Стивън Кинг
Магьосникът (29) (Тъмната кула IV)

2

Часовникът на кулата над градската заседателна палата удари дванадесет. И ако непривичната тишина, надвиснала над Хамбри, беше необичайна, тишината в „Почивка за Пътника“ беше направо страшна. Най-малкото двеста души бяха наблъскани под мъртвия поглед на препарираното животно. Всички се наливаха здравата, но не разговаряха. Чуваше се само тътрене на крака или нетърпеливо почукване с чаша по бара, подсказващо, че човекът се нуждае от още едно питие.

Шеб се беше опитал да свири на пианото, но един каубой с белег на бузата беше допрял ножа си до ухото му и му беше наредил да прекрати това дрънкане, ако иска да си запази тъпанчето. Шеб веднага стана от столчето и отиде на бара да помага на Стаили и Пети Ръчката да наливат скоросмъртницата.

Посетителите бяха объркани и мрачни. Жътвеният, празник им беше отнет и не знаеха как да реагират. Пак щеше да си има клада, както и купища плашила за изгаряне, но нямаше нито жътвени целувки, нито пък щеше да има танци довечера… нито гатанки, надбягвания, борба в кал, шегички… нищо интересно, мътните го взели! Вместо веселие беше имало убийство, виновните бяха избягали и хората само можеха да се надяват убийците да си платят. Напиващите се мъже бяха не по-малко опасни от буреносни облаци и търсеха някого, върху когото да си съсредоточат вниманието, някой, който да им каже какво да правят.

И, разбира се, някого, когото да хвърлят в огъня, както е било по времето на Илд.

Бяха стигнали горе-долу дотам в размислите си, когато, люлеещите се врати се отвориха и в бара влязоха две жени. Мнозина познаваха вещицата, която вървеше отпред, и повечето от тях кръстосаха пръсти против уроки. Надигна се многогласно мърморене. Това беше Кьос, старата вещица, и въпреки че лицето й беше цялото в струпеи, а очите й бяха потънали така дълбоко в орбитите си, че едва можеха да ги различат, тя излъчваше невероятна жизнена енергия. Устните й бяха червени, като че ли беше яла къпини.

Жената зад нея вървеше бавно и сковано, притиснала с ръка корема си. Лицето й беше бледо като платно.

Рия спря в средата на залата и подмина зяпачите, без дори да ги забележи. Когато стигна центъра на бара и застана точно под Двуглавия, се обърна да огледа смълчаните каубои и граждани.

— Повечето от вас ме познават! — извика с дрезгав глас, който приличаше на скърцане. — За тези от вас, на които никога не им е трябвал любовен еликсир, за да си върнат мъжката сила, или пък им е писнало от острия език на тъщата… Аз съм Рия, магьосницата от Кьос, а жената до мен е леля на момичето, което освободи убийците снощи… Също то момиче, което уби нашия шериф и един почтен младеж. Умолявал я е да му пощади живота в името на жената и детенцето му, а тя го е застреляла. Жестока е тя! Жестока и безсърдечна.

Чуха се бурни възгласи. Рия вдигна кокалестите си длани и мърморенето мигновено секна. Бавно се обърна и ги огледа, все още с вдигнати ръце.

— Дойдоха странници и вие ги приветствахте с добре дошли — изкрещя тя със скърцащия си глас. — Приветствахте ги и им дадохте хляб, а те ви отвърнаха с кръв. Със смъртта на онези, които обичахте и от които зависехте. Отровиха ви Жътвата и само боговете знаят какви още проклятия са ви навлекли.

Сега мърморенето беше по-силно. Тя се беше докоснала до най-дълбоките им страхове — че злото от тази година ще се разпръсне, че дори ще се разпространи върху новите стада, които толкова дълго и с такава надежда бяха чакали да се появят във Външната арка.

— Но те си тръгнаха и едва ли ще се върнат — продължи Рия. — Може тъй да е по-добре — защо да цапаме земите си с чужда кръв? Но има нещо друго… един от нашите… една жена предаде града си и собствения си народ.

Гласът й се сниши до дрезгав шепот; слушателите й пристъпиха напред да я чуят. Рия тласна напред бледата, повяхнала жена в мръсна черна дреха и прошепна нещо в ухото й… но всички чуха думите й.

— Ела, скъпа. Разкажи им това, което каза на мен.

С мъртъв, унесен глас Кордилия промълви:

— Тя каза, че няма да се отдаде на кмета. Не бил достатъчно добър за такава като нея. След това избра Уил Диърборн. Цената за тялото й беше високопоставено място в двора на Гилеад като негова съпруга… и убийството на Харт Торин. Диърборн й плати. Силно я желаеше и с удоволствие плати цената. Приятелите му помагаха; те също са могли да се възползват от нея, доколкото знам. Канцлерът Раймър сигурно им е застанал на пътя. Или просто са го видели и са поискали да приключат и с него.

— Мръсници! — изкрещя Пети. — Гнусни малки змийчета!

— Сега им кажи какво трябва да се направи, за да не разнесем проклятието върху новия сезон, скъпа — напомни й тихо Рия.

Кордилия Делгадо вдигна глава и погледна към мъжете. Пое си дъх, вдишвайки киселия, натрапчив аромат на ябъл кова ракия.

— Хванете я! Казвам го с любов и жал, така е!

Тишина. Всички смаяно я наблюдаваха.

— Боядисайте й ръцете!

Звярът на стената ги съзерцаваше със стъкления си поглед.

— Чарю трий — прошепна Кордилия.

Съгласието им не беше вик, а прозвуча като повей на есенен вятър през оголените клони на дърветата.

3

Шийми тича след лошия ловец и Сюзан-сай, докато умората го повали — дробовете му горяха и болката в хълбока му се беше превърнала в нажежен шиш. Просна се по лице върху тревата, притиснал с ръка дясната си страна и смръщен от болка.

Лежа там известно време, заровил лице в ароматната трева — осъзнаваше, че те се отдалечават все повече и повече, но знаеше също, че няма да има полза да се надигне и да тича отново, докато болката не отшуми напълно. Остана на мястото си, вдигнал глава и втренчен в следата, оставена от Сюзан-сай и лошия ловец. Тъкмо беше готов да се изправи на крака, когато Капричозо го ухапа.

— Дяволите да те вземат! — изпищя Шийми и скочи на крака. Няма нищо по-вълшебно от едно ухапване отзад, както би отбелязал някой с по-философски настроен ум; то веднага заличава всички проблеми, все едно колко тежки или ужасни са те.

— Защото направи, ти злобен стар смок? — Той усърдно разтриваше раната си и от очите му се стичаха сълзи.

Капричозо протегна врат, оголи зъби в сатанинската усмивка, която само мулетата и камилите умеят да изобразяват, и изпръхтя. Пръхтенето му прозвуча като смях.

Юздата на мулето все още се влачеше по земята. Шийми се протегна към нея и когато Капи наклони глава да го ухапе отново, момчето силно го удари между очите. Капи изсумтя и примигна.

— Сам си го предизвика, приятел! — каза младежът. — Цяла седмица ще трябва да ям на колене, така си е! Няма да мога да приседна даже на пухена възглавничка! — Омота юздата около юмрука си и се покатери на гърба на мулето. Капи не се опита да го събори, но Шийми потръпна от болка. Все пак беше имал късмет, реши той. Задникът го болеше, но поне нямаше да му се наложи да ходи пеша…

— Мърдай, глупчо! — извика. — Побързай! Тичай колкото ти държат краката!

4

Следата водеше към голямото старо имение на брега на океана. Шийми слезе от гърба на мулето, щом мина през арката на Сийфронт, като се чудеше какво да прави. Че бяха дошли тук, нямаше ни най-малко съмнение — конете на Сюзан и на лошия ловец бяха вързани един до друг в двора.

Ездачите, които влизаха и излизаха от имението (в повечето случаи белокоси каубои, които са били сметнати за твърде стари, за да участват в отряда на Ленгил), изобщо не обръщаха внимание на момчето от странноприемницата и неговото муле, но Мигел можеше да го забележи. Старецът никога не го беше харесвал и се държеше така, сякаш Шийми ще отмъкне нещо, тъй че най-вероятно щеше да го изпъди.

„Не, няма да успее — помисли си той мрачно. — Не и днес, днес не мога да го оставя да ме командва! Няма да се махна, даже и да се разкрещи!“

Но ако дъртакът се развикаше и вдигнеше тревога, тогава какво? Лошият Голям ковчег можеше да дойде и да го убие. Шийми беше готов да умре за приятелите си, но не и преди да си е изпълнил задачата.

Стоеше под студената слънчева светлина, пристъпваше от крак на крак, колебаеше се и от все сърце му се искаше да е по-умен, отколкото е, за да измисли някакъв план. Мина час, след това и втори. Времето течеше бавно. Той чувстваше, че всяка възможност да помогне на Сюзан-сай се изплъзва, но не знаеше какво да предприеме. По едно време чу нещо, което прозвуча като гръмотевица от запад… въпреки че есенният ден беше ясен и не изглеждаше да наближава буря.

Почти беше решил да прекоси двора, който беше празен в момента и може би щеше да успее да стигне до къщата — когато човекът, от когото се беше страхувал, излезе от конюшнята.

Беше окичен с жътвени амулети и мъртво пиян. Залитайки, стигна до средата на двора, а връзките на сомбрерото му бяха омотани около гърчавия му врат и дългата му коса се развяваше от вятъра. Очите му излъчваха ярост и изумление.

— Кой направи това? — изкрещя. Погледна към Демонската луна, която плуваше в небето. Макар че Шийми никак не харесваше стареца, сърцето му подскочи. Носеше лош късмет да гледаш право в стария Демон, така си беше.

— Кой направи това? — повторно извика Мигел, след което изпищя толкова силно, че се олюля и едва не падна. Вдигна юмруци, като че ли се канеше да удря ухиленото лице на луната, докато не получи отговор, след това отпусна ръце.

Облегна се на стената и се свлече в седнало положение. Отпи голяма глътка от бутилката, която държеше, придърпа нагоре сомбрерото си и го нагласи над очите си. Опита се да надигне шишето и го пусна, като че ли му се бе сторило прекалено тежко. Шийми тръгна към него, после реши да изчака още малко. Мигел беше стар и пиян, но можеше да готви някоя хитрост.

Изчака, докато го чу да хърка, след това преведе Капи през двора, потръпвайки при всеки удар на копитата му. Мигел обаче не се събуди. Шийми върза Капричозо за перилото, след което се втурна към главната порта. Никога не си беше представял, че може да влезе през нея. Хвана желязната дръжка, погледна още веднъж към спящия старец, след това отвори вратата и на пръсти се вмъкна вътре.

Постоя малко в правоъгълника светлина, нахлуваща през отворената врата, свел глава сякаш очакваше някой да го удари.

Преддверието беше празно и тихо. На едната стена висеше гоблен, до него беше облегната китара със счупен гриф. Колкото и предпазливо да пристъпваше Шийми, стъпките му отекваха в тишината. Той потрепери. Това беше къща със смъртник, лошо място. Сигурно имаше и призраци!

Но Сюзан беше тук, някъде наблизо.

Премина през двойната врата и влезе в приемната. Под високия таван стъпките му отекваха по-силно от всякога. Отдавна мъртви кметове го зяпаха от стените; повечето от тях имаха ужасни очи, които сякаш го следваха, докато върви, набелязвайки го като нашественик. Знаеше, че са просто нарисувани, но…

Една картина го притесняваше най-много — мъж с буйна червена коса, лице на булдог и лукав поглед, който сякаш питаше малоумното хлапе от странноприемницата какво прави в Голямата зала в къщата на кмета.

— Престани да ме зяпаш така! — прошепна Шийми и се почувства малко по-добре.

Влезе в трапезарията, също празна. Дългите дървени маси бяха избутани до стената. На една от тях стояха остатъци от храна — чиния със студено пиле, нарязан хляб и половин халба бира. Като видя тази гледка, той най-сетне осъзна какво нещастие се е случило в къщата. Много неща се бяха променили в Хамбри и градът никога нямаше да е същият.

Размислите не му попречиха да сграбчи останките от пилето и хляба, да ги изгълта и да ги полее с бирата.

Оригна се, притисна с ръце устата си и виновно се огледа, след което продължи напред.

Вратата в другия край на трапезарията беше отключена. Шийми я отвори, надникна в коридора, който пресичаше цялата къща на кмета. Беше празен — поне за момента, — но младежът чуваше шепоти, идващи от някои от стаите, дори от другите етажи. Предположи, че говорят слугините и другите прислужници, които работеха тук следобед, но му се сториха някак призрачни… Някой от тях може и да беше на кмета Торин, промъкващ се в коридора точно до него. Кметът Торин, който се скита и се пита какво му се е случило и какво е това желеобразно нещо, стичащо се по нощницата му, кой…

Някой сграбчи Шийми за лакътя. Той едва не изпищя.

— Тихо! — прошепна някаква жена. — В името на баща ти!

Младежът съумя да сдържи писъка си. Обърна се. И там, облечена с джинси и ръчнотъкана риза, с вързана на опашка коса, възбудено побеляло лице и блестящи тъмни очи, стоеше вдовицата на кмета.

— С-с-сай Торин… Аз… Аз… Аз…

Не можеше да измисли какво да каже. „Сега ще извика пазачите“ — помисли си.

— За момичето ли си дошъл? За онази Делгадо?

Мъката беше накарала лицето на Олив да изглежда по-малко подпухнало и странно подмладено. Шийми кимна.

— Добре. Ще те използвам да ми помогнеш, момче. Тя е долу, в килера, но я пазят.

Шийми смаяно я зяпна.

— Да не мислиш, че съм повярвала, че тя има нещо общо с убийството на Харт? — попита Олив, като че ли младежът се беше опитал да й възрази. — Може да съм дебела и бавно да съобразявам, но не съм пълна идиотка. Ела! Сийфронт не е подходящо място за сай Делгадо точно сега — твърде много хора от града знаят къде е тя.

5

Роланд!

Ще чува този глас в кошмарите си през остатъка от живота си, но никога няма да може да си спомни какво точно е сънувал, само ще знае, че тези сънища го разболяват — неспокойно крачи из омразни стаи, вслушвайки се във виковете по площадите на непознати градове…

Роланд от Гилеад.

Този глас, който почти разпознава; глас, който толкова прилича на неговия, че някой психиатър от света на Еди, Джейк би казал, че е_ неговият глас; глас от подсъзнанието му, но Роланд знае истината, знае, че често гласовете, които звучат почти като твоя собствен, когато говорят в главата ти, са на най-ужасните непознати, на най-опасните нашественици._

Роланд, сине на Стивън!

Топката първо го беше завела в Хамбри и къщата на кмета и той искаше да види по-добре какво става там, но после го беше отвела другаде — беше го призовала_ другаде с този странно познат глас, тъй че трябваше да му се подчини. Няма никакъв избор, за разлика от Рия или Джонас, защото той не гледа топката и създанията, които беззвучно разговарят вътре; той е в кълбото, част от безконечния му розов ураган._

Роланд, ела, Роланд, виж!

Ураганът ги понася. Той прелита над Ската, издига се все по-високо във въздуха, който отначало е топъл, после става студен; и не е сам в розовата буря, която го носи на запад по Пътя на лъча. Шеб прелита край него с килната шапка; пее „Хей, Джуд!“ с всичка сила, докато пожълтелите му от никотина пръсти удрят клавишите на невидимо пиано.

Роланд, ела!

… казва гласът — гласът на бурята, гласът на топката — и Роланд се подчинява. Двуглавият прелетя край него, стъклените му очи сияят с розова светлина. Странен мъж с фермерски дрехи преминава край него, дългата му червена коса се вее зад гърба му. „Ще съживи теб и твоите посеви!“ — казва и изчезва. След него, въртящо се като налудничава вятърна мелница, прехвърча метално кресло (на Роланд то му се струва като инквизиторско пособие) и момчето-стрелец си помисля „Господарката на сенките“_, без дори да знае защо му е хрумнало или какво означава._

Сега розовият вихър го носи над озъбени планини, после над плодородна долина, където широка река плиска тъмните си гънки като вена, отразявайки избелялото синьо небе, което се превръща в розово като диви рози, когато бурята преминава над нея. Напред Роланд вижда настъпваща завеса от мрак и сърцето му спира, но точно натам го носи розовият ураган и там трябва да отиде.

„Искам да се махна“_ — помисля си, но не е глупак и осъзнава, че може би никога няма да се измъкне. Стъклената топка на магьосника го е погълнала. Може да остане в бурното и, замъглено око завинаги._

„Със стрелба ще си пробия път навън“ — казва си, но се досеща, че няма оръжия. Гол е в бурята, носи се гол към заразния синьо-черен тумор, който е погребал пейзажа под себе си,

И при все това чува пеене.

Тихо, но прекрасно — сладостен хармоничен звук, който го кара да потрепери и да се сети за Сюзан: и мечка, и рибка, и зайче, и птичка…

Внезапно мулето на Шийми се понася край него, галопирайки през въздуха — с очи, проблясващи като мълнии. След него, нахлупила сомбреро_ и яхнала метла, прелита. Рия от Кьос. „Ще те хвана, красавецо!“ — пищи тя към летящото муле, сетне, кискайки се, изчезва._

Роланд се врязва в мрака и не може да си поеме дъх. Светът около него се е превърнал в мрак; въздухът сякаш пълзи по кожата му като пълчища насекоми; удрят го оттам-отсам невидими юмруци, след това се понася надолу с такава скорост, че се уплашва да не се разбие в земята: тъй падна властелинът.

Мъртви поля и изоставени селца се появяват в здрача; вижда оголени дървета, които не хвърлят сянка — о, но там всичко е сянка, всичко е смърт, това е краят на света.

ТУК СА НЕДИШАЩИТЕ БЛЕДОЛИКИ.

— Недишащите, белите лица!

Да, някак си той го знае. Това е мястото на убитите войници, на разбития шлем, на ръждясалата алебарда; оттук идват бледите воини. Това е ТЪНДЪРКЛАП, където часовниците вървят назад и гробовете повръщат своите мъртъвци.

Пред него има дърво, протегнато като костелива, сгърчена, ръка; на най-горния му клон е забучен скунк. Животинчето би трябвало да е мъртво, но докато розовият вихър носи Роланд покрай него, то вдига глава, поглежда го с неизразима болка и ужас, „Ко!“ — изпищява и също изчезва.

Погледни напред, Роланд — виж своята орис.

Внезапно той разпознава, гласа — това е гласът на Костенурката.

Вижда ярка синъо-златна светлина да прорязва мръсния здрач на ТЪНДЪРКЛАП. Преди да може да стори друго, освен да я забележи, тя заличава мрака и в светлината се появява нещо, измъкващо се като пиле от яйце, създание, което най-сетне се е родило.

— Светлина. Нека бъде светлина…

… крещи Костенурката и Роланд закрива с длани очите си, за да не бъде ослепен. Под него се плискат поля от кръв — или поне така си мисли тогава, момче на четиринадесет, което точно днес е влязло в първата си битка. Това е кръвта, която се излива от ТЪНДЪРКЛАП и се опитва да удави нашата част от света_ — мисли си той и в продължение на неизброими години няма да се сети за това, докато най-сетне не разкаже за видяното в топката и не сглоби спомените си със съня па Еди, и не каже на своите приятели, докато седят край пътя в края на нощта, че е грешил, бил е измамен от блясъка, който е последвал мрачните сенки на ТЪНДЪРКЛАП — „Не беше кръв, ами рози!“ — ще каже на Еди, Сузана и Джейк._

Стрелецо, погледни!

Да, това е то, мръсен сиво-черен стълб, издигащ се на хоризонта — Тъмната кула, мястото, където всички Лъчи, всички силови линии, се преплитат. В нейните спираловидни прозорци вижда, яростен син пламък и чува виковете на всички, заключени вътре — чувства както силата, на това място, така и нередното в него: чувства как то разпръсва заразата над всичко, смекчава границите между световете, а потенциалът му нараства, докато заразата отслабва реалността му, като при разяждано от рак тяло; тази кошмарна протегната, ръка от тъмносив камък е най-голямата загадка на света и последната ужасна гатанка.

Това е Кулата, Тъмната кула, издигаща се в небето, и докато Роланд се носи към нея с розовия ураган, си мисли: „Ще влезем в теб с моите приятели, ако ка желае да е така, ще влезем в теб и ще се преборим с погрешното в теб. Може да минат години, но се кълна в птичка и мечка, и заек и рибка, с всичката любов, която…“

Но сега небето се изпълва с оръфани облаци, които се носят откъм Тъндърклап и светът се смрачава, синята светлина от прозорците на кулата блести като очите на безумец и Роланд чува хиляди пищящи, умоляващи гласове.

— Ти ще убиеш всичко и всеки, когото обичаш — казва гласът на Костенурката и сега това е жесток глас, жесток и твърд.

— … и въпреки това Кулата ще бъде заключена за теб.

Стрелецът дълбоко си поема дъх и събира всяка капчица от силата си, а когато извиква отговора си към Костенурката, прави го в името на всички свои предшественици:

— НЕ. НЯМА ДА БЪДЕ ЗАКЛЮЧЕНА. КЪЛНА СЕ В ИМЕТО НА БАЩА СИ, НЯМА ДА БЪДЕ ЗАКЛЮЧЕНА.

— Тогава умри.

— казва гласът и Роланд е запратен към стената на Кулата, за да бъде размазан като буболечка. Но преди това да се случи…

6

Кътбърт и Алан гледаха Роланд с нарастваща тревога. Беше вдигнал късчето от Дъгата на Маерлин към лицето си, обгърнал го с длани като човек, който държи церемониален бокал преди да вдигне тост. Страните и челото му бяха облени от розова светлина, която накара двамата да потръпнат. Беше някак жива… и гладна.

Помислиха си едновременно: „Не виждам очите му. Къде са очите му?“

— Роланд? — повтори Кътбърт. — Ако искаме да потеглим към Висящата скала, преди да са се приготвили да ни посрещнат, трябва да оставиш това занимание.

Роланд не се и опита да прибере топката. Промърмори нещо под носа си: по-късно, когато Кътбърт и Алан обсъждаха случилото се и двамата се съгласиха, че са чули „тъндърклап“.

— Роланд? — обади се и Алан, след което пристъпи напред. Предпазливо като хирург, който работи със скалпел, пъхна дясната си ръка между топката и суровото, задълбочено лице на Роланд. Не последва никаква реакция. Алан се отдръпна и се обърна към Кътбърт.

— Можеш ли да проникнеш в съзнанието му? — попита приятелят му.

Алан поклати глава:

— Не. Сякаш е много надалеч.

— Ще трябва да го събудим — Кътбърт беше прегракнал от праха и гласът му трепереше леко.

— Ванай ни каза, че ако събудиш някого от дълбок хипнотичен транс, може да полудее — каза Алан.

Роланд се размърда. Розовото сияние в очните му орбити стана още по-силно. Устата му се стегна в кисела гримаса, която и двамата познаваха отлично.

— Не! Тя няма да бъде заключена! — извика той с глас, който накара другите двама да настръхнат; това изобщо не беше гласът на Роланд, поне не този, който те познаваха сега — беше гласът на възрастен мъж.

— Не — каза по-късно Алан, когато Роланд спеше и с Кътбърт седяха до лагерния огън. — Това беше гласът на крал!

Сега обаче двамата само зяпаха своя приятел, парализирани от ужас.

Когато неестествено зачервеното лице на Роланд се сгърчи като на човек, който се изправя пред невъобразим кошмар, Кътбърт и Алан се хвърлиха към него. Ако не направеха нещо, топката щеше да го убие.

Кътбърт го сграбчи, а Алан го удари по челото. Роланд се търкулна назад, топката се изплъзна от ръцете му и ужасяващата розова светлина помръкна. Алан я улови. Розовият й блясък сякаш пронизваше съзнанието му, но той решително я пъхна в торбата, без да гледа към нея… и когато дръпна връзките, видя розовата светлина да угасва, сякаш топката знаеше, че е загубила битката. Поне за момента.

Обърна се и потрепери при вида на цицината, която се надигаше на челото на Роланд.

— Той дали…

— Напълно е изключил — отвърна Кътбърт.

— Дано по-скоро влезе в релси.

Приятелят му мрачно го погледна без следа от обичайната си дружелюбност.

— Имаш право.

7

Шийми стоеше до стълбите, които водеха към кухнята, и пристъпваше неспокойно от крак на крак, докато чакаше сай Торин да се върне или да го повика. Не знаеше колко се е бавила в кухнята, но му се струваше, че е минала цяла вечност. Много му се искаше тя да се върне и още повече — повече от всичко друго — искаше да доведе Сюзан-сай със себе си. Имаше ужасно предчувствие за това място и този ден; предчувствие, което се сгъстяваше като дима по небето, носещ се сега от запад. Шийми не знаеше какво беше станало там и имаше ли нещо общо с гръмотевичния трясък, който беше чул по-рано, но искаше да се махне оттук преди димът да закрие слънцето и в небето да засияе истинската Демонска луна, а не бледият й дневен призрак.

Вратата се отвори и Олив се втурна в коридора. Беше сама.

— Тя е в килера — каза и прекара пръсти през побелялата си коса, — научих поне това от онези двама глупаци, но нищо повече.

— Казах им, че горе има непознати — добави. — И че се страхувам да не откраднат среброто. Казах, че искам да бъдат прогонени. А те продължиха да се държат като идиоти. Престориха се, че не ме разбират. О, мътните да ги тръшнат дано.

Шийми реши да запази мълчание. Тя се разхождаше напред-назад и от време на време хвърляше изпепеляващ поглед към кухненската врата. Накрая пак спря пред младежа и му нареди:

— Обърни си джобовете.

Шийми се подчини и измъкна джобен нож (подарък от Станли Руиз) и полуизядена бисквита. От другия джоб извади три фишечета, голяма бомбичка и няколко кибритени клечки.

Очите на Олив проблеснаха, когато ги видя.

— Слушай, Шийми… — започна тя.

8

Кътбърт потупа страните на Роланд — без резултат. Алан го избута встрани, коленичи и хвана приятеля си за ръцете. Никога не беше използвал „докосването“ по този начин, но му беше ясно, че е възможно да проникне в съзнанието на друг човек, поне в някои случаи.

Роланд! Роланд, събуди се! Моля те! Трябваш ни!

Отначало не се случи нищо. После Роланд се размърда, промърмори и издърпа дланите си от хватката на Алан. Малко преди да се вдигнат клепачите му, двамата му приятели с ужас си представиха, че ще видят не очи, а снопове розова светлина…

Но това си бяха очите на Роланд, съвсем нормални — вледеняващите сини очи на стрелец.

Той се опита да се изправи на крака и не успя. Протегна ръце. Кътбърт го хвана за едната, а Алан за другата. Докато го вдигаха, Бърт видя нещо странно и плашещо: в косата на Роланд имаше бели кичури. Тази сутрин не беше имал дори един бял косъм — можеше да се закълне. Но това сякаш бе много отдавна.

— Колко време бях в безсъзнание? — Роланд докосна цицината на челото си и простена.

— Не много дълго — отвърна Алан. — Около пет минути, може би. Съжалявам, че те ударих, но се налагаше. Беше… Имаше опасност за живота ти.

— Може и тъй да е било. Топката в безопасност ли е?

Алан безмълвно посочи към торбата.

— Добре. Някой от вас трябва да я носи. Тя е… — Роланд потърси най-подходящата дума и когато я откри, на устните му се появи слаба, студена усмивка. — … съблазнителна — завърши. — Да потегляме към Висящата скала. Имаме доста работа.

— Роланд… — започна Кътбърт.

Роланд се обърна, стиснал с една ръка рога на седлото си.

Кътбърт облиза устните си и за секунда Алан си помисли, че няма да се осмели да зададе въпроса. „Ако не го направиш — каза си той — ще бъда аз.“ Но Бърт се взе в ръце и избърбори:

— Какво видя?

— Много неща. Видях много, но повечето вече избледнява в ума ми като сънищата, когато се събудиш. Това, което си спомням, ще ви разкажа по пътя. Трябва да го знаете, защото променя всичко. Ще се върнем в Гилеад, но не задълго.

— И къде ще отидем след това? — попита Алан и се метна на седлото.

— На запад. Ще търсим Тъмната кула! Ако оцелеем днес, разбира се.

9

Двамата каубои си свиваха цигари, когато внезапно се разнесе оглушителен гръм. Мъжете скочиха и се спогледаха. Изпищя жена. Вратата се отвори с трясък. Влезе вдовицата на кмета, този път придружена от прислужница. Каубоите добре я познаваха — беше Мария Томас, дъщерята на техен стар приятел от ранчото „Пиано“.

— Проклетите крадци запалиха къщата! — изпищя Мария. — Елате на помощ!

— Имаме заповед да пазим…

— Онази мръсница в килера? — извика Мария, а очите й гневно проблеснаха. — Елате, дърти глупави магарета, преди всичко да се запали! Как после ще обяснявате на господаря Ленгил че сте седели тук и сте си чоплили носовете, докато сградата е била опожарена?

— Хайде! — намеси се Олив. — Страхувате ли се?

Чуха се още няколко трясъка, когато Шийми взриви фишечетата. После подпали и завесите.

Двамата се спогледаха, после по-възрастният се обърна към Мария:

— Наблюдавай тази врата!

— Бъди спокоен.

Мъжете изтичаха навън.

Веднага щом стъпките им се отдалечиха, Олив кимна на Мария и двете прекосиха кухнята. Прислужницата отмести резето, а кметицата отвори вратата. Сюзан излезе от килера, огледа ги и тревожно им се усмихна. Мария възкликна при вида на подутото лице на господарката си и съсирената около носа й кръв.

Сюзан сграбчи ръката й и нежно стисна пръстите й.

— Мислиш ли, че сега Торин ще ме иска? — попита, след което осъзна коя е другата й спасителка. — Олив… сай Торин… Съжалявам. Не исках да съм жестока. Но трябва да повярвате, че Роланд, познат ви като Уил Диърборн, никога не би…

— Знам го отлично — прекъсна я Олив. — Но сега нямаме време за това. Ела!

Поведоха Сюзан към горния етаж и към складовете в северния край на подземието. Олив нареди на двете по-млади жени да я почакат и изчезна. Нямаше я около пет минути, но на Сюзан и Мария това се стори цяла вечност.

Когато се върна, Олив носеше пъстро серапе, което й беше прекалено голямо. Беше напъхала полите му в джинсите си, за да не се спъва в тях. Преметнати през рамото й като одеяла висяха още две наметала.

— Сложете си ги — нареди. — Навън е студено.

Напуснаха склада, преминаха през тесните коридори и излязоха в задния двор. Там, ако имаха късмет (и ако Мигел още спеше), Шийми вече трябваше да ги чака с конете. Олив се надяваше с цялото си сърце, че ще имат късмет. Искаше да отведе Сюзан колкото е възможно по-далеч от Хамбри, преди слънцето да е залязло. И преди да изгрее луната.

10

— Заловили са Сюзан — каза Роланд на приятелите си, докато яздеха към Висящата скала. — Това е първото, което видях в топката.

Говореше с толкова странно изражение, че Кътбърт едва не дръпна юздите. Струваше му се, че Роланд е сънувал как язди през розовото сияние в топката и част от него продължава да е там.

— Какво? — зяпна Алан. — Хванали са Сюзан? Как? Кой? Добре ли е?

— Бил е Джонас. Малко я е наранил, но не твърде зле. Ще се оправи… ако оцелее. Бих се върнал веднага, ако мислех, че има реална опасност за живота й.

Пред тях, очертаваща се и изчезваща в прах като някакъв мираж, беше Висящата скала. Кътбърт виждаше отблясъците от слънчевите лъчи по танкерите — а също и хората. Много хора. И много коне. Погледна към Алан, за да се убеди, че носи картечницата на Ленгил. Посегна към своята прашка, сетне към дисагите от еленова кожа, които бяха натъпкани с откраднатите от Шийми фишеци и стоманените топчета.

„Във всеки случай полага старание да не се върне назад“ — помисли си той. Мисълта му подейства успокояващо — понякога Роланд го плашеше. Имаше нещо в него, пред което дори стоманата изглеждаше крехка. Наподобяваше лудост.

— Къде е тя? — обади се Алан.

— Рейнолдс я е отвел в Сийфронт. Заключена е в един килер… или поне беше заключена там. Не мога да кажа точно кога, защото… — Роланд замълча, мислейки усилено. — Топ ката вижда надалеч, но понякога вижда и повече. Понякога показва бъдещето, което вече се е случило.

— Как може бъдещето вече да се случи? — попита Алан.

— Не знам и не мисля, че винаги е било така. Струва ми се, че зависи от нашия свят, а не от Дъгата на Маерлин. Времето е странно сега. Нещата някак си се… изплъзват. Все едно навсякъде има изтъняване, което разкъсва всичко. Но Сюзан е добре. Сигурен съм и това ми стига. Шийми ще й помогне… или й помага в момента. Джонас не го е забелязал и той е последвал Сюзан по целия път обратно.

— Браво на Шийми! — каза Алан и замахна с юмрук във въздуха. — Ура! — После попита: — А ние? Видя ли ни в това бъдеще?

— Не. Това го прескочихме набързо — едва успях да различа това-онова и топката ме отклони. По-скоро ме отнесе. Но… Видях дим на хоризонта. Помня това! Може и да е бил от горящите танкери или от храстите пред входа на Айболт, или пък и от двете. Мисля, че може и да успеем.

Кътбърт смаяно гледаше стария си приятел. Онзи младеж, така обсебен от любовта, че Бърт трябваше да го просне в праха на двора, за да го разбуди и да го върне към действителността — къде беше той? Какво го беше променило, беше предизвикало тези страховити бели кичури в косата му?

— Ако оцелеем — каза Кътбърт, гледайки внимателно Стрелеца, — тя ще ни срещне на пътя. Нали така?

Видя болката на лицето на Роланд и разбра: любовникът беше тук, но топката беше откраднала радостта му и му беше оставила само печал. Това се беше случило… но тя му беше дала и някаква нова цел — да, Кътбърт го забелязваше съвсем ясно, — която тепърва трябваше да бъде изяснена.

— Не знам — каза Роланд. — Почти се надявам да не е така, защото ние никога не бихме могли да сме такива, каквито бяхме.

— Какво? — Този път Кътбърт наистина дръпна юздата.

Роланд го погледна доста спокойно, но в очите му имаше сълзи.

— Ние сме роби на ка — каза. — Ка е като вятъра, казва Сюзан. — Погледна първо към Кътбърт, после към Алан. — Кулата е нашата ка; по-специално, моята. Но не и нейна — нито пък е моя. Джон Фарсън вече не е наша ка. Няма да се срещнем с хората му, за да го победим, освен ако не застане на пътя ни. — Вдигна ръце и ги отпусна, сякаш казваше: „Какво повече да добавя?“

— Няма Кула, Роланд — търпеливо поясни Кътбърт. — Не знам какво си видял в топката, но Кулата не съществува. Като символ, предполагам, я има — като чашата на Артур или кръста на Исус, — но не е истинска, няма такава сграда…

— Истинска е! — възрази Роланд.

Погледнаха го притеснени — и не видяха и капка съмнение в очите му.

— Истинска е и бащите ни го знаят. Отвъд тъмните земи — не мога да си спомня името им, това е едно от нещата, които съм забравил — е Светокрай, а в Светокрай се издига Тъмната кула. Съществуването й е голямата тайна, която бащите ни крият; тя е поддържала техния ка-тет през годините на изместването на света. Когато се върнем в Гилеад — ако се върнем, макар сега да си мисля, че ще успеем — ще им разкажа какво съм видял и те ще потвърдят думите ми.

— Видял си всичко това в кълбото? — попита с приглушен от изумление глас Алан.

— Видях много неща.

— Но не и Сюзан Делгадо — намеси се Кътбърт.

— Не. Когато приключим с враговете тук и тя свърши делата си в Меджис, нейното участие в нашия ка-тет приключва. Топката ми даде избор — Сюзан и моят живот като неин съпруг и баща на детето, което носи… или Кулата. — Роланд докосна лицето си с разтреперана ръка. — Бих избрал Сюзан на мига, но ме спря едно нещо: Кулата се разпада и ако тя се срине, всичко, което познаваме, ще бъде разрушено. Ще настъпи хаос, какъвто дори не сме в състояние да си представим. Трябва да тръгнем_… и ще отидем — _Под гладкото му чело сияеха очите на убиец, които Еди Дийн беше видял за пръв път в огледалото в самолета. Само че сега бяха плувнали в сълзи.

— Избрах Кулата! Трябваше! Нека Сюзан живее дълго и щастливо с друг — така ще стане след време. Що се отнася до мен, избирам Кулата.

11

Сюзан яхна Пайлън, когото Шийми беше съумял да преведе до задния двор след като беше подпалил драпериите в приемната. Олив Торин яздеше един от жребците от табуна на Баронството, Шийми беше зад нея на седлото и държеше повода на Капи. Мария отвори задната врата, пожела им късмет и тримата потеглиха. Слънцето клонеше към заник, но вятърът беше разнесъл дима, който го затъмняваше. Каквото и да беше станало в пустинята, беше приключило… или ставаше в друг отрязък от сегашния момент.

„Роланд, дано си добре! — помисли си Сюзан. — Ще се видим скоро, скъпи… колкото се може по-скоро!“

— Защо отиваме на север? — попита тя след половин час безмълвна езда.

— Защото Крайбрежният път е най-добрият.

— Но…

— Шът! Ще открият, че те няма, и най-напред ще претърсят къщата… ако не е изгоряла междувременно. Като не те открият, ще тръгнат на запад, по Големия път — тя хвърли към Сюзан поглед, неприсъщ на дебелата, объркана и колеблива Олив Торин, която жителите на Хамбри познаваха — или си мислеха, че познават. — Знам накъде би тръгнала, ако решаваше сама, другите също го знаят — и най-добре да не следваме тази посока.

Сюзан замълча. Беше прекалено объркана, за да говори, но Олив като че ли знаеше какво прави и Сюзан й беше много благодарна.

— Докато вървят на запад, ще се стъмни. Ще пренощуваме в една от скалните пещери, на около осем километра оттук. — Мисълта за пещерите, в които си беше играла като малка, я ободри. — Утре ще поемем на запад. Страхувам се, че ще се наложи да изтърпиш дебелата стара вдовица за известно време. По-добре да свикнеш с присъствието ми.

— Много си добра! — каза Сюзан. — Трябваше да ни пуснеш сами, сай!

— И да се върна — къде? Та аз не можах да накарам дори двама стари глупаци на стража в кухнята да ми се подчиняват. Фран Ленгил е господар на всичко сега, ще му е по-добре да ме обяви за луда и да ме напъха в някоя стая с решетки на прозорците. Или би трябвало да остана и да гледам как Хаш Ренфрю става кмет. — Олив се засмя.

— Сай, съжалявам!

— Ще съжаляваме по-късно — каза Олив и гласът й звучеше невероятно ведро. — Засега най-важното е да стигнем до онези пещери незабелязани. Все едно сме се изпари ли! Дръж се!

Олив се изправи на стремената, огледа се, за да се ориентира, кимна и се обърна така, че да говори с Шийми.

— Млади човече, време е да яхнеш вярното си муле и да се върнеш в Сийфронт. Ако видиш някакви ездачи да идват зад нас, трябва да ги върнеш с няколко добре подбрани думи. Ще го направиш ли?

Шийми изглеждаше стреснат.

— Не знам дали ще се справя, сай Торин, тъй си е.

— Глупости — промърмори Олив и го целуна по челото. — Върни се в бърз тръс. Наблюдавай дали някой идва след нас, докато слънцето не докосне хълмовете, след това се обърни на север и ни последвай. Ще те чакаме при знака. Знаеш ли какво имам предвид?

Шийми беше сигурен, защото знакът обозначаваше северния край на добре познатия му мъничък географски район.

— Червеният ли? Този със сомбрерото и със стрелката към града?

— Точно този! Няма да стигнеш дотам преди залез слънце, но ще има достатъчно лунна светлина тази вечер. Ако не се появиш веднага, ще те чакаме. Но сега трябва да се върнеш и да отклониш всеки, който ни следва. Разбра ли?

Шийми слезе от коня, обърна Капричозо и се покатери на гърба му.

— Така ще сторя, Олив-сай!

— Добре, младежо. Чудесно! Сега тръгвай.

— Шийми? — обади се Сюзан. — Ела за малко, ако обичаш.

Той се подчини и я погледна с обожание. Сюзан се наведе и го целуна — не по челото, а по устните. Младежът се притисна към нея и се разрида.

— Благодаря! — прошепна девойката.

Шийми кимна и едва успя да прошепне:

— Беше само ка. Знам го… но те обичам, Сюзан-сай. Върви в мир. Ще се видим скоро.

— Очаквам с нетърпение завръщането ти.

Но нямаше нито „Скоро“, нито „По-късно“ за тях. Шийми дълго гледа назад, като й махаше. Сюзан вдигна ръка в отговор. Беше последният път, когато Шийми я видя.

12

Латиго беше пратил постови на два километра от Висящата скала, но русото момче, което Роланд, Кътбърт и Алан видяха да охранява танкерите, изглеждаше объркано, неуверено и не беше опасно за никого.

Когато Кътбърт направи знака на Добрия, младият пазач направи същото и радостно се усмихна.

— Какво става? — попита. Говореше с акцент от Вътрешността. — на Роланд му се стори, че е нордит.

— Три момчета са изтрепали куп големи клечки и са побегнали към хълмовете — отвърна Кътбърт. — Имаше схватка. Вече приключи, но се биха страхотно!

— Какво…

— Няма време! — намеси се грубо Роланд. — Имаме съобщения! — Скръсти ръце на гърдите, сетне ги протегна.

Момчето му отдаде чест с усмивка. Минаха край него и влязоха в лагера на Латиго.

— Не забравяйте, че тактиката е „удряй и бягай“ — напомни им Роланд. — Не бива да се бавим. Няма да имаме друг шанс.

— Богове, въобще не споменавай подобна възможност — възкликна Кътбърт, но се усмихваше. Извади прашката си и изпробва ластика й с палец. След това близна пръста си и провери посоката на вятъра. Беше силен, но духаше в гърба им.

Алан свали картечницата на Ленгил, погледна я със съмнение и освободи предпазителя.

— Не съм сигурен в това чудо, Роланд. Заредена е и мисля, че мога да я използвам, но…

— Тогава действай — отсече Роланд. Вече набираха скорост, копитата на конете им барабаняха по камъните. Вятърът се усилваше. — Ако засече, хвърляш я и вадиш револвера! Готови ли сте?

— Да.

— Бърт?

— Аха — каза Кътбърт с преувеличен хамбрийски акцент. — Тъй си е, тъй си е то.

Пред тях няколко отряда ездачи се подготвяха за потегляне. Пехотинците се взряха в пришълците с любопитство, но без да се разтревожат.

Роланд измъкна двата си револвера и изкрещя:

— Гилеад! Слава на Гилеад!

Пришпори Ръшър в галоп. Другите направиха същото. Кътбърт отново беше в средата, с прашката в ръце, а от стиснатите му устни стърчаха кибритени клечки.

Стрелците връхлетяха върху Висящата скала като ураган.

13

Двадесетина минути след като отпратиха Шийми на юг, Сюзан и Олив направиха завой и се сблъскаха с трима ездачи. Под косите лъчите на късното следобедно слънце Сюзан видя, че единият има татуиран син ковчег на ръката. Беше Рейнолдс и тя изтръпна.

Не познаваше кривогледия от лявата страна на Рейнолдс, но онзи отдясно, който приличаше на свещеник, беше Ласло Раймър. И точно към него погледна Рейнолдс, след като се усмихна на Сюзан.

— Дори не можахме да пийнем по едно за Бог да прости на бившия канцлер! — рече той. — На бърза ръка ни изхвърлиха от града. Мътните ги взели! Тази дъртачка е голямо нещо. Може да накара и мъртвец да ти духа, да ме извиниш за приказката. Мисля, че на леля ти й хлопа дъската, сай Делгадо! Тя…

— Приятелите ти са мъртви — прекъсна го Сюзан.

Рейнолдс млъкна за момент и сви рамене:

— Глей ти! Реших да се движа без тях. Но може да поостана още една нощ. Тези жътвени истории… Слушал съм толкова много за начина, по който хората го правят във Вътрешността!

Кривогледият се изсмя.

— Пусни ни да минем — настоя Олив. — Момичето не е сторило нищо, нито пък аз.

— Тя помогна на Диърборн да избяга — каза Раймър, — а той уби собствения ти съпруг и моя брат. Не бих нарекъл това нищо.

— Боговете може и да пратят Кимба Раймър в рая, но истината е, че той ограби половината градска съкровищница и каквото не даде на Фарсън, запази за себе си.

Раймър се дръпна, все едно го бе ударила.

— Ти не подозираше, че знам, а? Нито един от вас не се сещаше за мен… макар че изобщо не ми пука за мнението ви. Знам предостатъчно и тъй да си остане. Например, че човекът, до когото стоиш…

— Млъкни! — промърмори Раймър.

— … е най-вероятно същият, който прободе сърцето на брат ти…

— Млъквай, глупачко!

— … и определено вярвам в това.

— По-добре го послушай и си затвори устата — обади се Рейнолдс. Вече не се усмихваше. Сюзан си помисли: „Не обича хората да знаят какви ги върши! Без Джонас е нищожество. И го знае!“

— Пусни ни да минем — каза Олив.

— Не, сай, не мога да го направя.

— Тогава ще ти помогна.

Пъхна ръка под широкото серапе и измъкна огромен револвер.

Но Тримата бяха така стъписани от гледката на старото пушкало в ръцете й (Рейнолдс също), че си седяха на конете, зяпнали от изумление. Джонас би се разплакал при тази гледка.

— Хванете я! — дочу се странен старчески глас. — Какво ви става, глупаци? Хванете я!

Рейнолдс се размърда и посегна към револвера си. Беше бърз, но докато напипваше кобура, вдовицата на кмета вече стискаше оръжието си с две ръце и присвила очи като малко момиче, което карат да изяде нещо отвратително, дръпна спусъка.

Блесна искра, но се разнесе само облаче син дим. Куршумът — достатъчно голям да откъсне главата на Клей Рейнолдс, си остана в дулото.

В следващата секунда той също стреля. Конят на Олив изцвили и рязко отскочи назад. Тя падна от седлото с главата надолу, с голяма черна дупка върху серапето й, точно над сърцето й.

Сюзан изпищя. Звукът като че ли идваше някъде отдалеч. Усети, че ще припадне, но чу тропота на копита по пътя… и разбра какво ще се случи. Дори преди кривогледият да се отмести и да й разкрие гледката, тя знаеше и писъците й спряха.

Изтощеното пони, което беше отвело вещицата обратно в Хамбри, беше сменено с отпочинало, но каручката си беше същата — черна, със златни кабалистични символи и със същия каруцар. Рия стискаше юздите, главата й се полюшваше като на ръждясал стар робот. Усмивката й беше като на озъбен мъртвец.

— Здравей, госпожичке! — извика тя, наричайки я както през нощта, когато Сюзан беше дошла да докаже девствеността й. Тогава девойката беше тичала през по-голямата част от пътя, защото й липсваше смелост. Под светлината на Целуващата луна беше дошла тя, с кипнала от тичането кръв и порозовяло лице; беше пяла „Безгрижна любов“.

— Твоите приятелчета ми взеха топката, малката! — добави Рия, когато понито спря на няколко крачки пред ездачите. Дори Рейнолдс се втренчи в нея с тревога. — Взеха ми хубавата светлинка, ето какво направиха тези лоши момчета! Тези лоши, лоши хлапета! Но кълбото ми показа много, докато още беше при мен. Вижда надалеч и знае какво ще се случи. Повечето от видяното забравих… но не и откъде ще минеш, сладурано. Знаех по кой път тази мръсна стара мъртва кокошка, дето лежи тук на пътя, ще те прекара. Сега трябва да идем в града! — Усмивката й се превърна в зловеща гримаса. — Време е за празника.

— Пуснете ме! — промълви Сюзан. — Пуснете ме или ще отговаряте пред Роланд от Гилеад!

Рия не й обърна внимание и каза на Рейнолдс:

— Вържи й ръцете и я сложи отзад в каручката. Сума хора чакат да я видят. Трябва да изглежда хубава, защото така искат да я видят и точно такава ще я получат! Ако леля й се справи добре, доста хора чакат хубавицата в града. Действай по-бързичко.

14

Алан отчаяно си помисли: „Можехме да ги заобиколим, ако Роланд казва истината, от значение е само магьосническата топка, а ние я имаме. Можехме да ги заобиколим.“

Знаеше обаче, че това е невъзможно. Стотици поколения стрелци протестираха в душата му. На крадците не биваше да им се позволява да си вземат плячката. Не и ако можеха да бъдат спрени.

Приведе се и прошепна на коня си:

— Само посмей да подскочиш, като почна да стрелям, и ще ти пръсна проклетия мозък.

Роланд препускаше най-отпред. Враговете ги зяпаха недоумяващо, докато те започнаха да стрелят, след това се разбягаха. Някой крещеше: „Нашественици! Ловци! На седлата, глупаци!“

— Алан! — извика Роланд, когато се понесоха надолу. Към танкерите приближаваха ездачи и въоръжени войници — тичаха паникьосано, опитвайки се да създадат подобие на защитна линия. — Сега, сега!

Алан вдигна картечницата, намести ръждивия й приклад на рамото си и си припомни малкото, което знаеше за скорострелните оръжия: „цели се ниско, върти се бързо и плавно“.

Натисна спусъка и обсипа с куршуми крещящите защитници и стоманените танкери.

Единият танкер се взриви. Разнесе се тътен, придружен от проблясък на оранжево-червен пламък. Стоманената черупка се разпука на две половини. Едната полетя във въздуха и се приземи, обгърната от яростни пламъци; другата се издигна в небето върху стълб от мазен черен дим.

Мъжете бягаха — някои пешком, други се бяха вкопчили в гривите на жребците си с разширени и паникьосани очи.

Когато Алан достигна края на редицата танкери, обърна дулото на картечницата. Беше загряла в ръцете му, но той задържа пръст на спусъка. Конят му препускаше така, сякаш беше разбрал всяка думица, която Алан му беше прошепнал.

— Още един! Искам още един!

Но преди да успее да взриви следващия танкер, оръжието престана да стреля — може да беше засякло, но по-скоро амунициите бяха свършили. Алан го захвърли и измъкна револвера си. Чу изсвистяването на прашката на Кътбърт, ясно различимо въпреки крясъците на мъжете и тропота на копитата. За около секунда виждаше само редицата от дупки върху танкера, които беше пробил с картечницата на сай Ленгил — след това блесна светлина и бомбичката експлодира. Малко по-късно към дупките плъзнаха пламъци. Петролът се беше запалил.

— Махайте се! — крещеше някакъв човек с избеляла шапка. — Тя шъ гръмне! Те синките шъ…

Алан го застреля, взривявайки половината му лице. Малко по-късно още един танкер се взриви, последван от трети. Черен дим се издигна като от погребална клада, затъмни светлината и се разнесе като воал.

15

Докато се обучаваше за стрелец, на Роланд бяха описвали шестимата помощници на Фарсън, ето защо веднага разпозна тичащия към него мъж — Джордж Латиго. Можеше да го застреля в гръб, но не искаше смъртта му да е толкова лека.

Вместо това застреля онзи, който изтича да го пресрещне.

Латиго рязко се обърна и се втренчи в Роланд с блестящи, изпълнени с омраза очи. След това отново хукна, призовавайки останалите, които се бяха скупчили извън огнения кръг.

Още два танкера избухнаха: трясъкът беше оглушителен. На Роланд му се стори, че някой изсмуква въздуха от дробовете му като вампир. Предварително бяха решили Алан да надупчи танкерите, а Кътбърт да пуска фишеците, подпалвайки изтичащия петрол. Единствената бомбичка, която в действителност беше пуснал, само доказваше, че планът е изпълним, но беше последният изстрел с прашката, даден за деня от Кътбърт.

Лекотата, с която стрелците се бяха промъкнали във вражеския лагер, и объркването, с което беше посрещната атаката им, бяха предизвикани от неопитност и пренебрежение от страна на войниците, но начинът, по който Латиго беше разположил танкерите, си беше негова грешка. Беше ги наредил плътно един до друг, без дори да помисли какво прави, и сега те стреляха напосоки. След като верижната реакция беше започнала веднъж, нямаше начин да бъде спряна. Дори преди Роланд да даде сигнал на Алан и Кътбърт да прекратят, всичко беше приключило. Лагерът на Латиго беше в пламъци и плановете на Джон Фарсън бяха провалени.

— Напред! — изкрещя Роланд. — Тръгвайте! Напред!

Обърнаха на запад и се насочиха към Айболт Каньон.

Докато препускаха, Роланд почувства един-единствен куршум да прелита край лявото му ухо. Беше единственият, изстрелян по тях през цялото нападение над танкерите.

16

Латиго беше побеснял от гняв и това може би беше Божия милост — спаси го от мисълта какво ще направи Добрия, когато научи за провала му. Защото в момента единственото, което искаше Латиго, беше да залови хората, които го бяха нападнали от засада.

Хора? Не.

Момчетата бяха виновни за всичко.

Латиго знаеше кои са и бягството им щеше да бъде спряно точно тук, на изток от горите и хълмовете.

— Хендрикс! — изрева. Хендрикс поне беше съумял да събере хората си — половин дузина, всички на коне. — Хендрикс, при мен!

Когато онзи се насочи към него, Латиго се обърна и видя своите войници да стоят и да зяпат горящите танкери. Прииска му се да изкрещи, но успя да се сдържи навреме.

— Хей! — изрева към войниците. Само един се обърна. Латиго тръгна към него и му връчи револвера си, като му нареди да застреля един от онези, които не се бяха обърнали.

— Застреляй този негодник.

Замаян, с изражение на човек, който мисли, че сънува, човекът се подчини. Нещастникът падна на колене и се свлече на земята. Останалите най-сетне се обърнаха.

— Добре! — каза Латиго и си прибра оръжието.

— Сър! — извика Хендрикс. — Видях ги, сър! Видях враговете!

Още два танкера се взривиха. Няколко изкривени стоманени парчета полетяха към тях. Неколцина от войниците приклекнаха.

— Да тръгна ли след тях, сър?

— Ще взема хората ти и сам ще ги последвам, Хендрикс. Събери колкото можеш от хората си, но не се престаравай. Тръгнали са към каньона, а някой ми каза, че бил задънен. Ако е така, ще го превърнем в стрелбище.

Устните на Хендрикс се извиха в несигурна усмивка:

— Да, сър.

Зад тях танкерите продължаваха да избухват.

17

Роланд се обърна и остана изумен от черния димен стълб, който се издигаше във въздуха. Пред тях виждаше храстите, блокиращи входа на каньона. И въпреки че вятърът духаше в обратна посока, чуваше писъка на изтъняването.

Направи знак на Кътбърт и Алан да забавят малко. Докато и двамата гледаха към него, той свали кърпата си, намота я и я върза така, че да закрива ушите му. Те повториха действията му.

Продължиха да препускат на запад, сенките им се носеха пред тях. Зад тях Роланд различи две групи ездачи, които ги преследваха. Латиго предвождаше едната и отчаяно се опитваше да сдържа ездачите си, за да се съединят двата отряда и да нападнат заедно.

„Прекрасно“ — реши той.

Тримата се насочиха към каньона, като се движеха по-бавно, за да позволят на преследвачите да ги приближат. От време на време оглушителен гръм разтърсваше земята, когато поредният танкер се взривяваше. Роланд беше изумен колко лесно стана всичко — дори след битката с Джонас и Ленгил, която би трябвало да предупреди враговете какво ги очаква, пак беше лесно. Спомни си за един Жътвен ден преди много време, когато двамата с Кътбърт бяха на по около седем години и тичаха покрай редица плашила, като ги събаряха едно след друго — бум-бум-бум.

Воят на изтъняването се вмъкваше в мозъка му въпреки кърпата и караше очите му да сълзят. Зад себе си чуваше тропота на копита и виковете на преследвачите. Това му достави удоволствие. Хората на Латиго бяха пресметнали вероятностите — две дузини срещу трима — и бойният им дух се беше възвърнал.

Роланд се обърна напред и насочи Ръшър към отвора в храстите.

18

Хендрикс се изравни с Латиго и задъхано извика:

— Сър, настоявам да докладвам!

— Давай!

— Събрах двадесет човека и около три пъти по толкова препускат с все сили да се присъединят към нас.

Латиго сякаш не го чуваше. Очите му се бяха превърнали в сини парченца лед. Изпод мустаците му сияеше зловеща усмивка.

— Родни! — каза той, наричайки Хендрикс с първото му име.

— Сър?

— Мисля, че влизат в каньона. Да… Виж. Сигурен съм. След две минути ще е твърде късно да обърнат.

— Да, сър, прекрасно. — Хендрикс се обърна и махна на хората си да се приближат.

19

— Слизайте! — извика Роланд, когато стигнаха до преплетените храсталаци. Не знаеше дали ако влязат без конете в каньона, това няма да предизвика подозренията на Латиго — и не го беше грижа. Жребците бяха превъзходни, отлична гилеадска порода, и през последните месеци Ръшър се беше превърнал в негов приятел. Нямаше да вкара нито него, нито някой от другите коне в каньона, където щяха да са приклещени между огъня и изтъняването.

Младежите мигновено скочиха от седлата, Алан свали торбата от седлото и я преметна през рамо. Конете на Кътбърт и Алан веднага побегнаха, но Ръшър се поколеба за момент и погледна към Роланд.

— Тръгвай! — Стрелецът го плесна по задницата. — Тичай!

Ръшър препусна. Кътбърт и Алан се промушиха през процепа в храстите. Роланд ги последва, като пътем погледна дали посипаният барут си е на мястото. Там си беше и още беше сух — не беше капнала и капка дъжд откакто го бяха посипали.

— Кътбърт — извика, — дай кибрита.

Кътбърт му подаде няколко клечки. Смееше се толкова силно, че беше невероятно как успява да ги стиска между зъбите си.

— Позагряхме ги днес, а? И още как.

— Така е, наистина — кимна Роланд и също се ухили. — Хайде сега, бегом към този комин!

— Нека аз да го направя — примоли се Кътбърт. — Моля те, Роланд, тръгни с Алан, а аз да остана. Знаеш, че съм пироман по душа, винаги съм бил.

— Не! Недей да спориш. Тръгвай. И кажи на Алан да пази като очите си магьосническото кълбо.

Кътбърт го погледна изпитателно, после кимна:

— Не се бави.

— Няма.

— И дано имаш късмет.

— Твоят да е два пъти повече.

Кътбърт забърза нататък, ботушите му тропаха по камъните. Догони Алан, който вдигна ръка и махна на Роланд. Стрелецът му кимна и мигновено се приведе, тъй като един куршум профуча толкова близо до него, че откъсна парче от периферията на шапката му.

Притаи се от лявата страна на отвора в храстите и се огледа. Сега вятърът с пълна сила духаше в лицето му. Хората на Латиго бързо се приближаваха. По-бързо, отколкото беше очаквал. Ако вятърът угасеше пламъците…

Забрави всички „ако“! Дръж се, Роланд… дръж се… изчакай ги…

Стискаше зъби, приготвил по една незапалена клечка във всяка ръка, и се взираше през преплетените клонки. Миризмата на петрол беше остра и натрапчива. Недалеч се издигаше стълбът дим от горящите танкери. Писъкът на изтъняването гърмеше в ушите му и предизвикваше главозамайва — не, караше го да се чувства не на място в собственото си тяло. Спомни си как се беше носил в розовия ураган… как беше откъснат от видението за Сюзан. „Благодаря на Бога за Шийми — помисли си разсеяно. — Той ще се погрижи за нейната безопасност.“ Но зловещият писък на изтъняването някак си го объркваше, караше го да се пита дали не е пропуснал да види нещо важно.

Латиго и хората му се носеха в галоп към входа на каньона и групата отзад бързо настигаше предните редици. За водачите щеше да е невъзможно да спрат внезапно и да не бъдат прегазени от останалите.

Време беше. Роланд запали една от клечките, сетне я поднесе към барута. Пламъчетата плъзнаха по браздата като ярка жълта следа.

Той се хвърли през отвора, който беше достатъчно широк през него да преминат два коня. Запали другата клечка, пусна я в барута, обърна се и хукна.

20

„Мама и татко“ — беше първата му объркана мисъл — толкова неочакван спомен, че му дойде като шамар. — „На езерото Сарони.“

Кога бяха ходили там? Не можа да си спомни. Знаеше само, че е бил съвсем малък, че там имаше широка плажна ивица, на която беше строил пясъчни замъци. Точно с това се занимаваше през целия ден…

(ваканция? беше ли това ваканция? дали моите родители действително си бяха позволили поне една почивка?)

… и по някаква причина беше вдигнал поглед — може би заради крясъците на птиците, летящи над езерото — и бе видял родителите си, Габриеле и Стивън Дисчейн, с гръб към него, прегърнати през кръста и загледани в синята вода под синьото лятно небе. Каква любов към тях беше изпълнила сърцето му. Колко безбрежна беше тя и как го изпълваше целия — истинската Светла кула за всеки човешки живот и душа.

Само че сега не чувстваше обич, а ужас. Двамата, които стояха пред него, докато тичаше към края на каньона, не бяха Стивън от Гилеад и Габриел от Артен, а приятелите му Кътбърт и Алан. И не бяха прегърнати през кръста, а се бяха хванали за ръце като дечица от приказките, които са се загубили в някоя страховита гора. Над тях летяха птици — само че бяха лешояди, не чайки, и мъглявото, трептящо нещо пред двамата не беше вода.

Беше изтъняването и докато Роланд ги наблюдаваше, Кътбърт и Алан тръгнаха към него.

— Спрете! — изкрещя. — В името на бащите си, спрете!

Те не се подчиниха. Вървяха ръка за ръка към мъглявото зелено сияние. Изтъняването сякаш мърмореше окуражаващо, обещаваше им награди, проникваше в съзнанието им.

Нямаше да успее да стигне до тях, ето защо Роланд направи единственото, за което успя да се сети — стреля над главите им. Поне за момент трясъкът от изстрелите заглуши звука на изтъняването. Двамата спряха на няколко сантиметра от ужасяващото сияние. Роланд почти очакваше то да се протегне и да ги сграбчи, както беше хванало птицата, когато бяха дошли тук в нощта на Крадливата луна.

Стреля още веднъж във въздуха, ехото отекна в каменните стени на каньона.

— Стрелци! — провикна се. — Към мен! Към мен!

Алан пръв се обърна към него, замаяните му очи сякаш плуваха сред изцапаното му с прах лице. Кътбърт пристъпи още една крачка напред, връхчетата на ботушите му изчезнаха в сребристо-зелената пяна в края на изтъняването (нещото изпищя още по-пронизително, сякаш предвкусваше победата си), но Алан го дръпна назад. Кътбърт се препъна в голям скален отломък и падна. Когато вдигна поглед, очите му се бяха избистрили.

— Богове! — прошепна и докато се изправяше на крака, Роланд видя, че върховете на ботушите му ги няма, бяха отрязани като с ножица. Палците на краката му стърчаха от дупките.

— Роланд — прошепна той, докато с Алан се препъваха назад, — почти ме погълна. То говореше!

— Да! И аз го чух! Елате, нямаме време!

Поведе ги към пукнатината в стената на каньона, като се молеше да успеят да се изкачат достатъчно бързо, преди да ги обсипят с куршуми… което със сигурност щеше да стане, ако Латиго пристигнеше преди да успеят да се доберат догоре.

Усети някаква миризма — кисела и горчива като на кипящо хвойново сладко. Покрай тях се понесоха първите тънки пипалца сивкаво-бял дим.

— Кътбърт, ти си пръв. Алан, следвай го! Аз ще бъда последен. Качвайте се по-бързо, момчета. Животът ви зависи от това.

21

Хората на Латиго се втурнаха през пролуката в храстите и докато преминаваха, постепенно разшириха отвора. Сухите растения вече се бяха запалили, но във възбудата си никой не забеляза малките пламъчета — или ако ги бяха видели, не им обърнаха внимание. Смрадливият дим също остана незабелязан — носовете им бяха запушени от миризмата на горящ петрол. Латиго беше обладан от една — единствена мисъл: „Задънен каньон! Задънен каньон! Задънен каньон!“

Все пак нещо започна да се промъква през тази мантра, когато навлезе в Айболт, а копитата на коня му яростно трополяха върху чакъла и

(костите)

купчините оглозгани черепи. Беше нещо като басово бръмчене, подлудяващо пищене, настоятелно и неприятно. Караше очите му да сълзят. Но колкото и силен да беше звукът (ако изобщо беше звук, изглеждаше почти така, сякаш идва от мозъка му), той го отблъсна, вкопчи се в мантрата си

(задънен каньон, задънен каньон, хванахме ги в задънения каньон).

Щеше да му се наложи да се срещне с Уолтър, а може би и със самия Фарсън, когато това приключеше, и нямаше представа какво наказание ще получи, задето беше допуснал унищожаването на танкерите… но всичко това беше за по-късно. Сега искаше само да убие тези нагли мръсници.

Пред него каменистата пътека завиваше на север. Те трябваше да са някъде там, най-вероятно недалеч от завоя. Притиснати към задната стена на каньона, опитващи се да се скрият зад падналите камъни. Латиго щеше да ги накара да излязат с вдигнати ръце, умолявайки го за милост. Ала той нямаше да им прости. След това, което бяха направили, проблемите, които бяха причинили…

Когато зави покрай стената на каньона, вече извадил револвера си, конят му изпищя като жена и се дръпна назад. Латиго сграбчи рога на седлото и успя да се удържи, но задните копита на коня се подхлъзнаха върху чакъла и животното падна. Латиго пусна рога и се хвърли встрани, вече наясно, че звукът, който се беше промъквал в ушите му, внезапно е станал десет пъти по-силен, достатъчно силен да накара очите му да подскачат в орбитите си, да накара топките му да се стегнат неприятно и да изхвърли от съзнанието му мантрата, която толкова настоятелно си повтаряше.

Докато падаше, конете прелетяха край него и бяха изтласквани от ездачите, които на двойки преминаваха през процепа и се разпръсваха, без никой напълно да осъзнава, че каньонът е като гърло на бутилка.

За миг Латиго зърна развети опашки, копита и ботуши, напъхани в стремената. Опита се да се надигне и едно копито се стовари върху тила му. Шапката го спаси да изпадне в безсъзнание, но той падна на колене, пред очите му затанцуваха звезди, а по яката му рукна кръв.

Дочу писъци на животни и хора. Отново се надигна и видя Хендрикс да се опитва да обърне коня си на югоизток срещу прииждащите ездачи. Не успя. Очевидно конят му беше затънал в плаващи пясъци. Животното отново изпищя и се опита да се вдигне на задните си крака. Копитата му се подхлъзнаха. Хендрикс безмилостно го пришпорваше, опитвайки се да го накара да се размърда — но конят не можеше или не искаше. Звукът от изтъняването кънтеше в ушите на Латиго и сякаш беше погълнал целия свят.

— Назад! Обръщайте!

Опитваше се да изкрещи тези думи, но се чу само хриптене. Ездачите продължаваха да се носят покрай него, вдигайки прах. Латиго си пое дълбоко дъх, за да извика по-силно — трябваше да се върнат, нещо кошмарно ставаше в Айболт Каньон, — но от устните му не се изтръгна нито звук.

Пищящи коне.

Облаци дим.

И навсякъде, подлудявайки целия свят, това скърцащо, дразнещо, всепоглъщащо бръмчене.

Конят на Хендрикс рухна, очите му се въртяха диво, от устата му бликаше пяна. Хендрикс се строполи в димящата вода… но това не беше вода. Оживя, когато той падна в нея — пораснаха й зелени ръце, олигавена уста, която докосна бузата му и стопи плътта, докосна носа му и го откъсна, докосна очите му и ги измъкна от орбитите. Придърпа Хендрикс и под повърхността, но преди това да се случи, Латиго видя оголената му челюст, а окървавеният му език стърчеше през зъбите.

Другите видяха същото и се опитаха да се отдръпнат от зеления капан. Тези, които успяха, скоро бяха обградени от следващата вълна ездачи — някои още крещяха с пълно гърло бойни викове. Още коне и ездачи бяха изтикани в зеленото сияние, което жадно ги погълна. Латиго, вцепенен и кървящ, съзря човека на когото беше дал оръжието си. Мъжът, който беше послушал заповедта му и беше застрелял един от своите другари, за да се осъзнаят останалите, скочи от седлото и запълзя към края на зеленото блато, докато конят му потъваше. Опита се да се изправи на крака, видя двама ездачи да се носят към него и закри лицето си с ръце. След секунда го прегазиха.

Писъците на ранените и умиращите отекваха в задимения каньон, но Латиго едва ги чуваше. Интересуваше го само бръмченето… напомняше човешки глас, призоваващ го да скочи вътре. Да приключи с всичко. И защо не? Битката беше приключила, нали?

Машинално отстъпи назад и като по чудо не беше прегазен — потокът от ездачи отслабваше. Някои дори бяха в състояние да обърнат конете си. Но бяха отчаяни и объркани от сгъстяващия се дим.

„Проклетите негодници са запалили храстите зад нас. Богове от небето и земята, мисля, че сме в капан!“

Не можеше да дава заповеди — всеки път, когато си поемеше дъх, започваше да кашля неудържимо — но успя да сграбчи минаващия наблизо ездач и да го смъкне от седлото. Момчето падна с главата надолу и си разцепи главата върху остър камък. Латиго скочи на седлото и насочи коня си към изхода на каньона, но димът се сгъсти още повече. Латиго едва успяваше да различи нарастващото оранжево сияние на горящите храсти в края на пустошта.

Обърна коня си и запрепуска в посоката, откъдето беше дошъл. Още коне изникнаха от мъглата. Латиго се блъсна в един от тях и беше изхвърлен от седлото за втори път в разстояние на пет минути. Падна на колене, изправи се на крака и хукна по посока на вятъра, кашляйки и давейки се, със зачервени и сълзящи очи.

Зад завоя въздухът беше малко по-чист. Около него се мятаха коне, много от тях със счупени крака и пищящи хора. Видя няколко шапки да плуват по зелената повърхност на странния организъм, който изпълваше част от каньона.

„Ела — призова го зеленото сияние и Латиго откри, че зовът му е странно привлекателен, почти страстен. — Влез и се отпусни, почини си, бъди в мир, бъди цял.“

Латиго вдигна оръжието си с намерението да стрела в него. Не вярваше, че може да убие създанието, но щеше да навлезе вътре, стреляйки.

Само че не го направи. Револверът се изплъзна и падна от ръката му и той пристъпи в дълбините на изтъняването. Бръмченето нарастваше и нарастваше, изпълваше ушите му, докато не остана нищо друго.

22

Видяха всичко от скалите, където Роланд и приятелите му бяха спрели вцепенени на около шест метра под върха. Видяха настъпилото объркване, паникьосаното щуране, мъжете, които бяха прегазени, хората и конете, които бяха попаднали в изтъняването… също и онези, които накрая влязоха доброволно вътре.

Кътбърт почти се бе изкачил по стръмната стена на каньона, Алан и Роланд го следваха. Виждаха как изтъняването се разраства и пълзи към тях като надигаща се вълна.

Роланд, с угаснал вече боен плам, изобщо не се интересуваше от гледката, но нямаше начин да се обърне. Писъкът на изтъняването — изплашен и победоносен, щастлив и тъжен, изгубен и преоткрит — го задържаше като лепкави пипала. Вкопчваше се в скалата, хипнотизиран като приятелите си, и не помръдна дори когато димът се сгъсти и го накара да кашля.

Хората гинеха пред дима. Избледняха, когато пушекът се сгъсти и заля стените на каньона като вода. Конете цвилеха под отровния бял саван. Изтъняването бръмчеше и там, където се намираше, димът беше оцветен в мистично бледо — зелено.

Най-сетне писъците на хората замлъкнаха.

„Убихме ги — помисли си Роланд с болезнен, но главозамайващ ужас. — Не, не ние! Аз ги убих!“

Нямаше представа колко време беше стоял там — може би докато издигащият се дим го погълна изцяло, но след това Кътбърт, който отново беше започнал да се катери, се обади нежно, а в гласа му имаше изненада и объркване.

— Роланд! Луната!

Роланд погледна нагоре и видя, че небето е потъмняло до кадифен пурпур. Приятелят му гледаше на изток, а лицето му беше оцветено в оранжево от светлината на изгряващата луна.

„Да, оранжево — избръмча изтъняването в главата му. — Оранжево, каквото беше през нощта, когато дойде да ме видиш и да ме провериш. Оранжево като огън. Като празнична клада!“

„Как може да е вече нощ?“ — изкрещя той мислено, но внезапно осъзна какво се е случило. Времето пак се беше изместило като земни пластове, слягащи се след земетресение.

Нощта беше настъпила.

Луната изгряваше.

Ужасът го блъсна като юмрук, насочен в сърцето му, и той отстъпи назад — и извън скалния корниз, на който беше стъпил. Протегна ръка да сграбчи стърчащата скала над него, но сякаш действаше насън — отново бе обгърнат от розовата буря, която го бе понесла и му бе показала половината вселена. Може би стъклената топка му беше показала какво се намира в далечните светове само за да не му разкрие какво скоро ще се случи близо до него.

„Бих обърнал веднага, ако си мислех, че животът й наистина е в опасност! — беше казал той. — Веднага!“

А ако не беше способна да излъже, но можеше да го обърква? Дали преди да го отведе далеч и да му покаже Тъмната земя и Тъмната кула…? Да, беше му показала нещо друго, нещо, което той си спомни едва сега: странен човек с фермерски дрехи, който беше казал… какво? Не онова, което си беше помислил, което беше свикнал да чува през целия си живот; не „Ще съживи теб и посевите ти“, а…

— Смърт! — прошепна. — Твоята смърт ще съживи посевите ми. Чарю трий. Това беше казал. Чарю трий. Ела, Жътварю!

„Оранжево, стрелецо!“ — прозвуча писклив старчески глас в съзнанието му. Гласът на вещицата от Кьос. Цветът на огъня! „Това са старите обичаи, от които само плашилата с червени ръце са останали… до тази нощ. Днес старите обичаи ще бъдат възкресени. Чарю трий, проклето хлапенце, чарю трий — тази нощ ще си платиш за сладкия ми Ермот. Тази нощ ще платиш за всичко. Ела, Жътварю!“

— Катерете се! — изкрещя той. — Катерете се, нагоре! В името на бащите си, нагоре!

— Роланд, какво…? — Алан беше объркан, но все пак се подчини и върху лицето на Роланд се посипаха камъчета.

— Катери се, дявол те взел! — изкрещя отново. — Може би още не е късно да я спасим!

Но знаеше истината. Демонската луна беше изгряла, беше видял лъчите й да осветяват лицето на Кътбърт — и знаеше. Безумният писък на изтъняването, този гнил струпей, прояждащ плътта на реалността, се сля с безумното кискане на вещицата — и разбра какво ще се случи. „Смъртта ти ще съживи посевите ми… Чарю трий!“

О, Сюзан…

23

Сюзан не осъзнаваше какво я очаква, докато видя човека с дълга червена коса и смачкана шапка, която не закриваше настървените му очи. Когато той я замери с царевичните кочани, докато тя преминаваше, изправена в бавно придвижващата се каручка с вързани пред себе си ръце, със сведена глава и въже на шията — всичко й се изясни.

— Чарю трий! — извика фермерът, произнасяйки с наслаждение думите на Древните, които тя не беше чувала от детството си, думи, които означаваха „Ела, Жътварю“ … и нещо друго, също така. Нещо скрито, нещо тайно, нещо свързано с тази ужасна дума чар, която означава само смърт. И когато царевичният кочан падна пред нея, тя осъзна каква е тайната и разбра, че за нея няма да има нито дете, нито сватба в далечните приказни земи на Гилеад, нито зала, в която с Роланд ще бъдат поздравявани под светлината на електрическите полилеи. Нямаше да има съпруг, нито сладка любов, всичко това беше свършено. Светът отново се беше изместил и всичко беше свършило още преди да е започнало.

Разбра защо са я сложили в каручката и защо оцелелият Голям ковчег й беше надянал примка около врата.

— Не се опитвай да сядаш! — беше казал той. — Нямам желание да те душа, скъпа! Ако каручката се тръсне и паднеш, ще се опитам да задържа въжето хлабаво, но ако се помъчиш да седнеш, ще трябва да го стегна. По нейно нареждане! — Кимна към Рия, която зорко ги следеше от капрата. — Сега тя командва.

Каквито и щети да беше нанесла топката на тялото й и на нейния ум, не беше пречупила силата й; напротив, енергията й бе нараснала, сякаш беше открила друг източник. Хора, които биха могли да пречупят гръбнака й като суха съчка, следваха заповедите й, без да задават въпроси.

Събираха се все повече и повече хора, докато жътвеният следобед постепенно прерастваше в нощ — половин дузина вървяха пред каручката, яздеха с Раймър и кривогледия, цяла дузина отзад с Рейнолдс начело, въжето вързано за врата й беше омотано около татуираната му ръка. Тя не познаваше тези хора, нито пък знаеше как са се събрали.

Рия известно време води нарастващата групичка на север, после сви на югозапад покрай Коприненото ранчо и се върна в града. Дори в замаяното си състояние Сюзан осъзна, че вещицата се съобразява със залязващото слънце — или поне така беше, докато следобедната златна светлина угасна. Когато минаха край фермера — добър човек без съмнение, с малка ферма, където работи здраво от ранни зори до късен здрач и има семейство, което обича (но, о, там под периферията на шапката му блестяха тези настървени очи), тя разбра причината за бавното пътуване. Рия изчакваше луната да изгрее.

Нямаше богове, на които да се помоли, така че Сюзан отправи молитва към баща си.

„Ако ме чуваш, помогни ми да бъда силна да запазя спомена за него. Помогни ми да бъда смела. Не за да се спася, а за да не им доставя удоволствие да видят болката и страха ми. И на него, помогни му и на него.“

— Помогни му да оцелее — прошепна. — Запази любовта ми.

— Молиш ли се, драга? — попита старицата, без да се обърне. Пискливият й глас преливаше от фалшиво съчувствие. — Аха, моли се, докато още можеш, преди дъхът да изгори в гърлото ти! — Тя отметна глава и се изкиска, а стърчащите й кичури коса сияеха в оранжево под светлината на луната.

24

Конете им, предвождани от Ръшър, се отзоваха на призива на Роланд. Стояха недалеч, гривите им се развяваха от вятъра, тръскаха глави и недоволно цвилеха всеки път, когато подушеха гъстия бял дим, издигащ се от каньона.

Роланд не обърна внимание нито на конете, нито на дима. Погледът му беше съсредоточен върху торбата, преметната през рамото на Алан. Топката отново беше оживяла — в сумрака торбата сияеше като розов фенер. Той протегна ръце към нея.

— Дай ми я!

— Роланд, не знам, дали…

— Дай ми я, проклет да си!

Алан погледна към Кътбърт, който кимна… след това сви рамене.

Роланд дръпна торбата преди Алан да се опита да я свали от рамото си. Бръкна в нея и извади топката. Тя сияеше — розова Демонска луна.

Зад и под тях дразнещият писък на изтъняването се усилваше и затихваше, усилваше и затихваше…

— Не гледай в това нещо — прошепна Кътбърт на Алан.

Роланд сведе глава към пулсиращата топка, светлината обля страните му като вода и очите му се потопиха в нея.

Видя Сюзан, дъщерята на коневъда. Видя я изправена в черната каручка, украсена със златни символи, каручката на старата вещица. Рейнолдс яздеше зад нея, стиснал края на въже, което беше стегнато около врата й. Каручката бавно се движеше към Зеленото сърце. Хил Стрийт беше претъпкана с хора, от които фермерът с настървените очи беше първият. Гражданите от Хамбри и Меджис, на които празникът беше развален, но в замяна им се предлагаше друго забавление.

Разнесе се беззвучен шепот като набираща сила вълна и хората започнаха да замерят Сюзан — първо с кочани, после с гнили домати, след това с картофи и ябълки. Нещо я удари по бузата. Тя се олюля, но успя отново да се изправи, вдигнала гордо нараненото си, но все още красиво лице.

— Чарю трий! — шептяха те. Роланд не можеше да ги чуе, но разчете думите по устните им. Стаили Руиз беше тук, също и Пети, и Герт Могинс, и Франк Клейпуул, заместникът със счупения крак, Джейми Маккан, който тази година трябваше да играе Спътника на жътваря. Роланд видя стотици хора, с които се бе запознал по време на престоя си в Меджис. Сега те замеряха възлюбената му с кочани и зеленчуци, докато тя стоеше с вързани ръце.

Бавно движещата се каручка достигна до Зеленото сърце, украсено с цветни хартиени фенери, до смълчаната въртележка, където не се возеха смеещи се деца… Тълпата, все още повтаряща тези две думи — пееща ги сега вече, както изглеждаше, се раздели. Роланд видя купчина дърва — незапаленият още празничен огън. Около кладата бяха поставени червеноръки плашила.

От тълпата излезе някаква жена. Носеше мръсна черна дреха и държеше ведро. На едната й буза като панделка се беше извила следа от пепел. Тя…

Роланд изкрещя. Повтаряше отново и отново една и съща дума: не, не, не, не, не, не! Розовата светлина на топката проблясваше все по-ярко с всяко повторение, като че ли ужасът му я подсилваше. Кожата му сякаш изтъня, видяха се очертанията на черепа му.

— Ще трябва да му я вземем — извика Алан. — Налага се, ще го изсмуче. Убива го.

Кътбърт кимна и пристъпи напред. Сграбчи топката, но не можа да я изтръгне от ръцете на Роланд. Пръстите му сякаш бяха залепнали за нея.

— Удари го! — извика на Алан.

Но Алан със същия успех би могъл да удари стълб. Роланд дори не се олюля. Продължи да крещи „Не! Не! Не! Не!“, докато топката проблясваше все по-силно, поглъщайки го, изсмуквайки мъката му като кръв.

25

— Чарю трий! — изкрещя Кордилия Делгадо, хвърляйки се напред. Тълпата я поздрави, а зад лявото й рамо Демонската луна намигна съучастнически.

— Чарю трий, невярна мръснице! Чарю трий!

Плисна боята върху племенницата си, заливайки панталоните й и покривайки ръцете й с мокри червени ръкавици. Ухили се на Сюзан, докато каручката минаваше. Пепелта се открояваше на бузата й. На челото й пулсираше вена.

— Мръсница! — изкрещя. Юмруците й бяха стиснати, играеше някакъв лудешки танц. — Живот за посевите! Смърт за мръсницата! Чарю трий! Ела, Жътварю!

Каручката я отмина. Кордилия изчезна от погледа на Сюзан — още един жесток призрак от съня, който скоро щеше да свърши. „И мечка, и рибка, и зайче, и птичка — помисли си тя, — бъди спокоен, Роланд, тръгни с любовта ми. Това е най-силното ми желание.“

— Вземете я! — изкрещя Рия. — Вземете тази мръсна убийца и я опечете! Чарю трий!

— Чарю трий! — отвърна тълпата. Гора от размахани ръце се надигна под светлината на луната, някъде изтрещяха фишеци, разнесе се детски смях.

Сюзан беше вдигната от каручката и пренесена до очакващата клада, предавана от ръце на ръце като героиня, която триумфално се завръща след победа на бойното поле. От ръцете й капеха червени сълзи върху яростните им лица. Луната спокойно съзерцаваше ужасяващата гледка, затъмнявайки светлината на хартиените фенери.

— И мечка и рибка, и зайче, и птичка — шепнеше тя, докато я стовариха върху кладата, като я сложиха на мястото, което беше приготвено за нея — цялата тълпа пееше в хор сега:

— Чарю ТРИЙ! Чарю ТРИЙ! Чарю ТРИЙ!

— И мечка и рибка, и зайче, и птичка…

Опитваше се да си спомни как Роланд беше танцувал с нея. Опитваше се да си спомни първата им среща на пътя: „Благодаря, сай, добра среща беше!“ — бе казал той и въпреки този страшен край и хората, които се бяха превърнали в таласъми, въпреки болката и предателството и онова, което щеше да се случи, беше казал истината: срещата им беше хубава.

— Чарю ТРИЙ! Чарю ТРИЙ! Чарю ТРИЙ!

Жените се приближаваха и хвърляха царевични кочани в краката й. Някои я улучваха (нямаше значение, нейното подуто и подпухнало лице като че ли беше изтръпнало) и една — беше Миша Алварес, чиято дъщеря Сюзан беше учила да язди — се изплю в лицето й и след това отскочи назад, вдигнала ръце към небето. Дойде и Корал Торин, накичена с жътвени амулети. Носеше купчина сухи листа, които хвърли върху Сюзан.

Отново се появи леля й, с Рия до себе си. Носеха по една факла. Изправиха се пред нея и Сюзан усети миризмата на горяща смола.

Рия вдигна факлата си към луната.

— ЧАРЮ ТРИЙ! — изкрещя с дрезгавия си старчески глас и тълпата отвърна: „ЧАРЮ ТРИЙ!“

Кордилия вдигна своята факла:

— ЕЛА, ЖЪТВАРЮ!

— ЕЛА, ЖЪТВАРЮ! — отвърнаха й те.

— Сега, мръсницо — изкудкудяка Рия, — сега идват най-горещите целувки, каквито нито един любовник не ти е давал.

— Умри, невернице — прошепна Кордилия. — Живот за посевите, смърт за теб!

Първа пъхна факлата си в купчината царевична шума, достигаща до коленете на Сюзан. Рия я последва. Лумнаха буйни пламъци и окъпаха Сюзан в златиста светлина.

Тя пое последна глътка студен въздух, стопли го със сърцето си и изкрещя:

— РОЛАНД, ОБИЧАМ ТЕ.

Хората отстъпиха, мърморейки, като че ли чувстваха угризения за онова, което бяха сторили, но беше твърде късно, за да се откажат. На кладата стоеше не плашило, а прекрасното момиче, което добре познаваха и което поради някаква налудничава причина бяха сложили на жътвения огън. Може би щяха да я спасят, ако имаха време — поне някои от тях щяха да опитат — но беше твърде късно. Сухите клони прихвана огъня, панталоните й пламнаха, също и ризата, дългата й руса коса засия над главата й като корона.

— РОЛАНД, ОБИЧАМ ТЕ.

В края на живота си усети горещина, но не и болка. Успя да си спомни очите му — сини като небето при изгрев слънце. Спомни си го как препускаше с развяна черна коса; видя го да се смее, изпълнен с щастие, което никога повече нямаше да изпита през дългия си живот. Продължи да чува смеха му, когато животът я напусна, а светлината и топлината се превърнаха в мек, успокояващ мрак, а тя го зовеше, отново и отново, докато потъваше в мрака.

26

Вече нямаше думи, виеше като умиращо животно, с ръце, притиснати към топката, която пулсираше като сърце. Виждаше как Сюзан изгаря на кладата.

Кътбърт отново се опита да му отнеме кълбото и не успя. Направи единственото, за което се досети — извади револвера си, насочи го към топката и свали предпазителя. Вероятно щеше да нарани Роланд, а стъклата можеха дори да го ослепят, но нямаше друг избор. Ако не предприемеха нещо, кълбото щеше да го убие.

Не се наложи да стреля. Топката сякаш беше видяла оръжието и беше разбрала смисъла на жеста му, защото внезапно угасна в ръцете на Роланд. Вцепененото му тяло, което трепереше от гняв, се отпусна. Той се строполи на земята и най-сетне пусна топката. Тя се изплъзна изпод него и се търкулна. Нищо не светеше в дълбините й, освен бледа оранжева искра — бледо отражение на изгряващата Демонска луна.

Алан погледна към кълбото със смесица от отвращение, ужас и възбуда… гледаше я, както се гледа опасно животно, което в момента спи — но ще се събуди, ще хапе, когато се съвземе.

Пристъпи към нея, възнамерявайки да я стъпче.

— Не смей — дрезгаво извика Кътбърт. Беше коленичил до Роланд, но гледаше към Алан. Луната се отразяваше в очите му като два ярки скъпоценни камъка. — Не смей да го правиш, след всичкото нещастие и смърт, през които преминахме, за да я вземем. Дори не си помисляй да го сториш.

Алан несигурно го погледна и си помисли, че все пак трябва да счупи проклетото нещо — нещастието, което е отминало, не означава, че друго няма да дойде, а докато кълбото беше непокътнато, нещастие беше единственото, което то бе способно да носи. Беше машина за нещастия и бе убило Сюзан Делгадо. Не знаеше какво е видял Роланд в топката, но беше зърнал лицето му и това му стигаше. Кълбото беше убило Сюзан и щеше да убива още, ако му позволяха.

Но след това се сети за ка и се отдръпна. По-късно горчиво щеше да съжалява, че го е сторил.

— Прибери я в торбата — промълви Кътбърт. — И ми помогни да се справим с Роланд. Трябва да го махнем оттук!

Алан взе топката. Отвращаваше се от допира до гладката й повърхност, очакваше да се съживи при докосването му. Ала не се случи нищо. Пъхна я в торбата, след това коленичи до Роланд.

Не знаеше колко време безуспешно са се опитвали да го върнат в съзнание, но забелязаха, че луната се е изкачила високо в небето, а димът откъм каньона вече се разсейваше. Накрая се отказаха, метнаха приятеля си на седлото на Ръшър и решиха да потеглят. Ако можеха да се доберат преди изгрев до гъстите гори на запад от Баронството, сигурно щяха да са в безопасност… но трябваше да стигнат поне дотам. Бяха разбили армията на Фарсън с поразителна лекота, но оцелелите сигурно щяха да се съберат отново на следващия ден. Най-добре беше да се махнат, преди това да се случи.

Напуснаха Айболт Каньон и крайбрежието на Меджис — яздеха под Демонската луна, с Роланд проснат напреки на седлото като труп.

27

Следващия ден прекараха в гората западно от Меджис, като чакаха Роланд да се свести. Когато мина пладне и той още беше в безсъзнание, Кътбърт каза:

— Провери дали можеш да проникнеш в съзнанието му.

Алан взе дланта на Роланд, концентрира се, наведе се над бледото, сънено лице на приятеля си и остана така почти половин час. Накрая тръсна глава и се изправи.

— Успя ли? — попита Кътбърт.

Алан въздъхна и поклати глава.

Измайсториха нещо като шейна от борови клонки, сложиха Роланд върху нея и продължиха, без да излизат на Големия път — би било прекалено опасно. Когато Роланд остана в безсъзнание и на следващия ден (Меджис беше далеч зад тях и младежите изпитваха необяснима носталгия) спряха, за да обсъдят какво да предприемат.

— Може ли да умре от глад или жажда, след като е в безсъзнание? — попита Кътбърт. — Не може, нали?

— Мисля, че е възможно — въздъхна Алан. Изминалата нощ им се беше сторила безкрайна. Легнаха на земята, завиха се през глава, за да затъмнят слънцето, и потънаха в мъртвешки сън. Събудиха се няколко минути преди да настъпи залезът и Демонската луна да пробие през скупчените облаци, които бяха предвестници на първите есенни бури.

Ококориха се, като видяха, че Роланд е седнал. Беше извадил топката и я притискаше в обятията си — късче от магия, мъртво като стъклените очи на Двуглавия. Очите на Роланд, също така мъртви, бяха втренчени в горската просека. От тук насетне щеше да се храни, но нямаше да спи. Щеше да пие от потоците, край които минаваха, но не и да говори. И нямаше да успеят да го разделят от Дъгата на Маерлин, с която се бяха сдобили на такава голяма цена. Но стъкленото кълбо не му показа нищо повече.

В отчаянието си Алан обгърна с длани лицето на Роланд, опитвайки се да проникне в съзнанието му. Само че там нямаше нищо. Създанието, което яздеше към Гилеад, не беше Роланд — или дори неговият призрак. Както лупата в края на цикъла си, тъй и той си беше отишъл.