Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (34)

Тридесет и трета глава
Крии и Ред-ривъри

Отново сме си у дома, във Форт Конрад. Нет-ах-ки и аз обичахме това място много повече от всички други места, където бяхме живели. Реката, ромонеща и бълбукаща под прозореца, прелестните зелени горички и обраслите с трева речни низини, постепенно издигащият се склон на долината, стаята ни, грубо построена от дебели трупи, хладна през лятото, а зиме топла и осветена от пламтящия в камината огън — какво повече от това можеше да се желае!

— Никога не ще заминем оттук — рече Нет-ах-ки, — ще си живеем в този дом спокойно и уютно.

Ала аз отвърнах както някога, че не можем винаги да постъпваме както ни се иска, че след няколко седмици или месеци навярно ще се наложи да тръгнем на лов за бизони.

Бери извърши през май обиколка на местността, където се въдеха бизони. Когато се върна, почнахме да се готвим за установяване на търговски пункт на Мисури — мястото се наричаше Каръл и беше на сто и петдесет мили под Форт Бентън. Съдружниците Стийл и Броудуотър, собственици на голямото транспортно предприятие „Даймънд Р.“, бяха построили пункта преди няколко години с намерение да превозват оттук пристигащите с параходните товари направо за Хелина, но по редица причини проектът пропадна и издигнатите от тях постройки отдавна се бяха свлекли в настъпващата към брега река. Избрахме това място, защото е разположено на юг от планините Литъл Роки и на север от планините Сноуи, от него тръгваха хубави коларски пътища и най-главното, то, изглежда, се намираше в самия център на областта, където още имаше бизони. Изпратихме един верен индианец на север, в Канада, да извести на черноногите и блъдите за нашето намерение и те се съгласиха да слязат по реката в същия район при първа възможност. Същото казаха и най-близките ни съседи — пиеганите. Разчитахме на голяма търговия и както се оказа, не бяхме сгрешили.

В началото на юли 1880 година Бери, жената Кроу, Нет-ах-ки и аз се качихме във Форт Бентън на парахода „Ред Клауд“.

С нас пътуваше и французинът мелез Ели Гардипи, най-добрият стрелец с пушка, най-добрият ловец на бизони и изобщо най-добрият от всички ловци, които познавах. Той беше висок шест стъпки и два инча. Никога не съм срещал човек, който би могъл да крачи или тича редом с него. Гардипи имаше бели дробове и мускули с необикновена издръжливост. В устието на Джудит видяхме бизони, те изпълваха речните долини, реката изглеждаше черна от преплуващите я стада — едни отиваха на север, други на юг. Видяхме и стари елени, уапити и антилопи, а по голите скали и хълмове — много диви овце. Гледката на толкова много животни радваше окото и предизвикваше почуда у новодошлите. Те се втурнаха за оръжието си — пушки, сачмалийки и мънички пистолети, — но капитанът забрани да се стреля. Но сподели с Гардиди, че би похапнал печено филе от дива овца, и разреши да се убие една. Скоро съзряхме чудесен стар самец, застанал край билото на един хълм и загледан в нас. Животното се намираше на не по-малко от триста ярда от парахода. След миг отекна трясъкът на изстрела от пушката на Гардиди и овенът рухна от височината, затъркаля се надолу и със силен плясък бухна в реката. Капитанът даде заден ход с голямото кърмово колело и зачака трупът да доплава до борда. Веднага след това моряците го изтеглиха на палубата. Едва ли друг път съм бил свидетел на по-трудна за поразяване цел. Новаците се събраха около Гардипи и се втренчиха в него, отворили уста от изумление.

Пристигнахме в Каръл привечер. На борда имаше тонове наши стоки. Моряците с поразителна бързина разтовариха всичко. Обозът на Бери с волските впрягове бе пристигнал преди нас по суша и работниците бяха построили просторна дървена къща с две стаи. Едната бе предназначена за кухня, а другата — за столова. Веднага се настанихме и жените приготвиха вкусен обед.

Към средата на септември фортът беше вече добре подготвен за зимата. Построихме голям дървен магазин със склад — 40 на 125 стъпки, — помещение за опушване на бизонски езици и спални. Както ни бяха обещали, от север пристигнаха черноногите и блъдите, а малко след тях пристигнаха и около две хиляди канадски крии начело с вожда си Голямата мечка.

Дойдоха с нескопосаните си, скърцащи двуколки без шини и много ред-ривъри — мелези между крии и французи или англичани. Очевидно не ни заплашваше липса на купувачи. Един търговец конкурент бе открил преди нас малко магазинче на около двеста ярда по-нагоре по реката. Той никога преди това не бе търгувал с индианците, но се хвалеше с успехите си в Щатите и говореше, че скоро ще ни отнеме всички клиенти, макар да нямал такъв голям запас от стоки. Когато на срещуположния бряг се появиха черноногите, той отиде при тях и покани вождовете на обед. Те седнаха при него в лодката и преминаха реката, ала веднага щом стъпиха на брега, тръгнаха веднага към нашия пункт, където ги чакаше добре познатата им радушна среща.

Трудно можете да си представите по-огорчен човек от този търговец. Преди да свърши зимата, той преглътна и други огорчения.

Северните черноноги бяха приятели с криите, до известна степен тези племена са свързани със смесени бракове. През цялата зима лагерите им бяха близко един до друг.

Блъдите обаче не бяха в такива дружески отношения с тях и ходеха на лов южно от реката в подножието на планините Сноуи. Вождовете на блъдите и на криите сключиха един вид примирие, споразумявайки се поне през тази зима да нямат стълкновения. Но пиеганите не искаха да срещат старите си врагове и ловуваха в местността на запад от нас, като от време на време пращаха боен отряд, за да убиват крии и им отнемат стада коне. Криите не търгуваха с нас.

Нет-ах-ки и жената Кроу проявиха силно недоволство, когато видяха прииждащите от север крии.

— С какво право — питаше жената Кроу — идват тук? Войниците трябваше да ги прогонят обратно сред техните обрасли с храсти блата. Неправилно е да се разрешава на крии да убиват бизони и друг дивеч, който принадлежи на нашето племе.

— Това са кучета, които ядат кучешко месо! — възкликна Нет-ах-ки. — Ако мислиш да поканиш вождовете им на обед — обърна се тя към мен, — намери си някой друг да се занимава с храната, защото аз няма да я готвя!

И Нет-ах-ки удържа на думата си. Като видях как се гневи, аз намерих едно семейство полукръвни англичани, което се нагърби с обслужването на гостите. Нет-ах-ки бе изгубила във войната против криите брат и чичо — не можех да я виня за отношението й към това племе. Пиеганите винаги са побеждавали криите, защото бяха по-смели, по-добре въоръжени и по-ловки ездачи. Някога се бяха сражавали с криите там, където сега се намира град Летбридж, в провинция Албърт. В тази битка загинали двеста и четирийсет крии, а много други се удавили при опит да се спасят, като преплуват реката.

Не мога да обясня защо, но и аз изпитвах дълбока ненавист към племето кри. Може би поради факта, че враговете на Нет-ах-ки естествено бяха и мои врагове. Срам ме е да призная, че ги ненавиждах и презирах — външния им вид, привичките им, дори техния език. Скоро научих няколко техни думи, с които обозначаваха разни предмети в търговията, ала за нищо на света не ги употребявах, преструвах се, че не ги разбирам и ги карах или да говорят на езика на черноногите, познат на повечето от тях, или с помощта на жестовете. Вождът им Голямата мечка беше нисък, широкоплещест с груби черти и малки очички. Косата му сякаш никога не бе виждала гребен. Не успях да науча защо им бе станал вожд. Ясно личеше, че не притежава дори средни умствени качества, а военните му заслуги не можеха да се сравнят и с тези на посредствен воин от черноногите.

Още по-неприятни от криите ми бяха полукръвните им братя — мелези между французи и крии — ред-ривърите. Те не бяха мургави, а съвсем тъмнокожи, същински негри, и отгоре на всичко ходеха с черни дрехи — и жените, и мъжете. Мъжете носеха яркочервен колан на кръста. А на жените дори кърпите за глава бяха черни. При това мъжете носеха по отвратителен начин косите си — режеха ги току над раменете, така че косата покриваше от всички страни глава като огромна грива. Ала аз ги ненавиждах не толкова заради външния им вид, колкото заради навиците и привичките им. Те ядяха кучета, преструваха се на верни и ревностни християни, а всъщност от всички прерийни обитатели те бяха най-долните лъжци и крадци. Мразеха американците, мразеха и англичаните и така ни ругаеха на отвратителния си завален френски, че един ден не можах да изтърпя предизвикателството. Прескочих тезгяха и ударих едного, един тип на име Амиот. Нанесох му силен удар в челюстта и той се просна на пода.

— На ти, задето ругаеш така мръсно всички ни! — процедих аз. — Да не съм чул вече такива думи в моя магазин! А ако имаш нещо против, ти и другите като теб, идете, въоръжете се и заповядайте тук.

Колкото и да е странно, търговията ни никак не пострада от тази свада. Хората, които бях наругал, останаха наши клиенти, при това съвсем се укротиха.

Луи Риел! Колко добре и същевременно колко малко познавах този водач на въстанието на ред-ривърите от Канада в 1885 година! Риел беше хубавец, макар искрящите му черни очи да не гледаха съвсем уверено. Той имаше вежливи маниери — още на трийсет-четирийсет ярда ще свали широкополото си сомбреро с внушителен жест и ще приближи с поклони и усмивки, заливайки те с поток комплименти. Получил бе добро образование. Йезуитите го готвели за свещеник, но някакви простъпки попречили за ръкополагането му. Мисля, че тъкмо тази образованост беше причина за поражението му — той надцени себе си и силата си. Все пак не можех да реша дали Риел наистина вярваше в делото си и в това, че може да поправи злините, нанесени на „неговото угнетено и измамено племе“, както се изразяваше, или пък бе замислил тази свада с надежда канадското правителство да го откупи и да си живее в богатство. Възможно е и в оценката на Риел за самия него, за неговото племе и лично положение да се беше проявила неуравновесеността му. Той изникна сред нас, когато дойдоха ред-ривърите от северните прерии, и спечели разположението на Бери благодарение на изключителното си умение да говори гладко и убедително. Той искаше да получи от нас стоки на кредит, за да търгува в своя лагер, и ние му ги дадохме. В продължение на почти две години Риел имаше при нас открита сметка. Сметката му и сега е открита, защото той замина — изчезна една нощ, като остави дълг от седемстотин долара.

— Е — утеши се Бери, — ние с него сме квит: поклонил ни се е сигурно седемстотин пъти, а аз смятам, че такива величествени и ниски поклони струват приблизително по долар парчето.

„Знаеш ли — каза ми веднъж Риел, — моите хора са досущ като децата на Израил — те са преследвана раса, лишена от наследство. Ала аз ще излича сторените им неправди, ще извоювам за тях справедливост от тираните. Ще бъда за тях втори Давид. Да, аз мога да сравня себе си с големия водач на евреите. Аз също като него пиша псалми. Съчинявам ги, докато яздя начело на колоната, и вечер край огъня, в тишината на нощта, ги записвам. Някога ще ги отпечатам.“

Никой от френските ред-ривъри нямаше ни най-малка представа за силата на канадците и стоящите зад тях англичани. Ала той знаеше всичко, тъй като бе ходил на Изток — в Отава, Монреал, Куебек — и с четене бе придобил общи познания за целия свят. Тук, край нашия търговски пункт, той свикваше едно събрание след друго и довеждаше племето си до състояние на безпределен ентусиазъм, уверявайки го, че канадците-англичани са малко, че те са неопитни и индианците ще могат само за няколко седмици да покорят враговете със силата на своето оръжие. Когато индианците питаха какво е нашето мнение, ние им отговаряхме, че нямат ни най-малък шанс да победят канадците. Съмнявам се дали Риел би успял да предизвика въстание сред ред-ривърите, ако в страната се бяха запазили бизоните. Но когато индианците вече не можеха да се прехранват с лов на бизони и почнаха да гладуват, те изпаднаха в отчаяние и избухна взрив на недоволство. Въстанието започна четири години след деня, в който за пръв път започна обсъждането на тези въпроси край бреговете на Мисури. Всички те, взети заедно — крии и ред-ривъри, — не можеха да се проявят в боя така, както биха се проявили шепа черноноги. Риел го съдиха, осъдиха го на смърт и го обесиха като предател.

Дошлите от север при нас английски и шотландски ред-ривъри бяха съвсем различни от френските. Те нито бяха черни като негри, нито пък зли и беше удоволствие да търгуваш и общуваш с тях. Жените им бяха предимно синеоки румени блондинки, а мъжете едри, мускулести и здрави. Те бяха олицетворение на мъжество. Но чакайте! Не бива напълно да осъждам французойките мелези. Спомням си, че някои от тях изглеждаха необикновено мило дори в тъмните си дрехи. Помня например една Амели, чийто мъж, французин, загина по време на лов за бизони. Всеки младеж с френска кръв в жилите от лагера я ухажваше, но тя им казваше да си гледат работата и да я оставят на мира.

— Не ми трябват повече французи — сподели тя, — нито пък индианци или англичани. Харесват ми само американците.

Дългия Джон Пайп и Майк Дювал се биха за нея и първият претърпя тежко поражение. След това Майк си помисли, че тя вече му е в кърпа вързана и почна да я моли да определи съдбовния ден. Ала една сутрин най-неочаквано Били Бърнс влязъл в бараката й, грабнал я на ръце, без да изрече нито дума, и я донесе в нашия магазин. Пусна я на земята пред изумения свещеник.

— Хайде да ни венчаеш — каза той, — и то по-бързичко!

— Не ща! — изпищя Амели и му лепна звучна плесница. — Не ща! Махайте се, лоши мъже! Оставете ме на мира!

— Добре, щом е тъй — отговори Били, — като не щеш, няма. Мислех, че ти се харесвам.

И той рязко се обърна и тръгна към вратата, ала Амели изтича подир него и го хвана за ръката.

— Върни се, глупчо такъв! — изрече заповеднически тя и тропна с обутото си в мокасин хубавичко краче. — Върни се! Аз само ей тъй, на шега. Ще се оженя за теб, разбира се, я какви сини очи имаш!

И те се изправиха пред свещеника. „Спогодихте ли се вече?“ — попита ги той. Бяха се спогодили и свещеникът ги венча начаса.

Ех, че гощавка имаше същата вечер! Голямо танцуване и голямо пиене падна! Дългия Джон и Дювал не само се сдобриха, но когато аз и Нет-ах-ки се отбихме за малко, ги сварихме да си плачат на раменете. Били и Амели бяха офейкали. След като осигурили бараката, музикантите, мезетата и закуските за гостите, те впрегнали един кон в шейна на канадски мелези и веднага заминали надолу по реката за лагера на техен приятел.

Бизоните продължаваха да пасат наблизо и не личеше да намаляват, въпреки че всеки ден се отправяше по цяла орда на лов. Един път тръгнах с няколко ред-ривъри. Забелязахме едно стадо веднага щом отминахме края на долината. Спътниците ми се скриха зад една стръмна могилка, слязоха от конете, свалиха си шапките, коленичиха и се закръстиха. Един мъж на почтена възраст произнесе дълга молитва. После скочиха на седлата и се понесоха, като бясно удряха конете с камшиците и ги хулеха с най-ужасните ругатни, които знаеха. Някои чувствуваха липсата на думи от родния език и крещяха проклятия на завален английски.

— Пол — обърнах се към един от ред-ривърите, когато гонитбата завърши, — ако беше загинал по време на лова, къде щеше да отиде душата ти?

— Как къде? При добрия бог, разбира се.

— Но след молитвата ти проклинаше коня си. Изрече ужасни ругатни.

— А!… Но аз псувах само в разгара на гонитбата, та проклетото животно да препуска по-бързо. Добрият бог несъмнено знае, че не съм искал да оскърбя коня си. Моята… как се казваше… душа… би се отправила към хубаво място.

За да обслужваме блъдите и големия лагер на ред-ривърите, ние открихме късно есента клон на търговския ни пункт на Флат Уилоу Крийк, приток на Мъсълшел. Ходих дотам няколко пъти през зимата. Минавах край големи стада бизони и антилопи, един път съзрях стадо диви коне. В подножието на планините Сноуи, откъдето води началото си Флат Уилоу, се въдеха грамадни стада уапити и елени и оттам закупихме много кожи.

Според мен криите и ред-ривърите обичаха алкохола повече от всички други племена, които съм срещал в прериите. Черноногите също имаха слабост към него, но не чак толкова, че тази им страст да ги доведе до просяшка тояга. Криите и ред-ривърите обаче бяха готови да продадат всичко, което имат, за да се сдобият с алкохол, продаваха дори жените си и рядко се намираше някое семейство с повече от половин дузина коне. Мнозина крии бяха принудени да се движат пеш при преместване на лагера, натоварили оскъдното си имущество на кучета. Въпреки всичко те не бяха мързеливи: убиваха бизони и щавеха много кожи, които заменяха срещу алкохол, чай и тютюн. Облекло си купуваха рядко. Случваше се вечер да се напият хиляда души, да танцуват и пеят около малки огньове, запалени в гората. Едни крещяха глупашки, други се любеха, трети вършеха какви ли не странни неща. И все пак сред тях много рядко избухваха свади. През цялата зима при такива обстоятелства бяха убити само пет-шест души. Много повече умряха от студ.