Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (25)

Двадесет и четвърта глава
Вълшебната сила на росомахината кожа

Отседнахме у Невестулчената опашка. Жена му ни постла няколко новоощавени бизонски кожи. Дойдоха гости, после ни поканиха в няколко палатки да отидем да попушим. Късно вечерта, когато завършихме посещенията и вечерите, неразделните Невестулчена опашка и Говори с бизона дойдоха при мен. Когато се събирахме тримата, независимо у кого сме на гости, обикновено изпушвахме по три лули и след това любезно се сбогувахме. Седяхме с часове, пушехме, ако имахме желание, говорехме или мълчахме според настроението си. Жените, ни поднесоха много вкусен пемикан с плодове.

— Приятелю — рече Говори с бизона, когато се нахранихме, натъпкахме лулите и запушихме, — имам за тебе подарък.

— Винаги се радвам на подаръци.

— Да — продължи той, — аз пък ще се радвам да се отърва от този подарък. Искам да го вземеш утре сутринта, за да не се случи нещо, което да ти попречи изобщо да го получиш. Това е кожа от росомаха. Чуй какви патила претеглих заради тази кожа. Първо ще ти разкажа как попадна у мен.

Една сутрин жена ми каза да убия няколко диви овце: трябвали й кожи за рокля. Отвърнах, че тези животни трудно се намират и че по-добре ще бъде да си ушие рокля от кожи на антилопи, които при добра обработка също стават чудесни и много меки. Не, заяви тя, кожата на антилопите не струвала, била неравна — на врата дебела, а на корема съвсем тънка. За рокля ставали само кожи на диви овце, защото били тъкмо такива, каквито трябвало. Опитах се да се изплъзна, като заявих, че щом толкова са й притрябвали, налага се да дойде с мен на лов, за да ми помогне в прибирането на плячката. Мислех си: като чуе това, тя ще реши, че и кожите на антилопите ще свършат работа. Ала се излъгах.

— Разбира се, че ще дойда с теб — отвърна жена ми. — Потегляме утре сутринта.

Реших да се престоря на болен. Но когато се събудих на другия ден, съвсем бях забравил за лова. Станах, измих се добре и похапнах. Когато си спомних, че ще ходя на лов, беше вече късно да се преструвам. Как можех да убедя жена си, че наистина съм болен, когато я бях молил два пъти да ми пече месо? Тръгнахме и изминахме с конете голямо разстояние нагоре по северния склон на Суийтграс. После вързахме конете и продължихме пеша. Трябваше да се изкачим по много стръмен склон. На места боровете растяха така гъсто, че едва смогвахме да се провираме между тях. Другарката ми по лов изоставаше все повече. „Хайде върви по-живо“ — повтарях аз, а тя отговаряше: „Почакай, почакай!“ Когато ме настигаше, дишаше като кон след надбягване, а от брадичката й се стичаше пот. „Приятно нещо е да се ходи на лов за диви овце“ — рекох аз. А тя отговори: „Наистина. Виж колко високо се изкачихме, виждаме прерията далеч на север.“

След това престанах да я дразня, тя се държеше мъжки и се катереше с последни сили. Продължих по-бавно и жена ми ме следваше отблизо. Наближихме върха. Виждал ли си планински връх? Колко тайнствено изглежда той! Когато Старецът създавал света, той оцветил поставените от него там скали в красиви багри: червени, кафяви, жълти и бели. Едни казват, че върховете са щастливо място за лов, други — че ако там застреляш животно, с теб ще се случи нещастие. Докато се изкачвахме, все за това си мислех. Накрая се спрях и заговорих с жена си. Рекох й, че може би ще е по-добре да се върнем, защото, ако убия на това място овца, с нас навярно ще се случи нещастие. Но тя се засмя и ми каза да не ставам глупав.

— Добре тогава — възразих аз, — щом непременно искаш да се смееш, смей се, но си затискай устата с ръка, иначе ще пропъдиш всички животни.

Продължихме да се изкачваме и не след дълго съвсем наближихме върха. Изведнъж видях група диви овце. Всички бяха женски, още малки, имаше само един мъжки на две години. Внимателно се прицелих в него. Той стоеше много близо до мен и тъй като в съседство се намери един клон, опрях на него пушката. Прицелих се много добре право в сърцето на мъжкия и гръмнах. Не зная накъде излетя куршумът, но не улучи, защото не намерихме нито вълна, нито кръв както на мястото, където беше овенът, така и по следите му. След изстрела пред очите ми надвисна облак дим, а когато се разсея, видях как животните се скриха в гората. Много се учудих, че дори не бях ранил овена, макар да се целих дълго и внимателно.

— Сигурно си го ранил — рече жена ми, — да вървим. Навярно ще го намерим мъртъв по-нататък.

Тръгнахме по дирите надолу към гората. Беше лесно да ги следваме, тъй като копитата на овена оставяха отпечатъци, по-широки от тези на овцете. Но не видяхме никакви признаци, че е ранен. Аз и жена ми отново се изкачихме на върха и седнахме на края на голите скали под нисък бор. Мислех си, че може би ще се покажат други овце, ако почакаме мъничко. Ала те не се появиха, макар да ги очаквахме до късно след пладне. Вече се готвехме да си тръгваме, когато се показа една росомаха. Тя се провираше между камъните, бърчеше нос, душеше въздуха, от време на време се покачваше на някой голям камък и се оглеждаше. Росомахата беше много хубава, козината й блестеше на слънцето. Скоро се приближи и когато отново се покачи на един камък, аз я застрелях. Животното се свлече от камъка и почти не мръдна. Накарах жена си внимателно да го одере. Знаех, че кожата ще ти потрябва, за да я прибавиш към онези, с които се сдоби миналата зима. Жена ми каза, че ще я ощави така, че да стане много мека, и ще ти я подарим. И точно тогава почнаха неприятностите. Ножът се изплъзна и жена ми си поряза ръката, още не одрала кожата дори наполовина, та трябваше аз да довършвам работата. След това си тръгнахме за в къщи. Когато стигнахме до конете, вързах кожата отзад за седлото и възседнах коня. Той беше с нос към вятъра, и когато го обърнах, за пръв път подуши миризмата на росомахата. Така се изплаши, че просто побесня. Запръхтя и направи голям скок надолу по склона. Когато докосна земята, аз отхвръкнах от тласъка и паднах право върху някакви камъни. Помислих, че вече се е свършило с мен. Конят ми продължаваше да скача, да рита и пръхти, налетя върху купчинка големи камъни, завря един от предните си крака в тях и го счупи. Веднага щом се поопомних и бях в състояние да ходя, се принудих да се поотдалеча надолу и да застрелям коня. У дома се върнахме късно, защото яздехме коня на жена ми, натоварен с моето седло и с други неща. Сега вече ни беше ясно: убиеш ли животно край цветните скали, ще си навлечеш нещастие. Може би, ако бях застрелял дивия овен, наистина щях да си счупя гърба, когато конят ме хвърли.

Болките от ударените места престанаха едва след няколко дена. Жена ми не можеше да щави кожата на росомахата заради порязаната си ръка и помоли една вдовица да стори това. На другия ден старицата върна кожата.

— Вземете си я — каза тя, — през цялата нощ ми беше зле. Сънувах, че при мен дойде една росомаха и се опита да ме ухапе. В тази кожа се крие лоша сила. Няма да я щавя.

Знаеш ли старата жена Бобър? Да? Тъкмо на нея дадохме след това кожата. Тя рече, че не се бои от росомахи, че магията й е по-силна от тяхната, взе кожата в палатката си и се залови за работа. Очистила месото, намазала кожата с черния дроб и мозъка, сгънала я и я оставила да постои два-три дена. Когато кожата попила както трябва, жената Бобър я очистила и сложила да се суши. И тогава старицата изведнъж за известно време паднала „мъртва“. Когато се върнала към живота, устата й била изкривена на една страна и жената Бобър едва говорела. В такова състояние прекарала почти четири нощи. Разбира се, кожата ни беше върната. Порязаната ръка на жена ми заздравя, тя се залови за работа и завърши щавенето без всякакви премеждия.

Онзи ден тръгнахме насам. Жена ми натовари росомахината кожа и друг багаж на коня; който носеше кожите за палатката. Вечерта, когато спряхме да нощуваме, се оказа, че кожата е изчезнала. Всичко, което жена ми беше сложила в същия вързоп, се оказа на място, нямаше я само кожата. Докато си блъскахме главите как е могло да стане това, при нас дойде млад човек на кон и ни подхвърли кожата.

— Намерих я на пътеката — рече той.

Виждаш каква голяма и лоша сила се крие в тази кожа. Казах, че се готвя да ти я подаря, и ето, подарявам ти я. Казах ти и какво зло ми причини тя. Няма да те коря, ако я хвърлиш в огъня или се отървеш от нея по друг начин. Моля те само едно — избави ни от това зло.

Аз, разбира се, взех кожата. По-късно тя послужи за изработката на много красив килим: в средата му имаше меча кожа, а по края — шест кожи на росомахи.

Сутринта, дълго преди да почнат да прибират палатките, аз и Нет-ах-ки вече седяхме на седлата и пътувахме към къщи. През нощта бе много топло. Скоро след като напуснахме лагера, откъм север задуха слаб вятър, студен и влажен, със силна миризма на горяща трева. Добре знаехме какво означава това: миризмата, подобна на дим, винаги предвещаваше буря от север.

— Творецът на студа е близко — каза Нет-ах-ки, — да побързаме.

Като се огледахме, видяхме, че хълмовете на Суийтграс са забулени от гъста бяла мъгла, която се разстила към юг с невероятна бързина. Скоро ни настигна и обхвана такава мъгла, че не можехме да видим нищо дори на сто ярда пред нас. Потта по конете веднага замръзна. Въздухът се изпълни с дребни кристалчета скреж. Мразът щипеше ушите ни и ние ги покрихме с носни кърпи. Безполезен беше всеки опит да търсим пътя към реката. Отпуснахме поводите и продължихме напред. У дома пристигнахме още преди обед. Вятърът все се усилваше, мъглата изчезна, но вместо нея заваля сняг. Зимата бе дошла.

Скоро започнаха да ни носят първокачествени бизонски кожи. Сега вече имахме много работа: заменяхме кожи срещу стоки и спиртни напитки. В търговията използвахме за удобство медни жетони, всеки жетон заместваше един долар. Индианецът, донесъл бизонска кожа за продан, важно влизаше в магазинчето, след него пристъпваше жена му или няколко жени, които носеха кожите. Обикновено той заставаше на известно разстояние от тях, мълчалив и изпънат, загърнал се с наметало или одеяло, което отчасти закриваше лицето му, а през това време ние разглеждахме кожите и отброявахме жетоните.

Само ако не се нуждаеше от пушка или друга скъпоценна вещ, индианецът даваше на жените част от полученото срещу стоката, а остатъка похарчваше сам, купуваше това, което му хареса: непременно тютюн, обикновено и алкохол.

Щом притъмнееше, търговията замираше. Повечето предпочитаха да заменят кожи сутрин. Не познавах нито един търговец, който да нямаше приятели, ползващи се с предимство. Ние също не правехме изключение. Приятелите ни, понякога по неколцина, идваха заедно вечер и сядаха при нас, пушеха и разказваха какви ли не истории. Ние с интерес слушахме историите и странните им разсъждения.