Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (9)

— И така — съобщи Кота на Аврелия и Цезар малко по-късно, — трябва да се видиш със Сула, племеннико.

И Цезар, и майка му изглеждаха разтревожени, но изпратиха госта до вратата, без да кажат нищо. Щом брат и си замина, Аврелия се върна при сина си в кабинета.

— Седни, майко — подкани я той.

Тя седна, но на самия ръб на стола, и каза:

— Не ми харесва тази работа. Защо ще иска да те вижда лично?

— Чу какво каза чичо Гай. Започнал е да реформира жреческото съсловие, нормално е да разговаря с фламин Диалис.

— Не го вярвам — настоя Аврелия.

Цезар се разтревожи още повече. Взря се изпитателно в майка си. Плашеше се не за себе си; той можеше да се справи с всякаква ситуация, в това беше сигурен. Не тревожеше се за нея, както и за всички останали жени в семейството.

Трагедията беше станала неизбежна още от онази вечеря у Марий, когато братовчед му се бе заканил да стане консул. Бяха прекарали няколко месеца на измислена радост и самочувствие, след това бе дошла ужасната зима завършила с големия провал при Сакрипорт. Откакто Марий беше станал консул, в семейството изобщо не го бяха виждали, включително родната му майка и жена му. Беше се появила някаква любовница, красива римлянка от конническо потекло на име Преция, която успя да си присвои всички свободни мигове на младия консул. Достатъчно богата, за да се радва на пълна финансова свобода, тя беше на трийсет и седем години и едва ли мислеше да се омъжва. На осемнайсет години вече беше сключвала брак, но само за да угоди на баща си, който скоро след това се беше споминал. Преция беше наредила цяла армия от любовници и накрая мъжът й се беше развел с нея. Което още повече я улесни. Тя се отдаде на нещата от живота, които най-много ценеше, стана пълновластен господар на съдбата си, залавяше се с привлекателни благородници, които водеха със себе си още по-привлекателни приятели. Мъжете донасяха в леглото й своите проблеми и тайни интриги, та Преция съчетаваше в едно политиката с удоволствията — комбинация, на която никой не можеше да устои.

Младият Марий беше най-едрата риба, попаднала в мрежата й, и тя дори се беше привързала към него. Забавляваше я младежката му самонадеяност, но я привличаше и магията на името му, радваше я фактът, че младият консул отдаваше цялото си внимание тъкмо на нея, а не на майка си Юлия или жена си Муция. Затова Преция отвори дома си за всички приятели на Марий, а до леглото си допусна неколцина от най-близките му хора. Щом Карбон (когото Преция ненавиждаше) замина отново за Аримин, тя стана най-важният съветник на любовника си, учеше го на всичко и живееше с чувството, че не Марий, а тъкмо тя управлява Рим.

Така че когато се разнесе вестта за потеглянето на Сула от Теан Сидицин и младият Марий обяви, че е крайно време да се присъедини към армията при Ад Пикта, тя дори се изкуши от мисълта да стане първата жена — войник в римските легиони. Но идеята й не се осъществи. Марий намери най-лесното решение на въпроса като една вечер напусна Рим, без изобщо да й се обади. Не че това я съкруши! Преция побърза да си намери нова играчка.

Всичко това означаваше, че нито майка му, нито жена му бяха имали възможност дори да се сбогуват с младия Марий, преди да напусне завинаги родния град. Нямаш кой да му пожелае късмет, от какъвто той силно се нуждаеше. Той си беше заминал просто ей така и никога не се върна. Новината за разгрома при Сакрипорт не се беше разнесла още из града, когато Брут Дамазип (който беше твърде близък до Карбон, за да оценява Преция) извърши своето кърваво дело. Сред жертвите му беше и Квинт Муций Сцевола Понтифекс Максимус, бащата на Мариевата съпруга, при това близък приятел на Мариевата майка.

— Това е дело на сина ми — сподели Юлия тогава пред Аврелия. Снаха й я беше навестила да види няма ли нужда от нещо.

— Глупости! — възрази й веднага Аврелия. — Дамазип го е извършил на своя глава.

— Видях писмото, което синът ми му е пратил от Сакрипорт. Беше с неговия почерк. — Тя бе затворила очи и болезнено се разхълца. — Не е могъл да приеме лесно поражението. Искал е да си отмъсти, на когото може. Как сега да погледна снаха си в очите?

Цезар се беше скрил в далечния ъгъл на стаята и наблюдаваше двете жени с каменно изражение. Как можеше родният й син да стори подобно нещо на леля му Юлия? Особено след всички злини, които обезумелият му баща беше сторил преди смъртта си? Тя беше оплетена в мъката си като муха, попаднала в паяжина. От невидимата мъка в сърцето си беше станала дори по-красива, но някак неземна, безтелесна.

Тогава беше влязла Муция; Юлия се сви и отмести поглед.

Аврелия беше скочила като ужилена. Лицето й беше пребледняло.

— Муция Терция, обвиняваш ли Юлия за убийството на баща си? — попита прямо тя.

— Разбира се, че не — отвърна й жената на убиеца Марий. Дръпна близкия стол, седна до Юлия и я хвана за ръцете. — Моля те, Юлия, погледни ме!

— Не мога!

— Трябва! Нямам намерение да се връщам в бащиния дом и да живея заедно с мащеха си. Нито искам да се връщам при майка си и досадните си братя. Искам да остана тук, при милата си свекърва.

И така всичко се беше наредило. Животът бе продължил и за Юлия, и за Муция Терция, макар младият Марий да беше изолиран в обсадения Пренесте и всички новини от войната да говореха за успехите на Сула. Ако Гай Марий беше син на Аврелия, разсъждаваше синът на Аврелия, едва ли щеше да черпи голяма утеха от мисълта за майка си: тя нито беше толкова мека, нито толкова обичлива, нито прощаваше толкова лесно като Юлия. Но пък, продължаваше да си представя Цезар, ако Аврелия беше като зълва си, то и той навярно повече щеше да прилича на Марий! Цезар имаше защо да благодари на майка си, задето се бе държала толкова строго с него.

Но лошите новини се трупаха: Карбон дезертирал посред нощ, Сула отбил атаките на самнитите, Помпей и Крас заедно разгромили изоставената от собствения си командир армия при Клузий, Прасчо и Варон Лукул установили контрол над Италийска Галия, Сула лично бил влязъл за няколко часа в Рим, колкото да назначи временно правителство… И оставил след себе си Торкват начело на тракийската конница да подсигурява временното правителство.

Но Сула така и не беше посетил Аврелия, което караше Цезар да се замисли за онази последна и донякъде случайна среща между двамата при Теан Сидицин. Аврелия така и не бе споделила нищо; дори и след толкова време тя с нищо не издаваше своето отношение към стария си приятел.

— Трябваше да те види! — беше отбелязал Цезар.

— Никога повече няма да почука на вратата ми — отвърна Аврелия.

— Защо?

— Защото тези посещения принадлежат на друго време.

— Време, когато той е бил достатъчно красив, за да мечтаеш? — беше се троснал синът й, неспособен да овладее яда си.

Но Аврелия не реагира. Само го стрелна със смразяващия си поглед.

— Ти не само че си глупак, но и смееш да обиждаш майка си! Остави ме на мира!

И той я беше оставил. Нейна си работа какво означаваше Сула за нея.

Бяха научили и за обсадната кула на Марий, както и за жалкия й край, и за всички останали напразни опити да пробие обсадата на Офела. Накрая, в последния ден на октомври беше дошла шокиращата новина за деветдесетте хиляди самнити, които се настанили в изоставения лагер на Помпей Страбон при Колинската порта.

Следващите два дни бяха най-ужасните в живота на Цезар. Облечен в задушаващата си вълнена дреха, неспособен да се докосне, до каквото и да е оръжие, още по-зле — без правото да види мъртъв войник, — той се беше скрил в кабинета си, където започна да пише нова епическа поема, не на гръцки, а на чист латински, при това, за да е по-трудна задачата — в хекзаметър. Шумът от битката долиташе до ушите му, но той прогонваше всички мисли за нея и се потапяше в безсмислените си стихове. Цялото му същество копнееше да се озове на бойното поле.

След като с идването на нощта се изгуби дрънченето на оръжията, Цезар нервно изскочи от кабинета си, колкото да завари Аврелия над своето писалище с куп сметки пред себе си. Толкова беше разярен, че не можеше да диша.

— Как мога да пиша за нещо, което ми е забранено да върша? — искаше да знае синът. — На какво е посветена голямата литература, ако не на войната? Да не би Омир си е губил времето с пикантерии? Да не би Тукидид да е сметнал, че пчеларството заслужава повече интерес от войната?

Аврелия знаеше как най-добре да засегне самочувствието на сина си, затова хладно му отвърна:

— Вероятно не.

След което се наведе над сметките.

Тази нощ бе краят на спокойствието. Синът на Юлия беше убит, всички с него бяха убити и Рим принадлежеше единствено на Сула. Който нито дойде да ги посети, нито прати вест до Аврелия.

Това, че Сенатът и центуриатните комиции гласуваха диктаторски правомощия на Сула, се превърна в най-важната новина, широко дискутирана от всички. Но Цезар и съседът му Гай Маций, който живееше в другия апартамент на приземния етаж, научиха за изчезващите конници от устата на Луций Декумий.

— Това са все хора, които са натрупали състояние при Марий, Цина или Карбон. Нищо случайно няма в тази история. Можеш да се радваш, че татенцето умря преди години, Цирейче — успокояваше Луций Декумий младия Гай Маций, който носеше неприятния си прякор още от ранно детство. И ти също, Паунче — обърна се Декумий към Цезар.

— Какво искаш да кажеш? — наежи се Маций.

— Искам да кажа, че има едни много страшни хора, дето изглеждат най-обикновени, а тропат по вратите на мнозина римски конници и ги отвеждат неизвестно къде — обясни пазителят на кръстопътя. — Тези страшни хора са най-често освободени роби, но не от ония, гърците, дето си падат по момченца. Всички до един се казват Луций Корнелий еди-кой си. Ние в братството ги наричаме най-общо суланци. Защото всички принадлежат на него. Помнете ми думата, момчета, тия суланци нищо добро не носят! Мен ако ме питате, много още конници ще има да изчезват!

— Сула няма право! — прехапа устни Маций.

— Сула има право да върши всичко, което пожелае — възрази Цезар. — Нали го направиха диктатор. Това е повече и от цар. Указите му имат силата на закон, не е обвързан дори с лекс Цецилия Дидия, който изисква седемнадесетдневен срок между първото и второто четене на закон. Ако не желае сам, дори не е длъжен да обсъжда новите закони в Сената или Народното събрание. И никой не може да го държи отговорен за нито едно негово действие — нито дори за онова, което е вършил в миналото. Пък и мен ако ме питате — добави той замислено, — ако нечия силна ръка не поеме римските дела, всичко е свършено. Затова се надявам нещата да потръгнат, както Сула желае. И се надявам да намери достатъчно сили и кураж да свърши всичко, което трябва да се свърши.

— Човек като този — рече Декумий — пред нищо няма да се спре! Абсолютно пред нищо!

Понеже живееха в самото сърце на Субура — най-бедния и многоезичен квартал в Рим, Цезарови установиха, че Сулановите проскрибции нямат същото отражение над местните жители, каквото имаха в квартали като Карина, Палатин, Горен Квиринал или Виминал. Макар сред бедните жители на Субура да живееха мнозина конници от първата имуществена класа, малцина бяха достигнали по-висок пост от военния трибун, малцина имаха и политическите връзки, които да ги превърнат в потенциални врагове на Сула.

Когато на първия списък с имената на проскрибираните младият Марий се бе оказал втори по ред, Юлия и Муция Терция навестиха Аврелия. Обикновено тя ходеше на гости на Капитолия, затова посещението беше изненадващо. Беше изненада и самата вест за списъка, който бе останал тайна за жителите на Субура. Сула обаче навреме беше известил Юлия какво я чака.

— Новоизбраният градски претор Гней Долабела вече ми прати предизвестие — потръпна Юлия. — Много противен човек! Цялото имущество на горкия ми син е конфискувано. Нищо няма да остане за нас.

— Дори къщата ти? — пребледня от ужас Аврелия.

— Всичко. Дойде със списък на всички недвижими имоти в семейството. Дяловете от испанските мини, земите в Етрурия, вилата в Кума, къщата тук в Рим, новите земи, които Гай Марий беше купил по-късно в Лукания и Умбрия, житната латифундия на река Баградас в Африка, работилницата за цветна вълна в Йерапол, стъкларската работилница в Сидон. Дори семейната ферма в Арпин. Всичко това принадлежи на Рим и доколкото разбрах, ще бъде разпродадено на търг.

— О, Юлия!

Но като истинска представителка на рода си Юлия дори намери сили да се усмихне.

— Е, това не е чак такава беда! Получих писмо лично от Сула, с което ме уведомява, че ми разрешава да задържа за себе си сто таланта сребро от цената на бъдещата разпродажба. На толкова оценява издръжката ми, която Гай Марий би ми изплатил, ако се беше разделил с мен. И това е нещо, след като всъщност аз зестра нямах! Но ще си получа стоте таланта, защото, както Сула ми напомня, съм сестра на Юлила. Само заради нея, тя все пак беше негова жена, той няма да позволи да живея в мизерия. Писмото беше доста любезно.

— Сто таланта са големи пари, но в сравнение с това, което ти отнема… — процеди през зъби Аврелия.

— Ще ми стигнат да си купя хубава нова къща на някоя хубава улица. Дори ще ми остане за издръжка. Разбира се, робите ще бъдат продадени заедно с имотите, но Сула бе така добър да ми остави Строфант — толкова се радвам, че няма да го изгубя! Бедният старец, и без това е смазан от скръб! Както и да е. Ще се оправя. Което не може да се каже за много други майки и съпруги. Те няма да получат нищо.

— Ами ти, Муция? — попита Цезар. — Ти каква се водиш марианка или муцианка?

Доколкото забелязваше, Муция Терция не тъгуваше твърде много за съпруга си. Всички знаеха, че Юлия страда, дори и да не го показва. Но Муция?

— Водя се Марианка — сподели Муция Терция, — затова губя и зестрата си. Имението на баща ми е в доста лошо състояние, в завещанието си не беше предвидил нищо за мен. Но дори и да ми беше оставил нещо, мащехата ми щеше да ми попречи да си го взема. Майка ми обаче е добре, Метел Непот е в безопасност, той винаги е поддържал Сула, но двамата трябва най-напред да мислят за синовете си. С Юлия обсъдихме въпроса, докато идвахме насам, и решихме да живея в нейния нов дом. Сула ми е забранил изрично да се омъжвам втори път, пък и аз самата ме желая.

— Това е кошмар! — възкликна Аврелия, след което сведе поглед. — Може да се окажем и ние в списъка. Мъжът ми винаги е бил на страната на Гай Марий. А след като той умря — на тази на Цина.

— Но сградата е на твое име, майко. Пък и всичките ти братя и братовчеди бяха на страната на Сула — успокои я Цезар. — Аз може да изгубя земите си, но като фламин Диалис поне ще получа заплата от държавата и ще живея в Държавния дом на Форума. Предполагам, че Цинила ще изгуби зестрата си.

— Роднините на Цина вероятно ще изгубят всичко — въздъхна Юлия. — Сула смята да смаже окончателно опозицията.

— Ами Ания? И голямата Корнелия Цина? — разтревожи се Аврелия. — Никога не съм харесвала Ания. Беше лоша майка за моята малка Цинила, освен това се омъжи твърде скоро след смъртта на Цина. Затова ми се струва, че и сега ще намери изход.

— Права си, ще се оправи. От дълго време е омъжена за Пупий Пизон Фруги и може да мине за пупианка — съгласи се Юлия. — Доста неща научих от Долабела. Бедната Корнелия Цина върви заедно с мъжа си Гней Ахенобарб. Разбира се, тя загуби дома си още в деня, когато Сула пристигна. Ания тогава отказа да я прибере при себе си. Доколкото чувам, живеела заедно с някаква леля — весталка на Вия Ректа.

— Ох, щастлива съм, че и двете ми дъщери са омъжени за политически неутрални фигури! — възкликна Аврелия.

— Имам новина за вас — подхвърли Цезар, за да отклони вниманието им от семейните тревоги.

— Каква? — попита Муция.

— Лепид явно е имал предчувствие. Още вчера се е развел с жена си Апулея, дъщерята на Сатурнин.

— Но това е ужасно! — възкликна майка му. — Разбирам, че онези, които воюваха срещу Сула, ще бъдат наказани, но защо трябва да страдат децата и внуците им? Цялата тази истерия около Сатурнин беше толкова отдавна! Сула едва ли го е грижа толкова за Сатурнин, защо Лепид трябва да причинява подобно зло на жена си? Та тя му роди три прекрасни момчета!

— Но няма да ражда повече на никого — продължи Цезар. — Взела си е гореща баня и си е прерязала вените. Сега Лепид я оплаква. Пфу!

— О, той винаги си е бил такъв — презрително изрече Аврелия.

— Бедният Лепид! — въздъхна Юлия.

— Бедната Апулея — допълни Муция Терция.

 

 

Но сега, след като Гай Кота ги беше навестил, изглеждаше, че Цезарите няма да бъда проскрибирани. Шестстотинте югера земя край Бовила бяха в безопасност, Цезар нямаше да изгуби сенаторския си ценз. Макар — разсъждаваше кисело той, докато гледаше как снегът се стели на парцали във вътрешния двор на инсулата, сенаторският му ценз беше неприкосновен! Фламин Диалис по право влизаше в Сената.

Докато Цезар наблюдаваше неочаквания по това време на годината сняг, майка му наблюдаваше него.

„Такъв прекрасен човек, радваше му се тя, при това чисто мое произведение, на никого друг… Колкото и превъзходни качества да притежава, Гай далеч не е съвършен. Липсват му съчувствието, великодушието, нежността на баща му, нищо че на пръв поглед му прилича. Но прилича и на мен. Притежава толкова многостранни дарби, където и да го пратя из къщата, способен е с двете си ръце всичко да оправи — спукани тръби, запушена канализация, изпадала мазилка. Пък и новостите, които внесе в старите машини. Способен е не само да говори, но дори да пише на иврит и персийски! Благодарение на наемателите свободно говори десетина езика. Преди да възмъжее, бил станал същинска легенда на Марсово поле, така поне се кълне Луций Декумий. Плува като риба, тича и язди със скоростта на вятъра. Пише стихове и пиеси не по-зле от Плавт и Ений, макар да не съм аз тази, която трябва да ги оценява. Ако се вярва на Марк Антоний Гнифон, владеел риториката както никой друг. Как се беше изразил Гнифон? Синът ми можел да разплаче камъните и да разяри планините. Той отсега разбира тънкостите на законодателството, може да разчете всякакъв текст, независимо от почерка. В цял Рим няма друг човек, които да притежава това умение, дори и онова чудо на чудесата Марк Тулий Цицерон. Колкото до жените, те направо му се лепят! Цяла Субура е негова. Мисли си, че не знам, разбира се. Е, по-добре така. Мъжете реагират странно, когато засегнем мъжкото им достойнство. Но все пак синът ми не е съвършен. Просто е надарен от боговете. Твърде непримирим е в душата си, нищо че го крие. В много отношения се смята център на света, невинаги е способен да отгатне желанията и настроенията на околните. Колкото до манията му всичко край него да блести от чистота, всяка майка би се гордяла с прибрания си син, но подобна черта той не е наследил нито от мен, нито от баща си. Не би погледнал жена, освен ако не излиза от банята, убедена съм, че ще я огледа най-подробно от главата до петите, преди да й посегне. При това е расъл в Субура! Но пък и това си има добрите страни — откакто навърши четиринайсет, жените в квартала станаха по-чистоплътни. Дори и тук изпреварва връстниците си! Винаги съм се надявала, че мъжът ми се е възползвал от местните жени, където и да го отведе службата, но той винаги ме убеждаваше, че няма подобно нещо, винаги е чакал да се прибере при мен. Ако наистина нещо съм ненавиждала у него, то това беше тъкмо тази му черта. Да знам, че се пази целият за мен, когато почти не се виждахме, ме караше да се чувствам гузна. Синът ми никога няма да причини подобно зло на своята жена. Надявам се тя да оцени късмета си. Сула. Синът ми е привикан при Сула. Иска ми се да знам защо. Искам…“

Аврелия изведнъж се сепна. Цезар се беше надвесил над писалището.

— Къде се беше отнесла? — попита я той.

— Къде ли не — отговори му и се надигна от стола. Стана й студено. — Ще пратя Бургунд да ти донесе мангал. Тук и куче да вържеш, ще избяга.

— Добре, добре… — отпрати я Цезар.

— Не искам да подсмърчаш при срещата си със Сула.

 

 

Но на сутринта Цезар не подсмърчаше. Младежът представи в къщата на Гней Домиций Ахенобарб доста преди времето за вечеря. Предпочиташе да чака в преддверието, отколкото да закъснее. Естествено слугата — прекалено любезен грък, който дори си позволи да му хвърля погледи — го осведоми, че е подранил, затова трябвало да почака. Цезар настръхна и побърза да обърне гръб на човека, който скоро щеше да се прочуе. Само след месеци цял Рим щеше да знае кой е Хризогон.

Но Хризогон нямаше намерение да се оттегля; очевидно гостът му се стори твърде привлекателен. Цезар едва се сдържаше да не му избие зъбите. После излезе навън, на лоджията и на гърка му стана твърде студено, за да го придружи. Къщата беше голяма, имаше две тераси и Цезар можеше необезпокояван да стои навън. Лоджията не беше обърната към Форум Романум, а към Палатинския хълм, по посока на Клив Виктория. Точно над Ахенобарбовата къща се издигаше величествено здание.

Чия ли беше тази къща? Цезар се навъси, но скоро си припомни. На Марк Ливий Друз, който беше убит преди десет години насред своя атрий. Значи тук живееха многото сирачета — под строгия поглед на дъщерята на онзи Сервилий Цеиион, който се беше удавил на връщане от провинцията, която беше управлявал. Гнея ли се казваше? Да, Гнея. И на нейната страховита майка, Порция Лициниана, която никой не можеше да понася. Вътре беше пълно със Сервилий Цепиончета и Порции Катончета — от наследниците на робинята Салония. Потомци на роби… А, ето един от тях на терасата. Беше се навел над мраморния парапет. Момчето беше прекалено мършаво, с огромен нос. Имаше гъста, права, червена коса, която издаваше връзката му с Катон Цензор…

— Почитаеми фламине, господарят ми е готов да те приеме.

Цезар се обърна и весело махна за сбогуване на момчето от съседната къща. Малкият Катон дори не се сети да му отвърне. Изглежда в новия дом на Сула малцина благоволяваха да поздравят мършавото момченце, наследник на тускулански селянин и келтска робиня.

Макар да беше предупреден за външния вид на диктатора Сула, Цезар беше силно шокиран. Нищо чудно, че толкова време не беше навестявал майка му! „И аз на негово място бих постъпил така“ — помисли си Цезар, докато се приближаваше към диктатора и се мъчеше да не тропа твърде силно с дървените си подметки. Сула го посрещна като напълно непознат човек; но това се дължеше на грозната дреха от мораво и алено и на необикновения шлем от слонова кост, който създаваше впечатлението, че младежът е с бръсната глава.

— Я сваляй тоя костюм — нареди диктаторът и обърна поглед към множеството документи на писалището.

Щом вдигна отново очи, жрецът на Юпитер беше изчезнал. На негово място стоеше родният му син. Сула настръхна; тежко въздъхна и с мъка се изправи на крака. Същите златисти коси, същите сини очи, същото издължено лице, същият ръст… Но скоро започна да открива разликите: острите скули, наследени от Аврелия, хлътналите й бузи, изтънчената уста. Цезар вече беше по-скоро зрял мъж. „Луций Корнелий, сине мой, защо трябваше да умираш?“ — помисли си Сула и избърса сълзите.

— За миг те сбърках с покойния си син — обясни на Цезар и потръпна.

— Бяхме първи братовчеди.

— Доколкото си спомням, ти твърдеше, че го харесваш.

— Така беше.

— Повече от малкия Марий, нали така каза?

— Точно така.

— И написа поема за него след смъртта му, но каза, че не била достатъчно добра, за да ми я покажеш.

— Наистина не беше.

Сула се отпусна на стола си. Ръцете му силно трепереха.

— Седни, момче, там, на светлото, за да те виждам по-добре. Зрението ми вече е отслабнало.

Възрастният мъж не откъсваше очи от малкия Цезар — божи дар, пратен от Юпитер.

— Какво ти каза вуйчо ти Гай Кота?

— Само това, че си искал да ме видиш, Луций Корнелий.

— Наричай ме Сула. Всички така ми казват.

— И мен всички ме наричат Цезар, дори майка ми.

— Ти си фламин Диалис.

Нещо проблесна в тези неприлично познати очи — защо ли толкова му напомняха за малкия Сула, който имаше много по-ярки и блестящи очи от Цезар? Сега в тях просветнаха искрици гняв. О, може би на болка? Не, Не болка, а гняв.

— Да, аз съм фламин Диалис — съгласи се Цезар.

— Онези, които те назначиха, бяха врагове на Рим.

— По времето, когато го направиха, не бяха.

— Така си е. — Сула взе тръстиковата писалка, обкована със злато, сетне я остави обратно на масата. — Ти си женен.

— Да.

— За дъщерята на Цина.

— Да.

— Бракът ви консумиран ли е?

— Не.

Сула се изправи, заобиколи масата и застана пред прозореца, широко отворен въпреки сковаващия студ. Цезар се усмихна при мисълта как би реагирала майка му — ето още един човек, който предпочита студа.

— Заех се с възстановяването на старата република — започна диктаторът, без да мести поглед от статуята на Сципион Африкански, която се издигаше на Форума. Заради хълма колоната и домът на Ахенобарб бяха на една височина. — Поради причини, които ти би трябвало да разбереш, реших да започна от религията. Ние изгубихме старите морални стойности, но трябва да се върнем към тях. Затова премахнах изборите за понтифекси и авгури, включително и за върховен понтифекс. Политиката и религия са твърде оплетени в съвременното римско общество, но аз ще се погрижа религията да не служи повече на политиката, когато би следвало да е обратното.

— Разбирам — обади се Цезар. — И все пак мисля, че върховният понтифекс трябва да бъде избиран.

— Твоето мнение, момче, мен не ме интересува!

— Тогава защо съм тук?

— Във всеки случай не за да подхвърляш язвителни забележки по мой адрес!

— Извинявай.

Сула се извъртя и стрелна Юпитеровия жрец с най-свирепия си поглед.

— Ти май не се страхуваш, момче?

— На което Цезар отвърна с усмивка — с онази усмивка, с която покоряваше всички.

— Навремето се криех до кухнята и ви наблюдавах двамата с майка ми. Времената се промениха, а също и обстоятелствата. Но е трудно да се страхувам от човека, когото обикнах, щом разбрах, че не е любовник на майка ми.

Сула не се сдържа и се засмя.

— Така си е! Не бях. Опитах се веднъж, но тя беше достатъчно разумна да ми откаже. Майка ти мисли като мъж. Аз не нося късмет на жените, никога не съм носил. — Страшните му бледи очи изгледаха Цезар. — И ти няма да носиш късмет на жените, нищо че жени ще имаш много.

— Защо ме повика, ако не да поискаш съвета ми?

— Във връзка с решаването на религиозните проблеми. Казват, че си бил роден в същия ден, в който пожарът в храма най-после изгаснал.

— Така е.

— И ти как тълкуваш това съвпадение?

— Като добро знамение.

— За нещастие колегията на понтифексите, както и тази на авгурите, не са на същото мнение, млади Цезаре. От известно време твоята съдба като жрец се обсъжда от всички. Решиха, че нередовното ти положение е причина за унищожението на Юпитеровия храм.

Цезар чак се изчерви от радост.

— Колко съм щастлив да го чуя от устата ти!

— Какво си щастлив да чуеш?!

— Че не съм подходящият фламин Диалис.

— Не съм казал подобно нещо.

— Каза! Каза!

— Погрешно ме разбра, момче. Ти най-определено си римският фламин Диалис. Петнайсет жреци и петнайсет авгури стигнаха до това заключение.

Радостта изчезна от погледа на Цезар.

— Искам да бъда войник — призна си той. — Повече ми подхожда.

— Това няма значение. Важното е какво си в действителност. И каква е жена ти.

Цезар се намръщи и изгледа изпитателно Сула.

— За втори път споменаваш жена ми.

— Трябва да се разведеш с нея.

— Да се разведа? Не мога!

— Защо да не можеш?

— Защото сме сключили брак за вечни времена.

— И за тези бракове е измислен развод.

— Защо трябва да се развеждам?

— Защото тя е дъщеря на Цина. Излиза, че законите ми, които обявиха голям брой римски граждани и техните семейства за проскрибирани, се оказаха двусмислени по въпроса за гражданския статут на малолетните деца. Жреците и авгурите решиха, че в случай лекс Миниция важи в пълна сила. Което означава, че твоята съпруга, фламиника Диалис, не е римлянка и патрицианка. Следователно не може да бъде фламиника Диалис. И понеже жречеството е дълг на двамата съпрузи, тя трябва да отговаря на закона в не по-малка степен от теб. Налага се да се разведете.

— Няма да се разведа — заяви Цезар, който започна да проумява как ще се отърве от омразната жреческа длъжност.

— Ще направиш каквото ти казвам, момче!

— Няма да постъпя по начин, който не приемам за правилен.

Сула бавно оголи венци в заплашителна усмивка.

— Аз съм диктаторът — изрече с равен глас. — Ще се разведеш с жена си.

— Отказвам.

— Мога да използвам сила, ако трябва.

— Как? — отвърна му с презрение Цезар. — За да бъде законен разводът, трябва да дам своето пълно и доброволно съгласие.

Време беше да смаже тоя самонадеян хлапак. Сула разкри пред младия Цезар онова грозно създание, което се криеше в очите му и което чакаше да нададе своя вълчи вой. Но дори когато усети зловещото създание срещу себе си готово за скок, младежът не се уплаши. Едва сега Сула установи защо очите на Цезар му се струват познати. Това не бяха очите на сина му, а неговите собствени! И те го гледаха сега хладно и безизразно като очите на змия. Грозният звяр подви опашка и отстъпи, той остана сам и беззащитен срещу младия си племенник. За пръв път в живота си срещаше човек, когото не можеше да сломи само със силата на волята си. Нещо повече, дори не можеше да изпита онази ярост, от която черпеше енергия в подобни мигове. Пред собственото си отражение Луций Корнелий Сула се оказа безпомощен. Трябваше да разчита единствено на логиката и разума.

— Заклел съм се да възстановя религиозния морал и старите обществени традиции — заяви той. — Рим ще се грижи за своите богове, ще ги почита по начина, по който правеше това в зората на републиката. Юпитер е ядосан. Заради теб, или по-скоро заради жена ти. Ти си неговият личен жрец, но жена ти е свързана с твоите жречески задължения. Трябва да се разделиш с настоящата си неподходяща жена и да си намериш нова. Трябва да се разведеш с лишената от гражданство дъщеря на Цина.

— Няма да се разведа — упорстваше младежът.

— Тогава ще се наложи да потърся друго решение.

— Аз вече имам предложение — веднага му отвърна Цезар. — Позволи на Юпитер Велики да се разведе с мен. Освободи ме от фламинството.

— Можех да го сторя в качеството си на диктатор, ако не се бяха намесили жреческите колегии. В настоящия момент съм обвързан с тяхното решение.

— Тогава излиза — заключи невъзмутимо Цезар, — че попадаме в задънена улица.

— Не, не попадаме. Има и друг изход.

— Да наредиш да ме убият.

— Именно.

— Но това ще означава, Сула, да изцапаш ръцете си с кръвта на един жрец.

— Не и ако някой друг се изцапа в действителност. Аз не съм почитател на гръцките метафори, Гай Юлий Цезар. Още по-малко те важат за римските богове. Вината не се предава.

Младежът се замисли.

— Да, предполагам, че си прав. Ако някой друг посегне на живота ми, вината си остава единствено за него.

Той се надигна от стола.

— С това нашият разговор приключва.

— Да, освен ако не размислиш.

— Няма да се разведа с жена си.

— Тогава ще наредя да те убият.

— Ако можеш — каза Цезар и излезе. Сула подвикна след него:

— Забрави си жреческите одежди!

— Запази ги за новия фламин Диалис!

 

 

С усилие на волята Цезар се запъти право към дома. Не можеше да е сигурен колко време ще е нужно на Сула да се окопити. Това, че диктаторът се беше изплашил, беше очевидно; досега никой не смееше да му се опълчи.

Навън духаше леденостуден вятър. Заради детински си жест Цезар се оказа полугол на студа. Но това нямаше голямо значение. Палатин не беше чак толкова далеч от Субура. По-важно беше отсега да обмисли следващия си ход. Сула наистина щеше да поиска смъртта му, в това Цезар не се и съмняваше. Той въздъхна. Налагаше се да бяга. Както всички други римски магистрати обаче, и диктаторът беше зависим от скърцащата машина на бюрокрацията. Това позволяваше на Цезар да разполага поне с още един ден. Домът на Сула, както забеляза младежът, не беше пълен с кръволоци, а с най-почтени клиенти. Животът в Рим не приличаше на този от гръцките трагедии, дори диктаторът не отглеждаше бесни кучета в дома си. Сула щеше да намери подходящ момент да даде нужните заповеди. Но времето още не беше дошло.

Докато стигне до жилището на майка си, Цезар беше посинял от студ.

— Къде са ти дрехите? — зяпна Аврелия.

— Оставих ги у Сула — обясни той. — Дарих ги на следващия фламин Диалис. Майко, той ми показа начина да се отърва от тях!

— Разкажи ми — рече тя и му направи място до горящата печка.

И той й разказа.

— О, Цезаре, защо? — извика тя накрая.

— Хайде, майко, добре знаеш защо. Обичам жена си. През всички тези години тя живя сред нас и очакваше от мен грижите, които не получаваше от баща или от майка. Как бих могъл да я изоставя? Тя е дъщеря на Цина! Доведена е до просешка тояга! Дори не е римлянка! Майко аз не искам да умирам. Дори животът на един жрец на Юпитер струва повече от смъртта. Но има неща, за които си струва да се умре. Това са принципите. Задълженията на един римски благородник, които научих благодарение на тебе. Цинила е моя отговорност. Аз не мога да я изоставя току-така! — Цезар вдигна рамене. — Всъщност, това е моят път към спасението. Докато не се съглася на развод, аз съм напълно неподходящ за жрец. Затова ще отказвам.

— До деня, в който Сула те убие.

— Това зависи единствено от Великия бог, майко, ти добре знаеш. Вярвам, че самата Фортуна ми предлага този шанс, затова нямам право да го откажа. Единственото, което трябва да направя, е да надживея Сула. Щом той умре, никой друг няма да посмее да убие фламин Диалис, жреческите колегии ще бъдат принудени да ме освободят от оковите. Майко, аз не мисля, че Юпитер иска от мен да бъда негов личен жрец! Вярвам, че има каква друга работа да ми възложи — такава, с която ще бъде по-полезен на Рим.

Аврелия не посмя повече да спори.

— Пари. Трябват ти пари, Цезаре. — Тя прокара пръсти през косите си. — Ще са ти нужни повече от два таланта сребро. Това е цената на всеки проскрибиран. Ако те открият, ще трябва да платиш на издайниците доста повече от два таланта, за да ги накараш да пазят тайната ти. Три таланта ще повишат малко цената на живота ти. Но как да намеря три таланта, без да се обръщам към банкерите? Седемдесет и пет хиляди сестерции… Държа десет хиляди в стаята си. Срокът за наемите мина, могла още тази вечер да ги събера. Когато наемателите разберат защо са ми, никой няма да ми откаже. Те всички те обичат, макар да не ми е много ясно защо. Ти имаш толкова труден характер! Гай Маций би могъл да изнамери още пари отнякъде, а предполагам, че и Луций Декумий крие откраднатото под леглото си…

Цезар въздъхна и се изправи. Трябваше да организира бягството си. А и да разговаря с Цинила, да й обясня как стоят нещата.

Прати Евтих да извика Луций Декумий и извика Бургунд при себе си.

Старият Гай Марий бе оставил роба Бургунд в наследство за племенника си Цезар; по онова време момчето подозираше, че това е последната гривна от веригата, която трябваше да върже завинаги ръцете на малкия жрец. Ако по една или друга причина той се отървеше от задълженията си към Юпитер, Бургунд трябваше да го убие. Но, разбира се, Цезар, който притежаваше чар, скоро направи едрия германец свой човек. За тази цел доста му помогна огромната робиня от галски произход Кардикса, която омота Бургунд в любовната си мрежа. Бургунд принадлежеше към племето на кимврите и беше само на осемнайсет, когато попадна в римски плен сред германския разгром при Верцела. Сега беше на трийсет и седем, докато Кардикса бе навършила четиридесет и пет. Една от шегите в семейството бяха догадките колко още деца ще успее да износи — дотук ги беше докарала до петото. Двамата получиха свободата си в деня, в който Цезар облече мъжка тога, но този чисто формален акт не промени нищо друго, освен гражданския им статут. Понастоящем двамата се смятаха за пълноправни римски граждани (макар естествено да бяха включени в списъците на триба Субурана, което означаваше, че гласът на Бургунд няма политическа тежест). Аврелия, която не беше щедра, но пък беше честна, винаги бе плащала прилична заплата на Кардикса, Бургунд също припечелваше добри пари от господарите. Понеже и двамата продължаваха да живеят в стария си дом, спестяванията им щяха един ден да отидат за децата.

— Но сега спестяванията трябва да отидат за теб, Цезаре — рече Бургунд с непоправимия си акцент. — На теб ти трябват.

Господарят му беше висок според римските разбирани шест стъпки и три пръста, но Бургунд стърчеше цяла педя над него и имаше два пъти по-широки рамене. Светлосивите му очи издаваха обичта… И уважението.

Цезар се усмихна на Бургунд и поклати глава.

— Благодаря за предложението, но майка ми ще се оправи. Ако не, тогава ще приема, но ще ти ги върна с лихва.

Луций Декумий се появи на вратата. Цезар побърза да приключи разговора с Бургунд.

— Събери багаж за двама ни, Бургунд. Топли дрехи, за себе си вземи и тояга. Аз ще взема меча на баща си. — Какво удоволствие изпита да изрече последното… Да бягаш от гнева на диктатора не беше чак толкова лошо изживяване.

— Знаех си, че този човек ще докара зло със себе си! — рече мрачно Луций Декумий, макар да не спомена за времето, когато Сула с един поглед можеше да го вцепени от страх. — Пратих момчетата да съберат пари. Не се тревожи, има достатъчно. — Декумий стрелна с поглед гърба на Бургунд. — Слушай, Цезаре, не можеш да тръгнеш в такава виелица в компанията на Бургунд! Тримата с момчетата ще дойдем да те придружим.

Цезар очакваше подобно предложение, но с един поглед разубеди приятеля си.

— Не, татенце, няма да мине. Много хора лесно ще привлекат вниманието.

— Ще привлечем вниманието? — зяпна удивен Луций Декумий. — Как няма да привлечеш вниманието с тази ходеща върлина до себе си? Най-добре го остави у дома, пък нека аз да дойда с теб. Никой не забелязва стария Луций Декумий, той знае как да се превърне в част от пейзажа.

— По римските улици, да — съгласи се Цезар и му се усмихна. — Но в страната на сабините, татенце, ще правиш впечатление. Двамата с Бургунд ще се оправим сами. А и като знам, че си тук да се грижиш за жените, ще съм спокоен.

Което си беше самата истина. Луций Декумий измърмори нещо, но се призна за победен.

— Откакто излезе законът с проскрибциите, някой трябва да пази жените. Леля Юлия и Муция Терция нямат друга опора, освен нас. Не мисля, че там горе, на Квиринала, някой ще им стори зло, всички в Рим обичат леля Юлия. Но Сула не я обича, затова ще трябва да я наглеждаш. Майка ми — вдигна Цезар рамене, — знаеш я каква е. А когато се отнася до Сула, от нея можеш да очакваш и неприятни изненади. Ако Сула реши покрай мен да обяви за враг и майка ми, тогава ти ще трябва да изведеш семейството ми извън града. — Младежът се усмихна. — Твърде много пари вложихме в Кардикса, та да оставим на държавата да се ползва от личната ми гвардия!

— Нищо няма да им се случи, Паунчето ми.

— Благодаря, татенце. — Той изведнъж се сети и за друго. — Ще те помоля да ни заемеш няколко мулета и да изведеш конете от конюшнята.

Това беше голямата тайна на Цезар — тайна, която споделяше само с Бургунд и Луций Декумий. Като фламин Диалис нямаше право да се докосва до кон, но от годините, когато старият Гай Марий го беше научил да язди, бе останала любовта му към конете — към усещането за бързина и мощ, когато животното под него хвърчи в бесен галоп. Цезар не беше богат човек — доходите от земите му край Бовила не трябваше да се пипат, — но разполагаше с известна сума пари, която си беше само негова и за която дори майка му не можеше да му държи сметка. Парите бяха част от бащиното наследство и му стигаха да задоволява свои капризи, без да се допитва до Аврелия. С тези пари Цезар си беше купил кон. Един доста специален кон.

Младежът бе намерил сили да се подчини на почти всички ограничения, които му налагаше жречеството. Единственото изключение беше тъкмо конят. Можеше да се задоволява с бедната храна, можеше да мечтае за меча на баща си, без да се докосва нито веднъж до желязната му дръжка… Но слабостта, на която не можа да устои беше огромната му любов към конете и ездата. Защо? Заради връзката между двете живи тела, която даваше такива великолепни плодове. Затова Цезар си беше купил красив дорест жребец, бърз като северния вятър, и го беше кръстил Буцефал, на името на легендарното животно на Александър Македонски. Жребецът беше голямата радост на живота му. Колкото пъти успеше Цезар да се измъкне незабелязано през Капенската порта, винаги Бургунд и Луций Декумий го чакаха отвън с Буцефал. Тогава той яздеше на воля по пътеките край Тибър, препускаше смело и безразсъдно, профучаваше като хала покрай тромавите волове, които търпеливо теглеха саловете нагоре по течението, и накрая, щом пътеката му омръзнеше, потегляше през полето, за да прескача заедно с Буцефал каменните огради. Мнозина знаеха кой е конят, никой не знаеше кой е ездачът, защото Цезар се обличаше като варварин от Галатия и винаги увиваше главата си с дебел персийски шал.

Тайните бягства придаваха на спокойния му живот онова чувство за опасност, което Цезар постоянно търсеше. За него беше забавно да разиграва цял Рим и да рискува собственото си положение на жрец. Той не само че не обиждаше по този начин Великия бог, но усещаше, че връзката им става още по-тясна и неразривна. Неговият далечен предшественик Еней беше дете на богинята на любовта Венера, а тя беше дете на Юпитер. Затова Юпитер го разбираше и му даваше своето мълчаливо съгласие, Юпитер знаеше, че непослушният му жрец носи и частица от неговата божествена същност. Във всичко останало Цезар безропотно следваше забраните и ограниченията. Цената за този компромис беше Буцефал — контактът с това вълшебно животно, което Цезар ценеше повече от всяка жена в Субура.