Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (10)

Девета глава
Сдобивам се със собствена палатка

— Защо не си вземеш жена? — запита ме внезапно Невестулчената опашка една вечер, когато аз и Говори с бизона седяхме и пушехме в неговата палатка.

— Наистина — обади се и другият ми приятел, — защо не го сториш? Имаш право на това, понеже си излязъл победител, дори два пъти. Ти уби индианец кри и си хвана кон от това племе в сражението край Хеъри Кап.

— Вярно, че си хванах кон — отвърнах аз, — много хубав кон. Но ти грешиш за индианеца кри. Нали си спомняш, че той избяга, скри се в боровата гора на Хеъри Кап.

— Не става дума за него — каза Говори с бизона. — Ние знаем, че той избяга. Имам предвид един от падналите в началото на боя, когато всички стреляхме: един висок, с шапка от борсук. Видях раната му. Нашите куршуми не правят такива малки дупки.

Това беше нещо ново за мен. Много добре си спомнях, че няколко пъти стрелях в този воин, но не мислех, че куршумът ми го е довършил. Не знаех дали да се радвам, или да съжалявам за тази случка, но в края на краищата реших, че трябва да се радвам, понеже той би ме убил, ако можеше. Замислих се дълбоко, възстанових в паметта си всяка малка подробност от забележителния ден, но стопанинът на палатката смути размислите ми:

— Питам те защо не си вземеш жена. Отговори!

— Просто никоя няма да се омъжи за мен — отвърнах аз. — Това не е ли достатъчно?

— Киай-йо! — възкликна госпожа Невестулчена опашка и закри уста с длан: така черноногите изразяват почуда или изумление. — Киай-йо! Що за отговор! Много добре знам, че всяко момиче от лагера би искало да стане негова жена. Да не беше този лентяй… — тя нежно стисна ръката на Невестулчената опашка, — само да замине някъде и да не се върне, щях да те склоня да ме вземеш. Ще ходя все подир тебе, докато накрая се съгласиш.

— Мах-ках-кан-ис-ци! — възкликнах аз. Тази пренебрежителна жаргонна дума изразява съмнение в искреността на събеседника.

— Ти самият си мах-ках-кан-ис-ци — възрази тя. — Как мислиш, защо те канят на всички асинибойнски танци, където момичетата обличат най-хубавите си одежди и все гледат да те покрият с наметалата си? Защо според тебе обличат най-хубавите си дрехи за търговския пункт и отиват с майките или близките си там при всеки повод! Не знаеш ли? Аз ще ти кажа тогава: всяка от тях се надява, че ще й обърнеш внимание, че ще изпратиш свой приятел при родителите й, за да направи предложение от твое име.

— Това е вярно — каза Невестулчената опашка.

— Да, вярно е — потвърдиха Говори с бизона и жена му.

Аз се разсмях малко изкуствено и смених темата — попитах закъде ще тръгне бойният отряд на другия ден. Въпреки всичко мислех за предишния разговор. През цялата продължителна зима чувствувах известна завист към моите добри приятели Бери и Дорестия кон, които изглеждаха така щастливи с жените си. Никога не бяха си казали гневна дума, чувствуваше се добрата им дружба и явната им привързаност. Аз виждах всичко това и неведнъж си казвах: „Не е добре мъжът да бъде сам.“ Струва ми се, че нещо подобно пишеше в Библията или може би това бяха думи на Шекспир. Във всеки случай тази мисъл е правдива. Черноногите имат почти същия израз: „Мат-ах-куи тем-еп-и-ни-по-ке-ми-осин“ — „Няма щастие без жена.“

След тази вечер започнах по-често да се вглеждам в девойките, които срещах в лагера и в търговския пункт, и си казвах: „Интересно каква жена би станало от нея? Спретната ли е и кротка, отличава ли се със скромност?“ Ала аз не забравях, че нямам право да взема някое от тези момичета. Не се готвех да остана дълго на Запад, а и моето семейство нямаше да ми прости такъв брак. Близките ми бяха от стар и горд пуритански род. Представях си как ще се ужасят само ако им го спомена.

Обърнете внимание, че дотук все употребявах думата „жена“ вместо „съпруга“. Един жител на прерията винаги казва „жена ми“, когато говори за индианската си половинка. Черноногите се изразяват по същия начин: „нит-о-кеман“, тоест жена ми. Никой от белите жители на прерията не встъпваше в законен брак, ако не се смята за такъв индианският начин да си вземеш жена, като дадеш под формата на откуп определен брой коне или вещи. Първо, тук нямаше човек, който да извърши венчавката, с изключение на случайните странствуващи свещеници йезуити. А освен това белите жители на прерията почти до един пет пари не даваха за отношението на закона по този въпрос. Закон нямаше. Те не бяха и вярващи, повелите на църквата не значеха нищо за тях. Вземаха си индианки и ако жената се окажеше добра и вярна, всичко беше наред. В противен случай се разделяха. При това нито за миг не се замисляха за евентуалните усложнения и задължения, които поемаха. Тяхното верую беше: „Яж, пий и се весели — сега сме живи, а утре ще умрем.“

„Не — казвах си аз често, — не, така не бива. Ходи на лов, ходи на бой, върши каквото си искаш, но не си вземай жена и през есента се върни при своите.“ Така реших да живея, без отстъпления. Но…

Една сутрин жената Кроу и аз седяхме под сянката на навеса, който тя бе направила от две шейни и няколко бизонски кожи. Както обикновено тя украсяваше мокасини с разноцветно боядисани таралежови бодли, а аз старателно почиствах пушката си преди лова на антилопи. Покрай нас минаха две жени — отиваха в магазина с три-четири бизонски кожи. Едната от тях беше девойка на около шестнайсет-седемнайсет години. Не бих я нарекъл красавица, но беше симпатична, доста висока и добре сложена. Имаше хубави, големи, прями и изразителни очи, безупречно бели равни зъби и гъста коса, прибрана на плитка, която стигаше почти до земята. В нея се таеше нещо много привлекателно.

— Коя е тази? — попитах аз жената Кроу. — Коя е тази девойка?

— Не я ли познаваш? Тя често идва тук — братовчедка е на жената на Бери.

Отидох на лов, но той се оказа не много интересен. През цялото време си мислех за тази братовчедка. Вечерта поговорих за нея с Бери. Той ми каза, че баща й умрял, майка й била жрица и момичето се славело с безупречна честност и доброта.

— Искам да си взема тази девойка — рекох аз, — какво ще кажеш?

— Ще видим — отвърна Бери, — ще поговоря с жена ми.

Минаха два-три дена, но никой не спомена за това.

Един следобед мисис Бери ми каза, че мога да взема при себе си тази девойка, стига да обещая винаги да се отнасям към нея добре и с нежност. Съгласих се на драго сърце.

— Отлично — добави мисис Бери, — иди в магазина и й избери шал, платове за рокли, бял муселин. Чакай, недей, сама ще избера всичко каквото трябва и ще й ушия няколко рокли като на белите жени, също като моите.

— Почакай! — възкликнах аз. — Какво трябва да платя? Колко коня? Или пък други неща ще трябват?

— Майка й казва, че никакъв откуп не е нужен, че ти само трябва да удържиш обещанието си добре да се отнасяш към нейната дъщеря.

Да не се иска нищо във вид на откуп за дъщерята, съвсем не беше по обичая. Обикновено на родителите се изпращаха много коне, понякога петдесет или повече. Случваше се бащата да посочи броя на конете, ако ли не, женихът даваше колкото можеше. Нерядко се случваше бащата сам да предложи на някой многообещаващ младеж — добър ловец и смел участник в набези — да му стане зет. В такъв случай конете даваше бащата на момичето, а понякога дори и цяла палатка.

И тъй, дадоха ми девойката. Двамата се почувствувахме неловко, когато една вечер, тъкмо се хранехме, тя дойде със спуснат на лицето воал. Дорестия кон и жена му ни бяха гости. Заедно с Бери и неговата жена те започнаха да се шегуват с нас, докато майката на Бери не сложи край на това. Дълго време се смущавахме един от друг, особено тя. С „да“ и „не“ се изчерпваше почти всичко, което можех да изтръгна от нея. Стаята ми обаче претърпя чудна промяна. Всичко беше спретнато и чисто, дрехите ми — добре изпрани, а „талисманите“ ми — всеки ден грижливо изваждани и окачвани на триножника.

Преди това си бях купил бойно украшение за глава, щит и други предмети, смятани от черноногите за свещени, и никому не доверявах, че не вярвам в тяхната святост. Към тези вещи се отнасях с необходимата тържественост и церемониалност.

Дните минаваха, а младата ми жена ставаше за мен все по-голяма тайна. Искаше ми се да зная какво мисли за мен и вълнува ли я въпросът какво мисля аз за нея. Не можех в нищо да я упрекна: беше винаги акуратна, винаги усърдно се занимаваше с дребните домашни задължения, грижливо следеше за нуждите ми. Ала всичко това не беше достатъчно. Исках да я разбера, за да зная нейните мисли, нейното мнение… Искаше ми се да разговаря с мен, да се смее и разказва разни истории, както често правеше в дома на мисис Бери.

Вместо това, когато влизах, смехът й замръзваше на устните, тя сякаш се сковаваше и затваряше в себе си. Промяната настъпи, когато най-малко я очаквах. Един ден научих в лагера на пиеганите, че се образува боен отряд за нападение срещу кроу. Говори с бизона и Невестулчената опашка отиваха и ме повикаха на пункта, за да се приготвя.

— Нет-ах-ки — казах аз, нахълтвайки в стаята, — давай всичките ми мокасини, няколко чифта чисти чорапи и пемикан. Къде е кафявата ми платнена торбичка? Къде си сложила калъфа на пушката? Ами…

— Закъде се стягаш да вървиш? — това беше първият въпрос, който тя ми задаваше.

— Закъде ли? За боен поход. Приятелите ми отиват и ме викат да ида с тях…

Млъкнах, защото тя изведнъж стана и се обърна към мен, очите й искряха.

— Отиваш на боен поход! — възкликна тя. — Ти, бял човек, тръгваш с шайка индианци тайно нощем по прерията, за да крадеш коне и може би да убиваш нещастни хора, обитатели на прерията! И не те е срам?

— Виж какво — подхванах неуверено, — аз пък си мислех, че ще се зарадваш. Нима индианците кроу не са ти врагове? Обещах и трябва да отида.

— Тази работа е достойна само за индианци — продължи тя, — но не и за един бял. Ти си богат, имаш всичко каквото ти трябва. За онези хартийки, за онова жълто твърдо нещо (златото), дето носиш у себе си, можеш да купиш всичко, което ти потрябва. Би следвало да се срамуваш да дебнеш из прерията като койот! Никой от твоите никога не е правил това!

— Трябва да отида — повтарях аз. — Обещал съм.

Тогава Нет-ах-ки почна да плаче.

— Не отивай — молеше ме тя, — ако отидеш, ще те убият, зная, а толкова те обичам.

Никога не съм бил толкова учуден, просто се смаях. Значи всичките тези седмици мълчание се обясняваха просто с присъщата й плахост, прикриваща нейните чувства. Бях доволен и горд, след като научих, че ме обича, но друга мисъл ме измъчваше: не постъпих добре, като си взех тази девойка и я накарах да се влюби в мен, щом скоро трябваше да я върна на майка й и да си замина за родината.

На драго сърце обещах да не заминавам с бойния отряд. Тогава Нет-ах-ки, постигнала своето, изведнъж почувствува, че се е държала твърде смело, и се опита отново да приеме сдържан вид. На мен обаче не ми харесваше такъв обрат. Хванах жена си за ръката, сложих я да седне до мен и почнах да й доказвам, че не е права, че да се смеем и шегуваме, да бъдем приятели и другари е по-добре, отколкото да прекарваме дните си в мълчание, потискайки естествените си чувства.

Оттогава отношенията ни се промениха.

Не зная правилно ли постъпих, като изложих всичко това на хартия, но мисля, че ако Нет-ах-ки знаеше какво съм написал, би рекла с усмивка „Да, разкажи за всичко. Разкажи за всичко както е било.“ Защото, сами ще се убедите, всичко свърши добре, всичко освен най-последния, истинския край.

Онези, които са чели книгата „Разкази на черноногите“, знаят, че не се допуска Черноногият да се среща с тъща си. Струва ми се, че ще се намерят доста бели, които биха се радвали на такъв обичай в цивилизованото общество. Според черноногите мъжът никога не бива да влиза в палатката на тъща си, а тя не трябва да влиза в дома му, когато си е в къщи. И тъщата, и зетят трябва по всякакъв начин да странят един от друг, да търпят всякакви неудобства, но да избягват срещите. Този странен обичай често поражда смешни положения. Веднъж видях един висок на ръст и достоен вожд да ляга по гръб зад тезгяха, като забеляза, че на вратата се е показала неговата тъща. Видях друг да се хвърля на земята до пътеката и да се покрива с наметалото си, а един път някакъв мъж скочи от стръмен бряг в дълбоката река, с всичките си дрехи и наметалото, когато неочаквано наблизо се показа тъща му. Касае ли се обаче за бял човек, обичаят малко се видоизменя. Като знаеше, че зетят не обръща внимание на това, тъщата се появяваше в стаята или в палатката, където беше той, но не говореше с него. Моята тъща ми харесваше и бях доволен, когато наминаваше. След известно време дори успях да я предразположа да разговаря с мен. Тъща ми бе добра жена, с много твърд характер, много честна и беше възпитала дъщеря си в същия дух. Двете безкрайно се уважаваха. Нет-ах-ки неуморно ми разказваше колко много е направила добрата й майка за нея, какви съвети й е давала, колко жертви е извършила за детето си.