Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (30)

Двадесет и девета глава
Съдбоносна игра

Върнахме се във форта в началото на септември и скоро след това Аштън и Даяна си заминаха. Известно време Нет-ах-ки просто бе сломена от раздялата: тя обожаваше Даяна. Пък и ние всички се натъжихме поради заминаването им, защото и двамата ни бяха много скъпи.

През лятото бяхме приготвили хубав запас от стоки, разчитахме на оживена зимна търговия във форта, но ето че заприиждаха тревожни вести. Говореше се, че нито на север, нито на запад, нито на юг от нас се намират бизони. Отначало не вярвахме, струваше ни се, че не е възможно. Някъде на север, мислехме си ние, още скитат големи стада и като му дойде времето, те ще се върнат. Ала теориите скоро трябваше да отстъпят място на фактите. Ако не се смятаха неколкостотинте глави в района на езерото Грейт Слейв и малкият брой около хълмовете Поркупайн, всички останали бизони се бяха преселили на юг от прериите на Северозападна Канада, в Монтана, и вече не пресичаха границата. Както е известно, това се случи през зимата на 1878–1879 година. В същото време стадата, които пасяха в подножието на Скалистите планини — от Канада на юг до река Мисури, — изчезнаха завинаги от тези места. Южно от Мисури до река Йелоустоун и отвъд нея, по цяла Монтана с изключение на горното течение на река Милк, бреговете на Марайъс, Титън и по течението на Сън, както и в Западна Дакота бизоните си оставаха толкова много, колкото преди.

Пиеганите възнамеряваха да зимуват недалеч от Форт Конрад и да търгуват с нас, но разбира се, те се оказаха принудени да променят плановете си и да последват бизоните, а ние трябваше да ги последваме, за да има какво да купуваме. Предоставихме на жените сами да решат искат ли да останат в къщи, или да тръгнат с нас, и всички освен Нет-ах-ки предпочетоха да останат във форта. Беше ми извънредно приятно, че тя без колебание реши да дойде, тъй като чувствувах, че ако живея сам дори няколко месеца, ще ми бъде много тежко, просто непоносимо. Ръководейки се обаче от грижа за нея, почнах да възразявам.

— Ти обичаш форта — рекох й, — можеш да си седиш тук на топличко край камината, когато дойде от север Творецът на студа. По-добре е да останеш.

— Казваш ми това, защото вече не ме обичаш, нали? — попита тя.

Когато отговорих, че имам предвид единствено нейното удобство, Нет-ах-ки добави:

— Аз не съм бяла жена, която трябва да настаниш в къща и да й слугуваш. Мой дълг е да тръгна с тебе, да ти готвя, да ти паля огън, за да е топло в палатката, и да върша всичко, каквото мога, за да ти е приятен животът.

— Е — отвърнах аз, — щом искаш да тръгнеш с мен само защото се смяташ за задължена, тогава остани. Аз ще живея с Невестулчената опашка. Жена му ще се грижи и за мен.

— Как умееш да намираш думите, които ти трябват! — възкликна Нет-ах-ки. — Ти вечно изтръгваш всичко от мен и ме принуждаваш да изрека това, което е в главата ми. Знай тогава, щом искаш да го знаеш, че ще дойда с теб, защото съм длъжна да следвам сърцето си, ти ми го отне.

— Очаквах да ми кажеш тъкмо това. Защо тогава не си призна веднага, че искаш да дойдеш с мен, понеже ме обичаш?

— Знай — отвърна тя, — никоя жена не иска постоянно да повтаря на мъжа си, че го обича. На нея й е драго да си мисли за това и да крие любовта дълбоко в сърцето си, иначе ще му омръзне. Ужасно би било да обичаш и в същото време да виждаш как отблъскват любовта ти.

Много пъти мислих за този разговор край вечерното огнище и дори сега бих искал да зная дали всички жени са такива, дали всички се въздържат да изразяват съкровените си мисли. Те, да си призная, са същества напълно неразбираеми за мъжете. Аз обаче смятам, че съм познавал Нет-ах-ки Мисля, че съм я познавал.

Бери, Нет-ах-ки и аз потеглихме от форта с два натоварени фургона, впрегнати с по четири коня, като оставихме един човек да наглежда форта и жените. Минахме през Форт Бентън и няколко дена прекосявахме устието на Марайъс. Оттатък реката ни зарадва гледката на пасящите наоколо в прерията бизони, а в подножието на планините Беърс По навлязохме в лагера на пиеганите, почервенял от месо и осеян със съхнещи кожи. Веднага щом спряхме, ни посрещна майката на Нет-ах-ки. Двете жени построиха палатката, докато Бери и аз разпрегнахме конете и се погрижихме за тях. После ги предадохме на един младеж, който трябваше да ги пасе.

Сянката на Голямото езеро отдавна се бе преселила на Пясъчните хълмове. Малкото куче — друг голям вожд и приятел на белите — бе умрял още по-рано. Сега главен вожд на племето беше Бялото теле. Най-видни старейшини след него бяха Бягащия жерав, Пъргавия кон за бизони и Трите слънца. Това бяха чудесни мъже — с големи сърца, храбри и добри, винаги готови да помогнат в нещастие — с думи и с дела. Едва жените издигнаха палатката, и ето че вождовете пристигнаха да попушат и хапнат с нас. Майката на Нет-ах-ки бе поканила всички. Дойдоха и Невестулчената опашка, Говори с бизона, Мечата глава и други приятели. Разговорът се водеше главно около преселването на бизоните на север и на запад. Едни мислеха, че бизоните са се прехвърлили на западната страна на планините, тъй като не-персе или някое друго племе, обитаващо отвъдната страна, е измислило някакво средство да ги подмами или подкара към равнините на Колумбия. Старецът Червения орел, великия жрец, притежател на вълшебна лула, заяви, че сънят му е дал сигурни сведения по този въпрос.

— Както е ставало много отдавна — рече той, — така се случи и сега. Зъл дух е затворил бизоните в голяма пещера — естествена кошара в планините — и ги държи там от омраза към нас. Трябва да се намерят и освободят бизоните, а похитителят да бъде убит. Ако не бях сляп, сам щях да се заема с това. Да, още утре щях да тръгна и да вървя, да вървя, докато намеря стадата.

— Може би твоят сън казва истината — забеляза Трите слънца.

— Имай търпение — добави някой. — Идното лято нашите младежи ще потеглят на бой и ще потърсят изгубилите се стада.

— Ай, ай! — завайка се старецът. — Имай търпение! Почакай! Винаги всички казват така. По мое време беше иначе: ако трябваше да се направи, ние го правехме. Сега всичко се отлага заради зимните студове или летните пекове.

Бялото теле завърши разговора, като каза, че дори някой наистина да е изловил северните стада, пак са останали предостатъчно бизони.

— И тези стада са на наша земя — добави той. — Ако някое от племената отвъд планините дойде тук на лов, ние ще се погрижим то да не се върне обратно или поне някои от хората му.

При нас почнаха веднага да идват купувачи, но Бери обяви, че до вечерта няма да има никаква търговия. Когато обедът свърши и гостите се разотидоха, клиентите започнаха да се тълпят. Един искаше пушка, друг патрони, трети тютюн, захар или кафе, а четвърти, уви, алкохол. Докато стане време за лягане, успяхме да продадем стока за повече от петстотин долара. Лесно можеше да се предположи, че Бери щеше да бъде цялата зима почти непрекъснато в движение, като доставя нашите кожи във Форт Бентън и се връща оттам с нови запаси стока.

Същата зима някаква лудост бе обзела играчите на хазарт. Ако не отидеха на лов, мъжете всеки ден играеха на колело и стрела: по утъпкана пътечка се търкаля малко колело с нанизани на спиците мъниста и мине ли наблизо, всеки се опитва да пусне в него стрела. Нощем лагерът ечеше от гръмката, страховита песен на играчите, която долиташе от много палатки. Седнали един срещу друг, те играеха на „скрито кокалче“, удряйки с пръчки по външния край на леглото в такт с песента. Дори жените участвуваха в играта и заради техните залози възникваха много пререкания.

В една палатка недалеч от нас живееше млада двойка — Рибаря и жена му Чучулигата. Те много се обичаха и навсякъде ходеха заедно, дори на лов. Като гледаха тази взаимна, непознаваща скука любов, хората се усмихваха и радваха.

Младата двойка рядко ходеше на гости, но често устройваше малки угощения за приятелите си. Рибаря, добър ловец, винаги имаше в палатката си месо и кожи в изобилие. По време на бой също го съпътствуваше успех, доказателство за което бе голямото му стадо коне. Той така беше привързан към хубавичката си малка жена, че вечер никога не отиваше да играе, нито канеше компании за игра у дома си: хазартните игри продължаваха до късно. Оставаше доволен само от угощенията, които не траеха дълго, и обичаше спокойните вечери, когато двамата с жена си бъбреха край огнището, след като гостите си отидат. Случваше се в някой ден Чучулигата да стърже пред палатката прясна кожа. Тогава Рибаря отиваше до най-близкото място, където се играеше на колело, и вземаше за малко участие в играта. Играеше майсторски и по-често печелеше, отколкото губеше. Но един нещастен ден игра против млад човек на име Плъзгащата се стрела и загуби десет коня. Същия ден аз търгувах в палатката си, но от време на време ми съобщаваха за хода на играта и чух как я обсъждат. Разбрах, че някога Плъзгащата се стрела също искал да построи палатка за себе си и Чучулигата. По неизвестни причини въпреки богатството на младежа родителите на девойката отказали предложения от него откуп — стадо коне — и дали Чучулигата на Рибаря, който бил много по-беден. Всички одобрявали избора, защото обичали Рибаря, докато Плъзгащата се стрела — груб, недодялан, стиснат момък — нямал нито един близък приятел. Той не се оженил и някой го чул да казва, че Чучулигата в края на краищата ще стане негова жена.

— Рибаря се е побъркал: намислил е да играе с него — рече ми един от купувачите. — Да играе с най-добрия играч в лагера, когато този човек е негов враг. Наистина се е побъркал.

На другия ден разбрахме още нещо. Засегнатият от загубата Рибар намерил Плъзгащата се стрела и почти цялата нощ играли с него на кокалче, като изгубил още дванайсет коня! На сутринта Чучулигата дойде на гости на Нет-ах-ки и двете ме извикаха да се посъветват. Чучулигата бе отчаяна и плачеше.

— Сега той спи — казваше тя, — но се готви, когато се събуди, пак да играе с Плъзгащата се стрела. Молих го да не прави това, ала той за пръв път отказва да ме слуша. Само едно си знае: „Ще отида да играя, ще си върна конете.“ Помислете си само, вече изгуби двайсет и два коня, почти половината от нашето стадо, и то за кого — за това куче Плъзгащата се стрела! Поне да беше някой друг, нямаше да ми е така обидно, но да загуби от него!…

Ридания прекъснаха речта й.

— Иди, поговори с него — продължи Чучулигата, — той тебе много те уважава и ще те послуша. Откажи го от тази безумна мисъл.

Отидох в палатката им и сварих Рибаря още в леглото. Той лежеше, опрял се на лакът, и унило гледаше в огъня.

— Недей да ми говориш нищо — почна Рибаря, преди да съм успял да си отворя устата. — Знам защо си дошъл: тя те е пратила, за да ме уговаряш да не играя, ала аз нямам намерение да прекратя играта. Не мога да я зарежа, преди да съм си върнал всичко изгубено.

— Но послушай — обадих се аз, — можеш да изгубиш още повече, ако продължиш да играеш, можеш да изгубиш всичко, каквото имаш. Нали казват, че Плъзгащата се стрела е най-изкусният играч. Помисли си само какво рискуваш! Колко позорно ще бъде да останеш беден, без коне.

— Ами, чак това няма да се случи — рече Рибаря уверено. — Всичките си коне не мога да изгубя. Не, ти напразно си хабиш думите. Трябва пак да играя с него и съм убеден, че ще спечеля. Ще се помоля, ще направя жертвоприношение. Длъжен съм да спечеля.

Към обед задуха остър югозападен вятър, да се играе на колело и стрела бе невъзможно. Другата игра не можеше да се играе денем, бе забранено по силата на старинен обичай, иначе играчите ги заплашваше нещастие. Скоро след залез обаче Рибаря и Плъзгащата се стрела възобновили играта в палатката на Тежкия връх. Събрала се голяма тълпа зрители. Всекиму се искало да окуражи Рибаря, когото обичаха толкова, колкото презираха противника му. Чучулигата дойде при нас в палатката и седна при Нет-ах-ки, която се опитваше да я залиса с разговори и разкази. Но никой не би могъл да го стори. Тя все повтаряше:

— Чувствувам, че ще се случи нещо ужасно.

От време на време Чучулигата излизаше и се ослушваше край палатката, където двамата играеха, после се връщаше и ни разказваше как върви играта.

— Още един кон изгуби — казваше тя, — отиват си конете ни един след друг.

После Чучулигата донесе вестта, че Рибаря си е възвърнал един кон.

— Но той ще го загуби в следващата игра — заключи тя с безнадежден израз на лицето и се разплака.

— Иди, моля те, там и прекрати това — увещаваше ме Нет-ах-ки. — Направи нещо, за да спрат тази игра.

Тръгнах, макар да не ми беше ясно как трябва да постъпя. Бях убеден, че отиването ми е безполезно, но все пак тръгнах. Палатката беше претъпкана с хора, ала ми сториха път и аз седнах близо до играещите. Като ме забеляза, Рибаря се намръщи и поклати глава, сякаш ми казваше: остави ме на мира. И наистина в присъствието на тълпата аз се чувствувах безсилен, разбрах, че не мога нито да го помоля, нито да го посъветвам да прекрати играта и да си отиде в къщи.

До Плъзгащата се стрела имаше купчина малки, боядисани в червено обли пръчици, които служеха за чипове, всяка пръчица съответствуваше на спечелен от него кон. Погледнах купчината пред противника му и преброих седем пръчици. Значи на Рибаря му оставаха само седем коня.

— Сега ще играем двойно — рече той и хвърли на земята между себе си и противника две пръчици. Онзи сложи също толкова и Рибаря взе кокалчетата, едното червено, а другото с черни ивици. Двамата подхванаха песен, зрителите се присъединиха към тях, удряйки в такт по края на леглото. Рибаря ловко премяташе кокалчетата от едната ръка в другата, после пъхна ръцете си под сгънатото на коленете му наметало и продължи да прехвърля там кокалчетата. Когато песента свърши, той протегна двата си юмрука към противника, вторачен, без да мига, Плъзгащата се стрела повдигна десния си юмрук с протегнат показалец и плесна с него лявата си длан. Показалецът му сочеше левия юмрук на Рибаря. Рибаря неохотно го разтвори и ние видяхме кокалчето с черните ивици. Беше изгубил и сега му оставаха само пет коня. Той взе чиповете си, преброи ги веднъж, втори път, раздели ги на две, после на три групички, а след това събра всичко и рече:

— Последните. Залагам пет коня.

Плъзгащата се стрела разтегна устни в жестока, зловеща усмивка, злите му очички засвяткаха. Тези очи бяха разположени необикновено близко на продълговатото му лице, големият, много тънък нос се извиваше подобно на клюн на сова над тънките устни. Това лице винаги ми е напомняло картинката, която съм виждал по кутиите шунка със силни подправки. Плъзгащата се стрела нищо не каза в отговор на повишения залог, само бързо постави пет чипа и взе кокалчетата. Отново зазвуча песен. Като пое въздух с пълни гърди, Плъзгащата се стрела запя най-силно от всички, като скръстваше, размахваше, вдигаше и отпускаше ръце с извити като кука показалци. Той потърка ръце, разтвори пръсти и ние видяхме кокалчето с черните ивици, което минаваше от едната в другата му длан с такава бързина, че околните се заблуждаваха; решаваха, че то е останало в ръката, където го бяха видели за последен път, но тутакси откриваха, че той някак го е прехвърлил в другата. Тъкмо тази уловка измами Рибаря. Веднага щом свърши песента, той посочи дясната ръка на играча, а от нея полетя губещото кокалче.

— Е — рече той, — аз имам още пушка, палатка, седло, бойна премяна, одеяла и бизонски кожи. Залагам всичко това срещу десет коня.

— Добре, десет да бъдат — съгласи се Плъзгащата се стрела, отделяйки десет чипа, и отново запремята кокалчетата под звуците на възобновилата се песен.

Този път обаче не се пееше така силно. Някои изобщо не пееха, може би защото последният необикновен залог предизвика твърде жив интерес, а може би поради желанието на публиката по този начин да изрази неодобрението си. Тези, които пееха, го правеха някак насила. Както обикновено Плъзгащата се стрела спечели и веднага избухна в силен, зъл смях. Рибаря потрепера сякаш от студ, загърна се с наметалото и се приготви да си върви.

— Ела при мен утре — рече той — и ще ти дам всичко: конете и останалото.

— Почакай! — възкликна Плъзгащата се стрела и стана от мястото си. — Ще ти дам още една възможност да си върнеш всичко, което изгуби. Залагам спечеленото досега от теб срещу твоята жена.

Присъствуващите изумени закриха уста с ръка, чуха се възгласи, изразяващи дълбок, искрен ужас и неодобрение. „Куче!“ — изръмжа някой. „Друсни го по главата!“ — извика друг. „Изхвърли го навън!“ — крещяха наоколо.

Плъзгащата се стрела обаче не обръщаше внимание на виковете. Той нехайно събираше и премяташе чиповете със същата жестока усмивка на лицето, със същия зъл пламък в очичките си, които напомняха топченца. Рибаря отново потрепера, стана и мина встрани от изхода. Там се спря и застана неподвижно като в транс. Нима можеше да обмисля такова предложение? Аз също станах и отидох при него:

— Да вървим у нас — рекох му, — да вървим в моята палатка. Жена ти те чака там.

— Да, да, върви! — обадиха се и други. — Върви при него.

Ала Рибаря свали ръката ми от рамото си и бързо се върна на своето място.

— Започвай! — извика той на противника си. — Ще играем. Ще играем за нея. — И добави полушепнешком: — За нея и за още нещо.

Може би Плъзгащата се стрела не чу края на фразата или пък чу, но не го показа. Той взе кокалчетата и запя песен, но никой не се присъедини към нея, дори Рибаря не пееше. Като гледаше редиците мрачни, оклюмани лица, втренчили се в него, Плъзгащата се стрела почна да се запъва, но криво-ляво допя песента и протегна напред свитите си ръце. За миг настъпи напрегната тишина, гърдите се повдигаха, очите блестяха. Ако желанието можеше да убива, Плъзгащата ръка би умрял на място. Самият аз изпитах почти непреодолимо желание да се нахвърля върху него, да впия пръсти в гърлото му, да го удуша. Неколцина се надигнаха от местата си и видях как ръцете им здраво стиснаха дръжките на ножовете.

Рибаря гледаше противника си право в очите, продължително и с такъв мъчителен израз, че напрежението стана почти непоносимо. Два пъти вдигна ръка, за да покаже кой юмрук избира, но и двата пъти не можа да се реши. Накрая посочи левия юмрук и получи червеното кокалче!

Няколко души скочиха на крака, отекнаха викове: „Убий го, убий го!“ Присъствуващите измъкнаха ножовете си. Тежкия връх посегна за своята карабина. Рибаря обаче с жест им заповяда да седнат: сега изразът на лицето му беше толкова спокоен, страшен и решителен, че тълпата се подчини.

— Ела утре — каза той на спечелилия — и ще получиш всичко, което спечели.

— Не — възрази Плъзгащата се стрела упорито, — не, не утре. Ще взема палатката, кожите, одеялата и жената сега, а конете утре.

— Тогава да вървим, нека бъде както искаш.

Не мога да разбера защо им позволихме да излязат от палатката в нощната тъма. Никой не ги последва, никой не изрече нито дума. Всички чувствувахме, че нещо трябва да се случи. Ала някои от присъствуващите все пак тръгнаха след играчите и краят на историята се разигра пред свидетели. Чучулигата стояла зад палатката, чула как я заложили последния път, чула какво поискал победителят и побягнала към къщи. След малко почти също тъй бързо се упътил натам и Рибаря, подир него вървял човекът, спечелил всичко. Влезли в палатката, а след тях още двама-трима души.

— Ето я! — възкликнал Рибаря, сочейки към ложето, на което лежала жената, покрита с бизонска кожа. — Ето я — продължил той, — но да не си посмял да я докоснеш. Ей сега ще те убия, ще те принеса в жертва тук при нея.

Тези думи и страшният израз на лицето му така парализирали Плъзгащата се стрела, че той не се опитал да се защити, а завикал:

— Пощади ме, пощади ме! — И паднал на земята, преди още Рибаря да се нахвърли върху него и да забие ножа във врата и гърдите му.

Ние, които седяхме в палатката и очаквахме неизвестно какво, чухме виковете на умиращия и се втурнахме навън, като в суматохата смъкнахме кожите на палатката от колчетата. Когато дотичах, всичко вече беше свършило. Плъзгащата се стрела лежеше мъртъв до огнището. Рибаря стоеше над него, наслаждавайки се на извършеното с изражение на доволно дете.

— Да, разбира се — нареждаше Рибаря тихо, замислено, — сега си спомням, той е желаеше, той винаги я е желал, нея, малката ми жена. Сега аз го убих. Виж, малката ми, той е мъртъв, наистина мъртъв. Вече няма да се боиш да ходиш на реката за вода или в гората за дърва. Стани, виж сама, той е наистина мъртъв.

Ала Чучулигата не помръдваше. Като се наведе над нея, Рибаря отметна кожата, която я покриваше, и нададе сърцераздирателен вик. Тя също беше мъртва. Като се покрила с наметалото, тя стиснала ножа с две ръце и го забила право в сърцето си. Ръцете й още стискаха дръжката и на мъртвото й лице бе застинал израз на мъка и ужас. Тази картина несъмнено върна съзнанието на Рибаря — сигурен съм, че последните няколко дни той беше като безумен.

— Аз съм виновният — повтаряше той, — аз, аз! Аз и никой друг! Но ти не ще си отидеш сама. Ще бъда пак с теб.

И преди някой да успее да му попречи, той заби ножа, който още държеше, в гърдите си и падна до нея. От устата му бликна кръв. Ужасна картина! Често го виждам насън и се събуждам разтреперан, мокър от пот. Ние, мъжете, изтичахме навън: нямаше какво да правим повече в палатката. Дойдоха жени да приготвят телата за погребение. На сутринта ги отнесоха и завързаха за клоните на дърветата. Същия ден се преместихме на изток, до съседната рекичка. След това в лагера дълго никой не дръзна да играе хазартни игри. За щастие или нещастие — зависи как се гледа на това — езикът на черноногите е беден откъм ругатни, но онези, с които разполага, ние често използвахме, проклинайки паметта на Плъзгащата се стрела.