Стивън Кинг
Магьосникът (30) (Тъмната кула IV)

1

За пръв път от

(часове? дни?)

Стрелецът замълча. Известно време гледа към сградата на изток (осветеният от слънцето стъклен дворец изглеждаше като черен силует, обграден от златен ореол). Беше отпуснал лакти на коленете си. После взе мяха с вода, вдигна го над главата си, отвори уста и го наклони.

Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу, докато преглъщаше. Водата се стичаше по набръчканото му чело и заливаше затворените му клепачи. Събираше се в триъгълната вдлъбнатина в основата на гръдната му кост и изтичаше назад по раменете му, мокреше косата му и я правеше по-тъмна.

Най-сетне остави мяха и остана да лежи със затворени очи и разперени над главата ръце, като човек, който се предава. От мокрото му лице на тънки струйки се вдигаше пара.

— Аххх! — промърмори.

— По-добре ли си? — попита Еди.

Клепачите на Стрелеца се повдигнаха и разкриха потъмнелите му сини очи.

— Да. Не знам как е възможно след този разказ, но е така!

— Някой психолог сигурно би ти го обяснил — каза Сузана, — но се съмнявам, че ще го изслушаш. — Сплете ръце зад гърба си, протегна се и потръпна… но потръпването беше рефлективно. Схващането и болката, които очакваше, липсваха и макар че гръбнакът й изпука, тя не чу изщракването, което очакваше.

— Ясно ми е едно — намеси се Еди, — трябваше да се изповядаш, за да ти олекне. Колко време сме стояли тук, Роланд?

— Само една нощ.

— И духовете направиха това в една единствена нощ — каза сънено Джейк. Ко седеше до него и го наблюдаваше с ясните си златисти очи.

Роланд седна, избърса лицето си с носната си кърпа и погледна Джейк:

— Какво каза?

— Цитирах един автор на име Чарлз Дикенс. Книгата е наречена „Коледна песен“. Всичко в една нощ, а?

— Имаш ли усещането, че е било по-дълго?

Джейк поклати глава. Чувстваше се общо взето по начина, по който се събуждаше сутрин — дори по-добре от някои утрини. Трябваше да се изпишка, но зъбите му не бяха покрити с мъх или нещо подобно.

— Еди, Сузана, как сте?

— Добре съм — отвърна младата жена. — По-добре, отколкото бих се чувствала, ако бях стояла будна цяла нощ.

Еди отбеляза:

— Това ми напомня за времето, когато се друсах.

— Не е ли така с всичко? — сухо го попита Роланд.

— Не, това е забавно. Направо е супер. Когато следващият влак полудее, ти ще му задаваш глупави въпроси. Знаеш ли, когато непрекъснато се дрогираш, започваш да свикваш и сутрин главата те боли, носът ти е запушен, сърцето ти прескача, гърбът ти е схванат… Запомни от мен, че за да определиш качеството на дрогата, е достатъчно да прецениш как се чувстваш на следващата сутрин. Във всеки случай се свиква — аз поне свикнах — и когато пропуснеш да вземеш дозата си, се събуждаш, седиш си на ръба на леглото и се питаш: „Какво, мътните да ме вземат, не ми е наред? Да не съм болен? Чувствам се странно. Дали пък не съм получил инсулт?“

Джейк се засмя, сетне притисна с длан устните си така яростно, сякаш искаше не само да заглуши звука, но и да го преглътне.

— Извинявай — каза. — Накара ме да си спомня за татко.

— И той ли се е друсал? — попита Еди. — Както и да е, очаквах да съм изтощен, да не мога да ходя… но мисля, че щом се изпикая, ще се почувствам по-добре.

— А нещо за хапване? — попита Роланд. Усмивката на Еди помръкна.

— Не — промълви. — Този разказ уби апетита ми.

2

Еди занесе Сузана зад храстите, за да се облекчи. Джейк се скри сред брезичките. Роланд заяви, че не бил толкова срамежлив и вдигна вежди, когато нюйоркските му приятели се засмяха.

Сузана не се смееше, когато излезе от храстите. Лицето й беше окъпано в сълзи. Еди не я попита нищо, той знаеше. Бореше се със същите чувства. Вдигна я нежно на ръце и тя притисна глава към врата му. Останаха така известно време.

— Чарю трий! — каза тя накрая, произнасяйки го досущ като Роланд. После вдигна глава, избърса сълзите си и продължи: — Да преживееш…

— Да преживееш всичко това… И то на четиринадесет години!

— Да… Но донякъде съм облекчен.

— Облекчен ли? Защо?

— Смятах, че той ще сподели как я е убил собственоръчно. В името на проклетата Кула.

Сузана го погледна право в очите:

— Но той мисли, че точно това е направил. Нима не си разбрал?

3

Когато се събраха отново и видяха приготвената храна, всички решиха, че все пак ще хапнат малко. Роланд раздаде последните ролца („Може би по-късно днес ще спрем в най-близкия БУМ-БУМ-БУРГЕР и ще видим какво предлагат за изгнаници като нас“ — помисли си Еди). Самият Роланд не докосна храната. На лицето му бе изписана скръб, която го караше да изглежда едновременно стар и изгубен. Това натъжи Еди, но не успя да измисли с какво да му помогне.

Джейк, който беше запазил детинската си наивност, отиде до Роланд, коленичи до него и го прегърна.

— Съжалявам, че си изгубил любимата си.

Лицето на Стрелеца се изопна и за момент Еди си помисли, че той ще изгуби самообладание. Отдавна не го бяха прегръщали, беше забравил що е нежност.

След миг Роланд се успокои, дори посегна към храната.

Сузана стисна ръката на младежа и едва чуто промълви:

— Не мога да повярвам, че е изминала само една нощ.

— Разказването на приказки променя времето. Поне в моя свят — намеси се Роланд и се усмихна. Усмивката го направи почти красив. Като го гледаше, Еди си обясни как навремето едно момиче се бе влюбило в него. Тогава е бил висок и слаб, но може би не толкова грозен — по времето, когато Кулата още не го е била обсебила.

— Мисля, че това се случва във всички светове — каза Сузана. — Мога ли да те попитам това-онова, преди да потеглим?

— Казвай.

— Какво се случи с теб? Колко време те е… нямало?

— Бях изчезнал, права си. Пътувах. Скитах, Не точно в Дъгата на Маерлин, всъщност… не мисля, че някога бих могъл да се върна от там, ако бях влязъл вътре, докато бях още… болен… но всеки си има магическо кълбо, разбира се. Тук! — Той докосна челото си. — Скрих се в съзнанието си, докато приятелите ми ме отвеждаха на изток. Започнах да се чувствам по-добре, малко по малко. Но кълбото не пожела да ми предскаже бъдещето… докато не видях стените на замъка и кулите на града. Ако се беше пробудило по-рано… — Той сви рамене. — Ако се беше пробудило преди да започна да си възвръщам здравия разум, не мисля, че щяхме да сме тук сега. Защото всеки свят — дори и онзи розовият със стъклено небе — е за предпочитане, щом Сюзан вече я няма. Предполагам, че силата, която даваше живот на кълбото, го знаеше. И изчака.

— Но когато тя отново засия, ти разказа останалото — каза Джейк. — Трябва да е така. Разказала ти е нещата, които не си могъл да видиш сам.

— Да. Знам доста голяма част от това, което се случи, защото го видях в топката.

— Каза ни веднъж, че Джон Фарсън искал да ти набие главата на кол, — намеси се Еди, — защото си откраднал нещо от него. Нещо, което му било много скъпо. Ставаше дума за топката, нали?

— Да. Беше повече от бесен, когато откри какво се е случило.

— И колко пъти точно тя заблестя за теб? — попита Сузана.

— И какво стана след това с нея? — добави Джейк.

— Гледах в нея три пъти, след като напуснахме баронството Меджис — каза Роланд. — Първия беше в нощта преди да пристигнем у дома в Гилеад. Тогава пътувах в нея най-дълго и тя ми показа онова, което ви разказах сега. Показа ми тези неща не за да ме учи или облекчава, а за да наранява и осакатява. Всички части от Дъгата на Магьосника са зли. Болката ги подхранва по някакъв начин. Беше изчакала, докато стана достатъчно силен да издържа… и тогава ми показа всичко, които бях пропуснал в глупашкия си самодоволен живот. Моята любовна омая. Моята самовлюбена, смъртоносна убеденост.

— Роланд, недей! — възкликна Сузана. — Не й позволявай да те наранява още повече.

— Но е така! И винаги ще е така! Няма значение. Вече няма значение — тази история е разказана до край. Втория път, когато надникнах в топката — когато влязох в топката — беше три дни, след като се прибрахме у дома. Майка ми не беше вкъщи, въпреки че имаше задължения тази вечер. Беше отишла в Дебария — нещо като убежище за жени — да чака и да се моли за завръщането ми. Мартин също отсъстваше. Беше в Кресия, при Фарсън.

— Топката — напомни му Еди. — Беше ли я получил баща ти вече?

— Не-е — каза Роланд. Погледна към ръцете си и по лицето му се надигна слаба червенина. — Не му я дадох в началото. Открих, че е… трудно да го сторя.

— Обзалагам се — промълви Сузана. — Така реагира всеки, който поне веднъж е надникнал в проклетото нещо.

— Мисля, че наистина си бил в купонджийско настроение — обади се Еди.

Роланд печално се усмихна, все още загледан в ръцете си:

— Около четири Кътбърт и Алан дойдоха в стаята ми. Представлявахме неописуема картина — обрулени от вятъра, с празни погледи, ръцете ни бяха покрити със заздравяващи рани и белези от катеренето ни по стената на каньона, отслабнали бяхме като скелети. Дори Алан, който винаги е бил пълничък, направо изчезваше, ако се обърнеше в профил… Поставиха ме пред свършен факт. Бяха запазили тайната на топката до този момент — отчасти от уважение към мен, отчасти заради загубата, която бях преживял, казаха ми и аз им повярвах, — но не искаха да пазят тайната след празненството. Ако не я предадях доброволно, щяха да оставят на бащите ни да решават. Бяха ужасно възбудени, особено Кътбърт, но бяха решени на всичко. Обещах им, че ще я дам на баща ми преди банкета — преди майка ми да пристигне с каретата от Дебария. Те трябваше да дойдат по-рано и да се убедят, че съм изпълнил обещанието си. Кътбърт се опита да се измъкне и каза, че не е необходимо, но разбира се, беше нужно…

— Да-а — промърмори Еди. Прекрасно разбираше тази част от историята. — Можеш да изхвърлиш боклука и сам, но е много по-лесно да го сториш, ако с теб има някой.

— Алан, поне той знаеше, че за мен ще е по-добре — по-лесно, — ако не трябва да предавам топката самичък. Срита Кътбърт и каза, че ще бъдат там. И бяха. И аз я предадох, макар че никак не ми се искаше. Баща ми пребледня като платно щом погледна в торбата и видя какво има там, извини се и я отнесе. Когато се върна, вдигна чашата си с вино и започна да говори за приключенията ни в Меджис така, сякаш нищо не се е случило.

— Но в промеждутъка, след като приятелите ти са говорили с теб и преди да я предадеш, ти си погледнал в нея — намеси се Джейк. — Влязъл си вътре. Пътувал си там. Какво ти е показала този път?

— Отново Кулата — отговори Роланд. — И пътешествието ни към нея. Видях също падането на Гилеад и триумфът на Добрия. Бяхме отложили тези събития с близо двадесет месеца, като взривихме танкерите и нефтените кули. Не можех да направя нищо повече… но топката ми показа друго събитие, в което можех да се намеся. Видях един нож. Острието беше намазано със силна отрова, донесена от далечното кралство от Средния свят на име Гарлан. Отровата беше толкова силна, че дори най-лекото одраскване би могло да предизвика почти мигновена смърт. Един уличен певец — в действителност най-големият племенник на Джон Фарсън — беше донесъл ножа. Човекът, на когото го даде, беше главният животновъд. Той пък го предаде на убиеца. Баща ми нямаше да види изгрева на слънцето след банкета… — Той мрачно им се усмихна. — Но заради това, което видях в магьосническото кълбо, ножът никога не стигна до ръцете на този, който трябваше да го използва, и в края на седмицата назначиха нов животновъд. Много приятни историйки ви разказвам, нали? Охо, страхотни са.

— Видя ли за кого беше предназначен ножът? — попита Сузана. — Истинският убиец?

— Да!

— А нещо друго? Видя ли още нещо? — попита Джейк. Планът за убийство на бащата на Роланд не му беше особено интересен.

— Да — Роланд се поколеба. — Обувки. Само за минута. Летящи във въздуха обувки. В началото си помислих, че са есенни листа. Но когато разбрах какво са всъщност, изчезнаха и се озовах на леглото, стиснал топката. Баща ми… Както казах, той наистина беше много изненадан, когато погледна в торбата.

„Ти си му казал кой е получил ножа със специалната отрова — помисли си Сузана. — Джийв Касапина или който там е бил, но не си му казал за кого е бил предназначен, нали, захарче? И защо не си? Защото си искал да се погрижиш за това лично?“ Но преди да попита, Еди зададе нов въпрос:

— Обувки ли? Летящи във въздуха? Това означава ли нещо за теб сега?

Роланд поклати глава.

— Разкажи ни какво още си видял — намеси се Сузана. Той я погледна и в очите му имаше толкова болка, че леките й подозрения мигновено се превърнаха във факт. Отклони поглед от него и стисна ръката на Еди.

— Съжалявам, Сузана, но не мога.

— Добре — съгласи се Еди. — Добре де, Роланд, това беше страхотно.

— Отно — добави Ко.

— Видя ли вещицата отново? — попита Джейк.

Доста дълго им се струваше, че Роланд няма да му отговори, но накрая все пак каза:

— Да. Не беше приключила с мен. Както сънищата ми за Сюзан, тя ме преследваше. Беше ме следвала по целия път от Меджис.

— Какво имаш предвид? — попита тихо и с изумление Джейк. — Господи, Роланд, какво искаш да кажеш?

— Не сега! — Той се изправи. — Време е да потегляме на път. — Кимна към сградата, която сияеше пред тях: слънцето тъкмо беше осветило стените й. — Нашият блестящ купол е доста далеч, но мисля, че ще стигнем до него следобед, ако не се помайваме. Не е място, до което бих искал да се приближа след залез слънце, ако мога да го избегна.

— Да не би да си открил какво означава? — попита Сузана.

— Неприятности. Хайде на път!

4

Известно време изтъняването пищеше толкова силно, че дори патроните в ушите им не можеха напълно да заглушат звука — в един момент Сузана си помисли, че носът й ще вземе да се разпадне. Когато погледна към Джейк, видя, че той хълца странно — не както нормалните хора плачат, когато са тъжни, а сякаш синусите му са запушени. Не можеше да прогони от мислите си уличния музикант, когото хлапето беше споменало. „Звучи като хавайска мелодия — повтаряше си тя отново и отново, докато Еди мрачно буташе новата й инвалидна количка, ловко заобикаляйки катастрофиралите коли. — Звучи като хавайска мелодия, нали? Точно като проклета хавайска музика, нали?“

От двете страни на детелината изтъняването обгръщаше магистралата чак до банкета, хвърляйки изкривени, нереални отражения на дървета и комбайни, които сякаш зяпаха минаващите пътници. Сузана откри, че си мисли за изтъняването в Айболт Каньон, пресегнало се алчно през дима да сграбчи хората на Латиго, дърпащо ги навътре (някои са влизали доброволно, като зомбита във филм на ужасите) и след това се сети отново за онзи в Сентрал Парк.

Точно когато си мислеше, че не може да издържи и секунда повече, изтъняването започна да се отдръпва отново и неприятното му пищене полека-лека заглъхна. Сузана извади патроните от ушите си. Пъхна ги в джобчето на количката — ръката й трепереше леко.

— Това беше доста зле — каза Еди. Гласът му звучеше плачливо и носово. Тя се обърна към него и видя, че бузите му са мокри, а очите — зачервени. — Не се тревожи, това е от синусите ми, нищо повече. Гадният звук направо ги съсипа.

— Моите също — каза Сузана.

— Моите синуси са си добре, но главата ме боли — намеси се Джейк. — Роланд, имаш ли още аспирин?

Стрелецът спря, порови се и извади шишенцето.

— Срещна ли отново Клей Рейнолдс? — попита Джейк, след като преглътна хапчетата с вода.

— Не, но знам какво му се е случило. Той събрал банда, някои от тях били дезертьори от армията на Фарсън… и тръгнали да обират банки. По това време в нашия свят крадците и обирджиите нямаше защо много-много да се плашат от стрелците.

— Стрелците са били заети с Фарсън — намеси се Еди.

— Да. Но Рейнолдс и хората му паднали в капана на един умен шериф, който превърнал главната улица на градчето Оукли в стрелбище. Шестима от бандитите били убити на място. Останалите ги обесили. Рейнолдс бил един от тях. Това се случи след по-малко от година, по времето на Широкоземието… — Той замълча и след това отбеляза: — Една от убитите в престрелката била Корал Торин. Тя станала човек на Рейнолдс — яздела и убивала заедно с останалите от бандата.

Запазиха мълчание известно време. В далечината изтъняването пееше безкрайната си песен. Джейк внезапно се хвърли напред към една паркирана каравана. Под чистачката откъм шофьорското място беше оставена бележка. Когато се изправи на пръсти, едва успя да я достигне. Прочете я и се намръщи.

— Какво е написано там? — попита Еди.

Джейк му я подаде. Еди я взе, връчи я на Сузана, която на свой ред я прочете и я прехвърли на Роланд. Той я погледна и поклати глава:

— Мога да разбера само няколко думи — старица, загадъчен човек… Какво точно пише? Прочети ми я.

Джейк взе листчето отново:

— „Старицата от сънищата е в Небраска. Казва се Абигайл.“ — Той спря за момент. — Тук долу е написано: „Загадъчният човек е на запад. Може би във Вегас.“

Джейк погледна към Стрелеца, а листчето трептеше в ръката му. Лицето му беше угрижено. Но Роланд гледаше към двореца, който сияеше насред магистралата — замък, който не е на запад, а на изток, и е светлина, а не мрак.

— На запад — прошепна Роланд. — Загадъчният човек, Тъмната кула, всичко е на запад.

— Небраска също е на запад — колебливо добави Сузана. — Не знам дали има някакво значение тази Абигайл, но…

— Мисля, че тя е част от друга история — каза Роланд.

— Да, но близо до нашата — вметна Еди. — Съседната врата, примерно. Достатъчно, за да сбъркаме захарта със сол… или да почнем да се караме.

— Сигурен съм, че си прав — каза Роланд. — И може би друг път ще имаме работа и със „старицата“, и със „загадъчния човек“… Но днес пътят ни е на изток. Да вървим.

И тръгнаха отново.

5

След малко Джейк попита:

— А Шийми?

Роланд се засмя, отчасти изненадан от въпроса му, отчасти доволен да си спомни:

— Той ни последва. Не му е било лесно и сигурно се е страхувал до смърт на някои места — между Меджис и Гилеад лежат колела и колела необитаеми области, а има и доста разбойници. Но ка е била с него и той пристигна навреме за Края на годината. Той и проклетото му муле.

— Когато тръгнахме да търсим Кулата, Шийми беше с нас. Нещо като талисман. Той… — Роланд млъкна и прехапа устната си, решен да не каже нищо повече.

— Кордилия? — попита Сузана. — Лудата леля?

— Умряла е, преди кладата да догори. Може и да е било сърдечен удар… или мозъчен удар.

— Може би е изпитала ужас от това, което е извършила.

— Може би — съгласи се Роланд. — Да осъзнаеш истината твърде късно е кошмарно. Знам го от опит.

— Там има нещо — каза Джейк и посочи към широк участък от пътя, от който колите бяха разчистени. — Виждате ли?

Роланд виждаше — неговите очи явно забелязваха всичко — но минаха почти петнадесет минути преди Сузана да различи малките черни петна на пътя. Беше почти убедена, че знае какво представляват, въпреки че това беше по-скоро интуиция, отколкото въпрос на зрение. След десет минути вече беше съвсем сигурна.

Бяха обувки. Шест чифта обувки, подредени грижливо на източното платно на магистралата.