Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (7)

Шеста глава
Историята на жената Кроу

Ис-сеп-ах-ки — жената Кроу, както я наричаха черноногите, беше от племето арикари. Когато Катлийн посетил тези племена в 1832 година, нейното племе живеело недалеч от манданите, край бреговете на Мисури както манданите, така и арикарите обитавали села от пръстени колиби, досущ като могилки. Селото било оградено с високи, яки тополови дънери, забити в земята. Това племе бе част от разпръснатото нашир и надлъж семейство пони или кедоу, но отдавна се беше отделило от своите роднини. Арикарите можеха да разговарят с кроу — родствени жители на селото на гро-вантрите. Езикът им, както и езикът на манданите, беше извънредно труден. От време на време между племената кроу и арикари се установявали приятелски отношения, но имало и дълги периоди, когато воювали помежду си.

Жената Кроу рано се омъжила. Като девойка навярно е била много хубава, тъй като и сега, на стари години, въпреки бръчките и прошарените коси беше все още симпатична. Имаше очарователни очи, искрящи и дяволити, а нравът й бе необикновено весел. След много премеждия жената Кроу най-сетне бе намерила у добрата си приятелка мисис Бери тихо кътче и всичко, от което се нуждаеше до края на живота си. Ето какво ми разказа тя, докато седяхме край камината през онази далечна зимна вечер:

— Бяхме много щастливи — младият ми мъж и аз, — тъй като истински се обичахме. Той беше добър ловец и винаги в палатката ни имаше месо и кожи. Аз също усърдно се трудех, през лятото садях и поливах в малката градинка фасул, царевица и тикви, а зиме обработвах много бизонски и други кожи. Изминаха две зими, откак бяхме женени. Настъпи лятото и кой знае защо, всички бизони с изключение на няколко стари самци изчезнаха от реката и останаха далеч в прерията. Нашите мъже не обичаха да ловуват в прерията, тъй като племето ни е малобройно. Макар и храбреци, какво можеха да сторят неколцина срещу отряд многобройни врагове? Затова някои бяха доволни, че си седят в безопасност у дома и ядат жилавото месо на скитащите наблизо бикове. Но други, по-дръзките, образуваха отряд и потеглиха към големите стада. Мъжът ми и аз тръгнахме с този отряд. Той не искаше да отида с него, но аз настоях. От деня, в който се оженихме, не се бяхме разделяли нито за една нощ. Бях се заклела навсякъде да го следвам. Целия ден отрядът ни препуска на юг из обраслата със зелена трева прерия. Привечер забелязахме много групи бизони. Те бяха толкова много, че равнината беше потъмняла от тях. Спуснахме се в малка долина и разположихме лагера си край рекичка, оградена с тополи и върби.

Конете ни не бяха много силни, защото нощем ги прибирахме зад оградата на селото, а през деня пасяха все на едно и също място. Но скоро изпотъпкваха и изяждаха всичката трева, та не можеха добре да се охранят. Ту един, ту друг враг се навърташе нощем край селото и не биваше да пускаме конете да пасат навън и да скитат по места, където пашата е тлъста.

Всяка сутрин напускахме лагера си край рекичката и отивахме на лов. Жените следваха мъжете, които внимателно оглеждаха местността, за да преследват онази група бизони, към която можехме да се приближим най-сигурно. След гонитбата отивахме на мястото, където лежаха тези големи животни, и помагахме на мъжете да одерат и нарежат месото. Като се върнехме в лагера, имахме работа до вечерта — нарязвахме още веднъж месото, този път на тънки ивици, и го окачвахме да се суши на вятъра и слънцето. Така нашият отряд ходи на лов три дена и лагерът ни се обагри в червено. Отдалеч се червенееше. Бяхме много щастливи.

Гордеех се с мъжа си. Той беше винаги напред: пръв настигаше бизоните, последен прекратяваше гонитбата. Убиваше повече животни, отколкото всеки друг в отряда, и винаги тлъсти, чудесни животни. А пък беше така щедър! Ако някой не успееше да убие бизон, той го извикваше и му подаряваше един, а понякога и два.

На четвъртия ден излязохме току след изгрев-слънце. Недалеч от лагера мъжете устроиха гонитба и убиха много бизони. Мъжът ми застреля девет. Работехме много усилено: деряхме животните и връзвахме месото, за да го приготвим за в къщи, ала изведнъж видяхме, че нашите хора, които се намираха в далечния край на ловното поле, бързо яхнаха конете си и запрепускаха, викайки: „Врагове, врагове!“ После видяхме нападателите: бяха много, на коне и бързо се носеха към нас. Дългите им бойни украшения се вееха на вятъра. Пееха бойна песен и тя звучеше страховито. Враговете бяха много, а нашите мъже толкова малко… Безполезна бе всяка съпротива. Възседнахме конете и предводителят ни нареди:

— Карайте към гората край лагера — това е единствената ни възможност. И по-смело, яздете бързо!

Шибах коня си с все сила и го ритах с пети в хълбоците. Мъжът ми яздеше край мен и също шибаше коня ми, но нещастното животно не можеше да препуска по-бързо, а врагът ни приближаваше. Изведнъж моят мъж извика от болка, изпъна нагоре ръце и рухна на земята. Като видях това, спрях коня си, скочих от него и изтичах до мъжа си; повдигнах главата му в скута си. Той умираше, струйка кръв бликаше от устата му. Успя да изрече с мъка:

— Вземи коня ми. Препускай бързо, можеш да им се изплъзнеш.

Но аз не исках да сторя това. Ако той умреше, аз също бях готова да умра. Нека врагът ме убие тук, до него. Чувах тропота на приближаващите вражи коне и като покрих главата си с коженото наметало, аз се наведох над мъжа си, който вече бе издъхнал. Чаках да ме застрелят или ударят с бойна тояга и щях да бъда доволна, ако това ми се случеше, тъй като исках да последвам скъпата за мен сянка. Но не, те прелетяха встрани от мен и аз чух изстрели, викове и звуци на бойна песен. Не след дълго отново чух конски тропот и като вдигнах глава, видях, че ме гледа някакъв висок, не съвсем млад човек.

— Аха — рече той, — добър изстрел! Беше далеч, ала моята пушка не трепна.

Беше индианец кроу и аз можех да говоря с него.

— Да, ти уби бедния ми мъж. Сега се смили над мен, убий ме.

Непознатият се разсмя.

— Как — учуди се той — да убия такава хубавичка млада жена! Не! Ще те отведа със себе си и ти ще станеш моя!

— Не искам да бъда твоя жена. Ще се убия — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Ти ще тръгнеш с мен и ще правиш каквото ти казвам — отсече той. — Ала преди това трябва да скалпирам врага си.

— Не, не! — извиках аз и скочих на крака в момента, когато той слезе от коня. — Не го скалпирай! Позволи ми да го погреба и ще направя всичко, каквото ми заповядаш. Ще работя за теб, ще ти бъда робиня, само ми позволи да погреба това клето тяло, за да не го нападнат вълците и птиците.

Мъжът от племето кроу отново се разсмя и възседна коня си.

— Да бъде както искаш — рече той. — Ще отида да ти намеря кон и тогава ще можеш да откараш тялото в гората край нашия лагер.

Така и стана. Увих тялото в бизонски кожи и го привързах с ремъци за скелето, което направих на едно дърво край рекичката. Бях сломена от скръб. Изминаха дълги, дълги години и много зими, докато се оправя и почувствувам, че мога да живея.

Мъжът, който ме взе в плен, бе вождът. Той имаше голямо стадо коне, хубава палатка, множество скъпи вещи. Имаше и пет жени. Тези жени ме посрещнаха враждебно, когато пристигнахме в лагера. Най-старшата от тях ми посочи мястото край входа и рече:

— Остави си там наметалото и нещата.

Тя не се усмихна, не се усмихнаха и останалите. Всичките жени на вожда бяха смръщени и нито веднъж не се отнесоха към мен приятелски! Възлагаха ми най-тежката работа, заставяха ме да стържа пресните кожи, които после се щавеха. В това се състоеше ежедневното ми задължение, освен събирането на съчките или носенето на вода. Веднъж вождът ме попита чия бизонска кожа остъргвам и аз му казах. На другия ден и през следващите дни той ми задаваше все същия въпрос и аз му отговарях на коя от неговите жени е бизонската кожа.

Накрая той се разсърди и се скара на жените си.

— Повече няма да й давате да върши ваша работа — каза той, — сами ще стържете кожи и ще събирате съчки. Помнете какво съм казал, два пъти няма да повтарям.

Вождът на племето кроу беше благ човек и се отнасяше много добре към мен. Но аз не можех да го обикна. Изстивах, когато се докоснеше до мен. Как можех да го обичам, когато не преставах да скърбя за покойника?

Доста често сменяхме лагерите си. Племето кроу имаше огромни стада коне. След като натовареха лагерното имущество на конете и на шейните, направени от навързаните пръти на палатките, пак оставаха свободни стотици охранени, силни коне. Чу се по едно време, че кроу ще сключват мир с моето племе. Аз много се зарадвах, тъй като копнеех да се видя със своите. Свикаха съвет, на който решиха да пратят при вожда на арикари двама младежи с тютюн и предложение за мир. Пратениците заминаха, но не се върнаха. След като ги чакаха три луни (месеца), кроу решиха, че посланиците са убити от хората на моето племе. Напуснахме река Уапити (Йелоустоун) и се преместихме към горното течение на река Сушено месо (Мъсълшел). Дойде петото лято от пленничеството ми. Беше сезонът на горските плодове и храстите бяха родили много. Ние, жените, събирахме усилено плодовете и ги сушахме за зимата. Веднъж тръгнахме да берем плодове по северния склон на долината, далеч от лагера; там имаше повече плодове, отколкото на другите места. Същата сутрин в нашата палатка беше избухнала свада: господарят ми — аз никога не го наричах мой мъж — поиска, докато ядеше, да види колко плодове сме събрали. Жените донесоха събраното: старшата имаше пет торби, а другите по две-три. Можах да покажа само една пълна торба и още една, полупразна.

— Какво значи това? — попита вождът. — Нима моята малка арикари е станала ленива?

— Не съм ленива — отвърнах аз сърдито, — събрах доста плодове. Всяка вечер ги разстилах да се сушат, а след залез-слънце ги покривах добре, за да не им навреди през нощта росата. Ала на сутринта, когато ги откривах на слънцето, те се оказваха много, много по-малко, отколкото преди. Това се случваше всяко утро от деня, в който спряхме тук на лагер.

— Странно — учуди се той. — Кой може да ги е крал? Вие, жени, знаете ли нещо? — попита той жените си.

Те отговориха, че нищо не знаят.

— Лъжете — извика вождът разгневен и като стана, отстрани старшата от пътя си. — Ето, малката ми, твоите плодове, аз видях как ти ги крадяха. — Взе от старшата две торби, а от останалите по една и ги хвърли към мен.

Ех, че като се разсърдиха тези жени! Цялата сутрин не ми продумаха и ако можеха да ме убият с поглед, щяха да го сторят — през цялото време така злобно ме гледаха. Когато вождът докара конете, всяка си избра по един, после препуснаха към мястото, където събирахме плодове.

Целия ден петте жени бяха все заедно, а мене ме отбягваха. Щом се приближех към тях, те се отдръпваха към по-далечните храсти. По едно време, след пладне, неочаквано се приближиха и ме обградиха. Както преди не промълвиха нищо, аз също не отроних дума. Торбата ми отново беше пълна. Наведох се, за да изсипя от нея плодовете в друга, по-голяма торба. Тогава нещо ме удари със страшна сила по главата. Сетне нищо не помня.

Когато се свестих, слънцето вече залязваше. Бях сама, конят ми бе изчезнал, нямаше я и голямата торба с плодовете. Малката, празната, бе до мен. Виеше ми се свят, чувствувах слабост. Опипах главата си, имаше голяма подутина, а косите ми бяха залепнали от засъхналата кръв. Приседнах, за да се огледам по-добре, и чух, че някой ме вика, дочух и конски тропот. Към мен се приближи вождът и слезе от коня. Отпърво нищо не ми каза, само грижливо опипа главата и ръцете ми, после рече:

— Те ме уверяваха, че не са могли да те намерят, когато се приготвили да се връщат в лагера, че си избягала. Знаех, че това не е истина. Знаех, че ще те намеря тук, но вече мъртва.

— По-добре така да беше — отговорих аз и за първи път се разплаках. Колко самотна се чувствувах! Вождът ме настани на седлото си, седна зад мен и тръгнахме за в къщи, за нашата палатка. Когато влязохме, жените ме стрелнаха с очи и отвърнаха поглед. Аз се приготвих да легна на леглото си до входа, но вождът рече:

— Ела насам, сега мястото ти е тук, до мен. А ти — обърна се той към старшата си жена и силно я блъсна — ще заемеш леглото й до входа.

Това бе всичко. Той не обвини жените си в опит да ме убият, ала оттогава се отнасяше към тях студено, не се шегуваше с тях и не се смееше както по-рано. А когато напуснеше лагера, за да отиде на лов или да търси отлъчили се от стадото коне, аз трябваше да го придружавам. Нито ден не ме остави сама с другите жени. Когато веднъж реши с няколко приятели да предприеме поход срещу северните племена, ми каза, че и аз трябва да отида. Приготовленията не ми отнеха много време: сложих в една торбичка шило, игли и конци от сухожилия, направих малко пемикан и бях готова.

Отрядът ни не бе голям: петнайсет мъже и още една жена, омъжила се неотдавна за голям боен предводител. Нямахме намерение да атакуваме врага. Трябваше да се придвижим незабелязано и да нападнем стадата на първия срещнат лагер.

Вървяхме пеша, все нощем, а почивахме и спяхме през дългите горещи дни. След много нощи отрядът ни достигна Голямата река (Мисури) над водопадите, точно срещу това място, където реката Скалист нос (Сън) се влива в нея. Разсъмваше се. Нагоре по долината на малката река се забелязваха палатките на голям лагер и много стада коне, тръгнали към хълмовете на паша. Недалеч от нас имаше долчинка, обрасла с гъст върбалак. Побързахме да се скрием там, докато не ни е забелязал някой ранобуден обитател на вражия лагер.

Мъжете дълго се съвещаваха, обсъждайки как да постъпят. Най-сетне решиха да преминем през реката, а после, като уловим няколко от най-хубавите коне, да тръгнем на изток по отвъдния бряг. Те мислеха, че движението ни на изток ще накара неприятеля да предположи — ако по това време реши да ни преследва, — че сме крии или асинибойни. Достигнем ли високо, сухо и обрасло с гъста трева място, ще трябва да променим посоката и да поемем към къщи. Там неприятелят ще изгуби следите ни и ще продължи в същата посока. Така отрядът ни ще успее да се върне у дома на коне, без да бърза или да се бои, че ще го настигнат.

Малко след като се стъмни, преминахме реката и излязохме на брега по-горе, където лежаха няколко големи дънера, останали там след пълноводието. Мъжете търколиха дънерите във водата, завързаха ги, сложиха и нас, двете жени. После, като се държаха за сала с една ръка и гребяха с другата, ритайки силно с крака, скоро прехвърлиха благополучно сала от другата страна. Излезли на брега, мъжете тозчас развързаха ремъците, тласнаха дънерите към течението и грижливо заличиха следите ни по тинестия бряг. Бяхме слезли край самото устие на реката Скалист нос. Наблизо имаше храсти от дива вишна. На нас, двете жени, заповядаха да стоиме тук, докато се върнат. Възнамеряваха да влязат в лагера поотделно и да освободят от вързаните коне толкова, колкото успеят, след което да се съберат веднага на същото място, в храсталака. Мъжете незабавно потеглиха, а ние седнахме и зачакахме тяхното завръщане. Поговорихме и заспахме, защото бяхме много уморени от дългия поход, пък и не бяхме спали достатъчно. Скоро ме пробуди близък вълчи вой. Погледнах седемте звезди (Голямата мечка) и по положението им разбрах, че е вече след полунощ. Събудих спътницата си и пак поговорихме, зачудени защо още никой от мъжете не се връща. Може би в неприятелския лагер до късно са танцували, играли на зарове или пък пирували и нашите мъже са чакали, докато всичко се успокои, преди да влязат там. После отново заспахме.

Когато се събудихме, грееше слънце. Скочихме на крака и се огледахме. Още не се бе върнал никой от нашия отряд. Това ни изплаши. Като приближихме края на храсталака и погледнахме нагоре към долината, отново видяхме стадата коне и разхождащи се тук-там по хълмовете конници. Бях уверена, че нашите мъже са били открити и убити или тъй са ги подгонили, че не са успели да се върнат при нас. Така мислеше и спътницата ми. Надявахме се обаче, щом настъпи нощта, някой от тях да дойде за нас. Не ни оставаше друго, освен да стоим на същото място. Денят течеше едва-едва. Нямаше храна, ала не това ни тревожеше. Спътницата ми много се безпокоеше.

— Сигурно са убили мъжа ми — все повтаряше тя. — Какво ще правя, ако са го убили?

— Разбирам те — отвърнах, — аз също някога имах любим мъж и го изгубих.

— Нима не обичаш мъжа си, вожда кроу? — попита тя.

— Той не ми е мъж, робиня съм му.

Отидохме до реката, измихме се, върнахме се и седнахме на края на храсталака, откъдето можеше да се наблюдава скришом. Спътницата ми започна да плаче.

— Ами ако не се върнат тук — завайка се тя, — ако са ги убили, какво ще правим?

Вече бях помислила за това и й казах, че далеч на изток, край бреговете на Голямата река, живее моето племе и че ще тръгна по реката, докато намеря своите. Плодове имаше много. Можех да ловя с кожена примка зайците в храстите. Имах кремък и огниво за запалване на огън и не се съмнявах, че ще осъществя това далечно пътешествие, стига нещо да не ми попречи. Ала не ми бе съдено да го сторя. След пладне видяхме двама конници, които яздеха по брега на реката Скалист нос. От време на време се спираха, слизаха от конете и оглеждаха брега: ловяха с капани бобри. Изпълзяхме обратно към средата на храстите, прорязани от широките пътеки на бизоните — нямаше хубаво място за укритие. Ами ако ловците свърнат към нас? Така и стана: те ни откриха. Единият хвана мен, другият — моята спътница. Принудиха ни да се качим на конете и ни подкараха към палатките си. Всички от лагера се стълпиха да ни зяпат. За мен това не беше ново и аз ги гледах невъзмутимо, но моята приятелка бе покрила главата си с наметалото и силно плачеше.

Бяхме попаднали в ръцете на племето блъд от черноногите. Не разбирах езика им, но можех да говоря с ръце (езика на жеста)^[1]. Човекът, който ме бе пленил, почна да ми задава въпроси: коя съм, откъде съм дошла, какво съм правела там в храстите? Обясних му всичко. После ми разказа, че хората от неговото племе заловили с изненада един боен отряд, който се опитвал през нощта да се промъкне в лагера им, убили четирима и преследвали останалите до реката, но те успели да им се изплъзнат в дълбоките тъмни долчинки.

— Има ли между убитите — попитах аз — един висок човек с огърлица от нокти на гризли?

И той направи знак, който означаваше „да“.

И тъй, моят вожд кроу бе мъртъв. Не мога да ти опиша какво изпитах. Беше добър към мен, много благ. Но или той, или някой друг от племето му бе убил младия ми мъж. Това не можех да забравя. Помислих си за петте му жени. Те нямаше да тъгуват за него, цялото голямо стадо коне сега оставаше тяхно. Щяха да се радват, ако аз също не се завърна.

Ти видя Глухия, индианеца от племето блъд, който днес говори с мен. Живях в палатката му дълги години. Той и жените му бяха много добри към мен. След известно време вече можех да мисля за племето си, без да плача. Реших, че никога не ще видя своите. Престанаха да ме наричат робиня и не ме караха да работя за другите. Глухия обичаше да казва, че съм най-младата му жена, и често се шегуваше, припомняйки си как ме бе пленил. Бях негова жена и живеех щастливо.

Така минаваше зима след зима, и ние стареехме. Едно лято, когато бяхме отишли да търгуваме във Форт Бентън, срещнах там — кого мислиш? — добрата си приятелка, пристигнала с огнената лодка (парахода) при своя син. Това беше щастлив ден, тъй като се познавахме с нея от деца, заедно сме играли. Тя веднага отиде при Глухия, помоли го да ме пусне да живея при нея и той се съгласи. И ето ме тук, на старини живея щастливо, доволно. Глухия често идва да си поприказва с нас, да изпуши по някоя лула. Зарадвахме се, когато го видяхме да идва днес. Като си тръгна, той отнесе със себе си много тютюн и едно ново одеяло за старата си жена.

Ето, сине мой, разказах ти една дълга история. Отдавна вече е настъпила нощта. Лягай да спиш, нали трябва утре да ставаш рано, да ходиш на лов. Жената Кроу ще те събуди. Да, така ме нарекоха черноногите. Преди мразех това име, но после свикнах с него. Като мине време, човек свиква с всичко.