Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (39)

От май 71 г. пр.Хр. до март 69 г.пр.Хр.

 

 

Когато Гней Помпей Велики достигна брега на река Рубикон, той не спря армията си. Владееше дял от Агер Галикус, но този дял се намираше вътре в границите на Италия, затова там щеше да се прибере с легионите, пък каквото ще да пише в законите на Сула. Войниците му с нетърпение очакваха да видят домовете си, а сред тях имаше най-много пиценци и умбрийци. Под стените на Сена Галика Помпей прибра войската си в голям лагер и им даде заповед да не го напускат без разрешение на военен трибун. Наобиколи се с кохорта пехотинци и сам продължи към Рим по Вия Фламиния.

Скоро, след като беше напуснал Нарбон по посока новооткрития от него самия проход през Алпите, Помпей най-сетне се беше сетил с каква нова велика задача да се захване. Дори се чудеше как може да не е помислил по-рано. На три пъти му бяха връчвали специално поръчение: веднъж от Сула, два пъти от сената; два пъти беше действал като пропретор, веднъж — като проконсул. Не щеше и съмнение, че тъкмо той е първият сред римляните. Но в същото време никой от римските знатни нямаше да го признае, затова Помпей трябваше да го докаже ясно и категорично пред всички. Единственият начин да постигне целта бе да извърши някое ново посегателство над законите — толкова дръзко и толкова недопустимо за всеки обикновен римлянин, че никой след това дори да не си помисли, че той не е пръв сред римляните.

Той, който си оставаше още обикновен конник, щеше да принуди сената да го направи консул.

Помпей придобиваше все по-пренебрежително мнение за сената, което беше добро дошло предвид омразата му към тази институция още от младежките години. Членовете на сената лесно можеха да се купят, а способността им да се носят по течението бе такава, че едва ли щяха да усетят приближаващия водопад. Когато беше подкарал легионите си от Тарент към Рим, за да си извоюва със сила триумфа от Сула, Сула беше клекнал! Тогава Помпей не беше погледнал на случая с такива очи — Сула имаше толкова голямо обаяние, че бе убедил самия него в неуспеха му, но време беше да осъзнае, че победата бе за Великия, не за Сула. А диктаторът тогава беше доста по-сериозен съперник, отколкото сенатът — сега.

През последната година, прекарана на запад, Помпей бе слушал новините за действията на Спартак с искрено недоумение: макар лично да беше подкупил консулите Гелий и Клодиан, не можеше да повярва, че двамата заедно могат да се окажат толкова безпомощни на бойното поле — вечното им оправдание беше, че войниците им не можели да се справят! На няколко пъти му се искаше на Помпей да им напише писмо, в което да им напомни, че той би се справил по-добре дори ако цялата му армия бъде от евнуси; но все пак се беше сдържал — нямаше смисъл да скъсва връзки, за които толкова скъпо беше заплатил.

Другите две новини, които го застигнаха в Нарбон, допълнително го смаяха — едната му беше съобщена от самите Гелий и Клодиан: сенатът им бил отнел върховното командване във войната срещу Спартак. Втората вест му бе пратена от Филип — след като изнудил сената, Марк Лициний Крас прокарал указа за собственото си назначаване през народното събрание. Командването му се разпростирало над осем легиона, без да се брои конницата. Помпей вече беше воювал с Крас и го смяташе за изключително посредствен пълководец — както несъмнено бяха посредствени и войниците му. Затова писмото на Филип го бе хвърлило в още по-голямо недоумение и дори известно отчаяние. Крас нямаше да се справи със Спартак.

Тъкмо когато напускаше Нарбон, Помпей получи окончателно потвърждение на предишните си впечатления — войската, с която Рим се надяваше да победи Спартак, бе толкова жалка и недостойна, че Крас бе стигнал дотам да коли войниците си! А това, всеки пълководец знаеше от историята и от учебниците по военно дело, съсипваше докрай бойния дух. Нищо не би могло да подейства на войници, които от страх са стигнали до най-суровото възможно наказание. Но пък имаше ли нещо чудно в това, че мудният и не особено интелигентен Крас бе прибягнал до такива грозни методи?

Помпей вече се чудеше дали да не се върне тъкмо в последния момент в Италия, та да отърве лично Рим от бунтовническата заплаха. Именно докато обмисляше проблема, го беше споходила и ГОЛЯМАТА ИДЕЯ. Разбира се, че сенатът щеше да го моли на колене да приеме поредното специално поръчение — изтребването на бунтовниците. Но този път Помпей изрично щеше да настоява най-напред да го направят консул. Ако Крас можеше да изнуди назначените отци и да си издейства одобрението на народното събрание, как ли се надяваха същите тези овци в сената да се съпротивляват на Гней Помпей Велики? Проконсулската длъжност (при това с изричното уточнение, че само замества действащия консул) не му се струваше достатъчна! Щеше ли Помпей да се остави цял живот да бъде разиграван като послушно добиче и да се ограничава с правомощия, които не му позволяваха да заеме полагащото му се място? Не! Няма повече! Помпей нямаше нищо против да влезе най-после в сената — но само в качеството на консул. Доколкото можеше да си спомни, никой римлянин не го беше правил преди него. Това щеше да е прецедент и щеше да докаже на целия свят, че първият сред римляните се нарича Гней Помпей Велики.

По дългия Домициев път той се бе отдавал на фантазии, коя от коя по-смели. Толкова беше щастлив и доволен, че Варон (а и не само той) дори не можеше да си представи какви мисли минават през ума му. Понякога на Помпей му се приискваше да каже нещо, но бързо се отказваше, решен да крие съкровените си мечти. Варон и останалите щяха да научат, когато му дойде времето.

Чувството на радостно очакване нарасна, след като войската проправи, подравни и застла с каменни плочи новия път от долината на саласите чак до Италийска Галия. Вече бяха излезли на Емилиевия път, а Помпей продължаваше да се подсмихва и да потрива доволно лице. Изведнъж сякаш гръм падна от ясното небе — намираха се точно при малкото градче Форум Попилий, вече на италийска земя. Помпей и шестте му легиона буквално се сблъскаха с някаква разпусната банда от дрипави войници, по чието лошо въоръжение човек можеше да се досети, че са от последователите на Спартак. Да бъдат обкръжени и избити бунтовниците, не беше трудна работа; по-трудно бе да се възприеме новината как Марк Крас е унищожил цялата армия на Спартак, и то преди почти цял месец. Войната срещу гладиатора беше свършила.

Помпей изпадна в такава мъка, че и последният офицер в щаба му го разбра. Всички си дадоха сметка, че ако досега е бил весел, то е било, защото се е надявал на поредната военна кампания. Това, че бе възнамерявал да използва случая, та да се сдобие с консулска длъжност, никой дори не бе и помислил. В продължение на няколко дни бе изпаднал в толкова мрачно настроение, че дори Варон го отбягваше.

„Ех, мислеше си безутешният Помпей, защо не научих всичко това, докато още се намирах в Трансалпийска Галия? Сега ще трябва да използвам заплахата с армията си, а за целта вече прекрачих конституцията на Сула. А Крас разполага с боеспособна армия, при това мобилизирана. Ако бях в Галия, можех да изчакам Крас да отпразнува своята овация и да разпусне войската си. Тогава щях да използвам купените си сенатори, за да забавя изборите до мига, в който нанеса своя удар. А ето, че вече съм в Италия. Затова ще трябва да използвам заплахи.“

И все пак след няколко дни на мрачни размисли той отново намери повод да се усмихне. Прибра цялата си армия в лагера при Сена Галика и макар да не си подсвиркваше, стана по-ведър. След дълги размисли бе стигнал дотам, че да си зададе въпроса: що за хора бяха войниците на Крас? Отговор: най-големият боклук на Италия, нещастници, които не бяха намерили достатъчно смелост да се бият с някакви си гладиатори. Нима крайната победа на Крас беше променила каквото и да е? Шестте хиляди бегълци, които Помпей бе засякъл при Форум Попилий, бяха жалка гледка. Навярно децимацията беше стегнала редиците на Красовата армия, но дали бойният дух щеше да се запази дълго? Можеше ли тези наказвани със смърт войници да се мерят с храбрите и упорити войници на Помпей, които бяха превъзмогнали испанските горещини и студове, без да получават заплата, без да се сдобият с плячка, без да се докоснат до свястна храна, без да получат и една дума на признателност от сената? Не, Помпей беше убеден, че НИКОЙ не може да се мери с неговата армия.

Докато приближаваше към Рим, настроението му се подобряваше.

— За какво си мислиш, ако не е тайна? — попита веднъж Варон, докато двамата яздеха далеч от останалите.

— За това, че Рим продължава да ми дължи държавен кон. Хазната така и не ми плати за мъртвия Снежко.

— Това не минава ли за държавен кон? — посочи Варон дорестия кон, който Помпей гордо яхаше.

— Тази кранта? — изсмя се презрително той. — Моят държавен кон трябва да бъде бял.

— В интерес на истината конят изобщо не е кранта, Велики. — Варон беше собственик на богати пасбища в областта с най-добрите коне на земята. — Това е едно прекрасно добиче.

— Само защото го е яздил Перперна?

— Само защото е самият себе си.

— Е, за мен не е достатъчно добър.

— Така да е, това ли е наистина най-важната тема за размисъл?

— Да. Ти за какво очакваше да си мисля?

— Това беше моят въпрос! За какво?

— Ами опитай се да познаеш!

Варон свъси чело.

— Мисля, че по едно време се досетих — тогава, когато се сблъскахме с бунтовниците при Форум Попилий. Казах си, че си правиш сметката за поредното специално поръчение и че си доста разочарован от бързия разгром на Спартак. Сега обаче не се сещам!

— Е, Вароне, продължавай да мислиш в тоя дух. Само това ще те посъветвам засега.

 

 

Кохортата, която Помпей бе взел със себе си да го пази по пътя, беше съставена изцяло от войници, живеещи в Рим. Той и преди беше доказвал способността си да преценява ситуацията — защо да води със себе си хора, които искат да са близо до домовете си из провинцията? След като кохортата вдигна малък лагер на Вия Ректа, в подстъпите на града, Помпей разреши на войниците да надянат цивилни дрехи и да влязат в Рим. Афраний, Петрей, Габиний, Титурий Сабин и останалите легати продължиха заедно с войниците, също както Варон, нетърпелив да види жена си и сина си.

Самият Помпей остана сам да пази Марсово поле — или поне онзи кът, в който беше настанил кохортата си. Ако погледнеше към града, вляво виждаше друг лагер, по-близо до градските стени. Това беше лагерът на Марк Крас. Изглежда, и Крас беше довел със себе си една кохорта. И той като Помпей бе развял червено знаме над палатката си, за да покаже, че началникът не е напуснал поста си.

Колко тъжно и неприятно… Защо точно в този момент в Италия действаше и друга армия? Пък била тя армия, съставена изцяло от страхливци? Помпей нямаше сериозното намерение да води гражданска война: така и не можеше да привикне с мисълта. Отхвърляше я не толкова от чувство на преданост към родината, колкото, защото като човек не можеше да се отдаде на омраза и отмъстителност като Сула. За Сула не бе имало друг избор, освен да наложи волята си със сила. Рим беше крепостта, в която той съхраняваше душата, честта, извора на живота си. Докато за Помпей тази крепост щеше да си остане завинаги в Пицен. Не, той нямаше да започва гражданска война. Но трябваше да наплаши всички, че точно такива са му намеренията.

Седна и състави следното послание до сената:

„До Римския сенат:

Аз, Гней Помпей Велики, получих от вас преди шест години специално поръчение да смажа бунта на Квинт Серторий в Близка Испания. Както добре знаете, в сътрудничество с моя колега — управителя на Далечна Испания Квинт Цецилий Метел Пий аз успях да потуша въстанието, което доведе и до смъртта на Квинт Серторий, както и на всички други легати, между които изменника Марк Перперна Вейентон.

Не нося със себе си богата плячка. Просто нямаше как да се сдобия с богата плячка в една страна, опустошена от поредица всевъзможни бедствия и политически трусове. Войната в Испания беше война на загуба за Рим. Това е причина да поискам правото да ознаменувам триумф, уверен, че съм изпълнил каквото ми е било наредено, че благодарение на мен хиляди врагове на Рим са намерили заслужена смърт. Искам триумфът ми да се проведе възможно най-скоро, за да мога да се явя като кандидат за консул на предстоящите през квинктил избори в народното събрание.“

Помпей първоначално бе възнамерявал да използва текста като чернова, която Варон да прегледа и изчисти в по-дипломатичен дух. Но след като го прочете няколко пъти, реши, че писмото казва точно това, което му се иска сенатът да чуе. Нека ония знаят с кого си имат работа!

Облегна се доволен на стола си, когато дойде да го навести Филип.

— Чудесно! — зарадва се при вида му Помпей, стана от писалището и стисна ръката (мека, натежала и потна) на гостенина си. — Тъкмо написах едно писмо, което искам да прочетеш. Можеш да го отнесеш в сената от мое име.

— Навярно настояваш за своя заслужен триумф? — предположи Филип и седна с въздишка; носилките се движеха толкова бавно, че бе предпочел да мине целия път от дома си пеша; за негово голямо съжаление, въпреки че навън беше още пролет, жегата беше твърде голяма.

— И за нещо повече — усмихна се Помпей и му подаде восъчната таблица.

— Дай да пийна нещо най-напред.

На Филип му беше нужно известно време да разчете ужасния почерк на Помпей; достигна последното изречение тъкмо в мига, в който отпиваше от чаша разредено със студена вода вино, та чак се задави — Помпей дълго трябваше да го тупа по гърба. Мина време, преди Филип да се успокои и да възвърне гласа си.

Но той дори не коментира. Вместо това вдигна поглед и започна да наблюдава Помпей, сякаш за пръв през живота си го срещаше. Не искаше да му убегне и най-малката подробност у младоликия пълководец, облечен все така в броня и кожена пола: подчертано светлата, осеяна тук-таме с лунички кожа, издадената напред брадичка, златисторусите коси, които напомняха на Александър Велики. И най-вече очите му — големи, сини, жадни и по детски наивни! Помпей Велики, новият Александър. Откъде му идваше подобно самочувствие? Кое му даваше право да предявява подобни искания? Баща му беше доста странен човек, нищо че синът му се опитваше да убеди всеки, че е бил като другите. И все пак синът се оказваше по-странен и баща си! Луций Марций Филип трудно се учудваше. Но Помпей беше стигнал много по-далеч от някаква си изненада. От подобен шок старец като него можеше и удар да получи!

— Това не е сериозно, нали? — попита за всеки случай Филип.

— Защо да не е сериозно?

— Велики, това, което искаш, просто е невъзможно! То просто… просто не е възможно! Това е против всякакви закони, писани и неписани! Никой не може да стане консул, без да е член на сената! Дори младият Марий и Сципион Африкански Младши бяха членове на сената, когато народът ги избра за консули! Разбира се, ще възразиш, че Сципион Младши е създал прецедент, като е бил избран за консул, без да е бил претор; а виж, младият Марий дори и като квестор не беше служил. Но дори Марий беше приет в сената много преди да стане дума за избори! А Сула изрично забрани всякакви изключения от правилата. Велики, умолявам те, не пращай това писмо до сената!

— Аз искам да бъда консул! — закани се Помпей и червените му устни се изкривиха в злобна усмивчица.

— Когато прочета това насред Курията, ще настане такъв смях, че и тук, в палатката ще го чуеш! Искането ти няма да мине!

— Разбира се, че може, Филипе! Разполагам с шест легиона от най-добрите войници на земята. Всичко мога да поискам от всеки.

Филип се разтрепери.

— Не би го сторил! — заекна той.

— Ще го сторя, без да ми мигне окото.

— Но Крас има под свое командване осем легиона в Капуа! Ще ни докараш нова гражданска война!

— Пфу! — отвърна Помпей. — Осем легиона страхливци.

— Така говореше и за Квинт Серторий.

Помпей пребледня и застина.

— Да не съм те чул да го повтаряш, Филипе.

— О, аман от тия! — ядоса се Филип. — Велики, Велики, умолявам те, не го прави! Откъде ти хрумна, че Крас командва войска от страхливци? Заради консулските легиони, заради децимацията? Е, забрави! Той успя да изкове боеспособна армия, при това предана лично на него, колкото твоята е предана на теб. Не бъркай Марк Крас с Гелий или Клодиан! Може би не си чул какво направи той по пътя от Капуа до Рим!

— Не съм чул — отговори Помпей, който изпита известно колебание. — Какво е направил?

— Като тръгнеш по Вия Апия от Рим за Капуа, по пътя ще преброиш точно шест хиляди и шестстотин кръста, на които са разпънати всички пленени бунтовници. По един кръст на всеки сто стъпки! Крас изби неколкостотин войници от консулските легиони, за да сложи край на всякакво дезертьорство и страх пред врага. Разпъна на кръст всеки жив пленник, за да покаже на робите в Италия и Сицилия какво ги чака при бунт. Това не е човек, с когото можеш да не се съобразяваш, Велики! Това е човек, който може и да не желае гражданска война, нали е делови човек, само ще си накърни финансовите интереси, но който, ако получи заповед от сената, веднага ще вдигна армията си срещу теб. При това има големи шансове да те направи на пух и прах!

Колебанието изчезна и Помпей си придаде тъповато изражение.

— Ще накарам писаря да препише всичко на хартия и утре сутринта ще го прочетеш пред сената.

— Така само ще съсипеш кариерата си!

— Няма.

Разговорът очевидно бе приключил, Филип стана да си върви. Не беше излязъл от палатката, когато Помпей се зае да пише ново писмо. Този път лично до Марк Лициний Крас.

„Хиляди поздравления, скъпи приятелю и колега от времето, когато заедно се сражавахме срещу Карбон. Докато аз умиротворявах Испания, разбирам, ти си умиротворявал Италия. Казват ми, че си успял да превърнеш страхливците от консулските легиони в железни войници и да покажеш на всички нас как да се разправяме с непослушните роби.

Още веднъж, хиляди поздравления. Ако имаш намерение да останеш в квартирата си тази вечер, дали не бих могъл да те навестя, та да си побъбрим?“

 

 

— Какво ли му е хрумнало? — попита Крас Цезар.

— Интересно наистина — върна му писмото трибунът. — Не мисля, че стилът му е особено изящен.

— Той няма как да пише изящно! Нали е варварин?

— А ти имаш ли намерение да останеш в квартирата си тази вечер? Човекът толкова иска да си „побъбри“ с теб… Чудя се какво ли разбира под бъбрене.

— Доколкото познавам Помпей, навярно е решил, че това е най-правилният израз. Да, имам намерение да си остана тук за вечерта — реши той.

— Поканата важи ли и за мен? — попита Цезар.

— Важи. Ти познаваш ли го?

— Запознавали сме се навремето, но силно се съмнявам, че ще си спомня.

Оказа се напълно прав.

— Наистина ли сме се запознавали, Гай Юлий? — учуди се Помпей при пристигането си няколко часа по-късно. — Не си спомням.

Цезар се засмя.

— Не се изненадвам, Гней Помпей. Ти тогава не можеше да откъснеш поглед от Муция.

Очите на Помпей светнаха.

— О, да! Ти беше на гости у Юлия, когато отидох да се запозная с жена си! Разбира се!

— Как е тя? Не съм я виждал от години?

— Държа я в Пицен — обясни той, без да си дава сметка, че един достоен римлянин не се отнася така с дамите. — Имаме си момченце и момиченце… Надявам се скоро да станат повече. В интерес на истината и аз не съм я виждал отдавна, Гай Юлий.

— Цезар. Предпочитам да ми казват Цезар.

— Още по-добре, защото и аз предпочитам да ме наричат Велики.

— Не се и съмнявам!

Крас реши, че е крайно време да се намеси в разговора:

— Седни, заповядай, Велики. Изглеждаш доста почернял и доста свеж за стар човек… Дали не си прескочил вече трийсет и петте? Или се лъжа?

— Ще ги навърша чак на предпоследния ден от септември.

— Ти успя да извършиш толкова много подвизи през тези трийсет и пет години, колкото повечето хора не успяват и за седемдесет. Направо ме е страх с какво ли ще има да се хвалиш на седемдесет. Как е в Испания, всичко наред ли е?

— Всичко е наред, но пък — Помпей великодушно допълни, — там се радвах на нечия изключителна помощ.

— Да, старият Пий наистина изненада и свои, и чужди. Преди да замине за Испания, не можеше да се похвали с нищо. — Крас се изправи. — Да ти предложа глътка вино?

Помпей се засмя.

— Само ако си сменил реколтата, непоправими скъпернико!

— Все същата — рече Цезар.

— Значи е оцет.

— Колко хубаво, че не пия вино, не мислиш ли? Иначе как щях да изкарам цялата тази кампания? — усмихна се Цезар.

— Не пиеш вино? Богове! — Помпей се чудеше какво да отговори и реши да смени темата: — Подаде ли молба за триумф, Марк Крас? — попита той домакина.

— Не, не отговарям на условията за триумф. Сенатът предпочита да гледа на войната срещу Спартак като на потушаване на робски бунт, затова не разчитам на повече от овация. — Крас се покашля и си придаде тъжен вид. — Е, така де, за овацията съм подал молба. Ще се проведе възможно най-скоро. Искам да се отърва от империума си, за да се явя на изборите за консул.

— Ами да, ти беше претор преди две години, значи пречки няма, нали така? — подхвърли весело Помпей. — Съмнявам се, че някой ще успее да те спре, особено след такава бляскава победа. Днес овация, утре консул, всичко по график, бих казал.

— Това е идеята — съгласи се Крас, който досега нито веднъж не се беше усмихнал. — Трябва да убедя сената да ми даде земя за поне половината армия. Ако съм консул, ще го сторя по-лесно.

— Със сигурност — потвърди Помпей и стана да си върви. — Е, трябва да тръгвам. Обичам да се разхождам, така се пазя от… остаряване, нали така, Марк Крас?

След което си замина, оставяйки домакините си в пълно недоумение.

— За какво беше всичко това? — попита Крас.

— Имам предчувствие — отговори замислено Цезар, — че съвсем скоро ще разберем.

 

 

Писмото от Помпей, написано четливо на свитък хартия, беше предадено на Филип от някакъв военен куриер рано следобед на същия ден. Той не очакваше да има нови срещи с патрона си, който щеше да го потърси едва след като старият сенатор прочете посланието му в Курията. Но Филип едва се бе вдигнал от вечеря, когато втори куриер му съобщи, че Помпей го вика спешно при себе си в лагера на Марсово поле. Филип се зачуди дали да не прати гневен отказ; но пък след това се сети за тлъстите суми, с които Помпей подхранваше бюджета му всяка година, въздъхна и нареди да му намерят носилка. Стига толкова ходене!

— Ако си променил решението си с онова писмо до сената, Велики, можеше просто да ми съобщиш! Защо трябваше да се разкарвам втори път за един ден?

— О, да не те е грижа за писмото! — махна с ръка Помпей — Просто го прочети пред ония, пък те нека се смеят. Скоро ще им се доплаче. Не, не те викам за това. Имам за теб нова, много по-важна задача, с която трябва да се залавяш незабавно.

Филип свъси вежди.

— Каква задача? — попита той.

— Ще трябва да привлека Крас на своя страна — обясни Помпей.

— Охо! И как смяташ да успееш?

— Аз нищо не смятам. Ти и останалите хора от лобито ми ще направите всичко вместо мен. Искам чрез вас сенатът да попречи на Крас да раздаде земя на армията си. Но трябва да се заловите за работа още сега, преди да е получил своята овация и преди да се проведат изборите. Ще трябва да поставите Крас в такова положение, че да не може да предлага услугите на войската си на сената… ако сенатът реши да ме смаже със сила. Не знаех как да постъпя, докато не отидох на гости при Крас преди малко. А той се изпусна, че иска да става консул, защото смятал, че като такъв ще успее по-лесно да издейства земя за ветераните си. Нали го знаеш Крас… Той е човек, който няма да се излъже да плаща от собствения си джоб за земята. От друга страна, не може да разпусне войската си, без да осигури бъдещето на войниците. Навярно няма намерение да иска много… В крайна сметка войната продължи половин година. Нека това бъде основата и на вашата позиция — шест месеца военна служба не са достатъчно основание Рим да се разделя с нов дял от държавната си земя, още повече че врагът са били въстанали роби. Ако плячката е била достатъчна, войниците биха се задоволили с нея! Но аз познавам добре Крас. По-голямата част от плячката навярно изобщо не е била описана в официалните отчети. Крас не може да устои на подобно изкушение — той задължително ще задържи лъвския пай за себе си, следователно трябва да компенсира войската за сметка на държавната земя.

— В интерес на истината вече имах случай да чуя, че плячката не била голяма — усмихна се Филип. — Крас убеждаваше всички, че пиратите отмъкнали кажи-речи всичко, което Спартак е притежавал, срещу лъжливото обещание да го пренесат в Сицилия. Но от други източници знам, че нещата не стоят точно така, че сумата била само половината от това, което Спартак е притежавал в брой.

— Това е той, Крас! — ухили се Помпей при мисълта за времето, когато Крас се беше скарал със Сула от алчност. — Казвам ти, той просто не може да се въздържи. Колко легиона командва? Осем? Значи двайсет процента за хазната, двайсет процента за Крас, двайсет процента за легатите и трибуните, десет процента за конницата и центурионите, за пехотата остава трийсет процента. Това означава, че на всеки легионер поотделно му се полагат сто осемдесет и пет сестерции. Няма да успее да се издържа дълго от тях.

— Никога не съм предполагал, че си толкова добър в сметките, Велики!

— Във всеки случай доста по-добър, отколкото в четенето и писането.

— Колко ще спечелят твоите войници от плячката в Испания?

— Горе-долу същото, но те знаят, че всичко е справедливо поделено. Винаги когато разпределям плячката, до нея имат достъп и представители на редовите войници. Така всички се чувстват по-спокойни, не толкова, защото началникът доказва, че е честен, а защото това е само по себе си жест на уважение към легионера. Онези, които още не притежават земя, ще се сдобият с такава. Надявам се, ще я осигури държавата. Но ако държавата откаже, ще ги настаня на своя земя.

— Ти си забележително щедър човек, Велики!

— Не, Филипе, това не е щедрост, а елементарна предвидливост. На мен тези хора ще ми трябват. Ще ми трябват и синовете им. Защо да не бъде щедър днес, когато ще има да ми се отблагодаряват в бъдеще? Но когато остарея и водя своята последна война, бъди сигурен, че няма да позволя разходите да бъдат за моя сметка. — Помпей поклати глава. — Последната война ще донесе на Рим повече пари, отколкото градът е виждал през последните сто години. Не знам още къде ще се води тази война, само знам, че врагът ще бъде богат. В интерес на истината, мисля си дали да не бъде Партия. А когато донеса в Рим богатствата на Партия, очаквам Рим да заплати за земята на войниците ми. Досега кариерата ми костваше огромни разходи. Ти най-добре знаеш колко пари плащам всяка година за теб и за всички останали мои поддръжници в сената!

Филип се сви на стола си.

— Ще получиш всичко, за което си си платил!

— Добре, че го чувам от устата ти, приятелю. Можеш да ми го докажеш още утре — подкани го великодушно Помпей. — Сенатът трябва да откаже на Крас исканата земя за войниците му. Освен това изборите трябва да се отложат. Искам сенатът изрично да гласува указ, с който ми се разрешава да участвам в изборите. Нека законът бъде гласуван и от народното събрание.

— Така да бъде — надигна се възрастният сенатор. — Има само една голяма трудност, Велики. Крас държи в ръцете си голям брой сенатори, които му дължат пари. Съмнявам се, че ще успеем да ги привлечем на наша страна.

— Можем… Ако дадем на онези, които дължат по-скромни суми, достатъчно пари да се разплатят с Крас. Провери колко от сенаторите му дължат по-малко от четирийсет хиляди сестерции. Ако тези хора вече са станали наши хора или ако имат намерение да минат на наша страна, нека се издължат веднага на Крас. Ако друго не успее, то поне това ще бъде ясен знак за него, че е в губеща позиция.

— Дори така, ще ми се да отложим прочитането на писмото пред сената!

— Ще го прочетеш още утре, Филипе. Не желая никой да се заблуждава относно намеренията ми. Искам сенатът и цял Рим да знаят отсега, че аз ще бъда консул догодина.

 

 

Сенатът и цял Рим бяха научили за намеренията му още преди пладне на другия ден, иначе Варон нямаше да нахълта по никое време в палатката на Помпей — разрошен и задъхан от дългото тичане.

— Ти не говориш сериозно! — едва успя да изрече приятелят му.

— Напълно сериозно.

— Вода, искам вода. — С големи усилия Варон се надигна от стола и отиде до масата. — Велики, ще те победят!

Помпей му отвърна с пренебрежителен жест, но го изгледа с очакване.

— Как възприеха новината, Вароне? Искам да чуя всичко с подробности!

— Ами най-напред Филип подаде заявка за изказване при консула Луций Ауфидий Орест — в момента той държи фасциите и ръководи заседанията. Тъй като именно Филип бе пожелал днешното заседание да се свика, веднага след провеждането на авгуриите думата му беше дадена. Тогава той стана и без никакво предисловие прочете писмото ти.

— И те какво? Смяха ли се?

Варон надигна очи от чашата и го погледна изумен.

— Дали са се смели? Богове, не! Всички стояха като ударени от гръм. Най-накрая се разшумяха, тихичко, после целият сенат заприлича на гладиаторска арена. Когато Орест успя да възстанови реда, думата поиска Катул. Предполагам, сещаш се какво имаше да каже.

— И дума не може да става. Противоконституционно. Гавра с всички юридически и етически правила на републиката.

— Всичко това, но още много.

— И какво стана след речта му?

— Филип произнесе наистина велика реч — една от най-добрите, които съм чувал от устата му, а той е добър оратор. Каза, че си заслужил консулството, че било смешно и жалко да се иска от човек, който е бил два пъти пропретор и веднъж проконсул да няма право да се показва в сената. Каза, че си спасил Рим от Серторий, че си превърнал Близка Испания в образцова провинция, че дори си отворил нов път през Алпите; че всичко това заедно с многото други твои дела доказвало на колко предан служител разчита Римската република. Не мога да повторя всичко, което Филип наговори — трябва да поискаш копие от речта му, той я чете, значи я има записана. Във всеки случай думите му оставиха дълбоко впечатление у всеки. И изведнъж ни в клин, ни в ръкав — продължи да разказва Варон, очевидно изумен от случилото се, — Филип смени темата! Много странно! Както обясняваше защо трябвало да те оставят да станеш консул, той уж между другото започна да говори за зловредния навик безценната държавна земя да бъде раздавана на парчета между алчните за незаслужени богатства легионери. Благодарение на законите на Гай Марий сега всички войници очаквали да получат за награда част от държавния поземлен фонд дори след някоя незначителна и краткотрайна военна кампания. Земята дори не се раздавала от името на Рим, а от това на дадения пълководец! На подобна практика трябвало да се сложи край, твърдеше Филип. Да се създават частни армии на издръжка от сената и народа било опасно: войниците забравяли дълга си пред родината и се подчинявали на пълководеца, който е бил така добър да ги оземли.

— Прекрасно, прекрасно! — радваше се Помпей. — Дотук ли спря или продължи нататък?

— Продължи — рече Варон и отпи от чашата с вода. Започваше да проумява, че не друг, а самият Помпей стои зад всичко това. — Посочи за пример войната срещу Спартак, както и доклада, който Крас представи пред сената. Направо го унищожи, Велики! Как смеел Крас да иска земя за войници, които са прекарали някакви си шест месеца в легионите! Как смеел той да иска от държавата възнаграждение за войници, които са се проявили толкова позорно, че се е наложило да бъдат наказвани с децимация! Как смеел да предявява претенции от името на войници, които не са сторили друго, освен да изпълнят гражданския си дълг към Рим — да спасят родината от вражеско нападение! Едно било да се воюва срещу чуждоземен противник, обясняваше Филип, друго било да се разправиш с изменник, който е застанал начело на робско въстание на територията на родна Италия. Никой няма право да иска възнаграждение за това, че е пазил собствения си дом. Накрая Филип завърши с молба към всички сенатори да не служат на Красовите интереси и да не му оставят каквато и да е причина да мисли, че може да подхранва личната вярност на своите войници за сметка на римската хазна.

— Филип е бил великолепен! — радваше се Помпей. — И какво стана след всичко това?

— Катул отново стана да говори, този път в подкрепа на Филип. Колко прав бил Филип да иска край на зловредната практика, установена от Гай Марий. Как крайно време било да се спре раздаването на държавна земя на войниците. Трябвало да спре, горещеше се Катул. Държавната земя за това се наричала „агер публикус“, за да не се използва за подкупване на войниците от страна на командирите им.

— И с това ли приключи целият спор?

— Не. Цетег също получи право да говори, колкото да подкрепи безрезервно Филип и Катул. След него се изредиха още Курион, Гелий, Клодиан и още дузина други оратори. Най-накрая в сената настъпи такъв хаос, че Орест закри заседанието.

— Прекрасно! — заключи Помпей.

— Ти стоиш зад всяко изказване, нали, Велики?

Големите сини очи на Помпей се разтвориха широко в израз на дълбоко учудване.

— Аз съм бил стоял ли? Какво искаш да кажеш с това, Вароне?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Признавам си, че чак днес го разбрах, но вече всичко ми е ясно. Целта ти е да забиеш клин в отношенията между сената и Крас. Ако успееш, всъщност ще лишиш сената от услугите на армията на Крас. А ако сенатът няма армия, която да му се подчинява, Рим няма да успее да ти даде урока, който заслужаваш, Гней Помпей!

Помпей се засегна от последната реплика и погледна накриво приятеля си.

— Вароне, Вароне! Това, което аз заслужавам, е да стана консул!

— Това, което заслужаваш, е да те разпънат на кръст!

Помпей винаги се дразнеше, когато му противоречаха.

Варон усещаше как между двамата се издига ледена преграда. И както винаги понечи да отстъпи.

— Съжалявам, Велики, изхвърлих се, защото ме е яд. Връщам си думите назад. Но няма как да не виждаш сам с какво ужасно дело си се захванал! За да оцелее републиката, видните нейните представители трябва да престанат да погазват конституцията й. Това, което искаш от сената, нарушава всички принципи на римските политически нрави. Дори Сципион Емилиан не отиде толкова далеч, а той беше наследник на Сципион Африкански и Емилий Павел едновременно!

Но това само влоши положението. Помпей подскочи като ужилен.

— О, я се махай, Вароне! Много добре разбирам какво искаш да ми кажеш! Че щом един римски патриций не е стигнал чак дотам, как смее един простосмъртен пиценец да иска повече от него! Но аз ще бъда консул!

 

 

Ако заседанието на сената бе оказало такова въздействие върху Марк Теренций Варон, как ли щеше да бъде възприето казаното там от най-прекия заинтересован — Марк Лициний Крас. Той научи всичко от устата на Цезар, който беше спрял Квинт Арий и другите легати — сенатори на входа на сената, преди да са съобщили каквото и да е на началника си. Най-много държеше да разговаря с Крас Луций Квинкций, та Цезар трябваше дълго да го убеждава.

— Нека аз говоря с него — молеше Цезар. — Вие сте толкова ядосани, че ще ядосате и него. Крас трябва да остане спокоен.

— На нас дори не ни дадоха възможност да възразим! — каза Квинкций и удари с юмрук в разтворената си длан. — Оная курва Орест остави да говорят само онези, които подкрепят Помпей, и закри заседанието, преди някой от нас да е успял да възрази!

— Знам, знам — рече търпеливо Цезар, — бъди спокоен, всички ще се изкажем на следващото заседание. Орест постъпи много мъдро, ако бяхме се изказали сега, при тази обстановка, кой знае какво щеше да стане… Следващия път ще говорим ние. Още нищо не е решено! Затова нека аз говоря с Марк Крас, ако обичате.