Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Life as an Indian (The Story of a Red Woman and a White Man in the Lodges of the Blackfeet), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Джеймс У. Шулц. Моят живот сред индианците

Роман

Второ издание

Преведе от английски: Христо Кънев

Редактор: Красимира Абаджиева

Художник: Христо Жаблянов

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Националност американска.

Изд. номер 1189.

Дадена за набор 5.XI.1987 г.

Подписана за печат 26.I.1988 г.

Излязла от печат 26.VIII.1988 г.

Формат 16/60/90

Печатни коли 21. Изд. коли 21.

Усл. изд. коли 19,61 Цена 1.65 лв.

Държавно издателство „Отечество“ — София, пл. „Славейков“ №1

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Тридесет и седма глава
Какво се случи по-късно

Последните стада бизони изчезнаха през 1883 година. Пролетта на 1884 година на кея във Форт Бентън спря голяма флотилия. Сред параходите бяха „Блак Хилс“ и „Дакота“ съдове с големи размери и товароподемност. „Дакота“ пристигаше във форта само веднъж през сезона на корабоплаването, когато Мисури ставаше най-пълноводна от топенето на снеговете в планините. Големите съдове дойдоха за последен път, а и не само големите — плаването приключи и за всички по-малки параходи. Железницата вече беше близко. Тя бе пресякла Дакота и бързо пълзеше по прериите на Монтана. Параходите, които спираха на кея за през нощта и поглъщаха голямо количество дърва, за да се справят с бързото насрещно течение на Мисури, не можеха да конкурират влаковете.

Железницата най-после навлезе в района на Скалистите планини. Клон от нея мина през Форт Бентън, Грейт Фолс, Хелина и Бют, а магистралата пресече хребета на прохода Ту Медисин. С вагоните на железницата от Щатите пристигаха множество емигранти. Старите жители им се присмиваха.

— За какво пристигат тук? — питаха те. — Какво ще вършат тези мъже с бомбета и фини жени?

Скоро всичко стана ясно. Новите пришълци се заселваха в долините и придобиваха право да ползват водите. Те отвориха магазини в градовете и възловите пунктове по пътищата и смъкнаха цените до петцентова база. Съвсем точно връщаха рестото в пенсове. Преди появата на тези търговци макарата конци, а дори и фитилът за лампа вървяха по четвърт цент. Старите собственици на магазини и търговци имаха навика да вършат работата си бавно, с широка ръка и не можаха да удържат позициите си при новия ред. Те не можеха да променят дългогодишните си привички и пришълците постепенно ги изместиха.

Най-много страдаха женените за индианки. Новодошлите ги наричаха презрително „мъже скуо“. Странно, но най-върлите им врагове се оказаха не мъжете, а жените на новите преселници. Те забраняваха на децата си да общуват с децата мелези, а положението им в училищата бе непоносимо. Белите деца ги биеха и ги наричаха с оскърбителни прозвища. Тази омраза към мъжете скуо се пренесе и в областта на политиката. Един от мъжете скуо — разумен, приветлив, безстрашен човек, каквито познавах малцина — бе издигнат за кандидат за поста шериф на областта в листата на партията, която винаги побеждаваше. От всички кандидати на тази партия само той единствен не бе избран. Провалиха го. Белите жени така настояваха пред мъжете и братята си, така бурно протестираха срещу избирането на мъж скуо на какъвто и да било пост, че успяха да „опекат“ поражението му. И мъжете скуо един след друг се преселиха на единственото място, където можеха да живеят спокойно, където нямаше нито един враг на по-малко от сто мили — в резервата. Там се преселиха те, за да доживеят остатъка от дните си. Някога мъжете скуо бяха четирийсет и двама. Сега малко от тях са живи.

Бих искал да поправя разпространеното мнение за мъжете скуо, поне за тези, които познавах. В дните, когато индианците изпадаха в крайна нужда, мъжете скуо раздаваха всичко, което имаха, оставяха само малко бекон и брашно за своите семейства, а имаше моменти, когато някои семейства не притежаваха и толкова, защото вече бяха раздали всичко. Понякога гладуваха заедно с индианците. Пръснатите из резервата мъже скуо си построиха спретнати къщурки и огради за добитъка — всичко това служеше като нагледен урок за индианците. Нещо повече, те помагаха на червенокожите си съседи да строят дървени къщи и конюшни, да прокарват напоителни канали, учеха индианците да орат и работят със сенокосачка. И всичко това се вършеше без всякаква мисъл за заплащане или изгода. Ако се отбиете в дом на черноноги, почти винаги ще видите, че подът е чист, че стъклата на прозорците нямат петънце и всичко е в пълен ред: шевна машина, маса, застлана с хубава покривка, легло, покрито с чисти яркоцветни одеяла, а кухненските съдове и прибори просто светят от чистота. На това ги бяха научили не правителствените инструкторки. Черноногите бяха научили всичко това от скуо, от индианките, омъжени за бели. Виждал съм стотици домове на бели, има ги в изобилие във всеки град, те са толкова мръсни, обитавани от немарливи хора, че трябва да отвръщаш от тях очи с пълна погнуса. Такова нещо не бях срещал у черноногите.

В дните на благополучие при добрия агент, когато имаха много бикове за продажба, черноногите си купуваха мебели, дори хубави килими. Веднъж при мен дойде през онзи период един приятел, седяхме и пушехме.

— Ти имаш книжка с картинки на мебели — рече той, — покажи ми най-хубавия креват от онези в книжката.

Аз взех каталога.

— Ето гледай — показах му една рисунка, — изцяло от месинг, с най-хубавите пружини, цена 80 долара.

— Изпиши го — каза ми приятелят, — искам да имам такъв креват. Та това е цената на два бика, нима е скъпо?

— Има и други легла — продължих аз, — не по-лоши на вид, отчасти месинг и отчасти желязо, те са доста по-евтини.

— Не! — възкликна той. — Старецът Пера на опашка минават над хълма си купи креват за петдесет долара. Аз искам да имам от най-хубавите.

Не зная какво биха правили черноногите при сключването на договорите с правителството, ако нямаше сред тях мъже скуо, как щяха да се избавят и от агентите, за които е по-добре да не споменавам. Тъкмо мъжете скуо се бориха за черноногите и изнесоха на плещите си цялата тежест на борбата. Зная, че един от агентите бе заповядал на своята полиция да убие веднага щом срещне мъжа скуо, който бе съобщил във Вашингтон за кражбите на агента; зная, че други агенти изгонили мъже скуо от резервата, отлъчвайки ги от семействата им само защото открито говорели за тъмните машинации на агентите. Ала понякога постът на агент бе заеман от добри, честни, способни хора, при които индианците възстановяваха в известна степен изгубеното благополучие. За съжаление такива хора оставаха за кратко време на длъжността си. При смяна на правителството новите власти винаги ги уволняваха.

Но едно нещо мъжете скуо не успяха да осъществят: те не можаха да избавят резервата от стадата на скотовъдните крале. Тези важни хора установяваха „взаимно разбирателство“ с някои агенти, а понякога и с много влиятелни политически дейци. Стадата на скотовъдните крале оставаха в резервата, размножаваха се и похабяваха сочните пасбища. Повечето индианци и мъже скуо грижливо пасяха малките си стада на подходящо място, колкото може по-близо до дома. Ала неизменно два пъти годишно — през пролетта и есента — устройваха събиране на стадата за дамгосване и тогава в резервата настъпваше истински пожар. Трийсет-четирийсет бързи ездачи връхлитаха върху малкото индианско стадо. Част от подгоненото стадо се смесваше с индианското, но ездачите не спираха, за да отделят чуждия добитък — нямали време за това. Те гонеха говедата в отдалечен пункт, в ограденото място за дамгосване, и собственикът на малкото стадо завинаги изгубваше по-голяма или по-малка част от добичетата си. Най-сетне, както ми казаха, индианците настояли пред управлението южната и източната страна на резервата да се заградят с огради, надявайки се, че чуждият добитък няма да може да прониква на индианската територия и само собствените им говеда ще останат там. Не било необходимо да се огражда западната и северната страна, защото за западна граница на резервата служат Скалистите планини, а за северна — канадската гранична линия. Построяването на оградата струвало 30 000 долара, а по-късно скотовъдците крале получили разрешение да пасат 30 000 глави добитък на оградената територия.

Краят на черноногите едва не настъпи миналата зима[1]. Управлението за индианците постанови, че трудоспособните ще бъдат лишени от дажби. В тази гола местност няма никакви шансове човек да получи работа, понеже говедовъдните ферми не са много и са далеч една от друга. Дори ако някой успее да си намери работа за три месеца през лятото — нещо почти невъзможно, — припечеленото в никакъв случай не ще стигне за издръжка на семейството му през цялата година. През януари един мой приятел ми писа: „Днес бях в резервата и посетих много от старите си приятели. В повечето домове храната е съвсем малко, почти никак; хората тъжно седят край печката и пият горски чай.“ Бери и аз се преселихме в резервата заедно с другите стари жители. Продадохме Форт Конрад. Бери купи правата и стоката на търговеца в резервата — това му струваше триста долара.

Наумих си нелепата мисъл, че искам да стана овцевъд. Намерих добри водоизточници и ливади на около дванайсет мили над Форт Конрад, построих няколко солидни кошари и хижи, издигнах големи купи сено. Говедовъдите обаче изгориха стопанството ми. Мисля, че постъпиха правилно, защото откритите от мен извори бяха единствените на много мили наоколо.

Оставих черните развалини и последвах Бери. Добре, че говедовъдите изгориха и къщата ми, тъй като благодарение на това мога да кажа с чисто сърце, че не съм вземал участие в опустошаването на някога прекрасните прерии на Монтана.

Построихме си с Нет-ах-ки дом в една чудесна долина, където растеше висока, сочна трева. Строихме го дълго. В планините, където сечах дървен материал за къщата, се живееше чудесно в палатка под величествените борове и с мъка се откъсвахме по за два дена, за да откараме в къщи каруцата с материала. В гората ни отвличаха от работа множество приятни неща. Брадвата стоеше подпряна на някой пън в течение на дълги мечтателни дни. Ходехме да ловим пъстърва, проследявахме елени, мечки, или просто седяхме край палатката, заслушани в шума на вятъра, наблюдавахме катеричките, които отмъкваха остатъците от нашата закуска, или внезапно появилите се, пристъпващи важно глухари.

— Какъв покой цари тук — рече веднъж Нет-ах-ки, — колко прекрасни са боровете, нежните цветя, израсли по влажните, сенчести места! И все пак има нещо страховито сред големите гори. Хората от моето племе рядко се решават да навлизат сред тях самички. Ловците винаги тръгват за гората по двама или по трима-четирима, а жените, когато трябва да секат пръти за палатки, ходят на големи групи и винаги вземат със себе си мъже.

— Но от какво толкова се страхуват? — попитах аз. — Не разбирам от какво има да се боят.

— Причините са много — отвърна тя. — В гората лесно може да се притаи враг и да те убие, без самият той да рискува нещо. И друго — казват, че в тези високи, обширни и тъмни гори живеят духове. Те следвали ловците, вървели крадешком край тях или пък отпред. Наистина са тук, защото понякога настъпват съчка и се чува пукане или падащите листа шумолят под краката им. Някои казват, че дори са ги виждали да надзъртат иззад далечните дървета. Имали страшни, широки лица с големи зли очи. Понякога дори ми се е струвало, че вървят по петите ми. Но макар ужасно да се страхувам, продължавам да слизам долу при ручея за вода. Най-много се боя, когато отидеш далеч в гората и престана да чувам ударите на брадвата ти. Спирам се и се ослушвам. Ако отново започнеш да сечеш, тогава значи всичко е наред и продължавам да си гледам работата. Ала ако за дълго настъпи тишина, почвам да се боя — сама не зная от какво, от всичко: от неясната сянка в далечината, от вятъра, който люлее върхарите; той сякаш шепне нещо неразбираемо. Ох, така се плаша и тихичко тръгвам към тебе да видя там ли си още, не ти ли се е случило нещо…

— Чакай, как така? — прекъснах я аз. — Никога не съм те забелязвал.

— Да, не си. Идвам към теб много тихо, много предпазливо, досущ като някой от духовете, за които хората разказват, и те откривам. Ти или седиш на някой дънер, или лежиш на земята и пушиш, постоянно пушиш. Тогава, успокоена, се връщам назад също тихо, както съм и дошла.

— Защо тогава, когато си идвала при мен, не си се приближавала повече и не си сядала да поговорим?

— Ако направех това — отговаряше жена ми, — ти още по-дълго щеше да седиш, без да вършиш нещо, да пушиш и разговаряш за онези неща, за които вечно мечтаеш и мислиш. Нима не знаеш, че лятото вече свършва? А аз така искам да видя нашия дом построен! Искам да си имам свой дом!

След такъв разговор известно време работех по-усърдно с брадвата, а после пак се отпусках, пак идваха дни на безделие, на разходки край ручея или по суровите планински склонове. Ала преди да падне първият сняг, нашият скромен дом беше готов и обзаведен. Бяхме доволни.

Следващата пролет след кратко боледуване умря майката на Нет-ах-ки. Когато завиха тялото на покойната с одеяла и бизонски кожи и здраво ги завързаха с кожени ремъци, Нет-ах-ки ми каза да приготвя ковчег. На сто и петдесет мили наоколо не можеше никъде да се купят дъски, но отците йезуити, построили недалеч от нас мисия, щедро ми дадоха нужния материал и аз сковах дълъг сандък, висок повече от три стъпки. После попитах къде да изкопая гроб. Нет-ах-ки и роднините й изпаднаха в ужас.

— Как — възкликна жена ми, — да погреба майка си в яма, в черната, тежка, студена земя? Не! Агентът забрани да се погребват мъртвите по дърветата, но не спомена, че не може да се оставят умрелите в ковчези на земята. Откарай сандъка на склона, където лежат останките на Червения орел и другите наши роднини, а после ние всички ще тръгнем подир тебе в друг фургон.

Направих както ми заръча тя, и като изминах по долината около половин миля, извих по склона нагоре към онова място, където на малка равна площадка вече стояха към половин дузина грубо сковани ковчези. Измъкнах ковчега от фургона и го оставих недалеч от другите, след това изравних мястото около него. В този момент при мен дойдоха и останалите, приятелите и роднините, сред тях и трима мъже, роднини на покойната. За пръв и последен път видях мъже да присъствуват на погребение. Те винаги оставаха в палатката и скърбяха там за покойния. Присъствието на мъжете показваше с каква голяма любов и уважение се ползваше майката на Нет-ах-ки.

От момента на смъртта на майка й Нет-ах-ки не спеше, не вкусваше храна и постоянно плачеше. Тя настоя последния обред да изпълним само двамата. Пренесохме завитото тяло и го положихме в големия сандък внимателно, а после отстрани и край краката пъхнахме торбички, малки торбички от сурова кожа с игли, шила, конци и всякакви нещица и дреболийки, които покойната така грижливо бе пазила. Вдигнах и сложих на мястото им двете дъски, които служеха за капак. Сега вече плачеха всички, дори мъжете. Допрях гвоздей в дъската и го забих наполовина. Как ужасно кънтяха ударите на чука, отеквайки в големия полупразен сандък. До този момент се държах, но студеното, рязко, осквернително чукане ме разстрои. Захвърлих инструмента, седнах и въпреки усилията ми да се сдържа, заплаках като всички останали.

— Не мога — повтарях аз, — не мога да забивам гвоздеите.

Нет-ах-ки дойде при мен, седна, опря се на рамото ми и протегна треперещите си ръце към моите.

— Нашата майка — изрече тя най-сетне. — Нашата майка! Помисли си: ние никога, никога вече не ще я видим. Защо трябваше да умре толкова рано?

Един от мъжете излезе напред.

— Вървете си и двамата в къщи, аз ще закова дъските.

В настъпващия здрач ние с Нет-ах-ки тръгнахме към къщи. Когато пристигнахме, разпрегнахме конете и ги пуснахме да пасат. После влязохме в притихналия дом и си легнахме. След нас се прибра вярната и винаги добра жена Кроу. Чувах я да разпалва огъня в кухненската печка. Тя внесе лампата, после чай и няколко порязаници хляб с месо. Нет-ах-ки вече спеше. Като се наведе над мен, жената Кроу прошепна:

— Бъди сега към нея още по-добър отколкото преди, синко. Тя изгуби такава мила майка! Друга тъй мила няма на земята. Тя завинаги ще й липсва. Отсега нататък ти трябва да бъдеш за Нет-ах-ки и мъж, и майка.

— Ще бъда — отговорих аз, като й хванах ръката. — Знаеш, че ще бъда.

Тогава тя излезе от стаята и се отдалечи също тъй тихо, както се беше появила. Много, твърде много време мина, докато Нет-ах-ки възвърне присъщата си живост. Дори няколко години след това тя често ме будеше нощем и плачешком ме молеше да поговорим за майка й.

 

 

Щом релсите на железопътната магистрала вече са пресекли страната, която според Голямото Езеро огнените фургони никога нямаше да осквернят, тогава, мислех си аз, и ние можем да пътуваме с тях. Бе необходимо доста време обаче, за да убедя Нет-ах-ки да се реши да пътува с железницата. Когато заболя сериозно, аз я склоних да се прегледа при един прочут лекар, който живееше в близкия град. Този човек беше направил много за мен. Една сутрин се настанихме в задния вагон на влака и потеглихме на път. Нет-ах-ки седеше до отворения прозорец. Когато минавахме по един мост, построен над дълбок каньон, Нет-ах-ки погледна надолу, извика уплашено и падна на пода, като закри лицето си. Аз я настаних отново на мястото й, но тя не можа веднага да се успокои.

— Дъното изглеждаше така страшно далече — рече жена ми, — че ако се беше счупил мостът, всички щяхме да загинем.

Аз я убедих, че мостовете не могат да се чупят и че хората, които ги строят, знаят колко трябва да издържи мостът. Оттогава Нет-ах-ки престана да се страхува. Харесваше й бързото, плавно движение на влака, а любимото й място в хубаво време стана откритата задна платформа на последния вагон.

Не бяхме пътували и петнадесет минути, когато изведнъж се сетих, че съвсем не съм помислил за едно нещо. Като погледнах седящите наоколо дами, облечени в добре ушити от скъпи платове дрехи и с разкошни шапки, аз разбрах, че Нет-ах-ки със своето облекло е жена от съвсем друг свят. Тя носеше проста памучна рокля, шал и пикетена шапка с козирка отпред и отзад. Всичко това се смяташе в резервата за много шик, както някога във Форт Бентън по време на търговията с бизонски кожи. За мое учудване няколко дами от вагона отидоха при Нет-ах-ки да си побъбрят и се държаха съвсем мило. Тези разговори много зарадваха, дори развълнуваха малката ми жена.

— Не мислех — рече ми тя, — че белите жени ще пожелаят да разговарят с мен. Мислех, че те до една мразят индианките.

— Доста от тях действително ги мразят — отвърнах аз, — но тези жени са други. Майка ми е също като жените, които разговаряха с теб. Обърна ли внимание на роклите им, — добавих аз, — трябва да се обличаш като тях. Радвам се, че ще пристигнем в града вечерта. Ти трябва да се облечеш като тях, преди да отидем в болницата.

Влакът пристигна в града по разписание и аз бързо поведох Нет-ах-ки към един файтон, настаних я в него, а от файтона минахме през задния вход в хотела и нагоре по стълбите, до стаята, която бях поръчал телеграфически. Понеже бе събота вечер, магазините бяха още отворени. Намерих в универсалния магазин една продавачка, която дойде с мен в хотела, за да вземе мярка на Нет-ах-ки. След час моята малка жена беше вече облечена в блузка, пола и изящно палто за път. Как се радваше на тези дрехи и как се гордеех с нея! Няма нищо, мислех си, което да е достатъчно хубаво за тази вярна жена, чиято доброта, нежност и вродено благородство греят в очите й.

Вечеряхме в стаята. Изведнъж си спомних, че бях забравил нещо — шапка, — и излязох да й купя. Във фоайето на хотела срещнах познат художник и го помолих да ми помогне в избора на тази важна част от облеклото. Прегледахме, ако не се лъжа, около петстотин и накрая се спряхме на една шапчица от кафяво кадифе с черно перо. Занесохме я горе, в стаята, и Нет-ах-ки я премери. „Малка е“ — решихме всички. Трябваше да се върнем обратно за друга шапка. Но очевидно нямаше по-голям размер и аз не знаех как да постъпя.

— Не приляга добре — обясних на продавачката, — не става. — Повдигнах шапката и я нахлупих.

Продавачката ме погледна с почуда.

— Какво говорите, драги господине! — възкликна тя. — Жените не носят шапките си така. Те ги слагат съвсем леко и ги закрепват за косите си с големи игли, игли за шапки.

— А, тъй ли било, сега разбирам — рекох аз, — тогава дайте ми шапката, но и игли. Вече, разбира се, всичко ще е наред.

Това обаче не ни се удаде така лесно, защото Нет-ах-ки носеше косите си сплетени на две дълги плитки. Шапката не можеше да се прикрепи, ако не се съберяха косите на кок отгоре, а с това тя, разбира се, не се съгласяваше. Пък и аз не го исках. Харесваха ми дългите й гъсти коси, които падаха ниско под кръста.

— Измислих! — рече приятелят ми, който беше и известен каубой. — Трябва просто да се пришие късче гумена лента като на сомбрерото. Ще я пъхнем под плитките и готово.

Вече затваряха магазина, когато най-сетне се сдобих с гумичка, конци и игла, и Нет-ах-ки седна да зашива ивичката. Шапката прилегна добре. Тя едва ли можеше да падне от главата й. Изморени и прежаднели, двамата с художника отидохме да търсим нещо газирано, а Нет-ах-ки си легна. Когато се върнах, излезе, че съвсем не е имала намерение да си ляга.

— Не е ли чудесно! — забъбри тя. — Тук има всичко, каквото пожелаеш. Просто натискаш онова черно нещо и веднага идва някой да изпълни поръчката ти — да ти донесе вечеря, вода, каквото искаш. Завъртиш крана — и готово, ето ти вода. С едно завъртане се пали и светкавицата-лампа или пък угасва. Чудесно, чудесно! Бих живяла в града отлично.

— Нима тук е по-добре, отколкото в славната ни палатка от онова време, когато се скитахме из прерията и построявахме лагерите си на същото това място, където сега се намира градът?

— О, не, не, това не прилича на отлетялото минало. Онова време си отиде. Щом сме принудени да вървим по пътя на белите, както казват вождовете, да вземем тогава най-хубавото. А тук нали е чудесно?

На сутринта отидохме в болницата. Сестрите настаниха Нет-ах-ки. Тя веднага ги обикна. По-късно дойде и докторът.

— Ето го — рекох аз — този, който ме спаси.

Нет-ах-ки седна в леглото и хвана ръката му с две ръце.

— Предай му — помоли ме тя, — че ще бъда послушна и търпелива. Каквото и горчиво лекарство да ми даде, ще го приема, каквато и болка да ми причини, няма да викам. Кажи му, че искам по-скоро да оздравея.

— Нищо страшно няма, хирургическият нож тук дори не е нужен — рече докторът. — Една седмица на легло, малко лекарства и тя ще си тръгне за в къщи съвсем здрава.

Това бяха приятни думи за Нет-ах-ки, когато дойде в съзнание. От хлороформа не й стана зле и тя си остана от сутрин до вечер весела като пойна птица. Сестрите и болногледачките непрекъснато идваха да си поговорят и да се пошегуват, а когато не бях там и нямаше кой да служи за преводач, все някак се разбираха. Нет-ах-ки умееше да им покаже какво мисли. По всяко време на деня дори долу, в хола, се чуваше веселият й смях.

— Нито веднъж досега — каза старшата сестра — не съм виждала такава весела, естествена, щастлива жена. Имали сте щастие, сър, да си намерите такава жена.

После настъпи щастливият ден, в който можахме отново да си тръгнем за в къщи. Дълго време след това Нет-ах-ки все говореше за чудесата, които бе видяла. Вярата й в лечителите черноноги — мъже и жени — изчезна и тя без колебание го заявяваше. Разказваше за поразителното умение, с което докторът оперирал пациентите и те оздравявали, за чудесната му светкавична лампа (рентгена), с помощта на която можело да се гледат през кожата и мускулите костите на човека, целият му скелет. Племето се заинтересува от тези разкази, отдалеч идваха хора да я слушат. След това мнозина страдащи от най-различни болести тръгнаха за голямата болница при нашия доктор, с пълна вяра във възможността да бъдат излекувани.

Спомням си как на връщане от болницата видяхме мъж и две жени да товарят сено на една каруца. Мъжът стоеше в каруцата, а жените му подаваха сено с вилите, без да обръщат внимание на силния пек. Малката ми жена се учуди и възмути.

— Никога не съм мислила — каза тя, — че белите мъже могат така лошо да се отнасят с жените си. Черноногите не са така жестоки. Почвам да проумявам, че животът на белите жени е далеч по-тежък от нашия.

— Имаш право — отвърнах аз, — повечето от бедните бели жени са робини: те трябва да стават в три-четири часа сутринта, да приготвят храна три пъти на ден, да шият, кърпят и перат, да мият пода, да работят в зеленчуковата градина, а когато настъпи нощта, едва имат сили да се довлекат до леглото. Как мислиш, ти би ли могла да вършиш всичко това?

— Не — отговори ми тя, — не бих могла. Иска ми се да знам затова ли белите жени толкова ни мразят — защото им се налага да работят много, докато ние имаме толкова свободно време и можем да си почиваме, да ходим на гости или да яздим из прекрасната прерия? Нашият живот, разбира се, е по-добър. А ти… щастлив е бил денят, в който си решил да ме направиш своя малка жена.

Течаха безгрижните години на живота ни с Нет-ах-ки. Стадото ни непрестанно растеше, два пъти в годината го откарваха за дамгосване заедно с останалия добитък на резервата. Бях прокопал два напоителни канала и сеех трева за сено. Работата не беше много и всяка есен отивахме или до Скалистите планини с приятели, или по железопътната линия до по-далечни места. Друг път седяхме в лодка и бавно слизахме по течението, отсядахме в палатка на брега на Мисури, на 300–400 мили от Форт Бентън. Пътуването по вода обичахме може би най-много. Винаги примамливото буйно течение, мрачните скали, обраслата с красива гора безмълвна долина — всичко това криеше в себе си особена прелест, каквато не притежаваше никое кътче в планините. През време на едно такова пътешествие по реката Нет-ах-ки се оплака от остри болки в краищата на пръстите на дясната ръка.

— Това е просто ревматизъм — рекох аз, — ще мине.

Ала се излъгах. Болката ставаше все по-силна и ние, като оставихме лодката в устието на река Милк, взехме първия влак, който отиваше за града на нашия доктор. Отново се озовахме в болницата, в предишната стая. Същите добри сестри и болногледачки наобиколиха Нет-ах-ки, опитвайки се да й облекчат болките, станали вече мъчителни. Дойде докторът, напипа пулса, извади слушалката и зашари с нея, докато накрая я задържа на врата до ключицата. Дълго слуша в тази точка и аз се обезпокоих.

„Това не е ревматизъм — помислих си аз, — навярно сърцето не е в ред.“

Докторът нареди нещо на болногледачката, а сетне се обърна към Нет-ахтки:

— Не падай духом, малката, ще те спасим.

Нет-ах-ки се усмихна. После задряма под въздействието на сънотворното лекарство. Излязохме с доктора от стаята.

— Скъпи приятелю — рече ми той, — този път малко мога да направя. Може би ще живее още година, макар и в това да се съмнявам.

Единайсет месеца правихме всичко, което можехме, но ето че един ден моята вярна, любима, добросърдечна малка жена почина и аз останах сам. Денем мисля за нея, нощем я сънувам. Бих искал да вярвам, да мисля, че двамата отново ще се срещнем на другия бряг.

Бележки

[1] Става дума за 1906 година. — Б.пр.