Джеймс У. Шулц
Моят живот сред индианците (32)

Тридесет и първа глава
Нет-ах-ки отива на лов

Минаха седмици. Пиеганите все чакаха бизоните отново да се появят в прериите в района на резервата. Те мислеха, че когато настъпи топлото време, част от стадата, които пасяха на изток, ще преминат на по-прохладните високи места, и вярваха, че нейде сред неизследваните, недостъпни места в Скалистите планини се крият огромни стада от тези животни, които по някакъв начин ще успеят да се върнат в откритите равнини. В същото време ловци бродеха из предпланините да търсят елени, уапити и антилопи. Те наистина намираха дивеч, ала той едва стигаше, за да прехранват семействата си.

Нашето стопанство се развиваше не по-успешно. Дъжд нямаше, ръкавът Драй Форк пресъхна и прокопаният напоителен канал се оказа излишен. Породистите бъркширки, купени от Щатите, донесоха някаква болест или се бяха заразили по пътя и умряха до една освен нереза. Накрая умря и той — ял от месото на вълк, отровен преди месец от стрихнин. Всичко това бе много тежко за Бери, но трябва да призная, че аз не се огорчих много. Не съм роден за земеделец и се надявах опитът да докаже на Бери, че и той не е роден за такъв. Имахме и говеда. Те скитаха по речните долини, и близките хълмове, угояваха се и се размножаваха.

А ние си седяхме на сянка, нашите жени и аз. Наистина трябваше да се готви, но бяха необходими само няколко минути, за да се свари месо, изпекат питки и да се стоплят кутиите консерви. А прането? Носехме леки дрехи, пък и те не бяха много. Дългите обози, впрегнати с говедата, продължаваха да слизат в нашата долина. Продавах на прашните говедари бира, кожени панталони, тютюн, купувах от индианците кожи — еленови и антилопски, — но през по-голямата част от времето кротко си седях на сянка.

През юни реката стана пълноводна от топенето на снеговете в Скалистите планини и всички пътуващи из този край почнаха да ползват нашия сал-ферибот, снабден с дебели, здрави въжета. Веднъж ми се наложи да превозя обоз с волски впряг. За първия курс натоварихме седем двойки говеда. Яремите им се навързват в дълга верига, с която теглят фургоните. Застанах на кормилото, отвързахме кейовите въжета и се отделихме от брега. До мен се изправи говедарят на впряга, французин-креол, словоохотлив, буен и нервен човек както повечето представители на расата си. По средата на реката, където е най-дълбоко и течението е най-бързо, предната двойка говеда се дръпна назад върху следващата двойка, а пък тя — върху по-следващата, докато всички се сбиха на купчина в задната част на сала. Поради това носът се вирна над водата, от потъналия край на палубата водата потече към трюма и под действието на нарасналото тегло носът се заиздига все по-високо, така че говедата вече не можеха да стоят на крака и започнаха да се хлъзгат от сала.

— О, господи! — завайка се говедарят на завален френски. — Тя потъне, тя заплете се във верига. Върнете, м’сьо, върнете се към бряг!

Аз обаче нищо не можех да направя, Салът не вървеше ни назад, ни напред и продължаваше да потъва все повече във водата, която клокочеше страшно под нозете ни. Накрая говедата паднаха до едно от сала и както си бяха скупчени, се замятаха със сумтене и пръхтене във водата, която често ги заливаше целите. Но колкото и да е странно, течението ги отнесе надолу към една плитчина и те благополучно се измъкнаха от водата, въпреки веригата от навързаните яреми. Освободен от товара, салът се люшна на срещуположната страна, сякаш се гмурна в реката, и силното течение го понесе надолу.

— О, господи! Проклето работа! — викаше французинът. — Спасете, м’сьо. Не мога плавам.

И той се затича към мен с протегнати ръце. Аз отскочих назад, за да избегна опасната прегръдка, и паднах. Течащата по палубата вода ме повлече. Не се боях от това, защото знаех, че течението ще ме отнесе на плитчината, където се бяха озовали говедата. Озърнах се за французина. Салът беше потънал дълбоко под водата, а французинът се бе покатерил на средния стълб на затегателната верига, който се подаваше над водата само на една-две стъпки. И сега го виждам пред очите си на върха на стълба, здравата опулил уплашени очи, с вирнати към небето войнствени мустаци; чувам го да се кръсти и моли, да крещи ругатни и зове другарите си на брега да го спасят от мътния поток. Картината беше толкова забавна, че прихнах да се смея и от смях едва се крепях над водата.

— Дръж се, французино! — викаха водачът на обоза и другите говедари. — Ти само се дръж и ще се измъкнеш цял и невредим!

Той ги заплаши с юмрук.

— Аз отива надолу. Аз потъне. Вие проклети говедари — отговаряше им той. — А вие казва държи се. Проклето работа! Мръсно работа! Господи!

Не се съмнявам, че той би могъл да пусне стълба и да се потопи във водата, ако салът потънеше, но тъкмо в този момент се скъса въжето и салът толкова се издигна, че палубата едва се показваше над водата. Салът заплува подир мен по течението. Французинът скочи на хлъзгавата палуба, закрещя, разсмя се гръмко и радостно, защрака с пръсти в знак на подигравка над тези, които му се бяха присмивали.

— Сбогом, сбогом, господа — викаше той, — аз отива в Сейнт Луис при своя изгора!

Салът доближи брега по-надолу и ние без мъка го отбуксирахме обратно и поправихме въжето. Ала французинът не пожела да се качи на сала с говедата. Потегли с другия курс, след като натоварихме фургоните, взе си и една дъска за спасителен пояс в случай на авария.

През душните летни нощи спяхме с Нет-ах-ки на открито на стръмния бряг досами реката. О, тези бели, огрени от луната, възхитителни нощи! Толкова възхитителни, изпълнени с такъв покой, че ние, наслаждавайки се на изумителната им красота, не можехме да заспим до късно. Ще пропищи сова и Нет-ах-ки ще каже:

— Това е призракът на грешник. Заради извършеното от него зло сянката му е превърната в сова и той трябва дълго да страда, да се бои от Слънцето и тъжно да крещи нощем, докато най-сетне не му бъде позволено да се присъедини към другите сенки на нашето племе, отправили се на Пясъчните хълмове.

Ще завие вълк.

— Защо така тъжно, братко? — ще рече Нет-ах-ки. — Изглежда, вълците винаги оплакват нещо, което им е отнето или са изгубили. Интересно, ще намерят ли някога изгубеното…

Наблизо реката бълбукаше, а долу при праговете, отвъд завоя, глухо ревеше. Бобър или може би голяма риба плясваше върху сребристата повърхност на водата, Нет-ах-ки се притисваше в мен и потръпваше.

— Това са обитателите на дълбоките води — шепнеше тя. — Бих искала да зная защо им е отредено да живеят там долу в дълбоките, тъмни, студени места, а не на сушата, на яркото слънце? Как мислиш, щастливи ли са те, живеят ли на топло и в доволство като нас?

На такива въпроси отговарях както можех:

— Козите обичат високите, студени, голи скали в планините, антилопите — топлите, ниски, открити прерии. Несъмнено обитателите на дълбините пък обичат реката, иначе щяха да живеят на сушата като нас.

Една нощ, като чу крясъка на голяма сова откъм острова, Нет-ах-ки рече:

— Помисли си колко нещастна е тази сянка. Дори да й бъде позволено да се отправи на Пясъчните хълмове, тя пак ще си остане нещастна. Всички там са нещастни — хората, които са ни напуснали; те живеят на Пясъчните хълмове неистински, призрачен живот. Затова не искам да умра. Там е толкова студено, нерадостно, пък и твоята сянка не би могла да бъде при моята. Сенките на белите нямат достъп в селенията на мъртвите черноноги.

Аз нищо не отговорих и след малко тя продължи:

— Кажи ми, истина ли е онова, което Черните дрехи разказват за бъдещия живот, възможно ли е добрите хора, индианци и бели, да отиват горе на небето и да живеят там вечно и щастливо със Създателя на света?

Не можех да й отговоря утвърдително.

— Онова, което твърдят Черните дрехи, е написано в тяхната старинна книга. Те вярват в нея.

— Да — съгласи се Нет-ах-ки, — те вярват в нея, и аз също. Радвам се, че вярвам в това. Там е свободен достъпът и на индианците. Ние ще продължим да бъдем заедно, когато този наш живот завърши.

Както преди и сега нямаше какво да й отговоря, но помислих за думите на стареца, който приготовляваше виното за причастие:

„И много възли той разплете,

но не и този на човешката душа.“

Лятото течеше и грижата за храната стана за пиеганите много сериозна. Казаха ни, че от това страдали и западните племена на черноногите. Агентът, който отговаряше за черноногите, се оплаквал в годишния си доклад до Министерството на вътрешните работи от варварството на своите подопечни, от езическото им преклонение пред чужди богове, но нищо не споменавал за глада. „Нямам нищо за вас — казвал той на вождовете. — Водете вашите хора натам, където са бизоните, и вървете подир стадата.“

Настъпи август. Пиеганите се придвижваха надолу по реката все по-близо до нас и докато ловците кръстосваха прерията за антилопи, вождовете се съвещаваха с Бери и обсъждаха плановете за зимата. В края на краищата бе решено да се премине в района на река Джудит, където според тях имало много бизони и разбира се, не по-рядко отпреди се срещали уапити, елени, бобри и вълци. През септември напуснахме форта и ние — Бери, жената Кроу, Нет-ах-ки и аз, — а след седмица се разположихме на лагер край река Джудит, само на миля-две над устието на Уорм Спринт Крийк. Във Форт Бентън бяхме наели още двама работници и с тяхна помощ набързо построихме дървени хижички и си направихме няколко груби камини. Разположихме се точно в средата на голяма тополова горичка, защитена от северните ветрове. Наблизо течеше река, която в момента изобилствуваше от едра тлъста пъстърва. Както бе уговорено, тук пристигнаха и издигнаха палатките си пиеганите. Част от племето на блъдите дойде от север и се присъедини към нас. Около форта се събраха много ловци — в непосредствена близост до нас имаше малко бизони, но само на един ден път на изток те пасяха на големи стада. Колкото до елени и уапити, местността просто гъмжеше от тях.

В горното течение на Уорм Спринг Крийк имаше скотовъдна ферма, която се бе появила предишната година. Управляваше я човек на име Брукс, а тя бе собственост на голяма фирма, която водеше оживена търговия в Хелина, Форт Бентън и Форт Маклауд. Собственост на фирмата при управлението на агента, отговарящ за черноногите, беше и търговският пункт. От този район пиеганите тръгнаха да търсят дивеч. По онова време това беше едва ли не единствената скотовъдна ферма в цялата обширна област между планините Хайуд и река Йелоустоун. След време тази обрасла с гъста трева област осигуряваше прехраната на стотици такива ферми. А после дойдоха овцете и опустошиха пасбищата. Някогашните ловци биха заплакали, ако видеха днешните голи прерии и хълмове. Не искам никога вече да ги виждам. Предпочитам да помня прерията такава, каквато беше, преди целият този край да бъде опустошен от стадата говеда и овце на белите. Като си помисли човек колко столетия тези хълмисти прерии са давали прехрана на скитащите из тях безброй стада бизони и антилопи и колко века още това можеше да продължава — само да не беше алчността на белите. Аз също като индианците смятам, че белият човек е безмилостен разрушител. Той превръща тревистите прерии в кафяви пустини, горите изчезват под унищожителната му ръка, само почернелите пънове сочат къде е имало чудесни зелени горички. Нещо повече — белият човек дори пресушава реките и руши планините. С него идват и престъплението, гладът и нуждата, непознати преди появата му. Кому е от полза всичко това? Справедливо ли е хората да отплащат за алчността на шепа пришълци?

Само веднъж през тази зима намерих време за лов, тъй като Бери пътуваше почти непрекъснато. Нет-ах-ки и аз тръгнахме на лов за бизони заедно с лагера на Опашката на червената птица, приветлив мъж на около трийсет и пет — четирийсет години. Палатките в нашия лагер бяха малко, а хората много и преместването ни беше съвсем лесно. В края на първия ден открихме бизони, но продължихме похода до обед на следния ден и установихме лагера си край изворите на Армелс Крийк. Никога не бях срещал толкова бизони, колкото на това място. От близкото хълмче съгледахме, че прерията просто е почерняла от тях чак до стръмнините край бреговете на Мисури и на изток до хълмовете край Биг Крукед Крийк и Мъсълшел, които се мержелееха в далечината. На юг прерията опираше в планините Мокасин, а на запад, натам, откъдето бяхме дошли, също пасяха стада бизони.

— Ха! — възкликна Опашката на червената птица и приближи коня си до моя. — Кой казваше, че бизоните са почти изчезнали? Всичко си е както преди! Никога не съм виждал такова изобилие!

— Не забравяй чак откъде дойдохме, за да ги срещнем — възразих аз — и че в прерията на запад, и далеч на север оттук изобщо ги няма.

— Да, така е, но това няма да продължи дълго. Те навярно временно са се преместили на изток, както веднъж преди — според разказите на бащите ни. Те ще се върнат обратно. Разбира се, доброто Слънце няма да ни забрави.

Нямах смелост да разруша надеждите на Опашката на червената птица, да му разкажа за онези обширни райони на изток и на юг, където вече няма бизони, където дори антилопите са напълно изтребени.

Опашката на червената птица предвождаше отряда и ловците се подчиняваха на заповедите му. Доближихме хълма много рано. Като огледа местността и разположението на стадата, той реши, че трябва да се устрои гонитба на стадото югозападно от нас, тъй като то щеше да побегне срещу вятъра в същата посока и нямаше да обезпокои пасящите тук-там големи стада. Върнахме се в лагера да закусим и почакаме, докато участниците в лова оседлаят най-добрите си коне и се приготвят за излизане. Денят се случи топъл, земята беше заснежена, но духаше лек чинук, затова Нет-ах-ки тръгна с нас, както и повечето от другите жени. Благоприятните условия на местността ни позволиха да се врежем в края на стадото, преди да обезпокоим животните. Стадото се понесе, както предсказваше Опашката на червената птица, на югозапад, срещу вятъра, после нагоре по дългия склон на един от гребените на предпланините. Това беше изгодно за нас, понеже бизоните не могат да бягат бързо по стръмнина. Затова пък, когато се носят надолу по някой хълм, те лесно убягват и на най-бързия кон. Центърът на тежестта на бизона се намира в предната половина на тялото. Малките къси задни крака са недостатъчно силни, за да придадат значителна скорост на неестествено широките гърди, грамадната глава и тежкия гръб, когато бизонът тича нагоре.

Нет-ах-ки яздеше кобилка с добродушен вид и много кротка. Беше й я отстъпил за лова наш приятел от племето на блъдите. През целия път от Джудит Нет-ах-ки удряше с камшика кобилата и я наричаше как ли не, само да я накара да върви наравно с по-бързия ми и сърцат кон. Но веднага щом приближихме стадото и ловците се врязаха в него, поведението на кобилата рязко се промени. Тя се изправи на задните си крака — Нет-ах-ки я удържаше, опъвайки юздите, — заигра на една страна, извила врат и наострила уши, а после, стръвно захапала мундщука, се хвърли в гонитбата така бясно, както всеки друг обучен ловен кон. Всъщност тя беше добре обучена за лов, ала стопанинът й не се бе сетил да ни го каже. Кобилката на Нет-ах-ки се оказа по-бърза от моя кон и аз почнах да се безпокоя, като видях жена ми да се носи към морето от бясно препускащи, космати бизони. Напразно подвиквах на коня си — той не можеше да достигне Нет-ах-ки, а предупредителните ми викове се губеха сред гърма и тропота на хиляди копита. Скоро забелязах, че Нет-ах-ки не се опитва да възпре кобилата, а напротив, удря я с камшика. Един път се озърна за мен и се засмя, очите й светеха възбудено. Продължихме да препускаме нагоре по склона около миля, после разпръсналото се стадо се откъсна от нас и се понесе надолу по другата страна на гребена.

— Какво ти хрумна? — попитах аз, когато спряхме потните си, запъхтени коне. — Защо направи това? Така се страхувах да не паднеш от коня и да те набоде на рогата си някое ранено животно.

— Няма страшно — отвърна тя; — първо аз също се изплаших, но да се препуска подир тях е толкова интересно! Помисли си само, шибнах четири бизона с камшика! Искаше ми се да се нося след тях все по-далеч и по-далеч, не мислех нито за дупките на борсуците, нито за възможностите да падна; с една дума, за нищо. Кажи ми, успя ли да убиеш бизон?

— Нито един.

Не бях стрелял нито веднъж. Нищо не забелязвах, нищо не виждах освен нея сред гъстото стадо и ми олекна, когато гонитбата завърши. Погледнахме към склона на гребена и видяхме ловците и жените им вече да се трудят над месото на убитите бизони, осеяли снега. Ала ние с Нет-ах-ки останахме без месо. Неудобно беше да се връщаме в лагера с празни ръце, затова изминахме към две мили в посоката, в която се бе изгубило стадото, после завихме към планината. Там горе сред боровете се срещаха елени, а по откритите поляни пасяха или почиваха уапити и аз имах щастието да убия тлъста самка. Накладохме огън, опекохме част от черния й дроб и къс от стомаха и като хапнахме набързо, потеглихме обратно към лагера, взели толкова месо, колкото можехме да натоварим на двата коня.