Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (15)

Около пазарите за зеленчук под Сервиевите стени са издигаха общо четири храма; на Пиета, на Яа, на Спес и на Юнона Соспита. Точно тази Юнона не се смяташе за покровителка на бременните жени, тя беше събирателен образ на няколко божества едновременно: на безименния боец, рожба на Великата майка от Песин, на Юнона със змиите от Ланувий, на Небесната царица и на Спасителката на жените. Навярно заради последното от многото си лица Юнона Соспита се радваше на забележителната чест да получава в дар детските пъпчета след всяко благополучно раждане.

По време на Съюзническата война, когато храмът беше беден, а прислугата му — малобройна, Метела Балеарика, съпруга на Апий Клавдий Пулхер, видяла в съня си Юнона Соспита, която се оплаквала, че храмът й бил толкова мръсен, та тя повече не можела да живее в него. Тогава Балеарика отишла при консула Луций Юлий Цезар и го помолила да й помогне в разчистването. Двамата не намерили само пъпчета и плаценти, а цели изгнили трупове на жени, кучки, малки бебенца, плъхове и така нататък. Самата Балеарика по онова време била в напреднала бременност, но заедно с Луций Цезар преодолели отвращението си и съвестно се заели да разчистят и измият светилището. За благодарност два месеца по-късно Цецилия Метела Балеарика умряла при раждането на шестото си дете — Публий Клодий.

Но оттогава храмът се поддържаше в изряден ред. Пъпната връв и плацентата на родилките се събираха в кош, откъдето редовно бяха събирани и изгаряни като жертва в чест на богинята от Фламиника Диалис (или, както се налагаше напоследък, от нейна заместница). Нямаше друго светилище в Рим, където толкова често да се мие и лъска подът. Корнелия Сула първа изтича до светилището, за да намери подходящо място за смъртното легло на умиращата си мащеха. Далматика бе донесена скоро след това, ужасена и от наближаващата смърт, и от самотата. Продължаваше да зове Сула, но вече не крещеше, а мътният й поглед издаваше, че дори не различава ясно къде се намира и кой е край нея.

Боядисаната статуя на богинята се издигаше на пиедестал сред храма. Юнона носеше обувки с остри върхове, държеше копие и се взираше в змията, проточила глава зад гърба й; но това, което правеше най-голямо впечатление на посетителите на храма, беше истинската козя кожа, наметната през раменете на богинята и вързана през кръста и. Главата на козела, заедно със заплашителните рога стърчеше над главата й като боен шлем. Та под тази войнствена богиня седнаха Корнелия Сула и Метел Пий, за да държат ръцете на умиращата Далматика. Наложи им се да чакат смъртта не повече от час — изпитание, по-скоро психическо, отколкото физическо. Докато издъхне, нещастницата продължаваше да вика Сула, изглежда напълно оглушала за обясненията на Корнелия и Метел Пий.

Когато болната умря, върховният понтифекс заповяда на робите, обслужващи светилището, да й издигнат смъртно ложе насред храма — дори и мъртва, Далматика не можеше да бъде върната у дома си. Нито можеше да бъде изложено тялото й на публично поклонение. Положиха покойната в традиционното положение и я покриха с черно платнище, обшито със златни ивици по ръбовете. Цяла нощ около нея стояха професионални оплаквачки.

— Когато човек сам е прокарал закона за лукса — обясняваше Сула по-късно, — може да си позволи да не го спазва.

Като следствие разходите по погребението на Цецилия Метела Далматика достигнаха сто таланта. В траурното шествие участваха две дузини волски коли, натоварени с актьори, които носеха восъчните маски на три велики фамилии: Цецилий Метелите, Емилий Скаврите и Корнелий Сулите. Но тълпите, които се завтекоха към Фламиниевия цирк (като се имаше предвид нечистата смърт на Далматика, всички решиха да не внасят тялото й в рамките на померия), се възхищаваха не толкова на лукса и разкоша, колкото на двамата близнаци на Сула и Далматика — тригодишните Фауст и Фауста, облечени в черно и носени от някаква огромна жена от Галия.

 

 

На септемврийските календи започна и същинската законодателна дейност — толкова трескава, че на сенаторите свят им се зави.

— Съществуващите съдилища работят мудно, губят излишно време, а и не издават адекватни присъди — настояваше Сула. — На народното събрание не бива да се оставя да разглежда дела от криминален и граждански характер. Процедурите са твърде дълги, твърде голяма е възможността да се подчинят на политически манипулации, а и народното събрание твърде лесно се поддава на това, дали обвиняемият е известен или не… Да не говорим за адвокатите по защитата. Освен това не може решения да се вземат от няколко хиляди души едновременно — подобно жури няма как да е продуктивно и конструктивно.

След като безпроблемно отне правото на народните събрания да разглеждат съдебни дела, Сула продължи:

— Ще даря Рим със седем постоянно действащи съдилища. За държавна измяна, за злоупотреби при събирането на данъци, за злоупотреби със средства от хазната, за подкупи, за фалшифициране, за насилие от общ характер и за убийство. Всички, с изключение на последното по един или друг начин засягат интересите на държавата и на хазната, затова ще бъдат председателствани от шестимата младши претори след теглене на съответния жребий. Съдът, компетентен по убийствата, ще се занимава с всички казуси, отнасящи се до убийство, магия, отровителство, лъжесвидетелство и до едно неназовано досега престъпление, което аз ще нарека убийство по съдебен път — осъждане на изгнание по пътя на съдебно решение. Очаквам съдът по убийствата да се окаже с най-много работа, но затова пък при него делата ще бъдат най-лесни за разрешаване. Негов председател ще бъде сенатор, който е бил едил, но още не се е издигнал до преторство. Той ще се назначава от консулите.

Хортензий седеше като втрещен на мястото си; големите му съдебни победи бяха извоювани именно в народното събрание, където способността му да влияе върху настроенията сред тълпата го бяха превърнали в легенда. Ограниченият състав на съдебните заседатели винаги го беше обезкуражавал, поради липсата на публика.

— Адвокатската професия ще загине! — не се стърпя да възкликне той.

— Какво значение има това? — погледна го учудено Сула. — Много по-важно е да не загине самото правораздаване, за тази цел то трябва да бъде отнето от народното събрание. Не си прави други сметки, Квинт Хортензий! Е, така или иначе ще поискам от трибутните комиции да гласуват закон за създадените от мен съдилища. Всичко ще бъде включено в този закон, който ще урежда прехвърлянето на правораздавателните функции от трите народни събрания към новосъздадените съдилища.

— Прекрасно! — обади се историкът Луций Корнелий Сизена. — Така всеки човек, който е съден, ще получава присъдата с предварителното съгласие на народното събрание! Което означава, че никой няма да може да обжалва, пред което и да е от трите събрания след произнасянето на присъдата.

— Именно, Сизена! Така целият процес по обжалването губи своя смисъл, а народното събрание се отказва от правото си да съди отделни хора.

— Това е направо отвратително! — извика Катул. — Не само отвратително, но направо противоконституционно! Всеки римски гражданин има право да обжалва!

— Обжалване и съдебен процес са едно и също нещо, Квинт Лутаций — обясни Сула. — А всичко това е част от новата конституция на Рим.

— Старата си беше доста практична при въпроси като този!

— При въпроси като този историята доста добре ни е научила, че според принципите на старата конституция много често хора, които е трябвало да бъдат осъдени, са се отървавали, защото народното събрание е било заблуждавано от нечия лукава реторика и не се е съобразявало с обоснованите решения на компетентната съдебна инстанция. Политическият капитал, който се натрупа с годините от подобни процеси и обжалвания, е нещо недопустимо, Квинт Лутаций. Рим е един твърде голям град с твърде много заети граждани, за да затъва в обичаи и съдебни процедури, видели бял свят по времето, когато сме били просто едно голямо село. Никому не съм отказал правото да бъде съден справедливо и безпристрастно. Напротив, погрижил съм се присъдата му да бъде още по-справедлива и безпристрастна. И в същото време опростих процедурите.

— Как ще се попълва съставът на съдебните заседатели? — попита Сизена.

— В него ще влизат изключително сенатори — още една причина да държа в Сената да влязат поне четиристотин души. Задълженията на съдебния заседател са тежки и ще станат още по-тежки при наличието на седем специализирани съдилища. И все пак възнамерявам да огранича броя на съдебните заседатели. Старото жури от петдесет и един човека ще се събира само в случаи на най-брутална държавна измяна. За в бъдеще броят на съдебните заседатели ще зависи според случая и възможностите. Ако заседателите са четен брой и ако при вземането на решение се разделят по равно, нека обвиняемият се смята за невинен. Сенатът така и така е разделен по декурии от десет души, начело на които стоят патриции. Тези декурии смятам да използвам за основа на съдебните журита, макар че няма да има декурия, която да попълва състава само на едно съдилище. При всяко отделно дело в независимо кой съд съдебните заседатели ще се избират с жребий, след като датата за процеса е била определена.

— На мен това ми харесва — каза Долабела Младши.

— На мен никак! — възрази Хортензий. — Какво ще стане, ако моята декурия е избрана да заседава по едно дело, докато аз самият осигурявам нечия защита по друго?

— Е, с времето ще се научите как да се пригаждате според обстановката — усмихна се Сула. — Щом проститутките могат, Хортензий, значи и вие ще можете.

— О, Квинте, защо не си затваряш устата? — ядоса се Катул.

— А кой ще решава по колко заседатели трябва да присъстват на дадено дело? — попита Долабела.

— Председателят на съда — отговори диктаторът, — но и той ще спазва известни ограничения. Изборът му ще се определя от броя на свободните декурии. Надявам се едно дело да се разглежда пред двайсет и пет и трийсет и пет заседатели. Не е нужно цялата декурия да бъде призовавана едновременно — така ще се получи по-лесно четен брой заседатели.

— Шестимата младши претори ще получат председателството на дадено съдилище по жребий — взе думата Метел Пий. — Това означава ли, че ще се запази старата система за избор кой ще бъде градски и кой чуждестранен претор?

— Не, ще премахна обичая за градски претор да се назначава задължително този, който е получил най-голям брой гласове при изборите. За в бъдеще — обеща Сула — всяка от преторските длъжности ще се определя изключително с жребий.

Но Лепид не се интересуваше от въпроса за тегленето на жребий между преторите; той се вълнуваше от един-единствен проблем, нищо че подозираше какъв ще е отговорът — просто искаше да го чуе от устата на Сула.

— Следователно възнамеряваш да отнемеш на конниците всякакво участие в правораздаването?

— Абсолютно. С изключение на един кратък период контролът върху римската съдебна система е бил в ръцете на конниците още от времето на Гай Гракх. На това ще се сложи край! Гай Гракх сам забрави да внесе клауза в своя закон, която да позволява съдебно преследване срещу уличен в корупция заседател — конник. Според моя закон към сенаторите ще се прилагат подобни санкции!

— Тогава какво остава да вършат градският и чуждестранният претор? — попита Метел Пий.

— Ще бъдат отговорни за всяка жалба от граждански характер. А чуждестранният претор и занапред ще поема делата от криминален характер, в които са замесени неримски граждани. Смятам обаче да отнема правото на градския и чуждестранния претор да вземат решение по самото гражданско дело — вместо това преторът ще прехвърля подобно дело на съдия, чието име ще бъде извадено с жребий от списък с имена на сенатори и конници. Въпросният човек ще играе ролята на арбитър. Решението му ще има окончателен характер и за двете страни по делото, макар че по желание градският или чуждестранният претор ще имат правото да председателстват съда.

Този път думата взе Катул. Приятелят му Хортензий още не се беше окопитил след грубите думи на Сула отпреди малко.

— Според конституцията, Луций Корнелий, само законно свикано народно събрание може да наложи смъртна присъда. Ако възнамеряваш да отнемеш всякаква правораздавателна дейност от народното събрание, това означава ли, че ще упълномощиш новите съдилища да издават и смъртни присъди?

— Не, Квинт Лутаций, не означава. Тъкмо обратното. Смъртна присъда няма да се налага изобщо. Бъдещите присъди ще се ограничават с изгнание, глоби и/или конфискация на част или на цялото имущество на осъдения. Новите ми законопроекти уреждат и дейността на комисиите по обезщетенията — те ще се състоят от между двама и петима заседатели, теглени по жребий, и от председателя на съда.

— Ти назова седем съдилища — обърна се към него Мамерк. — Държавна измяна, злоупотреба с данъци, злоупотреба със средства от хазната, подкупи, фалшификаторство насилие и убийство. Но според лекс Плавция в момента съществува съдилище, компетентно по делата за обществено насилие. Имам два въпроса: първият, какво ще стане с това съдилище? И вторият, какво ще правим с делата за богохулство и светотатство?

— Лекс Плавция повече не ни е нужен — отговори Сула. Той се облегна назад, видимо доволен; сенаторите явно приемаха с облекчение мисълта, че на народното събрание се отнема контрол върху съдебните дела. — Общественото насилие ще е от компетенцията или на съда за насилие от общ характер, или на този за държавна измяна — това ще зависи от тежестта на извършеното престъпление. Колкото до светотатството, подобни дела са твърде редки, за да изискват специален съд. Когато се наложи, този съд ще се свиква. Председател ще бъде сенатор, бивш едил. Воденето на делото ще бъде, както и при постоянно действащите съдилища — обвиняемият пак ще бъде лишен от правото да обжалва пред народното събрание. Ако делото засяга целомъдрието на весталска девица, и занапред спрямо нея ще се изпълнява присъдата зазиждане жива. Но уличеният любовник, или любовници, ще се съдят в отделен съд и няма да им се издава смъртно наказание.

Сула се покашля и продължи:

— За днес почти свърших. Но най-напред няколко думи за консулите. Не е добре за Рим те да участват във войни далеч от родината. Двамата действащи консули са длъжни през цялата година на службата си да се грижат и да отговарят пряко за благосъстоянието на Рим и на цяла Италия. Друго не бива да ги занимава. Откакто пратих народните трибуни, където им е мястото, надявам се именно консулите да проявят повече законодателна активност. А сега да се спра и на самия Сенат. За в бъдеще всеки ще говори от място, когато пожелае, но никой няма да има правото да се разхожда из залата. Всеки ще се изправи пред стола си и това ще е единственото място, от което ще има право да приковава вниманието на останалите. Няма да се допуска излишен шум. Няма да се аплодира, да се тропа с крака, да се вика и да се надвиква. Консулите ще налагат глоба от хиляда денарии на всеки, който наруши установения от мен ред за водене на заседанията.

Щом Сула разпусна заседанието, неколцина сенатори се събраха на групичка пред Курия Хостилия. Някои от тях като Мамерк и Метел Пий бяха предани на Сула, други — като Лепид и Катул — се примиряваха с него като с по-малкото зло.

— Не ще и съмнение — каза Прасчо, — че тези нови съдилища ще отнемат голяма част от задълженията на законодателните институции. Повече никой няма да може да внушава на плебейското събрание кой по какъв повод трябва да бъде съден от специален съд. Повече няма и да се тревожим кой заседател от конническото съсловие ще позволи да бъде подкупен. Да, това са добри реформи.

— И недей така, Пий, помниш какво стана, когато Цепион Консул върна правораздаването на сенаторите! — възкликна бившият цензор Филип. — Цяла година, дори и през лятото, трябваше ежедневно да заседавам по някое дело! — Той се обърна към Марк Перперна, колегата му отпреди години. — Ти поне си спомняш, предполагам.

— Доста добре — потвърди Перперна със същия отегчен тон.

— Проблемът с вас двамата — възрази Катул, — е, че желаете Сенатът да контролира съдебните журита, но не и да се налага вие лично да работите по въпроса. Ако ние, сенаторите, искаме да имаме своята дума върху всяко съдебно дело, ще трябва да се примирим и с неприятностите, произтичащи от това.

— Няма да е толкова трудно сега — опита се да ги помири Мамерк. — Сега сме повече.

— Говори ми, говори ми, нали си зет на великия, може да ти дърпа конците или да те води на каишка като куче! — тросна му се грубо Филип. — Броят ни никога няма да е достатъчен! А с тези постоянно действащи съдилища дори няма да има възможност делата да се отлагат — навремето поне можехме да прехвърлим някое дело на народното събрание, та да си починем за известно време, докато се спази процедурата. Сега на председателя ще му е достатъчно да си подбере няколко десетки сенатори, когато му хрумне! Дори няма да знаем предварително дали ще има дело за нас или не. Как можем при такова положение да си направим планове дори за следващия ден? Сула казва, че жребият ще се тегли едва след като се насрочи датата за процеса. Отсега я виждам картинката. Отивам да отдъхна на морския бряг и след два дни ме привикват по спешност да слушам някое проклето дело!

— Отговорностите трябваше да се разпределят по равно — съгласи се Лепид. — Сенатът трябваше да си запази контрола върху по-важните съдилища — държавната измяна и злоупотребите с фиска. С убийствата чудесно биха се справили и заседатели от конническото съсловие… Биха се справили дори хора от пролетариата!

— Това, което имаш предвид — сряза го злобно Мамерк, — е, че когато се съдят сенатори, заседателите трябва да бъдат сенатори. Но когато се съди някой по обвинения в магьосничество или отровителство, няма защо да се губи ценното време на управляващите.

— Нещо подобно — усмихна се Лепид.

— Това, което аз бих искал да знам — намеси се Прасчо, за да измести темата на разговора, — е какви са бъдещите му законодателни планове.

— Хващам бас, че каквито и да са, няма да са от наша полза! — предположи Хортензий.

— Глупости! — ядоса се Мамерк, който беше отвикнал да се засяга, че бил играчка на Сула. — Всичко, което Сула е сторил досега, е било да укрепи позициите на Сената и да върне Рим към старите ценности и обичаи.

— А може би — рече замислено Перперна — вече е твърде късно да се връщаме към старите ценности и обичаи. Много от законите и принципите, които Сула премахна в името на традицията, се бяха наложили от толкова време, че сами се бяха превърнали в част от традицията. Сега плебейското събрание е място за скука. А подобно положение няма да продължи, понеже е противоестествено да продължи. Вече векове, откакто народните трибуни са били най-активните законотворци в Рим.

— Да, начинът, по който Сула постъпи с народните трибуни, не се посреща добре от народа — съгласи се Лепид. — Прав си. Новото положение на плебейското събрание няма да се окаже трайно.

 

 

На октомврийските календи диктаторът им поднесе поредната изненада: премести свещената граница на Рим точна сто крачки навън — в района на Форум Боарий. Така падът след няколко века история се оказа изведнъж с няколко двора място по-голям. Откакто бяха прогонили царете, никой в Рим не бе и помислял да пипа свещената линия на померия. Това се смяташе за царска работа, следователно републиканските управници не биваше да се захващат с нея. Но това не можеше да спре диктатора Сула. Щял да премести померия, както сам обясни, защото смятал да обяви за официална граница на Италия река Рубикон. От доста време тя се приемаше за фактическа граница между Италия и Цизалпийска Галия, но на книга границата на италийския съюз стигаше до река Метавър, доста по на юг от Рубикон. Ето защо, обясняваше Сула на сенаторите, налагало се да се уголеми територията на самия Рим вътре в пределите на разширена Италия. Преместването на померия на символичните сто метра било достатъчно в този смисъл.

— Което, поне що се отнася до мен — обясняваше Помпей на младата си невеста (вече в напреднала бременност), — е чудесно!

Емилия Скавра го погледна с известен скептицизъм.

— Защо?

Тя доста често си позволяваше да го пита защо това, защо онова, което при други обстоятелства би го ядосало, но Помпей с удоволствие обясняваше разни неща на жена си.

— Защото, скъпа моя — започна той, — притежавам по-голямата част от тъй наречения Агер Галикус на юг от Аримин. При сегашните промени тези земи стават официална част от Умбрия, сиреч от Италия. И аз се превръщам в един най-едрите земевладелци в Италия, ако не и най-големият, в това не съм съвсем сигурен. Има хора, които притежават повече земи заради владенията си в Цизалпийска Галия. Като например твоя покоен баща, гугутчице мила, или Домиций Ахенобарбите. Но от майка си аз наследих повечето владения на Луцилиите в Лукания и като прибавим южния дял на Агер Галикус и родствените ми владения в Умбрия и Северен Пицен, съмнявам се дали някой притежава повече земи в границите на самата Италия! Мнозина са склонни да порицаят диктатора заради промяната, но не виждам аз за какво бих могъл да го упрекна.

— Нямам търпение да видя земите ти — изрече замислено Емилия Скавра. — Щом съм в състояние да пътувам, Велики, веднага заминаваме… Обещал си ми.

Бяха седнали един до друг на кушетката и той я погали точно където най-много й се искаше. Сетне започна да я целува по сияещото й от щастие лице.

— Още! — извика тя, когато Помпей се спря.

В невъзможно сините му очи заиграха игриви искрици.

— Кое е лакомото прасенце? Лакомото прасенце знае най-добре от всички какво иска да яде.

Емилия прихна: Помпей много обичаше да я слуша как се смее като малко дете. В следващия момент с такава страст я желаеше, че веднага се отдръпна назад.

— О, да му се не знае проклетото дете! — ядоса се Емилия.

— Всеки момент, котенцето ми — опита се той да я утеши. — Да се отървем първо от Глабриончо, пък после ще пробваме и едно за нас.

Помпей наистина се бе показал завидно сдържан. Искаше на всяка цена да докаже на цялата фамилия от надменни и тесногръди Цецилий Метели, че знае да се държи като любящ съпруг, нищо че го смятат за човек с долен произход. Той се нуждаеше на всяка цена да докаже, че не стои по-долу от новите си роднини.

Научил за близките връзки между младия Марий и Преция, Помпей придоби навика да посещава често луксозния й дом. Според него не беше унизително, ако споделеше нечий чужди ласки, стига този някой да е знатна, благородна или поне харесвана от всички дама. Освен това Преция знаеше да го задоволява по начин, по който Емилия Скавра едва ли би могла. Жените служеха за това да раждат деца, макар на бедната Антистия да не й беше позволено дори това.

Ако Помпей се радваше на идеята, че се е оженил повторно, това се дължеше на вродената му способност сам да радва жените. Той не си пестеше ласките и комплиментите за Емилия Скавра. Колкото повече го обикнеше, толкова по-добре и за двамата. Но понеже си беше хитрец, Помпей никога не се възмущаваше, ако Емилия изпаднеше в мрачно настроение, ако започнеше да плаче или дори започнеше да го кори за това-онова. Нито Антистия навремето нито Емилия Скавра в момента си даваха сметка, че съпругът им манипулира тях, докато те си въобразяват, че го манипулират. Всички бяха доволни, до конфликти не се стигаше.

Помпей просто не знаеше как да се отблагодари на Сула за това, че му предложи за жена дъщерята на самия Скавър Принцепс Сенатус. Помпей знаеше, че е достоен за дъщерята на човек като Скавър, но все пак се радваше при мисълта, че не друг, а Сула го беше сметнал за достоен. Разбира се, Помпей не беше наивник, разбираше, че той е искал преди всичко да го обвърже към себе си с роднинска връзка, но това не го обиждаше, напротив — още повече го радваше. Римски аристократчета като Глабрион можеха да бъдат прогонени ей така, за нищо, но лично диктаторът бе решил изпадналият в немилост Глабрион да бъде заменен от Гней Помпей Велики. Та не можеше ли Сула да предложи ръката на Емилия на племенника си Публий Сула? Или на стария си фаворит Лукул?

Помпей бе твърд в решението си да не влиза в Сената, но това не означаваше, че трябва да се държи настрана от диктатора и приближените му; напротив, в последно време мечтите му се бяха насочили към нова цел — той щеше да се превърне в единствения военен герой в римската история, който още не е станал сенатор, но вече е поел команден пост, какъвто се полага на бивш консул. Всички разправяха, че било невъзможно. Всички му се надсмиваха и подиграваха. Но човек много рискуваше, когато си позволяваше да се подиграва на Гней Помпей Велики! Рано или късно щеше да накара всички да го разберат — и то не, като заповяда смъртта им, така би действал само някой Марий, — не и като ги проскрибира като Сула. Враговете му щяха да изпият своята горчива чаша, като се видеха принудени да отидат при него; така щеше да ги манипулира Помпей, Че един ден те щяха да лазят в краката му, да целуват ръцете му и щяха да се убедят колко погрешно мнение са имали за самите себе си. А това щеше да донесе далеч по-голяма радост на Помпей, отколкото да ги гледа как умират заради грешките си.

В името на всичко това той съумяваше да възпира желанието си към привлекателната Емилия, задоволяваше се с чести посещения у Преция и се утешаваше, като гледаше как бързо се издува коремът на Емилия Скавра — следващия път щеше да се издува с неговото дете.

Очакваше се Емилия да роди в началото на декември, но събитието се случи в края на октомври. Дотогава бременността не й бе създавала затруднения, затова внезапното раждане изненада всички, най-вече лекарите й. Мъничкото момченце, което се яви на бял свят толкова по-рано от обичайното, умря на другия ден, а скоро след него почина и самата Емилия Скавра.

Помпей беше потресен от смъртта на жена си. Все пак той я бе обикнал. Щом самият Сула си бе направил труда да му избере жена, това само по себе си означаваше, че по-прекрасна съпруга от кикотещата се и леко глуповата Емилия Скавра не би могло да има. Бащата на Помпей бе известен с прозвището Касапина, самият той също се славеше като Малкия Касапин, затова и самата смърт не го изненадваше или плашеше. Помпеевци не жалеха умрелите, нито изпитваха съчувствия към страданията им. Щом мъжете умираха на бойното поле, значи и жените можеха да умират при раждане. Човек никога не знае кога ще му се случи. Когато майка му беше умряла преди години, Помпей почти не беше плакал, само трагичната смърт на баща му го беше разтърсила.

Но ето, че Помпей едва преживя внезапната загуба, от мъка му идеше да се хвърли при Емилия на погребалната клада; Варон и Сула можеха да кажат със сигурност дали наистина е възнамерявал да скочи в пламъците, или само е разигравал сцени. В интерес на истината, самият Помпей не знаеше. Даваше си сметка само, че доскоро Фортуна го е закриляла, че го беше дарила с безценната щерка на самия Скавър, но след това изведнъж си беше прибрала подаръка обратно — преди дори да го е вкусил.

Със сълзи на очи младежът напусна Рим. За втори път минаваше през Колинската порта заради нечия смърт. Преди беше заради баща му, а сега заради Емилия Скавра. За един Помпей от Северен Пицен имаше само един изход — да се прибере обратно в родината си.

 

 

— В момента Рим има десет провинции — говореше Сула пред Сената в деня след погребението на доведената си дъщеря. Беше в траурно облекло: чисто бяла тога и туника тънък пурпурен ръб като на конниците вместо широката ивица на сенаторите. Ако Емилия Скавра беше негова кръвна роднина, Сула не би следвало изобщо да се показва пред хора, преди да са изминали поне десет дни. Но липсата на кръвни връзки му спестяваше подобни ограничения.

— Нека ви ги изброя за всеки случай, назначени отци: Далечна Испания, Близка Испания, Трансалпийска Галия, Цизалпийска Галия, Македония заедно с Гърция, Азия, Киликия, Африка заедно с Киренайка, Сицилия и Сардиния заедно с Корсика. Десет провинции, които трябва да се управляват от десет души. Ако никой не остава повече от година в провинцията си, това ще означава, че всяка година трябва да се назначават нови и нови десетина управители — колкото е общият брой на консулите и преторите, сменени от длъжност предишната година.

Погледът му се спря на Лепид, сякаш последните няколко забележки бяха отправени лично към него.

— Всеки управител ще управлява със съдействието на специален квестор. Изключение ще прави управителят на Сицилия, на когото ще назначаваме двама квестори, един за Сиракуза и втори за Лилибей. Това означава, че за Рим и Италия ще останат общо девет квестори от общите двайсет. Предостатъчно. На разпореждане на всеки управител ще бъдат назначавани различни държавни служители: ликтори, глашатаи, писари, счетоводители. Задача на Сената ще бъде по предложение на хазната да отрежда определена сума от бюджета за всеки управител. Нека тази сума наричаме стипендия. Към стипендията няма да се добавя нищо през текущата година. Тя ще представлява единствената законна заплата на провинциалния управител, който ще я получава в началото на мандата си. От стипендията той трябва да задели средства за своите подчинени, както и за всички разходи на канцеларията си. Към края на годината ще трябва да представи пълен отчет за направените разходи, но няма да е задължен да връща обратно на хазната средствата, които не е усвоил. Парите са негови и той може да върши с тях, каквото поиска. Ако възнамерява да ги вложи на свое име някъде в Рим още преди да е заминал за провинцията, нека това се смята за разрешено и допустимо. Но всеки ясно трябва да си дава сметка, че повече средства през годината той няма да получава! Нека ви предупредя и още нещо: щом като стипендията се смята за частно притежание на управителя от мига, в който я получи от хазната, то следва, че и всеки дълг, натрупан от провинциалната администрация по негово време, ще бъде изплащан с негови лични средства. Ето защо съветвам всички бъдещи управители да не рискуват по-нататъшната си кариера с натрупването на излишни дългове. Всеки разорен управител на провинция ще бъде обвинен в криминални деяния!

Сула хвърли заплашителен поглед на всички в залата.

— Отнемам от народните събрания всякакво право да вземат решения по въпросите на войната, управлението на провинциите и всички останали въпроси на външната политика. Отсега нататък се забранява дори да се обсъждат въпроси от подобно естество, в което и да е от народните събрания. Външната политика ще остане изключителен прерогатив на Сената. В бъдеще народните събрания само ще приемат закони и ще избират управници. Нищо повече. Няма да могат да разглеждат съдебни дела, да се месят във външната политика, да назначават и сменят военачалници.

Сенаторите не се сдържаха и радостни възгласи се чуха тук и там. Традицията повеляваше именно това, което Сула желаеше, но още от времето на братята Гракхи народните събрания в една или друга степен се бяха определяли кой да застане начело на римската армия — дори се беше случвало хора, назначени от Сената, да бъдат сваляни от командване. Така например покойният Метел Нумидик, бащата на Метел Пий, беше сменен навремето от поста главнокомандващ войските в Африка и на негово място беше назначен Гай Марий. Същото се беше случило и със самия Сула, когато пак Марий му отне върховното командване във войната срещу Митридат.

Сула този път стрелна с поглед Катул.

— Двамата бивши консули трябва да бъдат назначени за управители на двете най-застрашени от външни опасности провинции. Консулските и преторските провинции ще се разпределят по жребий. Ако Рим държи да запази доброто си име в чужбина, трябва официално да се придържаме към определени правила. Ако се случи да набираме кораби или цели флоти от римските провинции или от клиентните държави, разходите трябва да се осигуряват за сметка на годишните данъци в провинцията. Същото се отнася и до набирането на войници или снабдяването на армията.

Марк Юний Брут, който дотогава не смееше да се обади най-сетне се престраши:

— Ако някой управител води тежка война в своята провинция, ще бъде ли задължен да предаде управлението в края на годишния мандат?

— Не — отговори Сула. — Може да възникне ситуация, при която Сенатът да няма друг избор, освен да прати начело на армията един или дори двамата действащи консули. Ако Рим бъде нападнат от няколко страни едновременно, не виждам как това би могло да се избегне. Искам само да се разглежда внимателно всяка възможност и да се преценява достатъчно добре обстановката, преди да се разпореди на действащите консули да поемат командването, в която и да е провинция, както и преди да удължи мандата на даден провинциален управител.

Когато Мамерк на свой ред вдигна ръка, за да зададе въпрос, всички в залата наостриха уши: зетят на Сула се смяташе като негов най-близък помощник, затова никой не се и съмняваше, че въпросите, които задава, всъщност са му били предварително поръчани от самия Сула.

— Може ли да насоча вниманието на всички към една хипотетична ситуация? — попита той.

— Ще се радваме да я чуем! — отвърна диктаторът.

Мамерк се изправи. Тъй като той беше действащият чуждестранен претор и съответно заемаше куриатна длъжност, полагаше му се да седи на подиума в центъра на залата редом с останалите магистрати. Така всички присъстващи го виждаха добре. Откакто Сула беше забранил на сенаторите да излизат отпред, когато вземат думата, единствени привилегировани си оставаха магистратите.

— Да речем, че дойде време — започна да излага виждането си Мамерк, — когато Рим наистина се окаже нападнат от всички страни едновременно. Да речем, че и двамата консули, и всички претори са били принудени да ръководят военни действия във времето на техния мандат… Или да приемем, че консулите не притежават нужната военна подготовка, за да бъдат пратени да командват римските армии. Да приемем, че в същата тази тежка година един-двама от провинциалните управители умрат. Да речем, че в Сената не се намерят хора с опит или способности, които да поемат командването на дадена армия или управлението на дадена провинция. Ако си лишил народното събрание от правото да обсъжда въпроси, отнасящи се до военните действия и управлението на провинциите, и всички те са от изключителната компетенция на Сената, как трябва да се постъпи в подобна ситуация?

— О, чудесен въпрос, Мамерк! — отбеляза Сула. — Рим е нападнат от всички страни. Няма свободен куриатен магистрат. Няма бивши консули или претори на разположение. Няма сенатори с достатъчно опит и доказани способности. Но на Рим му трябва нов военачалник или провинциален управител. Правилно ли те разбрах?

— Точно така, Луций Корнелий — кимна Мамерк.

— Тогава — започна да обяснява той, — трябва да се потърси подходящият човек. Ситуацията, която ти описа, не би могла да получи разрешение според възприетите механизми на властта. С други думи, Сенатът е длъжен да намери човек с изключителни способности и опит, пък макар и извън своите редици. И същият този човек трябва да получи пълен империум, сиреч всички прерогативи на военната и административната власт.

— Дори ако е освободен роб? — попита Мамерк.

— Дори да е освободен роб. Макар че е далеч по-вероятно такъв човек да се окаже римски конник или в най-лошия случай известен центурион. Аз поне познавах навремето един центурион, който пое командването по време на тежко отстъпление, получи за награда венец от трева и впоследствие дори облече тогата на куриатен магистрат. Име то му беше Марк Петрей. Ако не беше той, много римляни щяха да загинат на бойното поле, а Рим щеше да изгуби цяла армия. Марк Петрей намери място в Сената и загина по време на Съюзническата война. Синът му е сред новоназначените от мен сенатори.

— Но Сенатът няма право по закон да връчи империум на човек, който не негов член! — възрази Мамерк.

— Според моя законопроект ще има пълното право да го стори. Не само ще има право, но ще бъде задължен да го стори. Ще наричам подобна административна или военна власт „специално поръчение“. Специалното поръчение ще се връчва единствено от Сената. То ще бъде облечено с необходимия империум; според обстоятелствата — консулски или преторски. Но Сенатът ще има правото по свое решение да връчва империум на всеки римски гражданин, пък дори и на освободен роб.

— Какво ли е намислил? — промърмори Филип в ухото на Флак Принцепс Сенатус. — Никога не съм чувал подобно нещо!

— И аз това се питам — отговори му шепнешком Флак.

Но Сула знаеше, а Мамерк се досещаше; това беше още един начин да се спечели подкрепата на Гней Помпей, който бе отказал да стане сенатор и заради огромния брой клиенти — ветерани представляваше потенциална военна заплаха за всички. Сула нямаше намерение да позволява на когото и да било да насочва войската си срещу Рим; той беше последният, така поне се бе зарекъл. Ето защо, ако вятърът задухаше в друга посока и Помпей се превърнеше в опасност, законът трябваше да позволи на човек с неговия пълководчески талант да получи законна власт от законна институция — Сената. Сула просто узаконяваше това, което трезвият разум диктуваше.

 

 

— Остава ми да определя що е това държавна измяна — поднови своите пледоарии диктаторът няколко дни по-късно. — Преди съставянето на новите съдилища, които аз създадох преди няколко месеца със закон, римското право разглеждаше няколко типа измяна: от тъй наречения пердулион до така наречената майестас минута — тежка измяна, лека измяна. Това, което липсваше на всяко едно от тези престъпления, бе точното му упоменаване и описване. В бъдеще всички обвинения в измяна ще се разглеждат от един-единствен съд, наречен квестион де майестате. Обвинението в държавна измяна, както скоро ще се убедите, ще бъде стриктно ограничено. То ще може да се повдига единствено срещу хора, назначени за провинциални управители или военачалници във войни с чужди държави. Ако цивилно римско лице извърши държавна измяна на територията на Рим или на Италия, подобно дело ще остане единственото от пряката компетенция на народа. Именно срещу него ще бъде повдигнато старото обвинение в пердулион, което ще бъде разглеждано от центуриатните комиции и съответно ще носи старото наказание — смърт чрез разпъване на кръст.

Сула остави на сенаторите време да приемат новината, след което продължи:

— За държавна измяна ще се смята нарушаване на всяко едно от следните законови ограничения:

„Провинциалният управител няма право да напуска провинцията, която управлява.

Провинциалният управител няма право да позволява на войските си да нахлуват на територия извън границите на провинцията.

Провинциалният управител няма право да започва война по собствена инициатива.

Провинциалният управител няма право да напада територията на клиентна държава без официално разрешение от страна на Сената.

Провинциалният управител няма право да плете интриги и сключва тайни споразумения с владетели на клиентни държави или с каквато и да е чуждестранна институция или група хора, с цел да се измени вътрешното положение в чужда страна.

Провинциалният управител няма право да набира допълнителни войски без съгласието на Сената.

Провинциалният управител няма право да взема решения или да издава укази в рамките на управляваната провинция, които биха изменили, по какъвто и да е начин нейния статут без съгласие на Сената.

Провинциалният управител няма право да остава на територията на провинцията повече от трийсет дни след пристигането на неговия заместник.“

— Това е всичко — усмихна се той. — След толкова много забрани да представя и още едно условие: всеки римски гражданин, на когото е бил връчен империум, ще продължи да се ползва от него до мига, в който прекрачи свещената граница на Рим. Така е било винаги, аз просто препотвърждавам принципа.

— Не мога да разбера — нервираше се Лепид. — Защо са всички тези специфични забрани. Каква е ползата от тях!

— О, хайде, Лепиде — рече Сула, — ето те, че стоиш точно срещу мен. Срещу мен! Човека, който лично наруши почти всяка една от изброените забрани. Но аз имах основания да го сторя. Аз бях лишен от своя империум по незаконен път. Сега прокарвам закони, крито няма да позволят на никого да отнеме империума на друг! Затова и ситуацията, в която действах аз, не може да се повтори. Тези, които дръзнат да пренебрегнат забраните ми, ще бъдат обвинени в държавна измяна. Никой не може да поведе армията си срещу Рим, независимо дали се намира в Италия, или в някоя провинция. А аз ще остана още известно време сред вас, за да го докажа.

 

 

На двадесет и шестия ден от октомври племенникът на Сула Секст Ноний Суфенат (по-малкият син на сестрата на Сула) организира за първи път станалите по-късно традиционни игри на победата — луди Викторие; кулминацията им се състоя на Големия цирк в първия ден от ноември — годишнина от битката при Колинската порта. Игрите не представляваха някакво зрелище. Най-интересното бе провеждането за пръв път след сто и двайсет години на Троянските игри. Зрителите им се зарадваха, защото бяха нещо ново: сложна поредица от номера, извършвани от млади ездачи с благороден произход. Но Гърция не остана доволна. Суфенат буквално бе привлякъл всички талантливи атлети, певци, танцьори и акробати от Гърция, затова олимпийските игри, които се провеждаха по същото време, се провалиха. Освен това избухна скандал: по-малкият син на Антоний Оратор, Гай Антоний Хибрида опозори и себе си, и семейството си, като лично взе участие в надбягване с колесници. Ако на благородните римляни се позволяваше да участват в Троянските игри, смяташе се за абсолютно недопустимо те да се появяват на пистата за надбягвания.

На декемврийските календи Сула обяви имената на магистратите за новата година. Той самият щеше да е първи консул, колега щеше да му бъде Квинт Цецилия Метел Пий. Лоялността на стария поддръжник най-после бе възнаградена. Старият Долабела получи управлението на Македония, братовчед му — това на Киликия. Макар че жребият му отреди за помощник способния квестор Гней Публиций Малеол, Долабела Младши изрично настоя за старши легат да бъде назначен Гай Верес. Лукул остана на изток под командването на Терм, управител на Римска Азия. Гай Скрибоний Курион обаче се завърна в Рим, за да заеме поста на претор.

Време беше Сула да предприеме най-важната от всичките си акции на римски управник — раздаването на земя за възнаграждение на войските му. През следващите две години диктаторът имаше намерение да демобилизира сто и двадесет хиляди души, принадлежащи към двадесет и три легиона. По времето на първия си консулски мандат в края на Съюзническата война беше разпределил завоюваните земи на Помпей, Фезула, Адрия, Телезия, Грумент и Бовиан на своите тогавашни легиони. Това обаче изглеждаше като детска игра в сравнение с непосилната задача, която го очакваше сега.

Програмата беше разработвана дълго и старателно. Създадоха се различни категории, според които всеки щеше да получи това, което е заслужил. Категориите вземаха предвид колко години е служил ветеранът, какъв чин е заемал в армията, с какво е допринесъл за победите на легиона си. На най-старшите центуриони от легионите, воювали срещу Митридат (всеки от тях беше получил поне по няколко военни отличия през годините), раздадоха по петстотин югера плодородна земя, докато онези войници, които бяха служили най-напред под командването на Карбон, а после дезертирали на страната на Сула, получиха съвсем дребни компенсации — по десет югера земя, при това с бедна почва.

Сула най-напред раздаде земите, които бе конфискувал в Етрурия за сметка на градовете Волатера и Фезула (наказана за втори път). С годините Етрурия на няколко пъти бе доказвала, че е склонна да подкрепи всички врагове на Сула, затова той предпочете да не настанява ветераните си в отделни войнишки селища, а ги пръсна надлъж и нашир из провинцията; надяваше се по този начин да предотврати евентуални бунтове. Това се оказа грешка. Волатера се надигна кажи-речи незабавно, подложи на публични екзекуции мнозина от ветераните на Сула и затвори вратите си, готова за обсада. Градът се намираше насред дълбока долина, но заемаше висок, равен хълм. Жителите му имаха основание да смятат града си за непревземаем. Сула лично се зае с обсадата му, прекара три месеца под вражите стени, накрая се убеди, че нищо няма да се случи, и се прибра в Рим. Обсадата щеше да продължи дълго.

Диктаторът обаче си взе урок и промени по-нататъшната си политика. Ветераните занапред щяха да бъдат групи събрани в сплотените ядра на нови римски колонии — предани на родината си римляни, принудени да се защитават от възможни посегателства. Повечето колонии основа на територията на Италия. Единственият му задморски експеримент бе в Корсика. Там римляните създадоха два нови града; които имаха за задача да цивилизоват острова и да изкоренят най-голямото зло по онези места разбойничеството. Напразни надежди…