Стивън Кинг
Магьосникът (21) (Тъмната кула IV)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard and Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (12 април 2007 г.)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула IV

Магьосникът

 

Роман

 

Превод: от англ.: Юлия Чернева, Елена Павлова

 

Stephen King

The Dark Tower IV: Wizard and Glass

Copyright © Stephen King, 1997

Illustrations copyright © Dave McKean, 1997

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Юлия Чернева, преводач, 1998

© Елена павлова, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Мирослава Стамболджиева

Редактор: Весела Еленкова

Коректор: Петрана Старчева

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 7400 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

ВТОРА ГЛАВА. МОМИЧЕТО НА ПРОЗОРЕЦА

1

Сега Амазонката „наду корема“, както казваха старците — дори по обед се забелязваше в небето: бледа вампирка на фона на яркото есенно слънце. Пред магазините и „Почивка за пътника“ и на верандите на по-големите къщи във фермите — като Рокинг Би на Ленгил или Лейзи Сюзен на Рефрю заизникваха плашила, натъпкани със слама, облечени в овехтели дрехи. На главата на всяко се мъдреше по едно сомбреро и притискаше кошница с продукти към сламените си гърди, а избродираните й с бял конец очи се взираха в опустяващия свят.

По пътищата дрънчаха каруци с меласа; купчини яркооранжеви тикви и още по-яркочервени моркови бяха струпани до стените на хамбарите. По полето бавно пъплеха каруците с картофи и работниците вървяха отзад. Пред Хамбрийския магазин като по чудо се появиха жътвени амулети, вързани като камбанки за вратовете на изсечените фигури на Пазителите.

В цял Меджис момичетата шиеха костюмите си за Жътвената нощ (и понякога плачеха над тях, ако работата не вървеше както трябва) и мечтаеха за момчетата, с които ще танцуват в павилиона на Зеленото сърце. По-малките им братя така се въодушевяваха при мисълта за ездата, игрите и наградите, които могат да спечелят на карнавала, че не можеха да спят. Дори по-големите понякога будуваха, въпреки отрудените си ръце и болката в гърба — и си мислеха за забавленията по жътва.

Господарката на лятото кокетно развя за последен път полите на зелената си рокля и незабелязано се измъкна — бе време за жътва.

2

Рия изобщо не се интересуваше от жътвените танци или карнавалните игри, но не спеше по-добре от останалите. През повечето нощи лежеше будна върху смрадливия си сламеник чак до сутринта, а главата й се цепеше от ярост. Една нощ, скоро след разговора на Джонас с канцлера Раймър реши да се напие до забрава. Настроението й не се подобри особено от откритието, че бъчвата с ябълкова ракия е празна — взе да проклина като обезумяла.

Тъкмо поемаше дъх за нов изблик ругатни, когато я осени прекрасна идея. Направо брилянтна. Искаше Сюзан Делгадо да си отреже косата. Това не стана, така и не разбра защо… но знаеше това-онова за момичето, нали? Нещо интересно, да, тъй си беше, наистина много интересно.

Рия нямаше желание да открива на Торин онова, което знаеше — хранеше силната (и навярно глупава) надежда, че кметът е забравил за прекрасната си стъклена топка. Но лелята на момичето… да предположим, че Кордилия Делгадо открие, че племенницата й не само се е простила с девствеността си, но е станала доста обиграна проститутка. Не й се вярваше Кордилия да отиде при кмета — макар и сухарка, не беше глупачка, но в подобен случай би настъпила пълна паника, все едно да пуснеш котка в гълъбарник.

Мяяяу!

Както си мислеше за котки, и ето ти го Мъсти, стои на стената под лунната светлина и се взира в нея със смесица от надежда и недоверие. Усмихната уродливо, Рия разпери ръце и го повика:

— Ела, съкровище! Ела, пиле златно!

Мъсти сякаш разбра, че всичко му е простено и се хвърли в обятията на господарката си с подобаващо мъркане, а Рия заблиза муцуната му със стария си пожълтял език. За първи път от цяла седмица на Кьос спаха непробудно и когато на следващия ден Рия взе кристалната сфера, мъглите в дълбините й веднага се разсеяха. Цял ден не се отдели от нея, шпионирайки омразните си хора, пи малко и не яде нищо, Около залез се отърси от транса достатъчно, за да осъзнае, че все още не се е погрижила за малката сладурана. Но всичко бе наред — вече знаеше как ще се справи, а после ще наблюдава резултата в магическата сфера! Всички възражения, всички крясъци и упреци! Ще види сълзите на Сюзан. Това ще е най-хубавото — да гледа как Сюзан плаче.

— И аз ще жъна — обясни тя на Ермот, който пълзеше по крака й към мястото, където тя най-много обичаше да я докосва. Много малко мъже могат да се мерят с Ермот, наистина много малко. Седнала със змията в скута си, Рия започна да се смее.

3

— Помни обещанието си — нервно напомни Алан, когато чуха приближаващия си шум от копитата на Ръшър. — Сдържай си езика.

— Ще се помъча — съгласи се Кътбърт, но не вярваше много на думите си. Когато Роланд заобиколи землянката и влезе в двора, следван от тъмната си сянка под полегатите лъчи на залеза, Кътбърт нервно стисна длани. Застави се да отпусне юмруци. После, докато гледаше как Роланд слиза от седлото, те отново се свиха и ноктите се забиха в дланите му.

„Още един рунд — помисли си Кътбърт. — Богове, писна ми. Писна ми до смърт.

Снощи беше заради гълъбите — за пореден път. Кътбърт искаше да изпрати на запад съобщение за петролните танкери, но Роланд още се опъваше. Така избухна спорът.

Въпреки че това също го вбесяваше и направо му пилеше нервите до скъсване, Роланд не спореше. Тези дни изобщо не благоволяваше да спори. Очите му неизменно запазваха онова отнесено изражение, сякаш присъства само телом. Останалото — ум, душа, духа, ка — беше със Сюзан Делгадо.

— Не — просто отвърна той. — Вече е прекалено късно за подобен ход.

— Ти не би могъл да знаеш предварително — възрази му Кътбърт. — Но дори да е късно да очакваме помощ от Гилеад, можем да поискаме поне съвет от Гилеад. Толкова ли не разбираш?

— И какъв съвет ще ни дадат? — Роланд сякаш изобщо не забелязваше грубостта на Кътбърт. Отговаряше му спокойно, разумно. „И напълно отнесено — рече си Кътбърт, — сякаш изобщо не отчиташе важността на ситуацията.“

— Ако знаехме — отвърна му, — не бихме питали, нали, Роланд?

— Можем само да чакаме и да ги спрем, когато решат да действат. Ти търсиш успокоение, Кътбърт, а не съвет.

„Искаш да кажеш да чакаме, докато изчукаш оная толкова пъти, по толкова начини и на толкова места, колкото ти хрумне. Отвътре, отвън, отгоре и отдолу“ — каза си Кътбърт и ледено отсече:

— Ще ни прецакаш заради тази хубостница!

Чу въздишката на Алан. Никога през живота си не бяха дръзвали да кажат на Роланд подобно нещо и в мига, когато то се изплъзна, тревожно зачака експлозията.

Нищо подобно.

— Ами — отвърна Роланд. — Напротив. — И влезе в землянката без нито дума повече.

И сега, като го гледаше как разкопчава коланите на Ръшър и сваля седлото от гърба му, Кътбърт си помисли: „Не е така и ти го знаеш, По-добре хубаво си помисли, В името на всички богове, за твое добро е.“

— Ей — заговори го той, когато Роланд пренесе седлото до верандата и го остави на стълбите. — Зает ли беше следобед? — Алан го срита в глезена, но Кътбърт не му обърна внимание.

— Бях със Сюзан — отвърна Роланд. Направо, без оправдания и без увъртания. И в миг Кътбърт бе поразен от видение с шокираща яснота — те двамата в някаква хижа, а лъчите на късното следобедно слънце се промъкват през дупките на тавана и се плъзгат по телата им. Тя е върху него. Кътбърт вижда коленете й върху старите, мухлясали дъски и долавя напрежението в дългите й бедра. Вижда загорелите от слънцето ръце, белия корем. Вижда как Роланд обгръща с длани гърдите й и ги стиска, докато тя се поклаща върху него — а слънцето огрява косите й, превръщайки ги във фина златоткана мрежа.

„Защо все трябва да си пръв? — мислено викна на Роланд. — Защо все трябва да си ти? Проклет бъди, Роланд! Проклет бъди!“

— Ние ходихме на доковете — каза Кътбърт с далечен отглас на обичайната си веселост. — Броихме обувките и рибарските принадлежности. Само колко приятно си прекарахме, а, Ал?

— Нужна ли ви беше помощта ми? — попита Роланд. Върна се при Ръшър и свали одеялото от седлото. — Затова ли се ядосваш?

— Ако ти се струвам гневен, то е защото повечето рибари ни се присмиват зад гърба. Непрекъснато ходим там. Те ни мислят за глупаци, Роланд.

Той кимна:

— Това е прекрасно.

— Може би — кротко вметна Алан, — но Раймър не ни мисли за глупаци, ако съдим как ни гледаше, като минавахме оттам. Нито пък Джонас. И ако не ни мислят за глупаци, за какви ни имат тогава?

Разсеяно нарамил одеялото Роланд спря на второто стъпало. Най-сетне успяха да привлекат вниманието му, отбеляза Кътбърт. Слава на Бога и чудните му деяния.

— Те мислят, че избягваме Ската, защото вече знаем какво има там — каза Роланд. — А ако още не са го измъдрили, скоро ще им се изясни.

— Кътбърт има план.

Погледът на Роланд — мек, увлечен и вече доста отнесен, се насочи към Кътбърт. Кътбърт шегаджията. Кътбърт чиракът, който изобщо не заслужаваше пистолета, с който пое на изток към Външната арка. Кътбърт девственикът и неизменният втори. „Богове, не искам да го мразя, така е, но сега е толкова лесно.“

— Утре ние двамата трябва да се срещнем с шериф Авери — заяви Кътбърт. — Ще го изкараме като любезно посещение. Вече имаме славата на „трима възпитани, леко глуповати младежи“, нали така?

— Именно — съгласи се Роланд с усмивка.

— Ще кажем, че най-сетне сме приключили с крайбрежната част на Хамбри и се надяваме да сме също тъй прецизни и във фермите, и при каубоите. Но, разбира се, не искаме да причиняваме неприятности и да пречим на когото и да било. В крайна сметка, сега е най-усилното време на годината — и за животновъдите, и за фермерите — и дори абсолютни глупаци като нас са наясно с това. Така че ще дадем на добрия шериф един списък…

— Очите на Роланд блеснаха. Той метна одеялото на перилото на верандата, сграбчи Кътбърт за раменете и силно го прегърна. Кътбърт долови аромата на люляк по яката на другия и изпита налудничаво, но непреодолимо желание да го стисне за врата и да го удуши. Вместо това силно го потупа по гърба.

Роланд се отдръпна широко ухилен:

— Списък на фермите, които ще посетим. Охо! Като ги предупредим, ще преместят всички неща, които не желаят да видим, я в съседното ранчо, я дори в най-отдалеченото… Храна, фураж, снаряжение — всичко! Страхотно, Кътбърт! Ти си гений!

— Ами, нищо подобно — отвърна другият. — Просто си поблъсках главата над този проблем, който засяга всички ни. Включително цялото Сдружение, може би. Налага се да размислим. Не смяташ ли?

Алан трепна, но Роланд като че не забеляза. Продължаваше да се хили и макар четиринадесетгодишен, с това изражение изглеждаше доста странно. Истината е, че като се ухили до уши, Роланд придобиваше доста налудничав вид.

— Знаеш ли, може дори да докарат сума ти мутанти, за да ни накарат да вярваме в лъжите за смесването на породите. — Той замълча, поразмисли и каза: — Защо ти и Алан не отидете да видите шерифа, Бърт? Мисля, че това ще бъде напълно достатъчно.

В този миг Кътбърт за малко да се хвърли върху Роланд — искаше му се да кресне: „Да, защо пък не? Та утре да си свободен да я чукаш — цяла сутрин и цял следобед също! Ах, идиот такъв! Безмозъчен, влюбен до уши тъпак!“

Спаси го Ал и може би спаси всички тях.

— Не ставай глупав — остро го сряза той и Роланд се извърна изумено. Не очакваше подобно отношение именно към него. — Ти си ни водач, Роланд — така те възприемат и Торин, и Авери, и гражданите. Ние също.

— Никой не ме е избирал за…

— Не е и нужно! — кресна Кътбърт. — Ти си спечели пистолетите! Тези хора едва ли биха повярвали — напоследък и на мен вече почти не ми се вярва — но ти си стрелец. Трябва да дойдеш! Ясно е като бял ден! Няма значение кой от нас ще те придружи, но ти трябва да отидеш! — Можеше да каже и още много, много неща, но ако го стори, къде ли ще свърши всичко това? Сигурно ще се изпокарат до смърт.

Така че млъкна — този път нямаше нужда Алан да го рита — и отново зачака Роланд да избухне. Но пак не последва нищо.

— Добре — отвърна стрелецът по новия си начин — меко, сякаш искаше да каже — това няма голямо значение — и на Кътбърт му се прииска да го ухапе, за да го събуди. — Утре сутрин. Ти и аз, Бърт. — Към осем часа удобно ли ти е?

— Идеално — отвърна Кътбърт. Сега, когато дебатите приключиха и решението бе вече взето, сърцето на Бърт се разтуптя с все сила и изведнъж краката му се подкосиха. Така се чувстваше след сблъсъка с Големите ковчези.

— Ще бъдем възможно най-любезни — обясняваше Роланд.

— Мили момчета от Вътрешните баронства с много добри намерения, но малко мозък. Чудесно. — И той влезе вътре, а на устните му вместо ужасната ухилена гримаса трепкаше лека усмивка (което бе на свой ред успокояващо).

Кътбърт и Алан се спогледаха и шумно въздъхнаха. Кътбърт кимна към двора и слезе по стълбите. Алан го последва и двете момчета застанаха насред мръсния правоъгълник с гръб към къщата. На изток изгряващата пълна луна се криеше зад перестите облаци.

— Тя го е омагьосала — каза Кътбърт. — Независимо дали го е желала или не, накрая ще ни убие всичките. Само почакай и ще видим.

— Не бива да го казваш дори на шега.

— Добре, ще ни обсипе с бижутата на Илд и ще живеем вечно.

— Стига си му се сърдил, Бърт. Трябва да му простиш.

Кътбърт го стрелна с поглед и мрачно отсече:

— Не мога.

 

 

4

 

До големите есенни бури оставаше повече от месец, но на следващата сутрин небето беше сиво и мрачно. Роланд и Кътбърт се увиха в индиански одеяла и потеглиха към града, а Алан остана да свърши малкото домакинска работа. Роланд бе затъкнал на колана си списъка на фермите — той започваше с трите малки площи, собственост на Баронството, — който тримата бяха съставили предишната нощ. Предвиждаше се да напредват смехотворно бавно — щяха да останат на Ската и в овощните градини почти до годишния панаир, — но съответстваше на скоростта, която вече бяха установили на доковете.

Двамата мълчаливо препускаха към града, потънали в собствените си мисли. Пътят им минаваше край дома на Делгадо. Роланд вдигна поглед и забеляза Сюзан, седнала на прозореца — ярко видение на фона на сивата есенна утрин.

Сърцето му подскочи и макар че тогава още не го знаеше, щеше да я запомни така за вечни времена — прекрасната Сюзан, момичето на прозореца. Така подминаваме призраците, които ни преследват цял живот — те кротко седят край пътя като бедни просяци, а ние ги забелязваме само с ъгълчето на окото си, ако въобще ги видим. Мисълта, че чакат нас, рядко ни хрумва. Но те чакат, а когато ние ги отминем, вдигат тежките дисаги със спомени й се тътрят отзад, следват стъпките ни и лека полека ни настигат.

Роланд й махна. Понечи да й прати целувка, но това би било лудост. Миг преди пръстите му да докоснат устните му, изви длан и вместо това докосна с пръст челото си, весело отдавайки чест.

Сюзан се усмихна и му отвърна на поздрава. Никой не видя Кордилия, която беше излязла отзад да нагледа последните стръкове цвекло и моркови. Полускрита зад сламеното плашило, което пазеше тиквите, тя неподвижно наблюдаваше изпод нахлупената почти до очите си грамадна шапка. Проследи Роланд и Кътбърт с поглед (почти не забеляза Кътбърт, интересуваше я другият). От момчето прехвърли поглед на Сюзан, която седеше на прозореца си и блажено тананикаше като птичка в клетка.

Острието на подозрението се заби право в сърцето на Кордилия. Смяната на настроенията на племенницата й — от мъка и плашещ гняв тя внезапно потъваше в някакво замаяно, но доста весело примирение — се извършваше най-ненадейно. Може би дори въобще не беше примирение.

— Ти си луда — прошепна тя на себе си, но продължи здраво да стиска дръжката на мачетето. Отпусна се на колене в калната си градина и разсеяно започна да кълца оплетените стъбла, запращайки корени към къщата с резки, точни движения. — Между тях няма нищо. Щях да разбера. Децата па тази възраст са потайни не повече от… от пияниците в „Почивката“.

Но как само се усмихваха. Как се усмихваха един на друг.

— Съвършено нормално — прошепна тя, кълцайки и дърпайки. Преряза един морков през средата, но изобщо не забеляза как го съсипва. Имаше навика да шепти отскоро, откак приближаваше Жътвен ден и ставаше все по-трудно да се справя с вироглавата дъщеря на брат й. — Хората просто си се усмихват, това е.

Същото се отнася и за отдаването на чест и ответното махване на Сюзан. Отдолу хубавият кавалер, който поздравява красивата дама: а на прозореца самата дама, поласкана от вниманието на такъв приятен младеж. Младостта говори свой език, това е. И все пак…

Как я гледаше… и тя него

Глупости, разбира се. Но…

Но ти видя и нещо друго.

Да, може би. За миг й се бе сторило, че младежът възнамерява да прати на Сюзан въздушна целувка… но в последния момент се опомни и й отдаде чест.

И така да е, това не означава нищо. Младите кавалери са дръзки, особено когато са далеч от погледа на бащите си. А тези тримата вече имат дълга история, както много добре знаеш.

Всичко това беше истина, но ледената тръпка се загнезди в сърцето й.

5

Когато Роланд почука на вратата Джонас отвори и въведе двете момчета при шерифа. Носеше значка на помощник — шериф и ги погледна с безизразен поглед:

— Момчета — каза, — влизайте на сухо.

Отстъпи назад и им направи път. Гласът му трепереше по-забележимо от всеки друг път, вероятно заради влажното време, предположи Роланд.

Двете момчета влязоха. В ъгъла имаше газова печка — без съмнение, захранвана от „свещта“ в Ситго, — в голямата стая, където беше доста хладно в деня на първото им посещение, сега беше непоносимо горещо. В трите килии седяха петима жални пияници, две двойки мъже и една жена, която се ширеше сама в средната килия и седеше на нара с широко разкрачени крака, демонстрирайки червените си долни гащи. Роланд се уплаши, че ако тя пъхне пръста си още по-дълбоко в носа, после няма да може да го извади. Клей Рейнолдс се беше облегнал на таблото за обяви и човъркаше с клечка в зъбите си. Зад бюрото седеше помощник-шерифът Дейв, поглаждаше брадичката си и се мръщеше през монокъла си над дъската за игра. Роланд изобщо не се изненада, че Бърт и Дейв са прекъснали играта на Обсада.

— Я, гледай ти, Елдред! — каза Рейнолдс. — Това са двете хлапета от Вътрешността. Майките ви знаят ли, че сте навън, малките?

— Знаят — отвърна весело Кътбърт. — А вие изглеждате много Добре, гос’ин Рейнолдс. Мокрото време сигурно ви се отразява добре на шарката.

Без да поглежда към Бърт, с неизменната си любезна усмивчица, Роланд ръгна с лакът приятеля си по рамото.

— Моля да извините моя приятел, сър. Хуморът му винаги прехвърля границите на добрия вкус, очевидно не е способен да се надмогне. Няма нужда да се дразним взаимно, нали се разбрахме да оставим миналото на мира.

— Аха, разбира се, това е някакво недоразумение — каза Джонас. Понакуцвайки, се върна до бюрото, при дъската за игра. Като седна от своята страна, усмивката му се превърна в кисела гримаса. — По-зле съм от старо куче — каза. — Някой трябва да ме застреля, така си е. Земята е студена, но в нея не боли, нали, момчета?

Отново се обърна към дъската и премести пешка до укреплението си. Започваше да обсажда и това беше непредпазливо… но не и в този случай, помисли си Роланд — помощник-шериф Дейв не изглеждаше особено силен противник.

— Разбирам, че работите за Баронството — каза Роланд и кимна към звездата на ризата на Джонас.

— И то почти безплатно — доста дружелюбно каза Джонас. — Един тук си счупи крака. Просто помагам, това е всичко.

— Ами го’син Рейнолдс? Сай Дипейп? И те ли помагат?

— Ахм, така смятам — каза Джонас. — Как вървят вашите работи при рибарите? Бавно, както чух.

— Най-сетне приключихме. Ние си бяхме виновни за забавянето. Но ни стига, че пристигнахме безславно — нямаме намерение да се оттегляме по същия начин. Казват, че който бърза, бавно стига.

— Тъй си е — съгласи се Джонас. — Които и да са тия, дето го казват.

От вътрешността на сградата се чу шум от тоалетно казанче. „Всички домашни удобства са осигурени на шерифа на Хамбри“ — помисли си Роланд. Скоро шумът бе последван от нечии тежки стъпки, които се изкачваха по стълбите, и след няколко секунди се появи Херк Авери. Закопчаваше колана си, а с другата ръка бършеше широкото си потно чело. Роланд се възхищаваше на прямотата му:

— Уф! — възкликна шерифът. — Проклетият боб, дето го ядох снощи, е решил да мине по краткия път, казвам ви. — Премести поглед от Роланд към Кътбърт, после отново към Роланд. — Хей, момчета! Много е мокро за броене на мрежи, а?

— Сай Диърборн тъкмо казваше, че са свършили с броенето на мрежите — осведоми го Джонас. Приглади с пръсти дългата си коса назад. Зад него Клей Рейнолдс отново се облегна на дъската за обяви, втренчен в Роланд и Кътбърт с открита неприязън.

— Ами? Браво, браво. А сега какво предстои, момчета. Можем ли с нещо да ви помогнем? Защото най-много от всичко искаме да ви помогнем и да протегнем ръка за помощ в момент на нужда. Тъй си е.

— Всъщност наистина бихте могли да ни помогнете — каза Роланд. Пъхна ръка в колана си и измъкна списъка. — Трябва да се качим на Ската, но не бихме искали да пречим на никого.

Широко ухилен, заместник-шерифът Дейв обиколи със своя рицар цялото укрепление. Джонас веднага го взе и остави открит целия ляв фланг на Дейв. Усмивката на другия се събра и се замени с озадачено недоумение.

— Как го направи?

— Лесно. — Джонас се усмихна, после се отдръпна от бюрото, за да обхване всички с поглед. — Трябва да запомниш, Дейв, че играя, за да спечеля. Не мога да се удържа, такъв ми е нравът. — Той насочи цялото си внимание към Роланд. Усмивката му се разтегна още по-широко. — Както е казал скорпионът на девицата, когато тя умирала: „Още като ме намери, знаеше, че съм отровен.“

6

Като нахрани животните, Сюзан се запъти, както обикновено, право към студения килер за сок. Не забеляза леля си, която я наблюдаваше иззад комина и когато Кордилия заговори, момичето се стресна. Изненада се не толкова от неочакваните думи, колкото от студенината в гласа й.

— Познаваш ли го?

Бутилката със сок се изплъзна от пръстите й и Сюзан я задържа с другата си ръка. Не можеше да хаби безценния портокалов сок, особено по това време на годината. Обърна се и видя леля си до сандъка с дърва. Кордилия беше оставила шапката си на закачалката в антрето, но още не беше свалила одеялото и калните ботуши. Бе оставила ножа върху купчината дърва, а по острието му още висяха зелени стъбълца. Гласът й беше студен, но очите й пламтяха от подозрение.

Изведнъж всичко изпъкна съвършено ясно в съзнанието й. „Ако кажеш «не», си загубена — рече си тя. — Дори ако попиташ за кого става дума. Трябва да кажеш…“

— Познавам ги и двамата — безразлично отвърна тя. — Запознахме се на приема. И ти се запозна с тях. Стресна ме, лельо.

— Той защо те поздрави?

— Откъде да знам! Така му е хрумнало.

Леля й се устреми напред, подхлъзна се с калните си ботуши, но успя да запази равновесие и сграбчи Сюзан за ръцете. Очите й направо искряха.

— Не ми се подигравай, момиче! Не си играй с мен, Мис Младост и Хубост, защото…

Сюзан се дръпна толкова силно, че Кордилия се олюля и сигурно щеше да падне, ако не беше успяла да се хване за масата, която се оказа под ръка тъкмо навреме. Зад нея като обвинителни знаци се точеше дълга кална следа.

— Наречи ме пак така и ще те… ще те ударя! — извика Сюзан. — Тъй ще сторя!

— Ще удариш единствената жива роднина на баща си? Толкова ли си лоша?

— И защо не? Ти не ме ли удряш, лельо? Пламтящите очи на леля й поомекнаха и усмивката й се стопи:

— Сюзан! Почти никога не те удрям! Едва ли има и пет пъти, откакто едва бе проходила и сграбчваше всичко, до което се докопаше, например кипящия чайник или…

— Езикът ти удря — отвърна девойката. — Бях се примирила — каква глупачка съм била, — но вече ми дотегна. Няма повече да търпя. Щом съм достатъчно голяма да ме пратиш в нечие легло за пари, значи съм и достатъчно голяма да държиш приличен език, когато говориш с мен.

Кордилия отвори уста да се защити — гневът на момичето и обвиненията я бяха поразили — и чак след това осъзна колко ловко е била отклонена от темата за момчетата. За онова момче.

— Значи го познаваш само от приема, Сюзан? Диърборн имам предвид. — „Както, струва ми се, чудесно знаеш“ — мислено допълни.

— Виждала съм го в града — отвърна малката. Спокойно гледаше леля си право в очите, въпреки че това й костваше много усилия; полуистините преминават в лъжи, както тъмата следва здрача. — И тримата съм ги срещала в града. Сега доволна ли си?

Не, с нарастващо недоволство отбеляза Сюзан, не беше доволна.

— Кълнеш ли се, Сюзан — в името на баща си, — че не си се срещала с това момче Диърборн?

„Всички късни следобедни разходки — мислеше си Сюзан.

Всички извинения. Цялото старание някой да не ни види. Всичко това е разрушено от едно безгрижно помахване в дъждовна сутрин. Рискувахме всичко. Толкова неразумно. Нима сме вярвали, че обратното е възможно? Толкова глупави ли сме били?“

Да… и не. Истината беше, че бяха полудели. И още са. Не можеше да се отърси от спомена за погледа в очите на баща си. В редките случаи, когато я улавяше в измама. Това полулюбопитно разочарование. И усещането, че с лъжите си, колкото и безобидни да са били, го е наранявала, колкото убождане с трън.

— Не се кълна в нищо — каза. — Нямаш право да искаш това от мен.

— Закълни се! — пискливо изкрещя Кордилия. — Отново се протегна към масата и я стисна, като че за опора. — Закълни се! Закълни се! Не си играем на прескочи кобила! Вече не си малка! Закълни ми се! Закълни се, че си още чиста!

— Не — отсече Сюзан и се обърна да си върви. Сърцето й лудо биеше и още не можеше да отпъди ужасната яснота, която обгръщаше целия свят. Роланд би отгатнал на мига: тя гледаше с очите на стрелец. В кухнята имаше прозорец с изглед към Ската и девойката видя в него как призрачното отражение на леля Корд се промъква зад нея с вдигнат юмрук. Без да се обръща, Сюзан също вдигна ръка.

— Не вдигай ръка на мен — каза. — Да не си посмяла, мръснице.

Очите на призрачното отражение се разшириха от ужас и недоумение. Юмрукът се отпусна.

— Сюзан — тихо и обидно започна Кордилия. — Как можеш да ме наричаш така? Защо ме гледаш и съдиш така сурово?

Сюзан се отдалечи, без да й отговори. Прекоси двора и влезе в конюшнята. Тук познатите от детинство миризми — на коне, трици, сено — изпълниха сетивата й и отмиха ужасната яснота. Потъна в детски спомени и се изгуби в сенките на объркването си. Пайлън се обърна и изцвили. Сюзан сгуши чело на шията му и заплака.

 

 

7

 

— Ето на! — възкликна шериф Авери, когато Диърборн и Хийт се тръгнаха. — Вие бяхте прави — просто са бавни и предпазливи до посиняване. — Той вдигна старателно изписания лист, плъзна поглед по имената и весело се изкиска. — Я вижте това! Красота! Пфу! Можем да преместим всичко, което не искаме да видят и то дни преди да дойдат, честна дума.

— Те са глупаци — отбеляза Рейнолдс, но въпреки това копнееше пак да му паднат. Ако Диърборн наистина смята, че миналия спомен за онзи малък сблъсък в „Почивка за пътника“ е погребан, значи е не просто глупак, а пълен идиот.

Помощник-шерифът Дейв не каза нищо. Зяпаше през монокъла си с празен поглед дъската за Обсада, където бялата му армия беше разбита за шест бързи хода. Силите на Джонас се изляха иззад Червеното укрепление като река, която отми надеждите на Дейв в руслото си.

— Смятам добре да се увия и да отскоча до Сийфронт с това — каза Авери. — Не спираше да се радва със злостно задоволство на спретнато изписаните ферми и предложените дати за инспекция. Беше планирано да продължи чак до края на годината. Богове!

— Защо не го направиш? — каза Джонас и се изправи. Болката прониза крака му като горчива светкавица.

— Още една игра, сай Джонас? — предложи Дейв и започна да подрежда фигурите.

— По-скоро бих играл с тревопасно куче — каза Джонас и изпита злобно удоволствие от руменината, която плъзна по врата на Дейв и обхвана глупавото му, простодушно лице.

Помощник-шерифът тръгна към вратата, отвори я и излезе на верандата. Ръмежът се бе превърнал в спокоен, лек дъжд. Хил Стрийт беше пуста и мокрият калдъръм блестеше.

Рейнолдс го бе последвал навън.

— Елдред…

— Махай се — тросна се Джонас, без да се обръща.

Клей се поколеба за миг, после се върна и затвори вратата.

„Какво ти става, по дяволите?“ — запита се Джонас.

Трябваше да се зарадва на двете млади кутрета и техния списък — като Авери и като Раймър, когато научи за тазсутрешното посещение. В крайна сметка, нали преди три дни предрече на Раймър, че момчетата скоро ще се качат на Ската и ще броят докато им се пръснат сърцата? Да. Тогава защо бе толкова неспокоен и толкова тревожен? Защото все още нямаше вест от човека на Фарсън, Латиго? Защото, Рейнолдс, не се намери нищо на Висящата скала, а на следващия ден и те с Дипейп не успяха нищо да открият? Латиго ще дойде с голям отряд бойци, но още е твърде рано за тях и Джонас го знаеше. До Жътва имаше почти месец.

„Дали е само от лошото време, което мъчи краката, събужда старата рана и те загрозява?“

Не. Болеше го силно, но е имал и по-лоши пристъпи. Проблемът е в мислите му. Джонас се подпря на стълба под стрехата, вслуша се в почукващия по керемидите дъжд и се замисли как понякога в играта на Обсада умният играч ще надникне иззад укреплението си само за миг, а после пак ще се скрие. Точно така се чувстваше — и всичко беше толкова правилно, че чак намирисваше на нещо гнило. Налудничава идея, но някак си не чак толкова смахната.

— Опитваш се да играеш на Обсада с мен, а нещастнико? — промърмори Джонас. — Ако е така, скоро ще ти се да си стоял вкъщи при мама, не се шегувам.

8

Роланд и Кътбърт се върнаха до Бар Кей по Ската — днес нямаше да броят. Отначало доброто настроение на Кътбърт се беше възвърнало напълно, въпреки дъжда и сивото небе.

— Видя ли ги? — попита той и се засмя. — Видя ли ги, Роланд… Уил, исках да кажа? Хванаха се, нали? Лапнаха стръвта заедно с кукичката, значи!

— Да.

— Какво ще правим сега? Какъв ще е следващият ни ход?

Роланд сляпо примигна, като че ли пробуден от дрямка:

— Те са на ход. Ние ще броим. И ще чакаме.

Доброто настроение на Кътбърт се стопи като дим и отново му се наложи да преглъща напиращите на езика му купища обвинения, които се въртяха около две основни неща: че Роланд изоставя задълженията си, за да тъне в неоспоримия чар на една млада дама, и — много по-важно — че си е изгубил акъла, тъкмо когато целият Среден свят най-силно се нуждае от него.

Само че от каква отговорност бягаше Роланд? И какво го караше да е толкова сигурен, че Роланд греши? Интуиция? Или просто старата мръсна ревност? Кътбърт откри, че си припомня как безгрижно Джонас разби армията на Дейв, който атакува твърде рано. Но животът не е игра на Обсада… или? Не знаеше. Но си рече, че има поне едно вярно предчувствие: Роланд се е засилил право към пропастта. Както и всички те.

„Събуди се — помисли си Кътбърт, — моля те, Роланд, събуди се, преди да е станало твърде късно.“