Стивън Кинг
Магьосникът (25) (Тъмната кула IV)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard and Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (12 април 2007 г.)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула IV

Магьосникът

 

Роман

 

Превод: от англ.: Юлия Чернева, Елена Павлова

 

Stephen King

The Dark Tower IV: Wizard and Glass

Copyright © Stephen King, 1997

Illustrations copyright © Dave McKean, 1997

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Юлия Чернева, преводач, 1998

© Елена павлова, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Мирослава Стамболджиева

Редактор: Весела Еленкова

Коректор: Петрана Старчева

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 7400 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

ШЕСТА ГЛАВА. ЗАТВАРЯНЕТО НА ГОДИНАТА

1

И тъй, в Меджис настъпи Fin de aco, известен из централните части на Средния свят като Затварянето на годината. Настъпи, както беше идвал в продължение на хиляда години… на десет, а може би и на сто хиляди. Никой не можеше да каже със сигурност; светът се беше изместил и времето се беше изменило. В Меджис беше популярна поговорката: „Времето е като отражение във водата“.

Последните картофи бяха прибрани от полята. Работниците носеха ръкавици и най-дебелите си дрехи, защото вятърът се беше обърнал и сега духаше от изток на запад, беше силен и в студения въздух витаеше солен аромат — като на сълзи. Полските работници приключиха с последните редове, обсъждайки весело какво ще правят по време на празника, но и те усещаха с пълна сила извечната есенна тъга на вятъра; годината си отиваше. Изчезваше като вода в бърз поток и, макар че никой не го спомена, всички го осъзнаваха.

Последните ябълки от овощните градини бяха събрани от засмени младежи (само те бяха дръзнали да работят на този студ), които се катереха по дърветата като търсачи на сврачи гнезда. Над тях в яркосиньото безоблачно небе ескадрони гъски отлитаха на юг, кряскайки пътем дрезгавото си adieux.

Малките рибарски лодки бяха изтеглени на брега; собствениците им изтъркаха и боядисаха бордовете. Повечето от тях работеха голи до кръста въпреки студа.

Докато работеха, пееха:

Всичко аз съм дал на синьото море —

всичко е добре, всичко е добре.

Аз съм човек от Баронството,

всичко тука е мое-хо.

Мрежи аз плета с рибарското тире —

всичко е добре, всичко е добре.

Има ли улов и аз ще съм тук, чук-чук!

И понякога от док на док се прехвърляше малка дамаджана с ракия.

Само по-големите кораби още бяха в залива и кръжаха из водата, влачейки мрежите си като овчарски кучета около стадо овце. По пладне рибарите запалваха огньове на брега и сядаха върху лодките си с кръстосани крака, за да обядват — и вярваха, че всичко, което виждат е тяхно-хо… поне докато сивите есенни облаци не затъмнят хоризонта и не започнат да плюят върху тях киша и сняг.

Годината се затваряше ли, затваряше.

Нощем по улиците на Хамбри горяха жътвени фенери и хората боядисаха ръцете на плашилата в червено. Жътвени амулети висяха навсякъде и макар жените често да се целуваха и да бяха целувани по улиците и на пазарите — обикновено от мъже, които дори не познаваха — сексуалният живот беше почти замрял. Щеше да се възстанови (и то с взрив, би могло да се каже) в нощта на празника. На следващата година отново щеше да има богат урожай от пълноземни бебета, заченати по това време.

На Ската конете диво галопираха, сякаш разбираха (най-вероятно беше точно така), че свободният им живот е пред своя край. Когато вятърът се усилеше, спираха рязко, обърнали задниците си към зимата.

Фермерите пребоядисваха портите и поправяха оградите. В огромните кухни на именията и в малките фермерски кухнички никой не се мъчеше да получи празнична целувка — и никой не се сещаше за любов. Настъпило беше времето да се трупат запаси и да се правят консерви, въздухът беше нажежен и натежал от пара от ранни зори до късен мрак. Разнасяха се миризми на ябълки и цвекло, на боб и подправки, както и сладък аромат на месо. Жените се трудеха без прекъсване по цели дни и след това едва стигаха до леглата си, където падаха като трупове до следващата тъмна утрин, която щеше да ги призове в кухните.

В дворовете палеха купчини сухи листа и с напредването на седмицата, докато лицето на Стария демон ставаше все по-ясно, все повече червеноръки плашила бяха хвърляни в огньовете. Из полята сухите царевични стебла горяха като факли и често заедно с тях изгаряха и плашилата, а от горещината червеното от ръцете им и бялата боя на очите се стичаха надолу. Мъжете, които палеха тези огньове, почти не разговаряха, а лицата им бяха мрачни. Никой не би посмял да пита какви кошмарни стари дни и неназовими древни богове погребват, изпепелявайки плашилата, но всички бяха убедени, че точно това правят. От време на време някой от тези пазачи прошепваше под носа си две думи: „Чарю трий“.

Всички затваряха, затваряха, затваряха годината.

По улиците отекваше канонада от фишеци — понякога мощно „бум-бам“ караше дори спокойните впрегатни коне да подскачат — и децата се смееха без прекъсване. На верандата на магазина и от другата страна на улицата, край „Почивка за пътника“, се разменяха целувки — често безсрамно дълги и с пускане на език… но момичетата на Корал Торин („памучните пухчета“, както някои въртиопашки като Герт Могинс обичаха да се наричат) бяха отегчени. Твърде малко работа се намираше за тях през тази седмица.

Не е точно Краят на годината, когато огньовете горят против уроки и в Меджис танцуват по улиците… и все пак е. Това е истинският край на годината, чарю трий, и всеки един, от Стенли Руиз, застанал на бара, та до говедарите на Фран Ленгил край Лошите треви, го знаят. Във въздуха се разнася странно ехо, страсти за далечни места кипят в кръвта, и в сърцата отеква самота като вой на вятър.

Но през тази година имаше и нещо друго: нещо лошо, което никой не беше в състояние да изкаже с думи. Хора, които никога не бяха сънували кошмари, сега се събуждаха с писъци през цялата седмица на Fin de aco. Мъже, които се смятаха за мирни по нрав, откриваха, че не само участват в юмручни схватки, ами и ги предизвикват. Кротки момчета, които досега само бяха мечтали да избягат от къщи, тази година действително бягаха и повечето от тях, за разлика от друг път, не се връщаха у дома след първата нощ, прекарана на пътя.

Над града беше надвиснало странното усещане, че през този сезон нещо се е объркало. Беше настъпило Затварянето на годината; но също тъй и краят на спокойствието. Защото тук, в сънливото Външно баронство на Меджис, не след дълго щеше да избухне най-големият военен конфликт в Средния свят; точно оттук щяха да потекат реките от кръв. След две години, не повече, светът, какъвто го знаеха, щеше да бъде изтрит от лицето на земята. И това започваше точно оттук. Тъмната кула надаваше зверски викове от средата на розовите градини. Времето беше като отражение във водата.

2

Корал Торин вървеше по Хай Стрийт, когато забеляза Шийми, повел Капричозо в обратната посока. Момчето си пееше „Безгрижна любов“. Напредваше бавно — бъчонките, натоварени на гърба на Капи бяха големи почти колкото и онези, които наскоро беше карал в Кьос.

Корал доста весело поздрави своето момче за всичко. Имаше причина да е в добро настроение — Елдред Джонас не признаваше седмицата на въздържание. А за човек със сакат крак той беше изключително изобретателен.

— Шийми — подвикна тя. — Къде отиваш? Към Сийфронт ли?

— Аха! — отвърна Шийми. — Нося им ракията, която бяха поръчали. Какви ли не гости пристигат за празника, охо, с тонове. Танцуват много, горещят се много, пият много, за да охладят страстите си. Ей, колко си хубава днес, сай Торин, бузите ти розови-розови, честно слово!

— О, колко мило от твоя страна, Шийми. — Тя го награди с широка усмивка. — Тръгвай сега, мързеливецо, не се помайвай!

— Няма-няма, изчезвам.

Корал позяпа след него и продължи да се усмихва. „Танцуват много, горещят се“ — беше казал Шийми. Не беше сигурна за танците, но че тазгодишният жътвен празник щеше да е горещ, това беше сигурно. Наистина много нажежен.

3

Мигел пресрещна Шийми на алеята пред Сийфронт, стрелна го с презрителния поглед, който пазеше специално за незначителни въшки като него, и отпуши първо едната бъчвичка, после и другата. Първата само помириса, но във втората си пъхна пръста и след това замислено го облиза. Приличаше на старо, брадато бебе с хлътнали бузи и беззъба уста.

— Вкусно, а? — попита Шийми. — Вкусно като баничка, а, драги ми Мигел, дето си бил тук хиляда години.

Мигел, все още смучейки пръста си, го награди с кисел поглед:

— Изчезвай, тъпако.

Шийми поведе мулето си покрай къщата и към кухнята. Вятърът откъм океана беше остър и вледеняващ. Момчето помаха на жените в кухнята, но нито една не му махна в отговор — като че ли въобще не го бяха видели. На всяка от плочите на огромната печка кипеше по един чайник и жените се движеха като призраци сред парата. Носеха широки памучни рокли с дълги поли — досущ нощници — а косите си бяха вързали с яркоцветни кърпи.

Шийми свали първо едната бъчвичка от гърба на Капи, после и другата. Пъшкайки, ги отнесе до голямата дъбова цистерна до задната врата. Вдигна капака и се дръпна назад от дразнещата очите кисела миризма на отлежала ракия.

— Пфу! — промърмори и вдигна първия варел. — Шъ зема да се напия само като го помирисвам туй!

Изля ракията, като внимаваше да не разсипе и капчица. Когато приключи, цистерната беше пълна почти догоре. По Жътва ябълковата ракия щеше да се пие като вода, тъй че беше добре Сийфронт да има стабилен запас.

Нагласи празните бъчонки на местата им, надникна още веднъж в кухнята, за да се увери, че не е бил забелязан (не беше, простоватото хлапе от кръчмата на Корал беше последното нещо, на което някой би обърнал внимание тази сутрин), след това поведе Капи не по пътя, по който бяха дошли, а по пътеката, водеща към хамбарите на Сийфронт.

Сградите бяха три, построени една до друга, и пред всяка стоеше червеноръко плашило. Те сякаш гледаха право в Шийми и той потрепери. След това се сети за посещението в къщата на онази луда стара вещица Рия. Е, тя наистина беше ужасяваща. Тези тук бяха само чучела, натъпкани със слама.

— Сюзан? — тихичко подвикна той. — Тук ли си?

Вратата на средния склад беше открехната. Сега се отвори още малко.

— Влизай — също така тихо го подкани Сюзан. — Вкарай и мулето. Побързай.

Той поведе Капи към вътрешността на хамбара, откъдето се разнасяше аромат на сено, боб, кожа… и нещо друго. Нещо по-остро. „Бомбички! — помисли си той. — Гърмящ прах, точно тъй!“

Сюзан, която цяла сутрин се беше занимавала с последните приготовления, носеше тънка копринена роба и тежки кожени ботуши. Косата й беше украсена с навити хартийки в яркосиньо и червено.

Шийми се изкиска.

— Изглеждаш страхотно, Сюзан, дъще на Пат! Доста шантаво, мен ако питаш.

— Да, в момента представлявам гледка невиждана — каза Сюзан. Изглеждаше притеснена. — Трябва да бързаме. След около двадесет минути ще забележат, че ме няма. Може да открият липсата ми и по-рано, ако този гнусен стар козел тръгне да ме търси… Да побързаме!

Свалиха бъчонките от гърба на Капи. Сюзан извади шило от джоба си и го използва да избие капака на едната. Шийми отвори другата. Сладката миризма на ябълкова ракия изпълни хамбара.

— Ето — тя подаде на Шийми мек парцал. — Подсуши го колкото се може по-добре. Не е нужно да е идеално, защото са увити, но за всеки случай…

Избърсаха вътрешността на бъчвичките, като Сюзан хвърляше нервни погледи към вратата.

— Добре — каза най-сетне. — Чудесно. Сега… Има два вида. Сигурна съм, че няма да забележат липсата им; тук са струпали достатъчно фишеци да вдигнат във въздуха половината град. — Тя изтича в сумрачните дълбини на хамбара, придържайки робата си с една ръка. Ботушите й тропаха тежко. Когато се върна, полите й бяха пълни с пакетчета.

— Тези са по-големите.

Шийми ги подреди в едната бъчонка. Бяха около дузина, всеки с размера на детско юмруче. Докато приключи с подреждането им и сложи капака на бъчонката, Сюзан се върна с по-малките пакети. Прибраха ги в другата бъчвичка. Наистина бяха по-малки, но пък не само гърмяха, а изстрелваха цветни огньове.

Сюзан му помогна да натоварят бъчвичките на гърба на Капи, като продължаваше да стрелка с поглед вратата на хамбара. Когато най-сетне прикрепиха товара от двете страни на мулето, тя въздъхна облекчено и избърса потното си чело с опакото на дланта.

— Благодаря на боговете, че приключихме с това. Нали знаеш къде да ги закараш?

— Аха, Сюзан, дъще на Пат. В Бар Кей. Моят приятел Артър Хийт ще се погрижи за тях.

— И ако някой те попита какво правиш натам?

— Нося ракия на момчетата от Вътрешността, щото са решили да не слизат в града за празника… защо няма да са тук, Сюзан? Не обичат ли празниците?

— Ще узнаеш съвсем скоро. Не си блъскай сега главата с това, Шийми. Тръгвай — най-добре да побързаш.

Въпреки това той се поколеба.

— Какво? — попита тя, с мъка прикривайки нетърпението си. — Шийми, какво има?

— Щеше ми се да получа една целувчица за Fin de aco от тебе. — Беше почервенял като домат.

Сюзан се засмя, надигна се на пръсти и го целуна в ъгълчето на устата. След което Шийми пое към Бар Кей с огнения си товар.

4

На следващия ден Рейнолдс напусна Ситго в луд галоп. Лицето му беше омотано с шал така, че се виждаха само очите му. Щеше да е много доволен да се махне от това проклето място, което тъй и не можеше да реши дали е ранчо или морски курорт. Температурата не беше паднала толкова ниско, но с приближаването до океана вятърът режеше като бръснач. Но и това не беше всичко — надигаха се вълнения в Хамбри и в целия Меджис, които нарастваха с приближаването на Жътва, мрачни настроения, които хич не му харесваха. Рой също им се поддаваше… Рейнолдс го виждаше по лицето му.

С удоволствие щеше да изтрие от съзнанието си онези три бебета-рицари и да прати и тях, и тези места да летят като пепел по вятъра…

Слезе от седлото на паркинга пред рафинерията и върза коня за задната броня на някаква ръждясала таратайка със странния надпис „ШЕВРОЛЕТ“, едва видим на задния й капак. Тръгна към сградата. Вятърът беше силен, проникваше дори под дебелия му кожух от овча кожа и на два пъти му се наложи да придърпва шапката си до ушите, за да не я отнесе бурята. Като цяло беше много доволен, че не може да се види отстрани — най-вероятно приличаше на скапан фермер.

Мястото обаче изглеждаше идеално, въпреки че… най-точно беше да се каже, че е изоставено. Вятърът виеше тъжно из фабричния комин. Човек никога не би отгатнал, че го наблюдават дванадесет души — докато някой не го гръмне например.

— Хей! — провикна се. — Излезте, трябва да си поприказваме.

Отначало не получи отговор. После Хайрам Куинт от ранчото „Пиано“ и Барки Калахан от „Почивка за пътника“ се спуснаха по съседните дървета. „Боже мили — помисли си Рейнолдс, по-скоро изумен, отколкото развеселен, — тези тук не стават даже за пушечно месо!“

В колана на панталоните на Куинт беше затъкнат стар мускет — Рейнолдс не беше виждал подобно оръжие от години. Помисли си, че ако Куинт е късметлия, когато дръпне спусъка, просто няма да уцели. Ако пък няма късмет, пушкалото ще му гръмне в лицето и ще го ослепи.

— Всичко наред ли е? — попита.

Куинт отвърна с типичните за Меджис дрънканици. Барки го изслуша, после каза:

— Всичко е наред, сай. Казва, че той и хората му започват да губят търпение. — Усмихна се весело и добави: — Ако мозъкът беше от барут, на този тъпак нямаше да му стигне да си взриви даже и носа.

— Можем ли да му се доверим?

Барки сви рамене.

Преминаха през горичката. Там, където Роланд и Сюзан бяха преброили почти тридесет танкера, сега имаше само половин дузина — и единствено два от шестте бяха пълни с петрол. Пазачите бяха насядали по земята или хъркаха с нахлупени на лицата сомбрера. Повечето от тях имаха оръжия, които не изглеждаха по-сигурни от мускета на Куинт.

— Предай на властелина Пърт, че ако момчетата дойдат, това трябва да бъде перфектна засада и хората ще имат само един шанс да си свършат работата както трябва — каза Рейнолдс на Барки.

Барки преведе на Куинт. Куинт на свой ред се ухили, разкривайки кошмарните си почернели и пожълтели криви зъби. Каза нещо, протегна ръце и ги сви в огромни, покрити с белези юмруци, един над друг, сякаш извиваше врата на невидим противник. Когато Барки се помъчи да превежда, Рейнолдс му махна да си затваря устата. Беше схванал само една дума, но тя му стигаше: muerto.

5

Цялата предпразнична седмица Рия беше прекарала пред стъклената топка, втренчена в дълбините й. Беше отделила време да пришие главата на Ермот към тялото му с груби черни конци и сега седеше с разлагащата се змия, омотана около раменете й, гледаше и мечтаеше, без изобщо да забелязва смрадта, която влечугото започна да излъчва. Мъсти на два пъти се приближава, мяукайки от глад, но всеки път Рия го изритваше встрани, без дори да го погледне. Тя самата слабееше все повече и заприличваше на черепите, подредени на полицата до вратата на спалнята й. От време на време задрямваше, все тъй с топката в скута си и вмирисаната змия около врата си, главата й увисваше, острата й брадичка се забиваше в гърдите й, от устните й потичаха лиги — но нито веднъж не заспа както трябва. Имаше твърде много за гледане.

И всичко това беше нейно! През тези дни дори не й се налагаше да прокарва ръце над кълбото, за да разсее розовите мъгли във вътрешността му. Всички случки в Баронството, всички жалки (и не-тъй жалки) престъпленийца, всичките злодейства лежаха като на длан пред нея. Повечето от това, което виждаше, бяха незначителни дреболии — мастурбиращи момчета зяпаха през ключалките в стаите на голите си сестри, съпруги претърсваха джобовете на мъжете си, търсейки скрити пари или тютюн, пианистът Шеб облизваше седалката на стола, на който се беше отпуснала за малко любимата му курва, едно момиче от Сийфронт наплю възглавницата на Кимба Раймър, след като канцлерът го беше ритнал, задето се е забавило да се разкара от пътя му…

Всичко това потвърждаваше мнението й за обществото, което беше загърбила. Понякога неистово се смееше, друг път говореше на хората, които виждаше в стъклената топка — сякаш можеха да я чуят. На третия ден от седмицата преди Жътва Рия престана да ходи и до тоалетната, макар да можеше да носи топката със себе си и там. Под стола й започна да се събира локва урина.

На четвъртия ден Мъсти престана да се приближава до нея.

Рия сънуваше и се загуби в сънищата си, както се беше случвало и на други преди нея — дълбоко потънала в мръсните удоволствия от гледането, изобщо не забеляза как розовата топка отмъкваше останките от нейната душа. Ако го беше усетила, най-вероятно щеше да реши, че сделката е съвсем честна. Виждаше онова, което хората правят тайно, и това беше единственото, което я интересуваше; за него беше почти готова да продаде и живота си.

6

Момчето каза:

— Остави ме да я запаля, мътните да те вземат.

Джонас веднага разпозна гласа му — беше онзи негодник, който размахваше отрязана кучешка опашка след него и крещеше „Ние сме Големи ковчези, досущ като теб!“.

Момчето, на което това очарователно детенце говореше, се беше вкопчило в парчето дроб, което бяха отмъкнали от месарницата. Другият сграбчи ухото му и го изви. Вторият изпищя и изпусна месото. По пръстите му се стичаше тъмна кръв.

— Така е по-добре — каза първото хлапе и вдигна дроба. — Трябва да запомниш кой е шефът.

Намираха се зад хлебарницата на долния пазар. Наблизо се мотаеше пършив пес, привлечен от миризмата на горещ хляб. Беше сляп с едното око. С другото се взираше в тях с гладна надежда.

В суровото месо имаше дупка, от която висеше зеленият фитил на фишек. Под фитила дробът се беше издул като корем на бременна жена. Първото хлапе извади кибритена клечка, захапа я между изгнилите си предни зъби и я запали.

— Няма да стане — обади се другото момче, гърчещо се от надежда и нетърпение.

— Както е отслабнал, ще захапе и още как — уверено каза първият. — Залагам колодата си карти срещу твоята конска опашка.

Третият поумува над думите му и поклати глава. Първият се нацупи.

— Глей ся къв си умен! — каза и запали фитила на бомбичката. — Хей, мършо! — подвикна на кучето. — Искаш ли да гризнеш нещо вкусно? Ей го на.

Хвърли суровия дроб. Изпосталялото куче въобще не се притесни от съскащия фитил, а се хвърли напред, втренчило зрящото си око в първата свястна храна, която виждаше от седмици насам. В мига, в който налапа парчето, бомбичката избухна. Долната челюст на кучето буквално се изпари. В продължение на няколко секунди животното продължи да се полюшва, зяпайки хлапетата със здравото си око, после падна на земята.

— Страхотно! — изкрещя първото момче. — Страхотно я налапа! Весела Жътва за всички нас, а?

— Какво правите тук, негодници? — извика някаква жена. — Я да се махате оттук, гарги такива.

Момчетата побягнаха със смях. Звучеше точно като крясък на гарвани.

 

 

7

 

Кътбърт и Алан поведоха конете си към входа на Айболт. Въпреки че вятърът отнасяше звука на изтъняването в обратна посока, той се вмъкваше в главите им и вибрираше в зъбите им.

— Мразя го! — каза със стиснати челюсти Кътбърт. — Богове, нека да побързаме.

— Аха! — кимна Алан.

Слязоха и завързаха конете за храстите пред входа на каньона. По принцип не беше нужно да ги връзват, но момчетата знаеха, че конете се плашат не по-малко от тях самите от виещия, скърцащ звук на изтъняването. На Кътбърт дори му се струваше, че в съзнанието му воят се превръща в думи, в злобна, зловеща покана: „Ела, Бърт! Обърни гръб на всички тези глупости — барабаните, гордостта, страхът от смъртта, самотата, над която се надсмиваш, защото си способен единствено да се смееш. И момичето, остави и него… Обичаш го, нали? Дори и да не е така, го искаш. Много жалко, че вместо в теб, тя е влюбена в приятеля ти, но ако дойдеш при мен, това скоро ще престане да те притеснява… Тъй че ела-а… Какво чакаш?“

— Какво чакам ли? — промърмори той.

— А?

— Казах „какво чакаме?“ Да свършваме с това и да си обираме крушите.

Свалиха памучните торбички от седлата си. Бяха натъпкали вътре барута от бомбичките, които Шийми им беше донесъл преди два дни. Алан приклекна, извади ножа, запълзя заднешком. С острието изравяше бразда под храстите.

— Прави я по-дълбока — нареди му Кътбърт. — Не искаме вятърът да отвее барута.

Алан го погледна раздразнено.

— Защо не вземеш да го направиш? Просто за да си сигурен, че работата е свършена както трябва?

„От изтъняването е — помисли си Кътбърт. — Действа му и на него.“

— Не, Ал — каза смирено. — Справяш се прекрасно за човек, който хем е сляп, хем му хлопа дъската. Продължавай.

Алан вбесено го стрелна с поглед, след това се ухили и продължи да рови под храстите.

— Ще умреш млад, Бърт.

— И на мен така ми се струва. — Кътбърт също приклекна и запълзя след него. Пълнеше браздата с барут и се опитваше да пренебрегне бръмчащия, подигравателен глас на изтъняването. Най-вероятно барутът нямаше да бъде отвян, не и ако не се извие истинска буря. Но ако завали, храсталаците нямаше да опазят прашеца от влагата. Ако завалеше…

„Не мисли за това! — скара се на себе си. — Това е ка_!_“ Приключиха с прокопаването и запълването на браздите от двете страни на храстите само за десетина минути, но им се струваше, че са работили доста по-дълго. Конете също се бяха притеснили — бяха изопнали юздите, ушите им бяха присвити и очите им се въртяха диво. Кътбърт и Алан ги отвързаха и се метнаха на седлата. Конят на Кътбърт дори се опита да хвърли къч… въпреки че по-скоро сякаш трепереше от ужас.

В далечината яркото слънце хвърляше отблясъци върху стоманените цистерни на танкерите при Висящата скала. Бяха поставени колкото се може по-навътре под варовиковата козирка, но когато слънцето се издигаше високо, а сенките се смаляваха, козирката почти не ги скриваше.

— Просто не мога да повярвам — каза Алан, когато поеха обратно по пътя. — Сигурно си мислят, че сме степи.

Щяха да яздят доста, налагаше се да заобиколят отдалеч и Висящата скала, за да са сигурни, че никой не ги е забелязал.

— Мислят, че сме глупави — обади се Кътбърт. — Но май е едно и също.

Сега, когато Айболт Каньон беше останал зад гърбовете им, той се чувстваше почти главозамаян от облекчение. Нима щяха да се върнат тук след няколко дни? Даже не просто да се върнат, а да се пъхат вътре, да стигнат на броени метри от онази гнусна локва? Не можеше да повярва… и да се накара да престане да мисли за това преди действително да е започнал да вярва.

— Още ездачи се насочват към Висящата скала — отбеляза Алан и посочи назад към горите около каньона. — Виждаш ли ги?

Приличаха на мравки от това разстояние, но Бърт ги различаваше чудесно.

— Сменят пазачите. Най-важното обаче е, че не ни виждат… Не мислиш, че могат, нали?

— Чак тук? Едва ли.

Всичките ще се съберат там по Жътва, нали? — попита Алан. — Няма смисъл да пречукаме само неколцина.

— Да, мисля, че всички ще бъдат там.

— Джонас и приятелчетата му също, нали?

— Убеден съм.

Приближаваха се към Лошите треви. Вятърът яростно ги блъскаше в лицата и караше очите им да сълзят, но Кътбърт нямаше нищо против. Звукът на изтъняването беше заглъхнал до тънък писък и скоро щеше да изчезне окончателно. В момента това беше достатъчно да го направи щастлив.

— Мислиш ли, че ще се справим, Бърт?

— Бог знае — отвърна Кътбърт. Сети се за браздите с барут под сухите храсталаци и се ухили. — Обаче ще ти кажа нещо. Никога няма да забравят, че поне сме се опитали.

8

В Меджис, както и във всяко друго Баронство в Средния свят, седмицата преди празника беше посветена на политиката. Важните хора се стичаха от всички краища на Баронството, организираха се множество беседи, които да ги подготвят за главното събеседване на жътвения ден. Сюзан трябваше да присъства в ролята на допълнителен свидетел за могъществото на кмета. Олив също беше там. По време на извънредно комичната пантомима, която само жените можеха достойно да оценят, те седяха от двете страни на възрастните фермерки, Сюзан наливаше кафето, а Олив разпределяше сладките — и двете достойно приемаха комплиментите за храната и питиетата, в приготвянето на които нямаха участие.

Сюзан откри, че е почти невъзможно да гледа към усмихнатото, но тъжно лице на Олив. Съпругът й никога нямаше да притежава дъщерята на Пат Делгадо… но сай Торин не го знаеше, а тя не беше в състояние да й каже. Стигаше й само да хвърли един поглед към съпругата на кмета, за да се сети какво й беше казал Роланд онзи ден на Ската: „За секунда ми заприлича на майка ми!“. Точно в това беше нейният проблем — Олив Торин не беше ничия майка. Това беше причината, довела на първо място до създаването на неловкото положение.

Имаше нещо важно, което Сюзан непременно трябваше да свърши, но с всичките тези гости в къщата на кмета, успя да се измъкне едва три дни преди Жътва. Най-сетне, след последната беседа, свали розовата рокля с апликацията (о, колко я мразеше, колко ги мразеше всичките!) и навлече джинсите, дебелата си фланела и кожуха. Нямаше време да си заплита косата, защото трябваше да се върне за чая на кмета, но Мария я пристегна добре. Сетне се изплъзна от къщата, която скоро щеше да напусне завинаги.

Това, което й трябваше, се намираше в задната стая на конюшнята, която баща й беше използвал като канцелария — но тя първо се промъкна в къщата и чу точно онова, което се надяваше: лекото, прилично на свирукане хъркане на леля й. Великолепно.

Сюзан си отряза филия хляб, намаза я с мед и я взе със себе си, опитвайки се да я опази колкото се може по-добре от облаците прах, които вятърът разнасяше из двора. Плашилото на леля й беше застанало на пост в градината.

Пъхна се в изпълнените със сладко ухание сенки на сайванта. Пайлън и Фелиша изцвилиха за поздрав и тя раздели помежду им остатъците от хляба. Изглеждаха много доволни да получат по някой залък. Тя обърна повече внимание на Фелиша, която скоро щеше да изостави.

От смъртта на баща си насам беше избягвала да влиза в канцеларията — страхуваше се от болката, която изпита, щом вдигна резето и пристъпи вътре. Тесните прозорци бяха покрити с паяжини, но през тях все още проникваше достатъчно ярка есенна светлина, така че успя да види лулата в пепелника — червената, неговата любима, която той наричаше „лула за мислене“ — и парчето кожа, преметнато през облегалката на креслото му. Вероятно беше имал намерение да го обработва, оставил го беше настрани с намерение да го завърши на другия ден… а след това змията беше изникнала под копитата на Фоум и друг ден не беше настъпил. Не и за Пат Делгадо.

— О, тате… — прошепна тя тъжно. — Колко ми липсваш!

Отиде до бюрото и прокара пръсти по повърхността му, чертаейки пътечки в праха. Седна в креслото и се вслуша в скърцането — точно така беше скърцало под баща й всеки път… и с това чашата преля. В продължение на повече от пет минути тя просто си седеше там и плачеше, търкайки очите си с юмруци, сякаш беше дете. Само че сега, разбира се, Големият Пат нямаше да изникне отнякъде, да се наведе над нея и да я развесели, да я вдигне на ръце и да целува онова чувствително местенце под брадичката й (особено чувствително за острите му мустачки например) докато плачът й се превърне в кикот. Времето беше като отражение във водата и този път това беше отражението на баща й.

Сълзите й постепенно секнаха. Издърпа чекмеджетата на бюрото. Намери още лули (повечето неизползваеми заради надъвканите си мундщуци), шапка, една от собствените си кукли (Пат явно така и не се беше наканил да залепи счупената й ръка), пера за перодръжки, малка манерка — празна, но все още ухаеща на уиски… На дъното на най-долното чекмедже откри единственото интересно нещо — шпори. На едната колелцето във форма на звездичка се беше запазило, на другата беше счупено. Почти беше убедена, че бяха шпорите, които беше носил в деня на смъртта си.

„Ако татко беше тук…“ — беше казала тя онзи ден на Ската.

„Но го няма — беше й отвърнал Роланд. — Той е мъртъв.“

Шпори със счупено колелце.

Стисна го в ръка. Представи си как Оушън Фоум се вдига на задни крака, хвърля баща й (едната шпора се закача за стремето, колелцето се чупи), препъва се и пада върху тялото му. Виждаше всичко съвсем ясно, но не забелязваше змията, за която Фран Ленгил й беше разказал. Изобщо не я виждаше.

Върна шпорите на мястото им, изправи се и огледа полиците от дясната страна на бюрото, поставени така, че да са под ръка на сръчния Пат Делгадо. Там бяха подредени подвързаните с кожа тефтери, безценна колекция в общество, което е забравило как се прави хартия. Баща й беше изпълнявал длъжността на главен коняр в Баронството в продължение на повече от тридесет години и тук се намираха счетоводните му книги, доказателство за добре вършената работа.

Сюзан свали последната и я прелисти. Сладка болка изпълни сърцето й, когато видя познатите бащини писания с ъгловат почерк.

 

Родени от ХЕНРИЕТА (2) жребчета — нормални.

Мъртвородено от ДЕЛИЯ — МУТАНТ.

Родено от ЙОЛАНДА — ЧИСТОКРЪВЕН ЖРЕБЕЦ.

 

След всяка записка имаше дата. Толкова акуратен е бил. Толкова умен. Толкова…

Тя внезапно спря, разбрала, че току-що е намерила онова, което беше търсила, без дори да има ясна представа какво точно прави тук. Последните страници от счетоводния бележник бяха откъснати.

Кой би направил подобно нещо? Не и баща й; беше самоук, но ценеше хартията повече от скъпоценности и злато.

И защо бяха откъснати страниците?

Струваше й се, че знае отговора: разбира се, заради конете. Фермерите — Ленгил, Кройдън, Ренфрю — лъжеха за родословието и произхода на животните си. Същото правеше и Хенри Уъртнър, който беше наследил поста на баща й.

Ако татко беше тук…

Но не е. Той е мъртъв!

Беше казала на Роланд, че Фран Ленгил едва ли ще лъже за обстоятелствата около смъртта на баща й… Но сега би повярвала и на това.

Бог да й е на помощ, вече вярваше!

— Какво правиш тук?

Тя тихичко изпищя, изтърва книгата и се обърна. Кордилия беше застанала пред нея в един от мръсните си черни пеньоари. Най-горните три копчета бяха разкопчани и Сюзан виждаше ключиците на леля си, които стърчаха от бялата й нощница. Достатъчно беше да забележи тези стърчащи кости, за да осъзнае колко е отслабнала лелята през последните три месеца. На страната й, като белег от плесница, се виждаше червен отпечатък от възглавницата. Очите й трескаво блестяха в тъмните си орбити, обградени от подпухнала плът.

— Лельо Корд! Стресна ме! Ти…

— Какво правиш тук? — повтори Кордилия.

Сюзан се наведе и вдигна книгата.

— Дойдох да си спомня за татко! — каза и сложи книгата обратно на полицата. Кой ли беше откъснал страниците? Ленгил? Раймър? Съмняваше се. Помисли си, че най-вероятно го беше направила жената, която сега стоеше пред нея. Може би дори срещу нещо толкова незначително като късче червено злато. „Ако не те питат, няма защо да отговаряш и всичко ще е наред“ — сигурно си е мислела тя, докато е слагала монетата в касичката си, след като я е захапала, за да се увери, че действително е от злато.

— Да си го спомниш? Трябва да му искаш прошка, тъй си е. Защото си забравила лицето му, ето какво си направила. Много жалко, че си го забравила, Сю.

Девойката само я погледна.

— Била ли си с него днес? — попита с остър, писклив глас Кордилия. Започна да потрива червения белег на бузата си. Състоянието й непрекъснато се беше влошавало, осъзна Сюзан, но процесът беше станал ясно забележим, откакто бяха тръгнали слуховете за Корал Торин и Джонас.

— Била ли си с Диърборн? Мокра ли си още там долу от него? Дай да проверя!

Леля й се плъзна напред — приличаше на призрак в черната си разгърдена дреха — и Сюзан рязко я отблъсна. В страха и отвращението си я удари силно. Кордилия се блъсна в стената под покрития с паяжина прозорец.

— Ти трябва да искаш прошка! — извика девойката. — Да говориш по този начин на дъщеря му, тук! На неговото място! — Погледна за миг към полицата с бележници и отново се обърна към леля си. Ужасеният пресметлив поглед на Кордилия Делгадо й каза всичко, което искаше да научи. Не беше замесена в убийството на брат си, но знаеше нещо.

— Ти, невярна мръснице — прошепна Кордилия.

— Знаеш ли — каза й Сюзан, — вярна бях.

И наистина беше така. Сякаш от раменете й падна товар. Тръгна към вратата и на прага се обърна към леля си:

— Това беше последната ми нощ тук. И нямам намерение повече да слушам глупости. Нито пък да те гледам в състоянието, в което си. Боли ме сърцето. Обичала съм те от малка, от времето, когато правеше всичко възможно да заместиш майка ми! Не убивай остатъците от тази обич.

Кордилия закри лицето си с длани, сякаш за нея беше мъчение да гледа към Сюзан.

— Махай се оттук тогава! — изпищя. — Върни се в Сийфронт или където там искаш да се въргаляш с онова момче! Ще съм доволна никога повече не видя гнусното ти лице!

Сюзан изведе Пайлън от бокса му. Когато излязоха на двора, плачеше толкова силно, че едва се качи на седлото. Но въпреки всичко успя да го яхне и не би могла да отрече, че изпитва не само болка, но и облекчение. Когато стигна до Хай Стрийт и пришпори коня в галоп, не погледна назад.

9

През малките часове на следващата нощ Олив Торин се промъкна от стаята, където спеше сега, до онази, която почти четиридесет години беше делила със съпруга си. Подът беше леден под босите й крака и когато стигна до леглото, тя цялата трепереше… но причината за това не беше само студът. Легна до разплутия, хъркащ мъж с нощна шапчица и когато той се отдръпна от нея (коленете и гръбнакът му изпукаха шумно, докато се местеше), тя се притисна към него и го прегърна здраво. В прегръдката й нямаше страст, искаше само да се възползва от топлината му. Гръдният му кош — познат й не по-зле от нейните собствени гърди — се надигаше и спадаше под дланите й. Тя постепенно започна да се успокоява. Мъжът й изсумтя и тя се ужаси, че ще се събуди и ще я открие в леглото си — за пръв път от Бог знае колко години.

„Хайде, събуди се, де! — помисли си. — Хайде!“ Нямаше смелост да го разбуди сама — беше изчерпала куража си докато идваше насам… пътешествието през мрака беше предизвикано от един от най-лошите кошмари, които беше сънувала — но ако той се събудеше, щеше да приеме това като добър знак и да му разкаже, че е сънувала някаква огромна птица, жестока златоока Рух, която се носи над Баронството и от крилете й капе кръв.

„Където и да падне сянката й, има кръв — би му казала, — а сянката й се спуска навсякъде! Тя е върху Баронството, от Хамбри та чак до Айболт. И вятърът разнася дим от голям пожар… Дотичах да ти го съобщя, но и ти беше умрял в кабинета си, в креслото до камината — с извадени очи и череп в скута…“

Но вместо да се събуди, в съня си той я хвана за ръка, както беше правил преди да започне да се заглежда по млади момиченца — дори в сервитьорките, мътните го взели — и Олив реши, че просто ще си полежи до него и ще го остави да й държи ръката. Искаше поне за малко да се почувства както преди, когато помежду им всичко беше наред.

Дори задряма за малко. Когато се събуди, първите сивкави лъчи на зората се промъкваха през прозореца. Той беше пуснал ръката й — всъщност се беше отдръпнал чак в другия край на леглото, колкото се може по-далеч от нея. Нямаше да е хубаво да се събуди и да я види тук, реши тя сега, когато кошмарът се беше заличил от съзнанието й. Отметна завивките, спусна крака на пода и отново го погледна. Шапчицата му се беше смъкнала настрани. Намести я, ръцете й погладиха плата и костеливото чело отдолу. Той пак изсумтя. Олив го изчака да се успокои и стана. Промъкна се в стаята си тиха като призрак.

10

Два дни преди Жътва в Зеленото сърце отвориха първите сергии. Хората прииждаха да изпробват късмета си на колелото, на събори-бутилката или на улучи-коша. Имаше и омнибус с пони — каручка, пълна с развеселени деца, която кончето теглеше по разположени във форма на осмица тесни релси.

— Чарли ли беше името на понито? — попита Еди Дийн.

— Мисля, че не! — отвърна Роланд. — Това име започва по сходен начин с една извънредно неприятна дума от Свещения език.

— Каква е думата? — полюбопитства Джейк.

— Тази — поясни Стрелецът, — която означава смърт.

Рой Дипейп проследи как понито обикаля по маршрута си няколко пъти и с носталгия си спомни как се беше возил в такива каручки като малък. Разбира се, в повечето случаи те бяха крадени.

След като се наслади докрай на гледката, влезе в канцеларията на шерифа. Завари там Херк Авери, Дейв и Франк Клейпуул. Занимаваха се с почистването на странен асортимент от налудничави оръжия. Авери му кимна и се върна към работата си. Имаше нещо необичайно в него и след секунда или две Рой осъзна, че шерифът не си похапва. За пръв път влизаше тук и не виждаше чиния с храна някъде наблизо.

— Всичко готово ли е за утре? — попита.

Авери му хвърли полу-притеснен, полу-развеселен поглед.

— Що за въпроси задаваш, по дяволите?

— Тези, които Джонас ме е изпратил да те питам — каза Дипейп и от този отговор кривата, нервна усмивка на Авери помръкна.

— Ами, готови сме. — Шерифът махна с тлъстата си ръка към оръжията. — Не виждаш ли, че сме?

Дипейп би могъл да му цитира старата поговорка, че доказателство за качеството на тортата е това, че е била изядена, но не виждаше смисъл да го прави. Всичко щеше да е наред, ако трите хлапета се окажеха толкова тъпи, колкото Джонас смяташе, че са; ако ли не бяха, най-вероятно щяха да изрежат всичката сланина от телесата на Херк Авери и да натъпчат с нея най-близката глутница вълци. За Рой Дипейп нямаше голямо значение какво точно ще се случи.

— Джонас ме помоли да ти напомня за „по-рано“-то!

— Добре де, ще бъдем там по-раничко — съгласи се Авери. — Тези двамата и още шестима свестни мъже. Фран Ленгил също иска да дойде, а той има картечница. — В гласа му прозвуча искрена гордост, когато му съобщи последното, сякаш той самият беше изобретил картечницата. — Ами ти, гробарю? — Погледна лукаво към Дипейп. — Искаш ли да дойдеш с нас? За нула време те правя заместник!

— Имам си друга задача. Рейнолдс също — ухили се Дипейп. — Има предостатъчно работа за всички, шерифе. В крайна сметка, Жътва е.

11

Този следобед Сюзан и Роланд се срещнаха в колибата сред Лошите треви. Тя му разказа за бележника с откъснатите страници, а той й показа какво е оставил в северния ъгъл на хижата, скрито под купчина мухлясали кожи.

Девойката първо погледна към нещата, после към него очите й бяха ужасени.

— Какво не е наред? Какво мислиш, че не е наред?

Той поклати глава. Всичко си беше както трябва… поне доколкото можеше да прецени. Въпреки това беше почувствал необходимост да направи това, което беше сторил. Не беше като докосването… бе само предчувствие.

— Мисля, че всичко е наред — или поне дотолкова, доколкото срещу всеки един от нас ще се изправят по петдесетима от тях. Единствената ни възможност е да ги изненадаме. Не искаш да ни провалиш, нали? Няма да хукнеш при Ленгил, размахала победоносно тефтера.

Тя поклати глава. Ако Ленгил беше направил онова, което тя подозираше, щеше да си получи заслуженото след два дни. Щеше да има жътва, нали така? Богата жътва. Но това тук… то я плашеше и тя си го призна.

— Чуй ме! — Роланд обгърна лицето й с длани и я погледна в очите. — Опитвам се да бъда предвидлив. Ако нещата тръгнат на зле — а това може да се случи, — вие почти сигурно ще успеете да се измъкнете. Ти и Шийми. Ако се случи така, Сюзан, то вие — ти — трябва да дойдете тук и да вземете револверите ми. Занеси ги в Гилеад. Намери баща ми. Той ще разбере, че казвате истината, когато му ги покажеш. Разкажи му какво се е случило. Това е всичко…

— Ако ти се случи нещастие, няма да мога да направя нищо друго, освен да умра.

Дланите му все още обгръщаха лицето й. Сега той разтърси леко главата й.

— Няма да умреш! — Гласът му беше студен, а в очите му нямаше страх — само благоговение.

— Не бива да умираш, без да си изпълнила поръчението ми. Обещай ми.

— Аз… Кълна се, Роланд. Ще го направя!

— Кажи ми какво обещаваш.

— Ще дойда тук. Ще взема револверите ти. Ще ги занеса ма баща ти. Ще му разкажа всичко.

Той кимна и я пусна Върху страните й бяха отпечатани следи от дланите му.

— Изплаши ме — каза девойката и поклати глава. Не беше само това. — Плашиш ме!

— Не мога да се променя.

— Не бих и искала! — Тя го целуна — първо по лявата буза, след това по дясната, след това и по устата. Пъхна ръце в панталоните му и го погъделичка по слабините. Мъжествеността му се стегна и изду под пръстите й.

— И мечка, и рибка, и зайче, и птичка… — каза тя, покривайки лицето му с целувки. — Изпълни ми най-силното желание от всички.

По-късно се излежаваха на мечата кожа, която Роланд беше донесъл, и слушаха как вятърът шумоли в тревата.

— Обичам този звук! — прошепна Сюзан. — Представям си, че летя с вятъра… Отивам там, накъдето се носи той, и виждам онова, което той вижда.

— Тази година, ако ка ни позволи, ще летиш.

— О, да! И то заедно с теб! — Тя се обърна към него и се подпря на лакът. През продънения покрив проникваше лъч и слънчевите зайчета подскачаха по лицето й.

— Роланд, обичам те! — Девойката го целуна… после се разплака.

Той я прегърна.

— Какво ти става? Сю, какво те притеснява?

— Не знам — каза тя и се разплака още по-силно. — Единственото, което знам, е, че върху сърцето ми е паднала сянка. — Погледна го, по страните й се стичаха сълзи. — Няма да ме изоставиш, нали, скъпи? Няма да си тръгнеш без Сю, нали?

— Да, миличка.

— Дадох ти всичко, което имах. Девствеността беше последното ми богатство.

— Никога няма да те изоставя! — заяви, но по гърба му полазиха студени тръпки, макар че лежеше на топлата меча кожа, а вятърът отвън — толкова приятен преди секунда — сега звучеше като воя на звяр.

— Никога няма да те изоставя, кълна се! — повтори Роланд.

— Въпреки това ме е страх. Толкова съм изплашена…

— Не бой се — каза той тихо и нежно… и едва потисна всички неподходящи думи, които напираха от устата му.

Ще си тръгнем, Сюзан — не вдругиден, на Жътва, а сега, в този момент! Облечи се и ще се надбягваме с вятъра, ще яздим на юг и никога няма да погледнем назад… Ние ще бъдем…

… преследвани. Точно това щеше да им се случи. Преследвани от лицата на Алан и Кътбърт; както и от лицата на всички онези, които ще умрат в планините Шавед, избити от древни оръжия, които е трябвало да бъдат оставени в криптите. Преследвани най-вече от лицата на бащите им — през целия им живот. Дори Южният полюс не би бил достатъчно далеч, за да избягат от тези лица. Роланд продължи:

— Вдругиден трябва да се престориш на болна. — Бяха преповтаряли всичко това и преди, но в момента, както беше изплашен незнайно от какво, това беше единственото, което му идваше на ум. — Отиваш в стаята си, след това излизаш както онази нощ, когато се срещнахме на гробището. Криеш се известно време. Когато стане три часа, идваш тук и поглеждаш под кожите в онзи ъгъл. Ако револверите ги няма — а тях няма да ги има, кълна се, — значи всичко е наред. Тръгваш да ни посрещнеш. Отиваш в каньона, на онова място, за което ти разказах. Ние ще…

— Добре де, всичко това го знам наизуст, но нещо не е наред. — Тя погледна към него и докосна скулата му. — Страх ме е за нас двамата и дори не знам защо.

— Всичко ще бъде наред! — каза той. — Ка…

— Не ми говори за ка! — извика Сюзан. — Моля те, недей! „Ка е като вятъра — казваше баща ми, — взима каквото й трябва и не я е грижа за никого!“ Злобната стара ка, само колко я мразя!

— Сюзан…

— Не, не говори повече! — Тя се отпусна и отхвърли мечата кожа надолу към коленете си. Много по-велики мъже от Харт Торин биха дали цели кралства, за да обладаят тялото й. Слънчеви зайчета танцуваха по голата й кожа като капки дъжд. Протегна ръце към Роланд. Никога не му се беше струвала толкова красива с разпиляна около главата й коса и това странно изражение. По-късно щеше да си каже: „Тя знаеше. Нещо дълбоко в нея знаеше!“

— Няма да говорим повече — заяви тя. — Приключихме с това. Ако ме обичаш, люби ме.

И Роланд я облада за последен път. Телата им бяха споени едно за друго, а навън вятърът се носеше на запад като приливна вълна.

12

Тази вечер, когато ухиленият Демон изгря на небето, Кордилия напусна къщата си и бавно прекоси градината, шляпайки през купчините листа, които беше събрала следобеда. Носеше вързоп с дрехи. Хвърли ги под кола, на който беше набучено плашилото, и погледна към изгряващата луна — познатото намигащо око, вампирската усмивка. Сребриста като кост беше тази луна, бяло цвете, закичено на виолетовото небе.

Хилеше се на Кордилия — Кордилия й се ухили в отговор. Накрая, като че се пробуждаше от транс, пристъпи напред и смъкна плашилото от кола. Главата му се килна към рамото като на пияница, който се опитва да танцува. Червените му ръце се люлееха.

Тя смъкна дрехите му и оголи покритото с бучки получовешко тяло, навлечено с дългите гащи на мъртвия й брат. Вдигна един от предметите, които беше донесла от къщата, и го огледа на лунната светлина. Червена копринена блуза за езда, един от подаръците на кмета Торин за госпожица Колко Съм Млада и Хубава. Една от онези, които малката не искаше да носи. Курвенски дрехи, както ги наричаше. Тогава каква беше Кордилия Делгадо, която се беше грижила за малката дори след като твърдоглавият й баща реши, че трябва да се противопостави на хора като Фран Ленгил и Джон Кройдън? Съдържателка на бордей, предположи тя.

Тази мисъл й напомни за Елдред Джонас и Корал Торин, голи и разгорещени, докато в кръчмата пианистът свиреше „Червено буги“, и тя изскимтя като куче.

Нахлузи червената блуза на плашилото. Дойде ред на една от полите на Сюзан. След полата — пантофки. Накрая смени сомбрерото с една от любимите пролетни шапки на малката.

Готово! Плашилото сега беше курвичка.

— Пипнах те на местопрестъплението, хубавице! — прошепна Кордилия. — Знам за греха ти. О, да, знам. Не съм вчерашна, я.

Изнесе плашилото от градината и го сложи върху купчина листа пред къщата. Грабна шепа листа и ги напъха в деколтето на блузата. Оформи добре закръглени гърди. След като приключи, извади кибрит от джоба си и драсна една клечка.

Вятърът спря за малко, сякаш искаше да й помогне. Кордилия допря клечката до сухите листа. Скоро цялата купчина пламна. Тя грабна плашилото и застана с него пред огъня. Не чуваше трясъка на бомбичките откъм града, нито оркестъра, свирещ на Долния пазар, не забеляза дори понесеното от вятъра горящо листо, което се завъртя около главата й и се опита да й подпали косата. Очите й бяха широко отворени и празни.

Когато огънят се разгоря добре, тя пристъпи към ръба на кладата и хвърли плашилото върху нея. Пламъците се издигнаха като оранжеви цветя; искри и овъглени листа се понесоха към небето в спирален вихър.

— Тъй да бъде — изкрещя Кордилия, червената светлина превръщаше сълзите по лицето й в капки кръв. — Чарю трий!

Чучелото с дрехите на Сюзан се запали, лицето му се топеше, червените ръце пламтяха, бялото му лице почерня. Шапката също пламна, най-сетне избухна и самата глава.

Кордилия стоеше и гледаше, а юмруците й се свиваха и разпускаха. Не я беше грижа за искрите, които се сипеха по нея, нито пък за огнените листа, които се носеха към къщата. Ако сградата се беше запалила, вероятно и на това нямаше да обърне внимание.

Взираше се в огъня, докато от плашилото не остана нищо, освен пепел върху жаравата. Едва тогава, бавно като робот, тя се върна в дома си, легна на дивана и потъна в мъртвешки сън.

13

Беше три и половина сутринта в деня преди Жътва и Станли Руиз си помисли, че най-сетне е приключил за тази нощ. Последната песен беше заглъхнала преди около двадесет минути — Шеб беше издържал близо час, но сега се беше проснал с лице на пода и хъркаше юнашки. Сай Торин се беше качила в стаята си, а Големите ковчези никакви не се виждаха. Станли си мислеше, че тази вечер са отишли в Сийфронт. Мислеше си също, че при тях можеше да се намери някаква работа и за него, но не беше сигурен. Погледна нагоре към стъклените очи на Двуглавия.

— Не искам и да знам, стари приятелю — каза му той. — Единственото, за което копнея, са осем-девет часа сън — утре ще е истински ад и няма да си тръгнат до зори. Тъй че…

Протяжен писък се чу някъде иззад сградата. Станли се хвърли назад и се блъсна в бара. Шеб вдигна глава и промърмори:

— Квостаа? — после пак се пльосна на пода.

Станли нямаше никакво желание да проучва източника на писъка. Звучеше му като гласа на старата кучка Пети Ръчката.

— Ще ми се да изритам дъртия ти торбест задник от този град — промърмори и се наведе да погледне под бара. Там държеше две здрави тояги, Кротягата и Убиеца. Кротягата беше от гладко обгорено дърво, с гаранция да зашемети за около два часа всеки, който бъде цапнат по разгорещената тиква.

Станли се поколеба и взе другата тояга. Беше по-къса от Кротягата и по-широка към върха. Единият й край беше обкован с гвоздеи.

Станли заобиколи бара и прекоси сумрачния склад с наредени покрай стените бъчонки ябълкова ракия и уиски. Най-отзад имаше врата, която водеше към задния двор; Приближи се до нея, пое си дълбоко дъх и я отключи. Очакваше Пети да изпищи поне още веднъж, но нищо не се случи. Чуваше се само вятърът.

„Може да съм имал късмет и да са я убили!“ — помисли си Станли. Отвори вратата, отстъпи назад и вдигна тоягата.

Пети не беше мъртва. Облечената в мръсна поличка проститутка стоеше на пътеката към задната стаичка, с ръце на гърдите, а сбръчканата й като на пуйка шия потръпваше. Зяпаше към небето.

— Какво има? — попита Станли и се затича към нея. — Направо ми скъси живота с десет години, тъй си е!

— Луната, Станли — прошепна тя. — Виж луната, дявол те взел!

Той погледна нагоре и това, което видя, накара сърцето му да подскочи, но се опита да говори разумно и спокойно:

— Хайде сега, Пети, това е само прах, нищо повече. Успокой се, мила, нали знаеш колко е силен вятърът напоследък, пък и нямаше дъжд да отмие прахта… това е само прах, нищо друго.

Но не приличаше на облаци прах.

— Знам какво виждам — прошепна Пети.

Над тях Демонската луна се хилеше и им намигаше през кървавата си маска.