Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (11)

Пътуването до дома на Приск и Гратидия им отне осем дни, защото воловете се оказаха изключително мудни. Всъщност това беше от полза за болния Цезар, тъй като шейната, допълнително намазана с пчелен восък, се плъзгаше леко по гладкия сняг. От град Нерса на брега бегълците поеха по пътя, който се виеше нагоре. После започнаха да се спускат към долината на река Етерн.

Най-странното бе, че щом го изнесоха навън, Цезар започна да се възстановява. Пиеше по малко мляко, дори започна да отхапва от сиренето, което германецът му поднасяше. Но беше все така отпаднал и не намираше сила дори да говори. По пътя не срещнаха жива душа, затова нямаше и къде да потърсят подслон за през нощта.

Цезар дойде в съзнание, но известно време беше сънлив, както в началото на болестта. В известен смисъл, разсъждаваше Бургунд, това беше признак на подобрение. Но Цезар изглеждаше така, сякаш някое ужасно същество от подземния свят е изпило кръвта му, и не можеше дори ръка да помръдне. Проговори само веднъж.

— Къде е Буцефал? — попита. — Не виждам Буцефал!

— Трябваше да оставим Буцефал в Нерса, Цезаре. Сам виждаш по какъв път се движим. Конят нямаше да се справи. Но не бива да се тревожиш, той е при Рия.

Бургунд с облекчение установи, че Цезар се хвана на лъжата му.

Приск и Гратидия живееха на няколко километра от Амитерн. Бяха на възрастта на Рия и като нея почти не разполагаха с пари. Синовете им бяха загинали в Съюзническата война и нямаше кой да се грижи за тях. Затова когато получиха писмото на Рия и Бургунд им връчи трите хиляди сестерции, които представляваха цялото състояние на Цезар, двамата домакини посрещнаха с радост бегълците.

— Само че ако треската се върне, извеждам го навън да се охлади — предупреди Бургунд. — Щом напуснахме къщата на Рия и излязохме на студа, господарят започна да се чувства по-добре. — Той посочи шейната и воловете. — И това може да остане за вас. Ако Цезар оздравее, няма да има нужда от тях.

Но дали Цезар щеше да оздравее? И тримата, които се грижеха за него, нямаха представа, защото дните преминаваха, а състоянието му оставаше все същото. Понякога навън духаше леден вятър и снегът валеше в продължение на дни; сетне се показваше слънцето и всичко се вкочаняваше от студ, но Цезар дори не го забелязваше. Треската беше отминала, но подобрение нямаше, а и погледът му беше все тъй безжизнен и неразбиращ.

Към края на април времето се затопли и снеговете започнаха да се топят. По този край на Италия всички бяха на мнение, че са прекарали най-страховитата зима от десетилетия. За Цезар това беше най-ужасният период в живота му.

— Мисля — каза накрая Гратидия, която се падаше далечна братовчедка на Рия, — че Цезар ще умре, ако не го пренесем в град като Рим, където има лекари, лекарства и храна, каквато ние планинците не познаваме. Кръвта му е изгубила своята жизненост. Затова не може да се оправи. Не знам с какво да му помогна, а ти ми забраняваш да повикам човек от Амитерн да го прегледа. Затова е крайно време, Бургунде, да отидеш в Рим и да говориш с майка му.

Без да каже дума, германецът излезе от къщата и започна да оседлава персийския си кон; Гратидия едва свари да му даде малко храна.

 

 

— Чудех се защо не получавам новини — пребледня Аврелия. — Много съм ти задължена. Ако не си бил ти, синът ми вече да е умрял. А сега трябва да го върнем обратно в Рим, преди смъртта наистина да го настигне. Върви при Кардикса. В семейството отдавна чакат новини от теб.

Аврелия знаеше, че няма да постигне нищо сама срещу Сула. Щом като просбата й остана без отговор още преди Нова година, какво ли щеше да е сега, четири месеца по-късно. Проскрибциите продължаваха да вземат своите жертви, макар и с не такъв размах. Издаваха се нови закони, за някои чудесни, за други ужасни, всичко според гледната точка. Сула си имаше твърде много работа.

Когато Аврелия научи, че няколко дни след разговора им Сула е повикал при себе си Марк Пупий Пизон Фруги и му е заповядал да се разведе с Ания — вдовицата на Луций Корнелий Цина, — тя се осмели да се надява, че диктаторът ще пожали сина й. Но макар че Пизон Фруги се подчини и бързо се разведе с Ания, нищо друго не се случи. Рия й беше писала, колкото да я извести, че торбите с парите са отишли в ръцете на човек с подходящо име и че Цезар и Бургунд са заминали. Тя обаче не беше споменала за болестта на Цезар, а Аврелия реши, че липсата на новини е добра новина.

— Ще отида да говоря с Далматика — реши най-накрая. — Може би една друга жена ще ми подскаже как да смиля сърцето на Сула.

Жената на Сула, която беше пристигнала от Брундизий миналия декември, почти не се беше показвала на публично място. Някои разправяха, че била болна, други — че Сула нямал време за личен живот и я пренебрегвал; но никой още не бе казал, че си е намерил любовница. Затова Аврелия и написа кратко писъмце, с което молеше да я приеме, по възможност във време, когато Сула няма да си е вкъщи. Последното, Аврелия изрично спомена, се дължало само на страха й да не дразни излишно диктатора. Освен това помоли и Корнелия Сула да присъства на срещата, тъй като й се искало да поднесе уважението си на човек, когото познава отдавна, а не е виждала твърде дълго. Може би Корнелия Сула също щеше да й даде добър съвет.

Сула вече живееше в построената си отново къща над Големия цирк. Аврелия беше въведена в новия му дом, който още миришеше на мазилка и боя и чиито нови фрески, изписани във вулгарния стил на епохата, само времето щеше да прикрие. От вратата робът я преведе през просторен атрий и още по-просторна вътрешна градина, зад която бяха личните покои на Далматика. Двете жени се познаваха, но така и не се бяха сприятелили: Аврелия умишлено стоеше настрана от обществото на палатинската аристокрация, където се разпореждаха жените на най-знатните римляни. Криеше се в своята Субура, занимаваше се с делата си и малко се интересуваше от клюките, с които се забавляваха повечето римлянки.

В интерес на истината и Далматика странеше от хората. Твърде дълги години бе прекарала изолирана от обществото, в дома на възстария си и ревнив съпруг Скавър Принцепс Сенатус, твърде дълго самата тя беше обект на клюки, за да изпитва слабост към тях. След това се наложи заедно с цялото семейство да бяга при Сула в Ефес, Смирна и Пергам, да си гледа двамата близнаци и болния съпруг. Годините й бяха преминали в притеснения, нещастия, скука и носталгия по дома. Цецилия Метела Далматика така и нямаше да си възвърне младежките вкусове, нямаше да изпитва някогашното удоволствие да обикаля римските пазари, да ходи на комедийни представления, да се оплита в семейни интриги, скандали и в останалото време да се отдава на мързел. Освен това завръщането й в Рим беше само по себе си триумф — за нея бе достатъчно да знае, че е липсвала на Сула през годините на войната.

И все пак той, макар че я обичаше, не споделяше тайните си с нея. Ето защо Далматика не бе разбрала нищо за съдбата на младия фламин Диалис. Нещо повече, никога не беше предполагала, че точно Аврелия е негова майка. Колкото до Корнелия Сула, тя само си спомняше, че в детството си се е срещала по-често с Аврелия, която е била роднина на майка й. По-нататък Аврелия вървеше донякъде и с доста по-ясния спомен за първата мащеха на Корнелия — любимата Елия. Първият брак на Корнелия Сула — за сина на Квинт Помпей Руф, политически съратник на баща й — бе завършил трагично, след като младият й съпруг беше убит на Форума по време на бунтовете, с които народният трибун Сулпиций искаше да възпламенят цял Рим. Вторият й брак — с Мамерк, по-малкия брат на покойния Марк Ливий Друз — й беше донесъл най-сетне радостта от семейното огнище.

Всяка от трите жени се радваше да се види с другите две и имаше защо. След като и трите се смятаха за едни от големите хубавици на Рим, радостно бе да се уверят с очите си, че времето още не ги е лишило от красотата им. Аврелия беше най-възрастна — на четиридесет и две; Далматика беше на трийсет и седем, а Корнелия Сула — само на двайсет и шест.

— Започнала си да приличаш на баща си — обърна се Аврелия към Корнелия.

Сините очи на младата жена, които в действителност не приличаха много на тези на баща й, се изпълниха с игриви пламъчета.

— О, недей така, Аврелия! — засмя се Корнелия. — Кожата ми е здрава и не ми се налага да ходя с перука!

— Горкият — съгласи се Аврелия. — Сигурно му е много тежко.

— Така е — кимна Далматика. В очите й се четеше тъга. Трите се поразговориха на светски теми. Аврелия не общуваше често с видни аристократки, затова им даваше думата на тях и само от време на време се обаждаше. Далматика имаше четири деца — момче и момиче от първия си съпруг Марк Емилий Скавър и близнаците от Сула. Сега най-много я занимаваше голямата й дъщеря Емилия Скавра.

— Хубавото момиченце! — радваше се тя на дъщеря си и изглежда мисълта за нея я правеше щастлива. — Май вече е бременна, но още е рано да се каже.

— Тя за кого е омъжена? — попита Аврелия, която не следеше отблизо новините.

— За Мании Ацилий Глабрион. Двамата бяха сгодени от години, така беше настоявал още Скавър навремето. Традиционни връзки между двете семейства.

— Глабрион е добър човек — похвали го Аврелия, без да издава кой знае какво отношение; вътре в себе си тя го смяташе за надут самохвалко, който е само жалко копие на свестния си баща.

— Надут самохвалко — отсече Корнелия Сула.

— Хайде, хайде, знам, че не го харесваш, но Емилия Скавра го намира за напълно подходящ — защити дъщеря си Далматика.

— А как е малката красавица Помпея? — смени бързо темата Аврелия.

Корнелия Сула засия от гордост.

— Станала е още по-голяма красавица! Вече е на осем години и ходи на училище. — Корнелия беше дъщеря на Сула и като него беше откровена: — Разбира се, дъщеря ми е изключително загубено създание! Ще се радвам, ако научи дотолкова латински, че да умее да напише благодарствено писмо… Така или иначе гръцкият няма да й се удаде. Затова съм щастлива, че ще израсне красиво момиче. За жените е по-добре да са красиви, отколкото интелигентни.

— Така е, ако става дума да се намери подходящ съпруг — съгласи се доста сухо Аврелия, — но и една по-голяма зестра ще е от полза.

— О, Помпея ще има доста голяма зестра! — успокоя я младата майка. — Татко натрупа напоследък големи богатства, а пък и Помпея ще наследи каквото й се полага от страна на бащините й роднини. Помпей Руфите изведнъж станаха много мили с нас — не е като навремето, когато живеех като млада вдовица в дома им! Тогава знаеха как да ми отровят дните, но сега и те се мъчат да се сгреят на слънцето в нашия двор. Пък и ги е страх татко да не ги проскрибира и тях.

— Тогава ни остава да се надяваме, че Помпея ще си намери наистина достоен съпруг — кимна Далматика и изгледа Аврелия. — Радвам се, че те виждам, и се надявам, че мога да те причисля към приятелите си, от които имам голяма нужда… Но разбирам, че не си дошла на гости само от приятелски чувства и уважение. Целият град знае, че си твърде заета и не обичаш да си губиш времето. Какъв е този съвет, който искаш от нас, Аврелия? С какво мога да ти помогна?

И така, тя им разказа за тревогите си, без да издава силните си чувства.

— Трябва да направим нещо — каза най-накрая Далматика и въздъхна. — Напоследък Луций Корнелий има страшно много грижи на главата, а и се страхувам, че той никога не е бил любезен човек. — Тя смутено се размърда на стола. — Ти си била негова приятелка толкова време. Струва ми се, че щом дори ти не си могла да му повлияеш, аз съвсем не бих успяла.

— Искрено се надявам да грешиш — отвърна й Аврелия. — Той е идвал да ме посещава от време на време, но мога да те уверя, че между двама ни нищо сериозно не е съществувало. Ако нещо го е привличало към мен, то не е било така наречената ми красота. Може и да звучи твърде неромантично, но на него му харесваше способността ми да преценявам трезво нещата.

— Вярвам ти — усмихна се Далматика. Корнелия Сула се намеси:

— Е, сигурна съм, че имаме много да си кажем, но то няма да е от значение за това, което трябва да свършим днес. Ти си права, Аврелия, наистина не бива да се явяваш сама пред татко. Но все пак си длъжна да разговаряш с него отново. Колкото по-скоро, толкова по-добре. В момента е твърде зает със законодателната си дейност затова ще е най-добре до него да се обърне официална делегация. Жреци, роднини, весталките също. Мамерк ще ни помогне, аз ще говоря с него. Кои са най-близките роднини на Цезар, които не са в списъците с проскрибциите?

— Тримата Коти, моите братя.

— Много добре! Гай Кота е понтифекс, Луций Кота — авгур, което им придава и религиозна тежест. Мамерк ще се застъпи за теб, в това съм сигурна. Ще трябва да намерим и четири весталки. Най-напред Фонтея, разбира се, тя е главната. Освен нея Фабия, Лициния, а и Юлия дъщерята на Цезар Страбон. Тя дори е роднина на Цезар. Ти познаваш ли някоя от весталките?

— Не, дори Юлия Страбон не познавам — призна си Аврелия.

— Няма значение, аз ги познавам всичките. Остави на мен.

— А аз с какво мога да помогна? — обади се Далматика, донякъде засрамена от деловия тон на доведената си дъщеря.

— Твоята задача е да уредиш среща на делегацията с татко по някое време утре — каза Корнелия.

— Изглежда лесно, но не е. Той винаги е зает!

— Глупости! Твърде си стеснителна, Далматика, татко ще стори каквото пожелаеш за теб. Проблемът е, че ти никога нищо не желаеш, затова не знаеш какво удоволствие му доставя да ти услужва. Говори с него на вечеря. Няма от какво да се страхуваш — увери я дъщерята на Сула. След което се обърна към Аврелия: — Ще доведа всички по-рано. Така ще можеш да разговаряш с тях предварително.

— Какво да облека? — попита тя.

Корнелия Сула примигна от недоумение. Далматика също.

— Само питам — извини се Аврелия, — защото миналия път, като го посетих, той направи коментар как съм се облякла. И не ме хареса.

— Защо? — учуди се Корнелия.

— Мисля, че намери дрехите ми за твърде безцветни.

— Тогава облечи нещо шарено.

И така, на другия ден Аврелия разтвори дрешниците и започна да вади робите, които отдавна бе отхвърлила като неподходящи за достойна римска матрона. Синьо? Зелено? Червено? Розово? Лилаво? Жълто? Накрая се спря на една розова дреха, по-тъмна в долния си край.

Кардикса поклати глава.

— Така ще си точно като онази вечер, когато се беше натруфила, за да посрещнеш покойния Цезар у вуйчо си Рутилий Руф. Дори не изглеждаш остаряла!

— Натруфила ли, Кардикса?

— Нали се сещаш, като конете, които водят шествията по празници.

— Тогава най-добре да се преоблека.

— Не, няма да се преобличаш! Нямаш време. Тръгвай веднага. Луций Декумий ще те придружи. — Тя почти изблъска господарката си на улицата. Там вече чакаха тримата Декумий, баща и синове.

Луций Декумий беше достатъчно мъдър, за да се въздържи от коментар при вида на съседката си, двамата младежи пък изобщо нямаха навика да говорят, затова четиримата мълчаха по пътя към Палатин. Всеки момент Аврелия очакваше отнякъде да я застигне новината, че е твърде късно, че Цезар е умрял в дома на Приск и Гратидия. И всеки миг тя с облекчение си поемаше дъх — имаше още надежда.

По някакви странни пътища вестта за тежката болест на младия Цезар вече беше обиколила цялата инсула; тайно и дискретно в дома на Аврелия бяха започнали да пристигат малки подаръчета или други знаци на внимание — от цветя, купени по сергиите на пазара Купеденис, до странните амулети на ликийците от петия етаж или мелодичните молитви на етажа на евреите. Повечето наематели бяха живели в сградата на Аврелия от години, помнеха Цезар още от бебе. Всички го знаеха като едно интелигентно, любопитно и приказливо дете, което обича да обикаля из етажите, за да използва докрай онова съмнително (според разбиранията на майка му) качество, което притежаваше — чара си. Много от съседките го бяха кърмили, по-късно го бяха хранили с типичните за националната си кухня ястия, бяха го учили на родния си език, бяха го карали да пее родните им песни — Цезар беше изключително музикален — и да свири на всевъзможните им струнни или духови инструменти. Щом порасна, Цезар и приятелят му Гай Маций от другия апартамент на приземния етаж започнаха да контактуват и с обитателите на съседните сгради; затова сега новината за болестта на Цезар се беше разпространила не само из родната му къща, но и в целия квартал, така че подаръците идваха с всеки изминал час все от по-далеч и по-далеч.

„Как да обясня на Сула, че за всеки човек Цезар представлява нещо различно? — мислеше си Аврелия. — Че няма друг човек до такава степен предан на римския дух и в същото време — съпричастен на съдбините на толкова други народи? Не е жречеството, което има най-голямо значение за мен, по-скоро това, което той представлява в очите на всеки друг. Цезар принадлежи на Рим, но не и на Палатина. Цезар принадлежи на Субура и Есквилин и когато един ден стане най-великият човек на земята, той ще внесе в своето управление дух, напълно непознат на предшествениците си, понеже никой от тях не е притежавал неговия личен опит и неговите всеобхватни познания. Само Юпитер знае колко момичета, пък дори жени на моята възраст, са го приели в леглото си, колко пъти Цезар е бил съучастник на Луций Декумий и на останалите разбойници от кръстовището, до колко човешки съдби се е докоснал, понеже винаги намира време да изслуша другия, да се заинтересува от личността му. Синът ми е само на осемнайсет. Но и аз вярвам на предсказанието, Гай Марий! На четиридесет синът ми няма да има равен на себе си. Затова се заклевам пред всички богове, че ако трябва, и до Подземния свят ще отида, и с триглавия пес на Хадес ще се боря, но ще дам шанс на сина би да живее.“

Разбира се, когато се озова пред дома на Сула и я въведоха в просторния атрий, тя веднага забрави словата, които се беше готвила да произнесе пред диктатора. В очите на околните тя остана все същата мълчалива и строга римска матрона.

Както беше обещала Корнелия Сула, в делегацията бяха включени четири весталки, и четирите по-млади от самата нея. Момичетата се обричаха на богинята Веста на седем-осемгодишна възраст и напускаха религиозния орден на тридесет. От сегашните никоя, дори и главната сред тях, Фонтея, не се канеше да напуска. И четирите бяха облечени в бели роби с дълги ръкави. Бяха се загърнали с бели наметала, на гърдите си носеха веригата и медала, които символизираха връзката им с Веста, а на главите си — вълнени венци, от които се спускаха воали. Животът, който те водеха — трябваше да държат на девическата си чест и да общуват предимно, но не задължително с жени, — придаваше и на най-младите сред тях авторитет. Всички знаеха, че от тяхната непорочност зависи късметът на цял Рим, затова от малки се учеха как да внушават у околните респект и чувство за отговорност. Сред весталките бяха малко онези, които забравяха дадената клетва, при това повечето се обричаха на богинята като съвсем невръстни дечица и вместо да се плашат от своите отговорности, се гордееха с тях.

Всички мъже бяха облечени в тоги. Мамерк гордо носеше пурпурната ивица по ръба на своята дреха — знак за положението му на претор. Тримата братя на Аврелия твърде млади, за да пришият и те подобни отличителни знаци, бяха само в бяло. Така Аврелия, с нейната розова роба се набиваше на очи! Тя буквално се вкамени в ужас от глупостта си и започна да се обвинява.

— Изглеждаш прекрасно! — подшушна й Корнелия Сула. — Бях забравила колко красива можеш да бъдеш, стига да поискаш. Така си е. Скриваш цялата си прелест и когато ти потрябва, хоп, ето я отново!

— Другите дали разбират за какво става въпрос? Съгласни ли са с мен? — отвърна й Аврелия.

— Разбира се, че разбират. Първо той е фламин Диалис. Освен това всички смятат постъпката му за изключително доблестна — никой друг не е намерил смелостта да се противопостави на диктатора. Никой, дори Мамерк. Аз — само понякога… На него му харесва. Имам предвид, на татко. На повечето тирани им харесва да имат опозиция. Те всички презират слабохарактерните същества, дори да се заобикалят с тях. Затова ти ще застанеш начело на делегацията. И ще се бориш смело!

— Винаги съм го правила — увери я майката на Цезар.

Хризогон също се намираше сред тях и отправяше ласкателства на всеки от гостите. Започваше да му се носи слава, че е от хората, най-силно облагодетелствани от проскрибциите. За няколко месеца беше натрупал огромно състояние. Най-накрая притича един от слугите, прошепна му нещо и Хризогон поведе просителите към двойните врати на атрия. След това се отдръпна встрани и пусна делегацията пред себе си.

 

 

Сула беше в лошо настроение. Ядосваше се, че са го изиграли няколко жени, още повече че той се беше усетил навреме, но не бе имал смелостта да им откаже. Не беше честно! Жена му и дъщеря му го бяха умолявали, ласкали, бяха му внушили, че ако извърши тази услуга за тях, ще му бъдат вечно благодарни, ако ли пък им откаже, никога няма да му простят. Далматика не се беше държала особено нахално, още живееше със страха от мъжа си, и то не толкова заради самия него, колкото заради някогашните си изживявания с покойния Скавър. Но Корнелия Сула беше негова родна дъщеря и беше същинска напаст! Как съумяваше Мамерк да живее в един дом с нея и да изглежда щастлив човек? Може би защото никога за нищо не й противоречеше. И постъпваше правилно. На какви унижения се подлага мъжът, за да има хармония в семейството! На какви унижения щеше да се подложи и самият Сула.

Но пък от друга страна, подобна среща щеше да разнообрази скучния живот на един римски диктатор. На Сула му беше скучно! Рим винаги го караше да скучае. Дори да е затънал в държавните дела, той усещаше как градът шепнешком му напомня за всички забранени удоволствия: за пиршествата, на които нямаше да го поканят, за обществените слоеве, с които не биваше да се обвързва… за Метробий. Замисли се за Метробий. Не го беше виждал отдавна.

Никога нямаше да забрави първата вечер, когато се срещна с младия грък. Беше пиянска оргия, на която Сула се беше облякъл като горгоната Медуза и си беше сложил венец от живи змии в косата. Всички бяха пищели от страх и гледаха да стоят по-далеч от него! Но не и Метробий, изкусителния Купидон с шафранената боя, която се беше размазала по потните му бедра и сладкото задниче…

Делегацията влезе. От мястото си до големия синкав квадрат на басейна в центъра на помещението Сула добре различаваше лицата на просителите. Може би защото допреди малко си беше спомнял годините, прекарани в театралните среди (и то в компанията на един твърде конкретен актьор), той видя пред себе си не представителите на най-почтените обществени кръгове, които идваха да го молят, а едно пъстро шествие, водено от красива жена, облечена в розово — неговия любим цвят. Колко предвидливо красивата жена се бе наобиколила от хора, облечени в бяло и само тук-там — малко пурпур!

Светът на тягостните диктаторски задължения изчезна, заедно с тях — и лошото настроение на Сула. Лицето му светна и той възкликна:

— Но това е прекрасно! Същинско театрално представление! Не, не, не се приближавайте повече! Застанете пред басейна. Аврелия, ти ще стоиш най-отпред. Искам да приличаш на свеж розов цвят. Весталките да минат вдясно, но най-младата може да остане до Аврелия, белият фон ще й подхожда. Да, точно така, чудесно! А вие, господа, минете вляво. Само Луций Кота ще стои до Аврелия, той е най-младият, едва ли ще се наложи да вземе думата. Мамерк, само ти разваляш картината. Не трябваше да идваш с преторската си тога, пурпурният цвят не отива на общия фон. Затова ще застанеш най-накрая в редицата. — Диктаторът се облегна и ги изгледа изпитателно, преди да кимне доволно. — Добре! Харесвате ми! И все пак, нужен ми е малко повече блясък, нали така? Облечен съм в същите дрехи като Мамерк и със същото траурно излъчване!

Сула плесна с ръце и зад гърбовете на просителите се появи Хризогон, който на няколко пъти ниско се поклони.

— Хризогон, доведи ликторите ми. Искам ги облечени в моравите туники. И ми донеси египетския стол, наля се сещаш — оня с крокодилите и кобрите. И малък подиум. Да трябва ми малък подиум! Постлан с пурпурен плат. Истински тирски пурпур, не римска имитация. Хайде, човече, побързай!

На делегацията й се наложи да изчака, преди сцената да бъде готова във вида, който желаеше Сула. И все на Хризогон неслучайно изпълняваше две отговорни длъжности едновременно — да бъде слуга на диктатора и да ръководи изпълнението на проскрибциите. След миг в помещението нахълтаха строените редици на двадесет и четиримата ликтори, всички облечени в моравочервени туники, с брадви между сноповете на фасциите, с каменни лица. След тях се появиха и четирима здрави роби, понесли малкия подиум, за да го наместят точно зад басейнчето. Без да се бавят, разгънаха топ изящен плат и покриха с тъмен пурпур дъските. Най-накрая дойде и столът, възхитително произведение на изкуството от абанос и злато, с рубини за очите на извисилите се смъртоносни кобри и с изумруди за очите на крокодилите. В самия център на изящно изваяната облегалка стоеше величествен и многоцветен скарабей.

Щом декорите бяха наредени, Сула се обърна към ликторите:

— Винаги съм харесвал гледката на фасциите с брадвите между пръчките. Колко е хубаво, че съм диктатор и имам право на подобна охрана и вътре в померия! Сега да погледна… Дванайсет души вляво и дванайсет вдясно. В една редица, момчета, по-близо. Най-първите да са плътно до мен, последните да се отделят малко от съседите си… Така, така! — Сула се извъртя към делегацията и се навъси, сякаш намери някакъв пропуск. — Сещам се какво липсва! Не виждам краката на Аврелия. Хризогон, донеси малкото златно столче, което отмъкнах от Митридат. Искам тя да стъпи на него. Хайде, човече, по-бързо, по-бързо!

Най-накрая всичко се нареди, както Сула желаеше. Той седна между главите на крокодилите и змиите, без да го е грижа, че римският диктатор си има свой стол — така изречения куриатен стол, символ на римската власт. Пък и никой от присъстващите не би посмял да му направи забележка; важното бе диктаторът да се чувства комфортно и да се забавлява. Така шансовете да се вслуша в колбите им бяха по-големи.

— Говорете! — подкани ги Сула.

— Луций Корнелий, синът ми умира…

— По-високо. Аврелия! Искам гласът ти да изпълни цялото пространство!

— Луций Корнелий, синът ми умира! Дошла съм заедно със своите приятели, за да измоля неговото помилване!

— Твоите приятели? Нима всички тези хора са твои приятели? — учуди се Сула.

— Да, те са мои приятели. И заедно с мен те умоляват да позволиш на сина ми да се завърне в Рим, преди да е умрял. — Аврелия произнасяше всяка дума високо, отчетливо, без да се притеснява. С всяка дума увереността й нарастваше. Щом Сула иска гръцка трагедия, ще си я получи! Тя протегна двете си ръце към него и розовите дипли на ръкавите й се спуснаха по бялата й като слонова кост ръка. — Луций Корнелий, синът ми е само на осемнайсет! Той е единствената ми мъжка рожба! — Аврелия изхлипа, така беше още по-убедителна. Да, ако се съдеше по изражението на Сула, тя добре се справяше! — Ти сам си виждал сина ми. Истински бог! Римски бог! Наследник на Венера, достоен за Венера! И е толкова смел! Та нима не намери сила да те предизвика, теб, най-великия човек на земята? Нима прояви капчица страх? Не!

— О, това наистина е прекрасно! — не се сдържа Сула. — Не подозирах подобни способности у теб, Аврелия! Продължавай!

— Луций Корнелий, умолявам те! Пожали сина ми! — Тя се извъртя на малкото столче и протегна ръце, този път към Фонтея. Вътре в себе си се надяваше младата жена да влезе в ролята си. — Обръщам се към Фонтея, главната римска весталка, да се помоли от името на сина ми!

За щастие останалите присъстващи на сцената вече се бяха окопитили след смайващото посрещане. Фонтея на свой ред протегна ръце и придаде на лицето си такова трагично изражение, каквото не бе показвала от ранното си детство.

— Пожали го, Луций Корнелий! — призова го тя. — Пожали го!

— Пожали го! — прошепна до нея Фабия.

— Пожали го! — извика Лициния.

При което седемнайсетгодишната Юлия Страбон надмина всички останали и горко зарида.

— Заради Рим, Луций Корнелий! Пожали го заради Рим! — прогърмя гласът на Гай Кота, който беше наследил плътния глас на баща си. — Умоляваме те, пожаля го!

— Заради Рим, Луций Корнелий! — подкрепи го Марк Кота.

— Заради Рим, Луций Корнелий! — обади се Луций Кота до него.

Което остави последната жална реплика на Мамерк.

— Пожали го! — изрече той не особено убедително. Настъпи мълчание.

Сула седеше изпъчен на стола си, десният му крак беше издаден напред, левият — прибран зад него, както беше класическата римска поза. Беше свил вежди, сякаш е изпаднал в дълбок размисъл. Накрая рече:

— Не!

С което театърът започна отначало. Но Сула отново каза: „Не!“

Скована на стола, отчаяна, Аврелия ставаше все по-убедителна. Гласът не й достигаше, ръцете й трепереха. Юлия Страбон плачеше. Хорът на умоляващите гласове ставаше от минута на минута по-оглушителен, но накрая Мамерк завършваше с все същото необяснимо изхълцване.

За трети път настъпи мълчание. Сула размишляваше. Очевидно се беше вживял в ролята на гръмовержеца Зевс, който се чуди на страната на кои смъртни да застане. Най-накрая се надигна от стола и застана на самия ръб на покрития с пурпур подиум. Навъсен, сякаш се канеше да разсипе света на човеците, той изгледа просителите.

От гърдите му се откърти тежка въздишка и в израз на трагическо безсилие Сула вдигна юмруци към златните звезди, с които беше обкичен таванът.

— Добре, да бъде както искате! — възкликна. — Ще го пожаля! Но нека ви предупредя! В този младеж живеят не един, а много Мариевци!

След което подскочи от подиума и се завтече покрай басейна.

— О, точно това ми се искаше да видя! Прекрасно, прекрасно! Не съм се забавлявал така от годините, когато спях с мащехата и старата си любовница! Да си диктатор не е шега работа! Нямам време дори на театър отида! Но това беше най-добрата пиеса, която съм виждал през живота си, при това аз самият играх в нея! Вие всички се справихте чудесно, с изключение на теб, Мамерк. Не стига, че си се облякъл в преторска тога, ами и такива едни странни звуци издаваше… Много си скован, човече, много си скован! Трябва повече да репетираш!

Сула застана пред Аврелия и й помогна да слезе от златното столче. Не се сдържа и я прегърна.

— Великолепна! Та ти беше самата Ифигения в Авлида, скъпа моя.

— По-скоро се чувствах като жената на рибаря от пантомимата.

Сула съвсем беше забравил за ликторите си, които стояха неподвижни от двете страни на стола с крокодилите и змиите. Лицата им изразяваха само едно — от своя пряк началник те можеха вече всичко да очакват!

— Хайде, да вървим в трапезарията! — подкани диктаторът гостите си и ги пусна да вървят пред него. — Не плачи, глупаво момиче — прегърна ридаещата Юлия Страбон. — Всичко е наред, това беше просто една шега. — Сула се спогледа с Мамерк и побутна Юлия към него. — Хайде, Мамерк, избърши сълзите на бедното момиче. — И отново прегърна Аврелия. — Великолепно изпълнение! Наистина великолепно! Знаеш ли, трябва да носиш само розово.

Тя едва се държеше на крака след това внезапно облекчение, но намери сили да се навъси както Сула и да го имитира:

— „В този младеж живеят не един, а много Мариевци!“ Да беше казал: „Много Сулановци!“ щеше да бъдеш по-близо до истината. Цезар по нищо не прилича на Марий, но в някои отношения е същият като теб.

Далматика и Корнелия чакаха отвън и се чудеха какво става. Появата на ликторите не ги изненада особено, но когато видяха робите да носят подиума, пурпурния плащ и египетския стол, това ги беше объркало, още повече — златното столче, което прислугата донесе накрая. Но сега всички бяха усмихнати, само Юлия Страбон плачеше — Сула беше прегърнал Аврелия през кръста, а тя сякаш се намираше на върха на щастието.

— Ще имам празник! — заяви Сула на жена си. Обгърна ръце лицето й и нежно я целуна. — Ще се веселим, а аз ще се напия!

Едва по-късно Аврелия си даде сметка колко невъзмутимо всички присъстващи бяха приели странното поведение на Сула. Никой не се оказа толкова глупав, че заради една театрална игричка да сметне диктатора недостоен за длъжността си. Ако не друго, Сула беше постигнал по-скоро обратното: как можеха хората да не се страхуват от човек, който толкова нехаеше за благоприличието?

Никой не научи за случилото се. Никой от участниците не посмя да разкаже за тази необичайна среща, и то не от страх, че Сула ще ги накаже, а защото знаеха, че никой в Рим няма да им повярва.

 

 

Щом Цезар се прибра в родния си дом, веднага усети до каква степен майка му е влязла под кожата на диктатора: не друг, а Луций Тукций, личният лекар на Сула, дойде да го прегледа незабавно.

— Ако съдя в какво състояние е самият Сула, това едва ли е добра препоръка — сподели Аврелия пред Луций Декумий. — Но пък може би, ако не беше Луций Тукций, Сула изобщо нямаше да го има.

— Важното е, че е римлянин — заяви Декумий. — Не им вярвам на гърците.

— Гръцките лекари знаят много неща.

— На теория, да. Все гледат да приложат някоя нова идея върху пациента си. Но старите рецепти са най-добрите.

— Е, Луций Декумий, както сам казваш, човекът е римлянин.

В този миг откъм стаята на Цезар се появи и самият лекар. — Двамата веднага замълчаха. Тукций беше дребен на ръст, доста закръгленичък. Навремето беше главен хирург в армията на Сула, пак той беше пратил Сула в Едепс, когато го бе повалила тежката болест.

— Мисля, че знахарката от Нерса е била права — заяви Тукций. — Синът ти наистина е страдал от малария. Голям късметлия, малцина са оцелявали след нея.

— И какво ще правим сега? — попита Декумий.

— Ами хората, които са изгубили много кръв вследствие прорезна рана, имат същите симптоми като Цезар — обясни невъзмутимо лекарят. — В такива случаи, ако не умрат в първите дни, ранените започват да се възстановяват. Но винаги съм смятал, че ако всеки ден ядат овчи черен дроб, това помага. Колкото по-млада е овцата толкова по-бързо се възстановява болният. Препоръчвам на Цезар да изяжда по един агнешки дроб на ден и да изпива по три кокоши яйца, разбити в козе мляко.

— И никакви лекарства! — учуди се Луций Декумий.

— Лекарства няма да помогнат в случая с Цезар. И аз като гръцките лекари от Едепс вярвам в предимството на храната пред лекарствата — подчерта Луций Тукций.

— Видя ли? И тоя бил грък по душа! — изскърца със зъби Декумий, щом лекарят си замина.

— Не се притеснявай — отвърна Аврелия. — Поне осем дни ще следваме рецептата му. Тогава ще видим. Но на мен съветът ми изглежда добър.

— По-добре да тръгвам за пазара — каза дребничкият човечец, който обичаше Цезар повече от собствените си синове. — Ще купя едно агне и ще накарам да го заколят пред очите ми.

Най-големият проблем се оказа не с агнето, а със самия пациент, който просто отказа да яде агнешкия дроб и изпи с такава погнуса яйцата, че веднага ги повърна.

Прислугата веднага се обърна към господарката.

— Трябва ли дробът да бъде суров? — попита готвачът Мург.

Аврелия премигна в недоумение.

— Нямам представа, просто така предположих.

— Тогава да пратим човек при Луций Тукций да попита? — предложи Евтих. — Цезар не е капризен, искам да кажа за него не е толкова важно храната да бъде изключително вкусна. Той е човек с консервативни разбирания, не е капризен. Открай време съм забелязал обаче, че понася храна, която мирише твърде силно. Като например яйца. Колкото до суровия дроб, пфу! Ами той направо вони!

— Най-добре да сготвя дроба и да налея подсладено вино яйцата — замоли се Мург.

— Как смяташ да го сготвиш? — попита Аврелия.

— Ще го нарежа на тънки филийки, ще овалям парченцата в сол и брашно и леко ще го запържа на силен огън.

— Добре, Мург. Аз ще пратя човек до Луций Тукций да попита какво да правим.

Отговорът дойде скоро след това:

„Добавяйте каквото щете в яйцата и, разбира се, че ще сготвите дроба!“

Така пациентът се примири с диетата.

— Цезаре — казваше майка му, — струва ми се, че храната помага.

— Знам, че помага! Защо иначе ще ям тази гадост? — отвърна й кисело болният.

Аврелия се досети, че причината за яда му не е само в агнешкия дроб. Тя седна до кушетката на Цезар и по изражението на лицето й личеше, че няма да си тръгне, докато не получи отговор на въпросите си.

— Добре, кажи сега какво те мъчи?

Цезар прехапа устни и погледна през отворения прозорец.

— Още при първото си начинание претърпях пълен провал — изрече той. — Докато всички са се надпреварвали кой по-голяма смелост да прояви, аз лежах и не взех никакво участие в играта. Истинските герои бяха Бургунд, ти и Рия.

Аврелия успя да скрие усмивката си.

— Може би това е добър урок за теб, Цезаре. Навярно Великият бог, чийто служител ти все още си, си е казал, че трябва да понаучиш неща, които винаги си отказвал да приемеш, а именно, че човек не може да се мери с боговете и че гърците са били прави в отношението си към високомерните. Високомерният човек е най-голям позор за обществото.

— За толкова високомерен ли ме смяташ? — попита Цезар.

— Да, разбира се. Много от твоята гордост няма никакви основания.

— А пък аз не виждам връзката между високомерието ми и случката в Нерса.

— Връзката е, както биха се изразили гърците, хипотетична.

— По-скоро „философска“, струва ми се, че искаш да кажеш.

Аврелия беше образована жена, затова реши да пренебрегне забележката.

— Самият факт, че чувството ти за гордост и сега си остава ненакърнимо, ще продължи да изкушава боговете. Високомерието се изразява в това ти да напътстваш боговете и да се смяташ за нещо повече от другите смъртни. А както ние, римляните, добре знаем, боговете нямат навика да показват грешките на простосмъртните, като им се явят лично. Юпитер никога не говори на хората с човешки глас, а и аз лично съм убедена, че дори когато се яви на хората в сънищата им, той само загатва за своето присъствие. Боговете се намесват в хорските дела по естествени пътища и наказват чрез природата. Ти беше наказан с нещо напълно естествено — разболя се. И аз вярвам, че тежката болест, която си прекарал, отговаря на тежката вина, която носиш заради безграничната си гордост. Затова едва не умря!

— Ти си склонна да намесваш божествените сили в един проблем от чисто физическо естество — не се съгласи Цезар. — А аз мисля, че обяснението на това напълно естествено произшествие се дължи на напълно естествени причини. И понеже никой от нас няма да убеди другия в правотата си, каква полза от това да обсъждаме повече въпроса? По-важното е, че се провалих при първия си опит да бъда сам господар на живота си. Бях просто един безмълвен обект на чуждия героизъм, без да докажа своя.

— О, Цезаре, кога най-после ще се научиш! Той широко се усмихна.

— Предполагам, никога, майко.

— Сула иска да те види?

— Кога?

— Щом оздравееш. Ще пратя човек да го извести.

— Значи утре.

— Не, след идния пазарен ден.

— Утре.

Аврелия въздъхна.

— Така да е, утре.

Цезар изрично настоя да отиде сам, без придружител, затова когато усети, че Луций Декумий го следва от разстояние, доста грубо и категорично го отпрати обратно в Субура.

— Не желая да ме третирате като дете! — заяви му той. — Остави ме сам!

И Луций Декумий не посмя да му възрази.

Разходката беше дълга, но Цезар стигна дома на Сула, без да се умори.

— Виждам, че си облечен в тога — посрещна го Сула, седнал в кабинета си. Кимна към лената и анекса, сложени на близката кушетка. — Пазя ги за теб. Нямаш ли си други?

— Не и втори шлем. Този тук ми е подарък от личния ми благодетел Гай Марий.

— Защо, да не би този на Мерула да не ти става?

— Имам огромна глава — обясни невъзмутимо Цезар. Сула се засмя.

— Вярвам ти!

Беше пратил специален човек при Аврелия да попита знае ли Цезар за втората част от предсказанието на Марта Сирийката. След като тя отрече, Сула си каза, че ще е по-добре и той да си мълчи. Но със сигурност смяташе да обсъди въпроса за Марий. Изобщо отношението му към Цезар коренно се беше променило, и то по две причини. Първата бяха обясненията, които Аврелия му даде защо Цезар с бил направен жрец на Юпитер. Втората представляваше онази драма в едно действие, която се разигра в атрия на дома му. Както пиесата, така и пиршеството след нея, бяха доставили голямо удоволствие на Сула. Дори и месец след това той продължаваме да се чувства освежен. В най-неочаквани мигове си спомняше по някоя реплика или жест от онзи паметен ден, което му вдъхваше повече желание в законодателната работа.

Да, в онзи тържествен миг, когато внушителната делегация бе нахълтала в дома му, Сула се бе почувствал пълнен с необикновена сила и енергия, все едно беше избягал от грозната обвивка на старческото си тяло, която го лишаваше от сладостите на живота. За няколко часа действителността беше отстъпила пред мечтите и той се бе озовал насред своя въображаем и изпълнен с блясък свят. Именно в онзи ден си бе възвърнал и надеждите от миналото, беше придобил увереност, че ще доведе нещата докрай. Сула знаеше, че боговете ще му позволят да стори това, за което копнееше — да потопи грозотата си в онзи свят на веселие, глъч, мързел, лъжи, развлечения, гротески и скандали, от който се беше появил. Щеше да замени тежестите на настоящето с много по-желаните радости на бъдещето.

— Покрай бягството си, Цезаре, ти допусна само около хиляда грешки — подхвърли Сула с дружелюбен тон.

— Няма защо да ми го казваш. Добре го разбрах.

— Ти си твърде привлекателен младеж, за да се изгубиш току-така. Освен това усетът ти към драматичното те издава отдалеч — изброяваше Сула. — Най-напред германецът, след това конят, след това хубавото ти личице, след това вродената ти арогантност, да продължавам ли…

— Не — изгледа го гузно Цезар. — Майка ми вече ми говори за тези неща. А и не само тя.

— Добре. И все пак, обзалагам се, че никой не се е сетил да ти даде съвета, който сега ще получиш от мен. А той е, Цезаре, да приемеш съдбата си. Щом като стърчиш над всички останали, щом като не можеш да се скриеш, не се впускай в авантюри, които изискват да бъдеш невидим. Разбира се, аз навремето си позволих една подобна постъпка, когато се бях преоблякъл, все едно съм роден гал-варварин. Върнах се от скиталчествата си с огромна златна огърлица на врата. Казвах си, че тя ми носи късмет, и исках да продължа да я нося. Но Гай Марий се оказа прав, когато каза, че нося белег, който се забелязва не по начина, по който на мен би ми се искало да бъде. Затова в крайна сметка я свалих. Все пак бях римлянин, не гал, а Фортуна се интересуваше от мен, не от някакво парче злато, колкото и красиво да е то. Затова имай предвид, че където и да отидеш, винаги ще привличаш чуждите погледи. Също като мен. Затова свикни с мисълта да се съобразяваш с това свое качество. Колко доброжелателен съм станал към теб! Рядко се случва да давам съвети.

— И съм ти много благодарен за това — каза Цезар напълно сериозно.

Диктаторът смени темата.

— Искам да знам причината Гай Марий да те назначи за фламин Диалис.

Младежът се замисли, тъй като търсеше най-точните думи. Отговорът му трябваше да бъде убедителен.

— Гай Марий добре ме опозна през дългите месеци, които прекарах с него след втория му удар.

Сула веднага го прекъсна:

— Ти на колко години беше тогава?

— На десет, когато започнах да го посещавам, и почти на дванайсет, когато се разделихме.

— Продължавай.

— На мен ми беше интересно да го слушам. Той ме научи да яздя, да се бия с меч, да хвърлям копие, да плувам. — Цезар горчиво се усмихна. — По онова време изгарях от желание да стана голям военачалник.

— Та значи внимателно си го слушал какво ти разказва.

— Да, така е. И мисля, че още тогава Гай Марий се убеди, че сериозно смятам да го надмина.

— Защо ще мисли подобно нещо?

Младежът отново го погледна гузно.

— Защото аз сам му го казах!

— Добре, а сега за фламинството. Обясни ми как стана.

— По този въпрос не мога да ти дам напълно логичен отговор. Според мене Гай Марий ме посочи за фламин с мисълта да се откажа от военна и политическа кариера — обясни Цезар, който започваше да се чувства неловко. — Като казвам това, съзнавам, че звучи много самонадеяно, но по онова време Гай Марий не беше с всичкия си. Много неща може просто да си е въобразявал.

— Е — каза Сула, без да издава с нищо мислите си, — след като тъй и тъй е мъртъв, никога няма да узнаем истинските му съображения. И все пак, като имам предвид, че той наистина бе изгубил разсъдък, теорията ти ми изглежда правдоподобна. Гай Марий винаги се е страхувал някой да не го засенчи, особено ако този някой е аристократ по потекло. Той самият беше пръв от рода си, направил кариера, чувстваше, че обществото винаги го е третирало несправедливо заради скромното му име. Ето на, вземи например залавянето на цар Югурта, което беше мое дело. Той си присвои всички лаври единствено за себе си! А ставаше дума за мое дело, за моя военен талант! Ако аз не бях пленил Югурта, войната в Африка можеше и да не свърши толкова бързо и толкова успешно за нас. Братовчедът на баща ти, Катул Цезар, се опита да ми отдаде заслуженото по въпроса в своите мемоари, но марианците веднага се заеха да го опровергават.

Дори животът му да зависеше от това, Цезар не би издал какви мисли го вълнуват в този миг. Той си беше представял случая със залавянето на Югурта по съвсем различен начин. Сула е бил подчинен на Марий през онази война! Колкото и добре да се е справил с конкретната задача по залавянето на вражия владетел, славата от този му подвиг трябваше да отиде за Марий! В крайна сметка той беше го пратил да плени Югурта. Марий бе командвал римската войска по време на войната срещу Нумидия. А един пълководец не може всичко сам да върши, за тази цел му помагат легатите. „Започвам да мисля — разсъждаваше Цезар, — че току-що чух първия вариант на една нова версия за близката ни история, версия, която скоро ще се превърне в официална. Марий загуби, Сула спечели. И то по една-единствена причина. Сула е по-млад и надживя Марий.“

— Разбирам — кимна Цезар.

Сула се раздвижи. Стана от стола си и отиде до кушетката, на която стояха дрехите на фламин Диалис. Пое шлема с неговия заострен връх и парчето вълнен плат, забучено на него.

— Доста добре си го подплатил — каза той.

— Много е горещо с него, Луций Корнелий. А аз мразя да се потя.

— Често ли сменяш подплатата? — попита Сула. — Мирише доста приятно. Като си представя каква смрад се носи от един войнишки шлем! Виждал съм коне, които отвръщат глава настрана, ако им поднесат да пият вода от войнишки шлем.

— По лицето на Цезар се изписа известна погнуса, но той вдигна рамене и каза:

— Войната си има своите неприятни страни.

Сула се усмихна.

— Ще бъде интересно да те видя как ще се справиш с тях! Ти си скъпа стока, нали?

— В някои отношения, да — съгласи се Цезар.

— Диктаторът захвърли шлема на кушетката.

— Значи ненавиждаш службата си, а?

— Така е.

— А Гай Марий е бил така уплашен от едно момче, че го е наказал твърде жестоко?

— Така изглежда.

— Доколкото си спомням, в семейството се говореше, че си бил много интелигентен. Можел си да разчиташ всякакви писания. Вярно ли е?

Сула се върна при масата си, порови из книжата и намери един лист, който подаде на Цезар.

— Прочети това на глас.

Младежът веднага разбра защо. Текстът бе написан от нечия невероятно неумела ръка.

— „Ти не ме познаваш Сула, но аз имам нещо да ти кажа и то е, че има един човек от Лукания, който се казва Марк Апоний, който има големи богатства в Рим и аз само искам да знаеш, че Марк Крас е вписал името на този същия Апоний сред проскрибираните, само и само да му купи имотите на търг срещу много ниска цена и наистина успя да го стори срещу две хиляди сестерции — Един Приятел.“ — Цезар наистина изчете цялото писмо на един дъх и погледна към Сула.

Той се отпусна и шумно се разсмя.

— И аз си мислех, че пише нещо подобно! Както и секретарят ми. Благодаря, Цезаре. Но ти нямаше как да си то прочел предварително, нали така?

— Разбира се!

— Много е неприятно, когато човек не може сам да си свърши работата — отсъди Сула. — Това му е най-лошото на диктаторството. Трябва да разчитам и на други хора, иначе задачата се превръща в Херкулесово изпитание. Човекът, за когото се споменава в писмото, се радваше на моето доверие. Е, знаех, че е алчен, но не мислех, че ще отиде толкова далеч.

— Всички в Субура добре знаем кой е Марк Лициний Крас.

— Защо? А, заради изгорелите инсули?

— Да, и с противопожарните бригади, които се появяваха в същия миг, в който Крас е закупил имота на безценица. Той е на път да се превърне в най-едрия собственик в Субура. Както и в най-ненавиждания. Но виж, инсулата на майка ми никога няма да му падне в ръцете! — зарече се Цезар.

— Както няма да му паднат и имотите на проскрибираните римляни — съгласи се Сула. — Той ме опозори. Бях го предупредил! Но той не ме послуша. Затова няма повече да го видят очите ми. Да пукне дано.

На Цезар му се струваше странно да слуша подобни думи: какво го засягаха него отношенията на диктатора с приближените му? Така или иначе Рим друг диктатор нямаше да види! И все пак Цезар слушаше, без да се обажда, с надеждата Сула най-сетне да мине по същество. Идваше му наум, че тези странични въпроси целят да изпитат търпението му… А може би Сула просто си играеше с него.

— Майка ти не знае това, няма как и ти да го знаеш, но аз никому не съм заповядвал да те убие — заяви Сула.

Цезар го погледна с учудване.

— Не си? Рия остана със съвсем друго впечатление след срещата с Луций Корнелий Фагитес! Докато съм бил болен, той измъкнал трите таланта на майка ми под предлог, че ми пощадявал живота. Ти току-що сподели колко е лошо да разчиташ на хора, които са алчни за пари. Е, ако това важи за големите риби, какво остава за дребните?

— Ще запомня това име и майка ти ще си получи парите обратно. Но не в това е въпросът! Бях наредил да те доведат при мен, за да ти задам въпросите, които сега ти задавам.

— И после да ме убиеш.

— Такъв беше първоначалният ми замисъл.

— Но сега не можеш да ме убиеш, щом си дал дума за това.

— Предполагам, че не си променил решението си да не се развеждаш с дъщерята на Цина?

— Не, никога няма да се разведа.

— Това поставя Рим пред доста труден избор. Аз не мога да заповядам екзекуцията ти, ти не искаш да бъдеш жрец, затова не желаеш и да се развеждаш с дъщерята на Цина, защото така ще се спасиш от нежеланата служба… И дори не се опитвай да ми говориш за семейна чест и морални принципи! — Изведнъж по погледа на Сула пролича колко е остарял. Беззъбата му уста се отпусна, устните започнаха да мърдат, все едно Кронос се канеше да изяде поредното си дете. — Майка ти каза ли ти какво се случи в дома ми?

— Не, каза само, че си ме помилвал. Нали я знаеш каква е?

— Аврелия е изключителна. Трябвало е да се роди мъж.

Цезар се усмихна леко подигравателно.

— Това и друг път си го казвал! Мен ако ме питаш, по-добре, че е жена.

— О, и аз така мисля! Да беше мъж, щях сериозно да се разтревожа за лаврите си. — Сула се наведе напред. — И така, скъпи Цезаре, излиза, че и занапред ще буниш духовете в жреческите колегии. Какво да те правим?

— Отърви ме от фламинството, Луций Корнелий. Ти друго, освен да ме убиеш, не можеш да сториш, а това ще означава, че не си удържал на думата си. Не мисля, че си способен на клетвопрестъпничество.

— Кое те кара да мислиш така?

— Това, че съм патриций, също както и ти! Нещо повече, аз съм от рода на Юлиите. Не можеш да престъпиш дума, която си дал на аристократ като мен.

— Така е — облегна се назад диктаторът. — Ние в жреческите колегии решихме, Гай Юлий Цезар, да те освободим от фламинската длъжност, точно както сам си разчитал. Не мога да говоря от името на останалите, но ще ти обясня защо аз искам да се освободиш от жреческата длъжност. Мисля, че Юпитер не желае да бъдеш негов личен слуга. Мисля, че той има други планове за теб. Твърде е възможно цялата тази история около пожара в храма да е знак, че иска да се раздели с теб. Не мога да съм сигурен, но вътрешният глас ми го подсказва. Разбира се, човек не бива да се доверява сляпо на инстинктите си. Гай Марий беше най-голямото изпитание в живота ми. Нещо като гръцката богиня Немезида. По един или друг начин той съумяваше да помрачи и най-прекрасните дни от живота ми. И по съображения, които не желая да обсъждам, той направи всичко възможно да те окове във веригите на жречеството. Ето защо, Цезаре, щом той е искал ти да бъдеш вечно вързан, аз искам ти да бъдеш освободен. Държа да се смея последен. А ти си този последен смях.

Цезар не беше очаквал такъв път към спасението. Понеже Гай Марий го бил вързал, Сула щял да го развърже. Сега младежът наблюдаваше безмълвно Сула и се убеждаваше, че мотивите му са точно тези, за които спомена: Сула държеше да се смее последен. Излизаше, че Гай Марий сам е станал причина за неуспеха си.

— Аз и моите колегии от жреческите колегии сме на мнение, че в ритуалите около твоето встъпване в длъжност е възможно да са направени пропуски. Някои са присъствали на церемонията, но никой не може да се закълне дали не е объркано, или пропуснато нещо. Подобни колебания са оправдани, като се имат предвид кръвопролитията от онова време, затова всички се съгласихме, че трябва да ти позволим да се откажеш от длъжността. За жалост, докато ти си жив, няма да можем да назначим друг фламин Диалис, да не би да се окаже, че сме сбъркали и че нямаме законно основание да те сменяме. — Сула се облегна на масата. — Най-добре е да прибегнем до някоя спасителна клауза. Да живеем без фламин Диалис представлява голямо неудобство, но Юпитер Оптимус Максимус и Рим са едно цяло, а той винаги е желал всичко да върви според закона. Ето защо, докато ти си жив. Гай Юлий Цезар, другите двама фламини ще си поделя твоите задължения към Юпитер.

Време беше и Цезар да изрече нещо.

— Това изглежда правилно и основателно решение.

— И ние така мислим. Това означава обаче, че в мига, в който Великият бог изрази своето съгласие с нашето решение, ти губиш своя достъп до Сената. А за да получиш това съгласие, ще жертваш в името на Юпитер неговото любимо животно, белия бик. Ако жертвоприношението мине добре, преставаш да бъдеш фламин. Ако ли не, тогава ще премислим отново. Церемонията ще се ръководи от върховния понтифекс и Рекс Сакрорум. — В бледите очи на Сула проблеснаха пламъчета. — Но ти сам ще извършиш жертвоприношението. След това ще дадеш тържествен обяд за жреческите колегии в храма на Юпитер Статор на Форума. Жертвоприношението и обядът ще бъдат компенсация пред Великия бог за неудобното положение, в което го поставяш, лишавайки го от личен жрец.

— Ще бъда щастлив да се подчиня на изискванията — обеща Цезар.

— Ако всичко мине добре, ти ставаш свободен човек. Можеш да имаш, която си поискаш жена. Та дори и детето на Цина.

— Това означава ли, че няма да има промяна в гражданското положение на Цинила? — попита спокойно Цезар.

— Разбира се, че няма да има! Та нали ако имаше, ти щеше да си останеш с лената и апекса до края на живота си! Неприятно ми е да ми задаваш подобни въпроси.

— Попитах, Луций Корнелий, защото според лекс Миниция децата, които ще имам от сегашната си жена, няма да получат гражданство. А това не ми се струва правилно. Аз самият не съм проскрибиран, защо моите деца да страдат?

— Да, разбирам какво имаш предвид — съгласи се диктаторът, без да се дразни от откровеността на Цезар. — Тъкмо заради хора в твоето положение ще променя законите си. Лекс Миниция де либерис ще се отнася единствено до децата на проскрибираните, но не и до техните деца. Ако някой в положението на жена ти се ожени или омъжи за римски гражданин, то децата му ще бъдат пълноправни граждани. Трябваше да се сетя за подобни последствия. Това е едно от неудобствата, когато трябва да прокарваш много закони един след друг. Но начинът, по който трябваше да се убедя в пропуска си, ме постави в доста неудобно положение. И всичко това заради теб! И заради глупавия ти вуйчо Кота. Според начина, по който жреците интерпретираха моя закон, излиза, че всички досегашни закони се отнасят и до децата на проскрибираните.

— Радвам се да го чуя — ухили се Цезар. — Така се освободих от оковите, които Гай Марий ми сложи.

— Така е. — Изведнъж Сула си придаде делови вид и мина на съвсем друга тема. — Митилена се е разбунтувала заради данъците към римската хазна. В момента управител на Азия е моят проквестор Лукул, но вече пратих нов човек — претора Терм. Първата му задача ще е да потуши бунта в Митилена. Ти вече сподели, че имаш вкус към военното дело, затова те пращам в Пергам, където ще се присъединиш към щаба на Терм. Очаквам от теб да се изявиш, Цезаре — погледна го Сула. — От твоето поведение като младши военен трибун ще зависи крайното решение по заплетения ти казус. В римската история никой друг не се радва на толкова почит, колкото героят на бойното поле. Иска ми се да възвърна култа към тези хора. Те ще получат привилегии, каквито не се полагат на другите. Ако ти успееш да се изявиш на бойното поле, ще получиш нещо и за себе си. Но ако не се проявиш според очакванията, ще те натикам там, където и Гай Марий не би се сетил да те сложи.

— Така е справедливо — съгласи се Цезар, доволен от назначението си.

— И още нещо — изгледа го Сула с известно злорадство. — Конят ти. Животното, което си яздил като фламин Диалис, въпреки че ти е било изрично забранено.

Цезар усети как се сковава.

— Да?

— Чувам, че си имал намерение да си го откупиш. Няма да го направиш. Моето изрично желание е да яздиш обикновено муле. Мулето винаги ми е вършело работа. Значи ще върши работа и на теб.

Цезар се опита да убие Сула с поглед, но… о, не, нямаше да се улови толкова лесно в капана.

— Да не би да мислиш, Луций Корнелий, че мулето ще карани моето самочувствие? — попита.

— Нямам ни най-малка представа кое ще нарани твоето самочувствие.

— Аз съм най-добрият ездач — похвали се Цезар. — Докато ти, както говорят слуховете, си бил най-лошият ездач. Така че, щом едно муле ти е вършело работа на теб, на мен също ще ми върши работа. Искрено ти благодаря за разбирането, както и за дискретността ти.

— Тогава можеш да си вървиш — отпрати го Сула. — И преди да излезеш, бъди така добър да ми пратиш секретаря.

Тази последна размяна на любезности отне от признателността на Цезар към Сула. Накрая той дори се замисли да не би тъкмо с тази цел Сула да е поставил странното си изискване за мулето. Той не желаеше Цезар да му е благодарен, не искаше синът на Аврелия да се окаже зависим от него. Един Юлий да бъде клиент на един Корнелий? Това би означавало Сула, големият защитник на патрицианското достойнство, сам да се подиграе с него. Подобни мисли убедиха най-накрая Цезар, че Сула заслужава далеч по-голямо уважение, отколкото беше склонен да му отдаде преди час. „Той наистина ми даде свободата! Даде ми да управлявам собствения си живот, да правя каквото искам, или поне каквото мога. Никога няма да харесвам Сула. Но ми се струва, че понякога съм склонен да го обичам.“

След това се сети за коня си Буцефал и се разплака.

— Сула е мъдър човек, Цезаре — кимна Аврелия. — Така или иначе ще трябва да направиш доста нови разходи. Налага се да купиш бял бик, без нито едно петънце или белег по кожата. Такова животно ще струва поне петдесет хиляди сестерции. Обядът, който трябва да дадеш в чест на жреческите колегии, ще струва два пъти повече. А след това трябва да се погрижиш и за багажа си. И да имаш с какво да живееш в една среда, която, страхувам се, ще те подтиква към големи разходи. Спомням си как баща ти разправяше с какво презрение младите офицери се отнасят към колегите си, които не могат да си позволят луксозен живот. Ти не си богат. Досега не ти се е налагало да харчиш доходите, които баща ти успя да осигури за семейството, но сега всичко ще се промени. Да си откупиш коня ще се окаже твърде обременително за кесията ти. А дори няма да можеш да го яздиш. Трябва да се задоволиш с мулето, поне до деня, в който Сула изрично не ти разреши да яхнеш отново кон. А едно добро муле ще струва по-малко от десет хиляди сестерции.

Цезар изгледа майка си, но нищо не каза. И дори да мечтаеше за коне и да тъгуваше по Буцефал, никой не разбра.

 

 

Жертвоприношението бе извършено няколко дни по-късно, когато Цезар вече беше приготвил всичко необходимо за заминаването си на служба при управителя на Римска Азия, Марк Минуций Терм. Въпреки че пиршеството щеше да бъде в храма на Юпитер Статор, самият ритуал по умилостивяването на божеството щеше да се проведе на временния олтар, издигнат в подножието на изгорялото светилище на Капитолия.

Облечен в римска тога (лената и апексът бяха дадени на съхранение у колегията на понтифексите, докато не се възстанови храмът на Юпитер Оптимус Максимус, където им беше мястото), Цезар поведе белия бик от дома си. Можеше да мине само с няколко панделки, вързани за рогата му, но Цезар отново доказа склонността си към разхищения, като облече рогата на животното в злато. Около врата му окачи гирлянди от най-скъпите и екзотични цветя, които можеха да се намерят в Рим, а на главата му гордо стоеше венец от най-прекрасни бели рози. Копитата на бика също бяха обковани със злато, опашката му — увита със златотъкани панделки, от които се подаваха вплетени свежи цветя. Заедно с Цезар по улиците на града вървяха и неговите лични гости — вуйчовците Кота, Гай Маций, Луций Декумий и двамата му синове, както и повечето от братята на кръстовището. Те бяха облечени в тоги. Аврелия не беше там, тъй като полът й забраняваше да присъства на подобни церемонии — Юпитер се смяташе за бог единствено на римските мъже.

Различните жречески колегии се бяха струпали в очакване около олтара заедно с професионалните касапи, които щяха да заколят животното. По традиция жертвените животни се упояваха предварително, но Цезар бе отказал; Юпитер трябваше свободно да изрази своето съгласие или несъгласие. Тази подробност веднага правеше впечатление.

— Ти си луд, моето момче! — прошепна на Цезар Гай Аврелий Кота. — Целият град ще наблюдава смъртта на животното, а ти дори не си го упоил! Ами ако откаже да се подчинява? Няма ли да е твърде късно?

— Няма да откаже — увери го Цезар. — Той съзнава, че съдбата ми зависи от него. Нека всички се уверят с очите си, че се подчинявам изцяло на волята на Великия бог. — Той дори се засмя. — Освен това аз съм сред любимците на съдбата. Тя няма да ме изостави!

Всички се събраха около олтара. Цезар отиде до бронзовия триножник, на който беше окачено менче с вода, и изми ръцете си; същото сториха върховният понтифекс (Метел Пий) и Рекс Сакрорум (Луций Клавдий), както и другите двама висши фламини: фламин Марциалис (Луций Валерий Флак Принцепс Сенатус) и фламин Квириналис (Мамерк, назначен отскоро по желание на Сула). Облечени в чисто бели дрехи, жреците преметнаха краищата на тогите си през рамо и ги увиха около главите си. По техен пример всички присъстващи сториха същото. Върховният понтифекс застана пред олтара.

— О, всемогъщи Юпитер Оптимус Максимус, ако това е името, с което искаш да те наричам. Ако не, ще се обръщам към теб, с което име пожелаеш. Допусни при себе си твоя служител Гай Юлий Цезар, който беше досега твой фламин, но иска да откупи с това жертвоприношение грешката от своето неправилно назначение, като докаже, че вината не е била негова! — Това бяха словата, които Прасчо извика, без да се запъне нито веднъж. Докато слизаше от стъпалото, хвърли изпепеляващ поглед на Сула, който гледаше невъзмутимо церемонията отстрани. За да се освободи от заекването си, Прасчо бе прекарал дните си в безкрайни упражнения, по-изтощителни и от тези в казармите.

Професионалните касапи и техните помощници вече се бяха заели със свалянето на украсата от животното, без да обръщат внимание на Цезар. Златното фолио беше грижливо натъпкано в кожен мях. Цезар пристъпи на свой ред напред и положи ръка върху розовата и влажна муцуна на бика. Тъмночервените очи на жертвата наблюдаваха всеки негов жест. Той обаче не усети нито страх, нито дори напрежение у белия бик до себе си.

Цезар започна да се моли.

— О, всемогъщи Юпитер Оптимус Максимус, ако това е името, с което искаш да те наричам. Ако не, ще се обръщам към теб, с което име пожелаеш. Ти, който си, от който пол пожелаеш, ти, който си духът на Рим, приеми, моля те, това свещено животно, защото е твоето любимо жертвено животно, което ти поднасям, за да те умилостивя заради неправилното си заемане на фламинската длъжност. Моя е молбата да ме освободиш от клетвите и да ми дадеш възможност да ти служа по друг начин. Оставям се на твоята воля, но ти дарявам това прекрасно и величествено животно с ясното съзнание, че ще ми дадеш това, което искам, защото ти поднасям това, което заслужаваш.

Цезар се усмихна на бика, който не сваляше очи от него, все едно започваше да проглежда в бъдещето.

Касапите пристъпиха напред; Цезар и върховният понтифекс се обърнаха на другата страна и всеки от тях взе по една златна чаша от триножника, докато Рекс Сакрорум вдигна с две ръце златна тавичка, поръсена с брашно.

— Искам тишина! — прогърмя гласът на Цезар. Всички се умълчаха и до Капитолия долетя далечният шум от кипящите на Форума всякакви човешки дейности.

Флейтистът взе инструмента си — изваян от пищяла на убит вражи войник — и засвири погребална мелодия, която трябваше да заглуши всички странични шумове.

Рекс Сакрорум поръси главата и муцуната на бика с брашното. Бикът сякаш имаше усещането, че е завалял дъжд: подаде език и започна да лиже прашинките фино брашно по муцуната си.

Един от касапите, тъй нареченият попа, застана пред бика и отпусна ръката с огромния чук.

— Жертвоприносителю, да удрям ли? — обърна се той към Цезар.

— Удряй! — подкани го младежът. Чукът се извиси и се стовари с невероятна прецизност точно между очите на нищо неподозиращия бик. Жертвала подгъна колене и едва не разклати земята с огромната си тежест. Главата му се изпъна напред, след което тялото му се изтегна на дясната страна — добро знамение. Гол до кръста, също както колегата си с чука, другият касапин, така нареченият култарий, хвана с две ръце рогата на бика и вдигна безжизнената глава към небето. По напрегнатите мускули на касапина се познаваше колко тежи главата на жертвата. След което култарият положи главата на земята, така че муцуната да опира о камъните.

— Жертвата е съгласна — каза той на Цезар.

— Тогава да я принесем на бога! — нареди Цезар.

Култарият извади големият, остър като бръснач нож и докато попата вдигаше отново главата на бика, той преряза с едно-единствено рязко движение гърлото му. Личеше си, че е добър, защото кръвта не бликна, а плавно потече. Никой от присъстващите — дори самият касапин — не се изпръска. Цезар подаде чашата си на култария, който ловко я подложи под течащата струя, без дори капка да падне по външната страна. Същото стори и с чашата на Метел Пий след това.

Като внимаваха да не стъпят в червените струи, които започваха да се стичат по паважа, Цезар и върховният понтифекс отидоха до голия каменен олтар. В него Цезар изля кръвта от чашата си и каза:

— О, всемогъщи Юпитер Оптимус Максимус, ако това е името, с което искаш да те наричам. Ако не, ще се обръщам към теб, с което име пожелаеш. Ти, който си, от който пол пожелаеш, ти, който си духът на Рим, приели тази жертва, която е изкупление за моята грешка, вземи и златото от рогата и копитата на жертвеното животно, запази ги за украсата на своя бъдещ храм.

На свой ред Метел Пий изля съдържанието на чашата си в олтара.

— О, всемогъщи Юпитер Оптимус Максимус, ако това е името, с което искаш да те наричам. Ако не, ще се обръщам към теб, с което име пожелаеш. Моля те да приемеш изкупителната жертва на Цезар, който беше твой фламин и си остава твой слуга.

В мига, в който Метел Пий правилно изговори и последната сричка от кратката си молитва, всички присъстващи въздъхнаха с облекчение.

Последен трябваше да поднесе своята жертва Рекс Сакрорум, който изсипа брашното от тавичката върху капките кръв в олтара.

— О, всемогъщи Юпитер Оптимус Максимус, ако това е името, с което искаш да те наричам. Ако не, ще се обръщам към теб, с което име пожелаеш. Свидетелствам, че ти беше поднесена жизнената сила на това прекрасно и величествено жертвено животно, че церемонията бе извършена според предписания ритуал и че нито една грешка не е била допусната. Според това, което открай време сме се договорили с теб, заключавам, че ти си доволен от жертвата и от нейния дарител Гай Юлий Цезар. Нещо повече, Гай Юлий Цезар иска да изгори цялата жертва за твое изключително удоволствие и не желае да запази нито частица от нея за себе си. Нека Рим и всички негови жители бъдат възнаградени с благополучие.

И с това всичко свърши. Без нито една грешка. Докато жреците и авгурите разкриваха загърнатите си лица и поемаха надолу по склона към Форума, помощниците на двамата касапи започнаха да мият площада. С помощта на лостове и въжета вдигнаха огромния труп и го качиха на приготвената клада, след което на свой ред зачетоха молитви и подпалиха дървата. Докато робите плискаха кофи с вода, за да изчистят кървавите локви, над Капитолия се разнесе типичната миризма на изгоряло месо и скъпи аромати, които Цезар бе купил, за да наредят между дървата. Кръвта в олтара щеше да остане до мига, в който бикът се превърне на пепел. След това и нея щяха да измият. А торбата със златните листове вече пътуваше към хазната, където щеше да остане с името на дарителя, изписано отгоре й, заедно с повода и датата на поднесената жертва.

Празненството, което продължи в храма на Юпитер Статор в горния край на Форум Романум, премина също толкова добре, колкото и жертвоприношението Докато Цезар се разхождаше между гостите си, за да ги подканя да хапнат и да размени по някоя шегичка с всеки, погледите на околните, които досега сякаш не го бяха забелязвали, нито за миг не го изпускаха. Със своя произход, обществено положение и способности той изведнъж се бе превърнал в един от бъдещите политически играчи. Поведението, изражението, красотата му, всичко намекваше, че младежът заслужава интерес.

— Има нещо от баща му у него — сподели Метел Пий Пред Катул. Върховният понтифекс беше горд, че е успял да извърши ритуала без грешка от началото до самия край.

— Така и би трябвало — съгласи се Катул и изгледа Цезар с неприязън. — Баща ми беше Цезар. Голям красавец е младежът, не мислиш ли? Но не съм сигурен дали ще успея да се примиря с надменността му. Погледни го само! Та той е по-млад и от Помпей дори! А се държи така, сякаш целият свят му принадлежи.

Но Прасчо беше склонен да оправдае това му поведение.

— А ти как би се държал на негово място? Та той току-що се отърва от това ужасно жречество.

— Може да се каем за деня, в който Сула ни нареди да го освободим — заяви Катул. — Погледни ги двамата със Сула! Лика-прилика.

Прасчо изгледа събеседника си с известно учудване и Катул притеснено прехапа устни. Беше забравил, че не разговаря с Квинт Хортензий — своя зет и шурей. Самият Хортензий отсъстваше, защото когато Сула оповести имената на новите членове на колегиите, неговото липсваше в списъка. И Катул прие този пропуск за лична обида.

Без да го е грижа за чувствата на засегнатия Катул, Сула разпитваше Цезар:

— Ти дори не беше упоил жертвата. Това беше огромен риск.

— Аз съм любимец на съдбата — оправда се Цезар.

— Какво те кара да мислиш така?

Ами помисли само! Освобождават ме от фламинството, преди това оживявам след болест, която почти винаги е смъртоносна, успявам да се спася от отмъщението ти, накрая дори успях да науча мулето да се държи като чистокръвен кон.

— Мулето има ли си име? — ухили се Сула.

— Разбира се. Клепоушко.

— А как се казваше чистокръвният ти кон?

— Буцефал.

Сула се разтресе от смях, но не каза нищо повече. Най-накрая протегна ръка и посочи с жест пируващите.

— Справил си се доста добре за осемнайсетгодишен младеж.

— Следвам съветите ти — каза Цезар. — Щом съм неспособен да се слея с пейзажа, реших, че още първият банкет, който давам, трябва да отговаря на положението ми.

— Много си арогантен! Но няма защо да се притесняваш, Цезаре, обядът наистина си го бива. Стриди, кефали, костури, пъдпъдъци — това меню ти е струвало цяло състояние.

— Със сигурност повече, отколкото мога да си позволя — съгласи се Цезар.

— Значи си прахосник — скара му се Сула. Младежът вдигна рамене.

— Парите са средство, Луций Корнелий. Не ме е грижа имам ли ги или не, ако цялата работа е да си ги броя и да им се радвам вкъщи. Аз вярвам, че парите трябва да се движат. Иначе застояват и заедно с тях — цялата икономика. Отсега нататък, до каквито и пари да се докопам, всичките ще ги използвам за политическата си кариера.

— Това е най-лесният начин да се разориш.

— Все някак ще се справя — рече уверено Цезар.

— Откъде си сигурен?

— Защото съм любимец на съдбата. Късметлия съм.

Сула чак потръпна.

— Аз съм любимец на съдбата! Аз съм късметлия! Но запомни от мен — за всичко се плаща, Фортуна е ревнива и капризна любовница.

— Истинските любовници са точно такива! — засмя се младежът толкова гръмогласно, че всички се умълчаха.

Мнозина щяха да си спомнят този знаменателен смях на Цезар, не защото гледаха на него като на знамение, а защото имаше двете качества, за които му завиждаха: беше млад и красив.

Разбира се, домакинът не можеше да си тръгне преди и последният гост да се е сбогувал, а дотогава трябваше да чака с часове. Използва времето, за да си създаде известна представа за всеки от присъстващите — така беше устроен, мозъкът му винаги подреждаше това, което научаваше. В крайна сметка Цезар реши, че компанията си я бива.

— Не се запознах с човек, с когото да се сближа — призна той на другата сутрин пред приятеля си Гай Маций. — Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с мен, Цирейче? Нали знаеш, все трябва да отбиеш десет похода в армията?

— Не, благодаря. Не желая да се отдалечавам толкова от Рим. Ще чакам назначение, надявам се то да е в Италийска Галия.

Раздялата с близките се оказа трудна задача. Цезар, който изобщо не искаше да се прощава с никого, трябваше да прояви огромно търпение. Най-лошото бе, че мнозина искаха да заминат с него, а той отказваше на всеки, с изключение на Бургунд. Беше си купил специално двама нови роби — хора, които не познаваха майка му. Най-накрая сбогуванията свършиха — с Луций Декумий и синовете му, с останалите от братството, с Гай Маций, с прислугата, с Кардикса и децата й, със сестра му Ю-Ю, с жена му, с майка му. Цезар яхна безславното си муле и потегли към Азия.