Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Life as an Indian (The Story of a Red Woman and a White Man in the Lodges of the Blackfeet), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Джеймс У. Шулц. Моят живот сред индианците

Роман

Второ издание

Преведе от английски: Христо Кънев

Редактор: Красимира Абаджиева

Художник: Христо Жаблянов

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Националност американска.

Изд. номер 1189.

Дадена за набор 5.XI.1987 г.

Подписана за печат 26.I.1988 г.

Излязла от печат 26.VIII.1988 г.

Формат 16/60/90

Печатни коли 21. Изд. коли 21.

Усл. изд. коли 19,61 Цена 1.65 лв.

Държавно издателство „Отечество“ — София, пл. „Славейков“ №1

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Първа глава
Форт Бентън

Просторни кафяви прерии, далечни, нежно очертани хълмове с равни била, отвъд тях огромни планини със сини склонове и остри върхове, покрити със сняг, мирис на пелин и дим от лагерни огньове, тропот на десетки хиляди бизонски копита по твърдата суха земя, проточен, тъжен вълчи вой в нощната тишина — как обичах всичко това!

Вече съм повехнал жълт лист, сух и сбръчкан, който скоро ще се отрони. Ето че седя, за нищо негоден, зиме край огнището, а в топлите дни — на верандата, и мога само да прехвърлям в паметта си вълнуващите години, които прекарах на границата на районите, обитавани от белите заселници. Мислите ми все още се връщат към миналото, към времето, преди проклетите железници и докараните от тях тълпи преселници да изтрият от лицето на земята всички нас: индианци, погранични жители, бизони.

Влечението към волния живот и към приключенията са в кръвта ми още от рождение. Трябва да съм го наследил от някой далечен прадядо, защото всичките ми близки бяха трезвомислещи, благочестиви хора. Как ненавиждах удобствата и условностите на цивилизованото общество! От юноша се чувствувах щастлив само сред голямата гора на север от къщата ни — там, където не се чуват черковните камбани, школският звънец и свирките на локомотивите. Оставах в тази огромна стара гора само за кратко, през летните и зимните ваканции. Но дойде денят, когато можех да се отправя накъдето и когато поискам, и в едно топло априлско утро отплавах от Сейнт Луис с параход нагоре по Мисури, на път за Далечния запад.

Далечният запад! Страна на моите мечти и въжделения! Неведнъж бях чел и препрочитал „Дневникът на Луис и Кларк“[1], „Осем години“ от Катлийн[2] и „Орегонският път“ — за експедициите на Фримонт[3]. Най-после щях да видя земите и племената, за които се разказваше в тези книги. Нашият солиден плоскодънен параход с кърмово колело спираше до брега всяка вечер, когато притъмнееше, и отново потегляше на следния ден, щом съмнеше. Така можах да видя всяко кътче от брега на Мисури в продължение на 2600 мили: от вливането й в Мисисипи до целта на пътуването ни — Форт Бентън, откъдето започваше корабоплаването по реката.

Видях красивите горички и вълнистите зелени склонове на хълмовете в долното течение, мрачните неплодородни земи по-нагоре и типичните за бреговете на плавателната част в горното течение живописни скали и пясъчникови стени, изваяни от ветровете и пороите, придали на камъка различни фантастични форми. Видях и лагери на индиански племена край реката и невероятно много диви животни. Параходът често спираше заради големите стада бизони, които преплуваха реката. Безброй уапити[4] и елени обитаваха горичките и склоновете на речната долина. В откритите низини край реката пасяха антилопи, а едва ли не на всеки хълм и скала в горното течение можеха да се видят диви овце. Забелязахме много мечки гризли, вълци и койоти, а вечер, когато стихнеше шумът на парахода, досами борда играеха и се цамбуркаха бобри.

Ала най-много от всичко ме поразяваше несметният брой на бизоните. Из цяла Дакота и Монтана, чак до Форт Бентън, по хълмовете, в крайречните низини, във водата — навсякъде се натъквахме на бизони. Стотици удавили се животни, издути, във всички степени на разлагане лежаха на плитчините, изхвърлени от течението, или се носеха покрай парахода. Мисля, че коварната река със своите плаващи пясъци, покрита зиме с нееднакво дебел лед, представляваше за стадата не по-малка опасност от обитаващите бреговете индиански племена. Параходът ни често минаваше край камари от десетина и повече злощастни мъртви животни, струпани понякога под стръмен бряг, на който напразно са се опитвали да се покатерят. Бавно и сигурно са затъвали в лепкавата черна тиня или плаващите пясъци, докато мътното течение напълно покрие безжизнените им тела. Естествено е да се очаква, че натъкнат ли се на висок, стръмен бряг, животните ще се върнат обратно и ще плуват надолу по течението, докато намерят удобно място за излизане на брега. Но тъкмо това бизоните обикновено не правят. Решават ли да доплуват до някоя точка, те се насочват към нея по права линия. Ако се съди по бизоните, които видяхме умрели или издъхващи по стръмните брегове, тези животни сякаш по-скоро са предпочели да умрат, отколкото да стигнат до целта по заобиколен път.

В страната на бизоните попадахме на такива места, с които се разделях със съжаление. Искаше ми се да сляза и да ги изследвам. Но капитанът ме съветваше: „Не бързайте, продължете до края, до Форт Бентън, това е, което ви трябва. Там ще се запознаете с търговци и трапери от целия Северозапад, с хора, на които може да се разчита и с които ще можете да пътешествувате и да се чувствувате сравнително безопасно. Боже мой, как така ще ви оставя тук? По всяка вероятност няма да минат и два дена, и ще се простите със скалпа си. Из тези долчинки и горички се крият дебнещи индиански бойни отряди. Е, разбира се, вие не ги виждате, защото се спотайват.“

На мен, глупавия „новак“, наивен пришълец, никак не ми се вярваше, че мога да пострадам от ръцете на индианците, след като имам толкова добро отношение към тях и искам да живея сред тях, да усвоя обичаите им и да стана техен приятел. Но ето че един ден някъде между Облия хълм и устието на река Мъсълшел видяхме ужасна картина. На един полегат пясъчен бряг край огън, който още димеше, полуизпепелил някаква малка лодка, лежаха останките на трима бели мъже. Казвам „останки“, защото тези бели бяха скалпирани и просто нарязани на късове, главите им смазани на пита, а ръцете и краката отрязани и разхвърляни наоколо. Спряхме и погребахме мъртъвците. Няма нужда да споменавам, че след това вече не повторих молбата си да ме свалят на брега.

Нашият параход беше първият, който пристигна във Форт Бентън тази пролет. Дълго преди да се появи фортът пред очите ни, жителите му забелязали дима на кораба и се приготвили да ни посрещнат. Когато отминахме един завой на реката и приближихме крайбрежната улица, загърмяха оръдия и се развяха знамена. Всички обитатели на форта излязоха на брега да ни приветствуват. Най-отпред в тълпата стояха двама търговци, наскоро откупили Американската компания за търговия с кожи заедно с форта и всичко останало. Костюмите им бяха от синьо, тънко сукно, дългополите палта с високи яки, целите обсипани с лъскави месингови копчета, а на белите им ризи се чернееха вратовръзки. Дългите, гладко сресани коси достигаха до раменете им. Край търговците стояха вещите им служители — продавачите, шивачът, дърводелецът, — в костюми от черно кадифе, също с месингови копчета. И те бяха дългокоси, а на краката си носеха пъстро украсени мокасини със сложни шарки и цветчета от мъниста и с подметка от неощавена кожа. Зад тези важни особи се трупаше живописна тълпа. Сред тях личаха служителите французи и най-вече креоли от Сейнт Луис и долното течение на Мисисипи, прекарали цял живот на служба в Американската компания за търговия с кожи и теглили с въже по извивките на Мисури немалко кораби на огромни разстояния. Облеклото на тези хора се състоеше от черни кадифени наметала или палта (и в двата случая с качулка) и кадифени или кожени панталони, опасани с ярки широки колани. Тълпяха се говедари и мулетари, независими търговци и трапери, облечени най-често с кожени костюми — гладки или обшити с мъниста и ресни. Почти всички носеха на кръста си ножове и шестзарядни револвери „Колт“, които стреляха с куршуми и барут. Шапките, особено на търговците и на траперите, бяха саморъчно направени, най-вече от кожа на прерийна лисица: кръгли, грубо съшити, с муцунката отпред и висяща отзад опашка. Зад белите стояха индианците — мъже и младежи от близкия лагер, както и жените, съпруги на постоянните бели жители и пришълците.

От това, което видях у племената по пътя нагоре по реката, аз вече знаех, че обикновеният жител на прерията, индианецът, не прилича на натруфеното, украсено с орлови пера същество от картинките и описанията. Всички индианци имаха, разбира се, такъв маскараден костюм, но го носеха само в тържествени случаи. Индианците, които се тълпяха на брега, бяха с навуща от одеяло или бизонска кожа, с обикновени или обшити с мъниста мокасини, с басмени ризи и наметала пак от одеяло или бизонска кожа. Повечето бяха без пера на главата. Косите им бяха грижливо сплетени, лицата изрисувани с червеникавокафява охра или тъмнооранжева боя. Някои имаха на раменете си лъкове и колчани със стрели, а други — пушки кремъклийки. Малцина бяха с по-съвременните капсулни пушки. Жените носеха басмени рокли. Ала някои от съпругите на търговците, чиновниците и занаятчиите бяха с копринени рокли, златни верижки и часовници и до една наметнати с яркоцветни шалове с ресни.

Целият тогавашен град можеше да се обгърне с един поглед. По ъглите на големия правоъгълен кирпичен форт се издигаха кули с оръдия. Малко по-далеч, отвъд тях, имаше няколко дървени и кирпичени хижички. Зад тях в широката равна речна долина търговци и трапери бяха разположили лагерите си — редици фургони с брезентови покривала, — а още по-далеч, в долния край на долината, се забелязваха неколкостотин палатки на пиегани. Цялата тази пъстра тълпа се бе трупала тук в продължение на много дни, очаквайки с нетърпение пристигането на параходите. Запасите от продоволствие и стоки, докарани от параходите миналата година, съвсем не бяха стигнали. Тютюн не можеше да се намери, колкото и пари да предложиш. Само у Киноу Бил, съдържателят на кръчма и игрален дом, още се намираха силни напитки — и то чист спирт, разреден с вода: четири части спирт и една вода. Киноу Бил продаваше питието по долар чашата. В града нямаше нито брашно, нито захар, нито бекон, но това беше без значение, тъй като имаше колкото искаш месо от бизони и антилопи. Ала всички — и индианци, и бели — жадуваха за ароматния дим и разпенените чаши. И ето че най-сетне ги дочакаха — целият товар на парахода се състоеше от тютюн, алкохол и малко бакалски стоки. Затова не беше чудно, че гърмяха оръдия и се вееха знамена, а населението приветствуваше появата на парахода с викове „ура“.

Слязох на брега и се настаних в хотел „Овърланд“ — дървена сграда с внушителни размери и редица пристройки, също от дърво. За обед ни поднесоха варено бизонско филе, бекон с фасул, пресни питки, кафе със захар, меласа и компот от сушени ябълки. Редовните клиенти рядко си поръчваха месо, но унищожаваха огромни количества хляб, сиропи и сушени ябълки.

За мен, новака, току-що пристигнал от Изток или от Щатите, както се изразяваха местните жители, първият ден бе крайно интересен. След като обядвах, аз се върнах на парахода да си взема багажа. На брега стоеше белобрад дългокос трапер и от време на време разсеяно поглеждаше към реката. Кожените му панталони бяха толкова издути на коленете, че на пръв поглед можеше да си помислиш, че ей сега ще скочи във водата. До него се приближи един от спътниците ми — лекомислен, вятърничав и надменен момък, който бе тръгнал за района на златотърсачите. Той се втренчи в панталона на трапера и рече:

— Ей, чичо, щом си решил да скачаш, защо не скачаш, какво му мислиш толкова?

Човекът с кожените панталони отпърво не го разбра, но като проследи погледа му, веднага проумя какво означаваше този въпрос.

— Скачай ти, новако! — отвърна той, сграбчи младежа под коленете и го хвърли в плиткото. Зяпачите избухнаха в смях и закачки, когато младежът излезе от водата задъхан, пръхтящ и мокър. Без да погледне ни наляво, ни надясно, той се повлече към парахода, за да се скрие в каютата си. Не го видяхме повече до заминаването му на следното утро.

Носех със себе си препоръчителни писма до фирмата, откупила Американската компания за търговия с кожи. Приеха ме любезно и един от чиновниците й тръгна с мен да ме представи на служителите, които живееха в града, както и на неколцината пристигнали тук търговци и трапери.

Запознах се с един търговец, само няколко години по-възрастен от мен. Казаха ми, че бил най-преуспяващият и най-смелият от всички търговци в прериите на Монтана. Той говореше прекрасно няколко индиански езика и се чувствуваше като у дома си в лагерите на всички съседни племена. Ние някак изведнъж се харесахме и остатъка от деня прекарах в неговата компания. След време станахме големи приятели. Той е жив и сега, но тъй като в тази книга ще ми се наложи да разказвам за постъпки, които извършихме заедно и за които сега и двамата искрено съжаляваме, няма да назова истинското му име. Индианците го наричаха Бери и в тази хроника на някогашния прериен живот той ще бъде наричан така.

Новият ми приятел не беше хубавец — висок, слаб, дългорък и попрегърбен, — но имаше красиви, ясни и смели тъмнокафяви очи, които гледаха кротко като очите на дете, ала разгневеше ли се, искряха като огън.

Не беше изминал и половин час от пристигането на парахода, и цената на уискито падна до обичайната — двайсет и пет цента чашата, — а тютюнът тръгна по два долара фунтът. Почти всички бели се запътиха към кръчмите, за да пият, пушат и играят комар. Останалите се заловиха да товарят колкото може по-бързо на фургоните си бурета, след което потеглиха за индианския лагер в долния край на речната долина. Трети препуснаха с пълна скорост към река Титън. Индианците имаха стотици първокачествени бизонски кожи, а жадуваха за уиски. И го получиха. С настъпването на нощта единствената улица на форта се изпълни с индианци, които сновяха нагоре-надолу с пъстрите си кончета, пееха, викаха и стреляха, без много да му мислят. Крещяха нещо колкото им глас държи; оказа се, че искали още алкохол. Тази вечер пивниците смело търгуваха през задния вход. Индианецът промушваше през вратата хубава бизонска кожа с глава и опашка и получаваше за нея две, дори три бутилки алкохол. Според мен индианците можеха със същия успех смело да влизат и през главния вход и да се пазарят на тезгяха. Но дочух, че представителят на властта на САЩ, шерифът, бил наблизо в щата и можел ненадейно да се появи[5].

В ярко осветените кръчми се тълпяха местни жители и пришълци, играеха на покер и на по-популярната игра „фараон“. Трябва да отбележа, че в онези безконтролни и беззаконни времена се играеше съвсем честно. Много пъти съм виждал как щастливите играчи „обират“ банката на фараон до последния долар. Сега в „клубовете“, или съвременните комарджийски бърлоги, такова нещо не може да се случи. Хората, които устройваха по онова време хазартните игри в граничните области, се задоволяваха с полагаемия им се процент.

В наше време „професионалистите“ и в малките, и в големите градове, където хазартът е забранен, обичат играчите, които използуват белязани карти, сандъчета с двойно дъно за фараон и други такива мошеничества.

Никога не съм играл комар не защото се смятам за твърде добродетелен, а защото не виждам нищо забавно в него. Колкото и честно да се води играта, все още възникват — по-често или по-рядко — спорове. На пийналите или съвсем пияни играчи им хрумват какви ли не приумици и те извършват простъпки, от които в трезво състояние биха се отвратили. А ако се вгледаме по-внимателно, виждаме, че по правило онзи, който играе хазарт, и пие много. Картите и алкохолът са някак си свързани помежду си. Професионалният играч също може да пие, но рядко по време на игра. Ето защо той носи дрехи от сукно, брилянти и масивна златна верижка на часовника. Запазва хладнокръвие и обира парите на пияния, отчаян играч. През онази първа вечер гледах как играят фараон в кръчмата на Киноу Бил. Един от играчите, висок, груб говедар с бакенбарди, налял се с уиски, непрекъснато губеше и търсеше повод за свада. Той сложи син чип, заложи два долара и половина на деветката и я „посоли“, сиреч постави върху нея малък жетон, което значеше, че залогът трябва да изгуби. Но когато раздадоха картите, залогът спечели, „банката“ махна жетона и прибра чипа.

— Ей, ти — извика говедарят, — какво правиш? Върни чипа и ми дай още един! Мигар не виждаш, че деветката спечели?

— Да, спечели — отвърна „банката“, — но залогът ти беше „посолен“.

— Лъжеш! — извика говедарят, посегна към револвера си и се надигна от стола.

Видях как „банката“ грабна оръжието си. В същото време Бери внезапно изкрещя: „Лягай, лягай!“, и ме свлече заедно със себе си на пода. Всички, които бяха в салона и не можаха веднага да изскочат през вратата, също се проснаха на пода. Отекнаха няколко изстрела с такава бързина, че просто не можах да ги преброя. Сетне за малко настъпи напрегната тишина, нарушавана от сподавен хъркащ стон. Легналите на пода се изправиха на крака и се втурнаха към обвития в дим ъгъл. Говедарят, пронизан в гърдите с три куршума, се бе отпуснал на облегалото на стола, от който преди малко се опитваше да стане. Беше мъртъв. „Банката“ — блед, но видимо спокоен — стоеше от другата страна на масата и се опитваше да спре с носната си кърпа кръвта, която струеше от една дълбока бразда, прорязана от куршум на дясната му буза.

— Имал си късмет, Том! — обади се някой.

— Да, само ми дамгоса бузата — мрачно отвърна „банката“.

— Кой е той? От чий обоз е? — питаха всички.

— Не му знам името — рече Киноу Бил, — но според мен е дошъл с обоза на Джеф от Мисури. Хайде, момчета, да го отнесем в задната стая, а аз ще известя другарите му да дойдат и да си го приберат.

Така и направиха. Изнесоха и окървавения стол и посипаха с пепел тъмнеещите се по пода петна. След като участниците в разтребването изпиха по чаша за сметка на собственика, играта продължи. Бери и аз си тръгнахме. Чувствувах се зле, краката ми трепереха и ми се гадеше. За пръв път убиваха пред мен човек. Нещо повече — не бях виждал дотогава и юмручен бой. Не можех да забравя нито страшния предсмъртен хрип, нито разкривеното лице и изцъклените очи на мъртвеца.

— Ужасно, нали? — продумах.

— Ами не знам — отговори Бери, — той си намери каквото търсеше. С такива типове винаги тъй се случва, рано или късно. Пръв посегна към револвера, само че малко позакъсня.

— И какво ще стане сега? — попитах аз. — Ще арестуват ли този, който държеше „банката“? Ще ни извикат ли за свидетели на делото?

— Кой ще го арестува? — запита на свой ред новият ми приятел. — Тук няма нито полиция, нито някакви представители на съдебната власт.

— Но как при толкова необуздани хора, каквито очевидно са тукашните, все пак успявате да спазвате известна законност и ред?

— Седем по единайсет — седемдесет и седем — отвърна афористично Бери.

— Седем по единайсет — седемдесет и седем — повторих машинално и попитах: — Но какво значи това?

— Това е Комитетът за обществен ред. Не се знае точно кои влизат в него, но можеш да бъдеш сигурен, че това са хора, които представляват обществото — пазители на закона и реда. Престъпниците се боят от тях повече, отколкото от съдилищата и затворите в Източните щати, защото Комитетът винаги беси убийците и грабителите. Пък и не мисли, че хората, които видя да играят у Киноу Бил, са, както ги нарече, необуздани. Наистина те играят и пият, ала, общо взето, са честни, безстрашни и добродушни, готови са да подкрепят докрай приятеля си, когато води справедлива борба, и да дадат на нуждаещия се последния си долар. Но виждам, че тази дребна историйка със стрелбата те е разстроила. Ела, ще ти покажа нещо по-весело.

Продължихме по улицата и стигнахме до голяма кирпичена сграда. През отворените врати и прозорци долитаха звуци на цигулка и концертино. Рядко бях чувал такава весела мелодия. След това често я чувах, както и други танцови мотиви. Тази музика бе кръстосвала моретата с корабите на Людвик XV и поколение след поколение бащи бяха учили синовете си да я помнят по слух. Пътешествениците изпълняваха тези мелодии по цялото безкрайно течение на Мисисипи и Мисури и впоследствие те се превърнаха в американска народна музика от Далечния северозапад.

Доближихме отворените врати и надникнахме вътре. „Хей, Бери, влизай, приятелю!“ „Бон соар, мосю Бери, бон соар, влизайте, влизайте!“ — подканяха ни танцуващите. Влязохме и се настанихме на една пейка до стената. Всички дами бяха индианки, каквито впрочем бяха изобщо жените в Монтана по онова време, ако не се смятат разпуснатите бели момичета в мините на Хелина и Вирджиния Сити, но за тях по-добре да не говорим.

Индианките, както забелязах още сутринта на крайбрежната улица, имаха приятни лица и хубави фигури. До една бяха високи и въпреки липсата на корсети роклите им стояха добре; краката им бяха обути в мокасини. Тези жени се различаваха от ниските тъмнокожи туземни обитателки на източните гори, които бях срещал в Щатите. От пръв поглед личеше, че са горди, изпълнени с достойнство. И все пак те бяха радостно възбудени, бъбреха и се смееха като бели жени. Това ме учуди. Бях чел, че индианците са затворени, мрачни, мълчаливи и рядко се усмихват: бе немислимо индианци да се смеят и шегуват свободно и непринудено като деца.

— Това е танцова вечеринка на търговците и траперите — каза Бери. — Стопанина го няма, иначе щях да те запозная. Що се отнася до останалите — и той направи широк жест, — всички са доста заети, за да ги ангажирам с церемонии на запознанство. Не мога да те представя на жените, тъй като не говорят английски. Ала ще трябва да потанцуваш с тях.

— Но щом не говорят нашия език, как ще ги поканя на танц?

— Ще се приближиш до онази, която си избереш, и ще й кажеш: „Ки-так-стай-пес-ка?“ (Искате ли да танцуваме?)

Никога не съм бил стеснителен или плах. Току-що бе завършил един кадрил. Приближих се смело до жената, която стоеше най-близо до мен, като си повтарях наум непрекъснато думите на поканата, за да не ги забравя, поклоних се вежливо и рекох: „Ки-так-стай-пес-ка?“

Жената се засмя, кимна, отвърна „а“ и ми подаде ръка.

По-късно научих, че „а“ значи „да“. Хванах я за ръка и я поведох, за да заемем място сред подреждащите се за нов кадрил двойки. Докато чакахме началото, тя ме заговори няколко пъти, но аз само клатех глава и повтарях „не разбирам“. Тя весело се разсмиваше и обясняваше ли, обясняваше нещо на съседката си, също млада жена с приятно лице. Приятелката й се смееше и ме гледаше с развеселени очи. Започнах да се чувствувам неловко, може и да съм се изчервил.

Музиката засвири. Партньорката ми танцуваше леко и грациозно. Забравих смущението си и се отдадох на кадрила, на необикновената си партньорка, на необикновената музика и цялата необикновена обстановка. Колко пъргави бяха тези дългокоси, облечени в кожи и обути с мокасини прерийни обитателки, какви пируети и глисета правеха те! Как подскачаха и летяха във въздуха!

Питах се ще мога ли някога да се науча да танцувам като тях — щом тук е прието така. Във всеки случай реших да опитам, но отпърво насаме.

Кадрилът свърши. Понечих да заведа партньорката си до стола й, но вместо това тя ме заведе право при Бери, който също бе танцувал, и много бързо му каза нещо.

— Това е мисис Дорест кон — индианското име на мъжа й преведе Бери. — Те двамата ни канят да отидем до дома им, където искат да ни нагостят.

Приехме, разбира се, поканата и след няколко танца тръгнахме. Запознаха ме с Дорестия кон. Той бе възвисок, строен, с червеникавокестенява коса и бакенбарди, синеок. По-късно научих, че има изключително весел нрав. Запазваше хладнокръвие и в най-тежките минути, бе искрен, самопожертвователен приятел към всички, които обичаше, но и безпощаден към онези, които биха се опитали да му сторят зло.

Домът на Дорестия кон представляваше чудесна просторна индианска палатка от осемнадесет кожи, построена на брега на реката, до двата му фургона с брезентови покривала. Жената на Дорестия кон запали огън, кипна вода и скоро сложи пред нас горещ чай, питки, опечени в малка преносима пещ, печен бизонски език и компот от горски плодове.

Ядохме с голяма охота. Възхити ме уютът в палатката: мекото легло от бизонски кожи, на което седяхме, удобните, изплетени от върбови пръчки облегала в краищата му, весело пламтящият сред палатката огън, оригиналните торби от неощавена кожа, оцветени и украсени с ресни, в които мисис Дорест кон държеше хранителните продукти и някои вещи. Всичко това бе съвсем ново за мен и много ми харесваше. Пушихме, разговаряхме, а когато накрая Дорестия кон рече: „Момчета, не е зле да останете да нощувате тук“, аз се почувствувах съвсем щастлив. Заспахме на мекото ложе, завити с меки одеяла, заслушани в тихия ромон на реката. Първият ми ден в прерията бе наистина богат със събития.

Бележки

[1] М. Луис (1374–1809) — войник от граничната охрана; съсед, приятел, а по-късно и секретар на президента Джеферсън. Заедно с Уилям Кларк, Луис организирал експедиция по Мисури и описал приключенията си.

[2] Джордж Катлийн (1796 — 1872) — художник и етнограф, живял много години сред индианците в Далечния запад и Флорида.

[3] Джон Чарлс Фримонт (1813–1890) — военен топограф, бележит изследовател на Далечния запад. — Б.пр.

[4] Канадски елен. — Б.пр.

[5] Продажбата на алкохол на индианци била забранена, но търговците не спазвали забраната, напивали индианците и се сдобивали на безценица с бизонски кожи. — Б.пр.