Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (8)

От декември 82 г. до май 81 г. пр.Хр.

 

 

„Нещата се развиват доста добре“ — каза си Луций Корнелий Сула в началото на декември. Повечето хора все още изпитваха известни скрупули да убият със собствените си ръце съграждани, намерили имената си в списъците с проскрибциите, но неколцина като Катилина вече прокарваха пътя, хазната се пълнеше с пари, държавният фонд — с конфискувани имоти. Разбира се, не толкова имотите, колкото парите бяха причината Сула да поеме в подобна посока; все отнякъде трябваше да запълни големите дупки на държавния бюджет. При нормални обстоятелства средствата щяха да дойдат от данъците, които плащаха провинциите, но при условие, че Митридат продължаваше да заговорничи на изток, а Квинт Серторий бе успял да спре притока от пари от Испания, на останалите провинции също трябваше да се даде отдих. Рим и Италия сами трябваше да намерят нужните за издръжката си средства — с тази подробност, че Сула нямаше очи тепърва да иска от обикновените люде, още по-малко — от собствените си верни поддръжници.

Той никога не бе изпитвал симпатии към конническото съсловие — всички онези деветдесет и една центурии от първа класа, които включваха преуспелите римски търговци и предприемачи. От тях пък най-много мразеше осемнайсетте центурии на държавната конница. Мнозина от тях се бяха облагодетелствали по времето на Марий, Цина или Карбон; затова те щяха да осигурят на Сула парите, нужни за възстановяването на Рим. Решението беше най-доброто, казваше си диктаторът и доволно потриваше ръце. Не само че хазната щеше да се напълни, но и неговите потенциални врагове завинаги щяха да бъдат отстранени от обществения живот.

Междувременно беше успял да се справи и с един незначителен проблем — последната враждебна проява на вечно опозиционния Самний. Избра за управители на бунтовната страна двамината най-алчни за пари — Цетег и Верес, и им даде четири легиона.

— Нищо да не остане след вас — беше заръчал на подчинените си той. — Искам Самний да бъде до такава степен разорен, че дори най-старите и родолюбиви самнити да не желаят повече да стъпят там. Ще изсечете горите, ще оставите нивите да пустеят, ще разрушите градовете и ще опустошите градините. — Сула се усмихна зловещо. — И ще отсечете всяка глава, която стърчи по-високо от останалите.

Това щеше да послужи за урок на Самний. И в същото време щеше да отърве диктатора от двама досадници, които непрекъснато искаха нещо. Двамата нямаше да се върнат скоро! Имаха по-важни задачи — как да заделят за себе си повече от това, което пращат на римската хазна.

Навярно беше добре за останалите области в Италия, че семейството на Сула се завърна в Рим. Само жена му и децата можеха да върнат у диктатора онова чувство за мярка, което съвсем бе изгубил. Той никога не беше предполагал, че срещата с Далматика така ще го развълнува: при вида й коленете му се подкосиха и той трябваше да седне на близкия стол, за да не се строполи на пода. Чувстваше се като момче, което за пръв път е видяло красива гола жена.

Далматика наистина беше много красива — Сула винаги го бе признавал, — имаше големи сиви очи, тъмна кожа и светли коси; най-голямото й оръжие обаче беше влюбеният поглед, който дори и след толкова години не беше изгубил своята преданост, нищо че любимият беше остарял и погрознял. Далматика седеше в скута на съпруга си, прегръщаше го през голия, старчески врат, притискаше лицето му до гърдите си, галеше плешивата му глава и го целуваше по голото теме. Перуката, къде се беше дянала перуката му! Но тя дори и от това не се задоволяваше, ами вдигаше лицето му към своето, да може да усети с дъха си нейната неземна прелест, нежната й уста се докосваше до беззъбите му старчески устни и им връщаше някогашната свежест… Силите му се върнаха, Сула се надигна с Далматика в ръце и победоносно я отведе в спалнята, където се развихри, както не му се случваше дори на бойното поле. „Може би — мислеше си той с известна горчивина — да се удавя в чувствата на Далматика, ще бъде все едно да изпитам отново любовта в себе си.“

— Колко ми липсваше! — нареждаше Сула.

— Не толкова, колкото на мене — отвърна Далматика.

— Две години… Цели две години.

— По-добре го кажи две хилядолетия.

След като утолиха страстта си, тя си възвърна навиците на простодушна съпруга.

— Кожата ти се е оправила!

— Морсим ми прати рецепта за мехлема.

— И престана да те сърби?

— Да, престана да сърби.

После жена му настоя да го заведе в детската стая при малките Фауст и Фауста.

— Не са пораснали много от последната среща — отбеляза той и тежко въздъхна. — Наистина приличат на Метел Нумидик.

Жена му не успя да сдържи смеха си.

— Знам… Горките.

И това се превърна в най-щастливия миг от един от най-щастливите дни в живота му — Далматика се смееше заедно с него!

Без да знаят защо мама и странният старец се прегръщат и се смеят, близнаците ги гледаха мъдро и неразбиращо, докато най-накрая и те не се поддадоха и на свой ред не започнаха по детски да се кискат. Не може да се каже, че Сула се влюби в тях, но поне си каза, че децата му са свестни хора — дори да приличат на своя дядо — вуйчо Квинт Цецилий Метел Нумидик Прасето… Когото собственият им баща беше убил. „Каква ирония! — размишляваше бащата. — Да не би боговете да са ми пратили възмездие?“ Но само гърците вярваха в божественото наказание, а той беше римлянин. Освен това, продължаваше да се утешава Сула, докато малките пораснеха достатъчно, за да отмъщават, баща им отдавна щеше да е покойник.

 

 

Останалите членове на семейството му също бяха добре, включително голямата дъщеря на Сула — Корнелия Сула, която се грижеше за двете си деца от първия си съпруг. Малката Помпея вече беше на осем годинки и осъзнаваше, че е красавица. Шестгодишният Квинт Помпей Руф оправдаваше последното си име, понеже беше едновременно червенокос, червендалест, червеноок, а и кръвта му лесно кипваше.

— И така — обърна се Сула към слугата си Хризогон, който се беше грижил в отсъствието му за цялото семейство, — как се чувства моят гост извън пределите на римския померий?

Малко поотслабнал (явно не му е било лесно да се грижи за толкова много хора с толкова различни нрави и вкусове), слугата вдигна черните си очи към тавана в красноречива гримаса и вдигна рамене.

— Страхувам се, Луций Корнелий, че няма да се съгласи доброволно да остане извън померия, освен ако ти самият лично не го посетиш, за да му обясниш причината. Опитвах се, много пъти се опитах да му обясня, но той ме смята за низше същество, което заслужава само презрение и недоверие.

Това беше типична черта у Птолемей Александър, припомняше си Сула, докато вървеше към странноприемницата, където високомерният и крайно чувствителен гост беше настанен от усърдния Хризогон — нравите повеляваха жилището на важната особа да е на километри от портите на града. Птолемей Александър живееше под закрилата на Сула близо три години, но едва сега започваше да създава главоболие на домакините си.

Птолемей се смяташе за политически бежанец, който едва-едва се е спасил от смърт в понтийския царски двор. Беше се явил в Пергам, където бе помолил Сула за убежище; Сула направо беше смаян от удалата се възможност, защото имаше пред себе си не друг, а самия Птолемей Александър Младия, единствения законен син на покойния египетски фараон. Бащата бе умрял при опита да си възвърне престола в същата година, когато Митридат бе заловил сина заедно с двамината му незаконородени първи братовчеди на остров Кос. Тримата египетски князе бяха отведени в Понт, докато Египет остана под властта на големия брат на покойния фараон — Птолемей Сотер, когото пренебрежително наричаха Латир (Нахутено зърно).

В мига, в който видя пред себе си престолонаследника Птолемей Александър, Сула си даде сметка защо египтяни са предпочели за свой господар Нахутеното зърно. Птолемей Александър Младши беше самото въплъщение на женствеността. С одеждите си имитираше богинята Изида, безкрайните воали бяха навити и усукани по елинистичната мода, златната корона беше поставена върху златни къдри, лицето му се криеше под дебел слой грим. Александър капризничеше, хленчеше, пъшкаше, въздишаше, пърхаше като момиче и въпреки всичко, огледа го внимателно Сула, под цялата тази предизвикателна женственост се криеше стоманена воля и желание за мъст.

Александър бе разказал на покровителя си за трите години, прекарани в двора на най-смелия сред всички хетеросексуални мъже на земята. Митридат Понтийски беше убеден, че женствените наклонности у мъжете могат да се „излекуват“ и бе подложил младия Птолемей Александър на безброй обиди и унижения, само и само да го отърве от зловредните му навици. Нищо не бе помогнало. В леглото на Птолемей водели множество понтийски куртизанки, дори най-обикновени проститутки, колкото да повръща на пода от погнуса. Бяха му надянали насила доспехи и го бяха пратили в редиците на войската под подигравателните погледи на войниците, но той се беше разплакал като дете и беше припаднал насред пътя. Митридат решил го оправи с бой, но младежът се издал, че боят му е приятен; накрая го извикали на съд насред площада в Амиз и го оставили облечен в царските си одежди и с дебелия слой грим на лицето си да бъде замерван от простолюдието с развалени яйца, гнили плодове или камъни.

Шансът му се усмихнал, когато след големите победи на Сула над понтийската армия дворът на Митридат изведнъж се разбягал. Младият Птолемей Александър на своя глава хукнал към Пергам.

— Братовчедите ми предпочетоха, разбира се, да останат в Амиз — възмущаваше се той. — Ужасната атмосфера в тази животинска бърлога доста им допадаше! И двамата се ожениха за дъщерите на Митридат от жена му Антиохида, наполовина партианка, наполовина селевкида. Ако искат целия Понт и всички царски дъщери да вземат, аз повече не мога да остана там!

— И какво искаш от мен? — бе попитал Сула тогава.

— Убежище. Закрила в Рим, щом се върнеш, и египетския трон, щом Латир умре. Той има дъщеря, Вереника, която управлява като царица заедно с него. Но, разбира се, не може да се ожени за нея — позволено е да се женим само за лели, братовчедки или сестри, но такива Латир повече няма. Ако нещата следват своя нормален ход, Вереника ще надживее баща си. Египетският престол се предава по женска линия, което означава, че цар става този, който се ожени за първородната принцеса. Аз съм единственият законен представител на рода на Птолемеите. Жителите на Александрия — които единствени имат думата по въпроса, откакто първите Птолемей преместиха столицата от Мемфис в техния град — ще искат аз да наследя Латир и няма да имат нищо против да се оженя за Вереника. Затова, когато Латир умре, искам да ме пратиш в Александрия, за да поискам каквото ми се полага — с благословията на Рим.

Сула се бе замислил и с нескрито удоволствие бе наблюдавал Птолемей Александър.

— Да речем, че се ожениш за царицата — бе попитал той, — дали ще можеш да й направиш деца?

— Вероятно не — беше отговорил невъзмутимо принцът.

— Тогава каква е ползата от цялата тази история?

Птолемей Александър очевидно не бе разбрал намека.

— Искам да бъда египетски фараон, Луций Корнелий — бе заявил тържествено той. — Тронът ми принадлежи по право. Какво ще се случи след смъртта ми, за мен няма значение.

— И кой се нарежда след теб на опашката?

— Само двамата ми братовчеди. Които сега са играчки в ръцете на Митридат и Тигран. Успях да избягам веднага щом пратеник на Митридат дойде да съобщи, че тримата ще бъдем предадени на Тигран, успял наскоро да превземе Сирия. Целта на подобно преместване, доколкото разбирам, е да стоим по-далеч от Рим, в случай, че царство Понт попадне под ваша власт.

— Значи твоите братовчеди може да не са вече в Амиз.

— Бяха там, когато избягах. Повече нищо не знам за тях.

Сула се бе взрял с ледения си поглед в лицето в натруфената госпожичка пред себе си.

— Много добре, Птолемей Александър, ще ти дам убежище. Когато се върна в Рим, и ти ще дойдеш с мен. Колкото до това, дали ще си върнеш двойната корона на Египет, това е тема, която ще обсъждаме, щом му дойде времето.

Но времето още не беше дошло, а ето, Сула вече беше в Рим и царската особа го беше последвала. Никой не можеше да предвиди бъдещите усложнения, които тя щеше да донесе със себе си. Разбира се, Сула си имаше нещо наум, иначе още след първата среща с младия Птолемей Александър щеше да го прати на чичо му Латир в Александрия. Но в главата му се беше зародил далеч по-амбициозен план и сега му оставаше да се надява, че ще доживее да види плодовете на усилията си. Латир беше доста по-възрастен от него, но очевидно се радваше на добро здраве; говореше се, че в Александрия климатът е най-здравословен.

— И все пак, принц Александър — заяви Сула още с влизането си в странноприемницата, — не мога да си позволя да те храня за сметка на римската държава за цялото време, докато чичо ти е жив. Дори и в заведение като това.

В черните очи на принца прочете гняв и възмущение; Птолемей настръхна, все едно се готвеше да ухапе събеседника си.

— В заведение като това? По-скоро ще се върна в Амиз, отколкото да живея в тази дупка.

— В Атина — напомни му спокойно Сула — беше настанен за сметка на атиняни, които имаха да се отблагодаряват за даровете, получени от чичо ти, след като войската ми мина през града и му нанесе известни щети. Е, това си беше право и задължение на атинското гражданство. На мен ти нищо не си ми струвал. Но тук вероятно ще струваш на Рим състояние, каквото не ни е по силите да си позволим. Затова ти предлагам две възможности: да се качиш на някой кораб и за сметка на римската хазна да се върнеш обратно в Александрия, където да се помириш с чичо си Латир; или да получиш заем от римските лихвари, да си наемеш къща и прислуга на Пинциевия хълм или в някое друго богаташко предградие и да чакаш там, докато чичо ти умре. Но няма да прекрачваш померия.

Трудно беше да се каже дали Птолемей Александър е пребледнял, защото гримът добре скриваше лицето му. Сула обаче усети как египтянинът омеква и забравя всякаква мисъл да противоречи.

— Не мога да се върна в Александрия, чичо ми веднага ще нареди да ме убият!

— Тогава ще сключиш заем.

— Добре, така да бъде! Само че ми обясни как!

— Ще пратя Хризогон да го стори вместо мен. Той всичко знае. — Сула дори не беше седнал, затова веднага се насочи към вратата. — Междувременно, принц Александър, при никакви обстоятелства да не си прекрачил свещената граница на Рим.

— Нима трябва да умра от скука?

— Съмнявам се, че ще ти остане време да скучаеш. Веднъж да се разчуе, че живееш в хубав дом и разполагаш с много пари, веднага ще си намериш компания. Водата знае как да пълни всички пролуки. Александрия може да се намира далеч от Рим, но предполагам, че след смъртта на Латир ти ще станеш пълновластен господар на Египет. В това обаче не можем да бъдем сигурно до мига, в който не получим чаканата новина. Ето защо, щом римските закони не позволяват чуждоземен владетел да стъпва вътре в свещените граници на града, ти ще трябва да си останеш отвън. И го казвам напълно сериозно. Разбера ли, че не си ме послушал, няма да е нужно да се разкарваш до Александрия, за да умреш от насилствена смърт.

Птолемей Александър избухна в плач.

— Ти си ужасен, непоносим човек!

Сула излезе от странноприемницата и се върна при Капенската порта. Какъв ужасен и непоносим човек беше Птолемей Александър! Но и колко полезен можеше да се окаже в деня, в който Латир Нахутеното зърно благоволеше да умре по време на суланската диктатура! Сула с радост си мислеше какво щеше да стори, научи ли новината за опразнения египетски престол.

Без да го е грижа, че смехът и самодоволното изражение, изписало се по лицето му, внасят ужас и паника сред минувачите, той продължи по римските улици, все едно се разхождаше из Александрия.

 

 

И все пак Сула отдаваше най-много време не на друго, а на религиозните дела. Подобно на повечето римляни, той не си представяше боговете в човешки образи — така мислеха гърците. Напоследък беше проява на изтънчен вкус и високо образование да изобразиш Белона в доспехите на въоръжена жена или Церера като красива матрона, държаща житен клас в ръце. Меркурий беше надянал крилата шапка и крилати сандали, защото такъв се явяваше на гръкоезичните народи, а елинистичното общество се отнасяше с презрение към безтелесните и неопределени римски божества, смяташе ги примитивни, умствено ограничени и неспособни да се държат дори като хора, какво ли остава — като богове. За гърците боговете си оставаха по-скоро човешки същества, надарени със свръхчовешки способности. Гъркът така и не можеше да си представи нещо по-сложно от човек, затова дори Зевс, най-висшестоящата личност в гръцкия пантеон, се държеше по-скоро като римски цензор — могъщ, но не и всемогъщ, той създаваше работа на останалите богове, които се забавляваха с това да го лъжат и изнудват все едно са ги избрали за народни трибуни.

Но Сула беше римлянин и знаеше, че боговете не притежават онези физически форми, които на гърците им се искаше да видят: те не приличаха на хора, нямаха очи нито дори глави, не можеха да разговарят на човешки език, нито пък притежаваха свръхчовешки способности. За тях дори мисловните форми, достъпни за човешкото съзнание, бяха немислими. Римлянинът Сула знаеше, че боговете са своенравни стихии, които направляват специфични събития и контролират други сили, по-ограничени от техните. Те черпеха сили от живота, затова обичаха да получават животински жертвоприношения; беше им нужно в живия свят да царят ред и организация, каквито имаше и в техния, понеже само редът и организацията сред живите същества можеше да им помогне на тях самите да поддържат реда и организацията сред себе си.

Имаше едни подобни сили, които обитаваха домашните килери и селските хамбари, избите и силажните ями, затова обичаха всичко да е пълно със стока. Тези сили се наричаха пенати. Имаше други сили, които помагаха на корабите да плават по морето, които се грижеха животът по кръстопътищата да е спокоен, които успяваха да придадат смисъл на безжизнените предмети — тях пък наричаха лари. Имаше и други сили: които помагаха на дърветата да стоят изправени, които ги караха да мислят, да пускат клони и корени, да се обличат в листа и да черпят енергия от въздуха. Имаше сили, които се грижеха водата да бъде сладка, а реките да се движат от високото към ниското, та чак до морето. Имаше още една сила, която донасяше на хората късмет и благополучие, но на повечето даряваше малко, а на неколцина дори нищо. Тази сила се наричаше Фортуна. Имаше и една много голяма сила, наречена Юпитер Оптимус Максимус, която събираше в себе си всички останали сили, представляваше обща тъкан, която ги свързваше по начин, който за тях беше логичен, но за хората — неразбираем.

За Сула беше ясно, че Рим губи контакт с боговете, с всички тези изброени сили. Защо иначе ще изгори Големият храм? Защо иначе скъпоценните архиви ще изчезнат? Защо ще изгорят пророческите книги? Хората забравяха тайните, точните формули и ритуалите, които спомагаха божествените сили да въздействат по-добре на делата им. Това, че жреците и авгурите се избираха от народа, наруши равновесието сред жреческите колегии, направи невъзможни онези деликатни процедури, които зависеха от това хора от едни и същи фамилии да изпълняват едни и същи религиозни функции за вечни времена.

Затова преди да насочи енергията си към реформирането на зле функциониращите римски закони и институции, Сула най-напред трябваше да прочисти римския етер, сиреч трансцендентното пространство, което контактуваше с материалната му същност, да върне силата на боговете и да им позволи да въздействат отново благотворно върху съдбините на града. Как можеха римляните да се надяват на благополучие, когато хората губеха всякакво чувство за свян и въздържание и имаха наглостта да изрекат на глас тайното име на града си? Как Рим щеше да просперира, когато хора си позволяваха да обират храмовете и да избиват жреците? Разбира се, Сула не желаеше да си спомни за времето, когато сам възнамеряваше да конфискува съкровищата на римските светилища, спомняше си само, че не го стори, пък дори да се изправяше срещу истински враг, а не против собствения си народ. Пък и сега не можеше добре да си спомни как се бе отнасял в онези години към боговете — тогава, когато болестта и виното не го бяха съсипали окончателно.

В пожара на Юпитеровия храм се съдържаше недвусмислено знамение, в това поне Сула беше сигурен. И на него се падаше задачата да спре хаоса, да отклони обществените тенденции, които водеха града към пълно безредие. Ако не успееше, затворените врати щяха да се отворят, а онези, които трябваше да зеят отворени, щяха с трясък да се затръшнат.

Сула свика римските жреци и авгури в най-стария римски храм, този на Юпитер Феретрий на Капитолия. Толкова беше старо светилището — него още Ромул го беше освещавал, — че беше изградено от вулканична туфа и не само украси, но дори и мазилка нямаше. В цялото пространство изпъкваха единствено двете четвъртити колони на входа. Липсваха каквито и да е изображения. На обикновен каменен пиедестал, стар колкото храма, лежеше права метална пръчка от електрон, до нея — лъскаво, черно парче кремък. Единствената светлина идваше откъм вратата, вътре миришеше на мухъл, влага и миши изпражнения. Цялото помещение беше широко десет на седем стъпки, затова добре беше, че нито колегията на авгурите, нито тази на понтифексите бяха в пълен състав.

Самият Сула беше авгур. Колеги му бяха Марк Антоний, по-младият Гней Долабела и Катилина. От понтифексите най-отдавнашен член на колегията беше Гай Аврелий Кота, след него идваше Метел Пий, водачът на Сената Луций Флак, понастоящем и началник на конницата, който беше и фламин Мартиалис, сиреч Марсов фламин. Катул, Мамерк, Луций Клавдий Рекс Сакрорум — от единствения клон на Клавдиевата фамилия, където носеха малкото име Луций — и най-накрая Марк Юний Брут Младши, син на обезглавения Брут Старши, който имаше сериозни основания да се тревожи няма ли на свой ред да бъде проскрибиран.

— Нямаме си върховен понтифекс — взе думата Сула, — а пък и редиците ни доста са оредели. Бих могъл да намеря и по-удобно място за събрания, но подозирам, че малко неудобство може да зарадва боговете! От известно време свикнахме да мислим по-напред за нас, чак след това за тях, затова и боговете се разсърдиха. Осветен в годината на обявяването на републиката, храмът на Юпитер Оптимус Максимус не ще да е изгорял по случайност. Сигурен съм, че Юпитер Велики се е чувствал излъган от страна на Римския сенат и народ. Ние не сме чак толкова наивни и суеверни, колкото варварите, че да вярваме в божия гняв — ако човек бъде ударен от гръм или пък някоя градска колона падне от само себе си, това е само доказателство, че жертвата не е имала късмет. Но има и знаци, които наистина изразяват недоволството на боговете и изгарянето на Големия храм е такова едно предзнаменование. Ако разполагахме със сибилинските книги, можехме да прочетем повече по въпроса, но сибилинските книги също изгоряха, заедно с консулските календари, оригиналните дванайсет таблици и още много ценни документи.

На събранието присъстваха петнайсет души, затова дори и те нямаше как да се наредят в тесния храм, та да има специално място за оратора. Сула просто беше застанал в центъра на групичката и говореше.

— Мой дълг на диктатор е да възвърна старите форми на римските религиозни култове, както и да впрегна всички вас на работа в тази насока. Аз съм този, който ще прокарва законите, вие обаче трябва да ги прилагате в действие. По един въпрос ще бъде съвсем непреклонен, тъй като ми се яви сън, а аз съм авгур, следователно сънищата ми имат своето значение. Та този въпрос е необходимостта да бъде премахнат „лекс Домиция де сацердоциис“, който нашият някогашен върховен понтифекс Гней Домиций Ахенобарб си позволи лукса да ни наложи насила. Защо му беше да го прави? Защото мислеше, че семейството му е било унижено, а той самият — пренебрегнат. Това са лични мотиви, трябваше да задоволят самочувствието му и нямаха нищо общо с истински религиозния дух на римляните. Смятам, че с този си акт Ахенобарб Понтифекс Максимус е разгневил боговете, особено Юпитер Велики. Затова от днес нататък избори на жреци повече няма да има. Дори и за длъжността на върховния понтифекс.

— Но длъжността на върховния понтифекс открай време е била изборна — възрази Луций Клавдий Рекс Сакрорум. — Той е най-висшият свещеник на републиката! Назначаването му трябва да бъде демократично!

— Аз пък казвам, че не трябва да бъде. Отсега нататък и той ще бъде избиран единствено от колегите си понтифекси — отсече Сула. — И знам, че съм прав.

— Не съм сигурен… — понечи да каже нещо Флак, но щом срещна погледа на диктатора, млъкна.

— Аз пък съм и това слага точка на въпроса! Освен това мисля, че боговете са недоволни от малкия брой на обслужващите ги жреци, затова възнамерявам да увелича състава на всяка от колегиите на петнайсет души, вместо старите десет или дванайсет. Да няма повече хора, които да изпълняват две длъжности едновременно! Освен това петнайсет е щастливо число, центърът, около който се въртят злощастните тринайсет и седемнайсет. Магията е важно нещо. Магията прокарва пътеките, чрез които божествените сили достигат до нас. Аз вярвам, че числата съдържат огромна магическа сила, затова ние ще обърнем тази магия в полза на Рим, което е наш дълг.

— Навярно — осмели се да се обади Метел Пий, — б-бих-ме могли да п-предложим само един кандидат за върховен понтифекс. По т-т-ози начин п-поне ще спазим избирателната процедура.

— Няма да има избирателна процедура! — кипна Сула. Настъпи пълно мълчание. Никой не смееше дори да помръдне.

Минаха минута-две и накрая Сула взе думата отново:

— Има един жрец, който никак не ми се нрави, при това по няколко причини. Говоря за нашия фламин Диалис, младежа Гай Юлий Цезар. След смъртта на Луций Корнелий Мерула той беше избран за жрец на Юпитер от Гай Марий и от неговия продажен слуга Цина. Само тия двамата са достатъчна гаранция колко си е струвал изборът! Те действаха против всякакви принципи на подбор, който се извършва от двете жречески колегии едновременно. Друга причина за съмнението ми се отнася до собствените ми корени: първият от предците ми, който е бил наречен Сула, е бил именно фламин Диалис. Но най-много ме тревожи пожарът в Големия храм. Заради него започнах да провеждам разследвания около младежа и научих, че до надяването на мъжката тога той твърдо е отказвал да спазва правилата, отнасящи се до жреческата му длъжност. Оттогава поведението му е било напълно порядъчно, така поне научих. Първоначалният му отказ може да е бил плод на буйните младежки нрави, но това, какво аз мисля по въпроса, няма голямо значение. Да разберем какво мисли Юпитер, ето кое е важното! Защото, колеги авгури и понтифекси, научих, че огънят в храма окончателно изгаснал два дни преди квинктилските иди. Точно в деня от годината, когато е роден нашият фламин Диалис. Това е знамение!

— Може и да е добро знамение — подхвърли Кота, който имаше причини да се грижи за съдбата на въпросния фламин Диалис.

— Така е — съгласи се Сула, — но не аз ще решавам. Като диктатор съм свободен да посоча метода, по който да се назначават нашите жреци и авгури. Имам пълно право да премахна изборите. Но с жреца на Юпитер въпросът стои другояче. Вие ще трябва да решите съдбата му. Всички вие заедно! Фециали, понтифекси, авгури, пазители на свещените книги, дори епулоните и салиите. Гай Аврелий, правя те отговорник за разследването по въпроса, от всички жреци ти най-отдавна изпълняваш тази длъжност. Давам ти срок до декемврийските иди, когато ще се срещнем отново в този храм, за да обсъдим религиозното положение на настоящия фламин Диалис. — Сула изгледа Кота. — И за решението ни нито дума. Дори и Цезар не бива да знае.

След което си тръгна за вкъщи, потривайки доволно ръце. Сула си беше наумил каква прекрасна шега ще изиграе на съгражданите си! Шега, която щеше да отприщи могъщите сили на Юпитер Оптимус Максимус в желаната посока. Щеше да му поднесе жертвоприношение! Жива жертва за благото на Рим — за републиката, чийто върховен жрец щеше да бъде самата жертва! Длъжността му беше измислена, за да измести на втора позиция Рекс Сакрорум — свещения цар, — който щеше да наследи само духовните задължения на прогонените монарси. „Каква прекрасна шега! — мислеше си той. — Ще предложа на Великия бог жертва, която сама ще се съгласи да бъде жертвана и ще продължи да се саможертва до края на дните си. Ще даря републиката и Великия бог с най-съкровената частица от едно човешко съществуване — неговото страдание, неговото отчаяние, неговата мъка. При това с неговото пълно съгласие. Защото той никога няма да откаже да бъде жертва.“

 

 

На другия ден Сула закачи на рострата и на стената на Регията текста на първия от законите, които щяха да реформират държавната религия. В началото минувачите на Форума решиха, че имат пред себе си нов списък проскрибирани лица, затова превърналите се отскоро в професионални палачи римски граждани жадно се нахвърлиха да четат, но бяха разочаровани. В списъка стояха имената на новите членове на различните жречески колегии. Всяка от колегиите наброяваше петнайсет членове, някак прибързано подредени един до друг патриции и плебеи (плебеите като цяло преобладаваха), затова пък до един представители на знатните фамилии. В списъка не се намери нито едно парвенюшко име, нито Помпей, нито Тулий, нито Дидий! Само Юлии, Сервилии, Юнии, Емилии, Корнелии, Клавдий, Сулпиции, Валерии, Домиции, Муции, Лицинии, Антонии, Манлии, Цецилии и Теренции. Установи се, че се беше назначил за понтифекс, в допълнение на авгурската си длъжност. Той щеше да е единственият с две жречески титли едновременно.

— Налага се да съм стъпил едновременно в двата лагера — оправдаваше се той, докато на дело опровергаваше твърденията си от предния ден. — В крайна сметка аз съм диктатор.

На следващия ден Сула обнародва и допълнение към закона, в което се споменаваше едно-единствено име, това на новия върховен понтифекс — Квинт Цецилий Метел Пий, всеизвестния пелтек.

Римският народ преживя поредния ужас, когато прочете това име, закачено на рострата и на стената на Регията. Как така върховен понтифекс ще бъде Метел Пий? Не беше възможно. Какво му ставаше на Сула? Да не би да се беше побъркал окончателно?

Цяла делегация от треперещи от страх сенатори навести диктатора в дома на избягалия Ахенобарб; в състава й влизаха само авгури и понтифекси, включително и самият Метел Пий. По очевидни причини говорител на делегацията не беше той, езикът му играеше толкова жестоки шеги напоследък, че никой не намираше достатъчно търпение да го изслуша докрай. Затова думата взе Катул:

— Луций Корнелий, защо? Ние нямаме ли право да се изкажем по въпроса?

— Н-н-не искам п-п-подобна д-длъжност — успя да изрече Прасчо с цената на огромни усилия.

— Луций Корнелий, не можеш да го направиш! — възникна Вация.

— Не е възможно! — подкрепи го зетят на Сула Мамерк.

Сула ги изчака да се изкажат. Нито погледът, нито лицето му изразяваха каквито и да е чувства. Това, че се шегуваше, не означаваше, че те трябва да разберат, че се шегува. Трябваше винаги да го възприемат като изключително сериозен човек. Юпитер наистина го беше навестил в сънищата и му беше казал колко високо оценява шегата.

Накрая делегатите млъкнаха и настъпи напрегнато мълчание, нарушавано единствено от хлипанията на Прасчо.

— В интерес на истината — отвърна Сула — аз съм диктатор и мога всичко да върша, без да се допитвам до никого. Но не е там работата. Всичко е заради съня, в който Юпитер Оптимус Максимус лично ми се яви, за да посочи Квинт Цецилий за върховен понтифекс. Когато се събудих, проведох нужните гадания и те се оказаха много благоприятни. Докато вървях към Форума, където да закача новия си закон на рострата и Регията, видях петнайсет орела, които прелитаха над Капитолия отляво надясно. Не се обади бухал, не проблесна светкавица.

Всички просители се взряха в лицето му, после сведоха очи. Той говореше сериозно. Излизаше, че Юпитер наистина желае това.

— Но никой ритуал не може да се смята за извършен, ако се допусне и най-малката грешка! — каза Вация. — Един погрешен жест, стъпка, една-единствена дума, произнесена неправилно, и всичко трябва да започне отначало!

— Знам това много добре — напомни му Сула.

— Луций Корнелий, със сигурност виждаш не по-зле от нас къде е проблемът! — вдигна ръце в жест на отчаяние Катул. — Пий се запъва и заеква при всяко изречение, което произнася! Ако наистина той стане върховен понтифекс, една-единствена церемония ще продължи до края на живота ни!

— Това ми е ясно — отвърна му с разбиране Сула. — Не забравяйте, че и аз ще трябва да присъствам на всяка церемония. — Той вдигна рамене. — Това, което мога да кажа, е, че вероятно Великият бог иска от нас необичайна жертва. Ако е така, то е като наказание, задето досега не сме изпълнявали както подобава дълга си към боговете. — Той взе треперещата ръка на Метел Пий. — Разбира се, мили Прасчо, ти можеш да откажеш. Никъде в религиозните ни закони не е писано, че нямаш право на мнение.

Прасчо използва свободната си ръка да вдигне края на тогата и да избърше сълзите си. Пое дълбоко дъх и заключи:

— Съгласен съм, Луций Корнелий, щом Великият бог го иска от м-м-мен.

— Ето, виждаш ли? — потупа го Сула. — Заекна чак на последната дума! Трябват ти само упражнения, Прасчо мили! Упражнения!

Вътре в Сула смехът напираше толкова силно, че диктаторът побърза да се сбогува с делегацията и хукна обратно към кабинета си. Заключи се. Хвърли се на кушетката, обви с ръце тялото си и започна да се смее. От смях дори не можеше да си поеме въздух, затова се претърколи на земята и продължи гръмогласно да се залива, ритайки с крака. Продължаваше да се смее, защото знаеше, че ауспициите наистина бяха благоприятни. Това беше истинско правосъдие, съвсем в духа на Юпитер. Всеки щеше да си получи заслуженото. Включително и Луций Корнелий Сула.

 

 

На декемврийските иди група от шейсет души — членове на висшите и нисшите жречески колегии опитаха да се поберат във възтесния храм на Юпитер Феретрий.

— Отдадохме уважение на боговете — посрещна ги Сула. — Не мисля, че ще ни се обиди, ако поговорим под открито небе.

Самият той седна на ниската каменна ограда, която отделяше някогашното убежище — тъй наречения Азилум, основан от Ромул — от градините по склоновете на Капитолия и Арксм и даде знак на останалите да се настанят на тревата.

Това, разсъждаваше сломеният от мъка Прасчо, беше най-странните черти в характера на Сула: можеше да облича и най-дребните детайли с тържественост, а след това, какъвто беше случаят, да се отнася към най-сериозните въпроси с пълно безразличие. За минувачите, за всички онези мъже и жени, които задъхани изкачваха Гемониевата стълба, забързани по краткия път между Форума и Марсово поле, римските жреци изглеждаха повече като група ученици, скупчили се да чуят поредната беседа на учителя си философ; или може би — на едно голямо семейство, което чака да чуе някоя важна мъдрост от устата на уважавания баща, чичо, дядо или братовчед.

— Какво ще ми докладваш, Гай Аврелий? — обърна се Сула към Кота, който седеше в средата на първата редица.

— Най-напред, Луций Корнелий, да си призная, че задачата беше изключително трудна. Навярно си в течение, че младият Цезар фламин Диалис е мой племенник?

— Както между другото е и мой, макар и по сватовска линия — напомни му невъзмутимо диктаторът.

— Тогава нека ти задам друг въпрос. Смяташ ли да проскрибираш и фамилията на Цезарите?

Без особено желание Сула си спомни Аврелия и решително поклати глава.

— Не, Кота, нямам подобно намерение. Цезарите, които бяха мои шуреи преди години, вече не са между живите. Те никога не са извършвали престъпления срещу народа и държавата, макар да бяха съюзници на Марий. Но за това си имаха причини. Марий подпомогна финансово семейството, връзките им с него бяха въпрос на семейна чест и признателност. Вдовицата на стария Марий е леля на момчето, нейната сестра беше моя първа съпруга навремето.

— Но ти си проскрибирал семействата и на Марий, и на Цина.

— Точно така.

— Благодаря — рече Кота с видимо облекчение. Покашля се и започна: — Младият Цезар беше само на тринайсет, когато тържествено и официално встъпи в длъжността на личен жрец на Юпитер Оптимус Максимус. Отговаряше на всички критерии, с изключение на един: беше патриций, родителите му бяха все още живи, но не беше женен за патрицианка с двама живи родители. Марий обаче му намери невеста, за която той беше оженен непосредствено преди церемонията по освещаването си като жрец. Негова съпруга стана малката дъщеря на Луций Корнелий Цина.

— На колко години беше тя тогава? — попита Сула и щракна с пръсти на прислужника си, който мигновено му подаде селска сламена шапка. След като си я сложи, Сула заприлича на провинциална дама.

— На седем.

— Разбирам. Същински брак между деца. Пфу! Цина е бързал, не мислите ли?

— Така е — съгласи се неохотно Кота. — Така или иначе момчето не поело с желание ролята на жрец. Настоявало, че до деня, в който сложи мъжка тога, той ще следва своите дотогавашни занимания като всички свои благородни връстници. Затова продължило да посещава учебните занятия на Марсово поле. Учело бой с меч, стрелба с лък, мятане на копие — при това във всяка една от въпросните дейности показвало завидна дарба. Доколкото разбрах наскоро, момчето си имало свой уникален номер — да язди с ръце зад гърба най-буйния кон в галоп… Без седло дори! Старите зяпачи от Марсово поле добре си го спомнят и смятат, че жречеството е срамота за човек като него с такива вродени способности на войник. За останалите му навици всичко знам от майка му Аврелия, моя родна сестра. Според нея той не спазвал задължителната диета, режел ноктите си с железен нож, бръснел се с железен бръснач и носел възли и ремъци по дрехите си.

— Какво стана, след като момчето получи правото да носи мъжка тога?

— Оттогава промени коренно поведението си — отговори Кота с нескрита изненада. — Личният бунт, ако изобщо става дума за бунт — престанал. Цезар и преди е изпълнявал съвестно религиозните си задължения, но от този ден нататък започнал да ходи постоянно облечен с апекса и лената и се примирил с всички наложени му ограничения. Майка му твърди, че все така не харесвал жреческата си длъжност, но се бил примирил.

— Разбирам. — Сула заключи: — До какъв извод стигнахте в колегията по въпроса с неговото фламинство, Гай Аврелий?

Кота се намръщи.

— Има една голяма трудност. Ако можехме да прегледаме всички гадателни книги, може би щяхме да разрешим окончателно въпроса. Но, разбира се, ние вече не разполагаме с тях. Затова ни е невъзможно да се произнесем категорично. Няма съмнение, че от юридическа гледна точка момчето е напълно законен жрец на Юпитер, но не сме сигурни дали същото важи и за религиозната страна на проблема.

— Защо не сте сигурни?

— Нещата се завързват около гражданското положение на Цезаровата съпруга — Цинила, както я наричат в семейството. Сега тя е на дванайсет години. В едно нещо сме абсолютно сигурни — личността на жреца всъщност е двойна и задълженията се отнасят в пълна сила и до жената на фламина. Съпругата носи религиозната титла фламиника Диалис, подчинява се на същите забрани и има същите религиозни задължения. Ако тя не изпълнява религиозните изисквания, тогава цялата фламинска длъжност подлежи на съмнение. А ние, Луций Корнелий, стигнахме до заключение, че Цинила не изпълнява своята длъжност.

— Така ли? Наистина ли стигнахте до подобно заключение, Кота? Бракът бил ли е консумиран?

— Не, не е бил. Детето Цинила е живяло у сестра ми и заедно с нейното семейство още от деня, в който е било омъжено за Цезар. А моята съпруга е изключително почтена римска благородничка — заяви Кота.

Сула се подсмихна.

— Знам, че е почтена.

— Ами… — Кота се размърда неспокойно на тревата, понеже си спомни какви покъртителни сцени се бяха разигравали в семейството по въпроса за истинските отношения между Аврелия и Сула; даваше си също така сметка, че се кани да разкритикува новопрокараните проскрибции. Но накрая събра смелост: — Ние заключаваме, че Цезар е законен фламин Диалис, но че жена му не е пълноценна фламиника. Така поне се налага, ако тълкуваме правилно закона за проскрибциите, който между другото не е съвсем ясен по въпроса в каква степен малолетните деца на проскрибираните лица подлежат на лекс Миниция. Синът на Цина е бил пълнолетен, когато баща му беше проскрибиран, следователно гражданството му не подлежи на отнемане. Но как да се разреша въпросът с малолетните деца, особено с момичетата. Дали твоят закон подразбира и съди по клаузите на лекс Миниция с наказание изгнание от града, или отнемането на гражданството се отнася единствено до провинилия се баща? Ето това е въпросът, който се оказа най-труден за разрешаване. И като се имат предвид изключително тежките клаузи в твоя закон за проскрибциите, нашето заключение е, че в случая лекс Миниция де либерис важи с пълна сила.

— Прасчо скъпи, ти какво ще кажеш? — попита замислено диктаторът, без да обръща внимание на намека, че се е оказал лош законодател. — Спокойно, не бързай! Имам целия ден пред себе си.

Метел Пий се изчерви.

— Както Гай Кота каза, законът за гражданския статут на детето важи в пълна сила. Когато единият от родителите не е римски гражданин, значи и детето не е. Следователно жената на Цезар не е римлянка и според религиозния закон не може да бъде жрица на Юпитер.

— Прекрасно! Забележително! Успя да изговориш всичко това, без да заекнеш нито веднъж! — Сула тропна доволно с крака. — Значи грешката е моя, така ли излиза? Оставил съм на вас да интерпретирате закона, вместо да посоча изрично всяка подробност.

Кота си пое дъх и потвърди:

— Точно така.

— Всичко това е истина, Луций Корнелий — намеси се и Вация. — Но ние сме с пълното съзнание, че интерпретацията ни може и да е погрешна. С голямо уважение ще изслушаме твоето мнение по въпроса.

— Е — плъзна се Сула от оградата, — излиза, че най-доброто решение на въпроса ще бъде Цезар да си намери нова фламиника. Навярно се е оженил по правилата на конфареацио, което и според гражданския, и според религиозния закон нрави развода невъзможен… Но според мен младият Цезар ще трябва все пак да се разведе в името на Великия бог, който не може да приеме жена му за своя жрица.

— Може да анулираме брака! — предложи Кота.

— Не, двамата ще се разведат — настоя Сула. — Колкото и да се кълнат роднините, че бракът не е консумиран — за тази цел можем да се обърнем дори към весталките да проверят химена на момичето, — имаме пред себе си полята на Юпитер. Вие сами показахте, че законите подлежат на интерпретация. В действителност дори имахте смелостта да го сторите, без да се допитвате до мен. Ето там ви е грешката. Трябваше да се допитате до мен. Но понеже не го сторихте, сега ще си носите последствията. Ще има развод и това е.

— Но разводът е ужасна процедура! — възкликна Кота.

— Напълно ти съчувствам.

— Тогава най-добре да съобщя на момчето — примири се чичото.

— Не! — едва не извика Сула. — Няма да казвате нищо на момчето. Абсолютно нищо! Само ще му предадете, че го чакам у дома си утре, преди вечеря. Предпочитам сам да му съобщя новината. Ясен ли съм?