Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (6)

Пета глава
На лов

Един ден във форта пристигнаха Дорестия кон и жена му, с които бях прекарал лятото. Придружаваха ги младият Меча глава — преди го наричаха Росомахата — и неговата жена, която му помогнах да открадне от племето гро-вантри. Право да си кажа, аз само го съпровождах в този поход до лагера на гро-вантрите и горещо съчувствувах на намеренията му. Бери и жена му не по-малко от мен се зарадваха да ги видят всички отново и им дадоха една от стаите във форта, докато Дорестия кон си построи собствена дървена къща. Той бе решил да прекара зимата при нас, да залага капани за бобри, да трови вълци и може би малко да потъргува с индианците. С помощта на Мечата глава скоро си построи удобно двустайно жилище зад нас, с две хубави камини също като нашите. Радвах се на камините, тъй като възнамерявах да прекарам доста време край тях в предстоящите дълги зимни вечери. Няма на земята нищо друго, което би ми дало такова чувство на покой и всепоглъщащ мир, както веселият пламък в широката камина, щом настъпят студовете и в прерията завилнеят връхлитащите от север снежни бури.

Сред вещите, които си бях донесъл на Запад, имаше една сачмалийка пушка и започнеше ли прелетът на гъските и патиците, с нея ловувах много добре. Всеки път след мен вървяха по няколко индианци, дошли да погледат как бия пернатия дивеч. Падането на птицата им доставяше същото удоволствие, каквото изпитвах и аз след сполучлив изстрел. Един път убих, както летяха, единайсет диви патици свирачки и придружителите ми изпаднаха в буен възторг. Но нито веднъж не успях да ги склоня да приемат някоя от убитите птици — те не ядяха нито птици, нито риба; за особено „нечиста“ смятаха рибата. Харесваха само ни-тап-и уак-син, истинската храна, сиреч месото на бизоните и на другите преживни животни.

През ноември дойдоха мнозина от племето на истинските черноноги. Те бяха прекарали лятото на север, по бреговете на Саскачеуан и притоците й. След тях пристигнаха каи-на или блъдите, също племе на черноногите. Каи-на спряха на лагер една миля по-надолу от пиеганите, които пък опънаха палатки приблизително на половин миля по-горе от нашия форт. Около нас се разположиха девет-десет хиляди индианци, включително жените и децата, затова търговците бяха заети по цял ден. Кожите на бизоните не бяха най-качествените — козината на животното израства до пълната си дължина едва към първи ноември — и в момента се купуваха боброви, уапитови, еленови и антилопски кожи. От бакалските стоки индианците купуваха само чай, захар и кафе, които им струваха около долар пинтата^[1]. Одеяло тройна плетка струваше двайсет долара и за него даваха четири цели (с главата и опашката) бизонски кожи, пушка от петнайсет долара се продаваше за сто, уискито — всъщност много слабо — вървеше по пет долара квартата^[2], дори пакетче китайски киновар^[3] струваше два долара. Безспорно търговията беше доходно занятие. Изобщо в стоките на търговците нямаше нито една, която да не представлява разкош за индианците. Търговците разсъждаваха приблизително така: тези неща не са нужни на индианците, но щом искат да ги имат, ще плащат цената, която аз им налагам. Рискувам живота си тук само в името на голяма печалба.

Разбира се, Бери не смяташе сам да обслужва купувачите от трите големи лагера. Във Форт Бентън непрекъснато пристигаха индианци и донасяха кожи на бизони и други животни. Изобщо по-голямата част от търговията се извършваше във Форт Бентън. Това обаче не значеше, че край малкия форт на река Марайъс не кипеше оживена търговия.

Зимата тази година настъпи рано — в първата половина на ноември. Езерата и реките замръзнаха, няколко пъти валя сняг. Северозападните ветрове го навяваха на преспи в долчинките и обърнатите към вятъра склонове на хълмовете. Скоро бизоните започнаха да отбягват реките, където имаше големи лагери. Разбира се, по-малки групи животни често се лутаха около лагерите, но големите стада оставаха далеч в прерията на север и юг от нас. Когато падна снегът, те изобщо престанаха да идват на водопой, тъй като имаха достатъчно вода във вид на сняг — поглъщаха го с тревата. Колкото и сурова и продължителна да беше зимата, бизоните щяха да си останат тлъсти, щом приемаха вода по този начин. Ала когато в началото на снеготопенето навсякъде из прерията се появяха езерца, те пиеха от тях и бързо отслабваха. Понеже бизоните вече не се приближаваха до реката, индианците бяха принудени да си набавят необходимото месо и кожи, отлъчвайки се от лагера за по два-три дена и нощувайки недалеч от мястото на лова. Няколко пъти през тази зима ходих с тях заедно с приятелите си Невестулчената опашка и Говори с бизона. На лов отивахме само с няколко палатки, в които се настанявахме по петнайсет-двайсет души и затова ни беше доста тясно. В групата на ловците винаги имаше и няколко жени, които приготвяха храната.

Обикновено ловците тръгваха заедно сутрин и щом забележеха голямо стадо бизони, го приближаваха колкото може по-предпазливо, докато изплашените животни се втурнеха да бягат. Тогава започваше голяма гонитба и ако всичко вървеше добре, ловците убиваха множество тлъсти женски бизони. Почти всички пиегани имаха по някаква пушка: кремъклийка или капсулна, гладкоцевна или с винтов нарез. Но по време на гонитбата повечето индианци, особено ако яздеха бързи, обучени коне, предпочитаха да използуват лъка и стрелите, тъй като можеха да пуснат две-три стрели по няколко бизона за същото време, което биха изгубили в зареждане на пушката. И все пак тези стари гладкоцевни пушки се зареждаха бързо. Ловецът държеше няколко куршума в устата си. Като гръмнеше с пушката, той веднага изсипваше на дланта си нова порция барут от рога или манерката и пълнеше дулото. Сетне, извадил куршума от устата си, го слагаше над барута, един-два пъти рязко удряше по цевта, за да уплътни заряда, и напълваше подсипа или поставяше капсулата (според системата на пушката). При такова зареждане пушката трябваше да се държи с дулото нагоре, иначе куршумът се изтърколваше от него. При изстрела ловецът натискаше спусъка в момента, когато пушката слезеше до равнището на целта. Някои ловци — точни стрелци, — които яздеха изключително бързи и издръжливи коне, често убиваха в едно преследване по двайсет и повече бизона. Обаче средно на човек не се падаха повече от три убити животни.

След такъв лов главният лагер представляваше същинска касапница. Товарните коне вървяха във верига един след друг, отрупани с месо и кожи, а някои ловци яздеха върху една-две кожи или камари от месо напреки на седлото. Всичко се покриваше с кръв — конете, пътеката, облеклото и дори лицата на ловците.

Бях няколко пъти на лов в много студено време. Кожата на бизона замръзваше, ставаше на кокал веднага щом я отделяха от месото, и все пак индианците одираха плячката си с голи ръце. Бях облечен с много топло бельо, дебела фланелена риза, друга риза от еленова кожа, жилетка и сако, къса куртка и панталони от бизонска кожа, ала въпреки това понякога ми беше студено, а по бузите и носа ми се появиха болезнени места от честото измръзване. Индианците обличаха само две ризи, две наметки от одеяла, навуща от кожа на женски бизон, слагаха си кожена шапка, ръкавици от бизонска кожа и обуваха мокасини без чорапи. Те никога не измръзваха, нито трепереха от студ. Обясняваха нечувствителността си към студа с благотворното въздействие на ежедневното къпане: къпеха се често дори ако се налагаше да пробият дупка в леда. Принуждаваха и малките деца да вършат това още от тригодишна възраст — измъкваха съпротивляващите се от леглата им и ги отнасяха под мишница, за да ги потопят в ледената вода.

По време на краткотрайните ловувания нямаше нито хазартни игри, нито танци. Отрядът винаги бе съпровождан от жрец, а вечерите се прекарваха в молитви към Слънцето за успешен лов и в пеене на песни, които можеха да се нарекат ловни, особено песента за вълка — най-щастливия ловец. Всички си лягаха рано, защото огънят, накладен с бизонски тор, не създава кой знае какво настроение.

Читателите може би са виждали из северозападната равнина кръгове от обикновени или дребни обли камъни; диаметърът на тези кръгове е между дванайсет и двайсет стъпки, дори повече. Тези камъни се използуваха като тежести, за да се затисне долният край на кожите, които покриват палатката, така тя не падаше при силен вятър. Когато лагерът се вдигаше, за да бъде преместен другаде, камъните просто биваха изтърколвани от кожите. Често такива кръгове се срещат на много мили от водните източници. Читателят може да се зачуди как хората от тези биваци са утолявали жаждата си. Те топяха сняг. Конете им ядяха сняг с тревата; за топенето се използваше бизонски тор. Кръгът от камъни свидетелствува, че на това място е имало някога лагер на зимни ловци. Някои от лагерите са толкова стари, че камъните едва се подават над тревата, тъй като с течение на времето и дъждовете, под действието на собствената си тежест, камъните са се вдълбавали все повече в почвата.

Към края на ноември купуването на бизонски кожи се оживи. Бяха убити хиляди бизони и жените непрекъснато обработваха кожите, а това изискваше доста сили и време. Много пъти бях чувал и чел, че индианците не жалят жените си, че животът на индианките минава в тежка и неблагодарна работа. Тези твърдения са далеч от истината, ако става дума за скитническите племена от северната прерия. Наистина жените събират топливо за огъня снопове сухи върбови пръчки или клони от повалени тополи. Те приготвят храната, щавят бизонски кожи и обработват кожите на елени, уапити, антилопи, диви овце, като ги превръщат в по-меки, подходящи за домашни нужди. Нито една индианка не страда от прекалено много работа, почива си когато иска, защото знае, че и утре е ден, и всичко необходимо върши, без да бърза. Мъжът никога не се меси в работите на жена си, по същия начин и тя не се меси в неговите задължения — набавянето на кожи и месо, което е основното в техния живот.

Повечето индианки са трудолюбиви по природа и се гордеят с работата си. За тях беше удоволствие да пълнят една след друга кожените торби с чудесно сушено месо и пемикан да обработват меки бизонски и други кожи за домашни нужди или за продан, да бродират великолепни орнаменти от мъниста или боядисани таралежови бодли по върховете на мокасините, по дрехите, навущата и конската амуниция. Ако кожите бяха за продан, жените получаваха своя дял от печалбата. В случай, че мъжът реши да си купи алкохол, то си бе негова работа, жената пък си купуваше одеяла, червен и син плат, китайски киновар, мъниста, ярки басми и други необходими неща и украшения.

Бери и част от хората му ходиха няколко пъти през зимата до Форт Бентън. След едно такова пътешествие той доведе майка си, която живееше с приятелката си, жената Кроу. Старата мисис Бери беше чистокръвна индианка от племето мандан, но с много светла кожа и кестенява коса. Тя бе висока, стройна, с приятна външност, горда и надменна, ала твърде добросърдечна. Към мен се отнасяше прекрасно. Гледаше ме, когато боледувах, и ми даваше странни горчиви лекарства, грижливо прибираше разхвърляните ми вещи, кърпеше ме и ме переше, шиеше ми красиви мокасини и топли ръкавици. Дори родната ми майка не би могла да ме гледа по-добре. Знаех, че никога не ще мога да й се отплатя за всичко, което вършеше за мен. Когато се разболях от планинска треска и една вечер бълнувах, тя бдя над мен и благополучно ме излекува. Приятелката й, жената Кроу, също бе добра с мен. Тази жена имаше романтично минало. Една вечер край огъня тя ми разказа за своя живот.