Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (6)

Може би наистина беше игра, но късно същата вечер Метел Пий свика на съвещание тримата си легати, както и Варон, който придружаваше Помпей навсякъде. Всички бяха силно развълнувани от пристигналите вести.

— Карбон се намира съвсем наблизо — съобщи Прасчо. После се поправи. — Така де, не точно Карбон, но Каринат. А Цензорин всеки момент може да го настигне. По всяка вероятност Карбон е решил, че осем легиона са достатъчни да ни спре, но след това е разбрал с какви сили разполагаме и е пратил Цензорин с още четири легиона. Ще стигнат Езис преди нас и ще се наложи да се бием с тях на реката.

— А къде е самият Карбон? — попита Марк Крас.

— Стои си в Аримин. Предполагам, че чака да разбере плановете на Сула.

— И какво ще успее да направи малкият Марий — допълни Помпей.

— Именно — съгласи се Прасчо и повдигна вежди. — И все пак нас това не бива да ни занимава особено. Работата ни е здравата да ужилим Карбон. Помпей, тук ти ще ни дадеш мнението си: как е по-добре, да оставим Каринат да прекоси реката, или да го задържим на отсрещния бряг?

— Няма голямо значение — отвърна му спокойно Помпей. — Бреговете си приличат. Има достатъчно място да се разгърнем, разполагаме с прикритието на дърветата, земята е равна и е удобна за генерално сражение. Стига да успеем да го предизвикаме — допълни той с усмивка. — Но решението зависи от теб, Пий. Аз съм само твой легат.

Е, щом целта ни е да стигнем Аримин, по-добре ще е да се прехвърлим ние на отсрещния бряг — каза Метел Пий, без да се засяга от последните думи. — Ако принудим Каринат да отстъпи, ще можем да го преследваме, без да налага да газим във водата. Доколкото разбрах от разузнавачите, конницата ни силно превъзхожда неговата. Ако си пран и теренът наистина го позволява, бих желал да прекосиш реката преди останалите и да застанеш между нашата пехота и врага. Тогава аз ще прехвърля легионите на отсрещния бряг, ти ще изтеглиш конницата встрани и ние ще нападнем. Нямаме голям избор. И все пак, ако ти успееш да заобиколиш врага в гръб, докато Каринат и Цензорин се занимават с нас, лесно ще се справим.

Никой не възрази на така предложената стратегия, което беше достатъчно доказателство, че Метел Пий притежава известни способности на пълководец. Когато бе предложено Варон Лукул да командва трите легиона на Помпей, за да може самият Помпей да стои начело на конницата, той се съгласи без възражения.

— Аз ще командвам центъра — заключи Метел Пий. — Крас ще е на дясното крило, Варон Лукул — на лявото.

Денят беше хубав, почвата беше сравнително суха и нещата се развиха до голяма степен, както Метел ги беше предвидил. Помпей успя с лекота да задържи брода, и фронталната атака на Метел Пий доказа предимството, което добре обучените войници даваха на всеки пълководец. Въпреки че войниците на Сципион бяха все още недостатъчно подготвени, Варон Лукул и Крас поведоха петте легиона ветерани и тяхната самоувереност се предаде и на Сципионовите младоци. Каринат и Цензорин не разполагаха с толкова опитни части и отстъпиха, без да оставят време на Метел Пий да се разгърне докрай. Сблъсъкът можеше да се превърне в истинско клане, ако докато Помпей се опитваше да заобиколи противника с конницата си, на бойното поле не се бе появил самият Карбон. Консулът бе довел със себе си нови шест легиона, както и трихилядна конница, която пресече навреме пътя на Помпеевите траки.

Каринат и Цензорин успяха да се оттеглят, без да дадат повече от три-четири хиляди души убити, след което направиха лагер в съседство с този на Карбон. Метел Пий и хората му трябваше да спрат настъплението си.

— Ще се върнем в стария си лагер южно от реката — реши Метел Пий и скръцна със зъби. — По-добре да си мислят, че ни е страх да напреднем. Освен това в наша полза е да се държим на по-голямо разстояние.

Въпреки голямото разочарование в края на деня въодушевлението отново бе завладяло висшия щаб, който се събра на ново съвещание в палатката на военачалника. Масата на Метел Пий бе покрита с карти.

— Та така — рече Пий и се надвеси над масата. — Искам и вие да погледнете, за да предложите как да нападнем в гръб Карбон.

Всички се скупчиха около масата, а Варон Лукул вдигна свещника високо над главите им, за да виждат по-добре пергаментовите свитъци. Най-горната карта описваше адриатическото крайбрежие между Анкона и Равена, заедно с вътрешността на сушата чак отвъд централното било на Апенините.

— Ето, ние сме тук — посочи Прасчо една точка на юг от река Езис. — Следващата по-голяма река е Метавър, където бродът е доста коварен. Оттук на север все е галската земя, а в нейния северен край се намира Аримин. По средата има няколко реки, но те не са трудни за преминаване. Докато не стигнем тази тук, между Аримин и Равена, виждате ли я? Рубикон, естествената граница между Италия и Циспаданска Галия. — Всяка една от споменатите точки бе отбелязана. Прасчо беше методичен човек. — Очевидно е защо Карбон използва като база Аримин. По Емилиевия път веднага се прехвърля в Италийска Галия. По Сапиевия път стига Касиевия при Ареций и оттам през долината по горното течение на Тибър може да заплашва пряко Рим. По Фламиниевия път може да излезе при Рим и от тази страна, а по адриатическия бряг може да нахлуе в Пицена и ако трябва, през Апулия и Самний — в Кампания.

— Тогава се налага да го изтласкаме оттам — изрече Крас това, което всички мислеха. — Не е невъзможно.

— Да, но има един голям проблем — намръщи се Метел Пий. — Изглежда, Карбон вече не разчита единствено на Аримин. Постъпил е доста предвидливо, като е пратил осем легиона под командването на Гай Норбан във Фор Корнелий, ето, нагоре по Емилиевия път, виждате ли? Недалеч от Фавенция. Градът не е далеч от Аримин, шейсет километра може би.

— Което означава, че ако се наложи, осемте легиона могат да се върнат само за един ден — каза Помпей.

— Да. Или да бъдат прехвърлени за два-три дни до Ареций на юг или до Плаценция на северозапад — пресметна Варон Лукул. — В момента самият Карбон стои на отсрещния бряг на Езис заедно с Каринат и Цензорин, осемнайсет легиона и три хиляди души конница. Още осем легиона чакат заедно с Гай Норбан във Фан Корнелий, докато последните четири легиона заедно с няколко хиляди души конница пазят Аримин.

— Следователно трябва да изготвим обща стратегия — заключи Метел Пий.

— Общата стратегия е лесна — каза Крас, който вече пресмяташе възможностите. — Трябва да попречим на Карбон да се обедини с Норбан, да откъснем Карбон от Каринат и Цензорин и Каринат от Цензорин.

— Един от нас, може би аз, ще трябва да вземе пет легиона, да ги прекара от обратната страна на Аримин, да откъсне Норбан от базата на Карбон и да заплаши цяла Италийска Галия. Няма да е никак лесно — намръщи се отново Метел Пий.

— Напротив, лесно е — възрази Помпей. — Ето, погледни, това тук е Анкона, второто най-голямо пристанище на Адриатика. По това време на годината е пълно с кораби, които чакат западния вятър, за да отплават на изток. Ако успееш да стигнеш с петте легиона до Анкона, Пий, ще ги натовариш на корабите и ще стигнеш до Равена по море. Пътуването е леко, няма да ти се налага да се отдалечаваш от брега, по това време на годината буря няма да те застигне. Разстоянието е някакви си сто и петдесет километра, ще са ти нужни осем-девет дни дори да се наложи да гребете. Ако имате попътен вятър, ще стигнете Равена за не повече от четири дни. — Помпей сложи пръст на картата. — Оттам се придвижвате до Фавенция и окончателно откъсвате Норбан от Аримин.

— Ще трябва всичко това да стане в пълна тайна — погледна го със светнали очи Прасчо. — Да, Помпей, номерът ще мине! Те няма и да предположат, че ще местим войски към Анкона. Съгледвачите, им ще следят само кога ще преминем повторно Езис. Помпей, Крас, вие двамата оставате в лагера и давате вид, че войската ви е с пет легиона по-голяма, отколкото е в действителност. В това време ние с Варон Лукул се прехвърляме в Анкона. Щом отплаваме, вие влизате в действие. Ще нападнете Каринат и ще се престорите, че готвите мощна офанзива. Ако ви е по силите, обсадете лагера им с Цензорин. Карбон ще им помогне, но само в началото. Щом научи, че сме дебаркирали в Равена, ще се притече на помощ на Норбан. Разбира се, може да предпочете той да остане тук и да прати на помощ на Норбан Каринат и Цензорин, но не мисля. Карбон трябва да стои в центъра, за да има връзка с всички едновременно.

— Ох, ще има да се забавляваме! — възкликна радостен Помпей.

Марк Теренций Варон седеше в ъгъла и си водеше записки.

 

 

Стратегията се оказа сполучлива. Докато Метел Пий и Варон Лукул се измъкваха с петте легиона към Анкона, останалите шест заедно с кавалерията се правеха на единайсет. Най-накрая Помпей и Крас прекосиха повторно реката, без да срещнат съпротива; изглежда, Карбон бе избрал да ги привлече по-близо до Аримин, за да се сражава на познат терен.

Помпей водеше войската начело на конницата, без да изпуска от очи ариергарда на Карбон — неговата собствена конница, командвана от Цензорин. Помпей постоянно притесняваше противника с ненадейни атаки. Подобна тактика успя да изнерви нетърпеливия Цензорин; близо до град Сена Галика той посрещна врага и започна истинско сражение, което Помпей спечели — за пръв път младият пълководец се проявяваше и като командир на конница — Цензорин се прибра зад стените на Сена Галика заедно с конницата и пехотата си… Но не за дълго. Помпей се възползва от слабите крепостни съоръжения и се хвърли в мощен щурм.

Тогава Цензорин взе правилното решение: жертва конницата си и начело на осемте си легиона пехота се измъкна през задната врата на града, за да излезе навреме на Фламиниевия път.

Някъде по това време Карбон научи за неочакваното окопаване на Прасчо и армията му във Фавенция; пътят на Норбан до Аримин беше откъснат. Карбон се насочи към Фавенция, оставяйки Каринат да пази гърба му с осем легиона. Цензорин, каза си консулът, трябваше сам да се оправя.

Но тогава се появи Брут Дамазип, който бързаше да го уведоми, че армията на младия Марий е била разгромена при Сакрипорт. Сула бил поел на север по Касиевия път към Италийска Галия и вече бил достигнал Ареций. Силите му обаче не надхвърляли три легиона. Карбон веднага промени плановете си. Имаше само един изход от създалата се ситуация: Норбан сам да брани Галия от легионите на Метел Пий, докато Карбон и легатите му се опитват да спрат Сула при Ареций — относително лека задача при условие, че врагът разполагаше само с три легиона.

 

 

Помпей и Крас научиха новината за победата на Сула над Марий почти едновременно с Карбон и я посрещнаха с нескрита радост. Потеглиха в западна посока по дирите на Каринат и Цензорин, които водеха своите шестнайсет легиона към Ареций, където ги чакаше Карбон. Двете армии се гонеха с бясна скорост по пътищата на Италия. При това конницата се оказваше безполезна, установи Помпей, защото трябваше да се прекосяват планините. Помпей и Крас пратиха конницата обратно в лагера на река Езис и младежът си възвърна командването над бащините си ветерани. Крас, за радост на пиценеца, нямаше нищо против да следва нарежданията му, поне доколкото плановете на Помпей съвпадаха с тайните замисли, които той кроеше.

Отново опитът на старите войници се оказа решаващ. Помпей и Крас застигнаха легионите на Цензорин по един от страничните планински пътища в отсечката между Фулгин и Сполеций, където дори не им се наложи да се бият. Изтощени, изгладнели, но най-вече изплашени до смърт легионите на Цензорин се разпаднаха. Той успя да запази три от осемте си легиона — онези войници, които сметна за свой дълг да запази на всяка цена. С тях сви встрани от пътя и прекоси напряко планината, за да се присъедини възможно най-скоро към армията на Карбон при Ареций. Останалите пет легиона до такава степен се бяха разпръснали и омесили, че никой не би могъл да ги разпредели в нови центурии и кохорти.

Три дни по-късно Помпей и Крас завариха Каринат под стените на големия и добре укрепен град Сполеций и там започна сражение. Каринат не се оказа на висота и предпочете да се скрие с три от своите осем легиона в града, докато други три легиона избягаха в близкия Тудер, а последните два изчезнаха.

— Чудесно! — възтържествува Помпей пред Варон. — Ето как ще се сбогуваме с добрия стар Крас!

Сториха го, като намекнаха на Крас, че ще е най-добре да обсади Тудер, докато самият Помпей се погрижи за легионите на Каринат. Крас с радост се насочи към Тудер, доволен, че най-сетне има възможност сам да командва. А Помпей се настани под стените на Сполеций, щастлив, че ще обере лаврите, след като победи самия пълководец Гай Албий Каринат. Каринат обаче се оказа по-хитър, отколкото бе предполагал. Още същата нощ, използвайки разразилата се буря, той се измъкна през задната порта на Сполеций и с трите си оцелели легиона се изтегли при Карбон.

Помпей възприе отстъплението на Каринат като лична обида. Варон с удивление стана свидетел на какво е способен един Помпей, щом събитията не се развият според очакванията му: то не бяха крясъци, не бяха сълзи, не беше скубане на коси и удряне с юмрук по масата. Най-накрая, след като младият пълководец изпотроши офицерската си покъщнина, гневът го напусна внезапно, както се бе появила нощната буря.

— Отиваме при Сула в Клузий — заяви тържествено той. — Хайде, Вароне, размърдай се! Няма време!

Варон поклати глава и се разбърза.

 

 

Беше началото на юни, когато Помпей и легионите му бяха посрещнати в лагера на Сула на бреговете на река Кланис. За своя изненада завари началника си доста унил и обезсърчен. Нещата не се бяха развили много добре, след като Карбон го беше пресрещнал по пътя от Ареций. Врагът за малко да спечели сражението, което бе започнало съвсем непредвидено за Сула. Ако не се беше окопитил навреме, за да отстъпи, може би щеше да изгуби цялата си армия.

— Но няма значение — махна с ръка той, видимо доволен от идването на Помпей. — Щом ти си тук, Помпей, и щом Крас се намира наблизо, нищо не е изгубено. Тримата ще се справим с Карбон.

— Как е Метел Пий? — попита Помпей, недоволен, че Сула не прави голяма разлика между него и Крас.

— Цяла Италийска Галия е наша. Успял е да предизвика Норбан да започнат сражение при Фавенция, докато Варон Лукул — наложило се е да търси прикритие чак в Плаценция — се е разправял с Луций Квинткций и Публий Албинован при Фиденция. Всичко се е развило добре, врагът е или унищожен, или разпръснат.

— А какво е станало със самия Норбан?

Сула вдигна рамене; съдбата на вражите пълководци не го интересуваше, щом като вече ги е победил на бойното поле. Норбан не му беше сторил нищо лично.

— Предполагам, че е отишъл в Аримин — отговори той и започна да се разпорежда как да бъдат настанени войниците на Помпей.

Както можеше и да се очаква, Крас пристигна още на другия ден начело на три легиона. Мълвата говореше, че след като превзел Тудер, той се натъкнал на голямо съкровище, но го запазил за себе си, вместо да го раздели между войниците.

— Истина ли е? — попита Сула. Гънките на сбръчканото му лице сякаш станаха по-дълбоки, а беззъбата му уста нервно засмука старческите устни.

Но нито едно мускулче по невинното, леко тъповато лице на Крас не помръдна. Само очите му широко се отвориха.

— Не.

— Сигурен ли си?

— В цял Тудер имаше само няколко стари вещици. Дори не съм ги погледнал.

Сула го изгледа с подозрение, без да знае Крас подиграва ли му се или само така му се струва.

— Ти си не само хитър човек, Марк Крас, но и доста потаен — рече той най-накрая. — Ще приема думите ти за истина заради високото ти положение и доброто име на роднините ти. Но нека те предупредя! Ако някой ден узная, че си се обогатил за сметка на държавата, и то против моите цели и желания, ще се лиша завинаги от услугите ти.

— Тъй вярно — съгласи се Крас, кимна за довиждане и си тръгна.

Свидетел на разговора им беше Публий Сервилий Вация, който тъжно се усмихна на Сула.

— Човек като този трудно си намира приятели.

— Защото той самият не си търси такива — съгласи се Сула и го прегърна през раменете. — Ама не си ли късметлия, Вация?

— Защо?

— Защото те харесвам. Ти си добър човек: никога не превишаваш властта си, никога не ме караш да ти се карам. Каквото поискам от теб, вършиш го. — Той широко се прозя и в очите му се появиха сълзи. — Ожаднях. Чаша вино, ето от какво имам нужда!

Вация беше строен и привлекателен мъж, нито твърде мургав, нито твърде светлокож. Не принадлежеше към патрициите Сервилий, но родът му беше достатъчно стар, та можеше с гордост да говори за него. Освен това майка му беше Цецилия Метела, дъщеря на Метел Македоник — което означаваше, че Вация е роднина с всички видни римляни. Дори със Сула, който беше женен за дъщерята на Метел Далматик. Затова се радваше на благоразположението на своя началник и след като на свой ред го прегърна, го поведе към палатката. Сула си бе пийнал и крачката му не беше съвсем сигурна.

— Какво ще правим с всички тези хора, щом Рим стане мой? — попита Сула, докато Вация му помагаше да си налее чаша сухо вино. Легатът му на свой ред си наля, само че от съседната кана, при това добави доста вода.

— Кои всички? Имаш предвид Крас?

— Да, Крас. И Помпей Велики. Дума да няма, Вация… „Велики“. На неговите години!

Вация се усмихна и седна на сгъваемия стол.

— Е, той ако е млад, аз пък съм стар. Трябваше още преди шест години да стана консул. Предполагам, че никога няма да успея.

— Ако победя, ще бъдеш консул. Нямаш причина да се съмняваш. Аз съм зъл за враговете си, Вация, но съм добър с приятелите си.

— Знам, Луций Корнелий — съгласи се с нежния си глас Вация.

— И така, какво да правя с тях? — повтори въпроса си Сула.

— Разбирам защо Помпей те притеснява. Не мога да си представя как той ще стои със скръстени ръце, щом войната свърши. Ще ти е трудно да го убедиш, че възрастта му не позволява да заема каква да е длъжност.

Сула се засмя.

— Той не се стреми към длъжности! Той мечтае за бойна слава. Аз ще се опитам да му я осигуря, това може би няма да е трудно. — Сула подаде празната си чаша да бъде напълнена повторно. — Но Крас? Какво да правя с Крас?

— О, той сам ще се погрижи за себе си — увери го Вация, докато наливаше. — В едно съм сигурен, ще натрупа пари. След смъртта на баща си и на брат си Луций той трябваше да се радва на голямо наследство. Вместо това го издържа богатата му жена. Лициний Красите притежаваха поне триста таланта. Разбира се, бяха конфискувани до последната сестерция. Можеше ли Цина да забрави за тях? А бедният Крас не се радва на авторитета на един Катул например.

Сула недоволно изсумтя.

— Бедният Крас, ама че го каза! Сигурен съм, че наистина е задигнал златото от Тудер.

— Най-вероятно. — Вация не се засегна от реакцията му. — И все пак не му е сега времето да го притесняваш. Имаш нужда от него! И той добре го знае. Положението е доста напрегнато.

 

 

Карбон веднага научи за присъединяването на Помпеевите и Красовите легиони в подкрепа на Сула. Пред легатите си той запази спокойствие и не спомена нищо за отстъпления. Войската му продължаваше да превъзхожда по численост силите на Сула, което беше достатъчна причина врагът да си стои в лагера и да не бърза да предизвиква сражение. И докато Карбон чакаше събитията сами да се наредят, за да знае какво да прави, пристигнаха тъжни вести от Италийска Галия, където Норбан и легатите Квинкций и Албинован били разгромени, а Метел Пий и Варон Лукул вече държали цялата провинция. Скоро от Галия дойде втора новина, не толкова трагична на пръв поглед, но още по-съкрушителна за обезкуражения Карбон: Публий Албинован Луканеца примамил Гай Норбан и останалите легати на съвещание в Аримин и ги заклал всички, с изключение на самия Норбан, който бил предаден на Метел Пий в замяна на политическата си реабилитация. Норбан доброволно пожелал да замине на заточение и му било позволено да отплава на изток. Единствен от висшето командване в Италийска Галия оцелял Луций Квинкций, който вече бил заловен и държан под стража от Варон Лукул.

Сякаш тъмен облак надвисна над лагера на Карбон и неспокойният Цензорин започна да крачи напред-назад, недоволен от бездействието. Но Сула отказваше да даде генерално сражение. Все по-отчаян, Карбон заповяда на Цензорин да вземе осем легиона и да се притече на помощ на Пренесте и обсадения Марий. Десет дни по-късно Цензорин се върна с празни ръце. Било невъзможно Марий да бъде освободен — крепостният вал на Офела бил непревземаем. Карбон прати втора експедиция, но единственото, което постигна, бе да изгуби две хиляди души, попаднали в засадата на Сула. Накрая Брут Дамазип за трети път се опита да помогне, като прехвърли планините и потърси надеждна пътека до обсадения град, но и неговото начинание пропадна. Той огледа местността, изостави всяка надежда да се свърже с Пренесте и се прибра при Карбон в Клузий.

Дори новината, че парализираният водач на самнитите Гай Папий Мутил е събрал четиридесетхилядна войска в Езерния и се кани с тях да премахне обсадата на Пренесте не можа да повдигне духа на Карбон; отчаянието му се усилваше с всеки изминат ден. Не се разведри дори когато Мутил му прати второ писмо, с което съобщаваше, че разполага не с четиридесет, а със седемдесет хиляди войници, тъй като щели да подкрепят луканите начело с Марк Лампоний и жителите на Капуа, където се бил появил някой си Тиберий Гута.

Карбон вече имаше вяра на един-единствен човек — Марк Юний Брут Старши, неговия проквестор. И така, когато юни свърши и започна квинктил, а той още не бе измислил как да постъпи, Карбон отиде да си изплаче мъката пред стария Брут.

— Ако Албинован е способен да убие хората, с които е делил трапезата си в продължение на месеци, откъде мога да съм сигурен, че някой от моите легати няма да посегне на мен? — питаше се той.

Двамата се разхождаха по петкилометровата централна алея на лагера, достатъчно далеч от войнишките палатки, за да не бъдат подслушвани.

Старецът примигна на силното слънце, но посинелите му устни не дадоха веднага отговор; вместо това проквесторът премисли добре въпроса и накрая трезво отсъди:

— Мисля, че наистина не можеш да си сигурен, Гней Папирий.

Карбон тежко въздъхна и потръпна от страх.

— Тогава какво да правя, Марк Юний?

— Сега-засега нищо. Но мисля, че е време да се откажеш от цялата тази обречена кауза, преди офицерите ти да помислят да се саморазправят с теб.

— Да се откажа?

— Да, да се откажеш — повтори Брут.

— Но те няма да ме пуснат току-така! — възкликна Карбон, който вече видимо трепереше.

— Може би. Но никой не е длъжен да ги предупреждава. Ще започна отсега с приготовленията, а ти се прави, че единственото, което те интересува, са действията на самнитската армия. — Старият Брут сложи ръка върху рамото му и го потупа. — Не се отчайвай. Всичко ще се навреди.

Към средата на квинктил старият Брут вече бе свършил с подготовката. Посред нощ двамата с Карбон се измъкнаха от лагера без много багаж и без прислуга. Бяха взели само едно муле, за да го натоварят с кюлчета злато скрити между други с олово, както и една достатъчно прилична кесия денарии за пътни разходи. С вид на изморени търговци те се насочиха към крайбрежието на Етрурия, където взеха кораб от пристанището Теламон и отплаваха за Африка. Никой не им задаваше въпроси, никой не се заинтересува какво носи мулето в обемистите торби. Съдбата, каза си Карбон, докато капитанът на кораба вдигаше котва, най-после му се беше усмихнала!

 

Тъй като беше парализиран от кръста надолу, Гай Папий Мутил не можеше лично да води армията си от самнити, лукани и капуанци, но въпреки това придружи сънародниците си от учебния им лагер край Езерния до Теан Сидицин, където ги чакаха изоставените лагери на Сула и Сципион Азиаген, а Мутил притежаваше собствена къща.

Той винаги бе предпочитал Езерния и Бовиан, но жена му Бастия държеше да живее в Теан, защото беше родом от областта. Това, че Мутил никога не се бе възпротивил на волята й, се дължеше на собствения му недъг, който обезсмисляше съвместния им живот. Той не беше пълноценен съпруг и ако жена му поглеждаше към чужди мъже, по-добре беше да го върши далеч от очите му. Така или иначе не бе чул за някакви големи скандали, което означаваше, че Бастия е възприела ролята на почтена съпруга и не желае да злоупотребява с физическата непълноценност на Мутил или успява да запази в тайна изневерите си. Но когато Мутил пристигна в дома си в Теан, с известна изненада установи, че очаква с нетърпение срещата с жена си.

— Не те очаквах — посрещна го без видима изненада Бастия.

— Как ще ме очакваш, след като не съм ти писал? — отвърна той. — Изглеждаш добре.

— Защото се чувствам добре.

— Като изключим постоянните ми проблеми, и аз няма от какво да се оплача — рече Мутил, усещайки, че нещата са се променили; Бастия се държеше твърде резервирано, твърде любезно…

— Кой вятър те е довел в Теан? — попита тя.

— Армията ми се е разположена край града. Ще воюваме срещу Сула. Или поне войниците ще воюват, а аз ще остана тук при теб.

— За колко време? — попита мило тя.

— Докато всичко свърши.

— Разбирам.

Бастия се облегна на стола си. Беше прекрасна жена, на около трийсет години, но вече в погледа й не се четеше и искрица от някогашното изгарящо желание.

— Как да се погрижа за твоето удобство? Нуждаеш ли се от нещо специално?

— Имам си личен прислужник. Той знае какво да прави.

Бастия се намести на стола, така че да покаже още по-добре скъпата дреха и прекрасното си тяло под нея. Продължаваше да се взира в мъжа си с големите си черни очи, които й бяха спечелили Омировия комплимент Дамата с волските очи.

— Само ти ли ще вечеряш у дома?

— Не, поканил съм трима души. Моите легати. Това ще те затрудни ли?

— Ни най-малко. Ще се погрижа менюто да е достойно за случая, Гай Папий.

Което не беше празно обещание. Бастия беше превъзходна домакиня. От тримата мъже, които дойдоха на вечеря у парализирания си началник, тя познаваше двама: Понтий Телезин и Марк Лампоний. Телезин беше самнит от много древен род, но преди години, когато самнитският народ се бе вдигнал срещу Рим в Съюзническата война, не му достигаха годините, за да заеме по-важна роля. Сега беше на трийсет и две, радваше се на привлекателна външност и можеше да си позволи някой и друг поглед към домакинята, който само тя да улови.

Марк Лампоний беше отдавнашен водач на луканския народ и един от най-страховитите противници на Рим по време на Съюзническата война. Вече беше прехвърлил петдесетте, но бойният дух не го беше изоставил, нито жаждата му за римска кръв. Никога няма да се променят всички тези неримляни, мислеше си Бастия. За тях унищожението на Рим означаваше много повече от собственото им спокойствие и благополучие. Повече дори от децата, в името на които се биеха.

Третият офицер, когото Бастия никога не бе срещала бе неин сънародник от Кампания — най-видната личност в цяла Капуа. Казваше се Тиберий Гута, беше дебел, груб и самолюбие, не по-малко предан от сътрапезниците си на антиримската кауза.

Веднага щом съпругът й позволи да се оттегли, Бастия побърза да напусне триклиния, обхваната от гняв, който й беше трудно да сдържа. Не беше честно! Нещата тъкмо бяха започнали да се успокояват, отношенията с Рим тъкмо се бяха изгладили, все едно война изобщо не е имало, а ето, че всичко започваше отначало. Искаше й се да изкрещи, че нищо няма да се промени, че за пореден път ще зарият лица в праха, затиснати от римския ботуш, но бе намерила достатъчно воля да замълчи. Дори да й бяха повярвали, пак нямаше да се откажат — за тях родолюбивата гордост означаваше повече от трезвия разум.

Ярост изпълваше душата й и не й даваше покой. Крачеше напред-назад по мраморния под на дневната си и се чудеше как най-жестоко да нарани себелюбието на тези тъпоумни, свинеподобни мъже. Особено на собствения си съпруг, водача на самнитския народ — онзи, към когото всички самнити се обръщаха за съвет и наставления. И какви бяха наставленията му? Воювайте срещу Рим! Разорете се! Интересуваше ли го, че ако изгуби, губи целият му народ? Разбира се, че не! Той беше мъж като всички останали, със съзнание, изпълнено с глупави идеи за национална независимост и реваншизъм. Хем беше истински мъж, хем не беше мъж изобщо. И онази половина, която му беше останала, не беше от полза за нея, която искаше да ражда и да дарява живот.

Бастия спря на едно място. Имаше чувството, че гневът ще я изпепели, ако не успее да изгаси бушуващия в душата си огън.

Имаше един роб… Един от онези гърци, родом от остров Самотраки, с лъскави черни коси. Веждите му бяха гъсти и сключени, докато сините му очи напомняха на застинало планинско езеро… И този грък беше дарен с кожа, каквато всяка жена би желала да гали с устните си… Бастия плесна с ръце.

Когато се появи слугата, тя го изгледа отвисоко и с известна ирония процеди:

— Господарите доволни ли са от вечерята?

— Да, господарке.

— Добре. Продължавай да ги наглеждаш. И ако обичаш, изпрати ми Иполит. Сетих се за една услуга, която може да ми свърши.

При условие, че господарят Мутил не се задържаше дълго в Теан, а жена му Бастия живееше там постоянно, нейната воля струваше повече от неговата. Бастия трябваше да е доволна от своя роб, затова той трябваше да й се подчинява.

— Ще пратя Иполит незабавно, господарке — поклони се той и със смирен поглед напусна гърбом стаята.

В триклиния отдавна бяха забравили за Бастия.

— Карбон пише, че е успял да притисне Сула при Клузий — обясняваше Мутил на легатите.

— А можем ли да му вярваме? — попита Лампоний.

Мутил се намръщи.

— Нямам причина да не му вярвам, но, разбира се, човек в нищо не бива да е сигурен. Ти имаш ли основания да се съмняваш?

— Не, освен заради това, че Карбон е римлянин.

— Точно така! — съгласи се Понтий Телезин.

— Съдбата обръща лицето си — каза капуанецът Тиберий Гута. Лицето му лъщеше, след като се бе преборил с препечения петел с пълнеж от кестени. — Засега ще воюваме на страната на Карбон. След като победим Сула, ще можем да се обърнем срещу Карбон или срещу който и да било римски управник и да го изнудваме.

— Именно — съгласи се Мутил и се усмихна.

— Тогава да тръгваме веднага за Пренесте — предложи Лампоний.

— Още утре — подкрепи го Телезин.

Но Мутил поклати решително глава.

— Не. Ще дадем пет дни почивка на войниците. Преходът беше тежък, а има още доста път до крепостта. Трябва да са бодри, когато се нахвърлят на позициите на Офела.

След като решиха предстоящите задачи и си дадоха пет дни почивка, вечерящите се разделиха. Доста по-рано, отколкото беше предполагал слугата на Мутил. Слугата се беше скрил някъде в кухнята и дори не разбра, че гостите си тръгват. Не разбра и когато господарят заповяда на едрия си германски прислужник да го занесе в стаята на жена му.

Завари Бастия облегнала се гола на възглавниците с широко разтворени крака и нечия чернокоса глава, заровена между бедрата й. Добре сложеният мъж се бе изтегнал абсолютно неподвижно на леглото, все едно спеше. Телата им дори не се докосваха. Бастия се бе вкопчила във възглавниците, а ръцете на мъжа бяха прибрани до тялото му.

Вратата се бе отворила безшумно и германският роб стоеше в рамката й, понесъл на ръце парализирания господар, подобно на младоженец, който пренася булката си през домашния праг. Германецът чакаше следващата заповед, свикнал да не усеща тежестта на господаря си, да не разбира кажи-речи и дума на латински или гръцки, обсебен завинаги от мъката по изгубената си родина и неспособен да изрази мъката си с думи.

Погледите на двамата съпрузи се срещнаха. Бастия сияеше от възторг и триумф; Мутил беше смаян, но не можеше да каже, че е шокиран. Погледът му се спря на едрите й гърди и прибрания корем, но изведнъж се замъгли от напиращите сълзи.

Младият грък до такава степен бе погълнат от това, което вършеше, че не усети нищо до мига, в който тялото на господарката му реагира по начин, който нямаше отношение с него. Понечи да надигне глава, но като две змия ръцете на Бастия се вкопчиха в гъстите му черни коси.

— Не спирай! — извика тя.

Неспособен да отмести поглед встрани, Мутил наблюдаваше как зърната на гърдите й се изпълват с кръв, как се издуват като мехурчета, готови да се спукат от възбуда, как бедрата й бясно се движат, а главата й се мята. И изведнъж пред погледа на мъжа си Бастия започна да крещи от оргазъм. На Мутил му се струваше, че продължава цяла вечност.

Щом се успокои, Бастия пусна главата на гърка и го удари по лицето. Той се обърна по гръб и в очите му се изписа ужас, от който дъхът му спря.

— Онова може да ти е безпомощно — кимна Бастия към еректиралия член на роба, — но на езика ти нищо му няма, Мутиле.

— Права си, нищо му няма — отвърна й той, преглъщайки сълзите. — Може да усеща и да вкусва. Но никога не е обичал вкуса на мърша.

Германецът го изнесе от стаята — до неговата собствена спалня, където внимателно го положи на леглото. След като свърши всичките си задачи, безмълвно излезе и остави Гай Папий Мутил сам. Не бе изрекъл дума, нито на съчувствие, нито на разбиране. И това, разсъждаваше Мутил, бе най-милостивата реакция, на която човек би бил способен. Пред очите му беше образът на голата му жена, а онази глава, която… която! Мутил не усещаше нищо да мърда под кръста си, знаеше, че няма да помръдне никога. Но другата половина на тялото му все така си спомняше някогашните болки и мечти и копнееше отново за изгубената любов.

— Не съм още мъртъв — каза той на възглавницата и усети как сълзите пак изпълват очите му. — Не съм мъртъв! Но боговете ми са свидетели, колко ми се иска да бях!

 

 

В края на юни Сула напусна Клузий. Взе със себе си своите пет легиона заедно с три от дезертьорите на Сципион. В лагера остави да командва Помпей — решение, което не направи ни най-малко впечатление на останалите легати.

— Разчисти тук нещата — беше казал Сула на пиценеца. — Те разполагат с много повече сили, но са деморализирани. Научат ли обаче, че съм се изтеглил, ще започнат сражение. Внимавай най-много за Дамазип, той е най-способният сред тях. Крас ще се заеме с Марк Цензорин, а Торкват трябва да се справи с Каринат.

— Ами Карбон? — попита Помпей.

— Карбон е просто знаме. Той винаги оставя легатите си сами да командват. Но не се бави, Помпей, имам по-важни задачи за теб!

Никого не изненада фактът, че Сула взе със себе си по-възрастните сред офицерите си — нито Вация, нито Долабела биха преглътнали унижението да ги командва двайсет и две годишен хлапак. Заминаването на Сула беше отговор на новината за самнитските намерения; стана ясно, че войските, обсадили Пренесте, трябва да бъдат подкрепени. Всичко трябваше да бъде готово, преди самнитите да са се явили под стените на града.

След като прати съгледвачи из цялата област между Рим и обсадения Пренесте, Сула вече имаше ясен план. Благодарение на Офела и неговата крепостна стена Лабиканският и Пренестинският път бяха блокирани така, че и пиле да не може да прехвръкне. Затова пък Латинският и Апиевият път бяха все така открити за врага, който свободно можеше да се движи между Рим и Кампания. За да спечели войната, за Сула беше изключително важно да държи подстъпите към Рим. Етрурия беше изтощена от войната, но Самний и Лукания едва се включваха в конфликта.

Теренът между Кампания и Рим беше доста неравен. Крайбрежието бе разсечено от помптинските блата, пресечени от правата линия на Апиевия път, който правеше първия си завой едва при Албанската планина, недалеч от Рим. Тя беше доста висока и склоновете й бяха залети със засъхналата лава на вече застиналия вулкан. Върхът на тази планина, който се издигаше точно по средата й, се заобикаляше от двете си страни от Апиевия и от Латинския път. Южно от Албанската планина се издигаше втора планинска верига, която вървеше успоредно на двата пътя и ги разделяше един от друг. Между Кампания и Рим пътникът никъде не можеше да се прехвърли от едната артерия на другата. Войските винаги предпочитаха да използват Латинския път, защото от многото комари, които жужаха из крайморските блата, мнозина пипваха тежки болести.

Ето защо Сула предпочете да се настани на Латинския път, но на такова място, че в случаи на нужда да прехвърли войските си веднага към Вия Апия. И двата пътя минаваха близо до Албанската планина, но ако човек вървеше по Латинския, налагаше му се да мине през доста тясна клисура, впила се като рана в склоновете на планината. Клисурата отделяше върха на Албанската планина от източните възвишения и така позволяваше на пътниците по-лесен достъп до голямата равнина на север от нея. Там, където пред очите на пътника се разкриваше самият връх, от голямата клисура се извиваше встрани широк дол, през който бе прокаран път, заобикалящ върха от юг и присъединяващ се към Вия Апия близо до свещеното езеро Неми и тамошния храмов комплекс.

Сула разположи войските си в голямата клисура и издигна огромни каменни стени от единия склон до другия, затваряйки достъпа й до малкия страничен път. Така войските му заеха единствените позиции, откъдето можеха да спрат всякакво движение по Латинския път. След като крепостните съоръжения бяха построени, Сула нареди и няколко поста съгледвачи по Апиевия път, за да бъде сигурен, че врагът няма да се опита да заобиколи лагера му от югозапад — нито по посока Рим, нито по посока Кампания. Сам той хранеше легионите си с провизии от Кампания, които му се носеха през страничния път край върха.

 

 

Докато сборните легиони на самнити, лукани и капуанци стигнат подстъпите на Сакрииорт, всички вече ги наричаха с общото име „самнитите“, независимо от разнородния им произход (към редиците им се бяха присъединили и много римски войници от разбитите легиони на Цензорин и Каринат, които се чувстваха по-сигурни в компанията на опитните италийски доброволци). Щом стигна Сакрипорт, самнитската армия се насочи по Вия Лабикана. Когато се сблъскаха с външните укрепления на Офеланската армия, разбраха, че пътят им е пресечен. Пренесте хем стоеше пред очите им, горе на височините, хем се оказваше далечен и недостъпен като градините на Хесперидите. След като обиколиха на кон цялата дължина на римските ограждения, Понтий Телезин, Марк Лампоний и Тиберий Гута никъде не откриха слабо място, а да подкарат седемдесетхилядната си войска през планините им се струваше твърде голям риск. След кратък съвет тримата решиха да променят плановете си: единственият начин Офела да бъде изтеглен, бе да се нападне самият Рим. Затова самнитите щяха да продължат на запад по Латинския път и щяха да нападнат Рим.

Върнаха се при Сакрипорт и свиха по Вия Латина в посока към Рим колкото да заварят Сулановата армия, разположила се зад крепостните съоръжения насред прохода. На самнитите им се стори, че позициите на Сула са по-уязвими от тези на Офела, и се втурнаха напред. След като веднъж не успяха, опитаха втори път, след това и трети, колкото Сула да им се изсмее в лицето, също както го беше сторил Офела преди това.

След това пристигна вест, едновременно окуражаваща и обезсърчаваща. Обезсърчаваща, защото Карбоновата армия при Клузий бе влязла в генерално сражение с Помпей и бе претърпяла катастрофално поражение. Това обаче изглеждаше само малка подробност при условие, че двадесетхилядна армия под командването на Цензорин, Каринат и Брут Дамазип е поела на юг. Самият Карбон бил изчезнал, но борбата, както Брут Дамазип уверяваше Понтий Телезин, продължаваше. Ако позициите на Сула бяха атакувани от две страни едновременно, лагерът му щеше да бъде превзет. Трябваше да бъде превзет!

— Това са глупости, разбира се — успокояваше Сула Помпей, когото беше повикал на съвещание скоро след като научи за победата на Помпей при Клузий. Могат да качат една върху друга планините Пелион и Оса, мен няма да ме помръднат. Това място е създадено, за да бъде добре отбранявано! Никой не може да проникне в прохода.

— Ако си толкова уверен, тогава аз за какво съм ти? — попита младежът.

Събитията при Клузий се бяха развили бързо и решително. Мнозина врагове загинаха, други бяха взети в плен, онези, които успяха да се измъкнат, го дължаха най-вече на способностите на своите началници; сред пленниците не се намери нито един висш легат, което беше голямо разочарование за Помпей. Той самият не бе узнал нищо за бягството на Карбон, научи го от пленените войници и центуриони, които със сълзи на очи го проклинаха за нечуваното му предателство.

Веднага след това бе дошла заповедта на Сула Помпей да се присъедини към него с шест легиона и две хиляди души конница. Разбира се, Варон щеше да го придружи, но Крас и Торкват оставаха при Клузий. Но каква нужда имаше в действителност Сула от толкова много войници? Помпей нямаше защо да се пита — войската му беше пренасочена към друг лагер край бреговете на езерото Неми в съседство с Апиевия път.

— О, тук ти не ми трябваш — каза Сула и се облегна на парапета на наблюдателната кула, от която напразно се взираше по посока на Рим. След болестта, прекарана в Гърция, зрението му силно бе отслабнало, въпреки че той не искаше да си го признае. — Вече съм близо, Помпей! Все по-близо.

Помпей не беше от страхливите, но сега не му достигна смелост да зададе на Сула въпроса, който го терзаеше от толкова много време: какво възнамеряваше Сула да прави, щом спечели войната? Как щеше да запази властта си, как щеше да се предпази от бъдещи съдебни преследвания? Не би бил способен да запази армията. Щом разпуснеше легионите, попадаше под опасността всеки римски големец с достатъчно пари и публичен авторитет да го подложи на преследване. Нищо чудно този големец да се окаже сред настоящите съюзници на Сула и да му се кълне във вярност. Кой можеше да е сигурен какви мисли минават през ума на един Вация, на един Долабела? И двамата бяха на възраст да станат консули, и двамата бяха лишени от подобна възможност заради обстоятелствата. Как можеше Сула да се подсигури за в бъдеще? Враговете на великите мъже бяха като главите на лернейската хидра — отсечеш една, изникнат десет. Колкото от противниците си успееш да отстраниш, толкова повече нови, и по-силни щяха да се появят на тяхно място.

— Ако не съм ти нужен тук, Сула, къде искаш да застана? — попита смутено Помпей.

— Сега сме началото на секстил… — започна Сула и заслиза по стълбата.

Наоколо стотици войници сновяха напред-назад с товари от камъни или казани с врящо масло, което се изливаше върху главите на наивниците, решили да изкатерят стените със стълби. Крепостната стена бе осеяна с катапулти, от бойниците стърчаха щитове и копия.

— Сега сме началото на секстил? — повтори въпросително Помпей, когато се отдалечиха от суматохата и поеха по планинския път за езерото Неми.

— Точно така! — сякаш се изненада Сула и се засмя, като видя изражението на Помпей.

— Да, така е — съгласи се младежът, — началото на секстил.

Сула реши, че се е забавлявал достатъчно. Време беше да уведоми младия Александър Велики какво го очаква.

— Имам специална задача за теб, Помпей — рече той. — Останалите ще научат по-късно. Искам да си вече далеч, преди да се е развихрила бурята на техните протести. А буря ще има, можеш да си сигурен! Разбираш ли, това, което искам от теб, е от прерогативите най-малкото на хора с преторски ранг.

Помпей развълнуван се спря. Сложи ръка върху рамото на Сула и го накара да се обърне с лице към него. Погледите им се срещнаха. Бяха застанали встрани от пътя и шумът от бойните действия около крепостната стена идваше до тях далечен и приглушен.

— Тогава защо си избрал мен, Луций Корнелий? — попита Помпей. — Ти имаш много легати, които са били римски претори — Ваций, Апий Клавдий, Долабела… Дори Мамерк и Марк Крас заемат по-високо обществено положение от мен! Защо си избрал мен?

— Спокойно, всичко ще научиш. Но нека първо ти обясня какво точно искам от теб.

— Слушам те.

— Казах ти да доведеш шест легиона и двехилядна конница. Достатъчно пълноценна армия. Ще я вземеш със себе си и веднага заминаваш за Сицилия, откъдето да насочиш цялата годишна реколта към нашите лагери. Вече сме секстил и жътвата ще започне съвсем скоро. В момента в Путеоли чакат да отплават корабите на търговците със зърно. Стотици празни кораби са на твое разложение, Помпей! Още утре повеждаш легионите по Вия Апия, за да пристигнете в Путеоли, преди флотата да е отплавала. Ще ти дам пълномощно и достатъчно пари, за да платиш за транспорта. Ще ти връча пропреторски империум. Нека конницата замине за Остия, там ще се намерят достатъчно съдове да я натоварят и нея. Вече съм правил вест до пристанища като Тарацина и Анций, да знаят дребните корабопритежатели да отидат навреме в Путеоли, където да си вземат парите. Предоставя им се възможност за печалба от рейсове, които иначе не биха им донесли нищо. Можеш да си сигурен, че корабите ще са достатъчни да натоварят цялата ти армия.

Дали Помпей някога бе мечтал да се срещне с човека Луций Корнелий Сула, не по-малко близък до боговете от самия него? И беше ли се оставил да го обземе отчаяние, задето вместо божество беше срещнал жалък сатир? Но какво значение имаше външният вид на човек, щом му е дадено да държи в ръцете си мечтите на толкова хора? Обезобразеният, пиян старец, който дори не можеше да види великия Рим, му предлагаше да ръководи цяла военна кампания далеч от него, главнокомандващия. Да бъде напълно самостоятелен, със своя армия и със свой враг… Помпей ахна от изненада, протегна ръка и стисна изящната длан на Сула.

— Луций Корнелий, това е чудесно! Прекрасно! О, със сигурност можеш да разчиташ на мен! Ще прогоня Перперна Вейенто далеч от Сицилия и ще ти докарам жито, колкото за десет армии!

— Ще ми трябва жито за повече от десет армии — пусна ръката му Сула. Въпреки младостта и физическата си привлекателност Помпей не беше човекът, към когото Сула изпитваше особено влечение; а Сула не обичаше да се докосва до хора, които не го привличат сексуално. — До края на годината Рим ще е паднал в ръцете ми. Но ако искам градът да ми се подчини охотно, ще трябва да подсигуря неговия хляб. За целта са ми нужни реколтите на Сицилия и Сардиния, по възможност — и на Африка. Затова щом веднъж свършиш със Сицилия, ще трябва да се прехвърлиш в Римска Африка и да сториш каквото трябва. Няма да ти стигне времето да хванеш натоварените кораби в Утица и Хадрумет. Предполагам, че за да овладееш положението в Сицилия, ще ти трябват няколко месеца. Но искам да си подчинил изцяло африканската провинция, преди да се върнеш в Италия. Чувам, че Фабий Хадриан бил жив изгорен в резиденцията на управителя в Утика по време на някакъв местен бунт. Затова пък Гней Домиций Ахенобарб, същият, който избяга при Сакрипорт, бил взел здраво властта и управлявал в полза на нашите врагове. Стигнеш ли Западна Сицилия, от Лилибей до Утика е съвсем близо по вода. Трябва да си готов всеки момент да окупираш Римска Африка. Доколкото те познавам, едва ли си позволяваш провали…

Помпей трепереше от вълнение. Усмихна се на Сула и задъхано рече:

— Няма да те проваля, Луций Корнелий! Обещавам никога да не те проваля!

— Вярвам ти, Гней Помпей — каза Сула и приседна на един пън. — Какво правим насред гората? — учуди се той. — Искам вино!

— Това е много хубаво място — възрази му Помпей. — Няма кой да ни гледа и подслушва. Почакай, Луций Корнелий, ей сега ще ти донеса виното.

Сула се беше скрил в сянката на дърветата, затова търпеливо изчака, усмихнат на някаква шегичка, която си беше спомнил. Какъв прекрасен ден беше този!

Помпей се върна след броени минути, но човек не можеше да познае, че е тичал. Сула сграбчи меха с виното и насочи струята към устата си със завидна ловкост.

— Уф, така е по-добре! Докъде бях стигнал?

— Ти другите можеш и да ги правиш на глупаци, Луций Корнелий, но не и мен. Много добре си спомняш докъде беше стигнал — отвърна му хладно Помпей и седна на тревата.

— Много добре! Гней Помпей, хора като теб се срещат рядко като морските перли с размери на яйца. И трябва да призная, че се радвам, задето ще бъда покойник, когато ти се превърнеш в напаст за всички римляни.

Сула пак надигна меха и продължи да се налива.

— Никога няма да се превръщам в напаст — възрази младежът. — Просто на свой ред ще стана Пръв сред римляните. И то не като говоря глупости в Сената и пред гражданството на Форума.

— И как тогава, момче, щом не искаш да държиш пламенни речи?

— Като върша дела подобни на това, което сега ми заповядваш. Като громя на бойното поле враговете на Рим.

— Това няма да е нещо ново — отсъди Сула. — В крайна сметка аз така го постигнах. Гай Марий преди мен — също.

— Да, но на мен няма да ми е нужно да отнемам нечие чуждо командване със сила. Рим сам ще иска да ми даде и последния си легион!

Сула можеше да възприеме подобно изказване като укор, ако не и като открито обвинение; но той добре беше опознал Помпей и разбираше, че думите му се дължат на дълбокото му себелюбие и нарцисизъм. Помпей беше твърде млад, за да знае колко усилия ще му коства да изпълни подобна закана. Затова Сула въздъхна и продължи:

— Ако трябва да сме съвсем честни, в момента нямам никакво право да ти връча империум. Нито съм действащ консул, нито мога да разчитам на Сената или Народното събрание да го стори вместо мен. Ще трябва да се задоволиш с обещанието ми, че щом веднъж стъпя в Рим, веднага ще осигуря гласуването на преторски империум в твоя полза.

— Не се и съмнявам.

— Ти изобщо съмняваш ли се в нещо?

— Не и ако се отнася пряко до мен. Аз съм способен да влияя над събитията край себе си.

— Ти си непоправим! — възкликна Сула. — Добре, Гней Помпей, стига толкова с комплиментите. Слушай ме внимателно какво ще ти кажа. Има още две неща, които трябва да знаеш. Първото се отнася до Карбон.

— Слушам.

— Заедно с Брут Старши са отплавали от пристанището Теламон. Възможно е да са заминали за Испания или за Масилия. Но като се имат предвид ветровете по това време на годината, по-вероятно е да са пристигнали в Сицилия или в Римска Африка. Докато е на свобода, Карбон е законният римски консул. Избраният консул. Това означава, че притежава повече власт от управителя на провинцията, от началника на провинциалната войска или на доброволците, че може да набира съюзнически легиони, че може да използва властта си, за каквото намери за добре. А до края на мандата му остават няколко месеца. Аз нямам намерение отсега да ти издавам намеренията си какво смятам да правя, щом стъпя в Рим, но едно ще ти кажа: за мен е от жизнена важност Карбон да е мъртъв преди края на годишния си мандат. Още по-важно е да знам със сигурност, че той е мъртъв! Твоята задача е да го настигнеш и да го убиеш. Тайно, без никой да разбере. Бих желал смъртта му да изглежда по-скоро нещастен случай. Ще свършиш ли тази работа за мен?

— Да — отвърна Помпей.

— Добре! Добре! — Сула вдигна длани пред очите си и започна да ги оглежда, все едно принадлежаха на чужд човек. — Стигам и до последния пункт, който обяснява защо поверявам отвъдморската кампания точно на теб, а не на висшите си легати. — Той се взря продължително в младежа. — Можеш ли сам да си обясниш, Гней Помпей?

Помпей се замисли и вдигна рамене.

— Имам няколко предположения, но при условие, че не знам какви са ти плановете след окончателната победа, най-вероятно ще сбъркам. Ти ще ми кажеш най-добре.

— Гней Помпей, ти си единственият, на когото мога да възложа подобна мисия! Ако дам шест легиона и две хиляди души конница на хора като Вация и Долабела и пратя да се ширят на воля из Сицилия и Африка, какво ще гарантира, че един ден те няма да насочат тези шест легиона срещу мен и, че няма да поискат да ме изместят? Ще е достатъчно да изчакат известно време в провинцията, докато аз най-после разпусна армията си, след което да се върнат и да ми видят сметката. Сицилийската и африканската ти кампании ще отнемат повече от шест месеца, а дотогава ще трябва да съм се разделил със своите верни легиони. Не мога да държа постоянни гарнизони на територията на Италия. Нито имам пари да им плащам, нито имам къде да ги разполагам. Пък и Сенатът и Народното събрание няма да се съгласят. Ето защо трябва да държа вързани ръцете на всички по-висшестоящи личности в обкръжението ри. Единствено ти можеш да заминеш и да ми осигуриш житната реколта, с която да нахраня неблагодарен Рим.

Помпей пое дълбоко дъх, обгърна с ръце коленете си и изгледа Сула в очите.

— А какво ще ме възпре мен, Луций Корнелий, да постъпя като тях? Ако съм способен да воювам самостоятелно, не съм ли способен и да се опитам да те изместя?

Сула се засмя:

— О, Гней Помпей, ти можеш да имаш различни амбиции. Но виж, Рим няма да те приеме никога. Нито за секунда. Вация и Долабела може да бъдат приети с мълчание — те са хора на години, с връзки, с потекло, с личен авторитет, с клиентела. Но някакво си двайсет и три годишно хлапе, което никой в Рим не познава? Нямаш шансове!

Двамата свършиха с важните дела и се върнаха обратно в лагера. Когато Помпей се срещна отново с Варон, не беше особено разговорлив. Пред своя предан житиеписец спомена само, че му е възложена мисия в Сицилия — да сложи ръка над житната реколта. Помпей бе отправил само една молба към Сула — да му позволи да вземе своя зет Гай Мемий за свой легат. Мемий, няколко години по-възрастен от Помпей, служеше в легионите, но досега не се беше добрал дори до квесторска длъжност.

— Абсолютно си прав, Гней Помпей — похвали го Сула. — Прекрасен избор! Нека твоите дела засягат само твоите роднини.