Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (4)

Трета глава
Трагедията край река Марайъс

Както беше уговорено, аз се присъединих към Бери в края на август и се приготвих да го съпровождам през зимната му търговска експедиция. Той ми предложи дял в своето начинание, но аз не се чувствувах готов да приема това предложение. Исках да запазя няколко месеца абсолютна свобода и независимост, за да напускам форта и да се връщам, когато поискам, да ходя на лов, да скитам с индианците и да изучавам начина им на живот.

Потеглихме от Форт Бентън в първите дни на септември с волски обоз, който едва се влачеше, когато изкачвахме хълма след речната долина, и се движеше малко по-бързо по кафявата, вече изсъхнала прерия. Говедата винаги вървят бавно, а сега трябваше да се справят и с тежък товар.

Чудех се как се помества такъв голям товар в тези старинни „прерийни кораби“. Обозът на Бери се състоеше от четири впряга с по осем двойки говеда във всеки. Те теглеха дванайсет фургона, натоварени с петдесет хиляди фунта храна, спирт, уиски и стоки. В обоза имаше четирима говедари, нощен пастир, който бе задължен да кара след нас „резервите“ — запасни говеда и няколко коня за езда, — готвач, трима души за построяването на дървени жилища — те помагаха и в търговията, — Бери, жена му и аз. Не бяхме достатъчно много, за да се движим из прерията без риск, затова пък имахме добро въоръжение, а към един от фургоните-ремаркета беше завързано оръдие с шестфунтови снаряди. Смяташе се, че самият вид на оръдието или тътенът на изстрела му е достатъчен да ужаси който и да е враг.

Отивахме към едно място на река Марайъс, приблизително на четирийсет и пет мили северно от Форт Бентън. Между тази река и Мисури, както и на север от Марайъс, до хълмовете Суийтграс и отвъд тях, цялата местност беше просто потъмняла от бизони. Пътувахме към Марайъс още и затова, че тя беше любимата река на черноногите, които строяха там зимните си лагери. Обширната й плитка долина бе обрасла с гори, а под прикритието на тополовите горички палатките на индианците бяха добре защитени от връхлитащите понякога от север снежни бури. Тук имаше в изобилие топливо и растеше отлична трева за конете. В долината на Марайъс и в околните долове се въдеха много елени, уапити и диви овце, а кожите на тези животни винаги се търсеха. Лятното облекло и обувките на племето се правеха най-вече от еленова кожа.

Септември в прерията! По тези места септември е най-хубавият месец на годината. Нощите в прерията са хладни, с чести слани. Но през деня е топло, чистият въздух е така свеж, така ободрява, та ти се струва, че никога няма да му се наситиш! Величественият и прекрасен простор на прериите, който се разкрива там, и планините, въздигащи се от вси страни, никога не омръзват. На запад тъмнеят Скалистите планини. Острите им върхове ярко се открояват на бледосиньото небе. На север се съзират трите хълма Суийтграс, на изток смътно се очертават планините Беърс По, на юг, отвъд Мисури, ясно де виждат обраслите с борове планини Хайуд. А между тези планини, около тях и зад тях, се разстила кафявата безмълвна прерия, осеяна със своеобразни хълмове с плоски била, дълбоко прорязана от речните долини и многобройните, достигащи до тях падинки.

Някои хора обичат гората и гъсталаците, където блестят самотни езера и бавно текат тихи тъмноводни реки. И наистина те си имат своето очарование. Само че не за мен. Аз предпочитам безграничната прерия с далечните й планини и усамотени хълмове, с нейните каньони от фантастични скали, с прелестните й долини, които те зоват под покрова на сенчестите горички край бреговете на бистрите реки. В гората погледът прониква само на няколко ярда или малко повече. Но в прерията… Често се изкачвах на върха на някой хълм и с часове оставах там, загледан в безбрежните пространства, които се разстилаха пред мен далеч, далеч до хоризонта на равнината по всички посоки освен на запад, където равнинността на прерията изведнъж се нарушава от издигащите се в дъното Скалисти планини. Колко приятно беше да наблюдаваш оттук бизоните, антилопите и вълците, пръснати из прерията! Те се хранеха, почиваха, играеха, скитаха. Несъмнено тук те бяха толкова много, колкото са били преди столетия. И никой от нас не предполагаше, че тъй скоро ще изчезнат.

Изгубихме почти три дни, за да изминем четирийсет и петте мили до целта на пътешествието. По пътя не срещнахме нито индианци, нито дори признаци, че са някъде наблизо. Бизоните и антилопите спокойно пасяха наоколо. Когато ги доближехме, те побягваха настрана и се спираха, след което пак захрупкваха ниската, но сочна прерийна трева. На втория ден привечер построихме лагер на брега на един поток в подножието на Гус Бил — хълм със странна форма недалеч от река Марайъс. Фургоните разположихме както обикновено така, че да образуват нещо като корал^[1], а в средата издигнахме чудесната си нова палатка от шестнайсет кожи. В нея спяхме Бери, жена му, двама души от обоза и аз. Останалите нощуваха във фургоните върху стоките. Хапнахме добре на вечеря и си легнахме рано. Нощта беше много тъмна. Малко след полунощ се събудих от някакъв тежък тропот в корала. Нещо се блъсна силно в един фургон встрани от нашата палатка, после в друг отсреща. Хората във фургоните почнаха да се викат един друг, чудеха се какво се е случило. Бери заповяда на всички в палатката да вземат пушките си и да се съберат край фургоните. Но още преди да успеем да се измъкнем от завивките, нещо се блъсна в нашата палатка и тя се събори. Прътите се строшиха с трясък, а кожите, които покриваха палатката, се понесоха из корала като живи. В пълната тъмнина едва различавахме палатката — тя се въртеше в бесен танц с чудновати стъпки. Настъпи суматоха.

Мисис Бери пищеше, мъжете си подвикваха нещо, после всички заедно се скриха под фургоните. Някой гръмна по въртящите се кожи. Бери, който лежеше до мен, също гръмна. Тогава всички почнахме да стреляме. Гърмежите трещяха от всички страни на корала. Цяла минута може би палатката се въртя като вихър и летеше от единия край на корала до другия все по-бясно. После се спря и рухна на земята в безформена купчина. Изпод кожите се чуха дълбоки, хрипливи въздишки, после всичко стихна. Бери и аз се измъкнахме изпод фургона. Внимателно се приближихме към смътно белеещата се купчина и запалихме кибрит. Какво беше учудването ни, когато видяхме грамаден убит бизон, омотан здравата в оръфаните и разпокъсани кожи от палатката. Не можехме да разберем как и защо този стар самец е попаднал в корала и как не стъпка никой от нас. Бери и жена му спяха в дъното на палатката и бизонът в бесния си бяг ги бе прескочил, без дори да засегне с копитата си постелята им.

На другия ден към пладне достигнахме река Марайъс и разположихме лагера си на един горист нос. Следобед хората ни почнаха да секат дървета за строеж на жилища, а Бери и аз възседнахме конете и тръгнахме нагоре по реката на лов. Имахме предостатъчно месо — тлъсти ребра от женски бизон, — но решихме, че за разнообразие няма да е зле да убием някой елен или уапити.

Същия ден, като ловувахме, доближихме онова място, където по-късно стана, „битката на Бейкър“. Така се нарича събитието, а самото място — „бойното поле на Бейкър“. Но тук не бе станала никаква битка, тук бе извършено чудовищно избиване на хора. Ето как се бе случило това. Черноногите пиегани устроили засада на златотърсачи, завръщащи се във Форт Бентън. Убили едного на име Малкълм Кларк, стар служител в Американската компания за търговия с кожи, който живеел с жена си индианка и децата си недалеч от вододела на Бърд Тейл. Впрочем този Кларк бил жесток и невъздържан. В изблик на гняв той жестоко набил един млад пиеган, който живеел при него и му пасял конете. Индианците смятат побоя за голям позор и си отмъщават жестоко, когато най-малко очаквате. Такава съдба сполетяла и Кларк. Младият индианец склонил минаващия наблизо боен отряд да му помогне и убил Кларк. Военното министерство решило, че е дошло време да се спрат грабежите и насилията, и наредило на полковник Бейкър, чиято част се намирала във Форт Шоу, да открие племето на Черната невестулка и накаже индианците. На 23 януари 1870 година по светло войниците достигнали стръмнината, под която лежала обраслата с гора долина на река Марайъс.

Сред дърветата се намирали осемдесет палатки на пиагани, но това не бил кланът на Черната невестулка. Вожд на тази племенна група бил Мечата глава и повече от хората му били приятелски настроени към белите. Полковник Бейкър обаче не знаел това.

Той едва чуто произнесъл на войниците си кратка реч, в която ги призовал да запазят хладнокръвие, здравата да се бият и да не щадят врага. После изкомандувал: „Огън!“ Разиграла се страшна сцена. Малко преди битката мнозина индианци от лагера тръгнали към хълмовете Суийтграс на голям лов за бизони. Ето защо освен вожда Мечата глава и неколцина старци нямало кой да отговори на изстрелите на войниците. Първият залп бил отправен към долната част на палатките. Паднали убити и били ранени много от спящите. Останалите хукнали вън от палатките — мъже, деца, жени, повечето с бебета на ръце — и веднага били покосени. Мечата глава размахвал бясно една хартия, която удостоверявала, че той е напълно достоен човек и че се отнася приятелски към белите, и се затичал към стръмнината, където била командата. Викал на войниците да прекратят стрелбата, молел ги да пощадят жените и децата. Вождът паднал, пронизан от няколко куршума. От четиристотинте души, които се намирали по това време в лагера, оцелели само неколцина. Когато всичко свършило, когато доубили последните ранени жени и деца, войниците натрупали на купчини върху съборените палатки телата на убитите, покъщнината и съчките и ги подпалини.

Бях на същото място няколко години по-късно. Във високата трева и сред храстите се белееха вече оглозганите от вълци и лисици черепи и кости на безмилостно избитите хора. „Как са могли да извършат това? — питах се аз. — Що за хора са били тези войници, които така хладнокръвно са избили беззащитните жени и невинните деца?“ За тяхно оправдание не може дори да се каже, че са били пияни. Не е бил пиян и командуващият ги офицер, не ги е заплашвала никаква опасност. Прицелвайки се хладнокръвно, съзнателно и спокойно, те избили своите жертви, доубили ранените, а после подпалили телата на нещастниците. Но аз няма да говоря повече. Помислете за всичко това сами и се опитайте да намерите подходящото име за хората, извършили тази касапница^[2].

По време на пътешествието нагоре по реката ние видяхме много млади мъжки и женски елени, група уапити — самки и млади мъжки, — но нито веднъж не срещнахме самци от тези видове. На връщане, преди залез-слънце, самците елени почнаха да се отправят от доловете и долчинките към реката. Убихме един едър, тлъст елен. Мисис Бери постави цялата предна четвърт от месото на огнището в палатката. То се пече бавно, в продължение на няколко часа, като трябваше непрекъснато да го върти над огъня. Към единайсет часа домакинята обяви, че месото е готово, и ние не устояхме на изкушението да опитаме печеното, макар добре да си бяхме похапнали по здрач. Еленовото месо бе така вкусно, че много скоро от четвъртината останаха само костите. Не съм виждал по-добър начин за приготвяне на месо: пече се на слаб огън, в палатка, за да няма вятър. Месото се поставя на триножник и докато се пече, от време на време се завърта. Печеното се приготвя бавно, за няколко часа, но резултатът щедро възнаграждава положените усилия.

Нашите хора бързо отсякоха дървета, донесоха необходимите за строежа греди и издигнаха стените на форта, настлаха покрив от пръти и го покриха с дебел пласт пръст.

Готовата постройка имаше осем стаи, приблизително шестнайсет на шестнайсет стъпки. Една от тях служеше за магазин, а две бяха за живеене. В тях имаше грубо иззидани от камък, измазани с глина, но напълно годни за отопление камини с комини. Останалите помещения служеха за складове на стоки и кожи. В стените на търговското помещение пробихме множество малки отвори, през които можеше да се провре цев на пушка. Задната страна на квадратната сграда се охраняваше от шестдюймовото ни оръдие. Смятахме, че мерките, които сме взели за защита, ще накарат и най-дръзките смелчаци добре да си помислят, преди да се решат да нападнат форта. Но алкохолът, разбира се, беше главният артикул в търговията и дори най-опитните хора трудно можеха да предвидят на какво е способна тълпа пияни индианци.

Едва завършихме форта, и ето че дойдоха пиеганите черноноги, разположиха палатките си в дългата широка долина на около миля по-долу от нас. По-голямата част от времето си прекарвах в лагера с един младеж на име Невестулчената опашка и с още един, който имаше странно име — Говори с бизона. Двамата бяха неразделни. Те ме обикнаха и аз — тях. Живееха в нови палатки с хубавичките си млади жени. Веднъж им рекох:

— Толкова сте привързани един към друг, че не разбирам защо не живеете в една и съща палатка. Така ще имате по-малко багаж за прибиране, ще изморявате по-малко коне по време на преходите, ще влагате по-малко труд за събиране на топливо, за издигане и прибиране на палатките.

Говори с бизона се разсмя от сърце.

— Веднага се вижда — отвърна той, — че не си женен. Запомни, приятелю мой — двама мъже могат дълго и мирно да дружат, но две жени — никога. Няма да минат и три дни, и те ще започнат да се карат за нищо и никакво, ще се опитат да намесят в разправиите и мъжете. Ето защо живеем отделено, за да сме в мир с жените си. Сега те се обичат така, както ние двамата с него. За наше щастие си имаме две палатки, две огнища, две отделни покъщнини и траен мир.

Като помислих, разбрах, че са прави. Познавах две сестри, бели… Впрочем това е друга история. Омъжените жени — нито белите, нито индианките — не могат да водят в мир и дружба общо домакинство.

Наслаждавах се на живота в големия лагер със седемстотин палатки, в които живееха около три хиляди и петстотин души. Научих играта на колело и стрела, както и една друга, в която партньорът крие в едната си ръка малка кост; научих дори песента на играчите — тя се пее вечер край огнището в палатката, когато отгатват в чия ръка е костта. Ходех да гледам танците и участвувах в танца „а-син-ах-пес-ка“ — танц на асинибойните. Имайте предвид, че още не бях навършил двадесет години. Бях още момче, и при това може би по-глупаво и по-лекомислено от повечето младежи.

В този танц на асинибойните участвуват само млади, неженени мъже и девойки. По-старите, родителите и роднините бият барабани и пеят песента, която съпровожда този много жив и твърде свободен танц. Жените седят в едната половина на палатката, мъжете — в другата. Започва пеенето, в което участвуват всички. Танцуващите застават един срещу друг, повдигат се на пръсти, после се отпускат на пети, свивайки колене. При това те пристъпват напред, приближават се, после отстъпват, отново се доближават и отново отстъпват, и така много пъти; всички пеят, всички се усмихват, кокетно се гледат в очи. Танцът продължава по няколко часа с чести прекъсвания за почивка, а понякога и за да се похапне и попуши. Но най-интересното настъпва в края на празненството. Редиците на младежите и девойките отново се доближават, изведнъж една от девойките повдига своето покривало или наметка и го хвърля върху своята глава и главата на младежа, когото си е избрала, след което силно го целува. Зрителите избухват в смях, барабаните забиват още по-гръмко, песента става още по-звънка. Редиците отстъпват назад, избраникът има доста смутен вид, всички сядат по местата си. Отплатата за целувката се извършва на следния ден. Ако момичето се харесва много на младежа, той може да му подари един или два коня, но така или иначе е длъжен да направи подарък, макар това да е само медна гривна или мънистена огърлица. Струва ми се, че бях „лесна плячка“ за тези нападателни и може би користолюбиви девойки, тъй като ми покриваха главата и ме целуваха по-често от другите младежи. А на следното утро три-четири девойки идваха с майките си в търговския ни пункт: на една от тях трябваше да се подарят много ярдове пъстра басма, на друга — червено сукно и мъниста, на трета — одеяло. Те просто ме разоряваха, но когато отново се уреждаха танци, аз пак участвувах в тях.

Танцувах, играех хазартни игри, участвувах в конни надбягвания: с една реч, животът ми в лагера не беше нищо повече от низ безгрижни развлечения. По цели часове прекарвах сред жреци и стари воини, изучавах техните вярвания и обичаи, слушах разкази за богове и предания за битки и лов. Посещавах религиозни церемонии, проявявах интерес към патетичните тиради на жреците към Слънцето, когато се молеха за здраве, дълголетие и щастие на своето племе. Всичко това беше необикновено интересно.

Уви, уви! Защо този живот не можа да продължи по-дълго? Защо железниците и гъмжилото преселници наводниха тази чудесна страна и отнеха от стопаните й всичко, заради което заслужава да се живее? Индианците не знаеха нито грижи, нито глад, не изпитваха нужда от нищо. От прозореца си чувам шума на големия град и виждам забързаните, трескави тълпи. Днес е доста студено, но повечето минувачи — и жените, и мъжете — са облечени леко, лицата им са слаби, а в очите им се четат нерадостни мисли. Мнозина от тях нямат топъл подслон срещу бурята, не знаят как да намерят прехрана, макар че са готови да работят с всички сили за осигуряването й. Те са „приковани към колелото на живота“ и нямат друга възможност да се освободят от него освен чрез смъртта. И това се нарича цивилизация!