Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (12)

Единадесета глава
Кутенайска история

Бяхме закусили. Нет-ах-ки разреса и отново сплете косите си, върза ги със синя панделка, нагизди се с най-хубавата си рокля, обу най-красивите си мокасини.

— Какво има? — попитах аз. — Защо се издокарваш така?

— Тази сутрин Самотния уапити ще изнесе свещената си лула и ще мине с нея из целия лагер. Ние ще вървим след него. Ти няма ли да дойдеш?

Разбира се, че исках да отида, и също облякох празнични дрехи: кожени панталони с ресни и вити шевици от ярки мъниста, кожена риза с ресни и мъниста, богато украсени мокасини. Изглежда, в тази премяна имах живописен вид, а и косата ми беше толкова дълга, че падаше по гърба ми на вълни. Индианците не могат да търпят късо подстригани коси. Бях чувал неведнъж да говорят за старите времена, за разни влиятелни хора и видни представители на Американската компания за търговия с кожи, и да казват: „Да, имаше такъв и такъв вожд, един с дълги коси. Сега вече няма бели вождове: всички, които срещаме днес, са късо подстригани.“

Закъсняхме. В палатката на жреца и около нея имаше голяма тълпа, но кожите, с които бе покрита палатката, бяха загънати нагоре и ние виждахме какво се върши вътре. Пречистил ръцете си с дим от запалена глицерия. Самотния уапити снемаше обвивките на лулата, по-точно на шийката й.

При свалянето на всяка обвивка изпяваше с всички в палатката съответната песен. Изпяха песните на антилопата, вълка, мечката и бизона — последната се пееше много бавно, с нисък глас, тържествено.

Най-сетне дългата шийка, загърната в кожи и разкошно украсена със снопчета лъскави орлови пера, бе освободена от обвивките. Поел благоговейно лулата, Самотния уапити я вдигна към слънцето, наведе я към земята, насочи я на север, юг, изток и запад, произнасяйки молитва за здраве, щастие и дълголетие. После, като стана от мястото си и протегна лулата в изпънатите си ръце, с бавен и спокоен танц се отправи навън. Мъжете един след друг го последваха, в това число и аз. След нас тръгнаха жените и децата и се образува дълга процесия, подобна на змия, която лъкатушеше сред палатките. Неколкостотин души вървяха, танцувайки, и пееха песните за вълшебната лула. Като завършехме една песен, правехме малка почивка, преди да започнем следващата, а през това време хората разговаряха и се смееха. Те бяха щастливи. Сред тях нямаше нито един, който да не вярва във въздействието на молитвите и в това, че Слънцето обича да наблюдава облечените празнично, в най-хубавите си дрехи, и танцуващи в негова чест индианци. Вървяхме все напред, докато най-после обиколихме целия лагер. Когато, водещият Самотен уапити достигна входа на палатката си, той ни освободи и ние се пръснахме по своите домове, за да облечем отново делничните дрехи и да започнем делничната работа.

— Кйи — възкликна Нет-ах-ки, — какъв жизнерадостен танц! А как добре изглеждаха всички, облечени в най-хубавите си дрехи!

— Да — отвърнах аз, — това беше танц на радостта и всички изглеждаха чудесно. Направи ми впечатление една жена, беше най-хубава от всички и най-добре облечена.

— Коя е тя? Веднага ми кажи!

— Ами… жената на онзи, белия, която живее в ей тази тук палатка, разбира се!

Нет-ах-ки не каза нищо и дори се извърна. Забелязах израза на очите й, тя беше доволна, но се стесняваше да го покаже.

Юнските дни са дълги, а ми се струваше, че просто летят. Толкова беше интересно да ходиш на лов, да седиш в сянката на палатките, да наблюдаваш хората, заети с най-различни неща, да слушаш разказите на старите. Веднъж в нашия лагер пристигнаха трима индианци от племето кутенаи. Те донесоха на Голямото езеро тютюн и известие от техния вожд, че племето му ще посети племето на пиеганите. Бяха пристигнали при нас направо от земите си отвъд Скалистите планини — през гъстите гори по западния склон, през покритите с ледници върхове на големите планини, по дълбокия каньон на река Кътбанк, бяха изминали сто мили по обширните прерии, за да стигнат до нашия лагер. Откъде знаеха вярната посока, че да излязат съвсем точно при единствения лагер сред огромното пространство от планини и хълмове, разпръснати като часови по всички посоки на вълнообразната прерия? Може би донякъде се ръководеха от инстинкта си. Навярно бяха вървели по следите на някой завръщащ се боен отряд или отряд търсачи на плячка от собственото им племе им бе показал къде се намират хората, които търсят. Така или иначе, те пристигнаха направо в лагера откъм изворите на Колумбия и нашите вождове приеха техния тютюн, пушиха го на съвета и решиха, че е добър. Имаше в съвета и такива, които бяха изгубили роднини в битките с планинското племе и категорично бяха против сключване на мир. Ала повечето не бяха на тяхна страна и пратениците си заминаха с поръка да предадат на своя вожд, че пиеганите с удоволствие ще приемат задълго като гости него и племето му.

След време те пристигнаха. Не бяха много — едва ли повече от седемстотин, но както узнах, представляваха по-голямата част от племето. Доста се различаваха от пиеганите: може би не бяха по-високи, но много по-набити, с по-едри ръце и крака. Такава конструкция на тялото естествено е резултат от живота в планините. Племето кутенаи са изкусни ловци на диви овце и кози и постоянното катерене е развило прекомерно мускулите на краката им. Черноногите презираха такъв начин на живот: те не преследваха онези диви животни, които не можеха да доближат с кон, а най-тежката работа, която извършваха, беше нарязването на убитата плячка и натоварването на месото върху конете. Не е чудно, че ръцете и краката на черноногите бяха дребни и деликатни, при това меки и гладки като на жена.

Вождът на племето кутенаи, старецът Сах-ау-ко-кин-ап-и (Вижда назад), пристигна с неколцина от старейшините си малко преди основната група. Нашият вожд Голямото езеро никак не предполагаше, че очакваните гости са вече близо, когато един ден кожата, която служеше за врата на палатката му, се отметна и на прага застанаха кутенаите. Обичаят изискваше изненаданият стопанин да направи на госта си подарък. Докато изпушат първата лула, стадото на вожда гост се увеличи с пет коня.

Кутенаите разположиха палатките си досами нашия лагер и жените, още неуспели да се настанят и стъкнат огъня, вече, започнаха да си правят посещения, гощавки и да си разменят подаръци. Кутенаите бяха донесли много грудково нишесте и сушена кама — жълта, сладка, лепкава печена луковица, — приятна на вкус за хората, невиждали зеленчук цели месеци. Пиеганите бяха много доволни, че им носят тези зеленчуци, и подариха на кутенайските жени от най-хубавия пемикан и сушено месо. Пиеганите заменяха ощавени и сурови бизонски кожи срещу обработени кожи на овце, лосове и други планински животни.

Разбира се, младежите и от двете племена се втурнаха да ухажват девойките. Пиеганските момци отиваха в лагера на кутенаите и обратното. Те заставаха в кръг мълчаливи и тържествени, пременени с разкошните си облекла, с лица, нашарени с крещящи бои, и грижливо сплетени дълги коси. Някои щастливци носеха на лявата си китка огледалца. Те се въртяха, окачени на ремъче, и хвърляха ослепителни отблясъци слънчева светлина. Някои огледала бяха в груби, ярко оцветени дървени рамки, които притежателят им бе украсил с резба. Разбира се, тези кавалери от прерията не заговаряха нито една от девойките, не можеше дори да се каже, че изобщо ги поглеждаха. Младежите стояха с часове, уж устремили поглед в някой далечен предмет, ала всъщност тайно наблюдаваха момичетата, знаеха до най-малки подробности чертите на лицето на всяка от тях, всяка особеност на движенията и позите им. А девойките? Те, изглежда, съвсем не забелязваха, че в лагера има млади хора. Не биваше да ги уловят в това, че гледат момците, но въпреки всичко те ги гледаха, събираха се заедно и обсъждаха по същия начин, както постъпват и белите момичета, външността ту на един, ту на друг, неговата доблест и характер. Зная това навярно защото Нет-ах-ки ми е разказвала всичко. Тя ми разказа как девойките тайно се присмиват на тщеславния поклонник, който не им харесва, но си въобразява, че в целия лагер е единственият очарователен красавец.

Младежите от двата лагера често устройваха конни надбягвания, хазартни игри и танци. По-възрастните гледаха със спокойно одобрение и разговаряха за лов и битки, за далечни места и преживелици. Голяма част от разговорите се водеше с езика на жеста, ала сред кутенаите имаше няколко мъже и жени, които говореха езика на черноногите, усвоен по време на плен или поради по-дълъг контакт със същото племе. Нямаше близко племе, в което поне един-двама души да не говорят езика на черноногите. Ала нито един черноног не говореше на каквито и да било други езици освен своя собствен и езика на жеста. Черноногите смятаха, че всички останали племена стоят по-ниско и че да се учи друг език, е под тяхното достойнство.

Един кутенаи, който знаеше езика на черноногите и който бе твърде жизнен въпреки преклонната си възраст, често ме посещаваше в палатката. На него навярно му беше ясно, че е желан гост, тъй като у нас винаги намираше готова паница с храна и колкото иска тютюн. В отплата за моето гостоприемство и честите подаръци тютюн той ми разказваше за своите пътешествия и приключения. Навремето странствувал твърде много и бил нещо като етнограф, понеже посетил много племена на различни места из този край — от земите на черноногите до бреговете на Тихи океан и на юг до Голямото солено езеро, изучавайки езиците и обичаите на индианците. Една вечер ни разказа история, която нарече „Разказ за хранещите се с риба“. Стори ни се интересна, на мен и Нет-ах-ки.

— Това се случи много отдавна, в дните на моята младост — започна той. — Бяхме четирима близки приятели, всичките ергени, и вече бяхме участвували в няколко успешни набези. Всеки от нас си бе набавил прилично стадо коне и имущество — готвехме се да си вземем жени и да си имаме собствени палатки. Мнозина искаха да се присъединят към нашите походи, но ние не желаехме никого, защото смятахме, че четири е щастливо число — толкова са посоките на света. Имахме и подходящи имена — единият се казваше Север, другият Юг, третият Изток, аз пък бях Запад.

Дотогава бяхме извършили две нападения в прерията и едно — на юг. Този път се отправихме на запад, след като научихме, че далеч надолу по течението на голямата река живее племе, богато с коне. Потеглихме в началото на лятото и решихме да вървим дотогава, докато намерим тези прекрасни стада. Освен оръжие, въжета и резервни мокасини носехме със себе си шила и конци от сухожилия, за да си шием нови дрехи и обувки, в случай че тези, които са на нас, се износят.

Минахме край езерото на плоскоглавите, останахме на лагер два дена и оттам продължихме към езерото на племето пан д’орей през голяма гора, в кояго често нямаше пътеки, а само следи от диви животни. Над езерото, откъм северния му край, съзряхме дима от огньовете на племето пан д’орей и няколко техни лодки във водата. Не се приближихме до лагера, макар че имаха хубави стада, от които можехме да си изберем най-доброто. Продължихме напред. Жадувахме за открития, искахме да видим далечната земя и нейните хора.

Гората ставаше все по-гъста и по-тъмна. Такива големи дървета не бяхме виждали. Беше тъмно и мрачно. Дивеч имаше малко. Животните и птиците, също като хората, обичат слънцето. Еленът и лосът, когато искат да си починат, отиват под покрова на гъстата гора, ала никога не се отдалечават много от откритите места, където могат да постоят на слънце и да видят над себе си синьо небе. Същото е и с хората. Бедните племена, които нямат коне и на които скъперниците богове са дали само гори за лов, не остават в тъмната безмълвна утроба на тези гори, а разполагат палатките си на поляна, на брега на езеро или река или пък там, където огънят е разчистил малка площадка.

На нас не ни хареса огромната гора, през която вървяхме. Храната ни се свърши и щяхме да гладуваме, ако не беше малкото риба, която убивахме със стрели. Отслабнахме и паднахме духом. Рядко вечер някой прекъсваше мълчанието край огъня, за да попита ще свърши ли някога тази гора и не е ли по-добре да се върнем. Дори Изток, който винаги бъбреше и се шегуваше, сега мълчеше. Мисля, че щяхме да тръгнем обратно, ако не ни беше така неприятно да се откажем от започнатото. Страхувахме се, че ако се предадем, и в бъдеще ще ни очакват неуспехи. Никак не подозирахме, че ни предстои нещо много по-лошо от неуспех. Все още си мисля, че бяхме някак предизвестени, тъй като се безпокоях, изпитвах страх, ала от какво — не бих могъл да кажа. Другите чувствуваха същото, но никой не искаше да се предаде. По-късно почнах да обръщам внимание на това чувство: три пъти се връщах, след като бях тръгнал за набег, и зная, че поне единия път постъпих разумно, тъй като приятелите ми, които ми се смееха и продължиха, повече не видяха своите палатки.

След много дни най-сетне излязохме в открита местност. Тук растяха групи дървета, но по-голямата част от местността представляваше прерия с многобройни пропасти, хълмове и голи, обли тъмнокафяви камъни. Реката стана по-широка, по-дълбока, течението й — по-силно. Имаше множество уапити, елени, черни мечки, глухари. Отново чухме птичи песни. Убихме млад самец уапити и си устроихме пир. Беше ни хубаво. Никъде наоколо нямаше признаци за присъствието на хора, не се виждаха ни конски следи, ни дим от лагерни огньове. Решихме, че можем безопасно да запалим огън сред бял ден, и прекарахме край огъня до следното утро в почивка, ядене и сън. Когато слънцето изгря, отново потеглихме на път. Вървяхме много предпазливо, изкачвахме се на всеки хълм и гребен, за да огледаме местността. През този ден нямаше признаци за хора, но на следния ден далече долу по течението на реката се показа дим. Като се придържахме към тясната ивица гора, която ограждаше гората, продължихме напред и скоро видяхме, че димът се издига на отсрещния бряг. Отнякъде, вероятно отвъд, близо до мястото, където би трябвало да се намира лагерът, долиташе рев, какъвто се чува при големите прагове, а край нас течението на реката беше много силно. Това трябваше да се обсъди незабавно. Ако преминем от другата страна на реката и уловим коне, ще има ли отвъд пътека, по която да подгоним стадото към дома? А ако няма, как ще ги прехвърлим през широката бърза река и после към пътеката, по която бяхме дошли? Накрая този, когото наричахме Юг, рече:

— Губим време за разговори, а още не сме видели нито другия бряг, нито конете, нито дори хората и техния лагер. Хайде да преминем реката, да огледаме каквото можем и чак тогава ще решим какво да правим.

Това бяха мъдри думи и всички се съгласихме с него. На брега имаше много изхвърлени от реката плаващи дървета и скоро след залез-слънце търколихме във водата един къс сух дънер. За него завързахме друг, много малък, за да не се върти големият във водата. Решихме да не чакаме нощта, за да преминем реката, тъй като тя беше широка и бърза, а искахме да следим накъде плуваме. От една страна, това беше неразумно: някой от жителите на лагера можеше да ни види и да вдигне тревога. Но от друга, трябваше да се рискува. От лагера още никой не се показваше и ние се надявахме да се прехвърлим незабелязано в храстите. Струпахме дрехите и оръжието си на купчина върху сала и го тласнахме от брега. Отначало всичко, вървеше добре. После изведнъж салът попадна в бързей, водите на реката като че се стичаха от всички страни. Колкото и да се мъчехме, не успявахме да се измъкнем от това място. Опитвахме се да се придвижим към отсрещния бряг или към брега, от който бяхме отплавали, но се оказваше, че е толкова трудно, като да изкачиш цяла планина. И през всичкото време течението ни отнасяше все по-бързо и по-бързо надолу — натам, където ревеше прагът, към лагера на неизвестното племе.

— Да зарежем сала — рече Север — и да се върнем обратно на нашия бряг.

Опитахме се да го направим, но не можахме да се освободим от бързото, силно и влачещо ни надолу средно течение, сякаш бяхме безпомощни сухи листа, понесени от него. Един след друг се върнахме към сала и се хванахме за него.

— Единствената ни възможност — подхвана Юг — е да се държим за сала и така да минем през праговете и край лагера незабелязани.

Отминахме един завой и пред нас се показа ужасното място, към което ни влачеше стремително реката. Течението се стесняваше и преминаваше между две високи скалисти стени. Зелената вода се пенеше и издигаше на големи вълни, образуваше водовъртежи около грамадните черни скали и се прехвърляше през тях.

— Дръжте се, дръжте се с все сила! — извика Юг.

Аз още по-здраво се вкопчих в малкия дънер. Силата ми обаче не значеше нищо, абсолютно нищо. Изведнъж бясната зелена кипяща вода ни повлече надолу заедно със сала. Нашите дънери се удариха в една скала, аз бях изтръгнат от тях, нещо ме завъртя и повлече напред. После стихията ме изхвърли на повърхността, пренесе ме през гребена на голяма вълна и отново ме повлече под водата надолу, надолу… не зная до каква дълбочина. Левият ми крак попадна между два камъка, водата ме теглеше и кракът ми се счупи на ей това място, над глезена. Няколко мига останах неподвижен, после водата се отдръпна назад, изтласка ме нагоре и успях да поема няколко пъти въздух. Сетне пак потънах и този път останах под водата тъй дълго, че напълно изгубих надежда да се издигна отново нагоре. Молех се през цялото време. В един миг престанах. „Безполезно е — рекох си, — ей сега ще умра.“ Ала ето ме отново изплувах и се озовах в спокойна, но бързотечаща вода. Над мен имаше лодка. През борда й се надвеси нисък, пълен, тъмнолик човек. Забелязах, че косата му има такъв вид, сякаш никога не я бе ресъл. Беше с много широко лице и с много голяма уста. Усетих как ме хвана за косите и „умрях“ (изгубих съзнание).

Когато се свестих, видях, че се намирам в малка, стара, изпокъсана палатка от кожи на уапити. Лежах на ложе, завит с наметало от боброви кожи. Стар беловлас човек пееше непозната песен, слагаше на крака ми пръчки и ги завързваше. Досетих се, че е лечител. Мъжът, когото видях наведен през борда на лодката, седеше до мен. В палатката имаше и три жени, едната беше съвсем млада и хубава. Щом я погледнах, тя извърна лице, но другите седяха и ме зяпаха. Влязоха още няколко мъже. Всички бяха дребни, широкоплещести и мускулести. И тяхната кожа беше много тъмна. Имаха съвсем обикновен вид, но грозното бе, че над устните и на брадичките им растяха косми. Разговаряха и непрекъснато ме гледаха. Речта им ми се стори твърде странна: сякаш идваше от дълбините на стомаха и се изтръгваше от гърлото със звук, подобен на онзи, който издава кората, когато я отпаряш от дървото. Помислих си, че никога не ще мога да се науча да говоря такъв език. Старият лечител ми причиняваше силна болка, превързвайки крака, но аз лежах съвсем тихо. Исках да узная успял ли е някой от приятелите ми да се отърве от онези страшни прагове и да се скрие, или и тях са ги измъкнали като мен. По-късно разбрах, че водните богове ги отнесли. Във всеки случай нито един от приятелите ми не се върна вече в земите на племето кутенаи.

Реших, че тези непознати хора са много добри: бяха ме измъкнали от реката и се грижеха за мен. Опитах се да им обясня какво чувствувам, ала това се оказа невъзможно: те не разбираха езика на жеста, нито един знак, което беше много странно.

Когато лечителят свърши с превръзката, дадоха ми риба — къс едра, тлъста пъстърва. Оказа се, че се хранят с риба, която ловят с копия под праговете и сушат в големи количества за зимата. Този край бе пълен с диви животни: уапити, елени, черни мечки, ала странните ми спасители рядко ходеха на лов — задоволяваха се с риба и горски плодове. Докато оздравея, страдах от липсата на месо. Бях дълго принуден да лежа в палатката, после започнах, накуцвайки, да излизам, като всеки ден се отдалечавах малко повече от предишния, докато накрая успях да се добера до реката и да гледам как ловят риба. Ето че и за мен се намери работа. Дадоха ми купчина риба и нож и ми показаха как трябва да я приготвям за сушене. Изведнъж ми стана ясно защо ме бяха измъкнали от реката и се бяха погрижили за мен: аз бях техен роб. Чувал бях, че имало такива хора, които залавят враговете си, вместо да ги убиват, и ги заставят да вършат тежка работа. Бях попаднал тъкмо на такива. Аз, кутенаи със счупен крак, лишен от възможността да избяга, бях роб на рибоядните хора с космати лица. Обзе ме голяма мъка. Работа ми даваха жените на мъжа, който ме бе пленил, и ми показваха какво да правя. Момичето — дъщеря на господаря — не ми заповядваше нищо, това вършеха другите. Девойката беше винаги мила, съжаляваше ме и когато можеше, извършваше вместо мен възложената ми работа. Ако майка й се възпротивеше, избухваше свада, ала девойката не се боеше.

„Оправи ли се кракът ми — повтарях си наум, — ще избягам. Ще открадна оръжието на този мъж и отново ще се върна при Хребета на света.“

Ала счупеното заздравяваше бавно и още преди да можех да ходя добре, планът ми се провали. Един ден господарите ми заприбираха всичко: вързопите със сушена риба, палатките, после натовариха имуществото на лодки и потеглихме надолу по реката. Озовахме се много надалеч. Реката ставаше все по-широка, тя течеше през големи тъмни гори; накрая спряхме при огромно езеро, което нямаше друг бряг. То беше набраздено от огромни вълни и се губеше в гъста мъгла. Мястото бе ужасно. Установихме лагер заедно с много други, които също се хранеха с риба. Освен риба ядяхме и „водни дяволи“ — те плуваха по-бързо от видрата. Месото им имаше противен вкус.

Лека-полека почнах да говоря на този труден език дотолкова, че можех горе-долу да се разбирам с тях. След известно време ми позволиха да взема лък и да отида на лов. Убих много елени, няколко черни мечки, уапити. Но все тъгувах: идеше зима, нямаше смисъл до пролетта да се опитвам да се върна в родината си. А когато дойдеше този миг, как щях да потегля обратно по тази голяма река, като не знаех да управлявам тежките им дълги лодки, как щях да се справя и с другите реки, които бяхме преминали? Наистина лагерът ни се намираше на брега на река и аз можех да тръгна покрай него до страшните прагове и да се прехвърля отвъд тях нагоре по течението, ала пътят бе дълъг, минаваше през обширни гори, повалени дървета, клони и гъсти храсти. Предстоеше ми много тежко пътешествие, но нямаше как — трябваше да опитам да се спася.

Духът на съня ми посочи изход. Една нощ той ми каза: „Помоли девойката, ти й харесваш, тя ще ти помогне.“

Като се събудих сутринта, надзърнах през палатката, за да я видя: тя гледаше към мен и очите й бяха нежни, усмихна ми се. Това бе добър признак. Казах, че ще вървя на лов. Похапнах, взех необходимите оръжия и излязох. Но не започнах никакъв лов, поотдалечих се в гората и се скрих. През деня девойката трябваше да отиде за дърва; ако беше сама, можех да поговоря с нея. На тръгване я погледнах многозначително и тя, струва ми се, разбра погледа ми, защото тозчас дойде в гората. Щом ме видя, почна да събира съчки, но през цялото време се приближаваше към мен, озъртайки се често към лагера. Скрих се зад корените на повалено дърво и тя скоро дойде при мен. Така, един до друг, поглеждахме към лагера през корените и разговаряхме. Страхувах се да започна: лошо говорех нейния език, много лошо. Опитах се да намеря необходимите думи, но те не идваха. Девойката вдигна очи, сложи ръка на рамото ми и рече:

— Искаш ли да си отидеш при своите?

— Да — отвърнах аз завалено, — да, искам да си отида, но голяма река, не разбира лодка.

Тя се засмя, огледа се внимателно дали не идва някой и после изрече няколко къси фрази, които разбрах:

— Знам една лодка, ще те взема, бъди добър към мен, аз те обичам.

— Да — потвърдих аз, — ще бъда добър с тебе. Аз ще направя теб моя жена и ще дам на теб всичко: много коне, хубава палатка, красиви дрехи.

Тя се разсмя щастливо.

— Нощес, когато всички заспят, ще избягаме.

Аз я прекъснах:

— Това далеч, много сняг; трябва да чака разлисти листа…

Тя лекичко ме побутна и продължи:

— Аз казах „нощес“; аз зная накъде да вървя и какво да правя. Ще тръгнеш тази нощ с мен. Ще взема каквото трябва.

Когато всичко бъде готово, ще те извикам ей така: — тя лекичко ми дръпна ръката.

Незабелязано изчезнах в гората, но скоро се върнах в лагера откъм другата страна и казах, че съм болен и не мога да се занимавам с лов. Една от старите жени ми даде лекарство. Тя се страхуваше, че нейният роб няма да може да работи, да ходи на лов и да донася кожи. Трябваше да изпия лекарството — то имаше много неприятен вкус. По-добре щеше да бъде, ако бях измислил някаква друга лъжа. Сякаш нощта никога нямаше да настъпи! Най-после слънцето залезе, вечеряхме и си легнахме. Огънят угасна и в палатката стана съвсем тъмно. Не след дълго господарят ми и жените захъркаха. Най-после усетих очакваното лекичко подръпване на ръката. Станах бавно, взех лъка със стрелите и ножа — като се върнах от лов, ги бях оставил небрежно до леглото си — и безшумно се измъкнах от палатката. Девойката ме хвана за ръка и тръгнахме надолу край реката към една лодчица, собственост на друго семейство. Тя предварително бе сложила в лодката няколко кожени наметала, малко храна и мех с хубава вода, защото водата на страшното езеро беше солена; то често се бореше с голямата река и отпъждаше нагоре нейната снежна и изворна вода. Седнахме в лодката: аз отпред, девойката отзад на веслото, и съвсем безшумно се отделихме от брега. Скоро се озовахме сред тъмнината и мълчанието на широката, дълбока река. След малко девойката ми даде веслото и аз почнах непохватно да го потапям във водата с голям шум, ала шумът вече нямаше значение. Плавахме, без да изречем нито дума, докато не се заразсъмва. Тогава спряхме лодката на брега, на едно място, осеяно с множество дребни камъни. Напълнихме с тях лодката и тя потъна толкова, че престана да се вижда. След това се скрихме навътре в гората и се почувствувахме в безопасност. Преследвачите ни не биха могли да забележат нито лодката, нито нас, камо ли да се усъмнят, че някой може да се крие тук.

Плавахме три нощи нагоре по голямата река, а после завихме по друга, по-малка, която течеше откъм север. Красива река, бистра и бърза. Навсякъде по бреговете й се виждаха следи от диви животни. Половин ден плавахме по нея, после скрихме лодката и тръгнахме покрай тесен поток към някакви високи хълмове. Там аз убих елен, а жена ми стъкми колибка от пръти и клони. Накладохме малък огън и похапнахме. Колибата ни се намираше на безопасно място. Тук трябваше да дочакаме пролетта. Аз щях да ходя на лов и да набавя много кожи, а тя щеше да построи хубава палатка. Така рече жена ми. За пръв път от много месеци се почувствувах щастлив. Имах си човек, когото обичах, човек, комуто бях нужен. Когато настъпи лятото, двамата щяхме да продължим пътя си до моето племе. Да, аз бях щастлив. Пеех по цял ден. Вечер седяхме край малкото огнище и се хранехме, учех жена ми на моя език и тя бързо го овладя; разказвах й за моето племе, за нашите земи, за прериите, за планините, за дивеча.

Сега не чаках така нетърпеливо лятото. Времето течеше бързо и всеки ден беше щастлив. Скоро по върбите се показаха листа, тревата почна да расте и една вечер измъкнахме лодката и отплавахме към голямата река. После поехме нагоре по нея, движейки се нощем, докато не достигнахме страшните прагове. Там потопихме лодката, та никой да не разбере, че сме минали по този път, и се впуснахме в далечно пътешествие по пътеката, по която някога бях минал със загиналите си другари. Сега голямата гора не ми се стори толкова мрачна, а пътят толкова дълъг. И ето че най-сетне пристигнахме при езерото на племето пан д’орей.

— Оттук — рекох аз — ще продължим с коне. Ще открадна няколко от това племе.

Жена ми възрази, но аз настоях на своето. Беше се изморила от продължителното ходене, личеше, че с всеки ден се изморява все повече. Трябваше да се сдобия поне с един кон за нея. Видях лагера и около него много коне. Когато хората в лагера заспаха, аз влязох, въпреки че луната светеше ярко, тръгнах право по пътеката между палатките, откраднах едно женско седло и отрязах от въжетата два от най-хубавите коне. Поведох ги към мястото, където оставих жена ми. Тя ужасно се изплаши, защото никога не бе яздила кон. Оседлах единия, възседнах го и се поразходих. Конят се оказа кротък. Завързах подпръгата, настаних жена си на седлото, скъсих ремъците на стремената и й показах как да се държи. После възседнах другия и повел коня на жена си за повода, потеглихме по тъй добре познатата ни пътека.

Не бяхме се отдалечили много, когато изведнъж жена ми извика, конят й се изтръгна от мен и се изправи на задните си крака. Когато дотичах, тя беше вече мъртва: подпръгага се беше скъсала, тя бе паднала и конят я бе стъпкал.

Отпърво не можех да повярвам на очите си. Прегърнах жена си, почнах да я викам, опипвах я цялата и накрая намерих мястото на удара: главата й беше пробита на темето. Обезумях от скръб. Скочих и убих коня й, после убих и своя. Молих се на нейните и на своите богове, исках да й върнат живота, но всичко бе напразно. Настъпи утрото. Отнесох я встрани от пътеката и я погребах, както можах.

Погледнах на запад, към земята, където така бях страдал, където изгубих другарите си, попаднах в робство и намерих любяща жена само за да я изгубя, и заплаках от яд и болка. После самотен се отдалечих от мястото, където тя лежеше, и отново поех на път към племето си.

Сега съм старец, но многото изминали зими не изличиха скръбта ми. Аз все още оплаквам жена си и така ще бъде; докато съм жив.

Нет-ах-ки често си спомняше разказа на стареца.

— Кйаи-йо! — възкликваше тя. — Каква нещастница, колко тъжна история!

— Кой, какво? — питах аз.

— Ами онази млада жена кутенаи, разбира се. Помисли само, да умре тъкмо когато е намерила щастието си. Никога вече да не види слънцето, планините и тези прекрасни прерии.

— Прерии тя никога не е виждала — възразих веднъж. — Тя е живяла сред гори и големи реки, сред дъждове и мъгли.

Нет-ах-ки потрепери.

— Не искам да виждам тези места! — възкликна тя. — Ненавиждам дъжда. Искам винаги да живея в слънчевите прерии. Колко е добър Старецът^[1], че ни е дал тези богати земи.