит до Ко. Животинчето също спеше.

Само Роланд беше буден. Седеше спокойно от другата страна на угасналия огън. Почистваше оръжията си на звездната светлина и гледаше Еди.

— Кошмар.

Това не беше въпрос.

— Да.

— Посещение на брат ти ли?

Еди поклати глава.

— Тогава Кулата? Полето с рози и Кулата?

Лицето на Стрелеца остана непроницаемо, но младежът дочу лекото нетърпение, което винаги се долавяше в гласа му, когато предметът на разговора беше Тъмната кула. Веднъж Еди го нарече наркоман и му каза, че неговият наркотик е Кулата и Роланд не възрази.

— Този път не.

— Какво беше тогава?

Еди потрепери.

— Студено е.

— Да. Благодари на боговете си, че поне не вали. Есенният дъжд е зло, което трябва да бъде отбягвано, където и да си. Какво сънува?

Младежът още се колебаеше.

— Нали няма да ни предадеш, Роланд?

— Никой не може да каже със сигурност, Еди. Пък и неведнъж съм играл ролята на предател. За мой срам. Но… мисля, че онези дни минаха. Ние сме едно цяло, ка-тет. Предам ли един от вас — дори косматия приятел на Джейк — ще предам себе си. Защо питаш?

— И никога няма да се откажеш от нашето издирване.

— Да се откажа от Кулата ли? Не, Еди. Никога. Разкажи ми съня си.

Еди изпълни желанието му. Не пропусна нищо. Когато, свърши, Стрелецът се намръщи. Оръжията сякаш се бяха сглобили сами, докато младежът говореше.

— И какво означава, че съм те видял накрая да караш булдозера? Че все още не ти вярвам? И несъзнателно…

— Това психоанализ ли е? Кабалата, за която си говорехте със Сузана?

— Предполагам.

— Това са глупости — отсече Роланд. — Кал в съзнанието. Сънищата означават или нищо, или всичко. И когато означават всичко, те сякаш са послания от… ами, от други нива на Кулата и не всички са от приятели.

— Искаш да кажеш, че нещо или някой се будалка със съзнанието ми?

— Мисля, че е възможно. Но въпреки това, трябва да ме наблюдаваш. Ще го понеса, както вече ти е известно.

— Вярвам ти — заяви Еди и неловкостта, с която изрече тези думи, им придаде искреност.

Роланд изглеждаше трогнат, почти потресен, и събеседникът му се зачуди как е могъл да смята този човек за робот. Може и да му липсваше въображение, но не беше безчувствен.

— Нещо в съня ти ме безпокои, Еди.

— Булдозерът ли?

— Да, машината. Заплахата за розата.

— Джейк видя розата. Беше чудесна.

Стрелецът кимна.

— В неговото време, точно в онзи ден, розата беше избуяла и цъфтеше. Но това не означава, че вечно ще бъде така. Ако започне строежът… Ако булдозерът дойде… Трябва да опазим розата. На всяка цена.

— Мислиш, че това е поредната врата, нали? Онази, която води към Тъмната кула.

Роланд го погледна. От очите му струеше звездна светлина.

— Мисля, че това може да е Кулата. И ако е разрушена…

Очите му се затвориха. Не каза нищо повече.

Еди дълго лежа буден.

11

Новият ден беше ясен и студен. На силната слънчева светлина нещото, което Еди бе забелязал вечерта, се виждаше по-ясно… Но още не можеше да се определи какво е. Поредната гатанка. Писнало му беше от тях.

Стоеше и го гледаше, присвил очи и пазейки си сянка с длан. Сузана беше от едната му страна, а Джейк — от другата. Роланд обикаляше около огъня и прибираше тяхната гуна — дума, която по всяка вероятност означаваше всичките им вещи. Не изглеждаше притеснен от нещото пред тях, нито че знаеше какво е то.

На какво разстояние се намираше? На петдесет километра? На деветдесет? Отговорът явно зависеше от перспективата и той не можеше да прецени. Със сигурност чувстваше едно — Джейк имаше право поне за две неща. Онова беше някаква сграда и се простираше и върху четирите платна на магистралата. Как инак щяха да я виждат? Би трябвало да чезне в изтъняването… или може би не беше така?

„Може би се издига на някое от онези открити пространства, които Сузана нарича «дупки в облаците»? Или изтъняването свършва, преди да стигнем дотам. Или е проклета халюцинация. Трябва да го избиеш временно от главата си. Предстои ти още една разходка по магистрала.“

Но сградата продължаваше да привлича вниманието им. Приличаше на синьо-златиста дреха от „Хиляда и една нощ“… само че според Еди синьото беше откраднато от небето, а златистото — от току-що изгрялото слънце.

— Роланд, ела тук за малко!

Отначало помисли, че Стрелецът няма да го направи, после той сгъна парчето кожа, завърза го за раницата на Сузана, изправи се, протегна се и тръгна към тях, като промърмори.

— Изглежда, никой освен мен не се грижи за домакинството.

— Ще се включим — успокои го Еди. — Винаги го правим, нали? Но първо погледни онова нещо.

Роланд хвърли само един бегъл поглед, сякаш не искаше да признае съществуването на нещото.

— Стъкло е, нали? — попита младежът.

Стрелецът пак хвърли бегъл поглед.

— Мисля, че да.

— Там, откъдето идваме, има много стъклени сгради, но повечето са административни. Онова прилича на нещо от Дисниленд. Знаеш ли какво е?

— Не.

— Тогава защо не искаш да го погледнеш? — попита Сузана.

Роланд за трети път хвърли бегъл поглед и отвърна:

— Защото означава неприятности. И е на пътя ни. Не е необходимо да се притесняваме предварително.

— Днес ще стигнем ли дотам? — попита Джейк.

Роланд сви рамене. Лицето му още беше непроницаемо.

— Ще има вода, ако Господ пожелае — добави.

— Господи, можеше да натрупаш състояние, ако пишеше предсказания — възкликна Еди.

Надяваше се на усмивка, но Роланд остана сериозен. Върна се на пътя, коленичи, нарами чантата и раницата си и зачака останалите. Пътешествениците се приготвиха и отново поеха на изток по магистрала 70. Стрелецът вървеше най-отпред. Главата му беше наведена, а очите — вторачени в носовете на ботушите.

12

Роланд мълча през целия ден и докато се приближаваха към сградата, Сузана установи, че не е ядосан, нито се безпокои за нещото пред тях, а мисли за историята, която щеше да им разкаже тази вечер.

Спряха да обядват. Сградата се виждаше ясно — постройка с множество кули, сякаш направена изцяло от светлоотразяващо стъкло. Изтъняването се намираше близо до нея, но дворецът се извисяваше над всичко. Кулите му се бяха устремили към небето. Изглеждаше изключително странен тук, насред равнините на Източен Канзас, но Сузана не бе виждала по-красива сграда през живота си.

Колкото повече се приближаваха, толкова по-трудно им беше да откъснат очи от палата. Да наблюдават пухкавите облаци, носещи се над небесносините бойници и стени на замъка, беше като великолепна илюзия… И все пак постройката беше солидна. И неоспорима. Част от това, но не всичко, вероятно се дължеше на факта, че хвърляше сянка. Просто имаше присъствие. Сузана нямаше представа кой е издигнал такъв приказен дворец в тази пустош, но сградата действително съществуваше. Предположи, че е време да каже на другите.

13

Настаниха се да пренощуват, без да разговарят. Мълчаливо гледаха как Роланд подреди дървата за огъня, седнаха край него и наблюдаваха как залезът превърна огромната стъклена сграда пред тях в огнен замък. Кулите и бойниците заблестяха първо в яркочервено, после в оранжево и накрая в златисто, което бързо избледня до охра, когато на небосвода над тях се появи Старата звезда…

„Не, момиче — помисли Сузана. — Това е Полярната звезда. Същата, която виждаше у дома, докато седеше на коленете на баща си.“

Но тя искаше да види Старата звезда. И Старата майка. Изненада се, когато изпита копнеж по света на Роланд, а после се зачуди защо се изненадва. В края на краищата това беше един свят, в който никой не я наричаше нито негърка, нито кучка (поне още не й се беше случило) и там намери любов… и приятели. Последното предизвика сълзи в очите й и тя притисна Джейк в обятията си. Той усети, че го прегръщат и се усмихна. Очите му бяха притворени. На известно разстояние, неприятното, но поносимо дори без патрони в ушите ромолене на изтъняването пееше стенещата си песен.

Когато и последните оттенъци жълто започнаха да избледняват от замъка, Роланд ги остави да седят на платното на магистралата и се върна при огъня. Приготви още еленово месо, увито в зелени листа, и раздаде храната. Нахраниха се, без да разговарят. Сузана забеляза, че Стрелецът не яде почти нищо. Когато свършиха, над стените на двореца се бе разпръснал Млечния път и отраженията на звездите ярко блестяха в стъклата като огънчета в спокойни води.

Най-после Еди наруши тишината.

— Не е необходимо да го правиш. Извинен си. Простено ти е. Или каквото там искаш да чуеш, за да махнеш онова изражение от лицето си.

Роланд не му обърна внимание. Пи вода, подпирайки кожения мях на лакътя си като селяк, който пие от бъклица, отметнал глава назад и вторачил поглед в звездите. Последната глътка изплю на пътя.

— Живот за реколтата — подхвърли Еди, но не се усмихна.

Стрелецът не каза нищо, но лицето му пребледня, сякаш бе видял призрак. Или го бе чул.

14

Роланд се обърна към Джейк:

— Преминах през изпитанието на мъжествеността, когато бях на четиринайсет години. Разказах ти част от тази история, Джейк. Спомняш ли си?

„И на нас ни я разказа“ — помисли Сузана, но си замълча и с поглед предупреди Еди да направи същото. Тогава Стрелецът не беше на себе си. Джейк беше ни жив, ни мъртъв, и Роланд се бореше с лудостта.

— Когато гонехме Уолтър, нали? — попита хлапето. — След крайпътната станция, но преди… да падна.

— Точно така.

— Спомням си някои неща, но не всичко. Така както човек си спомня сънищата.

Стрелецът кимна.

— Слушайте тогава. Този път ще разкажа повече, Джейк, защото си по-голям. Предполагам, че всички сме пораснали.

На Сузана не й беше по-малко интересно да чуе историята за втори път — как момчето Роланд случайно заварва Мартин, съветникът и магьосникът на баща му, в апартамента на майка си. Но, разбира се, всичко това съвсем не бе станало случайно. Момчето щяло да отмине вратата й, ако Мартин не бе отворил и не го бе поканил да влезе. Казал, че майка му иска да го види, но щом видял виновната й усмивка и наведените й очи, Роланд разбрал, че той е последният човек на света, когото точно в този момент Габриела Дисчейн иска да види.

Поруменялото й лице и любовното ухапване на шията му разказали останалото.

Така Мартин го подтикнал към ранно изпитание на мъжествеността и използвайки оръжие, което учителят му не очаквал — сокола Дейвид — Роланд победил Корт, взел пръчката си… и превърнал в свой смъртен враг Мартин Бродклоук.

Пребит, с подпухнало лице като детска маска на таласъм и изпадайки в кома, Корт се бе борил да не изгуби съзнание достатъчно дълго, за да предложи на най-новия си чирак-стрелец един съвет: „Известно време стой настрана от Мартин“.

— Каза ми да оставя разказа за схватката ни да се превърне в легенда — бе казал Стрелецът на Еди, Сузана и Джейк. — Да изчакам, докато сянката ми обсеби Мартин и започне да го преследва в съня.

— Послуша ли съвета му? — попита Сузана.

— Нямах възможност. — Лицето на Роланд се изкриви в разкаяна, болезнена усмивка. — Исках да помисля сериозно по този въпрос, но преди да го сторя, нещата… се промениха.

— Винаги става така, нали? — каза Еди. — И още как.

— Погребах сокола — първото оръжие, с което си послужих и вероятно най-хубавото. После отидох в долния град. Лятната жега се разрази в бури с гръмотевици и градушка. Влязох в публичния дом, където Корт имаше навика да се весели и за пръв път спах с жена.

Замислено разрови огъня с пръчка, сякаш съзнаваше непреднамерения символизъм на онова, което правеше, и я хвърли, като тъжно се усмихна. Димящата пръчка падна до гумата на един изоставен додж и угасна.

— Беше приятно. Сексът е хубаво нещо. Е, разбира се, не е страхотното преживяване, за което с моите приятели шушукахме и се чудехме…

— Мисля, че тази работа се преувеличава от малките деца — рече Сузана.

— Заспах, слушайки пияниците долу, които пееха, акомпанирани от пианото и от градушката, блъскаща прозореца. На другата сутрин се събудих… Не очаквах, че ще се чувствам така на подобно място.

Джейк наля бензин в огъня, който се разпали, хвърли червени отблясъци върху лицето на Стрелеца и нарисува черни сенчести полумесеци под веждите и долната му устна. И докато той говореше, Сузана сякаш видя какво се бе случило в онова далечно утро с мирис на влажен калдъръм и подсладен от дъжда летен въздух, в леглото на проститутката, над свърталището на пияниците, в долния град на Гилеад, Баронство в Нови Ханаан — малко парче земя в западните райони на Средния свят.

Едно момче, още изпитващо болки от схватката предишния ден, е било посветено в загадките на секса. Момче, което сега изглежда на дванадесет, вместо на четиринадесет години, допряло мигли до страните си, закрило с клепачи онези необикновено сини очи. Момче, плахо обвиващо в шепа гърдите на курвата. Момче, в последните мигове на последния дълбок сън в живота си. Момче, което скоро ще започне да се движи както плоско камъче, падащо по стръмен склон, увличащо друго, трето, четвърто, докато целият склон започне да се движи и земята се разтърси от звука на свличането.

Едно момче — камъче на стръмен склон, готово да се плъзне.

В огъня избухна дебел пън. Сузана наблюдаваше как искрите кръжат около невероятно старото лице на Роланд и видя в него онова спящо момче в леглото на проститутката. И после видя как вратата се отваря с трясък и слага край на неспокойния сън в Гилеад.

15

Мъжът, който влезе в стаята и тръгна към леглото, преди Роланд да успее да отвори очи (и жената до него да чуе шума), беше висок и слаб, облечен в избелели джинси и мръсна риза от син памучен плат. На главата си носеше тъмносива шапка с лента от змийска кожа. На колана му висяха два стари кожени кобура. От тях се подаваха ръкохватките от сандалово дърво на револвери. Момчето щеше да ги носи в земи, които намръщеният мъж с разгневените сини очи никога нямаше дори да сънува.

Роланд пристъпи към действие още преди да отвори очи. Претърколи се наляво и спусна ръка под леглото. Беше адски бърз, но мъжът с избелелите джинси бе още по-бърз. Хвана момчето за рамото и го дръпна. Изкара го от леглото и го просна на пода. Момчето отново протегна ръка към онова, което беше под леглото. Мъжът стъпи върху пръстите му.

— Мръсник! — задъхан каза Роланд.

Но сега очите му бяха отворени. Вдигна глава и видя, че натрапникът е баща му.

Проститутката седна в леглото. Очите й бяха подпухнали, а лицето — отпуснато и сприхаво.

— Не можеш да влизаш така. Ами ако се развикам и…

Мъжът не й обърна внимание. Бръкна под леглото и извади два колана за оръжие. В кобура на всеки имаше револвер. Ръкохватките бяха от ръждясал метал, не от инкрустирано дърво. Когато проститутката видя револверите, изражението на сънена сприхавост изчезна от лицето й. Предишната нощ бе свалила от младия си клиент всички оръжия, с изключение на единственото, което познаваше най-добре. Скочи от леглото и избяга навън. Голият й задник лъсна само за миг на утринната слънчева светлина.

Нито бащата, нито синът я погледнаха. Мъжът в джинсите вдигна коланите, които предишния следобед Роланд бе взел от оръжейния склад, използвайки ключа на Корт, за да отвори вратата. Разклати коланите под носа на момчето като човек, показващ скъсана дреха на кученце, което я е дъвкало. Разтресе ги толкова силно, че единият от револверите падна. Въпреки вцепенението си, Роланд го улови във въздуха и промълви:

— Мислех, че си на запад. В Кресия. Търсиш Фарсън и неговите…

Баща му го зашлеви толкова силно, че той падна на пода и се претърколи в ъгъла на стаята. От устата му потече кръв. Първият му инстинкт беше да насочи револвера, който още държеше.

Стивън Дисчейн го погледна и прочете мислите му, още преди да са се оформили. Устните му се разтегнаха в злобна усмивка, която оголи зъбите му.

— Застреляй ме, ако искаш. Защо не? Доведи докрай провала си. Ще го приема с радост!

Роланд остави револвера на пода и го ритна настрани. Изведнъж изпита желание пръстите му да бъдат далеч от спусъка. Вече не бяха напълно под контрола му. Установи това предишния ден, когато разби носа на Корт.

— Татко, вчера ме изпитаха. Взех пръчката на Корт. Спечелих я. Аз съм мъж.

— Ти си глупак.

Усмивката изчезна от лицето на Стивън. Сега изглеждаше изнурен и стар. Отпусна се тежко на леглото на проститутката, погледна коланите, които още държеше, и ги пусна в краката си.

— Ти си един четиринайсетгодишен глупак, а те са най-лошите и отчаяните.

Отново го изгледа гневно, но Роланд нямаше нищо против. Гневът беше по-добре от умората, изписана на лицето на баща му. И от старческия вид.

— Откакто проходи, знаех, че не си гений, но едва вчера разбрах, че си идиот. Да допуснеш да те подмамят така. О, богове! Ти си забравил лицето на баща си! Кажи го!

Това разпали гнева на момчето. Всичко, което бе извършило предишния ден, бе сторено, докато си представяше лицето на баща си.

— Не е вярно! — извика Роланд, както седеше гол на пода.

Слънцето грееше през прозореца и докосваше мъха на хубавото му гладко лице.

— Вярно е, хулиган такъв! Глупав хулиган! Разкай се, инак ще смъкна кожата от…

— Бяха заедно! — избухна Роланд. — Твоята съпруга и твоят съветник… магьосник! Видях белезите от зъбите му на шията й! На шията на моята майка!

Протегна ръце към револвера и го взе, но въпреки срама и яростта, внимаваше да не докосне спусъка.

— Днес ще сложа край на живота на онзи коварен прелъстител, и ако не си достатъчно мъж да ми помогнеш, поне стой настрана и ме остави да…

Стивън извади от кобура единия револвер, преди Роланд да забележи някакво движение. Последва изстрел — оглушителен като гръм в малката стая — и след миг момчето чу глъчката и суматохата навън. Револверът му бе изчезнал. Изхвърчал беше от ръката му, сетне бе излетял през прозореца.

Стъписан и изумен, погледна баща си. Стивън също се вторачи в него и дълго мълча. Но сега лицето му беше такова, каквото Роланд си спомняше от детството си. Спокойно и уверено. Умората и разсеяната ярост бяха отминали като грьмотевичните бури от предишната нощ.

Накрая рече:

— Сгреших. Взимам си думите назад и се извинявам. Не си забравил лицето ми, Роланд. И все пак постъпи глупаво — остави се да бъдеш подведен от човек много по-хитър, отколкото ти някога ще бъдеш. Единствено по Божията милост и благодарение на ка не беше изпратен на запад. Поредният истински стрелец, отстранен от пътя на Мартин… на Джон Фарсън… и от пътя, водещ до съществото, което ги управлява. — Стана и протегна ръце. — Ако те бях загубил, щях да умра.

Роланд се изправи и както беше гол, се приближи до баща си, който го прегърна и притисна до гърдите си. Когато го целуна първо по едната страна, после по другата, момчето се разплака. Сетне Стивън Дисчейн прошепна четири думи в ухото на сина си.

16

— Какви бяха онези четири думи? — попита Сузана.

— „Знам го от години“ — отговори Роланд. — Това каза.

— Боже Господи! — възкликна Еди.

— Добави, че не мога да се върна в двореца. Ако съм го направел, щял съм да бъда убит до вечерта. После рече: „Ти си роден за съдбата си, въпреки всичко, което може да направи Мартин. Но той се е заклел да те убие, преди да пораснеш достатъчно, за да му създаваш неприятности. Независимо че си победител в изпитанието, така или иначе трябва да напуснеш Гилеад. Макар и за известно време. И ще отидеш на изток, не на запад. И без това не бих те изпратил сам и без цел… нито с чифт чирашки револвери.“

— Каква цел? — попита Джейк. Очевидно бе запленен от разказа и очите му светеха като на Ко. — И какви приятели?

— Точно това ще чуете сега — отговори Роланд, — и преценката ви за мен ще дойде с течение на времето.

Въздъхна тежко и хвърли съчки в огъня. Когато пламъците се разпалиха, прогонвайки малко по-надалеч сенките, той отново заговори. Разказва цяла нощ, без да успее да довърши историята за Сюзан Делгадо, докато от изток изгря слънцето и обагри стъкления замък във всички ярки нюанси на новия ден, наред със странния зелен оттенък, какъвто беше истинският му цвят.