Стивън Кинг
Магьосникът (34) (Тъмната кула IV)

2

— Еди! Какво зяпаш, захарче?

Еди отмести поглед от небето и видя Сузана да сяда и да разтрива основата на врата си. Изглеждаше несигурна къде точно се намира. Може би и дори коя е всъщност. Червените калъфчета, които носеше, изглеждаха странно на тази светлина, но все още бяха най-яркото нещо в полезрението на Еди… докато не погледна към краката си и видя, че неговите обувки също изглеждаха променени — вече не мислеше, че това се дължи само на облачния ден. Погледна към обувките на Джейк, към трите ботушчета на Ко и към каубойските ботуши на Роланд. Бяха някак безжизнено червени. Като че ли магическата им сила се бе изчерпала.

Внезапно на Еди му се прииска да ги свали.

Седна до Сузана, целуна я и каза:

— Добро утро, Спяща красавице! — След това бързо, докосвайки ги с отвращение (беше като да пипаш мъртва кожа) изу обувките си. Щом го направи, видя, че са олющени на върховете, токовете са сплескани и вече не изглеждат като новички. Беше се чудил как с приятелите му са стигнали дотук — е, ако се съди по болката в мускулите на краката му и по овехтелите обувки, вече знаеше. Бяха вървели. Бяха вървели в съня си.

— Това — промърмори Сузана — е най-добрата идея, която си имал от… добре де, от дълго време. — Смъкна калъфчетата. Еди видя Джейк да сваля ботушчетата на Ко.

— Къде сме? — попита младата жена. — Еди, бяхме ли наистина там, докато…

— Докато убивах майка си — намеси се Роланд. — Да, бяхте. Както и аз. Бог да ми е на помощ, бях там. Направих го. — Закри лицето си с ръце и дрезгаво зарида.

Сузана припълзя до него. Прегърна го, а със свободната си ръка отмести дланите от лицето му. Отначало той се съпротивляваше, сетне свали ръце — тези ръце на убиец — и тя видя плувналите му в сълзи очи.

Притисна главата му към рамото си.

— Успокой се, Роланд. Това вече приключи. Ти го преодоля.

— Човек не преодолява тези неща. Никога.

— Не си я убил — намеси се Еди.

— Много е лесно да се измъкнеш — лицето на Стрелеца беше все още притиснато в рамото на Сузана, но гласът му се чуваше ясно. — Някои отговорности не могат да бъдат пренебрегнати. Някои грехове не бива да се забравят. Да, Рия беше там — отчасти поне, — но не мога да обвинявам за всичко Кьос, колкото и да ми се иска.

— Не беше и тя — каза Еди, — не това имах предвид.

Роланд вдигна глава:

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Ка — отвърна Еди. — Беше Ка.

3

В раниците им имаше храна, която нито един от тях не беше слагал вътре — бисквитки с елфите на Киблър на опаковките, сандвичи от Саран Рапед, приличащи на нещо, което можеш да си вземеш (ако си напълно отчаян) от автоматите край магистралите, както и някаква напитка, която нито Еди, нито Сузана или Джейк познаваха. На вкус беше като кока кола, но марката беше „Ноз-а-Ла“.

Похапнаха с гръб към горичката и с лице към далечния проблясък на Зеления дворец. „Ако светлината започне да угасва след час-два, все едно сме вечеряли“ — помисли си Еди, но не вярваше да се наложи. Вътрешният му часовник отново работеше и това мистериозно средство предполагаше, че е рано следобед.

Той се изправи, вдигна като за наздравица червено-бялата кутийка и се ухили към невидимата камера:

— Когато пътувам през страната на Оз в моето такуро „Спирит“, пия Ноз-а-Ла. Кара ме да съм щастлив, че съм човек! Кара ме да разбирам Господ! Дава ми лице на ангел и топки на тигър! Когато пия Ноз-а-Ла, си казвам: „Леле, не е ли готино да си жив?“ Казвам…

— Сядай долу, мошенико — каза, смеейки се, Джейк.

— Ка — съгласи се Ко. Муцуната му беше опряна на глезена на момчето и той се взираше в сандвича му с огромен интерес.

Еди се накани да седне, но странното листо-албинос отново привлече вниманието му. „Това не е листо“ — помисли си той и се приближи да го разгледа. Не, не беше листо, а парче хартия. Обърна го и прочете написаното: „дрън дрън“ и „всичко си е все едно“. Вестниците обикновено не са празни от едната страна, но Еди не беше изненадан да открие, че този е — „Оз Дейли Бъз“ беше само имитация.

Но и празната му страна не беше празна. Върху нея с красиви, изящни букви, беше отпечатано следното съобщение:

Под това се мъдреше малка рисунка.

Еди показа бележката на приятелите си. Роланд я взе последен, опипа хартията и я върна на Еди.

— Р. Ф. — каза Еди. — Човекът, който управляваше Тик Так. Това е от него, нали?

— Да. Сигурно той е пренесъл Тик Так от Луд.

— Разбира се — мрачно промърмори Джейк. — Този Флаг изглежда като някой, който моментално ще разпознае първокласния измамник. Но как е стигнал тук преди нас? Кое може да е по-бързо от-Блейн Моно, мътните го взели?

— Някоя врата — отвърна Еди. — Може да са минали през една от онези специални врати.

— Бинго! — възкликна Сузана.

— Във всеки случай предложението му го бива — намеси се Роланд. — Настоявам да го обмислите съвсем сериозно. Ако искате да се върнете в своя свят, ще ви позволя.

— Роланд, не мога да повярвам! — изумено извика Еди. — Да приказваш такива работи, след като ни принуди да дойдем до тук!

— Направих го преди да ви опозная като приятели — отвърна Роланд. — Преди да се науча да ви обичам, както обичах Алан и Кътбърт. И преди да ме насилят да… си спомня някои сцени. Да го правя беше… — Млъкна, погледна към краката си (беше си сложил отново старите ботуши) и се замисли. След това вдигна глава. — Това беше част от мен, която не се е движила или говорила в продължение на години. Мислех, че е мъртва. Но не беше. Отново се научих да обичам и съм убеден, че това вероятно е последният ми шанс за обич. Бавно схващам — Ванай и Корт винаги го казваха, както и баща ми, — но не съм глупак.

— Тогава не се дръж така — каза Еди. — Или се отнасяй с нас като преди.

— Истината е следната: наистина убивам приятелите си. И не съм сигурен, че мога да понеса това да се случи отново. Особено с Джейк… Аз… Няма значение. Нямам думи да го опиша. Но за пръв път, откакто се обърнах и убих майка си, може би намерих нещо по-важно от Кулата.

— Предполагам, че мога да го разбера.

— Също и аз — намеси се Сузана. — Но Еди е прав за ка.

— Тя взе бележката. — Роланд, не можеш да говориш за това.

— … ка, — после да се откажеш само защото са ти се изчерпали запасите ти от воля и търпение.

— Воля и търпение са отлични думи — отбеляза Роланд, — но има и една лоша, която означава същото нещо. Нарича се обсебвам.

Тя отхвърли това с нетърпеливо свиване на рамене:

— Захарче, всичко това е въпрос на ка, или ка не съществува. — Тя хвърли бележката.

— Както и да го наричаш, пак си си мъртъв, ако те сполети — каза Роланд. — Раймър, Торин, Джонас, майка ми…

Кътбърт… Сюзан! Само ги попитай. Който и да е от тях. Ако можеш.

— Пропускаш най-важната част — каза Еди, — не можеш да ни отпратиш. Не осъзнаваш ли това, глупако? Дори ако имаше врата, не бихме минали през нея. Или греша?

Погледна към Джейк и Сузана. Те поклатиха глави. Дори Ко стори същото.

— Ние се променихме — промълви Еди. — Ние… — Сега на него му липсваха думи. Как би могъл да изрази желанието си да види Кулата… и също така силното си желание да продължи да носи револвера с ръкохватка от сандалово дърво.

— Това е ка! — промърмори. Нищо друго не му дойде на ум, но беше задоволително обяснение.

— Ака! — повтори Роланд след моментно колебание. Тримата смаяно го зяпнаха.

Роланд от Гилеад се беше пошегувал.

4

— Не разбрах само едно от всичко, което видяхме — каза колебливо Сузана. — Защо майка ти се криеше зад завесата, когато ти влезе, Роланд? Да не би да е имала намерение да…

— Прехапа устни, сетне добави: — Да не е искала да те убие?

— Ако се е канела да го стори, нямаше да избере колан за оръжие. Самият факт, че ми е приготвила подарък — а той точно това и беше, инициалите ми бяха отбелязани на него — предполага, че е имала намерение да ме моли за прошка. Че се е променила…

„Знаеш ли го със сигурност или само ти се иска да вярваш?“ — зачуди се Еди. Беше въпрос, който никога не би задал. Роланд беше преминал през достатъчно изпитания, беше успял да ги върне на Пътя на лъча чрез разкриването на този кошмарен край на посещението в апартамента на майка му, и това беше достатъчно.

— Мисля, че се криеше от срам — каза Стрелецът. — Или защото е искала да обмисли как да ме заговори. Или как да ми обясни…

— А топката? — нежно го попита Сузана. — Беше ли тя на шкафчето, където я видяхме? И откраднала ли я беше тя от баща ти?

— Отговорът ми е положителен и за двата въпроса. Въпреки че… дали я е откраднала? — Явно задаваше въпроса на самия себе си. — Баща ми знаеше много неща, но понякога ги пазеше в тайна.

— Както е знаел, че майка ти и Мартин са любовници? — попита Сузана.

— Да.

— Но… едва ли вярваш, че баща ти би ти позволил да… да…

Роланд я погледна с разширени, мътни очи. Сълзите му бяха пресъхнали, но когато се опита да й се усмихне, не успя.

— Да е позволил на сина си да убие жена му ли? Не, не бих казал. Въпреки че ми се иска, не мога. Това, че би предизвикал такова нещо да се случи като човек, който си играе на „замъци“… не мога да повярвам. Но дали би позволил на ка да следва курса си? Да, най-вероятно.

— Какво стана с топката? — попита Джейк.

— Не знам. Бях припаднал. Когато се съвзех, още бях сам, а майка ми лежеше мъртва. Никой не беше чул изстрелите — стените на замъка са от масивен камък, а и цялото крило най-вероятно е било празно. Кръвта й се беше съсирила. Коланът, който беше изработила, беше окървавен, но аз го взех и си го сложих. Носех този кървав дар доста години и как го загубих е друга история — ще ви я разкажа някой път, защото е свързана с търсенето на Кулата… Но все пак някой бе влизал и бе взел кълбото на Магьосника.

— Рия? — попита Еди.

— Съмнявам се. Видях я отново, знаете ли… — Той млъкна, но в очите му се появи мрачен блясък. Еди го беше виждал преди и знаеше, че означава смърт.

Джейк беше взел бележката и посочи към малката рисунка под съобщението:

— Знаеш ли какво е това?

— Струва ми се, че е сигулът на мястото, което посетих първия път с топката. Земята на име Тъндърклап! — Той ги огледа един по един. — Мисля, че там ще се срещнем отново с този човек — това нещо, — наречено Флаг! — Обърна се в посоката, откъдето бяха дошли, движейки се като сомнамбули. — Канзас, през който преминахме, беше неговият Канзас, а чумата, която е поразила земята, беше негова зараза. Или поне така си мисля.

— Но може и да не остане тук — каза Сузана.

— Може да се разпространи — прошепна Еди.

— В нашия свят — добави Джейк.

Все още загледан към Зеления дворец, Роланд промърмори:

— Във вашия свят или в някой друг…

— Кой е Пурпурният крал? — попита внезапно Сузана.

— Нямам представа.

Стояха смълчани и наблюдаваха как Роланд гледа към двореца, където беше срещнал лъжливия магьосник и истинския спомен, с което някак си беше отворил врата към собствения си свят.

„Нашият свят — помисли си Еди и прегърна Сузана. — Сега е наш свят. Ако се върнем в Америка, а сигурно ще ни се наложи преди това да приключи, ще бъдем странници в странна страна, независимо чие «кога» е там. Сега това е нашият свят. Светът на Лъчите, Пазителите и Тъмната кула!“

— Скоро слънцето ще залезе — каза той на Роланд и сложи колебливо ръка на рамото му. — Предлагам да тръгнем на път, докато още е светло.

— Да — съгласи се Роланд. Наведе се и вдигна раницата си.

— Ами обувките? — попита Сузана.

— Да ги оставим тук — предложи Еди. — Свършиха си работата. Сядай в количката, маце! — вдигна Сузана и й помогна да седне.

— Всички деца на Бога имат буйки! — промърмори Роланд. — Нали така беше, Сузана?

— Е — отбеляза тя, докато се наместваше — схванал си главното, сладур.

— Тогава без съмнение ще си намерим още обувки, ако Господ пожелае — каза Роланд.

Джейк надничаше в раницата си и разглеждаше вещите и храната, които бяха сложени там от неизвестна ръка. Измъкна опаковано пилешко краче, погледна го и се обърна към Еди:

— Как смяташ, кой е опаковал тези неща?

Еди вдигна вежди, сякаш питаше Джейк как може да е толкова глупав.

— Палавите елфи — отвърна, — кой друг? Да тръгваме.

5

Спряха до горичката, петима странници сред безлюдната земя. Пред тях, пресичайки равнината, се полюшваше ивица трева, точно съответстваща на лентата от облаци в небето.

Пътят на лъча. Някъде напред, където този Лъч се срещаше с останалите, се издигаше Тъмната кула. Еди си помисли, че ако вятърът духаше към тях, щеше да подуши и миризмата, която се излъчваше от каменните стени.

И силния аромат на рози.

Стисна ръката на Сузана. Тя взе ръката на Роланд, а той тази на Джейк. Ко спря на две крачки пред тях с вдигната глава, вдишваше есенния въздух, който разрошваше козината му с невидими пръсти, златистите му очи бяха широко отворени.

— Ние сме ка-тет — каза Еди. С учудване установи колко се е променил; беше станал непознат дори за себе си. — Ние сме един от многото.

— Ка-тет — повтори Сузана. — Един от многото.

— Точно така — съгласи се Джейк. — Напред!

„И мечка, и рибка, и зайче, и птичка“ — помисли си Еди. Отново поеха по Пътя на лъча и към Тъмната кула.