Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Life as an Indian (The Story of a Red Woman and a White Man in the Lodges of the Blackfeet), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013 г.)

Издание:

Джеймс У. Шулц. Моят живот сред индианците

Роман

Второ издание

Преведе от английски: Христо Кънев

Редактор: Красимира Абаджиева

Художник: Христо Жаблянов

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Националност американска.

Изд. номер 1189.

Дадена за набор 5.XI.1987 г.

Подписана за печат 26.I.1988 г.

Излязла от печат 26.VIII.1988 г.

Формат 16/60/90

Печатни коли 21. Изд. коли 21.

Усл. изд. коли 19,61 Цена 1.65 лв.

Държавно издателство „Отечество“ — София, пл. „Славейков“ №1

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава
Големите надбягвания

Посещението на племето кутенаи в нашия лагер завърши както повечето предишни посещения — с голяма свада, която клонеше да прерасне в сериозен конфликт. Тя избухна заради конните състезания. Кутенаите имаха една едра, стройна и много бърза врана кобила и пиеганите се опитаха да я победят в състезанията с конете. Надбягванията следваха едно подир друго и всеки път враната кобила излизаше победителка. Пиеганите претърпяха чувствителна загуба — лишиха се от пушки, коне, одеяла, украшения — и гневът им растеше. Твърдяха, че победителите тайно са намазали с нещо пиеганските коне и затова те намалили бързината на своя бяг. И така пиеганите решиха да пратят при блъдите хора с молба да им бъде даден един кон, известен с бързината си, и да го охраняват ден и нощ до деня на състезанията. Не след дълго делегацията се върна с един действително чудесен чистокръвен американски дорест кон, изглежда, присвоен от злочестия му господар някъде по трансконтиненталния път далеч на юг. Той трябваше да си почине четири дена, а после да участвува в големите надбягвания, на които пиеганите се надяваха да си върнат изгубеното. Излишно е да напомням, че през цялото време конят бе добре охраняван. Денем, когато пасеше най-сочна прерийна трева в околността, около него бродеха пет-шест младежи, а нощем бе отвсякъде заобиколен със заинтересуваните любители на надбягвания.

Най-сетне настъпи решителният час и всички обитатели на двата лагера, дори жените и децата, излязоха на равното, дълго около петстотин ярда място, където трябваше да се състоят надбягванията. Сключваха се невероятни облози. Никога не съм виждал — нито преди, нито след това — толкова много предмети, наредени на полето. В купчините можеше да се види всичко от бита и от украшенията на двете племена. Неучаствуващите в облозите младежи и малки момчета държаха вързани множество коне — като залог. Дори жените сключваха облози: на едно място можеше да се види меден чайник, поставен срещу обшита с мъниста рокля, на друго — кожена торба със сушено бизонско месо срещу ощавена кожа на уапити или ярд червена вълна срещу две медни гривни.

Стоях сред тълпата зрители на финала, където през прашната пътека, която служеше за състезателно трасе, бе прокарана черга. Стартът се даваше от място. Видяхме как двама млади ездачи, голи — ако не се смята задължителната бедрена превръзка, — подкараха неспокойно подскачащите коне към старта. Конете стартираха. Зрителите, застанали от двете страни на пътеката, почнаха да викат и окуражават ездачите — подтикваха ги да се стараят колкото може повече. Смесеният шум от възгласи на езика на черононогите и кутенаите непрекъснато се засилваше, открояваха се острите викове на жените. От мястото си не можех да видя кой от конете е пръв: те се приближаваха с бързи, дълги скокове и ми се струваше, че бягат един до друг. Ето че наближиха целта и тълпата изведнъж притихна. Всички затаиха дъх. Ясно се чуваше как широките ремъци на камшиците, с които ездачите непрекъснато удряха конете, шляпат по хълбоците на напрягащите всички сили животни. Конете стигнаха до финала. След няколко крачки пресякоха чертата почти глава до глава. Стори ми се, че кутенайският кон изпревари с няколко инча този до него. В миг избухна силна глъчка и всички се втурнаха към залозите.

— Ние спечелихме — викаха пиеганите, — ние спечелихме!

Предполагам, че същото са изразявали и кутенаите с непонятните си сърдити викове. Хората сграбчиха залозите, задърпаха се и се заблъскаха. В средата на боричкащата се тълпа един кутенаи измъкна старинен кремъклия пищов и се прицели в противника си, но някой навреме перна цевта и куршумът полетя нагоре.

При звука на изстрела жените в уплаха се втурнаха към палатките си и помъкнаха разплаканите деца. По-разпалените пиегански момци и мъже заподвикваха: „Вземай оръжието! Да избием измамниците кутенаи!“

Борбата за заложените вещи престана. Всеки участник сграбчи, без да среща съпротива, онова, което си беше негово, и с бързи крачки се отправи към своята палатка. Само за няколко мига мястото опустя, останаха единствено вождовете на пиеганите и кутенаите, неколцина старейшини, жена ми и аз. Нег-ах-ки ме хвана за ръката — в очите й се четеше истински ужас — и ме помоли веднага да се махнем.

— Ще има голямо сражение, да оседлаем конете и да идем по-далеч! Хайде!

— Това сражение не ме засяга — отговорих, — аз съм бял.

— Да — продължи Нет-ах-ки, — ти си бял, но си също и пиеган. Кутенаите ще стрелят в теб така охотно, както и във всички останали.

Направих й знак да мълчи, тъй като исках да чуя до какво решение ще стигнат вождовете. Голямото езеро изпрати глашатая си.

— Кажи им — нареди му той, — че тази е моята дума: ей сега ще се отправя за лагера на моя приятел Гледа назад. Който иска да се сражава срещу кутенаите, трябва да се сражава с мен и хората край мен.

Глашатаят бързо се отдалечи. Тогава вождът се обърна към мен.

— Да вървим — рече той, — ти си също за мира. Ела с нас.

Тръгнах с тях за лагера на кутенаите. Нет-ах-ки, много обезпокоена, ни следваше. Едва пристигнахме, и видяхме нарастваща тълпа от възбудени конници да се носи с викове към нас.

— Дайте ми пушка — изрече властно Голямото езеро, — някой от вас да ми даде пушката си!

Когато му дадоха пушка, той излезе напред. Хубавото му старческо лице изразяваше сурова решителност, очите му блестяха гневно. Зад гърба ни шумоляха кожи и трещяха пръти на палатки — изплашените жени бързаха да приберат палатките и вещите. Около нас се събираха кутенайските мъже, готови да бранят себе си и своите близки. Те добре знаеха, че не могат да мерят сили с пиеганите, които бяха далеч по-многобройни. Ала достатъчно бе да ги погледнеш как се стягат за бой, да видиш упорития израз в очите им и стиснатите устни, за да разбереш със сигурност, че ще се бият докрай.

Начело на препускащите към нас пиегани яздеше млад воин на име Еленчето. Не го обичах твърде, тъй като чувствувах, че ме мрази. По-късно имах с него сериозна неприятност. Той имаше подло, жестоко, безмилостно и коварно лице и прикрит поглед. После научихме, че повечето от разгневените пиегани не чули сред суматохата и възбудата какво е обявил глашатаят, а други потеглили преди пристигането му. И сега препускаха към нас, решили да се разправят безмилостно с тези, които смятаха за свои врагове. Голямото езеро побърза да ги пресрещне. Вождът им викаше нещо и правеше знаци да спрат. Ала тъй като не му обърнаха внимание, продължи още малко напред и насочил пушката към Еленчето, извика:

— Спри или ще стрелям!

Еленчето неохотно спря коня си и рече:

— Защо ме спираш? Тези кутенайски кучета ни ограбиха и измамиха. Искаме да им отмъстим.

Той понечи да продължи напред и викна на другите да го последват. Голямото езеро отново вдигна пушката.

— Тогава стреляй в мен — извика той, — аз сега съм кутенаи! Цели се, стреляй! Давам ти тая възможност.

Еленчето не вдигна пушката си. Продължи да седи на коня си и да гледа свирепо вожда, после се обърна и като погледна тълпата, кояго го заобиколи отзад, извика да го последват. Сред нея обаче се бяха появили и другите вождове на пиеганите, които ту заплашваха хората си, ту ги увещаваха да се върнат в лагера. Никой не излезе напред, а някои дори тръгнаха обратно към палатките си. Еленчето съвсем освирепя. Той сочеше с пръст ту тях, ту кутенаите и ругаеше с всички грозни думи, които му идваха на ума. Но въпреки гнева и предизвикателното си поведение той вече не правеше опити да тръгне напред! Насочената срещу него пушка на вожда, спокойният, хладен, упорит и ясен поглед на Голямото езеро окончателно лишиха Еленчето от самочувствието му.

Като мърмореше нещо неразбираемо, той най-сетне обърна коня си и с мрачен вид потегли към лагера след тези, които само допреди няколко минути така лекомислено бе повел напред. Вождовете въздъхнаха с дълбоко облекчение. Въздъхнахме и ние с Нет-ах-ки.

— Какви упорити глави имат тези младежи — забеляза Голямото езеро, — колко трудно е да се оправиш с тях!

— Говориш истината — рече Гледа назад, — ако не беше ти и твоите думи, сега в прерията щяха да лежат много мъртви. Ние тръгваме към планините и може би скоро няма да се срещнем.

— Да — съгласи се пиеганът, — най-добре ще е да се разделим. Ала гневът на младите ни хора скоро ще изстине, нека да се срещнем идното лято някъде около тези места.

Така и се разбраха и като стиснахме на всички за сбогом ръка, ние се разделихме. Още щом пристигна в нашия лагер, Голямото езеро заповяда незабавно да се готвим за път и ние заприбирахме бързо палатките. Вождът даде указания и на аи-ин-аи-кики-те — залавящите, или Трупата на Дружеството на приятелите, която беше, така да се каже, полицията — да не позволяват на никого от младите да напуска лагера под какъвто и да е предлог. Вождът се боеше да не би, като се отлъчат от племето, те все пак да нападнат кутенаиге, които вече се източваха сред вълнистата прерия в дълга колона, насочена на запад. Не след дълго потеглихме и ние, но на юг. На втория ден след пладне пиеганите установиха лагер край река Марайъс в долния край на долината на Медисин Рок — точно срещу мястото, където по-късно бе построен Форт Конрад и където сега железопътната линия Грейт Фолс-Канада пресича реката.

В най-ниския край на долината, на около сто ярда от реката и подножието на издигащите се там хълмове, лежат в кръг, ако, разбира се, железопътните вандали вече не са ги използвали за строителен материал, големи обли камъни, враснали в почвата. Диаметърът на този кръг е приблизително равен на шейсет и пет стъпки. Всеки камък тежи не по-малко от тон. Кой и защо ги бе поставил там — не успях да узная. Черноногите нямаха никакво предание, само казваха, че камъните са останали от прадедите им — ахк-каи-туп-пите. Това впрочем е интересна дума. С ударение на първата сричка, както е показано тук, точното й значение е „отдавнашните хора“. Ала ако я произнесете с ударение на втората сричка, тя ще означава „многото хора“. В първия случай обаче би трябвало да се прибави думата за време „сум-ох“, която обикновено се изпуска най-вече заради благозвучие.

Макар черноногите да не знаеха нищо за тези обли камъни, те имаха какво да разкажат за вълшебния камък (Медисин Рок). Този камък лежи досами старата, набраздена от шейни пътека, край билото на един хълм. В книгата „Разкази за черноногите“ е предадена историята на камъка, който, за да отмъсти за някакво оскърбление, преследвал Стареца и щял да го смаже на пита, ако не била своевременно подложената тояга. В известна степен черноногите са пантеисти[1], те смятат за живи много неодушевени предмети и им се кланят. Този камък е един от няколкото, на които принасят жертви и се молят. Друг такъв камък има на един хълм край река Ту Медисин, недалеч от старото корито на река Марайъс. Той е кварцов, изпъстрен с червено (червеният цвят е вълшебен, свещен), объл и тежи вероятно няколко тона. Лежи на много стръмен пясъчников склон, открит за югозападните ветрове. Вятърът непрестанно подкопава пясъчниковата му основа и той лека-полека затъва, смъквайки се все по-ниско по склона. Макар черноногите добре да разбират причината за това движение, този камък за тях е свещен. Като минават край него, те спират и оставят отгоре гривна, огърлица, мъниста или друг дар и молят камъка да бъде милостив към тях, да ги пази от всякакво зло и да им дари дълголетие и щастие. Последният път, когато минах край камъка, върху него и около него лежаха не по-малко от бушел[2] всякакви дребни дарове. Навярно са там и сега, ако не са ги взели белите заселници.

Много години след деня, в който за последен път минах край този камък, двамата с Нет-ах-ки пресичахме долината Ту Медисин с влака. Седяхме на платформата на задния спален вагон, откъдето добре се виждаше цялата долина. О, каква унила пустиня! Нямаше я вече сочната трева, нито пелина, който някога растеше нагъсто из долината и по склоновете на възвишенията. Нямаше ги и великолепните стари тополи, върбалака и дивите вишни, които, ограждаха реката. Нет-ах-ки мълчаливо ми стисна ръката и аз видях сълзи в очите й. Нищо не продумах, нищо не попитах. Разбрах за какво си мисли и сам едва не заплаках.

Каква ужасна промяна!

Няма ги вече нашите приятели, изчезнаха стадата диви животни. Дори обликът на местността се бе променил. Чудно ли е тогава, че изпитвахме тъга?

Бележки

[1] Авторът очевидно е искал да каже „анимисти“ — хора, които вярват, че предметите и явленията са одухотворени. — Б.пр.

[2] Мярка за обем — около 36 литра. — Б.пр.