Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Life as an Indian (The Story of a Red Woman and a White Man in the Lodges of the Blackfeet), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Джеймс У. Шулц. Моят живот сред индианците

Роман

Второ издание

Преведе от английски: Христо Кънев

Редактор: Красимира Абаджиева

Художник: Христо Жаблянов

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Националност американска.

Изд. номер 1189.

Дадена за набор 5.XI.1987 г.

Подписана за печат 26.I.1988 г.

Излязла от печат 26.VIII.1988 г.

Формат 16/60/90

Печатни коли 21. Изд. коли 21.

Усл. изд. коли 19,61 Цена 1.65 лв.

Държавно издателство „Отечество“ — София, пл. „Славейков“ №1

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Двадесет и осма глава
Даяна се омъжва

Май ни свари отново в малката къщичка във Форт Бентън, но не за дълго. Бери просто го сърбяха ръцете да предприеме нещо и щом научи, че се продава Форт Конрад, ние тутакси го купихме. Фортът, както вече споменах, беше построен в горния край на голяма долина на река Марайъс, където ръкавът Драй Форк се съединява с главното корито. Форт Конрад беше малък — само два реда съединени къщурки, конюшни и ограда за добитъка в западния край. Той бе разположен на хубаво място, удобно за търговия с бизонски кожи, и освен това през него минаваше пътят от Форт Бентън за Форт Маклауд. Лятно време по пътя имаше оживено движение на хора и товари. Особено се радваха на покупката на форта нашите жени. Те със съжаление напуснаха къщата ни на Бат Фат Крийк, но ето че сега се сдобиха с нов дом, далеч от планините, в местност, където лятото беше горещо и дълго.

— Тук — казваше жената Кроу — бобът, царевицата и тиквите ми ще растат чудесно. Така се радвам!

— Това се казва щастие! — възкликна Нет-ах-ки, когато седнахме в сянката на голяма топола край реката. — Виж колко са хубави тези дървета и колко е красив онзи остров с младата горичка. А отвсякъде се издигат високи стръмни хълмове, ще ни защитят от зимните ветрове.

— Да — отвърнах аз, — прекрасно място. Харесва ми повече от предишното.

— Кажи ми, моля те — продължи жена ми, като се наведе и ме притегли към себе си, — кажи: нали ще останем тук завинаги, до самата смърт и ще ни погребат ей там, отвъд реката, където растат големите дървета?

Отговорих утвърдително и добавих:

— Ако е възможно.

Видях как изразът на радостно очакване в очите на Нет-ах-ки внезапно се смени с болка.

— Защо — удиви се тя, — защо развали всичко? Нима не знаеш, че можеш да направиш всичко, което пожелаеш?

— Не, не мога — отвърнах аз. — Никой не може винаги да върши само онова, което иска. Но да не се безпокоим предварително. Ще се постараем да останем тук завинаги.

— Да — въздъхна Нет-ах-ки, — ще се постараем. Няма да униваме. О, добро Слънце, милостиво Слънце! Смили се над нас! Дай ни да доживеем тук в мир и щастие до дълбоки старини.

По това време ние с Бери вече си представяхме настъпващите промени, но никак не очаквахме, че те могат да бъдат така близки. Надявахме се старото волно и безгрижно време да се задържи поне още петнайсет-двайсет години.

Една вечер, без да ни уведомят, без да пишат нито ред за намерението си да ни посетят, при нас пристигнаха Аштън и Даяна. Не можехме да си представим по-голяма радост от тази отново да ги видим при нас. Нет-ах-ки просто плачеше от радост и прегръщаше своята „дъщеря“. Веднага забелязахме голямата промяна в Аштън. Вече не биваше да го наричаме Никога не се смее: той почна да се шегува и да се смее, още неслязъл от фургона, а очите му весело блестяха. Тичаше около фургона като момченце и нехайно разтоварваше багажа. Тъжният, сериозен, мълчалив и муден Аштън като че се бе въплътил в друг човек. Приятно ни беше да наблюдаваме тази промяна, радвахме се заедно с него.

А Даяна? Да, тя беше станала истинска жена! Не ми стигат думите, просто не мога да я опиша. Същинска Диана по лице и фигура, но с благородна и човечна душа, една любяща и нежна жена, непорочна и добра. Кой би могъл да повярва, че това е същото слабичко, деликатно момиче с големи очи, което Аштън спаси и доведе в нашата палатка само преди няколко години! Възможно ли бе тази очарователна, възпитана, изтънчена жена да се е родила в палатка и да е скитала с племето си из прерията, следвайки неговите стада? Това изглеждаше невероятно!

Каква щастлива вечер прекарахме! Колко жива и ласкава бе Даяна, когато сядаше ту при Нет-ах-ки, ту при старите жени, как ги прегръщаше с любов и ги разпитваше за всички дребни, ежедневни случки от техния живот. Образованието, пътешествията и познанството с широкия свят не й бяха замаяли главата. Хората с нейната кръв й бяха останали скъпи както преди. Тя ми каза, че всеки ден произнасяла в уединената си стая няколко фрази от езика на черноногите и превеждала по един-два стиха от английски на майчиния си език, за да не го забрави.

Мъчех се мислено да намеря причината за промяната на Аштър. „Може би — мислех си аз — той се е влюбил в Даяна и се готви да се ожени за нея, а навярно и вече е сторил това.“ Погледнах ръката й: на нея нямаше венчален пръстен.

Разделихме се късно. Даяна се прибра при старите жени в тяхната стая, а Аштън — в стаята, която държахме свободна. Когато останахме сами, Нет-ах-ки се приближи, притисна се до мен и тежко въздъхна.

— Какво има? — попитах аз. — Какво те мъчи?

— Ах — възкликна тя, — така съм разстроена! Толкова пъти се молих това да се случи и нищо не стана. Защо той не се ожени за моята дъщеря? Може би смята, че тя не е достатъчно хубава за него? Или не я обича? Как може да не обича такава красива, такава добра девойка, с такова вярно сърце?

— Малка моя — отговорих аз, — не бъди нетърпелива. Мисля, че всичко ще се нареди. Нима не забеляза как Аштън се е променил, как се смее и очите му блестят? Сигурен съм, че я обича и ако още не й е предложил да се омъжи за него, ще стори това, когато сметне, че е дошъл подходящият момент.

Ние съвсем не предполагахме колко близко е това събитие, както и неочакваната драматична случка, която ускори всичко. Една вечер след няколко дни Аштън пушеше, седнал на масата в моята стая. В камината тлееше огън, който от време на време лумваше и озаряваше грубите дървени стени, после отново стихваше, оставяйки всичко в смътна сянка. Даяна и Нет-ах-ки седяха на индианското легло. Аз лежах на кревата. Мълчахме, всеки зает със своите мисли. По едно време на малката площадка пред къщи пристигна фургон, впрегнат с коне, и чухме през отворената врата някакъв звънък, развълнуван глас да пита: „Можете ли да ми кажете, сър, тук ли живее мистър Аштън?“

Аштън скочи от масата, направи няколко крачки, спря се и се замисли, после се върна обратно и пак зае мястото си.

— Да, госпожо — чухме отговора на Бери, — тук. Ще го намерите ей в тази стая.

Дамата влезе припряно, без да ни забележи. Пламъкът пак лумна и освети бледото сурово лице на Аштън. Новодошлата бързо се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Скъпи мой — рече тя, — най-после те намерих. Писах ти няколко пъти. Нима не получи писмата ми? Аз съм свободна, свободна, чуваш ли? Получих развод и пристигнах да ти кажа, че всичко това е било грешка, да ти поискам прошка, да ти поискам…

— Даяна, мое момиче, ела тук — изрече Аштън тихо, като прекъсна новодошлата.

Девойката стана, приближи се и сложи ръка в протегнатата ръка на Аштън. Жената — висока, красива синеока блондинка — стоеше и ги гледаше с учудване и страх, като стискаше конвулсивно ръце пред гърдите си.

— Даяна, скъпа моя — продължи Аштън, отправил влюбен поглед в нея, — ще се омъжиш ли за мен?

— Да, вожде мой — отвърна девойката с ясен твърд глас. — Да.

Аштън стана и като я прегърна с една ръка, се обърна към новодошлата:

— Сейди, прощавам ти всички нарушени обещания, неверността ти, годините нещастен живот, които прекарах, опитвайки се да забравя това. Най-после намерих мир и щастие благодарение на моето скъпо момиче, което стои тук до мен. Лека нощ и сбогом. Ти, разбира се, ще заминеш за града утре рано.

Без да снема ръката си от кръста на Даяна, той излезе заедно с девойката от стаята. Жената се отпусна на стола, от който той стана, захлупи лице и горчиво заплака. Нет-ах-ки и аз прекосихме стаята на пръсти и също излязохме вън, сред тъмнината на двора.

— Ах! — възкликна малката ми жена, когато се отдалечихме от форта. — Ах! Защо не ме научи на езика си? Казвай по-скоро коя беше тази жена. Какво си говориха двамата, какво каза той на дъщеря ми?

Обясних й всичко колкото може по-ясно и Нет-ах-ки едва не обезумя от радост. Започна да танцува, да ме целува и да ме уверява, че съм добро момче. Според мен имаше право. Впрочем не ми се струваше да съм извършил нещо особено, което да е допринесло за желаната насока в отношенията на Аштън и Даяна. На брега се натъкнахме неочаквано на тях — седяха в близкия край на сала ни.

— Елате при нас — извика ни Аштън.

Даяна скочи и прегърна Нет-ах-ки. Двете тръгнаха бавно към къщи.

— Поздравявам те — рекох аз, — ти наистина намери мир и щастие! Не можеш да не бъдеш щастлив с Даяна.

— Ах! — възкликна Аштън. — Тя… драги мой, не мога да изразя с думи какво значи тази девойка за мен още отдавна. Чувствувам, че съм недостоен за нея. И все пак тя ме обича предано, дълбоко. Каза ми го ей сега, тук.

— Но какво ще стане с онази, другата? — осмелих се да попитам аз. — Какво ще правим с нея?

— Тя не може да тръгне обратно още тази вечер. Нека Нет-ах-ки я нахрани и настани. Кочияшът й, надявам се, сам ще успее да се погрижи за себе си. Тази жена е нещастието на целия ми живот — добави той. — Обичах я дълбоко, предано. Обеща да се омъжи за мен. Вярвах, както се вярва на родна майка, че е добра, че ще ми бъде вярна. Ала тя ми отказа, предпочете да се омъжи за по-богат. А сега, сега… е, стига за нея. Ще отида да намеря Даяна и ще я поканя да се поразходим.

— Ние имаме студено варено месо — рече Нет-ах-ки, — хляб и компот от плодове на калина. Щом е пристигнала в земите на индианците, за да търси мъжа на дъщеря ми, стига й толкова. Ще й направя и постеля от бизонска кожа, ще й дам и одеяла, макар да не заслужава.

Ала жената не пожела да яде. Нет-ах-ки й постла на пода в магазинчето и там оставихме новодошлата сама със собствените й мисли. А те навярно бяха тъжни. На сутринта тя пожела да види Аштън, помоли ме да му предам да се отбие при нея за малко. Отговорих й, че е отишъл на лов и ще се върне чак вечерта. Тя се ядоса на мудността на кочияша, който впрягаше конете, отказа всичко, което й предложихме, изпи само чаша кафе. Най-сетне конете бяха впрегнати, жената седна във фургона и замина, като нито веднъж не се обърна назад, дори не поблагодари за дадения й подслон. И така напусна живота на Аштън.

Бях казал истината: Аштън действително отиде на лов. Той и Даяна потеглиха веднага след изгрев-слънце, но ми се струва, че не бяха отишли далеч, а стояха на някой близък хълм, за да видят заминаването на нашата гостенка. Веднага щом фургонът прекоси долината и заизкачва склона на хълма в прерията, те се върнаха доволни и весели като деца и всички седнахме да закусим.

— Това е, така да се каже, сватбената ни закуска — рече Аштън, когато се настанихме на масата.

— Така ли? И днес ще отидете във форта да се венчаете? — попита Бери. — Няма да успеете, стана късно.

— Не — промълви Аштън неуверено. — Не. Ние с Даяна се посъветвахме и решихме, че обикновеният сватбен договор, подписан от свидетели, има същата законна сила, както бракът в присъствие на мирови съдия или венчавката, извършена от свещеник. Искаме да сключим такъв договор тази сутрин. Как мислите?

— Според мен всичко е наред — отвърна Бери.

— И според мен също — потвърдих аз.

— Родителите ми са се оженили без всякакъв обред — забеляза Даяна. — Във всеки случай това, което е угодно на моя вожд, е угодно и на мен.

Тя го погледна през масата, а в очите й грееха безкрайна любов и вяра.

Нет-ах-ки, която седеше до мен, тихичко ми стисна коляното — постъпваше така, когато искаше да й преведа. Предадох й, но тя не каза нищо и остана мълчалива до края на закуската. Старата жена и мисис Бери харесаха идеята.

— Ай — възкликна жената Кроу, — нека той напише документа! Това е достатъчно. Написаното не може да бъде лъжа. Защо ти трябва Черните дрехи да говори излишни думи? Хората са се оженили и са живели щастливо цял живот, още преди да са знаели, че съществуват такива като него. Може така да се ожениш и сега.

След закуската обаче Нет-ах-ки ме извика настрана.

— Този начин с договора сигурен ли е? Така ще може ли да му стане жена? — попита Нет-ах-ки. — Жена по закона на белите?

— Разбира се — отговорих аз, — това ще бъде брак, който също както нашият не ще може да бъде отречен, също тъй здрав, както ако хиляда Черни дрехи, взети заедно, биха произнесли нужните думи.

— Добре тогава. Радвам се. Нека пишат още сега. Искам да видя дъщеря си омъжена и щастлива с този добър човек.

Веднага след като прибрахме съдовете от закуската, Аштън и аз седнахме на масата и съставихме документа. Освен датата и подписите в него пишеше следното:

„Ние, долуподписаните, с настоящото удостоверяваме съгласието си да живеем заедно като мъж и жена, докато смъртта ни раздели.“

Кратък документ, нали? Те го подписаха. Подписахме се и ние с Бери в качеството на свидетели, а жените стояха до нас и с интерес наблюдаваха. После Аштън прегърна Даяна и нежно я целуна. В очите на девойката блестяха сълзи.

Виждате колко искрено и открито се държаха те в наше присъствие. Ни най-малко не се срамуваха от любовта си. Приятно беше да гледаме това. Чувствувахме се свидетели на нещо свещено, облагородяващо, което будеше в нас хубави мисли, караше ни да се стремим към по-добър живот.

Младоженците излязоха, отново възседнаха конете и прекараха целия ден сред обширната прерия, която Даяна така обичаше. Вечерта се върнаха. Видяхме как конете им вървяха бавно един до друг.

— Слънцето е милостиво — рече Нет-ах-ки, — то е чуло молитвите ми и им е дало пълно щастие. Кажи ми, обичаш ли ме също тъй силно, както той обича хубавата ми дъщеря?

Не е важно какво отговорих. Изглежда, отговорът е бил удовлетворителен.

Брачния договор, изпратихме във Форт Бентън и секретарят на областта зарегистрира брака. И ако този договор не е изгорял при пожара, който унищожи сградата на съда няколко години по-късно, интересуващите се могат да намерят копието на документа. Както се полага, оригиналът на договора бе заверен с печата на областта, върнат обратно и връчен на Даяна.

Почнахме да се готвим за дълго отлагания лов. Нет-ах-ки прати да повикат майка й, аз пък — другарите ми Невестулчената опашка и Говори с бизона. Те пристигнаха и в едно прекрасно юлско утро ние потеглихме на запад към езерата Ту Медисин. Като минавахме край Медисин Рок, Нет-ах-ки сериозно, а Даяна полушеговито положиха върху един камък малки дарове: Нет-ах-ки остави мънистена огърлица, а Даяна — панделката от косите си. В продължение на десет-двайсет мили пътеката вървеше по вълнистата прерия. Тук срещнахме антилопи и няколко бизона. Невестулчената опашка се отби встрани и уби една антилопа, тлъста самка без зародиш в утробата, и с това избави мен и Аштън от необходимостта да осигуряваме месо в такъв горещ ден. Пътуването стана по-приятно, когато отново заслизахме към долината на река Марайъс. Пътеката се виеше сред прохладни тополови горички, минаваше ту по единия, ту по другия бряг на реката. Прегазихме плитка река с къдрави вълнички и конете ни пиха така, сякаш изобщо не можеха да утолят жаждата си. Привечер стигнахме в Уилоус Раунд, широка кръгла речна долина, където старият Дорест кон бе престанал, както сам казваше, да странствува и си бе построил къща. По онова време тази къща, нашият Форт Конрад и Форт Моус Соломон край устието на реката бяха единствените поселища по цялото течение на Марайъс. Сега всички долини от двете страни на реката, дори най-малките, сушави и за нищо негодни, са нечия собственост и са оградени с бодлива тел.

Построихме палатките си около новата къщурка и се упътихме да я разгледаме. Дорестия кон се здрависа с Даяна явно смутен. Със своите деликатни, изискани маниери, облечена във великолепен костюм за разходка, който много й отиваше, тя му се стори същество от далечен и непознат свят. При ръкуването той я нарече „мис Аштън“. Аз го поправих.

— Мисис Аштън — повтори той, — моля да ме извините, мадам.

Даяна го доближи и сложи ръка на рамото му.

— Мили приятелю, това ли е всичко, което можеш да ми кажеш при нашата среща? — попита тя. — Ти дори не ми честити.

Сковаността му веднага изчезна. Той се наведе и докосна с устни бузата й.

— Да ти помага бог — каза той, — желая ти най-пълно щастие. Дай ми ръката си. Ей така.

Вечерта Дорестия кон донесе куп чудесни боброви кожи и ги остави край входа на нашата палатка.

— Ето нещичко за вас — обърна се той към Даяна, — това ви е сватбеният подарък. От тях ще стане по една топла шубка за двама ви. Скотовъдството нещо не ми е по сърце, отглеждането на добитък някак не ми е по душа, твърде самотен се чувствувам, та затуй от време на време залагам по някой капан.

Мечата глава живееше в палатката на Дорестия кон. Пасеше говедата и изобщо му помагаше. Но когато пристигнахме, той заряза работата и заповяда на жена си да се приготви за път. Суровите планини мамеха и него. Станахме четири палатки. Най-голямата от тях, палатката на Мечата глава, даваше подслон на половин дузина дечица на различна възраст. Безгрижният им смях и глъчка оживяваха тихия ни лагер.

Потеглихме на другия ден рано сутринта и вечерта ни свари вече далеч на река Медисин, там, където се появяват първите борове. Към пладне на другия ден установихме лагер на брега на едно езеро. Построихме палатките на тревиста поляна откъм северната страна. Зад нас се издигаше обрасъл с борове и трепетлики дълъг, висок гребен, който отделяше дълбоката долина от прерията. Пред нас, на отвъдната страна на езерото, се простираше дълго възвишение от сив пясъчник със скалисти върхове. Склоновете му бяха покрити с гъста борова гора. Чудесна гледка се откриваше на запад. Най-отпред, на три-четири мили от нас, се възвишаваше огромна сърцевидна планина със снежни петна. Нарекох я Събуждащия се вълк в чест на най-забележителния от всички обитатели на прерията, приятеля ми Хю Мънроу. Оттатък планината като огромен амфитеатър, изпъстрен с гори, се издигаха други планини с остри върхове и скалисти стени, образуващи вододелното било на голямата верига. Те розовееха и златееха в лъчите на изгряващото слънце, а на фона на вечерното небе се открояваха с въгленовочерните си силуети. Никога не ни омръзваше да ги гледаме, да се любуваме на техните менящи се цветове и на къдравите облаци, които опасваха сутрин сияйните върхове.

Като избрахме място за лагер, с Аштън сглобихме риболовните прътове, които бе донесъл от Изток, поставихме им макари, опънахме кордите и закачихме навлажнените мухи. После тръгнахме към извора на реката, който се намираше само на около сто ярда оттук. Подир нас вървеше целият лагер, включително и децата. Бях разказвал на индианците за прелестите на риболова с изкуствена стръв. Те много желаеха да се запознаят с тази нова за тях измислица на белите. Пръв хвърли въдицата си Аштън и мухите му бяха първата изкуствена стръв, докоснала водите на езерото Ту Медисин. Езерото щедро откликна. Спокойната вода се развълнува и завъртя на кръгчета — отвсякъде пристигаха любопитни пъстърви. Една едра риба подскочи цяла над водата, гмурна се и лапна края на въдицата. Жените завикаха: „А-ха-хай!“, а мъжете запушиха уста с ръце и възкликнаха приглушено: „Чудни неща измислят белите! Хитростта им няма граница! Те могат да направят всичко!“

Едрата пъстърва се бореше отчаяно, но в края на краищата, обезсилена, изплува на повърхността, отпуснала се на една страна. Пъхнах под нея торбата и я измъкнах от водата. Отново се разнесоха възгласи на възхищение: колко интересно — да уловиш такава голяма риба с такова тъничко приспособление! Наядохме се до насита с пъстърва, оваляна в царевично брашно и силно препечена.

Пясъчните плитчини покрай оттока на езерото бяха изпъстрени със следи на уапити, а тук-таме се забелязваха стъпки на лосове. Някога бобрите направили грамаден яз напреки на долината и успоредно на брега на езерото, но реката го пробила и предишното дъно на големия вир се бе превърнало в почти непроходим върбалак, любима храна на лосовете. Аштън заяви, че иска да убие едно от тези едри животни, и помоли да му предоставим за лов тъкмо тази част от долината.

Всеки следобед той и Даяна отиваха там, за да дебнат появата на непредпазлив дивеч, и често оставаха толкова до късно, че с голяма мъка намираха обратния път в тъмната гора. Дните течаха, но ние нито веднъж не чухме изстрел от тяхното убежище и всяка вечер трябваше да ни разказват, че не са видели нищо по-едро от норка или бобър.

— Младоженецът — забеляза Мечата глава — може да се сдобие с месо само ако остави жена си в палатката и отиде на лов самичък.

— Наистина — съгласи се Невестулчената опашка. — Те двамата могат ли да ловуват? Нали трябва да си кажат много неща: „Обичаш ли ме? Защо ме обичаш? Ще ме обичаш ли вечно?“ Такива въпроси си задават много пъти поред и никога не им дотяга да си отговарят. Знам добре всичко това. Някога и ние сме го изпитали, а, момиче?

— Ай! — отвърна жена му. — Ти също беше такъв, пък и сега продължаваш да задаваш все същите въпроси, глупчо!

Ние, разбира се, всички се разсмяхме на Невестулчената опашка, а той наистина придоби доста глупав вид след откровените разобличителни думи на жена му. И побърза да промени темата на разговора, като каза, че следобед също ще тръгне на лов с другите ловци и ще се опита да убие дивеч.

Същата вечер Аштън и Даяна се върнаха много рано, извикаха Невестулчената опашка и седнаха да вечерят заедно нас.

— Е, как е работата днес? — попитах аз.

Нито Даяна, нито Аштън проявиха желание да говорят. Спогледаха се и се наведоха над чиниите, сякаш храната поглъщаше цялото им внимание. Повторих въпроса си на езика на черноногите и Невестулчената опашка се разсмя.

— Така си и мислех — обади се той. — По плитчините има много следи от уапити, лосове и елени, но те всички са стари следи. Ето вече много дни насам не минава никакъв дивеч. На края на пясъчната ивица лежи голям дънер, от него се вижда далеч нагоре и надолу по реката. Тъкмо на този дънер седят те и животните, които идват на водопой, най-напред виждат тях. Освен това, макар и двамата да разговарят, както казват, съвсем тихо, лосът чува дори когато нейде далеч от него се отрони лист. Вятърът там духа по всички посоки и издава присъствието им. Животните естествено са отишли другаде.

— Нищо, това не е толкова важно — рече Даяна на езика на черноногите. — Седяхме и се любувахме на величествените стари планини, на бистрите реки и пъстървата, която търси храна, на норката, дебнеща плячка. А разходките заякчиха здравето и силите ни. В края на краищата това е за предпочитане, отколкото да се убиват животни. Нима не е така, вожде? — И тя повтори думите си на английски.

— Разбира се, скъпа, ние прекарваме прекрасно — отвърна Аштън с усмивка, — но не доставяме полагаемия ни се дял. Утре трябва да опитаме на някое друго място и да донесем в къщи месо.

На следното утро Нет-ах-ки и аз потеглихме заедно с тях.

По пътя свърнахме в една долина и минахме покрай брега на горното езеро. Спряхме да погледаме един водопад. Тази гледка бе наистина интересна. На малко разстояние от оттока на езерото реката изчезва сред купчина едри обли камъни, а на миля по-нататък се изтръгва от каньона по една висока скала и пада в прелестно, покрито с пяна езерце. Височината на скалата е не по-малка от сто стъпки, а тази на водния пад — около една трета от общата височина. Над езерцето пъстърва не се въди.

Гледана отдалеч, планината, която нарекох Събуждащия се вълк, беше величествена и внушителна. Отблизо се оказа наистина огромна маса от червени, черни и тъмносиви шисти. Тя се издига стръмно от самото езеро с редица стъпала и стръмнини, прорязани от сипеи, и се стеснява нагоре в остър връх със силно наклонени рамене. Далеч нагоре по източния склон, в дълбока, обрасла с гора падина, се намира поле от вечен сняг и лед. До самото подножие на върха се простират обрасли с трева склонове, борови горички, гъсти храсти калина и боровинки.

— Мах-куо-и-пуо-ахтс! Мах-куо-и-пуо-ахтс![1] — тихичко повтаряше Нет-ах-ки. — Наистина името му никога не ще умре.

Не зная какви животни се въдят сега по тревистите склонове и надвисналите скали на планината, но в онзи ден срещнахме дивеч навсякъде. В ниското видяхме няколко стада женски диви овци с малките си, по-нагоре по един, по два, по три, по четири стари самци лениво пасяха трева или лежаха и следяха с неотслабваща бдителност околността. А горе, по високите скали, можеше да се различат множество кози — снежнобели, чудати дълговлакнести алпийски обитатели.

— Винаги смеещия се — обърна се Нет-ах-ки към Аштън — тя, както виждате, му беше дала ново, по-приятно име, — спомни си какво каза вчера! Ей на онази страна има колкото щеш тлъст дивеч. Вървете, убийте нещо, за да не умрем от глад.

— Кажи й — обърна се Аштън към Даяна, — че да се убиват тези красиви животни, е просто грях. Няма да умрем от глад, защото в езерцето по-долу от нашата палатка винаги може да се налови много пъстърва.

— С други думи — намесих се аз, — мързи го да се катери из планината. Аз също няма да отида. Вече съм убил животните за своя дял. Ще минем и без месо, докато той не го достави.

Тъкмо в този момент на срещуположния бряг на реката, край оттока на езерото, се появи едър самец уапити. Аштън бавно изпълзя обратно в гората и тръгна след животното. Седяхме доколкото можехме тихо и с безпокойство поглеждахме към самеца и към конете ни, боейки се да не се изплаши от тях. Развълнуваните жени едва се сдържаха. „Ах — шепнеше едната, — защо се бави?“ А другата: „Уапити ще избяга, не, той няма да успее да гръмне. Ех, че неприятно!“

Самецът беше в отлично настроение. Той утоли жаждата си, нагазил до корем във водата, излезе на брега, порита със задните си крака, потича напред-назад по пясъка и се спря, душейки въздуха и ровейки пясъка с копита. Изведнъж се чу пушечен изстрел и животното падна, без дори да потръпне с крака. Минахме с конете на отвъдната страна и аз нарязах на късове убитото животно, като взех всички хубави парчета тлъстина и сочно месо.

Така течаха нашите мирни, щастливи дни. Малко преди да си тръгнем обратно, лагерът ни беше вече украсен с кожи на мечки, лосове, уапити, елени, кози и бобри, почти всички убити от индианците. Аштън ловува малко. Той предпочиташе да седи и съзерцава чудесните, грейнали от любов очи на Даяна.

Бележки

[1] Събуждащия се вълк. — Б.а.