Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Life as an Indian (The Story of a Red Woman and a White Man in the Lodges of the Blackfeet), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Джеймс У. Шулц. Моят живот сред индианците

Роман

Второ издание

Преведе от английски: Христо Кънев

Редактор: Красимира Абаджиева

Художник: Христо Жаблянов

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Националност американска.

Изд. номер 1189.

Дадена за набор 5.XI.1987 г.

Подписана за печат 26.I.1988 г.

Излязла от печат 26.VIII.1988 г.

Формат 16/60/90

Печатни коли 21. Изд. коли 21.

Усл. изд. коли 19,61 Цена 1.65 лв.

Държавно издателство „Отечество“ — София, пл. „Славейков“ №1

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора глава
Бойният поход на чудака

Може би беше вече време да се заемем с нещо по-сериозно от разходките из форта. Една сутрин Бери оседла коня си и замина за лагера Марайъс да поговори с вождовете. Върна се след около два дена, предоволен от резултатите на съвета, тъй като индианците решили да прекарат зимата на река Марайъс. Можехме да използваме търговския пункт, построен там преди две години. Налагаше се известен ремонт, но към средата на септември вече се настанихме в пункта с добър запас стоки. Най-трудното при всеки преход бе да внимаваме говедарите да не се напият. Един от тях, Уиски Лайънс, беше по-лош от всички говедари, които бях срещал. Той никога не беше на мястото си, когато трябваше да помогне при товаренето на фургоните, а когато бяхме готови за тръгване, трябваше да го търсим и след това да го завързваме под мишниците с въже и да го „накисваме“ в реката, докато изтрезнее. Друг един, „капитан“ Джордж, специалист по шумните гуляи, знаеше безброй забавни песнички, които пееше, като се напиеше.

Сега често си мисля къде ли се дянаха едновремешните говедари, които си харчеха така лесно и безгрижно парите при първия удобен случай. Нито веднъж не бях чувал някой от тях да е умрял. Нито веднъж не ги бях срещал след появата на железниците и след като спря корабоплаването по горното течение на Мисури. Те просто изчезнаха.

Нямахме почти никаква работа. Още не бяха започнали да носят зимните първокачествени бизонски кожи. Пиеганите отидоха на река Милк, отвъд Суийтграс Хилс, и щяха да се върнат за зимуване чак когато ги подгони студът. Ала индианците непрекъснато идваха и си отиваха: едни донасяха боброви кожи за замяна срещу барут, куршуми, тютюн и уиски, а други — за да получат стоки на кредит. Липсваше ни Дорестия кон, който замина надолу по Мисури, някъде отвъд устието на Джудит, за да организира там рязане на дървета и да търгува с гро-вантрите. С него винаги добре прекарвахме времето. Когато в търговията имаше застой, Бери се чувствуваше зле, като риба на сухо. Той беше енергичен човек и не можеше да живее спокойно, без да върши нещо. Случваше ми се да гледам как поваля говедо, за да го подкова, макар това да не беше необходимо, или да поправя старо колело от фургон, което никога не ще ни потрябва. Ала най-опасни бяха медицинските му занимания. Някакъв военен лекар му бе подарил голямо сандъче с комплект лекарства и инструменти. В него имаше десетки стъкълца, преграда, пълна с ножове, триони, сонди и разни други средства за „мъчение“, превързочни материали, лейкопласт, шини — богат асортимент от най-различни предмети. Ако някой от нас заболееше, той по възможност скриваше това от Бери, страхувайки се да не бъде излекуван така, че да умре.

Веднъж нашият приятел Четирите мечки — лагерният глашатай и човек с голямо достойнство — се отби и се оплака, че се чувствува много зле. Бери тозчас прояви интерес към здравословното му състояние.

— Аз мисля — заяви той, като определи диагнозата, — че тук, в моето сандъче, има тъкмо лекарството, което му трябва. Всичко ще бъде в ред, след като вземе от тези прахове. Разбира се, тъкмо това лекарство му е нужно. Ще му дам двойна доза.

Той изсипа праховете от две бели хартийки в чаша вода и накара пациента да ги изпие. И тогава се сети, че е забравил да сипе и от праховете в зелените хартийки.

— Е — рече Бери, — още не е късно да се поправи работата, ще ги разтворя в друга чаша вода. Мисля, че те отлично ще се смесят в стомаха му.

Четирите мечки изпи и тези прахове. Веднага на лицето му се изписа израз на учудване и страх. Той почна да се задъхва, преви се одве, хвана се за корема, после се свлече на земята и почна да се търкаля по пода. Пенливата смес бликаше от устата и ноздрите му като сода от сифон.

За щастие мъките му не продължиха дълго. Веднага щом беше в състояние да се изправи, той скочи на крака и се повлече през долината към палатката си. Не го видяхме повече от месец. След този случай индианците рядко се обръщаха към Бери за лекарска помощ. И ако изобщо стореха това, искаха той сам да вземе доза от предписаното лекарство, иначе не се съгласяваха да го докоснат, при това стояха в кръг и следяха какво въздействие ще произведе то.

Бери не можеше да реши с какво да се заеме, а с мен работата стоеше по-иначе. Дните просто не ми стигаха. Нет-ах-ки и аз ходехме в речните долини на лов за елени или в прерията — за антилопи. Бизони, разбира се, срещахме навсякъде. А надолу по реката, на десет-дванайсет мили от нашия търговски пункт, се въдеха колкото искаш диви овце. Вечерите минаваха също тъй интересно, както и дните. Има ли нещо по-приятно от това да седиш в компанията на жени край грубата камина, а огънят и разпалените въглени да осветява мрачните стени, изградени от рязани наполовина групи! Този декор така добре подхожда на странните истории, разказвани от индианките с голяма вяра и благоговение! Моите стари, полуизличили се бележници съдържат кратки данни за онези щастливи дни. Когато ги преглеждам, всичко минало изпъква пред мен така живо, като че ли се е случило преди ден или най-много седмица. Ето историята, която разказа една вечер жената Кроу. Тя може би ще ви заинтересува. Жената Кроу я нарече „Историята за Трите удара с нож“.

В цялото село нямало човек, по-беден от Белия полет и малкия й внук. Мъжът й отдавна бил умрял, сиуксите убили зет й, а дъщеря й веднъж, както работела на малката им нива, внезапно паднала на земята и дъхът й пресекнал. Момченцето било още съвсем малко, за да ходи на лов. То и баба му се прехранвали с малкото царевица, която успявали да отгледат, и късовете месо, подарявани им от добри хора. Имало дни, когато си лягали гладни, защото и най-добрите приятели понякога забравяли да се погрижат за тях, а Белия полет била твърде горда, за да отиде да си изпроси. Когато им се случвало да гладуват, внукът казвал:

— Нищо, бабо, почакай да порасна. Тогава ще убия толкова дивеч, че няма да смогваш да наредиш месото.

Малкият се наричал Вижда черно. Това име му дал един стар жрец. Ала така го наричала само баба му. Другите му викали Чудака, защото не се държал като останалите момчета. Никога не играел с децата, не се смеел, не плачел и почти с никого не говорел. Сякаш през цялото време мечтаел. Можел да седи на брега на реката или на хълма над селото половин ден, загледан право пред себе си в далечината, сякаш виждал нещо много интересно, толкова интересно, че съвсем не забелязвал минаващите край него хора. Донасял в палатката странни, забранени неща: един път намерил човешки череп и го пъхнал под леглото си. Старицата, като застилала леглото, намерила черепа и така се уплашила, че веднага рухнала на земята и след малко „умряла“. Когато се свестила, тя помолила внука си да отнесе черепа пак на мястото, откъдето го е взел, и внукът тозчас изпълнил молбата й, защото бил добро момче и винаги слушал. Когато бабата го попитала защо е взел черепа, момчето отвърнало:

— Търся могъщ талисман. Мислех, че ако спя до него, ще сънувам пророчески сън.

Понякога момчето се губело от селото по цяла нощ. Когато баба му го запитвала къде е било, то отговаряло, че е ходило да спи в прерията или надолу към реката, в гората или пък на пясъчната плитчина, с надеждата, че духовете или животните, които бродят в тъмнината, ще се смилят над него и ще му дадат магическата сила, която търси.

Докато другите момчета, негови връстници, още прекарвали времето си в игри, то правело лъкове и стрели. Наблюдавало как се обработва кремъкът и станало изкусно като майсторите в приготовлението на остри, тънки върхове за стрели. Рано почнало да ходи на лов, отпърво за зайци в шипковите храсти, а веднъж донесло в къщи хубаво еленово месо, нарязано на части. Застреляло елена на пътеката, по която животните отивали на водопой. След това момчето рядко убивало зайци, но често донасяло елени, а от време на време кожа и месо от бизон. За да убие бизон, то доближавало животните в долинката или край реката, където отивали да пият вода. Въпреки това бабата и внукът си оставали много бедни. Всички коне на семейството много отдавна били дадени на лечителите, които се опитвали да изцерят дядото. А без кон Чудака не можел да отиде на голям лов, за да докара достатъчно месо и да се запасят за лошо време или за дългите обсади на сиуксите. Лете често се появявали големи отряди сиукси и бродели край селото по цял месец, а понякога дори и повече. Те се надявали, че ще накарат хората да гладуват, а после, когато най-сетне бъдат принудени да излязат на лов, да ги нападнат.

Минали години. Момчето пораснало, станало високо, силно и много хубаво. Вече навлязло във възрастта, когато можело да се сражава с враговете и да отнема конете им. Ала воините от отрядите не му позволявали да се присъедини към тях.

— Той спи с череп — казвали те, — ходи да спи там, където бродят духовете. Ще ни навлече беда.

Разбира се, това много обиждало и огорчавало младежа.

— Ще ги накарам да си вземат думите обратно — казвал той на баба си. — Самичък ще изляза против врага и ще дойде време да ме молят да тръгнат на поход с мен. Направи ми лодка и аз ще се спусна с нея по реката до лагера на сиуксите.

Белия полет отишла на реката и нарязала върбови пръти. Кръстосала ги, огънала ги в нужната форма, после обтегнала скелета, завързала за него прясна кожа от голям бизон и лодката била готова. Не, тази лодка не приличала на лодките на белите. Плоскодънна и кръгла, тя наподобявала коритата, в които белите си перат дрехите. Човек, несвикнал с такава лодка, се чувства в нея безпомощен. Ако не се обърне, опитвайки се да гребе, само ще успее да накара лодката да се върти като детски пумпал, и тя ще плава, накъдето течението и вятърът пожелаят да я подгонят.

Настъпило пълнолуние. Един ден, след залез-слънце, след изгрева на луната, Чудака влязъл в лодката и я отблъснал от брега. Никой освен баба му не видял как отплавал. Никой друг от селото не знаел, че заминава.

— Бъди предпазлив — рекла баба му, — помни винаги, че те грозят опасности, и не се опитвай да вършиш нищо, ако не си уверен, че ще успееш.

— Не се бой — извикал в отговор внукът, — аз ще се върна. Сигурно ще се върна. Моят сън ми каза, че ще се върна.

Бедната старица седнала на брега, покрила главата си с наметалото и залакала. Плачела за умрелите си близки и за младежа, който може би щял да отиде при тях и да я остави на стари години самичка. Чувствала се много нещастна.

Чудака плавал на ярката лунна светлина надолу по широката и дълбока река. Той не гребял, а само се мъчел да остане с лице към течението и да заобиколи дънерите и пясъчните плитчини. Край него играели и се цамбуркали бобри и момъкът почнал да им се моли.

— Смилете се — говорел той, — надарете ме с вашата хитрост, за да мога да избягна опасността.

В сянката на стръмния бряг, където водата кипяла и се въртяла бързо, нещо неясно изплувало на повърхността, после бавно се потопило пак във водата и изчезнало. Младежът не могъл добре да го разгледа. Може би видял някое от съществата, които населявали дълбоките тъмни места? Той почнал да се моли и на тях и хвърлил във водата дар.

— Не ми сторвайте зло — мълвял Чудака, — позволете ми да мина благополучно по вашите води.

Сякаш всички животни от долината се били събрали по бреговете. Пасели, пиели вода, малки уапити и елени бягали и играели по пясъците. Край самата вода сумтели и ровели с лапи големи мечки и вълци, койоти се спирали на стръмните брегове, когато лодката минавала под тях. Ала зверовете били съвсем спокойни, защото нямало вятър и те не усещали, че наблизо минава враг. Така изминала нощта. На разсъмване Чудака доближил брега. Изтеглил лодката в гъстия върбалак и заличил следите, които оставил върху пясъка.

Така, като плавал по течението нощем, а се криел през деня, Чудака приближавал все повече земите на сиуксите. Всяка сутрин излизал на брега и търсел закрила в гората, а понякога се изкачвал на склона на близък хълм и внимателно оглеждал долината нагоре и надолу по реката, търсейки следи от хора. Най-сетне на петия ден сутринта открил голям лагер сред обширна низина на другия бряг на реката. По брега имало дълга редица тополи, зад нея в прерията стърчали палатки. В лагера забелязал много навързани коне. Хората тъкмо излизали от палатките и ги отвързвали да пасат.

„Моите духове са силни — рекъл си той, — аз благополучно слязох по реката и ето сега виждам това, което търсех.“

Същия ден момъкът поспал, като се чувствал в пълна безопасност, понеже враговете нямали лодки. Реката била много дълбока и без лодки нямало да могат да я преплуват. Момъкът почнал да крои планове как да действува през нощта. „Ще мина на другата страна — помислил си той — и когато загаснат огньовете в палатките, ще хвана няколко коня и ще потегля обратно колкото може по-бързо.“ Целият следобед тази мисъл го радвала, а после му хрумнала друга. Всеки може да проникне в лагера, да открадне коне и да се изплъзне с тях. Не е трудно да се направи това. Хората от племето му и занапред ще отказват да го вземат със себе си в набезите. А той искал да извърши нещо велико, да им докаже, че е по-храбър от всеки друг. Какво да направи, за да докаже това? Какво може да стори? Премислил много неща, обмислил разни планове, но не могъл на нищо да се спре. Привечер отново заспал и тогава му помогнал сънят, който му показал пътя към славното име.

Ето какво направил той. Чуй каква хитрост му внушил сънят. През нощта Чудака преминал реката, напълнил лодката с камъни, изрязал на дъното й дупка и тя потънала. После отишъл в гората и заровил край една поломена топола дрехите, мокасините и оръжието си, като останал само по колан и бедрена превръзка. Разплел косите си, измил си главата, за да изправи къдриците, после разрошил и посипал косата си с прах. Намазал тялото и бедрената си превръзка с тиня, изподраскал краката си в шипков храст. Като извършил всичко това, Чудака придобил див и жалък вид. Излязъл от гората и се отправил към ниския край на долината. Там останал до разсъмване.

Когато слънцето изгряло и хората се раздвижили, Чудака станал и тръгнал към лагера, като от време на време спирал и се оглеждал, притичвал или крачел с бавни стъпки и все гледал в земята. Така наближил палатките и голямата тълпа, която се била събрала, за да го наблюдава. Чудака се престорил, че не я забелязва, и продължил да върви право напред. Хората отстъпили, за да му сторят път, и го последвали. Той спрял край огъня зад една палатка, където няколко жени печели месо, и седнал. Жените уплашено се разбягали. Около Чудака се събрали хора. Очевидно го смятали за луд. До него се приближил един мъж и започнал да му задава въпроси на езика на жеста. Чудака не отговарял, само от време на време посочвал към реката. Мъжът имал белег на лявата си буза. Чудака разбрал, че това е вождът, дочул и хората да говорят, че този човек е страшен в боя. След малко дошла една старица и сложила пред Чудака печено месо. Той грабнал месото и почнал да яде така, сякаш бил гладувал много дни. Ял много и дълго. Повечето от хората се разотишли по палатките. Човекът с белега на лицето пак почнал да му говори със знаци, но като не получил отговор, хванал Чудака за ръка, накарал го да стане и го повел към своята палатка. Там му показал едно легло, обяснил с ръце, че то ще бъде негово и че той ще живее в палатката. Младежът продължил да се преструва, че не разбира, но останал вътре. Случвало се да излиза, ала винаги се връщал. Поднасяли му подаръци, дали му мокасини, навуща, риза от еленова кожа и наметало от бизонска. Когато се разхождал из лагера, хората почти не му обръщали внимание. Постепенно свикнали да го виждат в лагера си.

Скоро Чудака разорал, че вождът с белега на лицето е много жесток човек. Той имал пет жени. Първата била по-възрастна от него и много проклета. Останалите били по-млади и много добри. Старата жена се отнасяла лошо към останалите, карала ги да работят по цял ден, а понякога дори ги биела. Когато се оплаквали на вожда, той също ги биел или хващал две от тях и им удрял главите една о друга. Животът на жените бил много тежък.

Очите на младежа били все в най-младата. Тя била много хубава. Чудака все обикалял край мястото, където работела, и често я срещал в гората, когато събирала съчки. Тогава се усмихвали един на друг. Минали много дни. Една вечер Чудака я срещнал в гората сама. Най-после настанал очакваният миг. Момъкът бързо й разказал със знаци кой е. Казал, че я обича и му става болно, като гледа как лошо се отнасят с нея. Попитал я съгласна ли е да избяга с него и да му стане жена. Тя не отговорила, само се притиснала в него и го целунала. В този момент се чули стъпки и те се разделили.

На другия ден пак се срещнали в гората, скрили се сред гъстите върбалаци и започнали да обмислят плана си за бягство.

Едва дочакали настъпването на нощта. Когато огънят угаснал и вождът и старата му жена захъркали, те тихичко се измъкнали от палатката и тръгнали към реката. Там завързали два дънера и сложили отгоре дрехите си. Младежът изровил старите си дрехи и оръжието си и също ги сложил на сала. После само с един нож се върнал обратно, а жената останала да го чака. Пропълзял в палатката, достигнал леглото на вожда, замахнал с ножа и го забил дълбоко, право в сърцето на спящия, после му нанесъл още два удара. Онзи не издал ни звук, но краката му трепнали конвулсивно и старицата, която спяла до него, се събудила. Чудака веднага я хванал за гърлото и почнал да я души, докато притихнала в ръцете му. После скалпирал вожда, взел оръжието му и се втурнал към сала. Жената го чакала. Двамата влезли във водата, бутайки пред себе си завързаните дънери. Като се озовали в по-дълбоки води, заплували, държейки се с една ръка за сала. Така преминали реката, облекли се и поели пеша за селото на арикария. На брега зад тях всичко било тихо; това, което се случило, още не било открито.

Каква гордост обзела старицата Белия полет, когато внукът й се завърнал с хубавата жена, скалпа и оръжието на страшния вожд. Момъкът си спечелил слава, след време сам можел да стане вожд. И наистина той станал главен вожд на племето. Никой вече не го наричал Чудака. Приел името Трите удара с нож и всички с гордост го наричали така. Новият вожд и добрата му жена доживели до дълбока старост. Родили им се много деца и всички живели щастливо.