Стивън Кинг
Магьосникът (19) (Тъмната кула IV)

ИНТЕРЛЮДИЯ: КАНЗАС, НЯКЪДЕ, НЯКОГА

Еди се размърда. Край тях изтъняването все още мрънкаше като неприятна свекърва, над тях звездите сияеха ярко като нови надежди, или лоши предчувствия. Той погледна към Сюзан, седнала с подвити под себе си остатъци от краката си; след това погледна Джейк, който ядеше бурито; хвърли едно око и на Ко, чиято муцуна беше отпусната на глезена на Джейк и който гледаше към момчето с изражение на кротко задоволство.

Огънят беше отслабнал, но още гореше. Същото се отнасяше и за Луната на Демона, далеч на запад.

— Роланд? — гласът му звучеше старчески и ръждясало.

Стрелецът, който беше спрял да пийне вода, го погледна с повдигнати вежди.

— Как можеш да помниш всяка дреболия в историята?

Роланд изглеждаше удивен:

— Не мисля, че наистина искаш да разбереш, Еди.

Беше прав за това — дъртият висок, слаб и грозен Роланд имаше навика да се оказва прав. Беше, поне доколкото Еди го осъзнаваше, един от най-дразнещите му навици.

— Добре. Но откога говориш? Ето това наистина искам да разбера.

— Неудобно ли ти е? Спи ли ти се?

„Той ми се надсмива“ — помисли си Еди… но дори когато това му хрумна, знаеше, че не е истина. И не, не му беше неудобно. Краката му не бяха изтръпнали, въпреки че седеше по турски откакто Роланд беше започнал да им разказва за Рия и стъкленото кълбо, нямаше желание и да ходи до тоалетната. Нито пък беше гладен. Джейк дъвчеше последните останки от ролцето.

Погледна към изумените очи на Роланд и видя, че Стрелецът му чете мислите.

— Не, не ми се спи. Знаеш, че е така. Но, Роланд… ти говориш от много време — той спря и погледна към ръцете си. Когато вдигна очи, усмивката му беше тревожна. — От дни, бих казал.

— Но времето е различно тук, казах ти го вече. Сега го откриваш и сам. Не всички нощи са еднакво дълги. Също и дните… но забелязваме времето повече нощем, нали? Да, мисля, че е така.

— Изтъняването ли разтяга времето? — И сега, след като го беше споменал, Еди можеше да го чуе в пълното му пълзящо великолепие — звук като вибриращ метал или може би най-големият комар на света.

— Може и да помага малко, но по-скоро просто такова е положението в моя свят.

Сюзан се протегна, сякаш се събуждаше от сън, който я е обгърнал като плаващи пясъци. Тя погледна към Еди едновременно отчуждено и нетърпеливо:

— Остави човека да говори, Еди.

— Да — съгласи се Джейк. — Остави го да довърши.

И Ко, без да вдига муцуна от глезена на момчето:

— Века. Върши.

— Добре де — не се възпротиви Еди. — Няма проблеми.

Роланд ги обгърна с поглед:

— Сигурни ли сте? Остатъкът е… — не изглеждаше в състояние да се доизкаже и Еди осъзна, че Роланд е изплашен.

— Давай — окуражи го Еди спокойно. — Нека остатъкът е какъвто си ще. Какъвто си е. — Огледа се. Канзас, бяха в Канзас. Някъде, някога. Само дето чувстваше Меджис и тези хора, които никога не беше виждал — Кордилия и Джонас, и Брайън Хуки, и Шийми, и Пети Ръчката, и Кътбърт Алгууд — много наблизо. Защото реалността беше тънка тук — тънка като дъното на стари дънки — и мракът щеше да се задържи, докато Роланд се нуждае от него. Еди се съмняваше, че Роланд забелязва мрака, всъщност. Защо ли би трябвало? Помисли си, че в главата на Роланд е царяла нощ от много, много дълго време… и зората все още не беше наблизо.

Протегна се и докосна мазолестата ръка на убиец. Докосна я нежно, с любов.

— Хайде, Роланд. Разкажи историята си. Нататък и до края.

— Нататък и до края — повтори сънливо Сюзан. — Прережи вената. — Очите й бяха пълни с лунна светлина.

— Нататък и до края — каза Джейк.

— Края — прошепна Ко.

Роланд задържа ръката на Еди за малко и после я пусна. Гледаше в гаснещия огън без да заговори веднага и Еди почувства, че той се опитва да открие начина. Пробва вратите, една след друга, докато открие коя ще се отвори. Това, което видя зад нея го накара да се усмихне и да погледне към Еди. Каза:

— Истинската любов е досадна.

— Какво каза?

— Истинската любов е досадна — повтори Роланд. — Така досадна като всеки друг силен и омайващ наркотик. И, като при всяка друга силна дрога…