Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (22)

Двадесет и първа глава
Никога не се смее заминава на изток

Поради това, че кракът на Аштън трудно се свиваше и го болеше, отложихме за няколко дена заминаването. Един от пиеганите, ранен в схватката, умря същата нощ. Отрядът, нападнал ловците, се оказа асинибойнски; той бе изгубил общо седем души. Пиеганите, които тръгнаха да преследват асинибойните, настигнали и убили още двама.

Нет-ах-ки стана покровител и опекун на сирачето. То имаше две лели, сестри на убитата му майка, но те се бяха омъжили за черноноги и живееха далеч на север. В лагера на пиеганите не му бяха останали никакви роднини. Момичето — плахо, тихо, тъничко — бе на тринайсет-четиринайсет години. Сега бе станало още по-плахо, не говореше с никого, само отговаряше на въпроси и през повечето време тихичко плачеше. Жената Кроу му подари шал.

Когато сирачето се появи, облечено в чиста басмена рокля, с грижливо сплетени и вързани с тъмночервена панделка коси, то се хареса дори на Аштън, който имаше изискан вкус.

— Чудесно момиченце! — забеляза той. — Бедното! Какво ще стане сега с него?

— Е, нали това не е цивилизовано общество — напомних му аз. — Всяко семейство от лагера би го приело радушно и би го хранило.

Така и стана. В нашата палатка идваха жени и предлагаха момичето да живее при тях. Всяка казваше, че е дружила с покойната му майка и затова иска домът й да стане дом на сирачето. Нет-ах-ки им отговаряше неизменно, че девойчето е свободно да постъпи както желае — може да си отиде или да остане. Тогава сирачето заявяваше, че всички те са много добри, но то предпочита да остане там, където е сега.

Когато разказах на Аштън за какво молят посетителките, той явно се учуди и призна, че донякъде се е съмнявал в обективността на моето мнение за добротата и благотворителността на индианците. Дълго седя и пуши, мълчаливо размишляваше за нещо, а после по-скоро на шега, отколкото сериозно ме помоли да кажа на момичето, че той го е спасил от асинибойните и затова го смята за свое, че е в известен смисъл дори негов баща. Ала за момичето това не беше шега. То взе думите му съвсем сериозно и отвърна:

— Зная, сега той е мой вожд. Съгласна съм.

Неочакваният отговор явно удиви Аштън и го накара да се позамисли.

След около седмица събрахме багажа и потеглихме за форта. Съпровождаше ни вуйчото на Нет-ах-ки, който трябваше да отведе обратно в стадото нашите коне, защото не можехме да ги държим във форта. Бяхме останали в лагера по-дълго, тъй като от ездата раната на Аштън отново се отвори. Когато пристигнахме във форта, Аштън почти две седмици не стана от леглото. Малкото сираче се грижеше за него и беше много доволно, ако можеше да му спести някоя излишна крачка.

За да убива някак времето, Аштън почна да учи момичето на прости английски думи и къси фрази. Смешно беше понякога да слушаш как бърка думите и казва например: „Той кравата пие вода.“ Но ние не се смеехме, защото, ако сторехме това, уроците веднага щяха да спрат. Не един многообещаващ ученик индианец бе престанал да учи езика заради нетактичните насмешки на учителя си.

Бери се върна във форта около два дена след нашето пристигане и двамата започнахме да планираме зимната търговия и да съставяме списъци на необходимите стоки. Дали ще търгуваме в лагера, или ще построим търговски пункт и къде по-точно, зависеше изцяло от зимните планове на индианците. Аштън се готвеше да зимува с нас, но получи писмо, което промени намеренията му. Той не ни каза нищо повече от това, че е необходимо скоро да се върне в Щатите. Всъщност Аштън никога не бе споменал за личните си работи, нито за своите близки. Знаехме само, че е човек с добър характер, добър другар, на когото може напълно да се разчита.

— Надявам се, че не съм твърде любопитен — рече ми Бери, — защото бих желал да зная какво измъчва нашия приятел, за какво винаги скърби и какво го кара да се върне в Щатите. Съвсем ясно е, че не му се иска да замине.

Чувствувах същото, каквото и Бери, ала и аз не можех да кажа нищо на Аштън.

До спирането на плаването по реката трябваше да пристигнат още няколко парахода и новият ни приятел все отлагаше заминаването си. Една вечер, когато всички се събрахме в предната стая, стана дума за предстоящото му заминаване. Аштън каза, че ще се върне веднага щом стане възможно — ако не през зимата, то през пролетта, още с първия параход.

— Сега — продължи той — предайте на моето момиче следното: кажете му, че искам да го взема със себе си и да го запиша в училище, където ще има много добри момичета, където добри жени в черни рокли ще се грижат за него, ще го учат да чете, пише, шие и на много други хубави, полезни неща.

Това предложение доста учуди Бери и мен, а когато го преведохме, жените просто се смаяха. Настъпи дълго мълчание. Всички чакахме да чуем момичето, всички бяхме уверени, че то ще откаже да ни напусне. Учудихме се още повече, когато то отговори, че ще замине. После изтича при Нет-ах-ки, зарови лице в коленете й и заплака. Ние, мъжете, си взехме шапките и излязохме.

— Отдавна вече обмислям това — рече ни Аштън, когато засядахме на брега на реката и запалихме лулите. — Интересно ми е да видя какво въздействие ще й окаже доброто образование и как ще се възползва от него. Как мислите, дали това е добър план?

— Един господ знае — отвърна Бери, — образованието може да й донесе голямо нещастие. Това непременно ще се случи, ако белите непрекъснато я избягват и презират, защото е индианка, въпреки доброто образование и развитите й таланти. От друга страна, образованието може да я направи благородна, полезна за хората жена. Все пак ви съветвам да опитате.

— Но, Бери, белите не презират индианците! — възкликнах аз. — Уверен съм, че онези от тях, които заслужават да бъдат наречени истински хора, дълбоко уважават индианците.

Той призна, че такива хора винаги са се отнасяли към него с уважение.

— Добре — завърши Аштън, — девойката ще замине с мен. Ще я заведа в Сейнт Луис и ще я настаня в хубаво учебно заведение. Тя ще има всичко, което може да се купи с пари. Освен това ще напиша завещание и ще я обезпеча в случай на смърт. Предпочитам това, което оставя, да получи тя, а не някой друг.

В една ранна утрин ние излязохме на брега да ги изпратим. Докато подреждахме предишната вечер малкото неща, които можехме да дадем на момичето, то горчиво плачеше. Нет-ах-ки каза, че щом не иска да се разделя с нас, няма защо да заминава, и че Никога не се смее няма да престъпи волята му. Момичето отвърна, че ще постъпи така, както Аштън желае.

— Той ме спаси — каза то — и аз му принадлежа. Знам, че ми желае доброто.

Параходът вече димеше, чу се свирка и пътниците започнаха да се качват. Момичето беше съвсем притихнало, очите му бяха сухи. То тръгна след Аштън, скрило с шал лицето си, и те се изкачиха на горната палуба. Параходът достигна средата на реката, зави спокойно и бързо се изгуби зад високия бряг.

Тръгнахме си замислени към къщи.

— Не ми харесва тази работа — каза жената Кроу. — Какво общо имаме ние с обичаите и учеността на белите? Слънцето ни е дало прерии, планини и реки, бизони и елени. Това е всичко, което ни трябва.

— Ти говориш истината — подкрепи я старата мисис Бери, — но все пак аз се радвам, че моят син ходи на юг в далечната страна на белите, защото това, което научи там, е полезно. Той може да пише като тях и да чете написаното. Той е търговец и знае как се купува и продава. Стои по-горе и от вождовете, тъй като те идват при него за съвет.

— Струва ми се — забелязах аз, — че трябваше да изпратим и Нет-ах-ки с тях.

— Чуй го само! — възкликна жена ми. — А той самият не може ли да ме учи? Но не иска, макар да го молих стотици пъти.

Нет-ах-ки винаги се огорчаваше, че не може да говори английски. Аз не я учех, защото от самото начало разбрах, че никога не ще може да произнесе някои наши съгласни, особено б, ф, л, р — тези звуци нямат нищо общо с езика на черноногите. Вместо да слушам неправилния й изговор на нашия език, предпочетох изобщо да не го знае. Освен това аз владеех нейния език, все по-добре го ползвах и смятах, че двамата се разбираме добре. Не мислех, че ще ни се наложи да живеем сред бели и да виждаме много бели жени. Повечето от тези жени, които живееха в граничните райони, ненавиждаха индианките, особено ако бяха жени на бели. По същия начин ненавиждаха и белите мъже, женени за индианки, и не пропускаха случай да изявят своето отношение.

Бери много остро чувствуваше това и понякога едва не се поболяваше от оскърбленията, които му нанасяха. Веднъж, скоро след заминаването на Аштън с момичето, ми разказа един такъв случай.

Струва ми се, че тази история до голяма степен е чудновата и трогателна. Тя така дълбоко се вряза в паметта ми, че мога да я повторя дума по дума.

— Помня от малък — започна Бери, — че баща ми често споменаваше за фермата си в Мисури. Когато напусна службата си в Американската компания за търговия с кожи, той стана независим търговец и почти всяка година пътуваше до Сейнт Луис да продава кожи. Времето, което прекарваше там, ставаше все по-дълго и в края на краищата баща ми остави търговията и заживя на юг във фермата, като ни навестяваше съвсем рядко. Въпреки че бях твърде млад, аз също исках да стана търговец и усърдно работех при хората, при които баща ми ме настаняваше. Започнах да работя за майор Даусън, местен посредник на компанията. Колкото и нескромно да прозвучи, мога да кажа, че напредвах твърде бързо, по-бързо, отколкото предполагаше баща ми. Затова той се канеше след време да ме изпрати на училище, да уча в Щатите. Най-сетне се стигна дотам, че баща ми не се завърна повече от две години. Моите приятели решиха сами да се заемат с тази работа и да ме изпратят в известното училище Сейнт Джо в щата Мисури. Напълниха ми джобовете с пари и ме качиха на параходчето. То замина в началото на септември. Пътуването надолу по реката струваше триста долара, но мен ме возеха без билет. Това пътуване беше продължително и скучно, особено в долното течение, където водите на реката бяха бавни и насрещни ветрове пречеха за бързото придвижване на парахода. Пристигнахме в Сейнт Джо късно през есента и аз веднага тръгнах към училището-пансион, където приемаха и приходящи ученици. Тук започнаха и моите неприятности. Макар някои от съучениците ми да ме обичаха и да се отнасяха добре с мен, повечето ме обиждаха и ми се подиграваха, наричаха ме „подъл индианец“ и как ли не още. Търпях колкото можех, всъщност докато не започнаха да ме наричат страхливец. Да ме наричат страхливец, когато бях участвувал в две истински битки, в които имаше убити и аз самият бях стрелял! Та когато ме нарекоха страхливец, аз засуках ръкави и напердаших трима-четирима, макар изобщо да не обичах подобни прояви. След това ме оставиха на мира, ала продължаваха да ме мразят.

Не пишех на баща си къде съм, защото исках да му поднеса малка изненада. Когато дойде коледната ваканция, заминах при него на гости. Част от пътя изминах с влак, това за мен беше изключително събитие. После пътувах с дилижанс и една вечер слязох на две мили от бащиния си дом. Вървях пеш, питах за пътя и в здрача видях неговата къща — много хубава, чиста, белосана, заобиколена от хубави дървета. Някой идваше срещу мен по пътя. Аз се взрях — баща ми! Като ме позна, той се втурна насреща ми, прегърна ме силно, целуна ме и каза, че ме обича повече от всички на света. Аз не разбрах защо казва „повече от всички на света“, но скоро ми стана ясно какво значи това. Той ми зададе много въпроси: как съм стигнал дотук, как е майка ми и всичките му приятели, после известно време стоя мълчаливо, опрян на рамото ми, и най-сетне каза:

— Мое момче, надявах се, че никога няма да узнаеш това, което трябва да ти кажа, мислех, че ще го научиш не по-рано от деня на смъртта ми. Ала сега трябва да ти призная всичко: ей там, в онази къща, живее една жена, за която се ожених, и ние имаме две деца, момче и момиче. Мога да те въведа там и да те представя само като приятел, като син на мой стар приятел от Монтана. Срам ме е, но се налага да ти го кажа. Ще дойдеш ли у дома?

— Да — отвърнах аз, — ще дойда с теб.

И ние тръгнахме към дома му.

Неговата жена, много мило същество, а и децата, бяха добри към неочаквания гост. Те ме харесаха, но в същото време ми беше и много тъжно. През нощта дълго плаках в своята стая.

Много пъти разговарях с баща си насаме и той все повтаряше, че ме обича повече от всички останали, че за него стоя на първо място. Разбира се, не можех да остана дълго, положението ми беше твърде тягостно. Последния път, когато разговаряхме, татко ме попита дали смятам да разкажа на майка си за това, което съм научил. Отвърнах, че нямам намерение да й разказвам нищо. Разделихме се и аз се върнах в училище. И досега майка ми нищо не знае за този негов друг живот. Той идваше и живееше при нас понякога цяло лято. Майка ми го обичаше и съм убеден, че ако узнаеше какво е направил, това щеше да я убие. Ако го беше узнала и онази, другата жена, това също щеше да я убие. Ала нали виновният беше мой баща и аз го обичах? Не можех да не обичам баща си, каквото и да извършеше.

Мога да добавя, че възрастният господин останал верен на думата си. Докато бил в състояние да пътува, той продължил да навестява в Монтана сина и жена си. Когато умрял, се оказало, че в завещанието му, писано няколко години преди посещението на Бери, голяма част от имуществото се давало на първородния му обичен син. Бащата на Бери бил образован човек и се интересувал от всичко, което се отнасяло до Запада. Постъпил на служба в Американската компания за търговия с кожи в 1822 или 1823 година — била току-що основана — и станал един от най-добрите й посредници. В течение на много години си водил дневник, където вписвал всеки ден събитията от своя живот, включително и много наблюдения над индианците, които познавал. Записвал техните обичаи и предания. Подготвял материалите за печат, но те изгорели от пожара, който унищожил дома му. Мнозина от нас съжаляват за тази загуба.