Стивън Кинг
Магьосникът (17) (Тъмната кула IV)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wizard and Glass, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (12 април 2007 г.)

Издание:

Стивън Кинг

Тъмната кула IV

Магьосникът

 

Роман

 

Превод: от англ.: Юлия Чернева, Елена Павлова

 

Stephen King

The Dark Tower IV: Wizard and Glass

Copyright © Stephen King, 1997

Illustrations copyright © Dave McKean, 1997

 

© ИК „Плеяда“, 1998

© Юлия Чернева, преводач, 1998

© Елена павлова, преводач, 1998

© Димитър Стоянов — Димо, дизайн на корицата, 1998

 

Редактор: Мирослава Стамболджиева

Редактор: Весела Еленкова

Коректор: Петрана Старчева

 

Издателска къща „Плеяда“, София, 1998

Полипринт, Враца

 

Цена: 7400 лв.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

ДЕВЕТА ГЛАВА. СИТГО

1

Луната на Торбалан започна да избледнява — щеше да отнесе по-горещата и весела част от лятото със себе си, когато си отиде. Следобед, четири дни след пълнолуние, старият ратай от кметския дом (Мигел беше живял там много преди Харт Торин и щеше вероятно да продължи да си живее след като Торин се върне в ранчото си) стигна до къщата, която Сюзан делеше с леля си. Водеше великолепен кафяв кон. Беше вторият от трите, обещани от кмета и Сюзан веднага разпозна Фелиша. Кобилата беше една от любимките от детството й.

Сюзан прегърна Мигел и го целуна. Широката усмивка на стареца би разкрила всичките му зъби, ако му бяха останали такива.

— Хиляди благодарности, бащице — каза му тя.

— За нищо — отвърна той и й връчи повода. — Това е авансов дар от кмета.

Тя го наблюдаваше как се отдалечава и усмивката лека — полека изчезна от устните й. Фелиша стоеше търпеливо до нея, тъмнокафявата й козина блестеше като сън на лятна светлина. Но не беше сън. Приличаше на такъв в началото. Сега вече беше попаднала в капан. Фелиша не беше подарък, нито пък Пайлън — те бяха постъпково изпълнение на договора, който тя беше сключила. Леля Корд би се шокирала, но Сюзан знаеше истината.

Когато Сюзан поведе подаръка си (който всъщност беше върната собственост от нейна гледна точка) към конюшнята, леля Корд стоеше на кухненския прозорец. Викна нещо весело относно коня, който бил хубаво нещо и че грижите за него ще дават на Сюзан по-малко време за глупости. Сюзан усети надигащ се в гърлото й остър отговор и го преглътна. Помежду им беше настъпило враждебно примирие откакто се бяха карали за ризата и Сюзан не искаше първа да го нарушава. Твърде много проблеми се бяха струпали върху главата и сърцето й. Помисли си, че при още един спор с леля си може просто да я смачка като сухо клонче под ботуша си. На около десет години беше попитала баща си защо е толкова мълчалив и той й отговори: „Защото често мълчанието е злато“. Това я беше озадачило тогава, но сега го разбираше по-добре.

Настани Фелиша до Пайлън, изтри я и я нахрани. Докато кобилата дъвчеше овес, Сюзан провери копитата й. Не й харесаха подковите, които конят носеше, тъй че тя свали от гвоздея до вратата торбата на баща си, преметна презрамката през рамо и извървя двете мили до Конюшнята и Чудесната ковачница на Хуки. Кожената торба до бедрото й върна спомена за баща й по начин толкова свеж и ясен, че мъката я сграбчи отново и й се доплака. Помисли си как би се възмутил той от положението, в което се намираше, дори би се отвратил. И Уил Диърборн щеше да му хареса, беше сигурна — да му хареса и да го одобри за нея. Това я натъжи още повече.

2

Знаеше как да слага подкови и дори се наслаждаваше на това, когато беше в добро настроение — беше мръсна, проста работа, винаги беше възможно да те ритнат здравословно в ребрата, та това да разсее скуката и да те върне в реалността. Но за правенето на подкови не знаеше нищо и нямаше намерение да научава. Брайън Хуки ги майстореше някъде там отзад в ковачницата си. Сюзан лесно подбра четири нови с подходящ размер. Миризмата на коне и прясно сено я зарадва. Конюшнята и ковачницата на Хуки изглеждаха наистина страхотно. Като погледна нагоре, тя не видя нито една дупка в покрива. Времената май бяха добри за Хуки.

Той оправи подковите за нула време. Когато Сюзан се помъчи да обсъди заплащането, той се засмя и отвърна, че знае, че тя ще уреди сметките си веднага щом може, ако е рекъл Бог. Не би се отнасял така безгрижно дори към дреболия като четирите подкови само допреди година, но сега тя беше най-добрата приятелка на кмета Торин и нещата се бяха променили.

Следобедното слънце я заслепи след сумрака в ковачницата на Хуки. В последния момент успя да забележи някакъв силует на фона на светлината и след това се сблъска с него достатъчно силно, за да издрънчат зъбите й и новите подкови на Фелиша. Щеше да падне, ако не я бяха прихванали здравите ръце, които бързо се протегнаха и я сграбчиха за раменете. До този момент очите й вече се бяха приспособили и тя с удивление и недоволство видя, че младият човек, който едва не я беше съборил в праха, беше един от приятелите на Уил — Ричард Стокуърт.

— О, сай, моля за извинение! — каза той, изтърсвайки ръкавите й, сякаш наистина я беше съборил. — Добре ли сте? Наистина ли сте добре?

— Добре съм — отговори тя с усмивка. — Моля, не ми се извинявайте! — Почувства внезапно желание да го целуне по устата и да каже: „Предай това на Уил и му кажи, че няма значение какви съм ги приказвала! Кажи му, че там, откъдето идва тази, има още хиляди! И му кажи да дойде и да ги вземе всичките!“

Вместо това си представи смешната картинка как Ричард Стокуърт целува Уил по устата и му казва, че това е от Сюзан Делгадо. Започна да се киска. Сложи ръце на устата си, но това не свърши работа. Сай Стокуърт й се усмихваше в отговор… несигурно и предпазливо. „Той сигурно си мисли, че съм луда… Такава съм! Луда съм!“

— Добър ден, господин Стокуърт — каза тя и го подмина, за да запази сериозно изражението си.

— Добър ден, Сюзан Делгадо — подвикна й той в отговор.

Тя се огледа едва когато беше на петдесетина ярда нататък по улицата, но него вече го нямаше. Не беше влязъл при Хуки, помисли си тя. Чудеше се какво ли е правил господин Стокуърт в тази част на града.

След около час и половина, когато извади новите подкови от торбата на баща си, откри отговора. Между две от подковите имаше пъхнато нагънато листче хартия и още преди да го отвори тя знаеше, че сблъскването й с господин Стокуърт не е било случайност.

Разпозна почерка на Уил — същия като на бележката от букета.

Сюзан,

Можем ли да се срещнем в Ситго тази вечер или утре по същото време? Много е важно. Има връзка с онова, което обсъждахме преди. Много те моля!

У.

П.П. Най-добре да изгориш бележката.

Тя веднага я изгори и докато гледаше как пламъците първо се издигат и после гаснат, си повтаряше отново и отново думите, които най-силно я бяха впечатлили: Много те моля!

3

Тя и леля Корд хапнаха хляб и супа в мълчание и след вечеря Сюзан изкара Фелиша на Ската и гледаше как слънцето залязва. Нямаше да се срещне с него тази вечер. Вече беше имала прекалено много неприятности заради импулсивното си и необмислено поведение. Но утре?

Защо Ситго?

Има връзка с това, което обсъждахме преди.

Да, вероятно. Не се съмняваше в честта му, въпреки че много се чудеше дали той и приятелите му са онези, за които се представят. Вероятно искаше да се срещнат по въпрос, който засягаше мисията им (въпреки че тя нямаше представа какво общо би имало нефтеното поле с прекалено многото коне на Ската), но между тях беше възникнало и друго — сладко и опасно чувство. Можеха да започнат с разговор, но сигурно щяха да завършат с целувки… а целувките щяха да са само началото. Познанието не променяше чувствата и въпреки всичко тя искаше да го види. Трябваше да го види.

Така че стоеше изправена върху седлото на новия си кон (друга част от аванса на Торин по заплащането на девствеността й) и гледаше как слънцето потъва и почервенява на запад. Слушаше старото мърморене на изтъняването и за пръв път от шестнадесет години наистина се колебаеше. Всичко, което желаеше, се противопоставяше на чувството й за чест. Чувстваше ка да нараства около нея, като надигащ се около нестабилна къща вятър. Но беше лесно да предадеш честта си по тази причина, нали? Да се извиниш за пропадналия си здрав разум като въвлечеш всемогъщата ка. Беше мекушав начин на мислене.

Никога не се беше отдавала на религията и слабо вярваше в божествата на Средния Свят, тъй че, когато слънцето залезе тя се опита да се моли на баща си. И отговорът дойде, въпреки че не разбра дали идва от него или от собственото й сърце.

„Нека ка_ реши сама_ — каза гласът в съзнанието й. — Тъй или иначе ще го направи — винаги така става. Ако ка_ надвие честта ти, тъй да е. Нека ка прецени искреността на обещанието ти, колкото и да е трудно това.“_

4

На следващия ден беше неделя, традиционният почивен ден за каубоите. Малката групичка на Роланд също почиваше.

— Честно ще е да си отдъхнем — отбеляза Кътбърт, — след като и без друго не знаем какво да предприемем сега.

Точно тази неделя — шестата откакто бяха пристигнали в Хамбри — Кътбърт отиде на Горния пазар (Долният беше по-евтин, но смърдеше твърде много на риба според него), разглеждаше ярко оцветените наметала и едва сдържаше сълзите си. Майка му беше имала serape, което много харесваше и той си спомни как беше яздила понякога с него. Този спомен го изпълни с отчаяна носталгия. „Артър Хийт“, ка-май на Роланд, страдаше за майчето си така, че очите му се насълзяваха! Беше шега точно в стила на… добре де, в стила на Кътбърт Алгууд.

Докато си стоеше и беше сплел ръце зад гърба си като посетител на художествена галерия някой леко го потупа по рамото. Той се обърна и видя момичето с руса коса.

Кътбърт не беше изненадан, че Роланд си е паднал по нея. Тя беше просто главозамайваща дори когато носеше джинси и фермерска риза. Косата й беше пристегната отзад с няколко груби ремъчни примки, а очите й бяха така яркосиви, каквито Кътбърт никога не беше виждал. Той си помисли, че е цяло чудо, дето Роланд изобщо е в състояние да забелязва и другите страни на живота си… дори елементарни неща като миене на зъбите. На всичкото отгоре тя подейства като лекарство и за Кътбърт: сантименталните спомени за майка му изчезнаха моментално.

— Сай — заговори я той. Това беше всичко, което можеше да измисли, но поне беше някакво начало.

Тя кимна и му протегна това, което хората в Меджис наричат „корвет“. — Общоприетата дефиниция е „малък пакет“, а действителното значение е „малка кесийка“. Тези малки кожени предмети, които побираха не повече от няколко монети, по-често принадлежаха на дамите, отколкото на господата, въпреки че това не беше някакво твърдо установено модно правило.

— Изпусна това, приятел — каза тя.

— Не, благодаря, сай.

Тази тук можеше да принадлежи и на мъж — беше от черна кожа и без дръжка за през рамо, но той никога не я беше виждал. Никога не беше притежавал „корвет“, ако ставаше дума.

— Твоя е — настояваше тя и сега очите й така го пронизваха, че той направо чувстваше погледа й да прогаря кожата му. Би трябвало да разбере веднага, ако не беше заслепен от внезапната й поява, а също и от хитростта. Човек някак си не очаква от толкова красиво момиче да е и хитро. Красавиците не са такива, като правило, пък и не им трябва. Доколкото Бърт можеше да каже, всички хубави момичета трябва само да се събуждат сутрин и нищо повече.

— Твоя е.

— О, да — каза той и почти издърпа малката кесийка от ръцете й. Чувстваше как глуповата усмивка се разлива по лицето му. — Сега, след като го споменахте, сай…

— Сюзан — погледът й беше внимателен и предпазлив. — Нека съм Сюзан за теб, моля.

— С удоволствие. Моля за извинение, Сюзан, просто умът и паметта ми, като разбраха че е неделя, си стиснаха ръцете и отидоха на почивка заедно и ме оставиха временно без акъл в главата.

Можеше да дърдори в този дух най-малкото час, но тя го спря с безгрижното умение на по-голяма сестра:

— Лесно бих повярвала, че нямаш контрол над акъла си, господин Хийт. Или над езика си, но сигурно ще трябва да се грижиш по-добре за кесията си в бъдеще. Приятен ден! — изрече и изчезна, преди той да успее да продължи.

5

Бърт откри Роланд на мястото, където той често ходеше тези дни — горе на онази част от Ската, която повечето местни наричаха Градския страж. Даваше прекрасен изглед към Хамбри, замечтан в синкавата омара на неделния следобед, но Кътбърт доста се съмняваше, че точно гледката към града докарва най-стария му приятел тук отново и отново. Мислеше си, че по-скоро изгледът към къщата на Делгадо е основната причина.

Този път Роланд беше с Алан, но и двамата мълчаха. Кътбърт приемаше факта, че някои хора могат да изкарват доста време без да си приказват, но не мислеше, че някога би разбрал това нещо.

Пристигна в галоп, пъхна ръка под ризата си и извади кесийката.

— От Сюзан Делгадо. Даде ми я на Горния пазар. Прекрасна е, но е и хитра като лисица. Казвам го с огромно възхищение.

Лицето на Роланд светна и се оживи. Когато Кътбърт му хвърли торбичката, той я улови с една ръка и дръпна връзките й със зъби. Вътре, където пътешественикът би държал парите си, имаше малко парченце сгъната хартия. Роланд го прочете набързо, светлината угасна в очите му и усмивката изчезна от устните му.

— Какво пише? — попита Алан.

Роланд му връчи бележка и отново се зазяпа над Ската. Преди Кътбърт да види истинското отчаяние в очите на приятеля си, той не беше осъзнал напълно колко далеч в живота на Роланд (и по този начин в живота на всички им) е проникнала Сюзан Делгадо.

Алан му предаде бележката. Състоеше се от две изречения:

„По-добре да не се срещаме. Съжалявам!“

Кътбърт я прочете два пъти, като че ли самият прочит можеше да я промени и след това я върна на Роланд. Той я прибра обратно и върза връзките, след което пъхна малката кесийка в джоба си.

Кътбърт мразеше мълчанието повече от опасността (а това си беше опасност за него), но всеки опит да завърже разговор, който провеждаше наум, му се струваше груб и безчувствен, като се има предвид изражението на приятеля му. Все едно някой беше отровил Роланд. Кътбърт се отвращаваше от мисълта, че едно прекрасно младо момиче може да разтваря крака за високия и кокалест кмет на Хамбри, но настроението на Роланд предизвика в него по-силни емоции. За това тук можеше и да я намрази.

Най-накрая Алан проговори, почти свенливо:

— Ами сега, Роланд? Ще ходим ли да душим в нефтеното поле без нея?

Кътбърт одобри това. При първа среща мнозина подценяваха Алан Джоунс като глупак. Но сега, по дипломатичен начин, който Кътбърт никога не би съумял да приложи, той беше посочил, че неприятният сблъсък на приятеля им с любовта не променя техните задължения.

И Роланд се изправи на седлото и запита:

— Големите ковчези видя ли ги в града?

— Джонас и Рейнолдс — отвърна Кътбърт. — Все още няма и следа от Дипейп. Мисля, че Джонас го е пребил и го е хвърлил от скалите в изблик на ярост след онази нощ в бара.

Роланд поклати глава:

— Джонас прекалено много се нуждае от доверените си хора, за да ги хаби. Не, Дипейп просто е отстранен за известно време.

— Къде? — попита Алан.

— Където трябва да заляга в храстите и да стои под дъжда, когато времето е лошо! Най-вероятно Джонас го е пратил обратно по следите ни.

Алан възкликна изненадано. Роланд се беше отпуснал удобно върху Ръшър и гледаше съм сънливите земи долу и към пасящите коне. С една ръка несъзнателно докосваше кесийката, която беше пъхнал в ризата си. Накрая отново погледна към тях.

— Ще почакаме още малко — добави той. — Тя може и да си промени мнението.

— Роланд… — поде Алан със сериозен тон.

— Не се съмнявай в мен, Алан! Говоря като син на баща си.

— Добре — Алан се протегна и леко го побутна по рамото. Що се отнася до Кътбърт, той си запази правото да съди по-късно. Роланд може да действаше правилно, а може и да не беше така. Кътбърт обаче предположи, че в този момент той не е господар на мислите си.

— Помните ли какво обичаше да посочва Корт като основна слабост за червеи като нас? — попита Роланд с лека усмивка.

— „Препускате без да сте го обмисляли и падате в дупка“ — изимитира Алан толкова добре, че накара Кътбърт да се изсмее на глас.

Усмивката на Роланд също се разшири:

— Да. Това са думи, които смятам да запомня, момчета. Няма да разглобя играчката, за да видя какво има вътре… освен ако нямам друг избор. Сюзан може и да се завърти наоколо, ако й дадем време да помисли. Вярвах, че вече ще е съгласна да ме види, но поради… другите проблеми между нас — той замълча и известно време се възцари тишина.

— Ще ми се бащите ни да не ни бяха изпращали — проговори накрая Алан… въпреки че всъщност бащата на Роланд ги беше изпратил и тримата го знаеха. — Твърде сме млади за проблеми като тези.

— Справихме се чудесно онази нощ в „Почивката“ — напомни Кътбърт.

— Това беше тренировка, не престрелка. И те не ни приемаха на сериозно. Няма да се повтори.

— Не биха ни пратили, ако знаеха какво ще открием — каза Роланд. — Но сега, след като сме открили, трябва да действаме, нали?

Алан и Кътбърт кимнаха. Трябваше да действат, в това нямаше и капка съмнение.

— Във всеки случай, твърде късно е да се притесняваме. Ще чакаме и ще се надяваме на Сюзан. Не бих приближил Ситго без някой от Хамбри, който знае това-онова за мястото… Но ако Дипейп се върне, ще трябва да пробваме. Един Бог знае какво може да е открил или какви истории ще си измисли, за да се хареса на Джонас, или пък какво ще направи Джонас, след като го изслуша. Може да се стигне до престрелка.

— Ще й пратиш ли друга бележка, Уил Диърборн? — попита Алан.

— Не — отговори Роланд. — Ще й дадем време, колкото и да е трудно. И ще се надяваме любопитството й да я докара насам.

След тези думи той се обърна към изоставената землянка, която им служеше за дом. Кътбърт и Алан го последваха.

6

Сюзан работи здравата през остатъка от неделята — чистеше боксовете, носеше вода, изми всички стъпала. Леля Корд мълчаливо я наблюдаваше едновременно със съмнение и учудване. Сюзан не се интересуваше от това й — искаше само да се изтощи и така да избегне още една безсънна нощ. Всичко беше приключило. Нека да стане каквото трябва.

— Да не си полудяла, момиче?. — беше всичко, което леля Корд й каза, когато тя изля последното ведро мръсна вода зад кухнята. — Неделя е!

— Не съм откачила — отвърна тя, без дори да я погледне.

Легна си веднага след като луната изгря. Ръцете й бяха изтощени, краката я боляха, гърбът я пробождаше, но въпреки това не можа да заспи. Лежеше в леглото с отворени очи и нещастна. Часовете отминаваха, луната залезе, а Сюзан все още не заспиваше. Гледаше в мрака и се чудеше дали има някаква възможност, дори минимална, баща й да е бил убит, за да му затворят очите и устата.

Накрая стигна до извода, че е съгласна моментално да се срещне с Уил, дори и само за да успокои притеснения си мозък.

След като осъзна това, облекчението се плъзна по цялото й тяло и тя заспа.

7

Късно на следващия следобед, когато Роланд и приятелите му бяха в „Почивка за пътника“. Шийми дойде отвън, където беше поливал цветята си. Носеше розовото сомбреро в едната си ръка, а в другата стискаше малък пакет.

— Здрасти вий, Малки ковчези! — викна приветствено и се поклони по начин, който беше отлична имитация на техните поклони. Кътбърт отчасти се забавляваше да види такъв поклон, направен от човек с градинарски сандали. — Как сте? Добре, надявам са, щото и аз съм така!

— Добре сме като пълни бъчви с дъждовна вода — отвърна Кътбърт. — Но на никого от нас не му се нрави да ни наричат Малки ковчези, така че карай по-внимателно, става ли?

— Аха — съгласи се Шийми весело както винаги. — Аха, господин Артьр Хийт, добри човече, дето ми спаси живота! — той спря и за момент изглеждаше объркан, като че не можеше да си спомни защо беше дошъл при тях. След това погледът му се проясни, усмивката отново грейна и той протегна пакета към Роланд:

— За теб, Уил Диърборн!

— Наистина ли? Какво има вътре?

— Семенца! Точно тъй си е!

— От теб ли са, Шийми?

— О, не.

Роланд взе пакета, който беше сгънат залепен. Нямаше надписи отпред или отзад, а връхчетата на пръстите му не напипаха семена вътре.

— От кого тогава?

— Не си спомням — каза Шийми и отклони поглед встрани. След това очите му отново се насочиха към Роланд с надежда и несигурност. — Помня обаче какво трябваше да ти кажа.

— Хм; Давай тогава Шийми!

С тоя на човек, който рецитира заучено произведение, едновременно горд и нервен, той каза:

— Тези семена си разпилял по Ската.

Очите на Роланд блеснаха така яростно, че Шийми отстъпи една крачка назад. Дръпна бързо сомбрерото си, обърна се и изхвърча навън. Харесваше Уил Диърборн и приятелите му. Видя нещо в очите на Уил-сай, което силно го изплаши. В този момент разбра, че и Уил е убиец, също като онзи в палтото или този, който искаше Шийми да му облизва ботушите, или стария белокос Джонас с треперещия глас.

Лош като тях, че даже и повече.

8

Роланд пъхна пакетчето със семена в ризата си и не го отвори, докато тримата не се върнаха на верандата на Бар Кей. Изтъняването мърмореше в далечината, карайки конете им нервно да въртят уши.

— Е? — повдигна вежди Кътбърт, неспособен да сдържи любопитството си.

Роланд извади плика и го разкъса. Докато го правеше, знаеше какво иска да му съобщи Сюзан.

Останалите се наведоха — Алан отляво, Кътбърт отдясно, докато развиваше парчето хартия. Той отново видя простичкия й акуратен почерк. Съобщението не беше по-дълго от предишното, но съдържанието му беше съвсем различно.

Има портокалова горичка на около миля от градската част на Ситго. Ще те чакам там при изгрева на луната. Ела сам.

С.

И отдолу, с малки печатни букви: ИЗГОРИ ЛИСТА

 

— Ще ви следим — каза Алан.

Роланд кимна:

— Да, но отдалеч.

След това изгори бележката.

9

Портокаловата горичка беше грижливо посадена във формата на правоъгълник в края на отчасти буренясал черен път. Роланд пристигна там след смрачаване, но поне половин час преди бързо изтъняващата Луна на Торбалан да се издигне отново над хоризонта.

Докато обикаляше около един от редовете, заслушан в призрачните звуци откъм нефтеното поле на север, обзе го дълбока носталгия. Беше породена от аромат на портокаловите цветчета — нежен, надвиващ тежката смрад на петрол. Тази малка горичка нямаше нищо общо с ябълковите градини на Ню Канаан… но напомняше за тях. Вятърът люлееше дърветата и миризмата му напомняше за Гилеад с горчива настойчивост. Мина му през ум, че може никога повече да не види дома си — че се е превърнал в скитник като Луната на Торбалан горе в небето.

Чу стъпките й, чак когато застана зад него. Обърна се и пристъпи към нея.

Тя направи тревожен жест и Роланд спря объркан.

— Уил Диърборн, срещаме се с радост и болка — каза Сюзан с треперещ глас и тогава той я целуна. Изгаряха един за друг, докато Луната на Торбалан се издигаше в пламъците на последната си четвърт.

10

Рия седеше в самотната си хижа пред кухненската маса, сведена над топката, която Големите ковчези й бяха донесли преди месец и половина. Лицето й беше обляно в розово сияние и никой вече не би го сбъркал с лице на момиче. Тя притежаваше невероятна жизнена сила, която я крепеше през многото години (само най-възрастните жители на Хамбри имаха бегла представа колко е възрастна Рия от Кьос. През последните дни не й оставаше време дори да имитира чистене. Стъклената топка я беше обсебила. Когато не гледаше в нея си мислеше за гледането вътре… Такива неща беше видяла!

Ермот се виеше между костеливите й крака и съскаше недоволно, но тя не го забелязваше. Вместо това се сведе още по-ниско към отровното розово сияние на топката, омагьосана от видяното вътре.

Това бяха момичето, което дойде при нея, за да докаже девствеността си и младежът, който тя видя първия път, когато погледна в топката. Този, който беше сбъркала със стрелец преди да осъзнае, че е млад.

Глупавото момиче, което беше дошло при Рия с песен и си беше тръгнало в по-подходящо мълчание, беше чисто и можеше все още да е такова, но нямаше да запази девствеността си още дълго. И дали Харт Торин няма да остане изненадан, когато вземе предполагаемо чистата си млада любовница в кревата? Имаше начини да излъжеш мъжете за това (мъжете направо си просеха да бъдат лъгани), но тя не знаеше това. О, чудесно! И като си помислеше, че може да види Мис Горделивка да си разтваря краката точно тук, в прекрасното й кълбо! О, беше невероятно! Направо страхотно!

Тя се наведе още по-близо, дълбоките орбити на очите й се изпълниха с розов огън. Усетил, че е сляпа за умилкванията му, Ермот пропълзя мрачно по пода в търсене на буболечки. Мъсти отскочи от него и изсъска котешка ругатня, а шестокраката му сянка беше голяма и странна върху осветената от огъня стена.

11

Роланд усети какво ще се случи. Някак си успя да отстъпи от нея, тя също се дръпна, очите й бяха разширени, а бузите й пламтяха — можеше да види червенината дори на светлината на току-що изгрялата луна. Тестисите му бяха болезнено стегнати.

Тя се обърна и Роланд видя, че сомбрерото й се е килнало на гърба. Протегна едната си трепереща ръка и го оправи. Тя притисна пръстите му. Обърна се към него с умолителни очи.

— Какво да сторим? О, Уил, какво трябва да правим?

— Най-доброто, което можем — отговори той. — Както винаги ни се е налагало. Както бащите ни са ни учили.

— Това е лудост. Ако някога ни видят заедно, ще имаме сериозни проблеми. — Той се приближи към нея, но тя отстъпи назад. — Най-добре да не го правим, Уил. Ако го сторим, само ще страдаме. Освен ако нямаш предвид…

— Знаеш, че нямам. Тя кимна:

— Сложил ли си на стража приятелите си?

— Аха — отвърна той и неочаквано се усмихна — усмивка, която тя толкова обичаше. — Но не и където могат да ни гледат.

— Благодаря на боговете за това! — тя се изсмя объркано. После пристъпи към него толкова близо, че той едва се въздържа да не я прегърне отново. Вгледа се с любопитство в лицето му. — Кой си ти всъщност, Уил?

— Почти този, който казвам, че съм. В това е смешката, Сюзан. Приятелите ми и аз не бяхме изпратени тук, защото сме били пияни и сме вандалствали, но не бяхме и изпратени да разкриваме какъвто и да е заговор или секретна конспирация. Бяхме просто момчета, които трябва да се махнат от пътя по време на опасност… Всичко започна, откакто… — той тръсна глава, за да покаже колко безпомощен се чувства и Сюзан отново се сети, че ка е като вятъра — когато дойде, може и да ти вземе пилетата, хамбара и къщата. А дори и живота.

— А Уил Диърборн истинското ти име ли е?

Той сви рамене:

— Всяко едно име е еднакво подходящо, струва ми се, ако този, който отговаря на него е добър. Сюзан, ти беше в кметския дом днес, защото моят приятел Ричард те е видял да яздиш…

— Аха, налагаше се — каза тя. — Защото аз ще съм тазгодишното Жътвено момиче — Харт ме е избрал и държа да отбележа, че аз не бих се захванала с подобно нещо за нищо на света. Пък и на Олив, предполагам, й е още по-тежко.

— Ще бъдеш най-хубавото Жътвено момиче, каквото някога е имало — каза той и чистата сигурност в гласа му я накара да потрепне от удоволствие. Бузите й отново се зачервиха. Жътвеното момиче трябваше да си сменя дрехите пет пъти между обедния празник и Огъня на свечеряване. Всеки костюм беше по-хубав от предишния (в Гилеад те щяха да са девет, в това отношение Сюзан си нямаше и представа каква късметлийка е). Тя би носила с радост и петте заради Уил, ако той беше Помощник на Жътваря. Дори по-радостно тя би носила шестия костюм — сребърна дреха с тънки като косъм презрамки и пола, която стигаше високо до бедрата й. Това беше костюм, който прислужницата Мария, шивачката Кончита и Харт Торин щяха някога да видят. Него трябваше да носи, когато влезе в покоите на стареца като държанка, след като празникът приключи.

— Когато беше там, видя ли онези, дето се наричат Големите ковчези?

— Видях Джонас и онзи с палтото да си говорят в двора — отговори тя.

— Не и Дипейп? Червенокосия?

Тя поклати глава.

— Знаеш ли как се играе на Обсада, Сюзан?

— Аха. Баща ми ми показа, когато бях малка.

— Тогава знаеш как червените се подреждат от едната страна на дъската, а белите от другата. Как се скупчват около укреплението и се наместват едни спрямо други, за да подобрят защитата. Това, което се случва в Хамбри сега, е почти същото. И, както в играта, сега е най-важно кой пръв ще излезе иззад прикритието. Разбираш ли? Тя кимна веднага:

— В играта първият, който излезе зад укреплението става уязвим.

— Също и в живота. Винаги. Но понякога дори да останеш зад прикритието е трудно. Приятелите ми и аз вече преброихме почти всичко, което можем да си позволим. Да броим остатъка…

— От конете на Ската, например.

— Аха, точно тъй. Да ги преброим ще е да излезем иззад прикритието. Или воловете за които знаем…

Веждите й се повдигнаха:

— Няма волове в Хамбри. Трябва да сте сгрешили нещо.

— Няма грешка.

— Къде са?

— В Рокинг Ейч.

Сега веждите й се смъкнаха и се сключиха в замислена гримаса:

— Това е ранчото на Лаело Раймър.

— Аха, братът на Кимба. Но това не са единствените скрити съкровища в Хамбри напоследък. Има допълнителни каруци, повече хамути, укрити по хамбарите на членовете на Коневъдната асоциация, допълнителни хранителни запаси…

— Уил, не…

— Да. Всичко това и много повече. Само че да ги преброим — да ни видят да ги броим — ще е нарушаване на прикритието. Бихме рискували да ни „обсадят“. Последните ни дни приличат на кошмар — опитваме се да изглеждаме извънредно заети, без да се качваме на онази страна на Ската, която гледа към Хамбри. Става все по-трудно и по-трудно. След това получихме съобщението…

— Съобщение ли? Как? И откъде?

— Най-добре да не знаеш за това, струва ми се. Но то ни накара да вярваме, че някои от отговорите, които търсим, може да са в Ситго.

— Уил, мислиш ли, че това там може да ми помогне да разбера повече за случилото се с баща ми?

— Не знам. Възможно е, предполагам. Всичко, което знам със сигурност е, че най-сетне имаме възможност да преброим нещо от значение без да ни видят да го правим.

— Ела — каза тя. — Знам една пътека.

12

Под бледата светлина на намалялата луна, Сюзан го преведе през портокаловата горичка към бученето и скърцането на нефтеното поле. Тези звуци караха гръбнака на Роланд да потрепва. Щеше му се да държи единия от пистолетите си, скрити под дъските на пода на землянката.

— Можеш да ми се довериш, Уил, но това не значи, че ще съм ти от голяма полза — каза тя с малко по-силен от шепот глас. — Била съм достатъчно близо до Ситго, за да го чувам през целия си живот, но на пръсти мога да преброя идванията си тук. Първите две-три са били заедно с мои приятели.

— А после?

— С баща ми. Той винаги се е интересувал от Древните и леля ми Корд често казваше, че това ще свърши зле — тя преглътна с мъка. — И той наистина свърши зле, макар да се съмнявам, че Древните са отговорни. Бедният татко.

Те достигнаха ограда с мрежа. Зад нея се издигаха кулите на петролните помпи като войници с ръста на властелина Пърт. Звукът им беше задъхан — дишане на изтощени до смърт чудовища. Разбира се, това беше място, което приличаше на къща с духове на открито.

— Надявам се, че приятелите ти ще следят добре.

— Тъй ще е.

— Имате ли уговорен сигнал?

— Писък на козодой. Да се надяваме, че няма да го чуем.

— Аха, дано е тъй — тя го хвана за ръката и го поведе през нефтеното поле.

13

Първия път, когато газовата факла проблесна пред тях, Уил промърмори под мустак ругатня (толкова бърза, каквато тя не беше чувала от смъртта на баща си) и спусна свободната ръка към колана си.

— Полека! Това е само свещ! Газова тръба!

Той бавно се отпусна:

— Тази, която ползват, нали?

— Аха. Подкарват няколко машини с газта. Не са нищо повече от играчки, тъй си е. Най-вече правят лед.

— Опитах го в деня, когато посетихме шерифа.

Той не се стресна, когато факлата пламна отново. Огледа без особен интерес трите танка за газ зад онова, което хората в Хамбри наричаха „свещ“. Наблизо бяха отрупани ръждиви бутилки, в които газта да може да се налива и пренася.

— Виждал ли си такива преди? — попита тя.

Той кимна.

— Вътрешните Баронства сигурно са много странни — каза Сюзан.

— Започвам да си мисля, че не са по-странни от тези във Външната Арка — добави той и бавно се обърна. Посочи нещо.

— Какво е онуй здание там? От Древните ли е останало?

— Аха.

На изток от Ситго почвата стръмно се спускаше по обрасъл с дървета склон с широк прорез в средата. Пътеката се виждаше на лунната светлина като път в косата. Недалеч от края на склона имаше обградено с камъни полурухнало здание. Купчините боклук сигурно бяха останки от множество паднали комини — поне така можеше да се съди от този, който все още се крепеше. Каквото и да бяха правили Древните освен това, бяха произвеждали и сума дим.

— Имало е полезни неща там, когато баща ми е бил малък — каза тя. — Хартия и разни такива, дори и писалки с мастило, които работят… поне известно време. — Тя посочи отляво на сградата, където се простираше правоъгълник от разтрошени камъни и няколко ръждиви скелета, служили някога на Древните за странния им начин на пътуване без коне. — Преди там имаше неща като танкове за газ, само че много, много по-големи. Като големи сребърни кутии. И не ръждясваха като останалите. Нямам представа какво е станало с тях, освен ако някой не ги е отмъкнал за водни цистерни. Никога не бих посмяла… Може да донесе нещастие, даже ако не са заразени с нещо.

Тя се обърна към него и го целуна.

— О, Уил. Колко жалко е за теб.

— Колко жалко и за двама ни! — каза той и след това си размениха един от онези дълги, болезнени погледи, на които са способни само тийнейджърите. Най-сетне се разделиха и продължиха напред, хванати за ръце.

Тя не можеше да прецени кое я плаши повече — няколкото помпи, които още работеха или дузините повредени такива. Това, което знаеше със сигурност беше, че няма сила на земята, която да я прекара през оградата без приятел близо до нея. Помпите пищяха; от време на време някой цилиндър изскърцваше като че ли е бил настъпен. На равномерни интервали „свещта“ избухваше като драконов дъх и „захвърляше“ сенките им далеч напред. Тя се ослуша за писъка на козодоя, но не чу нищо.

Стигнаха до широка ивица (някога без съмнение това е бил главен път), която разделяше нефтеното поле на две. По средата й преминаваше стоманена тръба с ръждиви болтове. Беше закопана дълбоко и над земята се виждаше само горният й ръб.

— Какво е това? — попита той.

— Тръбата, която отвежда нефта към онази сграда, струва ми се. Не служи за нищо, защото е суха от години.

Той приклекна на едно коляно, плъзна внимателно длан в пространството между чакъла на насипа и ръждивата стена на тръбата. Тя нервно го наблюдаваше, хапейки устни, за да се удържи да не каже нещо, което сигурно ще прозвучи страхливо или женствено: Какво, ако там долу в забравения от Бога мрак има отровни паяци? Или ако ръката му се заклещи? Какво ще правят тогава?

Нищо такова не би могло да стане, разбра тя, когато той издърпа ръката си. Беше мазна и черна от петрол.

— Суха от години? — попита той с лека усмивка.

Тя можеше само стреснато да поклати глава.

14

Последваха тръбата до мястото, където изгнила порта преграждаше пътя. Тръбата (сега тя можеше да види нефта да тече от старите й винтове, дори и на слабата светлина) хлътваше под вратата. Минаха над нея. Помисли си, че ръцете му са малко твърде интимни в помагането и трепваше при всяко докосване. „Ако не спре, главата ми ще експлодира като «свещта»“ — помисли си тя и се засмя.

— Сюзан?

— Не ми обръщай внимание, Уил, просто нерви.

Размениха си още един дълъг поглед, когато стояха от другата страна на вратата и след това заедно се спуснаха по хълма. Докато вървяха, тя забеляза нещо странно — много от боровете бяха окастрени. Белезите от брадви и боровата смола ясно се забелязваха на лунната светлина и изглеждаха пресни. Тя ги посочи на Уил, който кимна и не каза нищо.

В подножието на хълма тръбата се показваше от земята и, подкрепяна от редица ръждиви стоманени подпори, се точеше на около седемдесет ярда към изоставената сграда, преди да прекъсне внезапно. Под този участък имаше нещо, което приличаше на езеро от съхнещ, лепкав петрол. Това, че се беше плискало тук от известно време, Сюзан можеше да определи по труповете на птиците, които се виждаха, разпилени из него. Бяха кацнали да проучат, залепнали и обречени да умрат по бавен и жесток начин.

Тя се втренчи в това с разширени, неразбиращи очи. Уил беше коленичил. Тя проследи ясното движение на пръста му с нарастващо неверие и объркване. Имаше следи. Много големи. Само едно животно можеше да остави такива.

— Волове — възкликна тя.

— Аха. Дошли са оттам. — Той посочи мястото, където свършваше тръбата. — И са тръгнали натам… Личеше си, че някой се е опитал да скрие следите и отъпканата почва, по която нещо тежко беше влачено и търкаляна. Бъркотията беше леко загладена, но следите все още бяха ясни. Тя дори си помисли, че знае какво са теглили воловете. Разбра, че Уил също знае.

Следите се разделяха на две дъги от края на тръбата. Сюзан и Уил Диърборн последваха дясната. Тя не беше изненадана да види следи от колела, отпечатани заедно с копитата на воловете. Те бяха плитки (лятото беше сухо, а почвата — твърда почти като чакъл), но все пак се виждаха. Това означаваше, че е преместван голям товар. Иначе защо са били нужни волове.

— Гледай — каза Уил, когато приближиха края на гората в подножието на хълма. Тя най-сетне видя какво е привлякло вниманието му, но се учуди колко остри бяха очите му. Направо свръхестествени. Виждаха се следи от ботуши. Не бяха пресни, но бяха доста по-нови от следите на воловете и колелетата.

— Те са на онзи с палтото — поясни той, като посочи ясната редичка следи. — На Рейнолдс.

— Уил! Не би могъл да знаеш!

Той изглеждаше изумен, после се засмя:

— Разбира се, че мога. Той върви като извръща малко левия си крак. Това не е магия, Сюзан, дъще на Патрик, само следотърсачество.

— Как може да знаеш толкова много и да си така млад? — попита тя. — Кой си ти, Уил?

Той се изправи и я погледна в очите:

— Не се казвам Уил, а Роланд. И сега оставих живота си в ръцете ти. Нямам нищо против това, но може би съм подложил и твоя живот на риск. Трябва да пазиш тайната до смърт!

— Роланд… — каза тя удивено. Опитваше името на вкус.

— Аха. Кое от двете ти харесва повече?

— Истинското — отговори веднага. — Това е благородно име, тъй си е.

Той се усмихна успокоен и това беше усмивка, която му възвърна младежкия вид.

Тя се надигна на пръсти и докосна с устни неговите. Целувката, която започна сковано, разцъфна като цвете: разтвори се и беше бавна и сладка. Тя чувстваше езика му да докосва долната й устна и го посрещна, срамежливо в началото, със собствения си език. Ръцете му обгърнаха гърба й, после се промъкнаха отпред. Докосна гърдите й, после срамежливо прокара длани от основата до върховете им. Изпусна лека, нечленоразделна въздишка. Когато се притисна по-близо до нея и започна да целува шията й, тя почувства каменната твърдост под колана му. Това беше ка в крайна сметка — ка като вятъра и тя щеше да тръгне доброволно с него, да остави честта и обещанията зад себе си.

Отвори уста да му го каже и тогава я обзе странно, но много ясно усещане, че ги наблюдават. Тя като че ли дори знаеше кой ги гледа. Отдръпна се от Роланд, токовете на ботушите й несигурно потропваха в полуразличените следи на воловете.

— Махай се, дърта мръснице! — промърмори. — Ако ни следиш някак си, не знам как, то се махай веднага!

15

На върха на Кьос Рия се дръпна от топката, бълвайки ругатни с такъв нисък и дрезгав глас, че звучеше точно като собствената си змия. Не знаеше какво е казала Сюзан (звуците не минаваха през кълбото, само гледките), но знаеше, че момичето я е усетило. И щом това стана, всичко изчезна. Стъклената топка проблесна в яркорозово и след това потъмня. Нито едно прокарване на ръката над нея не можа да я накара да се проясни отново.

— Аха, добре, тъй да е! — изрече накрая и се предаде. Помнеше проклетото свенливо момиче да стои хипнотизирано на прага й. Помнеше и какво беше казала на момичето да стори, след като загуби девствеността си и започна да се хили, а доброто й настроение се възвърна. Защото ако тя се отдадеше за пръв път на това скитащо хлапе, вместо на Харт Торин, майтапът щеше да е още по-голям, нали?

Рия седеше в сенките на смрадливата си къща и започна да се киска.

16

Роланд се взря в нея с разширени очи и когато Сюзан му разказа малко повече за Рия (тя пропусна отвратителното описание на процеса, залегнал зад думите „доказване на невинност“), желанието му се охлади достатъчно, за да си възвърне самоконтрола.

— Мисля, че само си си въобразила — каза той, когато тя завърши разказа си.

— Не е така.

— Не е дори подсъзнанието ти?

При тези думи тя сведе поглед и не каза нищо.

— Сюзан, не бих те наранил за нищо на света.

— И ме обичаш? — все още без да вдига очи.

— Аха, така е.

— Тогава най-добре не ме целувай и докосвай повече, не и тази вечер. Не бих устояла, ако го сториш.

Той кимна безмълвно и протегна ръка. Тя я стисна и заедно продължиха в посоката, в която вървяха преди.

Още когато бяха на десетина ярда от горичката и двамата видяха сиянието на метал, въпреки гъстите клони. „Твърде гъсти — помисли си тя. — Твърде гъсти още от тук.“

Бяха клонки от боровете, онези, които бяха отсечени от дърветата на склона. Те прикриваха големите сребърни казани, липсващи от павирания участък. Най-вероятно сребърните контейнери бяха докарани дотук от воловете и после скрити. Но защо?

Роланд проучи редиците струпани борови клонки, после спря и премести няколко встрани. По този начин създаде проход и я подкани да мине навътре.

— Оглеждай се внимателно! — каза той. — Съмнявам се, че са си играли да слагат капани или жици, но винаги е добре да внимава човек.

Зад камуфлажната стена танкерите бяха грижливо строени като войничета-играчки в края на деня и Сюзан изведнъж разбра защо са били скрити. Те бяха отново снабдени с колела, добре изработени от солиден дъб. Всяко беше обхванато от тънка желязна лента. Колелетата бяха нови, както и лентите, а осите бяха изработени на ръка. Тя познаваше само един ковач в Баронството, способен да извърши такава фина работа — Брайън Хуки, при когото беше ходила за подковите на Фелиша. Той се усмихваше и я потупваше по рамото, когато го беше посетила с торбата на баща си на бедрото. Брайън Хуки беше един от най-добрите приятели на Пат Делгадо.

Спомни си, че по всичко личеше, че времената са добри за сай Хуки. В ковачницата имаше предостатъчно работа. Хуки беше правил купища колела и оси. Разбира се, някой му е плащал за труда. Възможно беше да е Елдред Джонас; Кимба Раймър беше още по-подходящ за работодател. Харт? Тя просто не би могла да повярва. Умът на Харт, колкото и малко да му беше останал, това лято беше фиксиран върху друг проблем.

Между танкерите имаше нещо като пътека. Роланд бавно премина по нея с ръце на гърба и четеше надписите върху табелите на танкерите: СИТГО. СЪНОКО. ЕКСЪН. КАНО — КО. Спря веднъж и прочете на глас, колебливо:

— Чисто гориво за по-добро бъдеще — изсумтя меко. — Глупости! Това е бъдещето.

— Роланд. — Уил, исках да кажа. За какво служат те?

В началото той не й отговори, а тръгна обратно покрай лъскавите стоманени казани. Бяха четиринадесет от тази страна на мистериозно реактивираната петролна тръба и тя предположи, че същият брой са и от другата. Докато той вървеше, почукваше с юмрук по всеки един. Звукът беше глух и плътен. Всички бяха пълни с петрол от нефтеното поле на Ситго.

— Били са приготвени от доста време, предполагам — каза той. — Съмнявам се, че Големите ковчези са направили всичко сами, но няма съмнение, че са участвали… Първо са били сложени новите колелета на мястото на старите изгнили гуми. После са ги напълнили. Използвали са воловете да ги подредят тук, в основата на хълма. После, когато сме дошли, им се е сторило разумно да вземат мерки и да скрият тези тук. Може и да сме глупави бебета, но сигурно сме достатъчно умни, за да се зачудим какво правят тук двадесет и осем пълни нефтени танкери с нови колелета. Така че са дошли и са ги покрили.

— Джонас, Рейнолдс и Дипейп.

— Аха.

— Но защо? — Тя го хвана за ръката и повтори въпроса си. — За какво служат те?

— За Фарсън — отговори привидно спокойно Роланд. — За Добрия. Сдружението знае, че той е открил няколко военни машини. Те или са останали от Древните, или идват от друго „къде“-то. Досега Сдружението не се страхуваше от тях, защото те не работеха. Мълчаливи са. Някои казваха, че Фарсън е полудял да се доверява на такива повредени неща, но…

— Но може и да не са повредени. Може да им трябва само това тук. И сигурно Фарсън е наясно.

Роланд кимна.

Тя докосна единия от танкерите. Пръстите й се омазниха. Тя ги потри, подуши ги, после клекна и откъсна сноп трева да си обърше ръцете:

— Нашите машини не работят с това. Пробвали сме. Задавя ги.

Роланд отново кимна.

— Моят ба… моят народ от Вътрешния Полукръг също е наясно. Разчитат на това. Но ако Фарсън се е забъркал в това и е пратил хора да дойдат тук и да напълнят танкерите, както явно е направил, той или знае начин да го докара до използваемо състояние, или мисли, че може. А ако вкара силите на Сдружението в битка на място, където бързото отстъпление е невъзможно и ако може да използва машини с оръжия като онези, за които се разказва в легендите, би могъл да спечели не само битката. Би могъл да покори десет хиляди бойци на коне и да спечели войната.

— Но сигурно бащите ви знаят, че…

Роланд поклати глава. Едно беше какво точно знаят бащите им, а съвсем друго какви заключения ще си извадят. Какво караше хората да вършат това — нужда, страх или фанатична гордост, предавана от баща на син по линията на Артур Илд? Можеше да й каже само някои от подозренията си.

— Мисля, че няма да чакат още много, за да ударят Фарсън. Иначе Сдружението просто ще си изгние отвътре. А ако това се случи, голяма част от Средния Свят ще си замине с него.

— Но… — тя замълча, прехапа устни и поклати глава. — Сигурно дори Фарсън трябва да знае… да разбира… — тя се вгледа в него с широко отворени очи. — Начините на Древните водят към смъртта. Всеки го знае, тъй си е.

Роланд от Гилеад откри, че си спомня за готвача на име Хакс, който увисна на въжето. Той беше умрял за Фарсън. Но преди това беше тровил деца заради него.

— Смъртта — каза той — е точно това, на което служи Джон Фарсън.

Отново в градината.

Струваше им се, че са минали часове, но всъщност бяха изминали не повече от четиридесет и пет минути. Последната лятна луна, смалена, но все още ярка, продължаваше да сияе над тях.

Тя го преведе обратно до мястото, където беше вързала коня си. Пайлън сведе глава и изцвили меко към Роланд. Той видя, че конят е подготвен за тихо промъкване — всяко копито и стремената бяха омотани с парцали.

После се обърна към Сюзан.

Кой може да си спомни сладостта и болките от онези ранни години? Помним нашата първа истинска любов не по-ясно от халюцинациите, сполетели ни при силна треска. Тази нощ и под бледнеещата луна, Роланд Дисчейн и Сюзан Делгадо бяха почти разкъсани на части от копнежите си един за друг, съмняваха се какво е правилно и умираха от чувства, които бяха едновременно силни и безнадеждни.

Пристъпиха един към друг, после отстъпиха… Вглеждаха се в очите си с безпомощно възхищение… Тя помнеше думите му, че ще стори всичко за нея, дори ако трябва да я дели с друг мъж. Не биваше (и сигурно не можеше) да наруши даденото на Торин обещание. И тук беше най-страшното: дори и да беше силна като вятър ка, май честта и обещанията, които бяха дали, щяха да се окажат още по-силни.

— Какво ще правим сега? — попита тя с пресъхнали устни.

— Не знам. Трябва да си помисля и да говоря с приятелите си. Леля ти ще ти се кара ли като се прибереш? Ще иска ли да знае къде си била и какво си правила?

— За мен ли се притесняваш или за себе си и плановете си, Уили?

Той не отговори, само я гледаше. След малко Сюзан сведе поглед:

— Съжалявам, това беше жестоко. Не, тя няма да ме накаже. Често излизам да яздя нощем, въпреки че рядко се отдалеча вам толкова от къщата.

— Но тя не би могла да знае къде си ходила?

— Не. Пък и напоследък се отбягваме. То е като да държиш две бурета с барут на едно и също място. — Тя протегна ръце. Затькна ръкавиците в колана си и пръстите, които стиснаха неговите длани, бяха студени. — Това няма да свърши добре — прошепна.

— Не говори така, Сюзан.

— Налага се. Но каквото и да се случи, аз те обичам, Роланд.

Той я прегърна и я целуна. Тя бавно доближи устни до ухото му и прошепна:

— Ако ме обичаш, тогава ме люби. Накарай ме да наруша обещанието си.

За дълго време, докато сърцето й не биеше, той не отговори и тя си позволи да се надява. После поклати глава — само веднъж, но уверено:

— Сюзан, не мога.

— Значи гордостта ти е по-голяма от любовта към мен? Аха? Тъй да бъде! — Тя се метна на седлото и не обърна внимание на тихия му повик да почака. Той нямаше да я получи обезчестена и нейното обещание към Торин беше дадено преди Роланд да се появи на земята. Така беше и как смееше той да настоява, че загубата на чест и последвалият срам ще са само нейни? По-късно, легнала в леглото си и страдаща от безсъние, тя щеше да осъзнае защо бе постъпил така. И тя дори не беше напуснала портокаловата горичка, когато вдигна лявата ръка към лицето си, усети влагата там и разбра, че той също е плакал.

18

Роланд обикаляше горите извън града до залеза на луната, като се опитваше да овладее поне малко бурните си емоции. Чудеше се какво да правят с откритието си в Ситго и след това мислите му отново се прехвърляха към Сюзан. Беше ли той глупак, че не я взе, когато тя искаше да бъде обладана? „Ако ме обичаш, люби ме.“ Тези думи почти то бяха разкъсали. Но в дълбините на сърцето си (където му говореше най-чистият бащин глас) той усещаше, че не е сгрешил. Това не беше само въпрос на чест, каквото и да си мислеше тя. Но нека я остави да мисли каквото си ще. По-добре тя да го намрази малко, отколкото да осъзнае в каква опасност са и двамата.

Около три той се накани да обърне към Бар Кей, когато чу бърз тропот на конски копита да се приближава от запад по главния път. Без да мисли защо му се струва толкова важно да го стори, Роланд се обърна в тази посока и накара Ръшър да спре зад висок, увяхнал жив плет. За около десет минути звукът от копита продължаваше да се чува. Времето беше достатъчно, за да осъзнае Роланд кой препуска към Хамбри два часа преди изгрев. И не сбърка. Луната беше залязла, но той разпозна Рой Дипейп. По изгрев Големите ковчези отново щяха да са трима.

Роланд обърна Ръшър в предишната посока и го пришпори с цел да се присъедини към собствените си приятели.