Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (8)

Седма глава
Белият Бизон

Една вечер през втората половина на януари и в трите големи лагера цареше необикновена възбуда. Няколко ловци пиегани, върнали се току-що от продължилия няколко дни лов на бизони в прерията, видели северно от реката бял бизон. Тази новина бързо се разпространи. Към търговския пункт заприиждаха от всички страни индианци. Те купуваха барут, куршуми, кремъци, капсули, тютюн и други стоки. За следната сутрин бе предвидено излизане на ловни отряди от трите селища и хората спореха кое племе ще се сдобие с кожата на бялото животно. Всеки, разбира се, се обзаложи в полза на своето племе. Почти всички племена в прерията смятаха бизона албинос за свещен, за собственост на Слънцето. Когато се случеше да убият бял бизон, те винаги обработваха най-фино кожата му.

На първия предстоящ празник в свещената палатка се извършваше голяма церемония. Кожата се поднасяше в дар на Слънцето — окачваха я на централния прът, по-високо от всички останали приношения. Тук кожата оставаше да виси и постепенно се сбръчкваше, и разпадаше. Дори бойните отряди на други племена, когато минават през напуснатия лагер, не докосват бялата кожа, страхувайки се от гнева на Слънцето. Смяташе се, че човекът, убил бялото животно, е удостоен с особената благосклонност на Слънцето и не само той, но и цялото племе, към което се числи. Обработена бяла кожа никога не се предлагаше за продан. Сдобилият се с такава кожа можеше да я държи у себе си най-много до следващото празненство. На жреците обаче се разрешаваше да вземат за себе си изрезките, получени при изравняване на краищата, и да ги използват за увиване на свещените лули или за лента на главата, която слагаха само в тържествени случаи.

Аз, разбира се, почнах да разпитвам за бизоните албиноси. Приятелят ми Бери каза, че досега е виждал само четири. Един много стар пиеган ми довери, че е виждал седем; последната много голяма кожа на женски бизон племето му купило от манданите за сто и двайсет коня и като всички други я принесли в дар на Слънцето. По-късно научих от Бери, че тези албиноси не са бели като сняг, а кремави. Аз, разбира се, исках да видя животното, за което толкова се говореше, да го видя живо, как се носи из прерията с тъмните си другари. На следното утро се присъединих към един от ловните отряди, както обикновено в компанията на приятелите си Говори с бизона и Невестулчената опашка. Плана за лова обсъдихме в палатката на Невестулчената опашка и тъй като се предполагаше, че този лов ще изисква повече време, решихме да вземем с нас една палатка и цялото й имущество, без да позволяваме на другите да спят в нея.

— Впрочем — рече Невестулчената опашка — така ще направим, но ще вземем и жените си, ако смятате, че няма да се карат за това, как се възварява вода или къде се оставя празното котле.

Жената на Невестулчената опашка хвърли по него един мокасин, а госпожа Говори с бизона изду бузи и възкликна: „К’йе!“ — и всички се разсмяхме.

Потеглихме не много рано. Дните бяха къси и като измина около двайсет мили, отрядът ни се установи на лагер в плитка и широка долчинка. Лагерът се състоеше от петнайсет палатки и всички освен нашата бяха претъпкани с ловци.

Вечерта се отбиха много гости да попушат, поговорят и похапнат, а когато решихме да спим и постлахме бизонските кожи и одеялата, в палатката имаше достатъчно място за всеки. На следното утро тръгнахме рано и спряхме край оградена с върби рекичка. Тя започваше от западния хълм на веригата Суийтргас и се губеше далеч сред изсъхналата трева на прерията. Мястото за лагера беше чудесно и добре закътано. Имаше в изобилие топливо и вода. Голямото стадо, в което ловците бяха видели бизона албинос, било забелязано на около петнайсет мили югоизточно от нашия лагер, но при преследването избягало на запад. Отрядът ни смяташе, че е избрал най-хубавото място, което можеше да се намери за проучване на местността с цел да се открие стадото. Виделите белия бизон разказваха, че той бил едро и твърде бързоного животно. То веднага се понесло начело на стадото и останало там, като изпреварило и най-бързите им коне, затова изобщо не могло да се установи мъжки ли е белият бизон, или женски. Нашият лагер бе най-западният. Другите отряди — на пиеганите, черноногите и блъдите — се бяха разположили източно от нас покрай хълмовете и на югоизток, в прерията. Отрядите се споразумяха да не се устройва преследване и всеки да се старае да не плаши бизоните, докато открием албиноса или настане време да се връщаме към реката. Тогава, разбира се, щеше да има една-две големи гонитби, за да натоварим конете с месо и кожи.

Времето беше неблагоприятно. Освен силния студ трябваше да понасяме и плътната пелена от блестящ скреж, през който едва-едва прозираше слънцето. Не можехме да различим нищо в прерията на половин миля от нас или дори по-близо. Бяхме почти в подножието на западния хълм, но и той, и боровата му гора не личаха в блестящата пелена от скреж. Въпреки това отрядът всеки ден се отправяше да търси на юг, на запад или на север ту от едната, ту от другата страна на хълма на Малката река (Милк). Срещнахме много бизони, хиляди глави на групи от по двайсет-трийсет до четиристотин-петстотин, но не можахме да открием белия. Другите отряди често се отбиваха в нашия лагер да похапнат или попушат. Срещахме ги и в прерията, ала те ни съобщаваха все същото: много бизони, но албинос няма. Повтарям, студът беше силен. Антилопите се гушеха по долчинките изгърбени, с наведени глави. Като минавахме край подножието на южния склон на хълма, виждахме елени и уапити и дори диви овце в същата поза. Последните побягваха от пътя ни, но другите почти не забелязваха нашето приближаване. Само бизоните, вълците, койотите и дивите гълъби бяха доволни. Бизоните, както обикновено, пасяха наоколо, а хищниците бродеха из прерията, прегризваха подколянното сухожилие на плячката си, поваляха я и я разкъсваха, като огласяха дългите нощи с вой и лай. През дебелите им топли кожуси не проникваше никакъв студ.

Не помня колко дни трая студеното време, докато напразно търсехме бизона албинос. Промяната настъпи веднъж към десет часа вечерта, когато отрядът ни бавно яздеше край западната страна на хълма. Внезапно почувствувахме върху лицата си полъх на топъл въздух, пелената от скреж изведнъж изчезна и се провидяха Скалистите планини, тук-таме обвити в плътни тъмни облаци.

— Аха! — възкликна един жрец. — Ненапразно съм се молил снощи за „черен“ вятър. Ето вижте, той духа. Голяма е силата ми, дарена от Слънцето.

Докато жрецът говореше, върху нас връхлетя на силни топли пориви чинукът. После той прерасна в ревяща, мощна стихия. Тънката снежна покривка върху тревата изчезна. Сякаш изведнъж бе настъпило лято. Намирахме се на неколкостотин стъпки над равнината, в долната част на склона на хълма. Във всички посоки, докъдето стигаше погледът, се виждаха бизони, бизони, само бизони. Великолепна картина! Природата бе проявила благосклонност към индианците, създавайки за препитанието им такива грамадни стада. Ако не бяха белите с техния алкохол, дрънкулки и жажда за земя, тези стада щяха да съществуват и до днес. А покрай тях и червенокожите с простичкия си, щастлив живот.

Да се открие сред всичките тези тъмни животни единственото бяло тяло, беше толкова невъзможно, колкото да намериш игла в купа сено. Всички слязохме от конете. Нагласих далекогледа и почнах да го насочвам от стадо към стадо, докато не ми се замъглиха очите. Тогава го предадох на съседа си. Почти всички ловци от отряда се изредиха да гледат, но резултатът си остана същият: бял бизон не се виждаше. Приятни бяха и топлият вятър, и яркото слънце, огряло отново. Напълнихме лулите, запушихме и заговорихме, разбира се, за животното, което търсехме. Всеки имаше свое мнение за това къде можеше да се намира сега белият бизон: споменаваха се местности от река Мисури до река Саскачеуан, от Скалистите планини до планините Беърс По. Докато бъбрехме, забелязахме на югоизток някаква тревога сред бизоните. Насочих далекогледа и видях няколко индианци, които гонеха стадо от стотина глави право на запад. Индианците препускаха далеч зад стадото, разстоянието между бизоните и тях беше повече от миля и животните бързо го увеличаваха, но конниците продължаваха упорито преследването, проточени в дълга неравна верига. Подадох далекогледа на Невестулчената опашка и му казах какво виждам. Всички скочиха на крака.

— Сигурно са намерили белия — каза приятелят ми, — иначе щяха да се откажат от гонитбата. Доста са изостанали от стадото, а и конете им са уморени. Препускат с последни сили. Да, те преследват белия бизон. Виждам го! Виждам го!

За миг се намерихме върху седлата и препуснахме да пресрещнем стадото. Карахме в тръс, само от време на време преминавахме в галоп, защото трябваше да пазим силите на конете за гонитбата. След по-малко от половин час нашият отряд стигна до дълго ниско възвишение. Струваше ни се, че стадото трябваше да мине покрай него. Виждахме го да идва право към нас. Затова се скрихме зад възвишението и зачакахме. Съзнавахме, разбира се, че бизоните могат да ни подушат и да свърнат настрани, преди да ни приближат толкова, че да можем да ги нападнем, но трябваше да опитаме тази възможност. Мина известно време, чакането ми се стори доста продължително. Нашият водач, който поглеждаше иззад възвишението, заповяда да се готвим. Всички яхнаха конете. После той ни извика да го последваме и отрядът се втурна през възвишението. Стадото беше все още на повече от петстотин ярда. Като ни подуши, то зави на юг. Камшиците от необработена кожа плющяха с все сила, ударите им бяха много болезнени и подлудяваха конете. Отначало бързо настигнахме стадото, после известно време препускахме приблизително с неговата скорост, но накрая почнахме да изоставаме. Ала гонитбата продължаваше, защото всички ясно виждаха желаната цел — албиноса, който тичаше начело на стадото. Бях уверен, че никой от нас не ще може да го догони, но понеже всички препускаха, аз също се носех напред, като безмилостно биех коня си, макар той да напрягаше всички сили.

Има една изтъркана, но вярна поговорка: „Винаги се случва това, което най-малко очакваш.“ Из една долчинка право срещу стадото изскочи самотен конник и се вряза в бизоните, а те се пръснаха на всички страни. За по-малко от времето, което ми е необходимо, за да ви разкажа това, той се изравни с албиноса, видяхме го как се наведе и заби няколко стрели в ребрата на животното. Бизонът спря да тича, олюля се и падна на една страна. Когато приближихме мястото, конникът стоеше над бизона с вдигнати ръце и горещо се молеше, обещавайки на Слънцето кожата и езика на животното. Пред нас лежеше около тригодишна самка, жълтеникаво-бяла, но с нормален пигмент на очите. По-рано смятах, че всичките албиноси имат розови очи. Щастливият ловец беше пиеган на име Свещената невестулка. Той бе толкова развълнуван и така треперене, че не можеше да работи спокойно с ножа. Няколко души от нашия отряд одраха кожата на бизона вместо него, отрязаха езика, а той стоеше над тях и непрекъснато ги молеше да бъдат по-внимателни, да не повредят кожата, защото работят за Слънцето. Месото на белия бизон оставиха — смята се за кощунство да го изядеш. Езикът щеше да бъде изсушен и подарен на Слънцето заедно с кожата. Докато деряха животното, пристигна и отрядът, който преследваше стадото. Това бяха северни черноноги, доста недоволни, че плячката им е попаднала в ръцете на пиеган. Скоро те потеглиха към лагера си и ние се насочихме към нашия, съпровождани от Свещената невестулка. Сутринта той тръгнал на изток от лагера си, за да търси няколко изгубени коня, но ето че завърши деня по най-неочакван начин. Така приключи този необикновен лов.

До пълното изчезване на тези животни аз видях още един бял бизон, но той не беше чист албинос. Бери и аз купихме кожата му, вече ощавена. Поради липсата на по-точно определение я нарекохме петниста. Странно, че това животно беше убито през 1881 година, когато остатъците от големите стада още пасяха в областта между реките Йелоустоун и Мисури, там, където две години по-късно бизоните бяха фактически унищожени. Бе също самка, едра, петгодишна. Козината на главата, корема, краката и опашката бе белоснежна, а на всеки хълбок имаше по едно белезникаво петно, приблизително осем инча в диаметър. Когато одирали кожата по обичайния начин, около прекрасната лъскава тъмнокафява средина се образувала рязко контрастираща, съвсем бяла ивица, широка осем-десет инча. Животното било убито между рекичките Биг Крукед и Флат Уилоу от млад индианец от северните черноноги. По онова време ние притежавахме голям търговски пункт на Мисури, на около двеста мили по-долу от Форт Бентън, имахме и клон на Флат Уилоу. На път за този клон Бери срещнал отряд черноноги, които се връщали от лов, и видял убит петнист бизон, който още не бил одран. Този ден Бери не продължил напред, а се упътил с младия ловец за палатката на баща му, където старецът приел приветливо Бери. Ако някой можеше да склони индианец да извърши желаното от него, това беше Бери. Целия следобед, та чак до късна нощ уговарял стареца да му продаде кожата. Ала това противоречало на практиката и традициите, защото такава кожа принадлежала на Слънцето. Да се продаде, би било кощунство. Младият ловец се измъкнал от положението, като я подарил на баща си. Най-после, преди да си легне, старецът изчукал пепелта от последната лула, въздъхнал и уморено казал на Бери:

— Добре, сине мой, да бъде както искаш, жена ми ще ощави кожата и някой ден ще ти я подаря.

Кожата бе чудесно ощавена, а на гладката й вътрешна страна старецът бе изрисувал историята на своя живот: враговете, които бе убил, конете, които бе уловил, битките, в които се бе сражавал с племето гризли, животните и звездите, негови покровители. В същата тази година на Мисури освен нас живееха и други търговци. Веднъж старецът пристигнал със старата си жена и показал на присъствуващите чудесната кожа. Разбира се, всички пожелали да я имат.

— Още не съм решил окончателно дали да я продам — казал хитрият старец. — По-късно… може да се реша, да, може да се реша.

И тогава всички търговци почнали да си съперничат, стремейки се да угодят на стареца. До края на зимата го снабдявали с уиски, тютюн, чай, захар и всичко, което пожелаел два-три пъти в седмицата той и старицата му идваха при нас, натоварени с бутилки уиски, сядаха край камината във всекидневната ни стая и се чувствуваха като у дома си. Обичах да ги наблюдавам и слушам. Те изглеждаха така щастливи, бяха така предани един на друг, така охотно потъваха в спомените си за приятните дни, когато са били млади и силни. Това продължи няколко месеца. Накрая, един ден през пролетта, когато съперниците ни седяха и бъбреха в нашето магазинче, двамата старци влязоха и хвърлиха кожата на тезгяха.

— Ето — рече дядото на Бери, — вземи, сине мой. Изпълнявам обещанието си. Ала я скрий веднага от очите ми, иначе, току-виж, съм размислил и съм я отнесъл обратно.

Няма да е вярно, ако кажа, че унилостта на нашите съперници ни радваше. Всеки от тях си бе мислил, че не друг, а той ще получи оригиналната кожа. Ала те всички бяха новаци и никой не познаваше истински индианците.

Същата зима бяхме купили четири хиляди бизонски кожи — повече, отколкото останалите търговци, взети заедно. В края на краищата продадохме и тази кожа. Славата й се пръсна нагоре и надолу по реката. Един господин, канадец от Монреал, който пътешестваше из нашия край, научил за нея. Когато параходът му спря в нашия пункт, господинът се отби при нас и я купи, преди да си дадем сметка какво вършим. Не искахме да я продаваме и казахме цена, която смятахме за недостъпна. За наша почуда той сложи на тезгяха две големи банкноти, преметна кожата през рамо и се отправи с бързи крачки обратно към кораба. Бери и аз се спогледахме и си казахме неща, които не са за пред хората.