Стивън Кинг
Магьосникът (23) (Тъмната кула IV)

2

— Не искам да ходя там, сай Торин — дърпаше се Шийми. Необичайно изражение бе сбърчило инак кроткото му лице — беше се смръщил притеснено и изплашено.

— Тя е ужасна старица. Ужасна като мечка, да. Има брадавица на носа, точно тук. — Той докосна връхчето на собствения си нос, който бе малък, мек и добре заоблен.

Корал, която вчера би му откъснала главата за подобно размотаване, днес бе необичайно търпелива.

— Така е — каза — но, Шийми, тя иска да идеш точно ти и плаща за това. Знаеш, че плаща, и то добре.

— Няма да ми помогне, ако ме превърне на бръмбар — каза нацупено Шийми. — Бръмбарите не харчат парички.

Въпреки всичко се остави да го отведе до Капричозо — товарното муле на странноприемницата. Барки беше натоварил две малки бъчонки на гърба на животното. Едната, пълна с пясък, служеше само за баласт. Другата съдържаше млада ябълкова ракия, каквато Рия доста обичаше.

— Празникът наближава — весело каза Корал. — Остават само две-три седмици.

— Аха. — При тази мисъл Шийми се развесели. Страстно обичаше празниците — светлините, фишеците, танците, игрите, смеха. На празник всички се веселяха и никой не му говореше грубо.

— Младеж с монети в джоба сигурно ще си прекара добре на празника — добави Корал.

— Така си е, сай Торин. — Шийми имаше вид на човек, който току-що е открил велик житейски закон. — Аха, истина-преистина, тъй си е.

Корал връчи въжето на Капричозо на Шийми и притисна пръстите му.

— Приятен път, малкия. Бъди любезен със старата гарга, направи й най-добрия си поклон… и гледай да се върнеш от хълма преди здрачаване.

— Много преди това, аха — бързо се съгласи Шийми и потръпна при самата мисъл да замръкне на Кьос. — Това, то си е ясно като бял.

— Добро момче. — Корал го изпрати с поглед — нахлупил розовата шапка на главата си, с тромавото старо товарно муле. И когато той се скри зад върха на първия нисък хълм, повтори: — Добро момче.

3

Скрит във високата трева на склона под върха на хълма, Джонас чака цял час, след като хлапетата излязоха от Бар Кей. След това препусна по рида, докато ги видя — три черни точки поне на шест километра по кафявия склон. Тръгнали са да свършат обичайната работа за деня. Нямаше признаци, че са заподозрели нещо. Бяха по-умни, отколкото изглеждаха на пръв поглед, но не чак толкова умни, колкото си мислеха, че са.

Доближи се на половин километър до Бар Кей — като изключим землянката и конюшнята, изгорял скелет под ярката слънчева светлина на този ранен есенен ден — и остави коня до някакви дървета край поточето на къщата. Тук момчетата си бяха прострели прането. Джонас смъкна панталоните и ризите от ниските клонки, на които бяха провесени, струпа ги на купчина, изпика се отгоре и отново се качи на коня си.

Когато Джонас измъкна кучешката опашка от дисагите, животно заудря с копита, като че ли искаше да покаже колко се радва да се освободи от нея. Джонас също беше доволен. Беше започнала непоносимо да вони. От другата дисага извади малък стъклен буркан с червена боя и четка. Беше ги взел от най-големия син на Брайън Хуки, който днес отговаряше за конюшнята. Самият сай Хуки сигурно вече беше в Ситго.

Джонас се приближи до землянката, без да си прави труда са се крие. В крайна сметка нямаше никого — момчетата бяха излезли.

Някое от тях бе оставило истинска книга — „Размишления и Медитации“ на Мърсър — на седалката на люлеещото кресло на верандата. В Средния свят книгите бяха нечувана рядкост, особено когато пътуваш към периферията. Откакто беше дошъл в Меджис, тази беше първата, освен онези няколко в Сийфронт, която Джонас виждаше. Отвори я. Прочете посвещението, изписано със стегнат женски почерк: „На моя най-скъп син, от неговата обична МАЙКА.“ Джонас скъса тази страница, отвори бурканчето с боя и бръкна вътре с безименния и малкия си пръст. Зачеркна думата МАЙКА с възглавничката на средния си пръст, а после, използвайки нокътя на кутрето си като писалка, изписа думата „КУЧКА“ над „МАЙКА“. Набучи листа на едни ръждив гвоздей на видно място, след това накъса книгата и разпиля парчетата. На кого ли принадлежи? Надяваше се да е на Диърборн, но всъщност няма значение.

Като влезе вътре, най-напред забеляза гълъбите, гукащи в кафезите си. Мислеше, че изпращат съобщенията с хелиограф… но гълъби. За бога! Това беше още по-хитро!

— След малко ще стигна и до вас — закани се на птиците. — Спокойно, съкровища, гукайте и дрискайте, докато още можете.

Огледа се с известно любопитство, а мекото гугукане на гълъбите отекваше в ушите му. Обикновени хлапета или лордове? Рой бе питал стареца в Рици. Той бе казал, че може би и двете. Спретнати момчета, най-малкото, ако се съди по подреденото жилище, отбеляза Джонас. Добре обучени. Три нара, всичките оправени. Три купчинки вещи в долния край на всеки, подредени също така спретнато. Във всяка купчинка намери рисунка на майка — о, какви добри момчета — а на едната рисунка го имаше и бащата. Беше се надявал да открие имена, може би някакви документи (ако ще любовни писма от момичета), но не намери нищо такова. Обикновени хлапета или лордове бяха достатъчно предпазливи. Джонас извади рисунките от рамките и ги накъса. Вещите разпиля навсякъде и за краткото време с което разполагаше, съсипа каквото можа. Когато откри бродирана кърпичка в джоба на един панталон, си издуха носа в нея и след това я разгъна грижливо върху ботушите на момчето, така че зеленият сопол да се вижда добре. Какво по-вбесяващо — по-нервиращо — от това да се прибереш у дома след тежък ден, прекаран сред животните, и да откриеш нечий сопол върху личните си вещи?

Гълъбите вече бяха тревожни — не умееха да врякат като гарги или свраки, но щом отвори клетките им, се опитаха да отлетят от него. Това не помогна, разбира се. Излови ги един по един и им изви вратовете. Като приключи и с това, Джонас пъхна по една мъртва птица под възглавницата на всяко момче.

Под всяка възглавница откри малка награда: хартиени ленти и писалка, очевидно пазени за писане на послания. Счупи писалката и я запрати на пода. Лентите прибра в джоба си. Хартията винаги беше полезна.

Като се погрижи за гълъбите, вече чуваше по-добре. Напрегнал слух, бавно се заразхожда по дъсчения под с наведена глава.

 

 

4

 

Когато Алан се зададе в галоп, Роланд не обърна внимание на изопнатото бяло лице на момчето и пламтящите му, ужасени очи.

— Тук ги изкарах тридесет и един — каза той. — Всичките с марката на Баронството — корона и щит. А ти?

— Трябва да се връщаме — каза Алан. — Нещо не е наред. Докосването е. Никога не съм го чувствал така ясно.

— Ти колко ги изкара? — отново попита Роланд. Имаше моменти, като сега например, когато способността на Алан да използва докосването му беше по-скоро досадна, отколкото полезна.

— Четиридесет. Или четиридесет и един, забравих вече. Но какво значение има? Те са преместили онова, което не желаят да преброим. Роланд, чу ли ме? Трябва да се върнем! Нещо не е наред! В лагера става нещо!

Роланд погледна към Бърт, който мирно яздеше на петстотин метра встрани. След това се обърна към Алан с повдигнати в безмълвен въпрос вежди.

— Бърт? Той винаги е бил сляп за докосването — нали знаеш. Но аз не съм. Знаеш, че не съм! Роланд, моля те!

Който и да е, ще види гълъбите! Може да намери пистолетите ни! — обикновено флегматичен и муден, Алан почти крещеше от възбуда и напрежение. — Ако не дойдеш с мен, поне ме остави да се върна сам! Трябва да се върна, Роланд, в името на баща си!

— В името на твоя баща не ти разрешавам — отвърна Роланд. — Аз преброих тридесет и един. Твоите са четиридесет. Да, нека кажем четиридесет. Това е хубаво число — не по-лошо от всяко друго, струва ми се. Сега ще си разменим местата и ще ги преброим отново.

— Какво ти става? — почти прошепна Алан. Гледаше Роланд, сякаш е полудял.

— Нищо.

— Ти знаеше! Знаел си, когато тръгнахме тази сутрин!

— О, може и да съм видял нещо — каза Роланд, — отражение, може би, но… ти вярваш ли ми, Ал? Това е важно, струва ми се. Вярваш ли ми, или си мислиш, че съм си изгубил ума? Като него? — кимна към Кътбърт. На устните му трепкаше лека усмивка, но очите му бяха празни и отчуждени — както обикновено погледът му се рееше над хоризонта. Алан се запита дали Сюзан Делгадо вече е виждала това изражение, и ако го е виждала, какво си мисли по въпроса.

— Вярвам ти. — Алан се чувстваше толкова объркан, че не беше сигурен дали казва истината, или лъже.

— Добре. Тогава си сменяме местата. Аз ги изкарах тридесет и един, имай предвид.

— Тридесет и един — повтори Алан. Вдигна ръце и плесна бедрата си толкова звучно, че обикновено спокойният му кон присви уши и леко подскочи. — Тридесет и един.

— Мисля, че днес можем да се приберем по-раничко, ако това ще те успокои — подметна Роланд и се отдалечи. Алан го проследих поглед. Винаги бе недоумявал какво ли става в мозъка на Роланд, но никога колкото днес.

5

Скръц. Скрщ-скръц.

Ето за какво се ослушваше — и то тъкмо когато вече се канеше да се откаже. Бе очаквал да открие скривалището по-близо до леглата, но те наистина бяха много хитри.

Коленичи и повдигна с острието на ножа дъската, която изскърца. Под нея се подадоха три пакета, омотани в тъмни ивици памучен плат. Лентите бяха влажни и приятно миришеха на смазка. Джонас ги извади и ги разопакова, любопитен да види какво са домъкнали тия момчета. Отговорът беше полезен, но нежелан. Два от пакетите съдържаха по един петзарядник от онези, които се наричаха, кой знае защо „резачи“. В третия имаше два пистолета с шест патрона. Джонас си помисли, че е открил големите револвери на стрелеца и сърцето му едва не се пръсна — те имаха истински синкави стоманени барабани, ръкохватки от сандалово дърво, дула като минни шахти. Такива пистолети не би могъл да остави, независимо какво ще му коства това. Но плътните ръкохватки му подействаха доста успокоително. Човек не си проси сам разочарованието, но то е прекрасен начин да си прочистиш мозъка.

Уви отново пистолетите и ги прибра на мястото им, после намести и дъската. Някоя шайка градски мърльовци би била способна така да вандалства в незащитената им землянка — но да открие подобно скривалище? Не, братко. Малко е вероятно.

Наистина ли мислиш, че ще повярват, че това е работа на градските хулиганчета?

Може би; това, че ги беше подценил отначало, не означаваше, че трябва да се преобърне наопаки и сега да вземе да ги надценява. Пък и можеше да си позволи лукса да не му пука. И без това ще се ядосат — може би ще ги ядоса достатъчно, за да ги накара да напуснат убежището си. Да зарежат предпазливостта… и да се хвърлят с главата напред.

Джонас пъхна края на кучешката опашка в един кафез така, че да прилича на голямо, увиснало перо. С боята изписа по стените особено чаровни момчешки шегички, като:

и

След това излезе и постоя малко на верандата, за да се убеди, че все още е сам в Бар Кей. Естествено, че е сам. Но накрая за миг-два се почувства притеснен — почти си помисли, че са го усетили. Чрез някаква телепатия от Вътрешността, да речем.

Има такова нещо, знаеш. Докосването, както го наричат.

Аха, само че го използваха стрелците, артистите и умопобърканите. А не разни мошеници, все едно дали бяха лордове или не.

Въпреки всичко Джонас се върна при коня си тичешком, скочи на седлото и препусна към града. Ситуацията назряваше, а имаше още много за вършене, докато Луната на демона изгрее пълна на небето.

6

Хижата на Рия, с каменните си стени и напуканите плочи на покрива, покрити с мъх, се гушеше на последния хълм на Кьос. Оттук се откриваше разкошен изглед на северозапад — към Лошите треви, пустинята, Висящата скала и Айболт каньон — но хубавите пейзажи бяха последното, което вълнуваше Шийми, докато внимателно вкарваше Капричозо в двора на Рия малко след пладне. От час изпитваше глад, но сега ненадейно премина. Мразеше това място повече от всяко друго в Баронството, дори повече от Ситго, с големите кули, които винаги скръц-скърцаха и щрак-щракаха.

— Сай? — провикна се докато крачеше с мулето през двора. Когато приближиха хижата, Капи се запъна, непоклатимо заби копита в земята и наведе глава, но когато Шийми дръпна въжето, отново тръгна. Шийми почти го съжаляваше.

— Госпожо? Търся добрата старица, дето не би посегнала и на муха. Ту-ук ли сте? Иде добрият Шийми с ябълковата ракия. — Усмихна се и вдигна свободната си ръка с дланта навън, за да покаже, че не я заплашва по никакъв начин, но хижата оставаше безмълвна. Присви го стомахът. За миг се уплаши, че ще се изпусне в гащите като бебе; като се облекчи от газовете, усещането премина и се почувства малко по-добре. Или поне червата му се почувстваха по-добре.

Продължи напред, но с всяка следваща стъпка тук му харесваше все по-малко. Дворът беше осеян с камъни, а високите бурени жълтееха, сякаш собственичката на хижата бе поразила с докосването си самата земя. Имаше градина и Шийми отбеляза, че повечето зеленчуци в нея — най-вече тикви и моркови — са мутанти. Погледът му попадна върху градинското плашило. То също беше мутант — противно творение с две сламени глави и трета сламена ръка в женска копринена ръкавица, която стърчеше от гърдите му.

„Сай Торин никога няма да ме придума да се върна тук — каза си той. — Пък дори за всички пепита на света.“

Вратата на хижата беше отворена. Приличаше на зяпнала уста. Отвътре лъхаше болестотворна влажна смрад.

Шийми спря на петнадесетина крачки на прага и когато Капи го побутна по дупето (като че ли питаше какво го спира), момчето тихо изписка. Едва не хукна да бяга и трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се строполи на земята. Денят беше ясен, но тук горе, на хълма, слънцето изглеждаше някак безпредметно. Не идваше тук за първи път и хълмът на Рия никога не му е бил приятен, но днес му се струваше някак още по-страшен. Така се чувства, когато звукът на изтъняването го събуди посреднощ. Стори му се, че насреща му се промъква някакво ужасяващо създание, от което се виждат само обезумелите очи и зейналата огнена паст.

— С-с-сай? Има ли някой тук? Аз…

— Ела по-близо — гласът долиташе иззад отворената врата.

— Ела да те видя, идиотче такова.

Стараейки се да не се разхленчи или разплаче, Шийми изпълни повелята на гласа. Мина му през ум, че може би никога повече няма да слезе по хълма. Капричозо може и да се върне, но не и той. Бедният Шийми ще свърши в казана — топла вечеря за довечера, супа за утре и студени пържоли до края на годината… Това ще стане с него.

Измина мъчителния път до прага на Рия с омекнали крака — ако коленете му се докоснеха, щяха да дрънчат като кастанети. Дори гласът й звучеше различно.

— С-сай? Страх ме е. Тъ-ъ-ъй си е.

— Така и трябва — отсече гласът. — Той се лееше иззад вратата, стелейки се в слънчевия ден като гаден миризлив дим. — Няма значение обаче — просто прави, каквото казвам. Ела по-близо, Шийми, син на Станли.

Шийми го послуша, макар че ужасът му нарастваше с всяка крачка. Мулето го последва със сведена глава. По целия път насам Капи съскаше като гъска — не млъкна за миг, — но сега не издаваше и звук.

— Ето те и теб, значи — прошепна гласът иззад сенките.

— Ето те и теб, най-сетне.

Тя излезе на слънце и за миг присви очи, заслепени от ярката светлина. Стискаше празната бъчвичка за ябълкова ракия. Ермот беше увит като огърлица около врата й.

Шийми беше виждал змията и преди и вечно се питаше какви ли мъки ще изстрада преди да умре, ако го ухапе някоя такава гадина. В сравнение с Рия Ермот изглеждаше съвсем нормално. Лицето на старата жена бе хлътнало и главата й бе заприличала на череп. Кафяви петна покриваха тънката й коса и сбръчканото чело като армия нахални насекоми. Под лявото й око имаше струпей, а усмивката й разкриваше няколкото останали зъба.

— Не ти ли харесвам — попита тя. — Сърцето ти се вледенява, а?

— Н-не — възрази Шийми, но после му се стори, че не това е правилният отговор и се поправи: — Исках да кажа, да! — Богове, това звучеше още по-зле. — Вие сте толкова красива, сай! — изтърси най-накрая.

Тя избухна в беззвучен смях и пъхна празната бъчвичка в ръцете му с такъв замах, че едва не го събори по гръб. Пръстите го докоснаха само за миг, но това бе достатъчно да го накара да настръхне.

— А така. Казват, че делата красят човека. А това ми е достатъчно. Аха, напълно достатъчно. Дай си ми ракията, идиотче такова.

— Д-да, сай! Веднага, сай! — Той занесе празната бъчвичка до мулето, сложи я на земята, после освободи въжетата, с които беше привързана пълната. Усещаше как го следи с поглед и ръцете му отмаляваха, но накрая успя да освободи бъчонката. Тя почти му се изплъзна и за миг изстина от ужас, че ще падне на камъните и ще се разбие, но в последната секунда я задържа. Понесе я и за секунда осъзна, че змията вече не е на шията й, а се катери по ботушите му. Ермот го гледаше, съскаше и показваше двойния си комплект остри зъби в зловеща усмивка.

— Не прави разни движения, момчето ми. Не е добра идея. Днес Ермот е нервен. Сложи бъчвичката зад вратата, ей там. Твърде е тежка за мен. Поотслабнала съм напоследък.

Шийми се изви в кръста („поклони й се с най-добрия си поклон“ — заръча сай Торин и ето на, правеше точно това), свил вежди в болезнена гримаса, не смеейки заради змията, която още беше върху него, да отпусне гърба си, като премести крак. Когато се изправи, Рия бе измъкнала стар, оцапан плик. Беше запечатан с капка червен восък. Шийми потръпваше от мисълта, как ли е бил направен този восък.

— Вземи това и го занеси на Кордилия Делгадо. Познаваш ли я?

— А-аха — съумя да каже Шийми. — Лелята на Сюзан-сай.

— Точно така. — Шийми разтреперан посегна към плика, но тя го дръпна. — Не можеш да четеш, нали, идиотче?

— Не. Думите и буквите бързо изхвърчат от ума ми.

— Добре. Внимавай никой да не види туй писмо, инак ще откриеш Ермот да те чака под възглавницата ти. Виждам надалеч, Шийми, чуваш ли? Виждам надалеч.

Беше най-обикновен плик, но на Шийми му се стори някак тежък и особен, сякаш беше направен от човешка кожа, вместо от хартия. И какво ли пишеше Рия на Кордилия Делгадо? Шийми си припомни деня, когато видя лицето на сай Делгадо цялото в паяжини, и потрепери. Може това същото ужасно създание, на прага на гнусната си хижа, да е опънало онези паяжини.

— Ако го загубиш, веднага ще разбера — прошепна Рия. — Ако кажеш другиму, пак ще разбера. Не забравяй, сине на Станли, виждам надалеч.

— Ще внимавам, сай. — Може би ще е по-добре наистина да изгуби плика, но нямаше да го стори. Шийми беше малко сбъркан, всеки го казваше, но не чак толкова, че да не разбере защо са го повикали тук — не за бъчвата с ракия, а да отнесе това писмо.

— Искаш ли да влезеш за малко? — прошепна тя и посочи с пръст слабините му. — Ако ти дам малко гъбки — много специални, — мога да се превърна за теб в която си щеш.

— О, не мога — каза той, подръпна панталоните си и се усмихна така широко, сякаш кожата му се опитваше да изпищи. — Това глупаво нещо изсъхна миналата седмица, тъй си е.

В миг Рия се опули насреща му — това бе един от малкото пъти в живота й, когато искрено се озадачаваше, а после отново избухна в смях. Стискаше се за корема с бледите си като восък ръце и примираше от веселие. Ермот се стресна и запълзя към къщата върху плоския си зелен корем. Откъм вътрешността на къщата изсъска котка.

— Тръгвай — каза Рия, като не спираше да се смее. Наведе се напред и пусна три-четири монети в джоба на ризата му. — Махай се оттук, смешнико! И не се помайвай да зяпаш цветята!

— Не, сай…

Но преди да продължи, вратата се хлопна с такава сила, че от процепите между дъските се вдигна прах.

 

 

7

 

Роланд изненада Кътбърт, като към два часа предложи да се върнат в Бар Кей. Когато Бърт поиска да знае защо, Роланд кротко сви рамене и не каза нищо повече. Бърт погледна Алан и забеляза странно, замислено изражение на лицето му.

Когато се приближиха до землянката, Кътбърт също бе обзет от странно предчувствие. Прекосиха хребета и погледнаха към Бар Кей. Вратата на землянката зееше.

— Роланд! — извика Алан. Сочеше към горичката до поточето на ранчото. Техните дрехи, на тръгване спретнато прострени да се сушат, бяха разпилени наоколо.

Кътбърт скочи от седлото и хукна надолу. Вдигна една риза, помириса я и я захвърли.

— Опикани са! — извика невярващо.

— Елате — каза Роланд. — Да видим щетите.

8

Имаше много щети за гледане. „Както си очаквал“ — рече Кътбърт и погледна към Роланд. След това се обърна към Алан, който изглеждаше тъжен, но не и особено изненадан. Както сте очаквали и двамата.

Роланд се наведе над един от мъртвите гълъби и вдигна нещо толкова тънко, че в началото Кътбърт не можа да види какво е. След това се изправи и го показа на приятелите си. Беше косъм. Много дълъг и много бял. Отвори пръсти и косъмът литна към пода. Падна сред накъсаните останки на майката и бащата на Кътбърт Алгууд.

— Ако си знаел, че старият гарван е наблизо, защо не се върнахме да го довърших? — се чу да пита Кътбърт.

— Защото още не му е дошло времето — меко каза Роланд.

— Той би го направил, ако ние бяхме на негово място и съсипвахме неговите вещи.

— Ние не сме като него — меко обясни Роланд.

— Ще го открия и зъбките ще му изхвърчат през темето.

— Нищо такова няма да направиш — заяви меко Роланд.

Ако чуеше още една мека дума от устата на Роланд, Бърт щеше да полудее. Всички мисли за приятелство и ка-тет излетяха от ума му, който се скри някъде дълбоко, залян от кървав гняв. Джонас е бил тук. Джонас е пикал върху дрехите им, нарекъл е майката на Алан кучка, накъсал е безценните им снимки, драскал е детински глупости по стените им, убил е гълъбите им. Роланд е знаел,… а не е направил нищо… и възнамерява да продължи да не прави нищо. Освен да спи с приятелката си. При това много, защото сега само това го интересува.

„Следващия път като се качиш на седлото, лицето ти никак няма да й хареса — закани се Кътбърт. — Ще се погрижа за това“

Замахна с юмрук. Алан го хвана за китката. Роланд се извърна и започна да събира разпилените одеяла, сякаш гневното лице на Кътбърт и свитият му юмрук нямаха нищо общо с него.

Кътбърт сви и другия си юмрук, възнамерявайки да накара Алан да го пусне, все едно как, но като видя кръглото, честно лице на приятеля си, тъй непресторено и объркано, малко се успокои. Алан нямаше нищо общо. Кътбърт беше сигурен, че и той е знаел, че тук става нещо лошо, но също така беше сигурен, че Роланд е настоял Алан да не предприема нищо, докато Джонас си тръгне.

— Ела с мен — промърмори Алан и обви с ръка раменете на Бърт. — Да идем. В името на баща си, ела. Трябва да се успокоиш. Нямаме време да се бием помежду си.

— Няма време и мозъкът на водача ни да минава през оная работа — тросна се Кътбърт, без да понижава глас. Но когато Алан отново го дръпна, се остави да бъде отведен до вратата.

„За последен път ще преглътна гнева си — каза си той. — но ми се струва — знам, — че това е всичко, на което съм способен. Ще накарам Алан да му го каже.“

Мисълта да изпрати Алан като посредник при най-добрия си приятел — и че нещата са се обърнали по този начин — изпълни Кътбърт с черна, отчайваща ярост и на прага на верандата той се обърна към Роланд.

— Тя те е направила страхливец — каза на Свещения език. Зад него Алан шумно пое дъх.

Роланд застина като вкаменен с гръб към тях, грабнал цяла купчина одеяла. В този миг Кътбърт беше сигурен, че Роланд ще се обърне и ще се нахвърли върху него. Ще се сбият и няма да се оставят, докато един не падне мъртъв, ослепял или в безсъзнание. И най-вероятно това ще е самият той, но вече не му пукаше.

Но Роланд не се обърна. Вместо това отвърна на същия език:

— Той е дошъл да открадне предпазливостта и Сдружението ни. Ти си се поддал.

— Не — каза Кътбърт, преминавайки на обикновения език.

— Знам, че част от теб наистина вярва в това, но не е така. Истината е, че ти си загубил посоката. Наричаш безгрижието си любов и превърна безотговорността в добродетел. Аз…

— О, бога ми, ела! — почти изръмжа Алан и го дръпна от вратата.

9

Като го нямаше Роланд, яростта на Кътбърт неволно се насочи към Алан — обръщаше се като ветропоказател, щом вятърът се смени. Двете момчета се гледаха лице в лице насред слънчевия двор; Алан изглеждаше нещастен и объркан, а Кътбърт така силно стискаше юмруци, че ръцете му трепереха.

— Защо все го защищаваш? Защо?

— Там, на Ската, той попита дали му вярвам. Казах, че да. И е така.

— Значи си глупак.

— А той е стрелец. Ако каже да чакаме още, ще чакаме.

— Стана стрелец случайно! Той е урод! Мутант!

Застанал в безмълвен ужас, Алан се втренчи в него.

— Ела с мен, Алан. Време е да сложим край на тази налудничава игра. Ще намерим Джонас и ще го убием. Нашият ка-тет е разрушен. Ще си направим нов, ти и аз.

— Не е разрушен. Но ако се разруши, ти ще си виновен. И никога не бих ти го простил.

Беше ред на Кътбърт да замълчи.

— Защо не идеш да пояздиш. По-надалеч. Дай си време да се овладееш. Всичко зависи от нашето приятелство.

— Кажи му на него!

— Не, казвам го на теб. Джонас е написал глупава дума за майка ми. Не мислиш ли, че пръв щях да тръгна с теб да отмъщавам, ако не смятах, че Роланд е прав? Джонас цели точно това — да си загубим акъла и сляпо да се хвърлим иззад Укрепленията си.

— Така е, но не си съвсем прав — упорстваше Кътбърт. Но юмруците му бавно се отпускаха. — Ти не разбираш, а на мен не ми достигат думи да го обясня. Ако кажа, че Сюзан е отровила целия ни ка-тет, ще ме наречеш ревнивец. Но все пак мисля, че е така, без тя да знае това или да го е желала. Отровила му е ума и вратата към ада е отворена. Роланд усеща горещия полъх откъм тази врата и мисли, че това са само чувствата му към нея… Но ние трябва да сме наясно, Ал. Трябва да мислим по-добре. Заради него, както и заради себе си, и заради бащите ни.

— Искаш да кажеш, че тя е наш враг?

— Не! Щеше да е по-лесно, ако беше така. — Три пъти по ред пое дълбоко дъх. С всяко вдишване се чувстваше по-стабилен, по-уверен. — Няма значение. Няма какво повече да говорим. Съветът ти е добър — мисля да пояздя. По-надалеч. — Бърт тръгна към коня си, после се обърна. — Кажи му, че греши. И дори да е прав, че трябва да изчакаме, истинската причина не е тази, което значи, че той изцяло греши. — Кътбърт се поколеба. — Предай му какво съм казал за вратата към ада. Кажи му, че това е моето докосване. Ще му кажеш ли?

— Да. И стой далеч от Джонас, Бърт.

Кътбърт се качи на коня:

— Не ти обещавам нищо.

— Ти не си мъж. — Алан беше тъжен, всъщност беше на ръба на сълзите. — Никой от нас не е мъж.

— Дано грешиш — каза Кътбърт. — Защото идва ред на мъжката работа.

Той обърна жребеца си и се отдалечи в галоп.

10

Изкачи се далеч по Сийкоуст Роуд, опитвайки се да изпразни съзнанието си. Беше открил, че понякога в главата ти нахлуват неочаквани мисли, стига да им оставиш вратата отворена, често доста полезни, при това.

Този следобед успя. Объркан, нещастен, лишен от всякакви свежи идеи (дори не се надяваше нещо да му хрумне), в края на краищата Бърт свърна към Хамбри. Премина от единия до другия край Хай Стрийт, махаше на хората, които го поздравяваха и дори се заговаряше с тях. Тук се бяха запознали със сума ти добри хора. Някои смяташе за приятели и дори долавяше, че простичките хора в Хамбритаун ги приемат като свои деца — младежи, които са далеч от собствените си домове и семейства. И колкото повече Бърт опознаваше тези обикновени хора, толкова по-малко подозираше, че са част от мръсната игричка на Раймър и Джонас. Инак защо Добрия би избрал тъкмо Хамбри — тук им бе гарантирано прекрасно прикритие.

Този ден бяха наизлезли много хора. Пазарът се пръскаше по шевовете, площадите бяха претъпкани, децата се смееха на театъра на Пинч и Джили (Джили тъкмо гонеше Пинч и пердашеше бедния стар нещастник с метлата си), украсата за Жътвен ден бързо напредваше. Въпреки това Кътбърт изпитваше твърде малко радост и задоволство при мисълта за празника. Защото му беше малко чужд, не беше Гилеад — ската жътва? Може би… но най-вече защото се чувстваше смазан под тежестта на огромно бреме. Ако това значи да пораснеш, предпочиташе да се лиши от това преживяване.

Излезе извън града — океанът остана зад гърба му, слънцето грееше в лицето му и сянката му непрестанно се удължаваше. Канеше се скоро да свие от Великия път и да пресече Ската към Бар Кей. Но в този миг срещна своя стар приятел Шийми, с мулето си. Шийми бе свел глава, раменете му бяха отпуснати, розовата му шапка бе накриво, а ботушите му бяха мръсни. Сякаш пристигаше пеш от края на света.

— Шийми! — провикна се той, вече предвкусвайки широката весела усмивка на момчето и шантавата му реакция. — Дълги дни и весели нощи! Къде оти…

Шийми вдигна глава и когато периферията на шапката откри лицето му, Кътбърт млъкна. На лицето на другото момче бе изписан смъртен страх — страните му бяха побледнели, зениците му се бяха разширили от ужас, а устните му трепереха.

11

Ако бе пожелал, Шийми можеше да стигне при Делгадо още преди два часа, но той се бе влачил като костенурка, а писмото в пазвата му сякаш го теглеше назад. Ужасно, просто ужасно. Вече дори не можеше да мисли, защото мозъкът му направо се беше изприщил от мислене.

Кътбърт моментално скочи от коня и забърза към Шийми, Сложи ръка на раменете му.

— Какво има? Кажи на старото приятелче. Няма да ти се смея, честна дума.

При звука на милия глас на „Артър Хийт“ и при вида на загриженото му лице, Шийми се разплака. Строгото нареждане на Рия да не казва на никого, на мига излетя от ума му. Хълцайки, той разказа всичките си приключения от сутринта. Два пъти Кътбърт трябваше да го моли да говори по-бавно, а когато го заведе под сянката на едно дърво, Шийми най-сетне се поуспокои. Кътбърт слушаше разказа с нарастваща тревога. Накрая Шийми извади плика от ризата си.

Кътбърт счупи печата и прочете писмото, а очите му се разшириха.

12

Джонас се върна в отлично настроение от пътешествието си до Бар Кей и намери Рой Дипейп да го чака в „Почивка за пътника“. Пратеникът най-сетне се появи, съобщи Дипейп, и настроението на Джонас се подобри още повече. Само че Рой не изглеждаше особено доволен от новината. Даже никак.

— Човекът отиде в Сийфронт, където сигурно го чакат — съобщи Дипейп. — Иска веднага да отидеш при него. На твое място дори не бих обядвал. И не бих пил. Трябва да се оправяш с този на свежа глава.

— Днес съветите ти безплатни ли са, Рой? — попита Джонас. Говореше ужасно саркастично, но когато Пети му донесе чаша уиски, я отпрати и поиска вода. Рой изглежда странно, реши Джонас. Твърде блед беше днес добрият стар Рой. А когато Шеб седна пред пианото си и засвири, Дипейп подскочи, а ръката му се стрелна към кобура. Интересно. И малко тревожно.

— Казвай, синко — защо ти е настръхнала косата?

Рой поклати мрачно глава.

— Не зная точно.

— Как се казва човекът?

— Не съм го питал, а и той не ми каза. Показа ми сигула на Фарсън обаче. Знаеш… — Дипейп малко снижи глас. — Окото.

Джонас знаеше, разбира се. Мразеше това отворено втренчено око и не можеше да си обясни защо въобще Фарсън го е избрал. Защо не сочещ пръст? Или кръстосани мечове? Или птица? Например сокол — соколът би бил чудесен сигул. Но това око…

— Добре — каза той и допи водата си. И без друго му дойде по-добре от уиски — беше се разсъхнал като кост. — Останалото ще науча сам, нали така?

Когато достигна летящите врати и ги отвори, Дипейп го повика по име. Джонас се обърна.

— Изглежда като външните хора — каза Дипейп.

— Какво имаш предвид?

— Не знам точно — Дипейп изглеждаше притеснен и изплашен… но и настръхнал. Не пускаше пистолетите. — Говорихме само пет минути, но като го погледах, ми запри лича на оня дърт мръсник Рици — дето го застрелях. После пак го огледах и си рекох: „Леле божке, това е старото ми татенце“. След малко и това премина и той пак заприлича на себе си.

— И на какво прилича?

— Сам ще видиш, значи. Не знам дали ще ти хареса особено.

Джонас придържаше едното крило на вратата и размишляваше.

— Абе, Рой, т’ва да не е самият Фарсън? Добрият де, маскиран по някакъв начин?

Дипейп се поколеба, смръщи се и поклати глава: — Не.

— Сигурен ли си? Виждали сме го само веднъж, спомни си, и то отдалеч.

Латиго им го показа. Преди шестнадесет месеца, плюс минус.

— Сигурен съм. Сещаш ли се колко беше грамаден?

Джонас кимна. Фарсън не беше Властелина Пърт, но имаше към метър и осемдесет и имаше широки рамене и гърди.

— Този човек е висок колкото Клей или по-дребен. И си стои все същия на ръст, независимо на кого прилича. — Дипейп се поколеба и продължи: — Смее се като мъртвец. Едва го изтърпях.

— Какво искаш да кажеш с това „като мъртвец“?

Рой Дипейп поклати глава:

— И аз не мога да ти кажа.

13

След двадесет минути Елдред Джонас мина под „ЕЛАТЕ В МИР“ и влезе в двора на Сийфронт доста притеснен, защото бе очаквал Латиго… а освен ако Рой не е в ужасна грешка, пристигналият не беше Латиго.

Мигел се запъти към него със старата си гумена усмивка на уста и пое юздите на коня.

— Благодаря.

— Няма за какво, господарю!

Джонас влезе, видя Олив Торин в предния салон като самотен призрак и й кимна. Тя отвърна на поздрава и дори леко се усмихна.

— Сай Джонас, колко добре изглеждаш. Ако видиш Харт…

— Моля за извинение, лейди, но съм дошъл при Канцлера — прекъсна я Джонас. Бързо заизкачва стълбите към апартамента на канцлера, после прекоси тесния каменен коридор, осветен (не много добре) с газени лампи.

Когато стигна края на коридора, почука на вратата — масивна дъбова изработка, в собствена медна каса. Раймър пет пари не даваше за такива като Сюзан Делгадо, но обичаше облагите на властта — това помагаше на кривия му макарон да се изправи. Джонас почука.

— Влизай, приятелю — чу се глас. Не беше Раймър. Последва треперлив смях, който накара Джонас да настръхне. „Смее се като мъртвец“ — беше казал Рой.

Джонас бутна вратата и влезе. Благовонията интересуваха Раймър по-малко от бедрата и устните на жените, но в стаята гореше ароматна пръчица — дървесната миризма припомни на Джонас за двора в Гилеад и церемониите в Голямата зала. Газените лампи бяха усилени. Завесите — от пурпурно кадифе, цветът на властта, любимият на Раймър — се полюшваха под поривите на морския бриз, който нахлуваше през отворените прозорци. Раймър не се виждаше никъде. Всъщност нямаше никого. Имаше малко балконче, но вратите към него бяха отворени и то също беше празно.

Джонас пристъпи напред и погледна в огледалото с позлатена рамка в дъното на стаята, за да провери дали не го следват, без да обръща глава. Нямаше никого. Вляво пред него бе поставена маса, сервирана със студена вечеря за двама, но столовете бяха празни. Въпреки това някой му отговори. Някой, който — съдейки по посоката на гласа — бе застанал точно от другата страна на вратата. Джонас извади пистолета си.

— Хайде, хайде — каза гласът, който го бе поканил да влезе. Долиташе иззад лявото рамо на Джонас. — Няма нужда от това, всички сме приятели. Нали сме съюзници.

Джонас се завъртя на токове, внезапно почувствал се стар и бавен. Намери се пред мъж, среден на ръст, добре сложен, с ясни сини очи и румени страни, признак на добро здраве или от добро вино. Раздалечените му, усмихващи се устни разкриваха малки гъсти зъби, които изглеждаха заострени като игли — което определено бе неестествено. Беше с черна роба като расо на светец, но качулката бе отметната назад. Първоначалното предположение, че човекът е плешив, се оказа погрешно. Косата му беше отрязана толкова късо, че приличаше на мъх.

— Прибери гърмялката — нареди човекът в черно. — Повтарям ти, че сме приятели — направо първи дружки. Ще седнем заедно на маса и ще говорим дълго — за волове и петролни танкери и дали Франк Синатра е по-добър певец от Дер Бингл.

— Кой? По-добър какво!

— Няма значение, не го познаваш. — Мъжът в черно отново се засмя. Такъв тип звук по би се свързвал със зарешетения прозорец на някоя лудница.

Обърна се. Отново погледна в огледалото. Този път мъжът в черно стоеше и се усмихваше, придобил гигантски размери. Богове, такъв ли беше от самото начало?

„Да, но не си могъл да го видиш, преди той да поиска. Не знам дали е магьосник, но е илюзионист, да. Може би дори е вещерът на Фарсън.“

Отново се обърна. Мъжът в свещеническото расо продължаваше да се усмихва. Зъбите му вече не бяха заострени. Но одеве бяха. Джонас залагаше часовника си, че не греши.

— Къде е Раймър?

— Изпратих го да поработи с младата сай Делгадо върху Жътвените катехизми — каза мъжът в черно. Приятелски обгърна с ръка раменете на Джонас и го поведе към масата. — Най-добре да си поприказваме насаме, струва ми се.

Джонас не искаше да обиди човека на Фарсън, но не можеше да понася допира на тази ръка. Не знаеше защо, просто беше непоносимо. Като някаква отрова. Изплъзна се от нея и се запъти към единия стол, стараейки се да не трепери. Нищо чудно, че Дипейп се завърна от Висящата скала толкова блед. Нищо чудно.

Вместо да се обиди, човекът в черно отново се изкиска. („Да — рече си Джонас, — смее се като мъртвец, много добре казано.“). За миг на Джонас му се стори, че е с Фардо, бащата на Корт — човекът, който го изпрати на запад преди много, много години — и пак посегна към пистолета си. Но в следващия миг отново стоеше пред мъжа в черно, който му се усмихваше неприятно всезнайко, а сините му очи танцуваха като пламъците на газените лампи.

— Видя нещо интересно, а, сай Джонас?

— Аха — съгласи се Джонас, докато сядаше. — Храна. — Взе парче хляб и го пъхна в устата си. Хлябът залепна за сухия му език, но той решително го задъвка.

— Добро момче. — Другият също седна и наля вино, като първо напълни чашата на Джонас. — Сега, приятелю, ми разкажи всичко, което си направил, откакто са пристигнали тези трима досадници, както и всичко, което знаеш. Бъди тъй добър, не пропускай нищо.

— Първо ми покажи своя сигул.

— Разбира се. Колко си предпазлив.

Мъжът в черно пъхна ръка под дрехата си и извади парче метал — може би сребро, предположи Джонас. Хвърли го на масата и то иззвъня до чинията на Джонас. На него беше гравирано именно онова, което очакваше — втренченото око.

— Доволен ли си?

Джонас кимна.

— Върни ми го.

Джонас се протегна, но изведнъж инак сигурната му ръка се разтрепери като несигурния му глас. Погледна играещите си пръсти; постави длан върху масата.

— Аз… Аз не искам.

Не. Не искаше. Внезапно разбра, че ако го докосне, гравираното сребърно око ще се обърне… и ще се впери в него.

Мъжът в черно се изкиска и повика метала с пръст. Сребърната тока (точно на това приличаше, помисли си Джонас) се плъзна обратно към него… и скочи в полите на домотканата му роба.

— Абракадабра! Хоп! Краят! Сега — мъжът деликатно отпи от виното си — вече приключихме с досадните формалности.

— Има още една — каза Джонас. — Ти знаеш името ми. Бих искал да науча твоето.

— Наричай ме Уолтър — рече мъжът в черно и усмивката внезапно изчезна от устните му. — Добрият стар Уолтър, това съм аз. Сега нека видим къде сме и накъде сме се запътили. Нека, с две думи, да проведем съвещание.

14

Когато Кътбърт се върна в землянката, вече беше се спуснала нощта. Роланд и Алан играеха на карти. Бяха почистили и домът им изглеждаше почти както преди (благодарение на терпентина, който откриха в килера на стария иконом, така че дори мръсотиите от стените се бяха стопили и от тях бяха останали само розовите им призраци), а сега бяха дълбоко погълнати от играта на „Горещата Пътека“, както я знаеха в техния край на света. Тъй или иначе, това беше проста версия на „Гледай ме“ за двама — игра на карти, популярна в баровете, къщите и край лагерните огньове откакто свят светува.

Роланд вдигна поглед, опитвайки се да отгатне чувствата на Бърт. Външно изглеждаше безчувствен, както винаги, дори бе надиграл Алан с четири трудни ръце, но вътрешно се разкъсваше от болка и нерешителност. Алан му беше предал думите на Бърт от разговора им на двора, а подобни неща от устата на приятел, дори чрез посредник, звучат ужасно. Но повече го тревожеше онова, което Бърт подхвърли на излизане — „Наричаш безгрижието си любов и превърна безотговорността в добродетел“. Съществува ли макар и минимална възможност да е сторил такова нещо? Отново и отново си повтаряше, че не съществува — бе им наредил да следват труден, но разумен път, но нямаше по-добър начин. Крясъците на Кътбърт бяха породени от гняв, от нерви… и ярост, задето са потъпкали така отвратително личните им неща. И все пак…

Кажи му, че е прав, че истинската причина не е тази, което значи, че греши изцяло.

Не може да бъде.

Или може?

Кътбърт се усмихваше и лицето му аленееше, сякаш бе препускал по целия път дотук. Изглеждаше млад, красив и жизнен. Всъщност изглеждаше щастлив, почти като предишния Кътбърт — който неуморно дрънкаше смехории на гарвановия череп, докато някой го помоли, ама много настоятелно, да си затвори устата.

Но Роланд не вярваше на очите си. В усмивката имаше нещо нередно, червенината по страните му бе може би ярост, а не здраве, и искрите в очите му като че бяха трескави, а не весели. Лицето на Роланд остана непроменено, но сърцето му изтръпна. Надяваше се бурята да утихне от само себе си, ако й даде малко време, но не му се вярваше. Стрелна с поглед Алан и видя, че и той чувства същото.

„Кътбърт, всичко ще свърши след три седмици. Само да можех да ти го кажа.“

Мисълта, която отекна в главата му, го шокира с простотата си — „Защо не можеш?“

Осъзна, че не знае. Защо си мълчеше и пазеше мислите си за себе си? С каква цел? Сляп ли беше? Богове, сляп ли беше?

— Здрасти, Бърт — поздрави. — Добре ли се разхо…

— Да, много беше приятно, наистина добре пояздих, беше много поучително. Ела навън. Трябва да ти покажа нещо. Веселите отблясъци в очите на Бърт му харесваха все по-малко, но остави картите си с лице надолу и се изправи. Алан го дръпна за ръкава:

— Недей! — гласът му беше тих и паникьосан. — Не го ли виждаш какъв е?

— Виждам — отвърна Роланд. Сърцето му се свиваше от ужас.

Докато бавно следваше приятеля си, който вече изобщо не приличаше на приятел, за първи път Роланд откри, че е взимал решения в състояние, близо до безпаметно пиянство. И дали изобщо са били решения? Вече не беше много сигурен.

— Какво искаш да ми покажеш, Бърт?

— Нещо прекрасно — отвърна Бърт и се засмя. В гласа му звънна омраза. Може би жажда за смърт. — Ще ти стане много интересно. Сигурен съм.

— Бърт, какво ти става? — попита Алан.

— Какво да ми става? Нищо не ми става, Ал — щастлив съм като чучулига по изгрев, пчеличка в цвете и риба в океана. — И на излизане отново се засмя.

— Не ходи там — каза Алан. — Съвсем се е забравил.

— Ако приятелството ни е разрушено, няма да се измъкнем от Меджис живи — рече Роланд. — Ако е така, по-скоро бих умрял от ръката на приятел, отколкото на враг.

Той излезе. След кратко колебание Алан го последва. Изглеждаше ужасно нещастен.

15

Амазонката си беше отишла и Демонът още не бе подал лицето си, но небето бе обсипано със звезди, които хвърляха достатъчно светлина. Конят на Кътбърт, още оседлан, бе вързан за коневръза. Квадратният прашен двор сияеше като тигел с разтопено сребро.

— Какво има? — попита Роланд. Не носеха пистолети. Трябваше да й благодари поне за това. — Какво щеше да ми показваш?

— Тук е — Кътбърт спря по средата между землянката и руините на голямата къща. Уверено посочи нещо, но Роланд не забеляза нищо необичайно. Застана до Кътбърт и сведе поглед.

— Не забелязвам…

Ярка светлина — хиляди пъти по-силна от светлината на звездите — избухна в главата му, когато юмрукът на Кътбърт се стовари върху брадичката му. Бърт го удряше за първи път, освен по време на игра (и то когато бяха много малки). Роланд не припадна, но загуби контрол над ръцете и краката си. Имаше чувството, че не принадлежат на тялото му и се люшкат като крайници на парцалена кукла. Падна по гръб. Около него се вдигна прах. Звездите странно се въртяха, описваха дъги и оставяха дълги млечни следи зад себе си. Ушите му пищяха.

Отдалеч дочу крясъка на Алан:

— Глупак такъв! Тъп глупак!

С огромно усилие Роланд успя да обърне главата. Алан се затича към тях, но Кътбърт мрачно го отблъсна.

— Това си е между нас, Ал. Ти стой настрана.

— Ти го нападна в гръб, подлецо! — Алан, който трудно се палеше, набираше гняв срещу Кътбърт, който можеше да съжалява накрая.

„Трябва да стана — каза си Роланд. — Трябва да ги разтърва, преди да се случи нещо още по-лошо.“ Леко се размърда в прахта.

— Да — ето как ни е изиграл — каза Кътбърт. — Само му връщам услугата. — Погледна надолу. — Това исках да ти покажа, Роланд. Това обикновено парче земя. Този най-обикновен прах, в който се въргаляш. Гледай да похапнеш добре от него. Може и да те събуди.

Сега Роланд взе да побеснява на свой ред. Почувства леденината, която обгръщаше мислите му, и се опита да я отпъди, но разбра, че не може. Джонас вече нямаше значение; нито танкерите в Ситго, нито голямата конспирация, която бяха разкрили. Скоро и Сдружението и техният катет, които толкова се бе мъчил да запази, също ще изгубят смисъл.

Вцепенението напускаше ръцете и краката му и той се насили да седне. Подпря се на земята и кротко погледна към Бърт право в лицето. Звездната светлина сияеше в очите му.

— Обичам те, Бърт, но няма да допусна по-нататъшно неподчинение и ревниви дрънканици. Ако ти платя за всичко, сигурно ще свършиш на парчета, тъй че ще ти върна само задето ме удари без предупреждение.

— Не се и съмнявам, че можеш, драги — отвърна Кътбърт, преминавайки без усилие на хамбрийски диалект. — Ама първо може да искаш да погледнеш туй. — Почти презрително той подхвърли сгънатата хартия. Тя се удари в гърдите на Роланд и падна в скута му.

Той я взе, чувствайки как яростта му стихва.

— Какво е това?

— Отвори го и виж. Светлината е достатъчно силна да го прочетеш.

Бавно, с нежелание, Роланд разгъна хартията и прочете написаното:

 

ВЕЧЕ НЕ ЧИСТА! ВЕЧЕ Я Е ИМАЛ ЦЯЛАТА, ТОЗИ УИЛ ДИЪРБОРН. КАК ТИ ХАРЕСВА?

 

Прочете го два пъти. Втория му беше по-трудно, защото ръцете му се разтрепериха. Пред очите му преминаха всички места, където се бяха срещали със Сюзан — къщата-лодка, хижата, колибата — и сега ги видя в нова светлина. Знаейки, че и друг ги е виждал. Той си мислеше, че са много хитри. Вярваше, че всичко се пази в пълна тайна. И все пак някой ги бе следил през цялото време. Сюзан бе права. Някой бе видял.

„Изложих всичко на опасност. Не само нас, но и нейния живот“

„Кажи му какво съм казал за вратата към ада.“

И гласът на Сюзан — „Ка е като вятъра… ако ме обичаш, люби ме.“

Тъй и стори, вярвайки с младежка арогантност, че всичко ще се оправи, дори само защото беше вярвал в това с цялата си душа — че той си е той и ка трябва да служи на любовта му.

— Държах се като глупак — каза. Гласът му трепереше като ръцете.

— Да, наистина — съгласи се Кътбърт. — Тъй си е. — Коленичи в прахта и погледна Роланд. — Сега, ако искаш да ме удариш, удряй. Колкото силно си искаш и колкото можеш. Няма да ти отвърна. Направих, каквото можах, за да ти припомня дълга ти. Ако още спиш, тъй да бъде. Във всеки случай, още те обичам. — Бърт сложи ръцете си на раменете на Роланд и бързо целуна страната му.

Роланд заплака. Изпитваше благодарност, но по-скоро плачеше от срам и объркване — с една малка, тъмна част от себе си бе намразил Кътбърт завинаги. Тази част мразеше Кътбърт повече заради целувката, отколкото заради неочаквания удар; повече заради прошката, отколкото заради събуждането.

Изправи се на крака, стискайки писмото в напрашената си ръка, а с другата напразно триеше лицето си и оставяше по него прашни следи. Когато се олюля и Кътбърт протегна ръка да го подкрепи, Роланд го бутна толкова силно, че другото момче щеше да падне, ако Алан не го беше хванал за раменете.

После Роланд бавно се свлече на земята — този път пред Кътбърт, с вдигнати ръце и сведена глава.

— Роланд, не!

— Да. Забравил бях лицето на баща си и моля за извинение.

— Да, добре, Бог ми е свидетел, да! — Кътбърт сякаш щеше да се разплаче всеки миг. — Само… моля ти се, стани! Сърцето ми се къса като те гледам такъв!

„Моето също — мислено отвърна Роланд. — Да се унижавам така. Но нали си го навлякох сам? Този тъмен двор, главата ме боли, а сърцето ми прелива от срам и страх. Това си е мое, пито и платено.“

Те му помогнаха да се изправи и той прие помощта им.

— Здравата ме цапна, Бърт — каза с почти естествен глас.

— Така е само като не го очакваш.

— Как се добра до това писмо?

Кътбърт разказа за срещата с Шийми, който тънел в собственото си нещастие и сякаш чакал ка да се намеси… което се проявило в лицето на „Артър Хийт“.

— От вещицата — размишляваше Роланд. — Добре, но тя как е научила? Тя никога не напуска Кьос или поне Сюзан така ми каза.

— Не знам. Не ме е грижа. В момента ми се струва най-важно Шийми да не пострада заради онова, което ми каза и даде. Другата ми грижа е старата вещица Рия, щом веднъж е проговорила, да не вземе да опита втори път.

— Допуснал съм поне една ужасна грешка — каза Роланд.

— Но не смятам любовта ми към Сюзан за втора. Това не беше по силите ми да променя. Както беше и отвъд нейните възможности. Вярвате ли ми?

— Да — веднага каза Алан, а след малко и Кътбърт повтори с неохота:

— Да, Роланд.

— Бях арогантен и глупав. Ако тази бележка беше стигнала до леля й, сигурно щяха да я пратят в изгнание.

— А нас през бесилото и по дяволите — сухо добави Кътбърт. — Макар да знам, че в сравнение с първото, това ти се струва нищо работа.

— Ами вещицата? — попита Алан. — Какво ще правим с нея?

Роланд леко се усмихна и се обърна на северозапад.

— Рия ако не друго, създава неприятности. А подобни хора трябва да бъдат порицавани.

И той тръгна към землянката с наведена глава. Кътбърт погледна Алан и видя, че и той е леко просълзен. Бърт протегна ръка. Отначало Алан просто го изгледа.

После кимна — по-скоро на себе си, отколкото на Кътбърт — и стисна дланта му.

— Постъпи правилно — призна той. — Отначало се съмнявах, но сега съм сигурен.

Кътбърт въздъхна.

— И го сторих точно както трябваше. Ако не го бях изненадал…

— … щеше да те посини целия.

— Ами, доста щеше да ме нашамари. Щях да приличам на дъга.

— На Магьосническа дъга дори — каза Алан. — С допълнителни цветове за цяло пени.

Кътбърт се засмя. Двете момчета тръгнаха към землянката, където Роланд разседлаваше коня на Бърт. Кътбърт понечи да му помогне, но Алан го дръпна:

— Остави го за малко насаме — каза. — Така е най-добре.

Влязоха вътре, а когато Роланд се върна след десет минути, откри Бърт да доиграва ръката му. И да печели с нея.

— Бърт.

Кътбърт вдигна глава.

— Утре двамата с теб имаме малко работа. Горе на Кьос.

— Ще я убием ли?

Роланд се замисли, и то дълбоко. Накрая вдигна глава и прехапа устни.

— Би трябвало.

— Аха. Би трябвало. Но ще го направим ли?

— Не и ако не се наложи, струва ми се. — По-късно горчиво щеше да съжалява за това решение — ако изобщо беше решение, — но така и не дойде време да го разбере. Беше още момче, не по-възрастно от Джейк Чеймбърс през онази есен в Меджис, а решението да убиват не идва лесно или естествено за повечето момчета. — Само ако ни принуди.

— Май е най-добре да го стори — отбеляза Кътбърт. Това бяха сериозни думи на стрелец, но той изглеждаше притеснен, когато ги каза.

— Да, може би. Но надали тя е толкова хитра. Приготви се да станеш рано.

— Добре. Искаш ли си картите?

— Когато тъкмо си на път да го разбиеш? Не, благодаря.

Роланд ги отмина и застана до нара си. Седна и втренчи поглед в сплетените си длани в скута. Може би се молеше, може би просто размишляваше дълбоко. Кътбърт го изгледа, после се обърна към картите си.

16

На следващата сутрин слънцето тъкмо беше се вдигнало над хоризонта, когато Роланд и Кътбърт тръгнаха. Ската, все още покрит с утринна роса, сякаш пламтеше в оранжевите отблясъци на утринните лъчи. Като дишаха, изпускаха облачета пара. И двамата запомниха тази сутрин завинаги. За първи път в живота си поемаха нанякъде с револвери в кобурите; за първи път се показваха пред света като стрелци. Кътбърт мълчеше — знаеше, че ако заговори, ще дрънка обичайните си глупости, — а Роланд беше мълчалив по природа. Размениха само няколко думи — и то накратко.

— Казах, че съм допуснал поне една сериозна грешка — каза Роланд. — Писмото ме накара да я осъзная. Знаеш ли каква е тя?

— Не е любовта към нея — отвърна Кътбърт. — Ти нарече това ка и аз вярвам, че е така. Зарадва се, че може да го изрече на глас, а истината в тези думи му носеше безкрайно облекчение. Кътбърт си рече, че дори вече може да приеме самата Сюзан не като любовница на най-добрия си приятел — момиче, което бе пожелал за себе си още първия път, когато я видя, — а като част от свързаната им съдба.

— Не — каза Роланд. Не любовта, а заблудата може да остане встрани от всичко останало. Нима мога да живея два живота — един с теб и Ал, и работата ни тук; а друг — с нея. Мислех, че любовта може да ме възвиси над ка, както птичите криле възнасят птицата над всички неща, които заплашват живота й. Разбираш ли?

— Заслепила те е — каза Кътбърт с мекота, доста чужда за младежа, който беше страдал през последните два месеца.

— Да — тъжно се съгласи Роланд. — Заслепила ме е… но сега съм зрящ. Хайде, да побързаме, ако обичаш. Искам да приключа с това.

17

Те се изкачиха по изгнилия коловоз, по който Сюзан (още по времето, когато не знаеше нищо за света) бе дошла, пеейки „Безгрижна любов“ под светлината на Целуващата луна. Пред двора на Рия спряха.

— Прекрасен изглед — промърмори Роланд. — Оттук се вижда цялата пустиня.

— Но какво да кажем за гледката насреща.

Това бе истина. Мутиралите зеленчуци още стояха в градината, плашилото бе или лоша шега, или лош знак. В двора имаше само едно-единствено дърво, по чиито клони висяха гниещи, противни на вид сухи есенни листа, и то приличаше на стар лешояд с окапващи пера. Зад дървото се виждаше самата хижа, изградена от груби камъни, с крив комин, на който беше изрисуван яркожълт шестоъгълен знак. В дъното, зад скрития в клоните на дървото прозорец, се виждаше купчина дърва.

Роланд бе виждал много колиби като тази — на път от Гилеад бяха отминали много такива хижи — но никъде не бе изпитвал толкова неприятно усещане. Тук нямаше нищо необичайно, но усещането за нечие присъствие бе твърде силно. Някой ги гледаше и чакаше.

Кътбърт също го почувства.

— Трябва ли да се приближим? — преглътна. — Трябва ли да влезем? Защото… Роланд, вратата е отворена. Виждаш ли?

Той видя. Сякаш ги очакваше. Като че ли ги канеше вътре и ги чакаше да споделят кошмарната й закуска.

— Остани тук — Роланд смушка Ръшър.

— Не. Идвам и аз.

— Не, пази ме в гръб. Ако се наложи да вляза, ще те повикам да се присъединиш… но ако се наложи да вляза вътре, старицата, която живее тук, ще спре да диша. Както ти каза, може и да е за добро.

С всяка бавна стъпка на Ръшър неприятното усещане се усилваше у Роланд. Наоколо се стелеше някаква смрад, като на гнило месо или попарени домати. Като че ли идваше от колибата, но същевременно сякаш се издигаше от самата почва. И с всяка стъпка писъкът на изтъняването се усилваше, като че ли самото място го примамваше.

„Сюзан е дошла тук сама, в мрака. — рече си той. — Богове, не съм сигурен, дали бих могъл да се изкача тук в тъмното, дори с приятелите си за подкрепа“

Спря под дървото и се взря във вратата, която беше отворена на двадесет крачки по-нататък. Видя нещо, което приличаше на кухня: крака на маса, облегалка на стол, мръсно огнище. Не личеше дамата да е в къщата. Но бе сигурен, че е у дома. Чувстваше как очите й пълзят по тялото му като гадни насекоми.

„Не я виждам, защото използва изкуството си да се разтвори в мъгла,… но там.“

И може би всъщност дори я бе видял. Отдясно до вратата въздухът странно се премрежваше сякаш наблизо грееше огън. Бяха му казвали, че можеш да видиш някой мъгляв, като си обърнеш главата и погледнеш с крайчеца на окото си. Опита се да направи точно това.

— Роланд — викна Кътбърт.

— Всичко е наред, Бърт. — Почти не обърна внимание на думите, които каза, защото… Да! Фигурата се очерта по-ясно — имаше формата на жена. Може и да си въобразява, но…

В този миг, сякаш уловила погледа му, трепкащата сянка се скри в здрача на къщата. Роланд мярна ветреещата се пола на овехтяла черна рокля.

Няма значение. Не беше дошъл да я види, а само да я предупреди… макар да бе сигурен, че бащите им в никакъв случай не биха я щадили толкова.

— Рия! — В гласа му прозвучаха груби нотки на възрастен, сигурен и заповеднически тон. Две жълти листа паднаха от дървото, като че ли гласът му ги беше откъснал — и едното се закачи в черната му коса. Хижата отвърна с търпеливо, предпазливо мълчание… а после долетя нехармонично, присмехулно „котешко“ мяукане.

— Рия, ничия дъще! Дойдох да ти върна нещо, жено! Сигурно си го загубила! — Той извади от ризата си сгънатото писмо и го хвърли на каменистата земя. — Днес бях добър с теб, Рия — ако това бе стигнало до местоназначението си, щеше да платиш с живота си.

Той замълча. От дървото падна още едно листо. То кацна на гривата на Ръшър.

— Чуй ме добре, Рия, ничия дъще, и се вслушай в думите ми. Дойдох тук под името Уил Диърборн, но Диърборн не е моето име и аз служа на Сдружението. И не само на Сдружението, а на силите на Бялото. Ти пресече пътя на нашето ка и те предупреждавам за последен път; не го пресичай отново. Разбра ли?

Само напрегнато мълчание.

— Ако докоснеш и косъм от главата на момчето, което носеше твоето зловредно писание, ще умреш. Само да заговориш за нещата, които знаеш, или си мислиш, че знаеш — на Кордилия Делгадо, на Джонас, на Раймър, или на Торин — и ще умреш. Живей в мир и няма да те закачаме. Но дръзнеш ли да го прекрачиш, ще умреш. Разбра ли?

Отново мълчание. Мръсните прозорци го зяпаха като очи. Лек полъх на вятъра отново го посипа с листа, а плашилото гадно изскърца на кола си. Роланд смътно си спомни готвача Хакс, който се полюляваше на въжето.

— Разбра ли?

Не последва отговор. Вече дори трептенето до вратата бе изчезнало.

— Много добре — заключи Роланд. — Мълчанието означава съгласие. — Той обърна коня си.

В този миг леко вдигна глава и видя нещо зелено, надвиснало сред жълтите листа над главата му. Чу се тихо съскане.

— Роланд, внимавай! Змия! — изпищя Кътбърт, но още преди да довърши, Роланд беше извадил единия пистолет.

Ръшър изцвили, а Роланд се наклони на седлото, придържайки се с лявата си пета. Стреля три пъти — трясъкът на големия пистолет цепеше спокойния въздух и отекваше в близките хълмове. При всеки изстрел змията се отмяташе нагоре, и кръвта й засияваше на фона на синьото небе и жълтите листа. Последният куршум й откъсна главата и змията падна на земята, разкъсана на две. От хижата се разнесе изпълнен с мъка и ярост вой, който беше толкова ужасен, че гръбнакът на Роланд сякаш се вледени.

— Мръсник! — пищеше женски глас иззад сенките. — О, подъл негодник! Моят приятел! Моят приятел!

— Ако ти е бил приятел, не е трябвало да го насъскваш срещу мен — каза Роланд. — Запомни го, Рия, ничия дъще.

Гласът изпищя за последен път и млъкна. Роланд се върна при Кътбърт и прибра пистолета. Бърт се бе ококорил изумен.

— Роланд, каква стрелба! Богове, каква стрелба!

— Да се махаме оттук.

— Но още не знаем как е разбрала!

— Да не мислиш, че ще ни каже? — гласът на Роланд трепна леко, но доловимо. Как изникна тази змия, точно над главата му… още не можеше да повярва, че я е убил. Слава на боговете, че ръката му посегна сама.

— Можем да я накараме да проговори — възрази Кътбърт, но Роланд отгатваше по гласа му, че Бърт не изгаря от желание за това. Може би по-късно, след години следотърсачество и стрелба, но сега не можеше да издържи за мъчения или убийство.

— Дори да успеем, не можем да сме сигурни, че ще каже истината. Такива като нея лъжат без да им мигне окото. Хайде. Мразя това място.

18

Когато се връщаха града, Роланд каза:

— Трябва да се срещнем.

— Ние четиримата. Това имаш предвид, нали?

— Да. Искам да разкажа всичко, което знам или подозирам. Искам да ви изложа целия си план. Да ви разкрия какво чакаме.

— Това е добра идея.

— Сюзан може да ни помогне — Роланд като че говореше на себе си. Кътбърт удивен забеляза, че самотното, подобно на корона листо е още в косата му. — Сюзан е предназначена да ни помогне. Защо не съм го проумял?

— Защото любовта е сляпа — рече Кътбърт. Насмешливо изсумтя и тупна Роланд по рамото. — Любовта е сляпа, синко.

19

Когато се увери, че момчетата са си отишли, Рия изпълзя през вратата на омразната слънчева светлина. Тя закуцука към дървото, падна на колене пред разкъсаната змия и високо заплака.

— Ермот! Ермот! — извика. — Какво е станало с теб!

Ето главата му: устата бе замръзнала разтворена, от двойните зъби още капеше отрова — прозрачни капки, които сияеха като кристали на слънчевата светлина. Стъклените очи сияеха. Тя вдигна Ермот, целуна озъбената уста, облиза последната отрова от оголените игли, като хълцаше и плачеше през цялото време.

След това вдигна дългото му разкъсано тяло и простена, като видя дупките в сатенената му кожа: отдолу прозираше червена плът. Два пъти притисна главата до тялото си, мърморейки заклинания, но нищо не се случи. Разбира се. Ермот бе отвъд силата на заклинанията й. Бедният Ермот.

Тя притисна разчлененото на две тяло към плоските си гърди. След това, докато последните капки кръв попиваха в роклята й, извърна поглед натам, накъдето бяха тръгнали омразните момчета.

— Ще си платите — прошепна тя. — В името на всички богове, които някога са били, ще ви накарам да си платите. Когато най-малко очаквате, Рия от Кьос ще дойде и вашите писъци ще разкъсат гърлата ви. Чухте ли? Вашите писъци ще разкъсат гърлата ви!

Остана още малко на колене, след това се изправи и се помъкна към хижата, притиснала Ермот към гърдите си.