Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (27)

Двадесет и шеста глава
Обичаите на севера

Законът, който забраняваше да се продават спиртни напитки на индианците и дори превоза на алкохол през техните земи, фактически беше чисто формален от самото му приемане от Конгреса. Обаче през есента на 1869 година при нас дойде шериф от Съединените щати. Той арестува няколко търговци, у които намери спиртни напитки, конфискува обозите им, създаде им какви ли не неприятности. Докато шерифът бе при нас, имаше всички изгледи търговията ни да бъде обречена на гибел и Бери измисли хитър план: да премине канадската граница и да създаде там търговски пункт. Наистина превозването на забранени стоки от Форт Бентън на север през границата беше свързано с трудности, но се налагаше да предприемем този риск.

Мис Агнес Е. Лот, авторка на книгите „Господарите на Севера“, „Вестителите на империята“ и др., пише следното за този преход на север в своите „Разкази за конната полиция на Северозапада“:

„В началото на седемдесетте години се свърши с монопола на компанията «Хъдсънов залив» и правителството на Доминиона (Канада) пое юридическата власт в цялата обширна територия, простираща се като някаква американска Русия от границата с Щатите до Северния полюс. Краят на монопола беше сигнал за нашествието на търсачи на приключения. Комарджии, контрабандисти, всевъзможни престъпници потеглиха за канадската територия — от Мисури, през границата, към предпланините на Скалистите планини. В местата; където отсъствуваше бяло население, тази сбирщина авантюристи не можеше да се занимава с обичайната си «свободна инициатива». Единственият път към богатството беше търговията с кожи. А най-лекият начин да се сдобиеш с кожи бе контрабандният внос на малки количества уиски в Канада. Уискито разреждаха и заменяха с местните индианци срещу кожи. Вероятността властите да се намесят се равняваше на нула, тъй като канадското правителство се намираше на няколко хиляди мили и отсъствуваше всякаква връзка — и телеграфна, и железопътна. Но и тази игра криеше своите опасности. Земите край предпланините населяваха индианци, които бяха в съюз с племената на черноногите — блъди, пиегани и истински черноноги: прерийните тигри. Контрабандистите от река Мисури, които внасяха уиски, се убедиха, че трябва да се организират за защита, в противен случай те трябваше да плащат за удоволствията в живота си. Колко бели бяха избити от индианците в тези битки за алкохол, никога не ще узнаем, но в района на река Олд Ман и Форт Маклауд има отбелязани зловещи места, известни с това, че в началото на седемдесетте години там са загинали няколко групи контрабандисти.

В резултат на тази опасност контрабандистите от Мисури, също като древните търговци на кожи, си построиха редица постоянни фортове: Робърс Руст, Станд Оф, Фрийз Аут и най-прочутия от всички — Хуп Хър Ъп (Насъсквай с викове); чието название от приличие промениха в Хуп Пъп (Кученцето Хуп), будещо невинни асоциации за поетично индианско прозвище. Хуп Ъп, както го наричаха обитателите на прерията, бе заграден с ограда. Тя имаше бойници за мускети, бастиони с оръдия и камбани за тревога. Казват, че защитните съоръжения на този форт стрували дванайсет хиляди долара и той отведнъж станал столица на контрабандистите с уиски. От момента на завършването на укрепленията във форта пускаха едновременно само по няколко индианци, а останалите бяха обслужвани през бойниците. Но черноногите не можеха да бъдат спрени по този начин. Пътят, по който контрабандистите превозваха уиски, лъкатушеше на зигзаг по хълмистата прерия, виеше се най-често по дъното на дълбоките долове и клисури двеста мили от Форт Бентън до Форт Хуп Ъп. Тежките, покрити с брезент фургони, теглени от впрягове с по петнайсет-двайсет говеда, превозваха спиртните напитки по криволичещите проходи, съединяващи клисурите. Черноногите са може би най-добрите ездачи на света. По пътя се срещаха места с твърде тесни проходи, където фургоните затъваха в кал или пък говедата и товарът трябваше да се превозват на салове през разлелите се от дъждовете блата. На тези трудни за преминаване места черноногите връхлитаха върху обозите с ужасни викове, а те можеха да предизвикат паника и в доста по-хладнокръвни същества от превозвачите на уиски. Понякога нападенията се извършваха нощем, индианците прерязваха въжетата и говедата се разбягваха панически, с рев, като изплашено стадо бизони. Ако контрабандистите правеха опити да се защитят, започваше сражение. Ако отстъпеха, индианците залавяха плячката.“

Лицата, снабдили с данни мис Лот, жестоко са я излъгали. Никакви битки, в които индианците да са избивали бели за алкохол, не е имало. Черноногите убиха край Елбоу, приблизително на сто мили северно от река Бели, един-единствен бял, на име Джо Нюфрейн, но за това е имало причина. Един французин на име Полит и някой си Джоузеф Уей бяха застреляни на пътя, който води северно от Форт Бентън, край Роки Спрингс, но това е дело на асинибойни, а не на черноноги. Пътеката не минаваше по дълбоките долове и клисури, а вървеше направо през откритата хълмиста прерия. Черноногите не са нападали хората от обозите и обозните говеда не са се разбягвали в паника. Пък и освен това уискито не се е превозвало с тежко натоварени обози с волски впрягове. Пресичайки индианската територия на юг от канадската граница, търговците се стремяха да избягнат срещата с шерифа на Съединените щати: уискито се превозваше с впрягове от четири коня, които пътуваха бързо по маршрут, най-слабо познат на шерифа.

През есента на 1870 година Бери построи форта Станд Оф. По-късно търговците построиха Хуп Ъп и Форт Кип. Те основаха и няколко второстепенни търговски пункта на Елбоу, Хай Ривърс и Шийп Крийк. Само от 1870 година до появата на конната полиция през 1874 година в тези пунктове или в лагерите из прерията, където белите ходеха на лов за вълци, живееха петдесет и шест души. Те не бяха избити от черноногите. Когато се появи конната полиция, тя също заживя в мир със Съюза на племената. Това мога да кажа за пояснение към цитата от книгата на мис Лот.

Като се отправихме от Форт Бентън на север с голямо количество стоки, ние с Бери и още няколко души пристигнахме на река Бели, на двадесет и пет-трийсет мили от нейното устие, и построихме там Станд Оф^[1] от няколко грубо сковани дървени къщички. А ето защо дадохме на пункта такова название. Шерифът попадна на следите ни и ни настигна скоро след като прехвърлихме северния ръкав на река Милк и вече слизахме по склона към Сейнт Мери.

— Е, момчета — заяви той с мрачна усмивка, — най-после ви хванах. Обръщайте и хайде с мен.

— Изглежда, това няма да стане — отвърна Бери. — Вече сме отвъд границата. Щом толкова искате, обръщайте и тръгвайте обратно сам.

Последва разгорещен спор. Топографите още не бяха набелязали границата, но ние знаехме, че според договора тя минава по 49-ия паралел. Шерифът ни догони на вододела, откъдето реките се стичат по Арктическия склон. Ние смятахме, че се намираме в Канада, а той твърдеше, че това не е Канада. Накрая Бери му каза, че назад няма да се върнем и че трябва да се бие, щом е толкова уверен в правотата си. Шерифът не можеше да ни арестува, тъй като беше сам. Принудихме го „да стои настрана“ и той, огорчен, тръгна обратно.

Друг път Бери се отправил за алкохол във Форт Бентън и шерифът го гонил по следите ден и нощ. В Бентън нищо не успял да направи. Тогава впрегнал четирите си коня и тръгнал с още един човек за Хелина. Шерифът се озовал и там, ала Бери е находчив. Той се упътил към една фирма и се уговорил да му доставят трийсет сандъка с алкохол на брега на Мисури няколко мили под града. На уреченото място Бери направил сал за сандъците, седнал на него и отплавал от брега. През това време шерифът следял четирите коня и фургона в градската конюшня. През нощта помощникът на Бери извел конете и потеглил по обратния път. Скоро шерифът настигнал впряга, но… с празен фургон и без Бери. Върнал се обратно, пренощувал в Хелина, после пак потеглил и пристигнал във Форт Бентън приблизително по едно и също време с фургона. Помощникът на Бери взел от форта разрешен товар — хранителни продукти — и потеглил на север. Шерифът бил съвсем объркан.

В същото време на Бери не му било лесно. Да управлява сала, натоварен с алкохол, при, общо взето, съвсем малко по-голямо относително тегло от водата, било трудна задача. В местата с бързо течение салът бил заливан, друг път засядал в плитчини и Бери трябвало да слиза и да го тласка отново в дълбоката вода. Три дена приятелят ми приличал на бобър и фактически постил, тъй като провизиите му се измокрили, ала привечер на третия ден достигнал устието на река Сън — изгубил само един сандък, който се разбил в скалите. При устието го чакал впряг с четири коня, изпратен от Форт Бентън от водача на обоза му. Двамата натоварили фургона и тръгнали направо, без път, през прерията. Пресекли границата без каквито и да било произшествия и пристигнали в Станд Оф.

През тази зима търговията с блъдите и черноногите вървеше съвсем добре. Но ние се убедихме, че след построяването на Хуп Ъп нашият форт се оказа доста далеч на запад, за да играе ролята на търговски център. Затова следното лято ни се наложи да слезем няколко мили по течението и да построим там нов търговски пункт. Главното събитие през следващата зима бе убийството на Телешката риза, вожда на блъдите, ужасен човек. Племето се боеше от него; той бе убил седем-осем души, някои от които негови роднини. Влязъл в едно магазинче и като насочил пистолет към човека зад тезгяха, поискал уиски. Търговецът вдигнал револвера си и гръмнал. Куршумът улучил индианеца в гърдите, но той не паднал и не залитнал. Без да отговори на стрелбата, Телешката риза се обърнал, спокойно излязъл през вратата и се упътил към лагера си. Като чули изстрела, хората от другите заведения на пункта изтичали навън. Щом видели индианеца с пистолет в ръка, те решили, че е убил някого, и почнали да стрелят. Един след друг куршумите поразявали Телешката риза, ала той продължавал спокойно да върви и чак след като изминал много ярдове, паднал мъртъв. Този човек притежавал необикновена жизненост. Тялото му хвърлили в реката, но то изплувало в дупката на леда по-долу. Там го и намерили. Вождът винаги казвал на жена си, ако умре, да пеят над тялото му песни. Пеят ли четири дена поред, щял да оживее. Жените отнесли трупа в къщи и направили както им било заповядано. И много се огорчили, като видели, че усилията им са напразни. Всички други от племето обаче се радвали на този край.

На следната зима избухна свада между търговците и ловците на вълци. Ловците искаха търговците да не продават на индианците пушки, барут и куршуми. Ловците образуваха група, хората от групата навестиха търговците и се опитаха да се сдобият с подписите им под молбата за забрана на търговията с оръжие. Те заплашваха и увещаваха, но почти не постигнаха успех.

Мнозина от търговците разполагаха със стока за хиляди долари, когато към нас се насочи канадската конна полиция. Повечето получиха навреме предупреждение за опасността и успяха да закопаят спиртните напитки или да ги скрият някъде. Вестта за полицията ни донесе отряд ловци. „Идат на коне — рекоха ловците — хора с червени мундири и карат със себе си оръдие.“

Само един търговец, изглежда, не бе предупреден. Целият му запас от стоки бе конфискуван, тъй като освен другата стока у него намериха и няколко галона спиртни напитки. Много търговци останаха в Канада и продължиха да търгуват с индианците и новите пришълци, а някои се върнаха в Монтана. Така завърши търговията на север. Не мога да кажа, че съжалявахме за нейния край. Цените на кожите по онова време силно се колебаеха, а после паднаха двойно по-ниско. Четири години по-късно последното стадо бизони от Алберта премина на юг. Бизоните повече не се върнаха в тази област.

Отново се заселихме в нашата кирпичена къщичка във Форт Бентън и там презимувахме. Някои от тези, които като нас бяха търгували на север, преминаха реката и основаха скотовъдна ферма на река Шонкин и край планините Хайуд. Ние с Бери смятахме, че на нас скотовъдство не ни трябва.

Често получавахме писма от Аштън. Той, изглежда, водеше хаотичен живот: ту живееше в Европа, ту пътешествуваше из Щатите, като от време на време навестяваше в Сейнт Луис момичето под негова опека. Даяна също пишеше доста често. Писмата й станаха образец на краснопис, граматически и стилно бяха съвсем правилни. В някои от тях пишеше само за училищните си занятия и незначителни ежедневни събития. Струваше ми се, че това бяха писмата, които добрите монахини преглеждаха преди пускането. Но в други писма се говореше колко не й допада градът. „Бих могла да понасям тукашния живот — пишеше тя — само ако можех от време на време да виждам големите ни планини и прерии.“ Тя пишеше и за Аштън, разказваше колко е добър към нея, колко е щастлива, когато пристигне да я навести. Искал след години да я настани в католически колеж; тя, разбира се, щяла да стори това, защото винаги била готова да изпълни желанието на вожда си, но така й се искаше да види любимия си край, местата, където се е родила, и да бъде при нас поне за ден! Ала да го спомене на Аштън, не смеела.

В едно от писмата си девойката съобщи на Нет-ах-ки, че Даяна (Диана) значи Сахм-и-ах-ки (Жена-ловец), че тази Диана е жена на Слънцето, богиня, живяла много отдавна и неомъжена. „И аз трябва да постъпя така — добавяше девойката, — защото никой, станал скъп на сърцето ми, не ще обикне мене, некрасивата тъмнокожа индианска девойка.“

— Киай-йо! — възкликна жената Кроу, когато прочетох това на глас. — Мисля, че всеки младеж от нашия лагер ще я вземе с радост за жена.

— Струва ми се, че разбирам каква е работата — рече замислено Нет-ах-ки. — Струва ми се, че разбирам. Обичаите на нейното племе вече не са нейни обичаи. Тя е станала бяла жена по всичко освен по цвета на кожата.

Всяка зима, откак замина, Аштън пишеше, че напролет ще ни навести, но нито веднъж не изпълни обещанието си. Решихме, че никога не ще се върне, ала ето че за наше учудване един юнски ден той слезе от парахода на нашия бряг. Бяхме много радостни да му стиснем ръка. Аштън също, изглежда, беше не по-малко доволен. Всички се упътихме към нашата къщурка. Жените ни, щом го видяха, изумено прикриха уста с ръце и дойдоха да му стиснат ръка. „Ок-и-кут-аи-ими“ — казваха те. Спомняте си, че го бяха нарекли Никога не се смее, но той не знаеше това.

Беше си пак предишният Аштън, несклонен към многословие, с все същото тъжно изражение на очите, макар сега да говореше повече от обикновено и да се шегуваше с жените. Бери и аз, разбира се, служехме за преводачи.

— Трябва да се срамуваш — рече му Нет-ах-ки, — задето пристигна сам. Защо не доведохте Даяна?

— Тя е заета, учи и едва ли би могла да изостави занятията си. Но вие ще видите каква лейди и станала! Праща на всички поздрави и подаръци, които ще ви предам веднага щом ми доставят куфара.

Нет-ах-ки искаше да му разкажа, че девойката тъгува за родината си, но аз не се съгласявах.

— Няма какво да се бъркаме в неговите работи — забелязах аз.

Отстъпихме с Нет-ах-ки стаята си на Аштън и се преместихме в палатката, разпъната до къщата. Ала не задълго.

— Лете в този край не бива да се живее в къща — рече една сутрин Аштън. — Откак заминах, все си мечтая пак да поживея във вашата палатка. Колко пъти съм си спомнял за леглото, покрито с бизонски кожи, за веселия пламък на огнището! На такова място човек може да си почине и да помечтае. Как ми се иска още веднъж да се почувствувам така!

Отвърнах, че ще му доставим това удоволствие. Ала нашата палатка съвсем се бе опърпала. Нет-ах-ки прати известие в лагера на пиеганите до майка си — бяха някъде край река Титън — да намери хубава палатка и да ни я изпрати. Когато палатката пристигна, ние я построихме и Аштън се настани в нея заедно с нас. Както преди той седеше или полулежеше в своето легло по цели часове и мълчаливо пушеше. Мислите му бяха нерадостни, сянка лежеше на лицето му. И също както преди с Нет-ах-ки се питахме какво ли го измъчва. Тя страдаше заради него й често казваше: „Той е много, много нещастен. Жал ми е за него.“

Една вечер пристигна параход, но никой от нас не отиде да го посрещне, параходите бяха станали нещо обичайно. Току-що бяхме свършили с вечерята, Нет-ах-ки бе прибрала масата и запалила лампата. Аштън още не се беше прибрал в палатката. Стоеше до лампата и оправяше шийката на лулата си. Изведнъж се чу шумолене на коприна и някаква висока, изящна жена пристъпи прага. Тя вдигна воала си с нетърпеливо движение и почти тичешком доближи Аштън, протягайки ръце с умолителен жест. Веднага познахме Даяна.

— Мой вожде — възкликна тя, — прости ми! Не можах да устоя. Така ми се искаше да видя родната страна, преди да се върна в училището, че напуснах Алис и пристигнах тук. О, не ми се сърди, прости ми!

Аштън хвана ръцете й и я притегли силно към себе си. Никога не можех да предположа, че лицето му може така да просияе. То просто грееше от любов, гордост и радост, така поне ми се стори.

— Скъпа моя, скъпа моя! — повтаряше той, като заекваше леко от вълнение. — Да не се сърдя? Да ти простя? Твоите желания са винаги и мои желания. Бог вижда, едничкото ми желание е ти да си щастлива. Защо нищо не ми каза? Можехме да дойдем тук заедно.

Девойката заплака. Нет-ах-ки, която гледаше почти със страхопочитание тази висока, стройна, така необичайно облечена девойка, се приближи и рече:

— Дъще моя, нали ти си моята дъщеря?

— Да — прошепна девойката и те се прегърнаха.

Ние, мъжете, излязохме един след друг и ги оставихме сами. Аштън се прибра в палатката, а аз и Бери отидохме да се поразходим по пътя.

— Господи! — възкликна Бери. — Никога не съм мислил, че някой от нашата кръв може така да се преобрази. Та тя просто превъзхожда всяка бяла жена. Не мога да си обясня каква е разликата между нея и тях, но тази разлика веднага се чувствува. Каква е тази разлика, а?

— Е, мисля, че главното тука се крие в образованието и в общуването с добре възпитани хора — отговорих аз. — В някои жени се чувствува именно това. Самият аз не бих могъл да го обясня.

— И забеляза ли как е облечена? — добави Бери. — Уж просто, но някак чувстваш, че тази рокля струва сума ти пари и че я е шил човек, който разбира от работата си. А медальонът й — целият обсипан с бисери и в средата с брилянт. Страшна работа!

Тя беше красива като съименницата си Диана, така както си я представяме ние. Но богинята е студена и равнодушна, а нашата мила Диана, както се убедихме, имаше сърце.

Върнахме се в къщи. Сълзите бяха вече изсъхнали. Жените — съпругата на Бери, Нет-ах-ки, старата мисис Бери и жената Кроу — седяха около Даяна и затаили дъх, слушаха разказите й за преживяното. Тя не бе забравила майчиния си език. Даяна стана, стисна ни ръце и рече, че много се радва да види всички отново, че никога не забравяла колко сме били добри към нея. След малко дойде с мен и Нет-ах-ки в нашата палатка. Внимателно приповдигна полите си, заобиколи огнището и седна срещу Аштън, който изглеждаше много доволен от пристигането й.

— Ах! — възкликна тя и плесна с ръце. — Как добре помня всичко това, дори как изглеждат въглените от различните дървета. Сега горят тополи.

Даяна неспирно бъбреше, обръщаше се ту към мен, ту към Нет-ах-ки. Прекарахме приятна вечер. Бери и жена му й отстъпиха своята стая и също се преселиха в палатката. Някак ни беше неловко да попитаме Даяна не иска ли и тя да живее в палатката: струваше ни се, че много се е отчуждила от предишния живот, всичко старо вече не й подхождаше.

Трябва да кажа, че появата на Даяна предизвика сензация във форта или както почнаха да го наричат — града. Говедарите, мулетарите и ловците на вълци пулеха очи и стояха със зяпнали уста, когато минаваше покрай тях. Картоиграчите се опитваха как ли не да й бъдат представени. Всички останали, с които я запознахме, се отнасяха към нея с дълбоко уважение. Всеки ден имахме гости от лагера на пиеганите. Жените гледаха Даяна със страхопочитание и боязливо й подаваха ръка. Дори вождовете се здрависваха и разговаряха с девойката. Младежите идваха при нас и заставаха настрана, наблюдавайки Даяна с крайчеца на окото.

Една сутрин Аштън ни предложи да отидем някъде за месец-два с лагера на пиеганите или пък, ако това не е опасно, да заминем сами за планините Белт или за подножието на Скалистите планини. Даяна възрази.

— Предпочитам никъде да не ходя — рече тя, — ти знаеш, че трябва скоро да се връщам в училище.

Аштън се учуди, че Даяна възразява срещу заминаването, ние също се учудихме.

— Скъпа моя — отвърна той, — надявах се, че ще ти бъде приятно да направиш такова пътешествие. Ти имаш достатъчно време, за да дойдеш с нас и се върнеш на Изток за началото на учебната година.

Ала тя продължаваше да търси предлози за отказ и въпросът за заминаването отпадна. Девойката обаче споделила с Нет-ах-ки, че страшно й се искало да отиде в прерията и отново да поскита из нея, но че дългът й налагал скоро да си замине.

— Нямаш представа колко е добър към мене моят вожд — казала Даяна. — Имам винаги пари, повече пари, отколкото другите момичета, повече, отколкото мога да похарча. Имам и хубави рокли, прекрасни скъпоценности. Той е добър към мен, благ и несъмнено много доволен, че уча. Дойдох да видя всички ви в родния край и той не се разсърди, че съм пристигнала. А сега ще замина обратно и ще се уча прилежно.

— Колко е добра! — възкликна Нет-ах-ки, като ми разказа всичко това. — И колко е красива! Как бих искала да ми е дъщеря.

— Глупавичката ми! — рекох аз. — Даяна би могла да ти бъде само сестра, ти си съвсем малко по-възрастна от нея.

— Няма значение — завърши разговора жена ми, — тя в известен смисъл е моя дъщеря. Нима не се грижих за нея, не й изтривах сълзите, не правех всичко, което можех, когато Никога не се смее я доведе в дома ни през онзи ужасен ден?