Стивън Кинг
Магьосникът (32) (Тъмната кула IV)

2

Арката накара Сузана да се сети за една песен, която беше популярна около десетина години преди тя да бъде измъкната от своя свят и прехвърлена в този на Роланд. „Видях око да зяпа през облака дим зад Зелената врата — гласеше текстът. — Когато казах «Джо ме праща», някой се засмя зад Зелената врата.“ Всъщност тук имаше две врати вместо една и те нямаха шпионки, през които някое око да зяпа. Пък и Сузана не се опита да ползва старата парола, дето Джо я пращал. Все пак се приведе да прочете табелката, — окачена на кръглата дръжка на едната врата. „ЗВЪНЕЦЪТ НЕ РАБОТИ, МОЛЯ ЧУКАЙТЕ!“ пишеше там.

— Не си прави труда — каза тя на Роланд, който беше вдигнал юмрук да изпълни инструкцията от табелката. — Това е от приказката, нищо повече.

Еди дръпна назад количката й, застана пред нея и завъртя едната дръжка. Вратата се отвори с лекота, пантите не изскърцаха. Той пристъпи в помещението, което приличаше на дълбини на сенчест зелен залив, сви ръце на фуния пред устата си и се провикна:

— Хеей.

Гласът му се понесе напред и се върна променен… смален, отекващ, изгубен. Направо умиращ.

— Господи! — възкликна той. — Трябва ли да правим всичко това?

— Да, ако искаме да се върнем към Лъча. — Роланд беше по-блед от всякога, но ги поведе навътре. Джейк помогна на Еди да пренесе количката на Сузана през прага. Малките ботушки на Ко сияеха в мътночервено върху зеления стъклен под. Бяха изминали само десетина крачки, когато вратите се захлопнаха зад тях с трясък, който отекна в дълбините на Зеления дворец.

3

Нямаше преддверие — пред тях се простираше мрачен коридор, който сякаш беше безкраен. Стените излъчваха бледа зелена светлина. „Прилича на коридора във филма — помисли си Джейк, — онзи, където Страхливият лъв се изплаши, когато си настъпи опашката.“

И, добавяйки допълнителна правдоподобност към ситуацията, без която Джейк спокойно можеше да мине, Еди проговори с треперлива (и доста точна) имитация на Бърт Лар:

— Чакайте малко, приятелчета, аз просто си мислювах — аз всъщност не ща толкоз много да виждам Магьосника. По-добре да ви изчакам отвън.

— Я стига! — сряза го остро Джейк.

— Ига — съгласи се Ко. Вървеше плътно до крака на Джейк и предпазливо, въртеше глава насам-натам, докато се движеше. Момчето чуваше само собствените им стъпки… но усещаше нещо: звук, който го нямаше. Беше като да гледаш ветропоказател, на който му трябва само най-лекичък повей, за да се завърти.

— Извинявай! — каза Еди. — Я вижте там.

На около четиридесет метра пред тях зеленият коридор свършваше с тясна зелена врата с изумителна височина — може би имаше около девет метра от пода до горната й част. Зад нея Джейк ясно долавяше ритмични барабанни удари. Когато се приближиха и звукът стана по-силен, тревогата му нарасна. Трябваше да положи огромно усилие, за да измине последните дузина крачки до вратата. Познаваше звука — помнеше го от бягството си с Гашър под Луд и от пътуването, което с приятелите му бяха предприели с Блейн Моно. Беше ритмичното бумтене на двигатели.

— Като кошмар е — каза с треперещ, почти разплакан глас. — Върнахме се откъдето тръгнахме.

— Не, Джейк — каза Стрелецът и докосна косата му. — Не си го и помисляй. Това, което чувстваш, е само илюзия. Дръж се като мъж.

Табелката на тази врата не беше от филма, но само Сузана знаеше, че надписът е цитат от Данте. „НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ.“

Роланд се протегна с двупръстата си дясна ръка и бутна тридесетфутовата врата.

4

Това, което се намираше зад нея, беше налудничава комбинация от „Магьосникът от Оз“ и вътрешността на Блейн Моно. Подът беше застлан с дебел килим (бледосин, точно като този във вагона на Бароните). Стаята беше като кораб на катедрала, таванът тънеше в зеленикаво-черни сенки. Колоните, които поддържаха светещите стени, бяха грамадни стъклени ребра, изпълнени със зелена и розова светлина. Джейк забеляза, че тези колони са изрисувани с милиони изображения, които уморяваха окото и вдъхваха страх. Преобладаваха човешки лица, изкривени от ужас.

Пред тях, смалявайки посетителите, превръщайки ги в създания не по-големи от мравки, стоеше единственият мебел в залата — гигантски зелен стъклен трон. Джейк се опита да прецени размера му и не успя — нямаше база за сравнение, които да му помогнат. Помисли си, че облегалката е най-малко петнадесет метра висока, но със същия успех можеше да е седемдесет и пет или осемдесет. Върху нея бе изрисувано отворено око, този път начертано с червено вместо с жълто. Ритмичното примигване на светлината оживяваше окото — то сякаш пулсираше като сърце.

Над трона като тръби на огромен средновековен орган се издигаха тринадесет големи цилиндъра, всеки примигващ в различен цвят — всички, освен този точно над центъра на трона. Беше черен като нощно небе и мъртъв като труп.

— Ехо! — провикна се Сузана от количката си. — Има ли някой тук?

При звука на гласа й тръбите проблеснаха толкова ярко, че Джейк закри с длан очите си. За няколко секунди цялата тронна зала засия като експлодирала дъга. След това тръбите потъмняха и угаснаха, точно както ставаше с кълбото на магьосника в разказа на Роланд, когато то (или силата, която го управляваше) решаваше да замлъкне за малко. Сега се открояваха само черният цилиндър и пулсиращият трон.

След това се разнесе тихо бръмчене, сякаш някакъв двигател е включен отново за последен път. В облегалките за ръцете на трона зейнаха процепи, през които започна да се издига розов дим. Докато се разнасяше, потъмня до яркочервено. В него се появи ужасяващо позната зигзагообразна линия. Джейк знаеше какво е това, дори преди думите

(Луд, Кендълтън, Рилия, Водопадът на кръшкате, Дашървил, Топика)

да се появят, блестящи в розово.

Беше пътната карта на Блейн.

Роланд можеше да казва каквото ще за това, как се променят нещата, как чувството на Джейк, че е впримчен в кошмар,

(най-лошият кошмар в живота ми и си е точно така)

е само илюзия, създадена от собствения му объркан мозък и от страха му — ала Джейк знаеше истината. Това място приличаше малко на тронната зала на великия и ужасен Оз, но в действителност беше салонът на Блейн Моно. Отново бяха във влака и скоро пак щяха да започнат да задават гатанки.

Прииска му се да изпищи.

5

Еди позна гласа, който гърмеше откъм пътната карта, увиснала над зеления трон, но вярваше, че принадлежи на Блейн Моно не повече, отколкото че е на магьосника от Оз. На някой магьосник — да, но това не беше Изумруденият град, а Блейн беше мъртъв като прегазено куче. Еди лично му беше пръснал проклетия мозък.

— ЗДРАСТИ ОТНОВО, МАЛКИ БУБОЛЕЧКИ.

Пътната карта от дим пулсираше, но Еди вече не я свързваше с гласа. Не, гласът идваше от тръбите.

Забеляза, че Джейк е пребледнял като платно и коленичи до него.

— Това са глупости, хлапе — каза му.

— Н-не… Това е Блейн… не е мъртъв…

— Мъртъв е и още как! Това не е като съобщенията по училищна уредба… кой е бил наказан и кой трябва да се яви в шеста стая. Схващаш ли?

— Какво? — Джейк погледна към него, устните му бяха влажни и трепереха, а погледът му беше объркан. — Какво имаш пред…

— Тези тръби са високоговорители. Даже и писукането на мишка може да звучи страховито през стереосистема с дванадесет тонколони. Не си ли спомняш филма? Трябва да звучи величествено, защото това е измама, Джейк — просто измама.

— КАКВО МУ КАЗВАШ, ЕДИ ОТ НЮ ЙОРК? НЯКОЯ ОТ ТВОИТЕ ТЪПИ, ПЛИТКОУМНИ МАЛКИ ШЕГИЧКИ? НЯКОЯ ОТ СКАПАНИТЕ ТИ ГАТАНКИ?

— Аха — каза Еди. — Тази например става: „Колко биполярни компютри са нужни, за да смениш електрическа та крушка?“ Кой си ти, приятелче? Знам много добре, че не си Блейн Моно, така че кой си?

— Аз… съм… ОЗ! — избумтя гласът. Стъклените колони проблеснаха, както и тръбите зад трона. — ОЗ ВЕЛИКИЯТ. ОЗ МОГЪЩИЯТ. А ТИ КОЙ СИ?

Сузана придвижи инвалидната си количка до основата на мътнозелените стъпала, водещи към трона.

— Аз съм Сузана Дийн, малката и осакатената — каза тя. — И бих искала да бъда учтива, но не и с някакъв боклук. Тук сме, защото се предполагаше, че трябва да сме — иначе защо си ни оставил обувките?

— КАКВО ИСКАШ ОТ МЕН, СУЗАНА? КАКВО ЖЕЛАЕШ ДА ПОЛУЧИШ, МАЛКА СТРАХЛИВКЕ?

— Ти знаеш. Искаме онова, което желаят всички, доколкото знам — да се върнем отново у дома, защото нищо не може да се сравни с родния дом. Ние…

— Не можеш да си идеш вкъщи! — прошепна Джейк. — Не можеш да се върнеш вкъщи, е казал Томас Улф и това е истината.

— Това е лъжа, сладък — каза Сузана. — И то нагла. Можеш да се върнеш вкъщи. Само трябва да намериш подходящата дъга и да минеш под нея. Ние я намерихме, останалото, както знаеш, е въпрос на дълъг поход.

— БИ ЛИ СЕ ВЪРНАЛА В НЮ ЙОРК, СУЗАНА ДИЙН? ЕДИ ДИЙН? ДЖЕЙК ЧЕЙМБЪРС? ТОВА ЛИ ИСКАТЕ ОТ ВЕЛИКИЯ И МОГЪЩ ОЗ?

— Ню Йорк вече не е наш дом — отвърна Сузана. Изглеждаше много малка, но въпреки това безстрашна, седнала в количката си в подножието на огромния, пулсиращ трон. — Нито пък Гилеад е дом за Роланд. Върни ни на Пътя на лъча. Там искаме да отидем, защото това е нашият път за дома. За единствения дом, който имаме.

— МАХАЙТЕ СЕ! — изкрещя гласът от тръбите. — МАХАЙТЕ СЕ И СЕ ВЪРНЕТЕ УТРЕ! ЩЕ ОБСЪДИМ ЛЪЧА ТОГАВА! КАКТО Е КАЗАЛА СКАРЛЕТ, УТРЕ Е НОВ ДЕН.

— Не — викна Еди. — Ще го обсъдим сега.

— НЕ ПРЕДИЗВИКВАЙ ГНЕВА НА ВЕЛИКИЯ И МОГЪЩ ОЗ! — изрева гласът, а тръбите яростно проблясваха при всяка дума. Сузана беше убедена, че това е предназначено да ужасява, но го намери по-скоро за забавно. Беше като да гледаш търговец, който демонстрира детски играчки. „Хей, дечковци! Когато говорите, тръбите сияят ярко! Опитайте и ще видите!“

— Захарче, най-добре ме изслушай сега — каза. — Не бива да предизвикваш гнева на хора с револвери. Особено когато живееш в стъклена къща.

— КАЗАХ ДА ДОЙДЕТЕ УТРЕ!

Червен дим отново заизлиза от процепите. Беше по-гъст този път. Пътната карта на Блейн се стопи и се смеси с него. Този път димът оформи лице, обрамчено с дълга коса.

„Това е човекът, когото Роланд е застрелял в пустинята — помисли си с изумление Сузана. — Това е онзи Джонас. Знам, че е той!“

Сега Оз им проговори с леко разтреперан глас:

— ДА НЕ БИ ДА ЗАПЛАШВАТЕ ВЕЛИКИЯ ОЗ? — Устните на грамадното лице от дим, увиснало над седалката на трона, се разтегнаха в яростно и нетърпеливо озъбване. — ВИЕ, НЕБЛАГОДАРНИ СЪЗДАНИЯ! О, ВИЕ, НЕБЛАГОДАРНИЦИ!

Еди гледаше в съвсем друга посока. Очите му се разшириха и той сграбчи ръката на Сузана.

— Виж! — прошепна. — Господи, Сузи, погледни към Ко!

Животинчето не се интересуваше от димни призраци, независимо дали бяха пътни карти, мъртви Големи ковчези или просто специални ефекти от вариететен спектакъл отпреди Втората световна война. Беше видял (или подушил) нещо много по-интересно.

Сузана сграбчи Джейк, обърна го и му посочи зверчето. Видя очите на момчето да се изпълват с разбиране малко преди Ко да стигне нишата в стената. Беше отделена от голямата зала със зелена завеса. Ко протегна дългата си шия, хвана завесата със зъби и дръпна здраво.

6

Зад завесата проблясваха червени и зелени лампички, в стъклени кутии се въртяха някакви цилиндри, разноцветни стрелки се движеха напред-назад по осветените скали, но Джейк не обърна внимание на механизмите. Вниманието му беше привлечено от човека, който седеше пред контролния пулт с гръб към залата. Сплъстената му коса, изцапана с кръв, беше на фитили. Носеше нещо като каска и говореше в малък микрофон, висящ точно пред устата му. Беше с гръб към тях и не забеляза, че Ко го е подушил и е разкрил скривалището му.

— ТРЪГВАЙТЕ! — изгърмя гласът от тръбите… само че сега Джейк видя откъде в действителност идва звукът. — ВЪРНЕТЕ СЕ УТРЕ, АКО ИСКАТЕ, НО СЕГА СЕ МАХАЙТЕ! ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ВИ!

— Това е Джонас, Роланд не го е убил — прошепна Еди, но Джейк знаеше истината. Най-сетне беше познал гласа. Как беше могъл изобщо да повярва, че е гласът на Блейн?

— ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ВИ, АКО ОТКАЖЕТЕ…

Ко излая. Мъжът в нишата се обърна.

„Кажи ми, сладък — спомни си гласът му Джейк от времето преди собственикът му да беше открил усилвателя. — Кажи ми всичко, което знаеш за биполярншпе компютри. Кажи ми и ще ти дам вода.“

Не беше Джонас, нито пък беше магьосник. Беше внукът на Дейвид Куик — Тик Так.

7

Джейк ужасено се втренчи в него. Жестокото, опасно създание, което беше живяло под Луд с приятелчетата си Гашър, Хуутс, Брандън и Тили — го нямаше. Това тук би могло да бъде съсипаният баща на чудовището… или дядо му. Лявото му око — онова, което Ко беше извадил — беше сляпо и бяло, отчасти в орбитата си и отчасти разтекло се по небръснатата буза. Дясната половина на главата му беше полускалпирана, черепът се показваше под дългия крив разрез. Джейк смътно си спомняше, че беше видял парче кожа да се полюшва край лицето на Тик Так, но тогава се беше намирал на ръба на истерията… както и сега.

Ко също бе познал мъжа, който се беше опитвал да го убие, и лаеше истерично, със сведена глава и оголени зъби. Тик Так се втренчи в него с разширени от изумление очи.

— Въобще не обръщайте внимание на този зад завесата — обади се някой зад тях и се изкиска. — Приятелят ми Андрю има още един лош ден в дългата поредица от гадни дни. Бедничкият. Предполагам, че беше грешка да го докарвам тук от Луд, но изглеждаше толкова нещастен… — човекът се изкиска отново.

Джейк се извърна и видя, че сега на огромния трон седи човек, сложил крак върху крак. Носеше джинси, черно яке, пристегнато в кръста, и овехтели каубойски ботуши. На якето му имаше значка, изобразяваща свинска глава с дупка от куршум между очите. В скута си новодошлият беше сложил торба. Изправи се върху седалката на трона и усмивката се смъкна от лицето му като олющена кожа. Сега очите му пламтяха, а устните му се разтегнаха над грамадни зъби.

— Хвани ги, Андрю! Хвани ги! Убий ги! Всеки проклет богохулник от тези тук!

— Животът ми за теб! — изпищя мъжът в нишата и за пръв път Джейк видя картечницата, облегната в ъгъла. Тик Так се хвърли към нея и я сграбчи. — Животът ми за теб!

Обърна се и Ко отново се хвърли върху него и заби зъби в лявото му бедро, точно под слабините.

Еди и Сузана едновременно извадиха револверите и стреляха. Единият куршум отнесе част от главата на Тик Так. Другият прониза гърлото му.

Той направи крачка, после още една. Ко скочи на пода и се отдръпна от него с ръмжене. На третата крачка Тик Так се озова в тронната зала. Посегна към Джейк и момчето видя омразата в оцелялото му око; дори му се стори, че чува последната злобна мисъл на мъжа: „О, мръсен малък плъх…“

После Тик Так политна напред, както беше паднал в бункера на Беловласите, само че този път вече никога повече нямаше да стане.

— Така падна властелинът Пърт и земята потрепери като при буря! — каза мъжът на трона.

„Не е човек — помисли си Джейк. — Изобщо не е човек. Най-сетне открихме Магьосника, струва ми се. И съм сигурен какво има в онази торба!“

— Мартин — каза Роланд. Протегна лявата си ръка — Мартин Бродклоук. След всички тези години! След всичките изминали векове!

— Искаш ли си това, Роланд?

Еди сложи в ръката на Роланд револвера, с който беше убил Тик Так. От дулото все още се виеше струйка син дим. Стрелецът погледна към оръжието така, сякаш никога преди не го беше виждал, после го насочи към ухиленото розово — бузесто създание, седнало върху трона.

— Най-сетне! — Роланд въздъхна и придърпа ударника. — Най-сетне си ми на мушката.

8

— Това пушкало няма да ти свърши работа, както, струва ми се, знаеш — каза мъжът на трона. — Не и срещу мен. Срещу мен само ще засича, стари приятелю. Как е семейството ти, между другото? Позагубих връзка с тях през изминалите години. Не ме бива да съчинявам писма. Някой трябва да ми издърпа ушите заради това.

Отметна глава и се засмя. Роланд дръпна спусъка. Чу се само глухо щракване.

— Слушай — каза онзи на трона, — струва ми се, че без да искаш си сложил някой от онези мокри патрони, а? Дето ги бива да блокират звука на изтъняването, но не стават за стрелба по стари магьосници, нали? Много лошо! Ами ръката ти, Роланд, я си виж ръката! Липсват ти няколко пръста. Олеле, сигурно ти е много трудно. Е, нещата могат да се пооправят. С твоите приятели можете да изкарате дълъг и ползотворен живот — и както Джейк би казал, това е истината. Без да срещате повече омари, без други луди влакове, без неприятни — да не казвам и опасни — пътешествия из други светове. Единственото, което трябва да направите, е да се откажете от това глупаво и безнадеждно търсене на Кулата.

— Не! — каза Еди.

— Не! — повтори Сузана.

— Не! — присъедини се Джейк.

— Не! — отсече Ко и излая.

Зловещият човек на трона продължи да се усмихва.

— Роланд — попита той, — какво ще кажеш? — Бавно вдигна торбата. Висеше от ръката му като сълза и сега нещото вътре в нея започна да пулсира с розова светлина. — Откажи се и те никога няма да погледнат вътре — няма да видят последното действие от онази стара пиеса. Откажи се. Обърни гръб на Кулата и си върви по пътя.

— Не! — отсече Роланд. Усмихна се и докато усмивката му се разширяваше, тази на мъжа на трона промъкна. — Можеш да омагьосаш пистолетите ми, поне тези от нашия свят.

— Не знам за какво си мислиш, драги, но те предупреждавам, че…

— Не бива да споря с великия Оз? Мисля, че точно това ще сторя, Мартин… или Маерлин… или както и да се наричаш сега…

— Всъщност името ми е Флаг — каза мъжът на трона. — И сме се срещали преди. — Отново се усмихна. Вместо да смекчи изражението му, усмивката изкриви лицето му в жестока гримаса. — Сред руините на Гилеад. Ти и твоите оцелели другарчета — онова хилещо се магаре Кътбърт Алгууд беше част от групата, също и Ди Къри, онзи с рожденото петно, имаше и още някакъв — тръгнахте на запад да търсите Кулата. Или както казват в света на Джейк, поехте да се срещнете с Магьосника. Знам, че сте ме видели, но се съмнявам дали си разбрал, че и аз съм ви видял.

— И ще се срещаме отново, струва ми се — вметна Роланд, — освен ако не те убия сега и не сложа край на вмешателствата ти.

Все още стиснал собствения си револвер в лявата си ръка, посегна към онзи, който беше затъкнал в колана на джинсите си — рюгера на Джейк, пистолет от друг свят, най-вероятно защитен от магиите на това създание. Беше бърз както винаги, зашеметяващо бърз…

Мъжът на трона изпищя и се дръпна назад. Торбата падна от скута му и стъклената топка — някога принадлежала на Рия, след това на Джонас и накрая на самия Роланд — се търкулна. Дим — този път зелен вместо червен — бликна от процепите на облегалките и скри зловещия човек. Въпреки всичко Роланд можеше да го застреля, ако беше успял да извади оръжието навреме. Но не успя — рюгерът се изплъзна от осакатената му ръка, дулото му се закачи на токата на колана. На Роланд му отне само четвърт от секундата да го освободи, но този промеждутък се оказа фатален. Изстреля три куршума в сгъстяващия се дим и се втурна напред, без да обръща внимание на виковете на останалите.

Размаха ръце, опитвайки да разсее дима. Изстрелите му бяха превърнали облегалката на трона в стъклени отломки, но човекоподобното същество, нарекло себе си Флаг, беше изчезнало. Роланд сериозно се запита дали той — или то — изобщо е бил тук.

Но топката беше непокътната и сияеща със същото привлекателно розово, което помнеше отпреди — от Меджис, когато беше млад и влюбен. Оцелялото парче от Дъгата на Маерлин се беше търкулило почти до ръба на седалката — още сантиметър и щеше да падне и да се разбие на пода. Все още беше цяло — това омагьосано нещо, което Сюзан Делгадо за пръв път беше видяла през прозореца на хижата на Рия под светлината на Целуващата луна.

Роланд я вдигна — колко добре прилягаше на ръката му, колко естествено лежеше в дланта му, дори след всичките тези години — и надникна в мъглявите й, бурни дълбини.

— Винаги си било част от една магия — прошепна. Спомни си за Рия, както я беше видял в тази топка — старческите й, пълни със смях очи. Спомни си за пламъците от Жътвения огън, издигащи се около Сюзан, и превръщащи я в мираж.

„Проклето стъкло! — помисли си той. — Ако те разбия в пода, със сигурност ще се удавим в морето от сълзи, които се плискат във вътрешността ти… сълзите на онези, които си съсипало!“

И защо да не го направи? Ако го остави цяло, гнусното нещо може и да им помогне да се върнат на пътя на Лъча, но Роланд не вярваше, че в действителност се нуждаят от него. Смяташе, че Тик Так и съществото, което се беше нарекло Флаг, са били последното им препятствие. Зеленият дворец беше вратата им към Средния свят… и сега им принадлежеше. Бяха го превзели със собствени сили.

„Не можеш да си тръгнеш все още, Стрелецо. Не и докато не приключиш своя разказ, докато не споделиш истината за последните събития…“

Чий беше този глас? На Ванай? Не. На Корт? Не. Не беше и на баща му, който някога го беше измъкнал гол от леглото на проститутката.

Сега чуваше гласа на ка. Беше разказал толкова много за ужасната си четиринадесета година… но не беше завършил историята. Както при Дета Уокър и специалната чиния на синята леля, и тук имаше още нещо. Нещо скрито. Въпросът не беше дали те петимата могат или не могат да напуснат Зеления дворец и да се върнат на пътя на Лъча; ставаше дума за това, дали могат или не да продължат като ка-тет. Ако го направеха, не биваше да остане нищо скрито, налагаше се да им разкаже за последния път, когато беше погледнал в магьосническата топка преди много-много време. Три нощи след банкета, тогава беше. Трябваше да им каже за…

„Не, Роланд! — прошепна гласът. — Не просто да им кажеш! Не този път! Знаеш много добре!“

— Елате!

Те се скупчиха около него, а розовата светлина на топката се отразяваше в очите им. Вече бяха полухипнотизирани от нея, дори Ко.

— Ние сме ка-тет! — каза Роланд. — Ние сме един от многото. Изгубих моята единствена любов в началото на търсенето ми на Тъмната кула. Сега погледнете в това проклето нещо, ако можете, и вижте какво загубих след това. Вижте го веднъж и завинаги, вгледайте се добре!

Те погледнаха. Топката запулсира по-бързо. Грабна ги и ги понесе. Сграбчени в прегръдките на розовата буря, полетяха над Магьосническата дъга към Гилеад от преди години.