Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (28)

От септември 77 г. пр.Хр. до зимата на 72–71 г.пр.Хр.

 

 

Помпей нямаше с кого да сподели новината, която получи от Филип в Мутина. Нямаше с кого да сподели и радостта си от сенатския указ, който му беше донесен на сектилските иди. По това време той още не беше убедил вечния си спътник Варон да го последва в Испания. Макар че упорито му внушаваше колко вълнуващо преживяване ще бъде експедицията срещу Серторий и колко нови неща ще научи и за природата, и за човеците, Варон отклоняваше предложението. Децата му вече бяха пораснали и му беше интересно да си играе с тях, затова не желаеше да се отдалечава за дълго от Рим.

Новият проконсул, който никога през живота си не беше избиран за консул, се смяташе добре подготвен за задачата и имаше предварителен план за нейното изпълнение. Най-напред писа на сената, за да му съобщи, че ще вземе под свое командване три от четирите легиона, които бяха служили при Катул и се бяха разбунтували срещу Мамерк. Освен тях щеше да разчита и на още три легиона от своите ветерани. Все пак Помпей подчерта, че войната, която Метел Пий водеше в Далечна Испания, беше по-скоро отбранителна, а и развоят на събитията в Близка Испания беше от много по-голямо значение за Рим. Ето защо той настояваше сенатът да се обърне към Метел Пий и да го убеди да му предаде един от седемте си легиона под командването на Помпей. Зетят на Помпей Гай Мемий служеше в момента като военен трибун в щаба на Метел Пий, но на следната година щеше да е в пълното си право да се кандидатира за квестор. Помпей искаше да знае дали е възможно Мемий да бъде избран за квестор „ин абсенция“, с други думи, без да се явява лично пред избирателите. Така щеше да успее да се присъедини навреме към щаба на Помпей в Близка Испания?

Писменото съгласие на сената (който се беше превърнал в послушна играчка на хитрия Филип) го застигна, преди да е напуснал Мутина. Това му вдъхна увереност, че и занапред ще получава каквото поиска. Помпей вече се радваше на двегодишен син и дъщеря на няколко месеца, затова предпочете да остави Муция Терция в родовите си владения в Пицен, забранявайки й да стъпва в Рим, преди той да се е прибрал. Помпей очакваше войната да се проточи дълго и не искаше красивата му и потайна съпруга да възбужда апетитите на съгражданите му.

Вече беше събрал хиляда души конница, при това все хора, с които и преди беше воювал, но имаше намерение да набере още желаещи по пътя през Галия. Това беше най-сериозната причина да избере сухоземния път към Испания, вместо да качи войниците си на кораби. Пиценци не се славеха като големи моряци. Самият Помпей изпитваше вроден ужас от морето, а и не се доверяваше на ветровете, нищо че по това време на годината те трябваше да бъдат попътни.

Помпей дълго беше изследвал подробно всяка карта на Испания и Галия, беше разпитвал надълго и нашироко всеки пътуващ търговец, идващ от запад. Така научи за пречките, които го чакаха по Домициевия път. Марк Перперна Вейентон беше прекосил Лигурия няколко месеца по-рано начело на Лепидовите легиони и се беше постарал да стори доста бели на Рим. Вследствие на неговите злодеяния всички по-големи галски племена в областта се бяха вдигнали на бунт: хелвиите, воконтите, салувиите, волките арекомици.

Най-лошата последица от племенните бунтове в Трансалпийска Галия беше времето, което Помпей щеше да загуби, докато си пробие път през враждебните територии и отблъсне набезите на коравите галски бойци. Той не се и съмняваше, че ще се справи с опасността, но държеше на всяка цена да стигне Испания преди началото на зимата; така щеше да е сигурен, че Метел Пий няма да го изпревари и че Серторий все още ще е достатъчно боеспособен, за да оправдае идването на Помпей. С размириците в Галия обаче се появяваше възможност армията на Помпей да се забави с цяла година. Всички алпийски проходи бяха под контрола на галските племена: известните ловци на човешки глави, салувиите, контролираха Крайморските Алпи до самите брегове на морето; воконтите се бяха разположили в долината на река Друенция и държаха прохода под Монс Генава; хелвиите пазеха средното течение на река Родан и подстъпите към долината, а волките арекомици се бяха закрепили по-нататък по пътя за Испания, в подножието на планинския масив Цебена.

Разбира се, Помпей щеше да си спечели слава, ако успееше да смаже бунта на галите, но такава слава не му се струваше достатъчна за пълководец с неговите качества. За него единствен достоен противник си оставаше Квинт Серторий. Затова трябваше да измисли начин как да си спести дългия и бавен път през Галия.

Отговорът дойде, преди Помпей да напусне Мутина през първата половина на септември: щеше да избегне обичайните пътища, като си прокара свой. От северните притоци на Пад най-голям беше реката Дурия Майор, чиито стремителни бързеи се спускаха от най-високите била на Алпите — областта между широката равнина на Западна Италийска Галия и езерата и реките, напояващи така наречената Галия Комата — Дългокоса Галия, свободната от римски контрол земя на галите — езерото Лемана, горните течения на река Родан и пълноводната река Рен, която отделяше земите на галите от тези на германите. Живописната долина, която Дурия Майор бе издълбала из планинските склонове, се знаеше като Долината на саласите, защото така се наричаше галското племе, заселило се от векове по тези места. Няколко десетилетия по-рано в алувиалната почва край реката бе открито злато и римски търсачи веднага се бяха заловили да го събират, но съпротивата на саласите беше толкова решителна, че в крайна сметка златотърсачите се ограничаваха да пресяват само водите на юг от град Епоредия.

Но от горния край на Долината на саласите, така поне се знаеше, тръгвали два планински прохода през Алпите. Единият представлявал шеметна козя пътека, която прехвърляла най-високата част на планината и водела до някакво селище на племето верагри, наречено Октодур — оттам пътят следвал най-горното течение на Родан до вливането му в езерото Лемана; пътеката се намирала на височина от три хиляди метра над морското равнище, затова била проходима само през лятото и ранната есен, а дори и тогава криела твърде много опасности, за да може армията да мине. Вторият проход бил по-достъпен, пътят не се издигал на повече от две хиляди метра над морското равнище и бил достатъчно широк, за да могат по него да минават волски каруци. Единствените му недостатъци били липсата на каменна настилка и това, че никога не е бил в обсега на римската власт; водел до северните извори на река Изара и земите на алоброгите, оттам слизал надолу към бреговете на Родан, някъде по средното течение. След разгрома, който им нанесоха Гай Марий и Катул Цезар при Верцела, оцелелите кимври се бяха изтеглили именно по този път, макар че бяха срещнали неподозирани опасности и мнозина оставиха костите си след схватки с местните алоброги и с амбарите по̀ на запад.

Помпей се срещна с няколко души саласи, които бяха склонни да общуват с римляни, и се отказа от плановете си да използва козята пътека към езерото Лемана; другият път обаче му се стори добра възможност. Трасето било достатъчно широко, за да мине и обозът, независимо от трудностите и рисковете, които очакваха добитъка. Това означаваше, че легионите ще могат да вървят в бойни редици, при това, без да се отделят от конницата. Тази година календарът се разминаваше с годишните времена с почти цял месец, затова ако Помпей тръгнеше в началото на септември, щеше да използва най-горещите дни на лятото за прехвърлянето на планините. По това време на годината дори по планинските била едва ли щеше да завали сняг. В крайна сметка той се отказа от идеята да води със себе си голям обоз — вярваше, че ще се сдобие с нужните провизии и екипировка в Нарбон, в западния край на Римска Галия. Багажът, който щяха да носят войниците му, щеше да бъде натоварен на мулета.

— Ще се движим възможно най-бързо, колкото и недостъпен да е теренът — заповяда Помпей на войниците си, събрали се пред лагера, преди да поемат на запад. — Колкото по-късно научат алоброгите за нашето придвижване, толкова по-големи са шансовете ни да избегнем открития сблъсък с галските племена. Нищо не бива да ни попречи да стигнем навреме Пиренеите — трябва да сме там, преди зимните снегове да са затрупали пътищата за Испания! Галия принадлежи по право на Домиции Ахенобарбите, местните племена не ме интересуват. Нашата крайна цел е Близка Испания и трябва да я стигнем до началото на зимата.

В края на септември армията му вече прекосяваше прохода оттатък Долината на саласите — за голямо учудване на всички местното население почти не се съпротивляваше на римските нашественици. Когато Помпей се спусна към долината на Изара и земите на страховитите алоброги, той ги свари напълно неподготвени — докато осъзнаят галите какво се случва, римските легиони вече ги бяха подминали и така не им позволиха да ги настигнат. Едва край бреговете на Родан се сблъскаха с враждебно настроени племена. Хелвиите, които населяваха десния бряг на реката и подножието на планинския масив Цебена, бяха войнствено настроени. Но за Помпей хелвиите не се оказаха сериозен противник: на няколко пъти с лекота отблъсна атаките им и най-накрая взе неколкостотин момчета за заложници, за да си осигури спокойно преминаване. Онези воконти и салувии, които се оказаха достатъчно смели да слязат в равнината, бяха застигнати от същата съдба, също както и волките арекомици, които живееха оттатък устието на Родан из блатистите земи между Арелат и Немавз. Спокоен, че е загърбил всички опасности, Помпей събра децата — заложници и ги остави на грижите на жителите в Масилия.

В крайна сметка зимата още не беше дошла, когато легионите му прекосиха и Пиренеите и се установиха на лагер край град Емпория, в съседство с цивилизованото племе на индигетите. Помпей можеше да се похвали, че е навлязъл на територията на Испания, нищо че все още се намираше в самата й периферия. Проконсулът, който не само не беше избиран за консул, но и не беше стъпвал в сената, сега седна да опише преживелиците си по пътя от Италийска Галия за Испания, без да подмине героичната си смелост при прекосяването на Алпите по кози пътеки и през непознати земи и при смазването на всякаква съпротива сред галите.

Помпей съжаляваше, че приятелят му Варон не е с него. С или без стил обаче писмата бяха необходими — особено онова до другия проконсул в Испания — Метел Пий, наричан от някои зложелатели Прасчо Младши.

„Пристигнах край Емпория и съм се установил на зимен лагер. Имам намерение да прекарам зимата в подготовка за тежките боеве догодина. Надявам се сенатът вече да ти е заповядал да ми прехвърлиш един от легионите си. Би трябвало зет ми Гай Мемий вече да е избран за квестор; нека бъде мой квестор и лично ми доведе легиона от Далечна Испания.

Очевидно ключът към успеха срещу Квинт Серторий ще бъде в съвместните ни действия. Затова сенатът предпочете да не назначава никого от нас двамата за началник на другия. Двамата държим командването и ще трябва да действаме заедно.

Вече имах случай да говоря с много хора, които познават Испания, затова съм разработил подробна стратегия за действията ни догодина. Серторий няма никакво намерение да прониква в земите на изток от Бетис, защото областта е гъсто населена, при това с подчертано романизирано население. Диваците сред тях са твърде малко — оттам и поддръжниците на Серторий.

На теб се пада, Квинт Цецилий, да наблюдаваш Далечна Испания и да не предприемаш нищо срещу Серторий, да не би да го предизвикаш насила да прекоси Бетис. Аз ще се заема с изтласкването му от бреговата ивица на Близка Испания. От гледна точка на снабдяването кампанията няма да е много скъпа и изтощителна — почвата край морето е плодородна и земята ражда достатъчно жито и фураж за конете. През пролетта ще потегля на юг, ще пресека река Ибер и ще се насоча към Нови Картаген. Предполагам, че до средата на лятото вече ще съм там. Гай Мемий ще застане начело на легиона, който ще ми пратиш, ще мине през градовете Ад Фраксин и Елиокрока, за да ме срещне при Нови Картаген, който все още е под наша власт. Градът може да е откъснат заради вражите войски в района, но все още ни принадлежи. Щом се съберем с Гай Мемий, ще се върнем при Емпория, за да прекараме зимата в лагера ми. По пътя си ще усилим защитата на морските ни пристанища.

На другата година ще изтласкам Серторий от вътрешността на Близка Испания — ще го принудя да отстъпи на юг и на запад — в земите на лузитаните. На третата година, Квинт Цецилий, ще съберем легионите си и с общи сили ще го разгромим на бреговете на река Таг.“

Метел Пий получи писмото от Помпей в средата на януари и се оттегли в кабинета на квартирата си в град Хиспалида: искаше му се да проучи по-внимателно съдържанието. Никак не му беше до смях — това, което Помпей му съобщаваше, беше твърде сериозно. И все пак, горчиво се усмихваше, без да знае, че и Сула е имал случай да получи подобни послания от Помпей — писма, в които поучаваше началника си как да действа в Африка — провинция, която Сула познаваше много по-добре от младока, също както и Метел Пий познаваше много по-добре Испания. Богове, младият касапин беше толкова самоуверен, че дори даваше съвети на колегите си!

Бяха минали три години, откакто Метел Пий бе пристигнал в Далечна Испания начело на осемте си легиона — три години, в които Серторий бе доказал пред целия свят, че е по-добър пълководец и по-умен от него. Никой не изпитваше по-голям респект към Квинт Серторий и верния му легат Луций Хиртулей от самия Квинт Метел Пий. И никой не знаеше по-добре от него колко трудно ще бъде — дори за Помпей — да победи Серторий и Хиртулей. Самият Пий си обясняваше всичко с нежеланието на Рим да му остави достатъчно време да се справи със задачата. Ако се вярваше на Езоп, който бърза, бавно стига, затова Метел Пий вървеше бавно, но славно към победата. Беше загубил цял легион, но вече беше прегрупирал войската си и чакаше сгоден момент, без да предизвиква Серторий. Правеше го съвсем целенасочено. Защото докато чакаше и събираше сведения за действията на Серторий, имаше време да обмисли положението. Не смяташе, че е невъзможно противникът да бъде победен; по-скоро се убеждаваше, че за победата няма да са достатъчни традиционните военни средства. Метел Пий беше заложил до голяма степен на шпионската си мрежа, чието построяване му беше отнело много време, търпение и старание — шпионите не само му съобщаваха за всяко действие на Серторий, но и не позволяваха на самия Серторий да отгатне неговите ходове.

Сега Помпей се беше появил на испанската сцена, упълномощен от сената (по-точно от Филип), радваше се на същите пълномощия като него, освен това смяташе, че способностите му на пълководец са по-големи от тези на Серторий, Хиртулей и Метел Пий, взети заедно. Е, времето щеше да го научи на много неща, не беше сега моментът Метел Пий да го вразумява — самонадеяният Помпей просто не би го послушал. Необходимо беше да мине време и младежът да претърпи няколко поражения. Без съмнение младият пълководец се отличаваше с голяма смелост, но Прасчо отдавна познаваше Серторий — по-точно от осемнадесетата си година — и знаеше, че и на него не му липсва смелост. По-важно обаче беше, че Серторий бе наследил гения на Гай Марий; той разбираше военното изкуство, както малцина в римската история го бяха разбирали. Но с времето Метел беше напипал слабите му места и беше почти убеден, че те се дължат на Серториевото самомнение. Да можеше по някакъв начин Серторий да бъде засегнат, той щеше да стане уязвим.

Но Серторий нямаше да се изплаши от това, че някой си Гней Помпей Велики е решил да воюва с него.

На вратата се почука и в стаята влезе синът на Метел Пий — баща му държеше на военния устав и не позволяваше дори на собствения си син да наруши реда в щаба. Известен на всички като Метел Сципион (нищо че на четири очи баща му го наричаше просто Квинт) младежът носеше доста внушителното име Квинт Цецилий Метел Пий Корнелиян Сципион Назика. Беше на деветнадесет години, но вече имаше една година служба като контубернал, доволен, че служи под командването на баща си, така както и Метел Пий бе служил при дядо му Метел Нумидик. Всъщност Квинт не му беше син — Метел беше осиновил най-големия син на балдъзата си Лициния, омъжена за Сципион Назика. Как така голямата Лициния се оказа плодовита и роди куп деца, а по-малката й сестра не можа нито веднъж да забременее, Прасчо не можеше да си обясни. Случваха се подобни неща и тогава човек или се развеждаше с жена си, или ако много я обичаше (както Пий обичаше своята Лициния), си осиновяваше чуждо дете.

Прасчо беше доволен от осиновения си наследник, нищо че му се искаше синът му да е малко по-интелигентен и не чак толкова самонадеян и арогантен. Но второто можеше да се очаква — родният му баща Сципион Назика също беше доста арогантен. Метел Сципион беше висок, добре сложен и излъчваше студено високомерие, което му придаваше повече красота. Очите му бяха сивкавосини, косите му — доста светли, затова нямаше как да мине за роден син на осиновителя си. На десетгодишна възраст Метел беше сгоден за дъщерята на Мамерк от първата му жена, Клавдия Пулхра, и макар двамата младежи да се заяждаха от малки, Метел Сципион беше силно привързан към Емилия Лепида, както и тя към него.

— Получих писмо от Гней Помпей от Емпория — каза Метел Пий на сина си.

— Това е истинско унижение, татко — изсумтя презрително Метел Сципион.

— В известен смисъл — да, сине. И все пак съдържанието на писмото успя да ме ободри. Нашето чудо на чудесата очевидно смята Серторий за неспособен и неопитен пълководец.

— Аха, разбирам. Помпей си мисли, че за една година ще се справи със Серторий, така ли?

— Не, сине, не! В рамките на три години — отвърна спокойно Прасчо.

 

 

 

Серторий беше презимувал в новата си столица Оска заедно с най-способния си легат Луций Хиртулей и другия си обигран помощник Гай Херений. Към тримата се беше присъединил и отскоро дошлият Марк Перперна Вейентон.

Когато Перперна се появи на сцената, нещата около него не се развиваха никак добре — Перперна беше решил, че двайсетте хиляди души пехота и хиляда и петстотинте конници му принадлежат и трябва на всяка цена да останат под негово командване.

— Не мога да го позволя — му беше заявил Серторий.

Перперна много се беше възмутил:

— Това са мои войници, Квинт Серторий! Мое право е да кажа какво да се случи с тях и как ще бъдат използвани! А аз казвам, че трябва да останат под мое командване!

— Защо се мъчиш да подражаваш на Цепион Консул преди битката при Араузио? — попита го другият. — Дори не си го и помисляй, Вейентоне! В Испания има само един главнокомандващ и само един консул — и това съм аз!

Перперна продължи да настоява, че Серторий няма право да му отказва положение равно на неговото и да му отнема армията.

Но Серторий беше поставил въпроса пред новоназначения си сенат:

— Марк Перперна Вейентон иска да води война срещу римското присъствие в Испания със своя армия, като за целта получи пълномощия и ранг, равни на моите. Не желае да получава заповеди от мен и да съдейства на моята стратегия. Искам от вас, назначени отци, да напомните на този човек, че ако не ми се подчини, ще се наложи да напусне Испания.

Хората на Серторий с удоволствие напомниха на Перперна къде му е мястото, но той отново не се призна за победен. Убеден, че правото и обичаите са на негова страна, той се обърна лично към легионите си. Собствените му войници обаче му заявиха, че правдата е на страната на Серторий — всички били готови да служат на Квинт Серторий, а не на него.

И така Перперна най-после беше отстъпил. На всички (включително и на самия Серторий) им се струваше, че чувствата му са искрени и не таи злоба към никого. Но зад своето спокойно и добродушно изражение той криеше мрачни мисли и никога нямаше позволи огънят на претърпяната обида да изгасне. Колкото и да премисляше нещата, според римските обичаи неговото положение не беше с нищо по-различно от това на Квинт Серторий — и двамата бяха достигнали преторския пост, и двамата бяха лишени от правото да бъдат консули.

Без да знае, че Перперна се чувства засегнат, Серторий използва зимата — същата онази, която Помпей прекара в Емпория, — за да подготви плановете си за идващата година.

— Изобщо не познавам Помпей — говореше леко небрежно испанският главнокомандващ, — но от това, което знам за кариерата му, не мисля, че ще ни е трудно да се справим с него. Ако Карбон беше достатъчно способен и решен да победи Сула, щях да остана при него в Италия. Той имаше и хора с качества край себе си — Каринат, Цензорин, Брут Дамазип. Обаче в деня, в който сам предпочете да избяга — точно по времето, когато щяхме да разберем какво представлява Помпей, — армията и офицерството вече бяха напълно деморализирани. Ясно е, че досега момчето не е срещнало сериозен пълководец, нито пък е воювало срещу боеспособна армия от смели войници.

— Сега ще му се види различно! — ухили се Хиртулей.

— Точно така. Как го наричаха? Малкия касапин? Е, аз нямам намерение да го лаская с подобен прякор — за мен той ще си остане само Малкия. Още е твърде самонадеян и нехаен, за да твърди, че е пораснал, освен това не зачита римските институции. Ако не беше така, нямаше сега да се кичи с проконсулски чин, равен на този на Бабата в Далечна Испания. Успял е да измами сената да му връчи командване, каквото по закон изобщо не му се полага. И да не ми разправя, че Сула го бил разрешил изрично: Сула не е човекът, който има правото да променя законите. Затова е крайно време да поставя Малкия на мястото му.

— Имаш ли представа какви са намеренията му? — попита Херений.

— О, най-логично би било — засмя се Серторий, — да се опита да овладее източното крайбрежие и да ни изтика навътре в сушата.

— Ами Бабата? — обади се на свой ред Перперна, на когото местното прозвище на Метел Пий особено допадаше.

— Е, той досега не се показа на особена висота. Освен ако идването на Помпей не му е вдъхнало повече кураж, предполагам, няма да ни е трудно да го задържим в провинцията му. Ще струпам силите на лузитаните по западните граници на владенията му. Така ще го принудя да се отдалечи от бреговете на Бетис и да заеме позиция край Анас — нови сто и петдесет километра от крайбрежието. Така и да иска, няма да може да помогне на Помпей. А и не мисля, че ще се опита. Бабата е предпазлив човек, не поема излишни рискове. И защо ще си прави труда да помага на някакъв си младок, който е успял с машинации да си издейства висок чин от сената? Бабата е традиционалист, Перперна. Ще изпълни дълга си към Рим, независимо кой е бил назначен за негов сътрудник, но няма да си мръдне пръста да го спасява, ако онзи сам се напъха в устата на лъва. При условие, че лузитаните заплашват да нахлуят отново на юг от Анас, неговият дълг повелява да ги възпре.

С това темата се изчерпа и четиримата се разделиха. Серторий отиде да нахрани бялата си сърна. Заради необичайния си цвят животното се беше превърнало в изключителен символ в очите на местните поддръжници на Серторий — за тях сърната беше ясен знак за магическите способности на водача им. С годините той не беше изгубил способността да общува с дивите животни и при второто си стъпване на испанска земя добре си спомняше как с едно щракване на пръстите може да привика всеки горски звяр… и как това въздейства върху душите на местните жители. Бялата сърничка, очевидно останала без майка, се беше появила две години по-рано, някъде от планините в Централна Испания. Серторий я беше заварил самотна и беззащитна и без да се замисли, беше коленичил, за да я прегърне. Но испанците бяха видели в този му жест някакъв тайнствен знак и оттогава нататък започнаха да гледат на предводителя си с други очи. За тях бялата сърна беше превъплъщение на великата богиня Диана, която даваше израз на своята закрила и поставяше Серторий по-високо от всички смъртни люде. А той пръв се беше сетил кой се крие зад образа на сърната! Пръв беше коленичил пред вълшебното животно, за да изрази своята почит към богинята.

Оттогава бялата сърна беше неразделен спътник на Серторий и го следваше навсякъде като куче, докато на друг човек не позволяваше дори да я доближи. Съществуваше още един знак, че боговете имат пръст в тази история — с годините сърната не беше пораснала, беше си останало все същото крехко животинче с рубиненочервени очички, които не се откъсваха от Серторий и просеха целувки и милувки. Всяка нощ тя спеше на една овча кожа в краката на покровителя си. По време на сражение той я връзваше на безопасно място, защото иначе сърната щеше да го последва в разгара на схватката, а Серторий не можеше да позволи на врага да убие животното му — това щеше да означава, че богинята го е изоставила.

В интерес на истината, с времето самият той свикна с мисълта, че бялата сърна символизира божията закрила и с всеки ден вярата му укрепваше. Разбира се, сърната се казваше Диана, а той самият наричаше себе си Татко всеки път, когато разговаряше с животинчето.

— Татко е тук, Диана! — извика той, щом гостите си отидоха.

Диана веднага се показа, готова за милувки. Серторий клекна и обхвана с две ръце треперещото й телце, допря устни до гладката кожа на челото й и с едната си ръка задърпа гальовно ухото й. Винаги гонеше животното от къщи, когато разговаряше с легатите си, и сърната униваше, убедена, че е сторила нещо лошо, за да бъде така жестоко наказана от Татко. Изпитваше такова остро чувство на вина, че при всяка нова среща Серторий трябваше да я гали и прегръща по-дълго от обикновено, да й говори мили думи и да я утешава. Иначе тя щеше да се самонакаже, като не докосне храната си. Може би беше естествено при тези обстоятелства, че Серторий отделяше много повече време на Диана, отколкото на старата си съпруга — германката, и сина, който имаше от нея… В крайна сметка у двамата нямаше нищо божествено. Единствено майка си Серторий продължаваше да обича повече от Диана. За съжаление седем години не я беше виждал.

След като остави бялата сърна да рови из сеното (през зимата Оска се губеше под снегове и ледове, животните нямаше къде да пасат), Серторий седна на един голям камък пред задния вход на дома си и се замисли за Помпей. Искаше му се да знае как разсъждава едно дете. Дали в Рим наистина смятаха младежа от Пицен способен да победи него, Серторий? Най-накрая след дълги размисли той си каза, че всичко е плод на Филиповите машинации — старият хитрец бе успял да заблуди и сената, и целия народ. Разбира се, Серторий се осведомяваше какво става в Рим — все още имаше доста приятели, все хора с положение в обществото. Зад дебелата завеса на суланския терор мнозина недоволстваха от режима; понеже се страхуваха да предприемат друго, те бяха поели грижата да държат опозиционера Серторий осведомен за всичко по-важно, което се случваше в Рим. Откакто Помпей бе назначен за началник на армия, тонът на писмата стана доста по-настоятелен — не бяха малко онези, според които евентуална победа на Квинт Серторий над Помпей би му позволила на свой ред да бъде посрещнат от сената като римски диктатор.

Но той имаше и нещо друго наум, затова прати тайно да извикат обратно Луций Хиртулей.

— Трябва да сме абсолютно сигурни, че Бабата няма да мръдне от Далечна Испания — каза Серторий на помощника си. — Нищо чудно лузитаните да не са достатъчни да го сплашат. Искам ти и брат ти да поемете испанските легиони през пролетта и да се настаните край Ламиний. Така, ако Бабата реши да спасява Малкия, ще го разубедиш. Дали ще тръгне да пробива през долините на Анас или на Бетис, все ще си на пътя му.

Испанската армия включваше четиридесет хиляди бойци — лузитани и келтибери, които Серторий и Хиртулей с големи усилия бяха успели да превърнат в боеспособни легионери по римски образец. Серторий разчиташе и на други местни войници, само че тях не ги беше учил на нищо — те и досега продължаваха да воюват, като разчитаха на засади и внезапни набези. Но те нямаше да стигнат: Серторий знаеше добре, че ако иска да се наложи над римските сили в Испания, трябва да разчита на редовна армия по римски образец. Много войници — римляни и италийци — бяха избягали при него след разгрома на Карбон, но броят им беше недостатъчен. Затова Серторий беше създал собствена испанска армия.

— Можеш ли да се справиш без нас срещу Помпей? — попита Хиртулей.

— Щом хората на Перперна са с мене, ще се справя.

— Тогава не се бой за Бабата. Двамата с брат ми ще го убедим да кротува в Далечна Испания.

 

 

— А сега помни — заръча Метел Пий на Гай Мемий, преди скъпоценният зет на Помпей да поеме към Нови Картаген, — войските ти са по-ценни от теб самия. Ако нещата тръгнат на зле, тоест ако Помпей не се справи толкова добре, колкото смята, веднага да прибереш легиона на сигурно място, където би могъл да се окопае и сам срещу врага. Ти си човек, на когото може да се разчита, Мемий, съжалявам, че си заминаваш. Но никога не забравяй, че са ти поверени войници.

Красивият квестор на Помпей, който беше и съпруг на сестра му, изведе тържествено легиона си от града и пое в източна посока — из просторните полета на най-плодородната страна на света — по-богата от Кампания, по-богата от Египет и от Римска Азия. Тук и лятото не беше много горещо, и зимата — много студена, всяка пролет топящият се сняг по планините пълнеше многото реки и потоци, които напояваха плодородните алувиални почви. Далечна Испания беше една огромна житница, зелена през пролетта и началото на лятото, златна — в разгара на жътвата. Добитъкът се угояваше както никъде другаде, а водоемите гъмжаха от риба.

Заедно с Гай Мемий пътуваха двама души, които не бяха нито римляни, нито испанци, макар че бяха почти на една възраст, а носеха и едни и същи имена, Кинаху Хадашт Библос, те бяха чичо и племенник. По произход бяха финикийци, по рождение — жители на морското пристанище Гадес, основано близо хиляда години по-рано от финикийски колонисти. Градът и до ден-днешен пазеше своя финикийски (пунически, биха рекли римляните) характер, като местните обичаи следваха старите традиции. Под картагенска власт Гадес се беше развивал нормално, ако не за друго, то, защото и картагенците принадлежаха към пуническата общност. После бяха дошли римляните, с които гадесчани нямаха големи неприятности: пристанището все така процъфтяваше, а с времето местните жители се бяха убедили, че бъдещето им зависи от бъдещето на Рим. По-добре да ги владеят цивилизовани люде, отколкото някое от варварските племена, населяващи Централна и Източна Испания. Най-голямата тревога на Гадес бе да не би римляните да решат, че Испания не си струва разходите, и да изтеглят войските си от двете размирни провинции. Именно по тази причина двамата Кинаху Хадашт Библос се бяха прикачили към легиона на Гай Мемий с добрите намерения да му помагат. Мемий им беше възложил да отговарят за снабдяването, използваше ги също за преводачи и информатори. Понеже му беше трудно да изговаря правилно пуническите им имена, а и понеже те самите говореха латински с акцент (иначе забележително правилно), Помпеевият квестор ги беше кръстил Балб — думата, която римляните използваха за хора с говорен дефект. Мемий сам не можеше да си обясни защо двамата гадесчани толкова се гордеят с латинските си прякори.

— Гней Помпей ми е заръчал да мина през Ад Фраксин и Елиокрока — говореше Мемий с по-стария Балб. — Това ли е наистина най-удобният път?

— Мисля, че да, Гай Мемий — отговори му Балб, за когото отдалеч се познаваше, че не е римлянин: големият му гърбав нос и високите скули издаваха семитския произход, също както и големите му черни очи. — Така ще следваме бреговете на Бетис почти до самите извори на реката, след това ще прехвърлим планините Ороспеда — там, където са най-ниски. Планината играе ролята на вододел, но ако тръгнем по пътя от Ад Фраксин към Басти, ще попаднем на удобен път, който прехвърля билото и води право в Елиокрока от другата страна на планината. Оттам доста бързо ще успеем да се спуснем към полето Спартарий — така римляните наричат равнините около Нови Картаген, където дивеят контестаните. Какъвто и друг път да изберем, няма да е по-бърз и по-удобен.

— Смяташ ли, че ще срещнем голяма съпротива?

— Не и преди да прехвърлим Ороспеда. Оттатък планината, кой знае?

— Контестаните с нас ли са или против нас?

Балб вдигна рамене в някакъв чужд, почти неразбираем жест.

— Кой може да е сигурен накъде тегне едно испанско племе? Контестаните от векове живеят близо до цивилизацията, а това не е без значение. Но, от друга страна, самият Серторий също принадлежи на цивилизацията, а испанците го обожават.

— Е, ще видим — заключи Мемий, без да се тревожи за бъдещето: най-напред трябваше да стигнат Елиокрока.

Преди Гай Марий да отвори мините в планинските склонове между Бетис и Анас (оттогава планините се наричаха Мариански), Ороспеда криеше най-богатите находища на сребро и олово, които Рим владееше. Вследствие на дългата миньорска дейност горската покривка беше оредяла, което правеше пътя по-лек и безопасен. Разстоянието, което Мемий трябваше да измине, беше четиристотин и петдесет километра — с триста по-малко от това, което Помпей трябваше на свой ред да извърви, но квесторът започна похода си по-рано от своя шурей, още в средата на март, заради пресечения терен. Без да бърза, още в края на април той вече се беше озовал пред малкото градче Елиокрока по североизточните склонове на Ороспеда, край някакъв южен приток на река Тадер: в краката му се разстилаше полето Спартарий.

Мемий беше прекарал достатъчно време в Испания, за да знае, че на местните не бива да се вярва, затова построи войската си в боен ред и продължи направо към Нови Картаген. Както скоро се увери, предохранителната мярка беше оправдана: само след няколко километра на добре поддържания път за мините го чакаха контестаните. Мемий обеща млад бик на Юпитер Оптимус Максимус, ако му позволи да се измъкне невредим от засадата. Единственото безопасно място в цялата област беше самият Нови Картаген: Гай Мемий нямаше намерение да спира никъде, преди да се е озовал на спасителния остров, където се издигаше градът.

Имаше още четиридесет километра до морския бряг, но той вече беше изпратил двестате души галски конници да пазят подстъпите на моста, който свързваше острова със сушата — това беше единствената точка, където контестаните наистина можеха да го притиснат. Още призори легионът напусна Елиокрока и бързо се отправи към морето. След първата нежелана среща с местните жители римляните бяха продължили някак странично, като раци: всяка кохорта се бранеше от плътна колона, обърната към врага, която закриваше с щитовете си тила на другарите си. Контестаните бяха все пешаци и не можеха да пробият стегнатите редици на римляните. Когато Мемий стигна моста, с облекчение установи, че никой не го заплашва, и бързо се прехвърли от другата страна.

Балб Старши беше пратен обратно в Гадес на борда на търговски кораб, натоварен догоре с миризливия рибешки продукт, наречен гарум. Вонящата рибешка паста се смяташе за незаменима подправка във всяка средиземноморска кухня. Писмото, което той носеше на Метел Пий, беше кратко, но съдържателно. Мемий обясняваше тежкото положение, в което се намираше, молеше за помощ и предупреждаваше, че легионът му няма да издържи до зимата, ако не бъде доставяна храна за войниците. Балб Младши получи доста по-опасна задача — да се промъкне през земите на размирните племена и да се добере до самия Помпей.

 

 

Помпей напусна района на Емпория в началото на април. Местните му съветници го бяха предупредили, че към края на април нивото на река Ибер ще бъде достатъчно ниско, за да може войската да намери добър брод.

Помпей отдавна беше разрешил проблема с легатите, назначавайки само пиценци или италийци; най-висш чин след него имаха Луций Афраний и Марк Петрей — все стари кучета от Пицен, служили в легионите на Помпей или на баща му. Към тях се причисляваха другарят на Цезар от Митилена Авъл Габиний, също от пиценски произход, Гай Корнелий — човек, който нямаше нищо общо с патрициите Корнелий, и Децим Лелий, който пък нямаше общо с онази богаташка фамилия, издигнала се по време на Сципион Африкански Старши. Всички офицери в армията на Помпей или бяха доказали воинските си способности, или ги очакваше бляскаво бъдеще в кариерата, в същото време нито един от тях не се радваше на високо обществено положение, с изключение може би на Авъл Габиний (чиито баща и чичо бяха в сената), затова и никой не можеше да разчита на издигане в политиката без щедрата подкрепа на патрона си Помпей.

Нещата се развиваха доста добре. Помпей напредваше бързо по крайбрежния път, шестте му легиона заедно с конницата се озоваха при Дертоза на северния бряг на Ибер, без да срещнат съпротива. Докато се опитваше да преброди реката, около два легиона войници, предвождани от Херений, се опитаха да го нападнат, но той с лекота ги отблъсна. Младият пълководец придоби самочувствие и той продължи на юг, изпълнен с оптимизъм. Скоро Херений отново се появи, този път подкрепен от два от легионите на Перперна, но когато авангардът му даде първите убити, той побърза да се оттегли.

Помпеевите съгледвачи вършеха чудесна работа. Докато той се отдалечаваше от бреговете на Ибер, те му донасяха вести, че Херений и Перперна се били спотаили в големия град Валенция — на повече от сто километра на юг. Градът се намираше на брега на река Турис, околните земи бяха много плодородни и гъсто населени. Помпей побърза да прогони по-бързо врага от стратегическата му позиция. Когато се озова под стените на Сагунт — близо до устието на малка рекичка, напояваща бедната област, верните съгледвачи го уведомиха, че самият Серторий бил далеч и не би могъл да помогне на Херений и Перперна, ако бъдат обсадени във Валенция. Серторий очевидно се опасявал, че Метел Пий може да нахлуе в Северна Испания, затова бил разположил армията си по горното течение на река Салон, при град Сегонция, откъдето най-лесно би могъл да препречи пътя на Прасчо, ако реши да прехвърли относително ниските планини между Таг и Ибер. „Добре замислено, Серторий — разсъждаваше самодоволно Помпей, — но не трябваше да оставяш толкова далеч Херений и Перперна!“

Беше средата на май и Помпей започваше да усеща колко жестоко е за войската изпепеляващото испанско слънце. Започваше да разбира и колко много вода е нужна на войниците му, и колко бързо свършват хранителните запаси. До жътва оставаха няколко месеца, а градовете, които римските легиони бяха подминали, бяха запазили твърде малко зърно в хамбарите си, за да нахранят армията. На картите испанското крайбрежие изглеждаше богато и плодородно, но в действителност се оказваше доста по-бедно от родната Италия; Помпей винаги беше смятал родните си земи по адриатическото крайбрежие за бедни и безлюдни, но те се оказваха истински рай в сравнение с бреговете на Източна Испания.

Сагунт искаше да докаже лоялността си към Рим, но нямаше с какво — хамбарите бяха празни. Пирати били разграбили крайградските силози, жителите на града имали дневни дажби, с които трябвало да оцелеят до новата реколта. Оставаха само Валенция и околните поля: Помпей нямаше време — строи легионите си и продължи похода на юг.

Високите планини, които се виждаха на хоризонта, говореха, че целият полуостров е насечен от била и долини, които нямаше да позволят на Серторий, окопал се от началото на май край Сегонция, да се притече на помощ на Валенция по-рано от края на юни. Помпей също не вярваше, че който и да е пълководец на земята може да осъществи по-бърз преход от него самия, затова им се доверяваше; малко го занимаваше мисълта дали те самите не са се подлъгали, или дали не работят за Серторий. Така или иначе, само ден, след като беше напуснал околностите на Сагунт, Помпей научи, че противникът не само се намира между него и Валенция, но точно в този миг е обсадил лоялния на Рим град Лаврон!

Това, което Помпей не беше взел под внимание, бе, че Серторий живее на полуострова от дълги години — че е имал случай да научи всяка котловина, всеки дол, всяка пътека от средиземноморските брегове чак до западните предели на Испания; че може да си позволи светкавични преходи, защото не му е нужен обоз — всяко село, всяка колиба с готовност ще го снабди с продоволствия. Сред келтиберите и лузитаните не се намираха хора, които да се радват на римското присъствие в Испания — за тях отдавна беше ясно, че римляните са дошли само за да разграбят богатите залежи на страната. Затова на Серторий се гледаше като на дар, спуснат на всички местни жители от боговете. Кой друг познаваше по-добре римляните от него — родения римлянин?

Когато съгледвачите съобщиха на Помпей, че Серторий разполагал само с два легиона, при това с непълен състав, пиценецът се възмути. Каква наглост! Каква дързост! Да обсадиш с такива жалки сили добре укрепен римски град, при това при приближаването на шест легиона римски войници и многобройна конница! Помпей беше поразен от грешката на врага си! Даде заповед за бърз ход и се спусна като хищна птица към Лаврон — фортуна му поднасяше Серторий като дар за добре дошъл.

Един-единствен поглед от близките височини го убеди, че съгледвачите не са го излъгали — Серторий наистина се опитваше да превземе Лаврон, при това с видимо ограничени сили. Само на километър — километър и половина на изток от крепостните стени на Лаврон беше морският бряг; на запад пък се издигаше хълм с полегати склонове. От височината на наблюдателницата си Помпей си даде сметка, че хълмът на запад е идеалното място за начало на операцията. А Серторий дори не му беше обърнал внимание! Без повече да се бави, той поведе войската си в западна посока, решен да заеме хълма, преди врагът да се е усетил и да го изпревари. Яхнал едрия си бял „държавен“ жребец, двадесет и девет годишният пълководец лично застана начело на пехотата и конницата. Легионите му се запътиха към хълма по път, който да позволи на жителите на Лаврон да видят, че иде помощ.

Помпей непрекъснато наблюдаваше върха на хълма, но докато успее да го стигне, плоското му било вече беше почерняло от копия и шлемове; въздухът изведнъж се изпълни с тропане на войнишки ботуши, с ругатни и презрителни подвиквания: Серторий и войниците му се подиграваха на Помпей, задето си е помислил, че може да отнеме такава добра позиция от Квинт Серторий!

— Да не си мислеше, че няма да се сетя накъде ще тръгнеш, Малкия? — извика Серторий от върха на хълма. — Много си бавен. Имаш се за умник като Сципион Африкански и за смелчага като Хораций Коклес, а, Малкия? Е, нека Квинт Серторий ти каже, че си просто един аматьор! Ти дори не знаеш какво е истинска война! Гледай на какво ще те научат професионалистите!

Помпей не беше чак такъв глупак, че да подеме атака срещу непристъпните позиции на врага, затова нямаше друг избор, освен да отстъпи. Гледаше право пред себе си и с яд усещаше, че се е изчервил за срам и позор пред цялата си армия. Обърна коня си на другата страна и си проправи път през редиците на пехотата. Пришпори коня си обратно към наблюдателния си пост. Слънцето беше минало зенита си, но денят щеше да е дълъг и Помпей можеше да опита някаква маневра преди падането на нощта. Гордостта му повеляваше да опита.

С натежало сърце и усилие на волята Помпей си наложи да се успокои. Отново огледа района. В краката му беше разположена армията му — войниците си бяха дали почивка и жадно гълтаха останалата вода от меховете. Докато сваляха шлемовете си, шумно разговаряха, облегнали се на копията и щитовете си. Говореха си за младия си пълководец и за преживяното унижение и дали това нямало да бъде първата загубена война от Помпей. Повечето навярно съжаляваха, че не са си написали завещанието.

Помпей дори не пожела да повика при себе си Афраний и Петрей — срамуваше се от толкова млади офицери като тях, да не говорим за Авъл Габиний. Но най-накрая се примири и даде знак Афраний и Петрей да се качат при него; щом двамата се изравниха с държавния му кон, той посочи с пръчка някаква точка в далечината. Легатите не смееха да продумат и чакаха Помпей да им даде заповед.

— Виждате ли къде е Серторий? — попита той. — Опитва се да подкопае стените на града. Лагерът му е ей — там. Доколкото виждам, пак е слязъл от хълма, очевидно той не му трябва — за него по-важно е да превземе града. Но няма втори път да се хвана на уловката му! — процеди през зъби Помпей. — Разстоянието между нас и него е километър и половина, неговите войски са се разтегнали на фронт от седем-осемстотин метра — това означава, че строят му е силно разреден. Ако иска изобщо да отблъсне удара ни, ще трябва да групира войските си по-плътно. Изглежда, не се плаши от мисълта да се срещне с нас, иначе нямаше да е тук. В случай на неуспех може да се изтегли на запад или на изток, или дори в двете посоки едновременно. Предполагам, че ще разпръсне войските си в двете посоки, аз поне така бих сторил на негово място. — Усети, че се е увлякъл, и се изчерви. — Ще се придвижим към сегашните му позиции с двете крила, издадени напред. Конницата ще върви след пехотата по крилата — по един легион във всяко крило, така силите ще бъдат най-компактни от страната на центъра. В самия център ще подредим останалите четири легиона. Когато една армия напредва по терен като този, трудно е да се каже точно колко напред ще избързат крилата, но колко повече се приближаваме до врага, толкова повече предните редици ще се изтеглят напред. Ако той ме подцени, а аз мисля, че ме подценява, няма дори да си помисли, че му готвя клопка. Смятам, че няма да предприеме нищо, преди крилата ми да са го обхванали от двете страни, така единственият път за отстъпление ще бъде назад — към градските стени, където ще го притиснем.

Афраний едва сега посмя да се обади:

— Ще успеем.

Петрей също кимна в съгласие.

— Ще успеем.

Това беше достатъчно за Помпей, за да повярва в плана си. Заповяда на тръбачите да свирят сбор и прати Афраний и Петрей да предадат заповедите му на по-нисшите офицери. Той самият привика при себе си шестима глашатаи на коне.

Така и никой не го видя: докато Афраний и Петрей се върнат да доложат, беше твърде късно да го разубеждават, а и щяха допълнително да го изложат пред войниците. Двамата легати с ужас изгледаха как шестимата глашатаи се насочват към града и се опитваха да се убедят, че маневрата би могла и да успее.

— Излезте, жители на Лаврон! — крещяха глашатаите по посока на града. — Излезте и вижте! Наредете се по стените, за да видите как Гней Помпей Велики ще покаже на този разбойник и изменник, който се смята за римлянин, какво означава да си истински римлянин! Елате да видите как Гней Помпей Велики ще разгроми и избие до крак войската на Квинт Серторий!

„Ще успеем!“ — повтаряше си Помпей. Толкова беше въодушевен, че му се искаше да застане в предната редица. Крилата му се разтеглиха далеч напред, легионите в центъра вървяха подире им, а Серторий така и не се сещаше да се дръпне навреме на запад или на изток. Армията му щеше да попадне в чувала! Серторий и войниците му щяха да умрат, да умрат! О, Серторий щеше да научи, и то по най-мъчителния и отчайващ начин, какво значи да предизвикаш гнева на Гней Помпей Велики!

Шестте хиляди души отбрани пехотинци, които Серторий бе държал скрити от Помпеевите съгледвачи и от наблюдателницата, която Помпей беше използвал до преди малко, удариха оголения тил на противника и започнаха да секат редиците му, преди авангардът и самият Помпей изобщо да разберат. Когато той усети откъде идва най-голямата опасност, беше твърде късно да се предотврати катастрофата. Крилата му се бяха изнесли толкова далеч напред, че не можеше да ги спре, нещо повече — предните им редици вече влизаха в ръкопашна схватка с легионите на Серторий под стените на Лаврон. А стените гъмжаха от народ — та нали Помпей лично ги беше поканил да станат свидетели на пълното му поражение. След като на няколко пъти се опитаха напразно да обърнат хода на крилата, Помпей и легатите му се заловиха да спасяват каквото могат. С огромни усилия успяха да подредят четирите легиона в центъра в каре. Положението се усложни още повече, когато конницата на Серторий се показа зад стените на Лаврон, където се беше крила, и връхлетя върху Помпеевата конница. Нещастията се трупаха едно връз друго.

Но Помпей командваше добри войници, начело на които стояха способни и съвестни центуриони, армията му се състоеше предимно от ветерани. Изтощени, с напукани от жажда устни, наплашени до смърт от самата мисъл, че някой е успял да надхитри любимия им млад пълководец — нещо, което никой не беше смятал за възможно, те все пак намираха сили да се бият. В крайна сметка Помпей и офицерите му успяха да сформират карето и дори в разгара на сражението да сглобят палисадите на малък лагер.

С падането на здрача Серторий се изтегли и остави на противника да довърши лагера си сред купища от трупове. Под подигравките и ругатните не само на Серториевите войници, но и на жителите на Лаврон, Помпей се луташе като пиян, лишен от правото дори да си поплаче: вместо това трябваше да се усмихва за кураж на изплашените си войници, да повдига духа на разпилените кохорти, да мисли къде има вода и да се чуди как може да се измъкне с чест от подобен позор.

При пукването на зората веднага прати хора при Серторий да сключат примирие, та да погребат мъртвите. Врагът се оказа достатъчно великодушен и Помпей успя да премести лагера си от голото поле на място, където имаше питейна вода. Но пък така му остана време да потъне в мрачните си мисли, които го погълнаха напълно; легатите му тичаха вместо него да наглеждат прибирането, преброяването и погребването на мъртъвците в общите ями. Докато те се мъчеха, а малкото здрави войници градяха солидни дървени огради на новия лагер, Помпей не се показваше от палатката си. Едва след залез-слънце, цяло денонощие след катастрофалното поражение, Афраний намери смелост да поиска аудиенция. При това бе достатъчно деликатен да дойде сам.

— Още няколко дни и ще се оправим с мъртъвците — доложи легатът, все едно това не беше чак толкова важно.

Помпей му отвърна със същия, привидно небрежен тон.

— Колко убити имаме, Афраний?

— Десет хиляди души пехота и седемстотин — конница.

— Ранени?

— Пет хиляди души по-тежко ранени, останалите конници са живи и здрави, но пък конете им ги няма. Серторий е предпочел да избие конете вместо хората.

— Което означава, че разполагам с четири легиона пехота, един легион с тежко ранени и осемстотин души, които не мога да използвам като пълноценна конница.

— Така е.

— Положението е много лошо.

Афраний нищо не отговори.

— Той се падаше братовчед на Гай Марий, нали?

— Точно така.

— Предполагам, това обяснява нещата.

— И аз така предполагам.

Дълго време никой от двамата не продума. Най-накрая Помпей наруши мълчанието:

— Как обаче да го обясня на сената?

Афраний се вгледа в лицето на младия си началник — все едно виждаше пред себе си стогодишен старец. Сърцето го заболя, понеже изпитваше искрена обич към младия пълководец — негов покровител, но и приятел. Афраний се страхуваше, че ако не помогне на Помпей да се изправи на крака, ако не се възвърнеше самочувствието му, ако младежът не придобиеше отново досегашната си надменност, душата му щеше да залинее съвсем и той щеше да умре от мъка. Старецът с посивялото лице беше човек, когото той за пръв път виждаше… И който нямаше дълго да живее.

Затова му предложи:

— Ако бях на твое място, щях да прехвърля цялата вина на Метел Пий. Излъжи, че е отказал да дойде в твоята провинция, излъжи, че Серторий те е нападнал с три пъти по-голяма армия.

Помпей се отдръпна ужасен:

— Не, Афраний, не мога да го направя!

— Защо? — смая се той. Досега Помпей не бе изпитвал морални скрупули.

— Защото — обясни му търпеливо Помпей — на мен Метел Пий ще ми е нужен, ако искам да спася нещо от тази испанска авантюра. Загубих близо една трета от войската си, а няма как да поискам подкрепления от сената, преди да съм постигнал поне частичен успех. Освен това е възможно някой жител на Лаврон да избяга през блокадата и да се озове в Рим — неговият разказ ще бъде чут от много хора. Така истината ще се разбере от цял свят тъкмо в най-лошия момент.

— О, разбирам! — отвърна с огромно облекчение Афраний: Помпей не беше започнал изведнъж да изпитва морални предразсъдъци; просто гледаше на фактите такива, каквито са. — Но значи вече имаш идея какво точно ще обясниш на сената.

— Да, да, имам! — тросна се киселият Помпей. — Само че не знам как ще го обясня! Какви думи трябва да използвам, това имам предвид! Варон го няма, а кой друг може да пише като него.

— Мисля — предложи тактично легатът, — че за новина като тази най-добре ще бъде да чуят твоите собствени думи. Любителите на художественото слово в сената просто ще си кажат, че използваш прости думи, за да изложиш фактите. Те така са свикнали да разсъждават и без теб. Колкото до онези, които не четат книги, те изобщо няма да се замислят за стила ти.

Подобно логично и прагматично обяснение повдигна донякъде духа на Помпей. Обаче колко дълбоко беше наранена душата му, Афраний не можеше да каже, тъй като ставаше дума за много неща: за гордостта на Помпей, за увереността му в собствените му сили, за образа му пред обществото, за многобройните му образи пред самия него — толкова много рани трудно щяха да се затворят. Може би щеше да си носи цял живот белезите от преживяното унижение.

И така Помпей седна да съчини сам доклада си пред сената. Постоянната воня на разлагаща се плът допълнително го дразнеше. Стигна дотам в саморазобличаването си, че дори писа за глашатаите, които викаха жителите на Лаврон да наблюдават битката, както и за своите си тактически грешки. Най-накрая прати черновата — надраскана с твърд писец върху восък, на много места нечетлива от твърде многото изтривания, на писаря си, който щеше да препише текста (и да поправи грешките) с мастило. Но писмото остана недовършено, защото и проблемът с Лаврон не беше свършен.

Минаха шестнайсет дни. Серторий продължаваше да обсажда Лаврон, докато Помпей не напускаше лагера си. Даваше си ясно сметка, че това не може да продължава вечно: хранителните запаси намаляваха, мулетата и конете слабееха. И все пак той не можеше да отстъпи — не и преди да е освободил Лаврон от обсадата, иначе щеше да стане ясно на всички, че Серторий е господар на положението. Нямаше друг избор, освен да прати хора да събират фураж. Под заплахата от физически мъчения съгледвачите му съобщиха, че теренът на север от лагера е свободен от патрули на Серторий, затова Помпей събра голяма и добре въоръжена дружина от конници и ги прати да търсят фураж по посока на Сагунт.

Само два часа, след като войниците напуснаха лагера, пристигна зов за помощ: хората на Серторий нападнали дружината и избивали конниците. Помпей прати цял легион да спасява дружината, след което прекара няколко часа на палисадата в напрегнато очакване за новини от север.

Едва при залез-слънце глашатаите на Серторий му обясниха всичко:

— Върви си у дома, Малкия! Върви си обратно в Пицен! Имаш работа с големи хора! Ти си просто аматьор! Как се чувстваш срещу професионалисти! Искаш ли да знаеш къде са войниците ти, Малкия? Мъртви са, Малкия! Всички до един! Но този път няма да им береш грижата да ги погребваш, Малкия! Квинт Серторий ще ги погребе вместо теб, без да ти иска нещо в замяна! Ще си прибере доспехите и оръжията им като достатъчно възнаграждение! Върви си у дома, Малкия! Върви си у дома!

Това беше някакъв кошмар, от който беше крайно време Помпей да се събуди. Тези неща не можеха да се случват просто ей — така! Откъде беше намерил хора Серторий, при условие че цялата му армия, включително скритият резерв и конницата, не бяха мръднали от позицията си край града?

— Не бяха легионери или редовна конница, Гней Помпей — съобщаваше му разтрепераният от страх главен съгледвач. — Тези тук бяха местни хора. Сякаш изникват от нищото, удрят от засада, убиват и после изчезват.

Помпей повече не можеше да търпи испанските си съгледвачи и заповяда всички да бъдат екзекутирани. Отсега нататък щеше да използва само земляци от Пицен. По-добре хора, на които вярва, нищо че не познават терена, отколкото такива, които познават добре областта, но на които няма доверие. Това беше първият урок, който научаваше при престоя си в Испания, но нямаше да е последният. Защото Помпей нямаше да се върне в Пицен! Щеше да остане в Испания и да премери сили със Серторий, пък ако ще и да си загубеше главата! Щеше да се бори със същите средства, които противникът използваше. Колкото и грешки да направеше, колкото и пъти онова зловещо чудовище, превъплъщение на омразата към всичко римско, да го надиграеше, той нямаше да се предаде. Беше изгубил шестнайсет хиляди войници и почти цялата си конница. Но нямаше да се предаде, докато не загинеше и последният конник.