Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Life as an Indian (The Story of a Red Woman and a White Man in the Lodges of the Blackfeet), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Джеймс У. Шулц. Моят живот сред индианците

Роман

Второ издание

Преведе от английски: Христо Кънев

Редактор: Красимира Абаджиева

Художник: Христо Жаблянов

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Националност американска.

Изд. номер 1189.

Дадена за набор 5.XI.1987 г.

Подписана за печат 26.I.1988 г.

Излязла от печат 26.VIII.1988 г.

Формат 16/60/90

Печатни коли 21. Изд. коли 21.

Усл. изд. коли 19,61 Цена 1.65 лв.

Държавно издателство „Отечество“ — София, пл. „Славейков“ №1

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Тридесет и четвърта глава
Последните бизони

С настъпването на пролетта черноногите и блъдите потеглиха обратно за Канада, за да получат от правителството полагащите им се по договора пари. Те възнамеряваха наесен да се върнат, но сега преминаха границата и се насочиха на север. Криите и ред-ривърите останаха край форта. През този сезон бяхме купили четири хиляди бизонски кожи и почти толкова на елени, уапити и антилопи. От бизонските спечелихме 28 000 долара, а от кожите на другите животни и в добавка бобровите и вълчите още около 5000 долара. Това беше нашият рекорден сезон, най-бележитият от всички, които си спомняше Бери. Интересното е, че ни провървя по време, когато бизоните вече бяха почти напълно изтребени.

Очаквахме, че ще прекараме лятото както обикновено спокойно, но ето че пристигнаха поръчки за пемикан и сушено месо от една фирма, която търгуваше с индианците на територията на резервата Сиу, в Дакота, и от друга фирма, търгуваща в Северозападна Канада. В писмата се говореше едно и също: „Бизоните изчезнаха, изпратете ни за търговия толкова тонове месо и пемикан, колкото можете.“ Криите и полукръвните им братя бяха много доволни, когато им казахме, че ще купим всичко, каквото ни доставят, и те, без да губят време, се заеха с лов. Всичко, което беше месо, ставаше за продан: мършави женски бизони, стари самки, понякога и осакатени коне. Месото се сушеше на широки тънки пластове и се опаковаше в бали, завързани с ремъци от сурова кожа. Пемиканът се приготовляваше от счуканото на ситно сушено месо, смесено с лой и мазнина, извлечена от костите на животните. Пемикана опаковахме в плоски продълговати чували от сурова кожа. Като изсъхне, този амбалаж се свива доста плътно. Такъв чувал придобиваше плътността и теглото на камъка. Вече не помня колко от тази стока получихме през лятото: сушено месо десетки кубически ярда, а пемикан — стотици чували. Всичко това продадохме с добра печалба.

Веднъж в средата на лятото при нас се яви висок, строен човек. Със своето лице и черните си, островърхи мустаци, засукани нагоре, той ми напомняше портрет на старинен испански аристократ. Говореше английски, чист английски, много по-добър от този, на който говореха всички бели по тези места, по-добър и от английския на много офицери от армията, завършили военното училище в Уест Пойнт. Представяше ни се като Уилям Джаксън. Името ми се стори познато, но не можах да се сетя къде съм го чувал, преди да ми каже, че понякога го наричат Сик-си-ка-куан — Черноногия човек. Тогава си спомних колко пъти старият Мънроу ми бе говорил за него, за любимия си внук, за неговата храброст и добро сърце. С радост му стиснах ръката и рекох:

— Отдавна искам да се срещнем, Сик-си-ка-куан. Дядо ви ми е разказвал много за вас.

Сприятелихме се и дружихме до последния му час.

Никой не ще ме накара да повярвам, че наследствеността не играела никаква роля. Да вземем за пример Джаксън. По майчина линия той произлиза от Мънроу, известна с храбростта си шотландска фамилия, и от Ларошей, знатен френски род, чиито представители отдавна бяха емигрирали в Америка. Баща му, Томас Джаксън, взел участие във войните от 1832 година със семинолите и други индианци; прадедите му и по бащина, и по майчина линия се сражавали за независимостта на Щатите. Затова не бе чудно, че Уилям бе избрал военното дело за своя професия и че още като младеж бе станал разузнавач в армията на Съединените щати.

Лятото преди да постъпи в армията, той се прочул с това, че убил трима сиукси. Веднъж отишъл с майка си да бере плодове из ниските места край реката северно от Порт Юниън, и забелязал на четири-пет мили петима сиукси да се промъкват крадешком към тях. Те тъкмо навлизали в голям гъсталак и си мислели, че не са забелязани. Джаксън продължил още малко хода си, като постепенно се приближавал към западната страна на склона, скрита от погледа на врага. После съобщил на майка си какво е забелязал, накарал я да вземе коня му — по-силния и по-бързия от двата — и й казал да препусне с всички сили към форта, за да поиска помощ. Майка му се възпротивила, твърдяла, че щом има опасност за живота му, и тя иска да умре заедно с него. Той обаче най-сетне успял да я убеди, че ще се удържи известно време, и тя препуснала назад с всичка сила. Джаксън веднага се изкачил на билото на хребета и занадзъртал оттам много предпазливо. След миг сиуксите възседнали конете и се втурнали стремително подир майка му. Настъпил моментът Джаксън да се намеси. Като коленичил за по-устойчива опора, той се прицелил и стрелял с карабината си „Хенри“, поваляйки двама от враговете. Това обаче не спряло другите, които бързо изкачвали хребета, затова младежът яхнал коня си и поел по обратната пътека. Единият от конете на сиуксите несъмнено бил по-добър от неговия, а другите два — не тъй бързи. Ездачът на първия кон непрестанно държал Джаксън на прицел и стрелял с пушката си, която се зареждала откъм дулото. Джаксън му отвръщал на къси промеждутъци, като също не успявал да го улучи. Накрая, когато сиуксът намалил разстоянието между двамата на около сто ярда, Джаксън спрял коня, скочил на земята, коленичил и внимателно се прицелил в преследвача си. Сиуксът трябва да е бил много храбър, защото въпреки това не спрял, а удрял коня колкото може по-силно. Джаксън гръмнал два пъти. Вторият куршум уцелил индианеца точно в гърдите, той се търколил на земята и не мръднал. След това Джаксън отново възседнал коня и продължил пътя си. Останалите двама сиукси го преследвали около половин миля, след което спрели, посъветвали се нещо помежду си и поели обратно да се погрижат за мъртвите си другари.

Джаксън беше любимец на офицерите и особено на генералите Кастър и Майлс. Сутринта на 25 юни 1876 година, в деня на битката при Литъл Биг Хорн, бил определен ведно с другите разузнавачи да придружава майор Риноу. Ако трябвало да придружават Кастър, те без съмнение щели да споделят съдбата му. Всъщност разузнавачите извършили това, което могли — с цената на живота си запазили живота на Риноу и частта му от пълно изтребление. Когато сиуксите ги атакували, те задържали известно време позицията, докато войниците успеят да се изтеглят отвъд реката и изкачат възвишението — там неприятелят на няколко пъти едва не ги разбил. Накрая Джаксън бил отрязан от частта си заедно с лейтенант Деръдноу, преводача Жирар и един войник. Те лежали в гъстите храсти целия този ден и следващия, а вечерта на втория Джаксън решил да рискува. Взел достатъчно навуща и одеяла от убитите врагове, които лежали наоколо, преоблекли се като индианци, загърнали се с одеялата и той повел другарите си право покрай стражевите огньове на сиуксите към хората си горе на хълма. Само веднъж ги спрели. „Хей, кой там?“ — попитал един от стражите, който седял края малък огън и си печал месо. Джаксън говорел отлично сиукски и отвърнал: „Това сме ние, отиваме ей тук, наблизо.“ „Добре тогава, вървете където ще вървите — отвърнал мъжът. — Аз ще стоя тук, искам да хапна малко печено месо.“

По времето, когато Джаксън се появи в магазина ни в Къръл, той търгуваше с индианците, странствуващи около планините Джудит. Не ми се искаше да се разделя с него. Почти не вярвах, че ще се видим пак, но след няколко години го срещнах в резервата, където новаците с дребнавия си подход към всичко бяха натикали „мъжете скуо“, както ни наричаха.

Отново дойде зима. Криите и ред-ривърите още живееха край нас, ала бизоните не бяха вече тъй много, както предишната зима. Те пасяха в по-тесен район, който се простираше на изток от устието на Джудит до Раунд Бют на северния бряг на Мисури, на разстояние от сто двайсет и пет мили. Ширината на тази област отсам реката беше не повече от четирийсет мили. На юг от Мисури, в областта между нея и река Йелоустоун, пасяха доста по-многобройни стада бизони, но там бяха много и ловците. От изток стадата бяха затворени от асинибойните и янктонайските сиукси, от юг от ордата бели ловци на кожи, появили се в областта след построяването на Северната тихоокеанска железопътна линия, която минаваше покрай Йелоустоун. Сред стадата бродеха нашите крии и ред-ривъри. Белите ловци най-много изтребваха бизоните. През тази зима събраха в района покрай река Йелоустоун над сто хиляди бизонски кожи, които продаваха на собствениците на кожарски заводи на Изток по около два долара парчето. Ние се сдобихме с две хиляди и седемстотин бизонски кожи и около хиляда на елени, антилопи и уапити. Всички останали търговци, взети заедно, купиха приблизително също толкова. По-голямата част от кожите, които взехме, бяха одрани от бизони, убити в началото на зимата. По-късно, в средата на зимата, ловците трябваше да отиват все по-далеч. Нямаше вече никакво съмнение, че ловът на бизони приближава своя край.

През февруари запасът от одеяла за продан почти се изчерпи и аз се отправих за търговския пункт в устието на Джудит, като взех със себе си и Нет-ах-ки. Ледът на Джудит беше вече здрав и ние потеглихме по реката. Всеки седеше в отделна ред-ривърска шейничка, впрегната с един кон. Приятно беше да се плъзгаш по гладкия лед, по познатата река. Не беше много студено, нямаше вятър, те валеше сняг. През първия ден достигнахме Дофин Рапидс и пренощувахме в къщичката на временно отсъствуващи горски ловци. Те бяха оставили бележка на грубо скованата маса: „Чусвайте се кату фкъщи, а на тръгване затворете врътата.“

Наистина се чувствувахме „кату фкъщи“. Нет-ах-ки приготви на огнището хубава вечеря и ние дълго седяхме край веселия огън в удобните „кресла“. Те представляваха сурови бизонски кожи, обтегнати на дървени рамки. Тъй като бяха сядали на тях, когато кожите още не са били изсъхнали, креслата имаха превъзходна форма: всяка част от тялото получаваше необходимата опора.

На другия ден пристигнахме на мястото и на следния се отправихме за в къщи с товар одеяла. Към четири часа следобед се показа стадо бизони, които бягаха през реката на юг. От доловете края реката ехтяха изстрели. След малко се показа и голяма група индианци. Те слизаха един по един в долината под нас. Обезпокоих се, защото се страхувах, че това може да са асинибойни, които неотдавна бяха убили един горски ловец. Спрях коня си и попитах Нет-ах-ки как ще бъде най-добре да постъпим: да подгоним конете напред колкото може по-бързо или да спрем нощуваме при индианците. Тя внимателно се взря в тях — тъкмо бяха почнали да издигат палатките си и в момента поставяха и обтягаха върху коловете една оцветена кожа.

— Ох! — възкликна Нет-ах-ки и въздъхна от радост. — Та това са нашите! Гледай! Издигат свещената палатка на бизона. По-скоро! Да вървим към тях.

И наистина това беше група пиегани, предвождана от Опашката на червената птица. Всички бяхме много радостни от срещата. Легнахме си късно след полунощ, когато се свършиха дървата в палатката.

— Работата върви към своя край — рече ми Опашката на червената птица. — Тази зима трябваше да ходим на лов много далеч: край река Милк, из Вълчите планини (Литъл Рокийс), а сега тук, край Голямата река (Мисури), пък месо имаме едва колкото да не гладуваме. Приятелю, боя се, че това е последният ни лов на бизони.

Аз му разказах какво става на юг и на изток оттук, че никъде няма бизони, ако изключим малобройните стада между тукашните места и река Йелоустоун, пък и тези стада наброяват не повече от сто глави.

— Ти сигурен ли си — попита той, — че белите са огледали всички земи, които, както те казват, се простират между двете солени езера — океаните? Дали не са пропуснали някоя голяма област и точно там да са се събрали нашите бизони, откъдето може после пак да се върнат?

— Няма такова място в цялата страна — отвърнах аз — нито на север, нито на юг, изток или запад, където да не са минали белите хора, където да не могат да минат и сега. Никой от тях не е срещал бизони. Не вярвай, както вярват мнозина от вашите, че белите са прогонили бизоните, за да ви лишат от средства за съществувание. И белите искат да убиват бизони, за да получават техните кожи и месо, също като вас.

— Щом работата стои така — изрече той с дълбока въздишка, — мен и всички, наши хора ни очаква нещастие и смърт. Ние ще умрем от глад.

На другия ден, докато пътувахме към къщи, аз забелязах един самотен млад бизон — на около година. Стоеше унил, изоставен на ивица земя, обрасла с райграс, над реката. Застрелях го и го одрах целия, с рогата и копитата. После жената Кроу ощави кожата и украси вътрешната й страна с ярко боядисани игли на таралеж. Това беше последният убит от мен бизон. Следобеда същия ден подплашихме едно стадо от около седемдесет и пет бизона, което се бе приближило до замръзналата река да търси вода. Бизоните се втурнаха нагоре по склона и избягаха в прерията. Това беше последното стадо бизони, което видяхме с Нет-ах-ки.

Аз и малката ми жена вече отдавна тъгувахме за дома. Макар да обичахме голямата река, прекрасната й долина и фантастичната пустош, ние не обичахме хората, които временно живееха тук. Нет-ах-ки и аз постоянно говорехме и мечтаехме за нашия дом на река Марайъс. И ето през едно майско утро се качихме на борда на първия параход, който заминаваше през този плавателен период за Форт Бентън, а оттам продължихме за Форт Конрад. Така Нет-ах-ки и аз се простихме завинаги с живота в прериите, с лова на бизони и търговията с индианците.

Скоро ни последва и Бери, оставил в търговския пункт свой заместник. Този пункт просъществува със загуба още година — през онази зима закупи само триста кожи, главно на мъжки бизони. Това беше последната зима, зимата на 1882–1883 година.