Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (24)

Двадесет и трета глава
Пиеганите пристигат във форта

— Ставай! — извика Нет-ах-ки и така ме дръпна за ръката, че едва не ме свлече от леглото. — Ставай! Толкова хубаво е навън.

— Защо ме събуди? — попитах аз. — Сънувах такъв чудесен сън.

— Чудесен е бил, разбира се, освен това бълнуваше. Затова те събудих. Не искам да я сънуваш. Казвай веднага какъв сън си видял и какво ти каза тя.

— Е, щом настояваш… каза ми, каза ми, каза ми…

— Хайде по-бързо! Какво ти каза?

— Каза ми: „Време е да ставаш и да се умиеш. Вече съм ти приготвила закуска, днес ще ходим на лов.“

— Ах, как умее да лъже! — възкликна жена ми, обръщайки се към жената Кроу. — Съвсем не е сънувал мен, та той говореше на своя език!

Настоявах, че говоря истината.

— Първо — възразих аз, — имам само една „тя“ — това си ти. Ако имаше друга, сянката й не би могла да се добере дотук, за да ме посети в съня, защото нямаше да намери пътя.

Това разсъждение се стори на Нет-ах-ки убедително и тя прекрати спора. Утрото бе наистина чудесно. През нощта бе паднала слана. Тя още лежеше по тревата и сенките на форта, но слънцето грееше на чистото небе, духаше топъл югозападен вятър — всичко предвещаваше чудесен есенен ден.

Закусихме, оседлахме конете и потеглихме. Като преминахме реката, поехме нагоре по склона на долината и отвъд нея в прерията. Нет-ах-ки запя.

— По-тихо! — сгълчах я аз. — Така не се ходи на лов. Ще пропъдиш всичкия дивеч.

— Голяма работа! — възрази тя. — Не е ли все едно? Имаме си още пушено месо. Не мога да не пея. Такова прекрасно утро просто ме кара да пея?

Не беше ли наистина все едно? Аз се радвах, като я гледах така щастлива, с искрящи очи, като слушах смеха и песента й. Антилопите, които пасяха наблизо, избягаха отвъд гребена, от съседната долинка изникна тичешком малко стадо бизони и се понесе в галоп на запад. После се показа самотен койот. Седна на задните си крака и се втренчи в нас.

— Хай-йа, братко — рече Нет-ах-ки, обръщайки се към него, — ти също ли си щастлив? Щастлив е, разбира се — продължи тя, — козината му е гъста и топла, не го е страх от настъпващия студ, а храна си има достатъчно, колкото си иска. Част от плячката си осигурява сам, а винаги може да опита и от остатъците на животните, убити от по-едрите му роднини. Старецът е надарил и него, и вълка с голяма съобразителност.

Вървяхме все напред без цел из прерията, разговаряхме и се смеехме. Чувствувахме се щастливи, много щастливи, както подобава на двама млади, които се обичат и нямат грижи. Често, като достигнехме върха на някакво малко възвишение, слизахме от конете и ги пускахме да пасат, а през това време аз пушех и оглеждах местността с далекогледа. Нет-ах-ки също обичаше да наблюдава животните с тръбата, да гледа как почиват или пасат трева, как скачат, препускат и се гонят в изблик на сили. Макар и стар, далекогледът ми беше силен и с него можеше да се видят дори мъртвите стари кратери и тъмните бездни на повърхността на луната. Ала нито веднъж не успях да склоня Нет-ах-ки да насочи тръбата си към този обект. Тя не смяташе нощното светило за мъртво старо небесно тяло, а за реална свещена особа — жената на Слънцето, която очите на смъртните не бива да разглеждат и изучават.

Към три-четири часа следобед решихме, че вече е време да се сдобием с месо и да се връщаме в къщи. Тъкмо се наканихме да яхнем конете и тръгнем към долинката на запад от нас, където пасяха няколко бизона, съзряхме далеч на север стълбове прах и по-наблизо няколко малки групи бизони се разбягаха на всички страни, но най-вече към нас. След известно време се появиха конници, а зад тях, на билото на дългия гребен, се показа цяла колона ездачи и свободни коне.

— Аха! — възкликнах аз. — Пе-кун-ни^[1] идват във форта.

— Моята майка е сред тях. Да вървим да ги посрещнем — предложи Нет-ах-ки.

Няколко изплашени бизона тичаха почти по права линия към нас. Казах на Нет-ах-ки да отведе конете назад, където няма да се виждат, а аз се спуснах надолу, за да разгледам от билото на гребена какво става. Скоро трийсет-четирийсет бизона приближиха на разстояние пушечен изстрел. Прицелих се в една едра самка и още с първия изстрел счупих предния й ляв крак. Самката веднага изостана от другите, а вторият изстрел я повали. Тя се оказа много охранена. Кожата й беше отлична — не особено голяма, но доста тъмна и лъскава.

Готвех се да разрежа гърба на животното с намерение да взема само филето и езика, но дойде Нет-ах-ки и настоя да одера кожата както трябва, заедно с главата и опашката. Тя искаше да нарежа всичкото месо и да го взема с нас.

— Ще дадем кожата на майка ми — рече тя — и ще я помолим да сложи в нея месото.

Аз, разбира се, направих така, както ме помоли. Нарязването на месото отне доста време. Докато работех, Нет-ах-ки се изкачи на билото на хълма, но скоро се завърна и съобщи, че пиеганите издигат палатки недалеч от мястото, където ги бяхме видели, и че ще е добре да останем да пренощуваме при тях.

— Добре — отвърнах аз, — ще тръгнем натам и ще отседнем у Невестулчената опашка. Ще вземем малко месо, а останалото и кожата ще оставим на майка ти, за да ги прибере утре сутринта.

Оказа се обаче, че така не може да се постъпи.

— Или вълците ще го изядат през нощта — възрази Нет-ах-ки, — или рано сутринта някой ще го намери и открадне. Не, трябва да го вземем сега и да го отнесем в лагера.

Метнах кожата върху коня на Нет-ах-ки. После натоварих по-голямата част от месото напряко на седлото и покрих всичко, като завих и прегънах няколко пъти кожата. Остатъка прибрах в два големи чувала и ги завързах на седлото си. Сетне помогнах на Нет-ах-ки да възседне натоварения кон. Възседнах и аз коня си, поехме към лагера и навлязохме в него по пътеката между палатките. От всички страни ни посрещнаха радостни приветствия и усмивки, чуваха се шеги за младата двойка ловци. Слязохме от конете пред палатката на Невестулчената опашка. Добрата ми тъща изтича да посрещне дъщеря си; те нежно се прегърнаха и целунаха. Тъщата все повтаряше:

— Дъще, дъще! Дойде си!

Добрата жена се усмихваше, като ме гледаше, но не ме поздрави. Дори това, че се намираше близо до мен, независимо от факта, че ми се усмихваше, се смяташе за нарушение на строгото правило на етикецията на черноногите, за което вече ви говорих: тъщата и зетят никога не бива да се срещат и разговарят. Що се отнася до мен, аз наруших този порядък при първия удобен случай. Приближих се до тъща си в момент, когато нямаше къде да се скрие и трябваше да ме изслуша. Казах й, че между нас всичко ще бъде по-иначе, тъй като белите нямат такъв обичай.

— Където и да се намираме — продължих аз, — ти трябва да идваш при нас и да оставаш при нас, когато пожелаеш, а аз пък да влизам там, където се намираш ти, ако обстоятелствата наложат това.

Убеден съм, че й беше приятно да чуе тези думи, същото се отнасяше и за Нет-ах-ки. С течение на времето тъща ми посвикна с новия ред, но винаги се опитваше да избягва да се обръща направо към мен. Често, когато я запитвах за нещо, тя казваше на дъщеря си:

— Обясни му, че това се случи еди-как си…