Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (3)

Малко преди войската му да прекоси река Волтурн близо до град Касилин, Сула прати шестима души да преговаряй с Гай Норбан, по-способния от двамата консули, които беше сложил Карбон. Норбан бе взел осем легиона със себе си и беше отишъл да защитава Капуа, но щом пратениците на Сула се появиха в лагера, той ги арестува, без да зачита правата им на парламентьори. След това изведе армията си на откритото поле в подножието на планината Тифата. Разгневен от незачитането на хората му, Сула са закани да научи Норбан на обноски. Разположи войските си по склоновете на планината и те се спуснаха като лавина над нищо неподозиращите Норбанови легиони. Победен още преди битката да е започнала, Норбан се прибра зад стените на града, престрои изплашените си войници и прати два легиона в Неапол да пазят пристанището за Карбон. След което се приготви за дълга обсада.

Благодарение на мъдрия народен трибун Марк Юний Брут Капуа имаше причини да защитава интересите на управляващите в Рим. По-рано същата година Брут бе издействал градът да получи статут на римска колония и понеже в Капуа бяха свикнали римляните да ги наказват заради многобройните бунтове и размирици, сега населението беше изключително доволно. Норбан нямаше причина да се тревожи да не би местните жители да се уморят присъствието на армията му. Капуа отдавна посрещаше и изпращаше всякакви римски легиони.

— Държим Путеоли, затова Неапол не ни е нужен — каза Сула на Помпей и Метел Пий, докато вървяха към Теан Сидицин — ще ни трябва и Капуа, защото си имаме Беневент. Сигурно съм имал предчувствие, за да оставя там Гай Верес — Той се спря, замисли се и кимна, все едно си отговаряше. — Цетег може да получи нова задача. Ще го назнача отговорник по военновременните запаси. Така ще проверя що за дипломат е!

— Тази война — изсумтя недоволно Помпей — доста се проточи. Защо просто не нападнем Рим?

Сула го изгледа бащински.

— Търпение, Помпей! Може да си се научил да воюваш, но от политика не разбираш абсолютно нищо. Ако до края на годината не научиш някои неща, ще се превърнеш в нагледен пример докъде може да стигне политическата манипулация. Преди да решим да превземем града, трябва да убедим жителите му, че сегашните управници са неспособни да ни победят. Тогава, ако Рим се окаже достатъчно благоразумен, сам ще ни се предложи.

— Ами ако не ни се предложи? — попита Помпей, без да знае, че Сула вече е разисквал въпроса с Метел Пий и Крас.

— Времето ще покаже! — беше единственият отговор, който получи.

Бяха подминали Капуа, сякаш вътре нямаше консул с осем легиона войници, и продължиха необезпокоявани към позициите на другата консулска армия — тази на Сципион Азиаген и помощника му Квинт Серторий. Малките, но процъфтяващи градчета в Кампания посрещаха добре Сула, защото го познаваха: в продължение на почти цялата Съюзническа война именно той бе командвал римските войски в региона.

Сципион Азиаген се беше разположил между Теан Сидицин и Калес, където се вливаше малък, но придошъл с топенето на снеговете приток на река Волтурн. От хладните, буйни води климатът беше приятно хладен дори в разгара на лятото.

— Това — каза Сула — е идеално място за зимен лагер. — След което зае отсрещния бряг и издигна своя лагер. Конницата бе отпратена обратно в Беневент под командването на Цетег, докато Сула прати нови парламентьори с изрични обяснения как да издействат примирие от Азиаген.

— Той не е бил клиент на Гай Марий, за разлика от Норбан, затова ще е по-сговорчив — обясняваше на Помпей и Метел Пий. Сърбежът на лицето му беше поносим и тоя успяваше да ограничи дневната си дажба вино. Настроението му бе добро и той бе способен да крои велики планове.

— Може би — съгласи се с половин уста Метел. — Ако беше само Сципион, щях да ти повярвам. Но с него е Квинт Серторий, а ти го познаваш най-добре, Луций Корнелий!

— Той е голям проблем — кимна Сула.

— Дали да не измислим най-напред как да обезвредим Серторий?

— Не ми е работа аз да мисля по въпроса, Прасчо. Сципион ще свърши работата вместо мен. — Сула посочи с пръчката мястото, където заради завоя на реката двата лагера се оказваха в непосредствена близост един до друг. — Твоите войници, могат ли да копаят, Гней Помпей?

Помпей примигна.

— По-добре от всеки друг!

— Добре. Докато другите се готвят за зимата, нека твои те хора издълбаят голям плувен басейн до реката.

— Каква чудесна идея! — усмихна се невъзмутимо младият воин. — Ще се заловят още днес. — Взе на свой ред пръчката от Сула и посочи отсрещния бряг. — Ако нямаш нищо против, мога по-добре да изроня брега и да разширя цялото корито на реката. Ще е по-практично от отделен басейн. А мисля, че няма да е зле, ако покрия част от отсечката със заслон. Ще пази от студ.

— Точно така! Действай — подкани го Сула и Помпей побърза да се отдалечи.

— За какво изобщо става дума? — навъси се в недоумение Прасчо. Така и не можеше да се примири с топлик чувства на Сула към младока.

— Той ме разбра — подразни го Сула.

— Да, ама аз не разбрах! — тросна му се Метел. — Би ли ми обяснил?

— Побратимяване, мили Прасчо! Да не мислиш, че хората на Сципион ще устоят на изкушението да се къпят през зимата? А защо не и по време на горещините? В крайна сметка и нашите войници са римляни! Няма по-добро средство за побратимяване на двете войски от това да се радват на общи удоволствия. Щом Помпей постои басейна, той ще се ползва от всички войници. Двете войски ще започнат да общуват помежду си — ще си разправят смешки, ще се оплакват от командирите си. Изобщо ще станат едно цяло. Обзалагам се, че дори няма да се стигне до бой.

— И мислиш, че той е разбрал всичко това от една дума?

— Абсолютно.

— Тогава ме изненадва, че толкова бързо се съгласи! Помпей иска да воюва.

— Така е. Но той е длъжен да ми се подчинява, Прасчо, а вече разбра, че до другата пролет бойни действия няма да се водят. Помпей не би спечелил нищо, ако ми се противопостави, защото има нужда от мене.

— На мен ми се струва, че е способен да те изостави по-рано, отколкото трябва.

— Значи не си го опознал.

 

 

Три дни по-късно Сула и Сципион Азиаген лично разговаряха на пътя между Теан и Калес. И двамата бяха съгласни на примирие. По това време войниците на Помпей вече бяха изкопали басейна и след като направи специален график за ползването му, така че да има място и за чужди хора, пусна войниците си да го ползват. Само два дни по-късно движението между двата лагера стана толкова оживено, че…

— … Остава да се прегърнем — отбеляза мрачно Квинт Серторий пред началника си.

Сципион Азиаген спокойно отвърна:

— Не е лошо.

Здравото око на Серторий погледна небето, сякаш търсеше помощ. Той открай време си беше едър човек, но откакто навърши трийсетте, бе станал огромен — с дебел врат, здрави мускули и страшно изражение. В известен смисъл това беше недостатък, защото имаше твърде животински вид за човек с неговия интелект. Беше братовчед на Гай Марий и беше наследил много повече от таланта му на пълководец, отколкото например младият Марий. Едното му око беше извадено по време на бой малко преди обсадата на Рим; за щастие беше лявото, така че загубата не повлия особено на качествата му на боец. Заради грозния белег лицето му беше станало гротескно.

Сципион вечно го подценяваше, не го уважаваше, нито го разбираше. Затова и сега го гледаше, все едно го е изненадал.

Серторий се опита да го вразуми.

— Луций Корнелий, помисли! Как искаш войниците да се бият за нас, ако им позволяваме да се сприятеляват врага?

— Ще се бият, защото така им заповядваме.

— Не съм съгласен. Сула строи басейн, за да примами хората ни при себе си. Едва ли толкова го е грижа за войниците му! Това е клопка, а ти веднага попадаш в нея!

— Сключили сме примирие, а в противниковия лагер живеят същите римски граждани като и в нашия — инатеше се Сципион Азиаген.

— Противниковият лагер е под командването на човек, от когото трябва да те е страх, все едно армията му се е родила от зъбите на дракона! Не трябва да отстъпваш пред него, Луций Корнелий! Веднъж да се огънеш, и оттук до Рим цялата територия ще попадне в негови ръце.

— Преувеличаваш — разсърди се Сципион.

— Ти си глупак! — не се сдържа Серторий. Но Сципион дори и сега не се вслуша в думите му.

Прозя се, почеса се по брадичката и сведе поглед към красивите си поддържани нокти. Най-накрая вдигна глава към надвисналия като стълб над него Серторий и му се усмихна.

— Я се разкарай!

— Точно това и ще направя! И то веднага! — вбеси се той — Може би Гай Норбан ще ти вдъхне повече разум!

— Предай му много поздрави — подвикна му Сципион. И така, Квинт Серторий подкара в галоп за Капуа, където се срещна с доста по-разбран човек от Сципион Азиаген. Един от най-заклетите марианци, Норбан далеч не беше фанатичен поддръжник на Папирий Карбон. След смъртта на Цина продължи да защитава Карбоновата партия само защото мразеше Сула още повече.

— Искаш да кажеш, че онова дебело чудо на аристокрацията е сключило примирие със Сула? — кипна Норбан при самата мисъл за своя враг.

— Да. И позволява на войниците си да се побратимяват с тези на Сула — допълни Серторий.

— Защо трябваше да ми пратят глупак като Азиаген? — ядосваше се Норбан, но накрая вдигна рамене. — Какво да се прави, Квинт Серторий, Рим е неспособен да намери нищо по-добро. Ще пиша на Азиаген, но той едва ли ще обърне сериозно внимание. Теб обаче те съветвам изобщо да не се връщаш при него. Няма да те оставя в ръцете на Сула — той просто ще намери начин да те убие. Ти измисли нещо, с което да му подлееш на свой ред вода.

— Поне някой да мисли като нормален човек — въздъхна другият воин. — Ще се опитам да настроя градовете на Кампания срещу Сула. Говори се, че градското население било на негова страна, но има много мъже, които са на противното мнение. — Квинт Серторий беше направо погнусен. — Жените, Гай Норбан! Жените! Само да чуят името му и пощръкляват. Жените, не мъжете, решиха, че Кампания трябва да го подкрепя.

— Тогава най-добре е да видят на какво е заприличал — намръщи се Норбан. — Вече бил изгубил човешкия си вид.

— Изглежда по-зле и от мен?

— Много по-зле, доколкото знам.

Серторий свъси вежди.

— И аз чух нещо подобно, но Сципион не позволи да участвам в преговорите, затова не съм го виждал. Сципион нищо не спомена за външния му вид. — Той злобно се изсмя. — О, обзалагам се, че му е зле на старата курветина! Толкова беше суетен… Като жена.

Норбан се усмихна.

— Ти май не обичаш женския пол…

— Нямам нищо против сладостите му, но никога няма да се оженя. Майка ми е единствената жена, която ще имам близо до себе си през целия си живот. Виж, тя е жена за пример! Не се меси в мъжките работи, не се опитва да командва вкъщи, не използва задника си вместо оръжие. — Серторий взе шлема си и шумно го нахлузи на главата си. — Тръгвам, Гай Норбан. Дано успееш да убедиш Сципион, че не е прав.

 

 

На тръгване Серторий размисли и реши да потегли на запад към морския бряг, където малкото уютно пристанище Синуеса Аврунка може би щеше да възприеме благосклонно една декларация против Сула. Пътищата в Кампания бяха спокойни и безопасни. Като се изключи формалната обсада на Неапол, Сула не бе поставял постове и блокади. Навярно всеки момент щеше да прати войски да притиснат Норбан зад стените на Капуа, но докато Серторий беше в града, не забеляза раздвижване. Въпреки това той избра да мине по по-безлюдните пътища, които му връщаха усещането за някогашните скиталчества. Самотните пътешествия из пусти места го караха да се чувства истински войник, напомняйки му донякъде за годините, когато се беше преобразил на келтски воин от Испания, за да проникне сред германите. Това беше живот! Не му се налагаше да се занимава със затлъстели римски сенатори! Беше в постоянно движение, срещаше се с жени, които си знаеха мястото. Дори се бе оженил за германка, имаше син от нея, без дори за миг да се усети вързан за двамата. Сега те си живееха в Испания, в планинската крепост Оска, а момчето навярно бе възмъжало. Не че Квинт Серторий тъгуваше по тях или се интересуваше много от съдбата на сина си. Това, по което тъгуваше, беше младостта му. Свободата, единственото нещо, за което истинският войник трябваше да бъде благодарен на съдбата. Да, това бяха дните на неговия живот…

Както винаги Серторий пътуваше сам, дори без прислужник. Подобно на покойния си братовчед Гай Марий той вярваше, че войникът трябва при всички обстоятелства да се грижи сам за себе си. Разбира се, вещите и оръжията му чакаха в лагера на Сципион Азиаген и той щеше да отиде да си ги прибере… Или по-добре да не ходи? Замисли се дали има неща, за които си заслужава да рискува: меча, който най-често използваше, ризницата, която беше пленил по време на войните в Галия и предпочиташе заради лекотата и изящната изработка, каквито никой майстор в Италия не би постигнал, зимните ботуши, купени в Лигурия. Да, налагаше се да се върне. Сципион нямаше да бъде сразен толкова бързо.

Затова обърна коня си и потегли на североизток с намерение да заобиколи лагера на Сула откъм гърба. Така забеляза групичката, която допреди малко го бе следвала. Четирима мъже и три жени! Ех, тези жени! Серторий вече се канеше за втори път да обърне, но накрая предпочете да подкара коня си в галоп и да се размине възможно най-бързо с непознатите. В крайна сметка те се бяха запътили към морето, докато той бе избрал да се върне в планините.

Но щом ги наближи, той се намръщи. Мъжът начело на групата му се стори познат. Беше същински исполин със светли руси коси и огромни мускули — нямаше грешка, това беше германец. И то не кой да е германец, а Бургунд! Богове, нямаше грешка, това бяха Бургунд, Луций Декумий и двамата му синове!

Бургунд също го беше разпознал; и двамата пришпориха конете си, и се втурнаха един към друг. Дребничкият Луций Декумий също подкара крантата си да настигне германеца. Да не му е името Луций Декумий, ако изпусне някоя дума!

— Какво ви е прихванало да скитате насам? — попита Серторий, след като си стиснаха ръцете и се потупаха по гърба с двамата пътници.

— Загубихме се, ей това ни е прихванало — обясни Луций Декумий и се опита да изпепели Бургунд с поглед. — Той се закле, че знаел пътя!

След няколкото години, прекарани под постоянните ругатни на Декумий, Бургунд бе престанал да ги чува. И сега германецът слушаше невъзмутим и само поглеждаше към спътника си, като че ли имаше някоя крякаща жаба до себе си.

— Опитваме се да открием имението на Квинт Педий — обясни бавно на лошия си латински Бургунд. Усмихваше се на Серторий, защото той беше сред малкото хора, които харесваше. — Господарката Аврелия иска да вземе дъщеря си при себе си в Рим.

Ето я и самата нея, изправила се на здравото си муле. Дори и по прашните пътища на Италия поддържаше прическата си и си пазеше робата чиста. Придружаваха я огромната й галска робиня Кардикса и някаква друга слугиня, която Серторий не познаваше.

— Квинт Серторий — зарадва се Аврелия и отне думата от мъжете.

Виж, това се казваше жена! Серторий бе споделил пред Норбан, че от целия женски пол уважава единствено майка си, но беше пропуснал Аврелия. Така и не разбираше как съумява да бъде едновременно красива и умна; знаеше само, че е единствената, която го е постигнала. Освен това тя се държеше достойно като истински мъж, не лъжеше, не въздишаше, не се оплакваше, работеше здраво и не се бъркаше в делата на другите. Двамата със Серторий бяха връстници — на по четиридесет — и се знаеха от деня, в който Аврелия се омъжи за Гай Юлий Цезар.

— Имаш ли вести от майка ми? — попита той, щом тя подкара мулето си по-надалеч от останалите.

— За последен път я видях на миналите римски игри, значи не знам нищо повече от теб. Но обеща да ни гостува за тазгодишните игри, изглежда, смята да го превърне в навик.

— Голяма напаст, какво да се прави… Не я сдържа на едно място.

— Чувства се самотна, Квинт Серторий, а твоята къща е доста пуста. У нас е същинска бъркотия, а на нея това й се нрави. Не казвам, че би желала да живее в подобна обстановка, но колкото за игрите, винаги ни гостува.

Доволен, че е чул добра дума за майка си, Серторий смени темата:

— Наистина ли сте се изгубили?

Аврелия кимна и въздъхна.

— Страхувам се, че е така. Като си представя как ще реагира синът ми, щом научи! Няма да ми го прости до края на живота ми. Но той самият не може да напусне Рим, нали го направиха жрец на Юпитер, затова трябваше да се доверя на Бургунд. — Изглежда, искрено съжаляваше за грешката си. — Кардикса право говореше, че Бургунд се губел между нас и Форума, но бях решила, че преувеличава. Сега разбирам, че е била напълно права.

— А Луций Декумий и момчетата му не могат ли да помогнат?

— Та те не са излизали извън градските стени. И все пак — допълни веднага Аврелия — не бих могла да разчитам на по-предани защитници от тях. Пък и след като срещнахме теб, вече съм сигурна, че ще намерим дома на Квинт Педий.

— Ще ви упътя. — Серторий я изгледа замислено с единственото си око. — Дошла си да си вземеш обратно щерката. Защо?

Тя се изчерви от смущение.

— Не е точно така. Лично Квинт Педий ме помоли. Изглежда и Сула, и Сципион са разположили войските си близо до земите му и той си е рекъл, че Лия ще е в по-голяма безопасност далеч от дома му. Но тя отказвала да си тръгне!

— Не се и съмнявам, все пак и тя е дъщеря на Цезар — усмихна се Серторий. — Инат човек.

— Колко си прав! Трябваше брат й да дойде; него веднага щеше да послуша. Но Квинт Педий се надява да се справя сама. Работата ми е не толкова да взема щерка си със себе си, колкото да я убедя да дойде с мен.

— Ще се справиш. Цезарите може и да са твърдоглави, но пък младият Цезар не се е научил от баща си да командва. Научил се е от теб, Аврелия. — Изражението му изведнъж се промени. — Надявам се, няма да се обидиш, че бързам. Ще вървим известно време заедно, но за съжаление не мога да те придружа до дома на Квинт Педий. За целта ще трябва да се допиташ до Сула. Лагерът му стои точно на пътя за имението на Квинт Педий.

— Ти бързаш да се прибереш при Сципион — кимна тя с разбиране.

— Не бих казал, че се прибирам — призна си той. — Изобщо не бих стъпил там, ако не бях оставил толкова много ценни неща.

Големите виолетови очи на Аврелия го изгледаха внимателно.

— Разбирам! И Сципион не се е оказал началникът, който те заслужава.

— Би ли могъл да се окаже?

— Никога.

Настъпи кратко мълчание. Двамата поеха обратно на посоката, от която бяха дошли. Придружителите на Аврелия ги следваха мълчаливо.

— Какво възнамеряваш да правиш, Квинт Серторий?

— Да създам възможно най-много главоболия на Сула. Смятам да започна от Синуеса. Но не и преди да съм си прибрал нещата от лагера на Сципион. — Той се покашля. — Мога да ви отведа при Сула. Той не би се опитал да ме задържи, ако знае, че идвам по лична работа.

— Не, ще ни оставиш на място, откъдето можем сами да намерим лагера, без да се изгубим. — Аврелия тихо въздъхна. — Колко мило да се срещна отново с Луций Корнелий! Четири години, откакто е напуснал Рим. Посещаваше ме при всяко свое завръщане в града. Дори и в дните, преди да замине за Гърция. Това беше нещо като традиция. Сега аз трябва да я нарушавам, и то заради твърдоглавата си дъщеря. Но няма значение. Важното е, че имаме случай да се видим с Луций Корнелий. Посещенията му ми липсваха.

Серторий понечи да я предупреди за промяната у Сула, но предпочете да замълчи. В крайна сметка не го беше виждал с очите си, знаеше за болестта му само от слухове. Беше сигурен, че тя ще предпочете сама да се увери кое е истина и кое — не.

Когато ръбът на дървените палисади се открои на фона на близките хълмове, Квинт Серторий тържествено се сбогува с Аврелия, която му се падаше далечна роднина, и пришпори коня си.

Полето беше прорязано от нов път, прокаран от краката на легионерите и десетките коли с провизии, които бяха снабдявали лагера. Нямаше да се изгубят отново.

— Сигурно сме минали покрай него — ядоса се Луций Декумий. — Не сме го видели заради тебе, Бургунде!

— Стига, стига — прекъсна го Аврелия. — Дотегна ми да се карате!

Това сложи точка на разговорите. Час по-късно пътниците спряха пред портата на лагера и Луций Декумий поиска да види главнокомандващия. Пуснаха ги и Аврелия изведнъж попадна в съвсем непознат свят. За пръв път й се случваше да влезе във военен лагер. Докато минаваше по централната алея, която водеше право към малкия изход от обратната страна на лагера, мнозина легионери я проследиха с жадните си погледи. Аврелия се смая от площта, на която бе разположен лагерът: може би пет километра от единия до другия край.

По средата се издигаше малка изкуствена могила, а върху нея — голямата каменна сграда, в която живееше военачалникът. Голямото червено знаме на покрива беше знак, че пълководецът е в квартирата си. Офицерът, който беше дежурен на масата пред входа, подскочи от изненада, щом видя, че на посещение при началника му идва не мъж, а жена. Луций Декумий, двамата му синове, Бургунд, Кардикса и другата робиня останаха при конете, господарката Аврелия се запъти към офицера и стражите на вратата.

Гостенката беше навлечена с дебели вълнени дрехи, затова младият Марк Валерий Месала Руф успя да различи единствено лицето й. Но и това беше напълно достатъчно, каза си мислено той. Жената беше на възрастта на майка му, но беше красива! Пък и Троянската Елена също не е била млада. Годините не бяха отнели от очарованието на Аврелия; щом излезеше от дома си, мъжете по улицата се обръщаха след нея.

— Ако обичате, бих желала да говоря с Луций Корнелий Сула.

Месала Руф не само не я попита за името, но дори не се сети да предупреди началника си; просто кимна на посетителката и й махна с ръка да влиза. Аврелия му се усмихна и го подмина.

Капаците на прозорците бяха широко отворени, но въпреки това вътрешността на къщата тънеше в сянка. Особено мрачен беше далечният ъгъл на помещението, където някакъв мъж пишеше на светлината на маслена лампа.

— Луций Корнелий? — попита Аврелия. Нямаше как да не я познае по гласа.

И тогава нещо се случи. Приведените рамене на мъжа насреща се свиха, все едно очакваха да се стовари тежък удар върху тях; ръцете му изпуснаха писалката и свитъка. Но мъжът така и не помръдна, останал с гръб към нея.

Аврелия направи няколко крачки напред.

— Луций Корнелий?

Отново никаква реакция. Очите й обаче свикнаха с тъмнината и забелязаха червената коса, която нямаше как да принадлежи на Луций Корнелий Сула. Малки и жалки рижави къдрички.

Най-накрая човекът се извъртя към нея и тя можа да го познае само защото очите насреща й принадлежаха на същия онзи Луций Корнелий Сула, когото беше познавала навремето. Да, това бяха неговите очи…

Богове, как бе могла да му скрои подобен номер? Но не знаеше! Ако знаеше, с обсадна машина да я бяха докарали, пак нямаше да влезе! Какво ли изразяваше в този миг лицето й? Какво четеше той в очите й?

— Луций Корнелий, колко се радвам да те видя — намери тя подходящия тон, направи още няколко крачки, застана пред него и го целуна по сбръчканите, обезобразени от раните бузи. След което седна на сгъваемия стол до масата, прибра ръце в скута си и му се усмихна някак отнесено, все едно не беше сигурна къде се намира.

— Имах намерение никога повече да не те виждам, Аврелия — посрещна я Сула, без да сваля поглед от лицето й. — Не можа ли поне да изчакаш да вляза в Рим? Ето, че това отклонение от нашите навици ме сварва неподготвен.

— Рим, изглежда, не е готов да те посрещне с разтворени обятия. Иначе защо ти е цялата тази армия? А може би съм имала предчувствие, че този път изобщо няма да ме навестиш. Но не, скъпи Луций Корнелий, не се безпокой, попаднах при теб по съвсем други причини. Загубих се.

— Загубила си се?

— Да, опитвам се да намеря дома на Квинт Педий. Глупавата ми дъщеря отказва да се прибере в Рим и Квинт Педий — нейният втори съпруг, няма откъде да знаеш — не иска около жена му да се навъртат две армии едновременно.

Като че ли думите й звучаха непринудена, казваше си Аврелия. Трябваше да го успокои.

Но тъй като на Сула нищо не можеше да убегне, той каза направо.

— Май здравата те изплаших.

Този път Аврелия беше откровена:

— В известен смисъл. Най-вече с тая перука. Предполагам, че косата ти е опадала.

— Заедно със зъбите — оголи той венци като маймуна.

— Ще се случи на всички ни, ако поживеем достатъчно.

— И все пак не ти се иска да ме целунеш както преди няколко години?

Тя наклони глава и се усмихна.

— Не ми се е искало да те целувам и тогава, макар да ми хареса. Твърде много, за да спя спокойно след това. Колко омраза се четеше в очите ти тогава!

— А ти какво очакваше? Ти се подигра с мен. Не обичам жените да се подиграват с мен.

— И това си спомням!

— Аз пък си спомням гроздето.

— И аз.

Сула си пое дълбоко дъх и притвори очи.

— Искам да заплача.

— Радвам се, че не можеш, приятелю — увери го нежно Аврелия.

— Ти тогава плака.

— Да, но не бих се разплакала сега. Все едно да ми е мъчно за някакво си отражение, което е отплавало заедно с водите на реката. Имам те пред себе си, това ми е достатъчно да бъда щастлива.

Най-накрая той се надигна от стола си. Беше като грохнал старец.

— Да ти предложа чаша вино?

— С удоволствие.

Аврелия забеляза, че той налива от две различни кани.

— Няма да ти хареса пикнята, която ми се налага да пия напоследък. По-горчива е дори от тона ми.

— И аз съм горчива, да не мислиш. Но няма да настоявам: доверявам се на твоя вкус. — Тя пое металната чаша, която Сула й подаде, и на лицето й се изписа блаженство. — Благодаря. Много е хубаво. Доста време прекарахме по пътищата в търсене на Квинт Педий.

 

 

— А за какво служи съпругът ти, щом ти трябва да се занимаваш с това? Пак ли е някъде надалеч? — разположи се по-удобно той.

Блясъкът в очите й помръкна.

— Вече две години, откакто съм вдовица, Луций Корнелий.

Това явно го изненада.

— Гай Юлий е починал? Та той беше здрав като младо момче! Да не е загинал в битка?

— Не. Просто умря… Ей така, изведнъж.

— А ето ме мен, хиляда години по-стар от Гай Юлий. И все така вкопчен в живота — горчиво изрече.

— Да, но ти си бил винаги печелившият кон, докато съпругът ми беше твърде обикновен. Добър човек, беше ми приятно да съм негова жена. Но никога не е бил за мен мъжът, когото ще искам винаги до себе си.

— Предполагам, че и той така е мислил за теб. Ако беше жив и превземех Рим, навярно би заел страната на Карбон.

— Навремето беше с Цина заради Гай Марий. Но Карбон? Не знам. — Тя побърза да смени темата. Вече беше свикнала с новия вид на Сула, някогашния Аполон. — А твоята жена добре ли е, Луций Корнелий?

— Поне доскоро беше. Оставих я в Атина. Миналата година ми роди близнаци: момче и момиче. — Сула се засмя. — Страхува се, че като пораснат, ще приличат на чичо й Прасето.

— Горките! Но децата са хубаво нещо. Сещаш ли се понякога за другите близнаци, онези, които ти роди германката? Вече са станали мъже.

— Двама млади херуски! Готови да секат скалпове и да пържат римляни на бавен огън.

Всичко идваше на мястото си. Той изглеждаше успокоен, по-уверен в себе си. Аврелия често се бе замисляла какви ли нещастия крие съдбата за нейния Луций Корнелий, но че ще изгуби физическата си хубост, никога не й беше минавало през ума. И все пак си беше останал Сула. Жена му, мислеше си Аврелия, навярно го обичаше все така горещо, както и когато изглеждаше като Аполон.

Поговориха си известно време. Сула, забеляза Аврелия, най-често се спираше на своето протеже Лукул, а тя както той на свой ред установи, обожаваше да хвали единствения си син, когото наричаше просто Цезар.

— Доколкото си спомням, малкият Цезар беше ученолюбиво дете. Ролята му на Фламен Диалис би трябвало да му допадне — подхвърли Сула.

Аврелия се поколеба, но накрая предпочете да послъже:

— Полага големи усилия да бъде добър жрец, Луций Корнелий.

Сула се намръщи и отмести поглед към близкия прозорец.

— Слънцето скоро ще залезе, тук вече не се виждаме. Време е да тръгвате. Ще наредя на неколцина от кадетите да ви придружат — земите на Квинт Педий не са далеч от лагера. Можеш да кажеш на дъщеря си, че ще е глупачка да остане. Хората ми не са лешояди, жадни за мърша, но ако е красива както останалите Юлий, ще бъде прекалено голямо изкушение за войниците ми. Все пак не мога да им забраня да пият вино, докато чакат. Ще я отведеш веднага в Рим. Вдругиден ще ти осигуря въоръжена охрана до Ферентин. Така ще бъдете в безопасност и от моята армия, и от противниковата.

Аврелия стана от мястото си.

— Придружават ме Бургунд и Луций Декумий с двамата си синове. Но ако наистина можеш да ми отделиш войници, ще ти бъда благодарна. Нима не се очаква в скоро време битка със Сципион Азиаген?

Колко тъжно, че вече никога нямаше да види някогашната му чаровна усмивка!

— С тоя идиот? Не, не мисля, че ще се стигне до битка изобщо. — Сула беше застанал до вратата и дори леко я избута пред себе си. — Сега върви, Аврелия. И не ме очаквай повече на гости в Рим.

Тя тръгна към своите спътници, докато Сула даваше нареждания на Месала Руф. Само след секунди, струваше й се, всички вече бяха тръгнали отново по широката алея към отсрещния изход на огромния лагер.

По погледа в очите й всички бяха разбрали, че не бива да задават въпроси. Аврелия искаше да прекара последните часове от пътуването си сама с мислите си.

„Винаги съм го харесвала, нищо че се превърна в наш враг. Дори и да не е добър човек. Съпругът ми беше добър човек, винаги съм го обичала и съм му била вярна както с тялото, така и със сърцето си. И все пак, едва сега разбрах, била съм отдала частица от себе си на Луций Корнелий Сула. Онази същата частица, която мъжът ми никога не пожела за себе си, с която не би знаел какво стори, ако бе я притежавал. Двамата с Луций Корнелий сме се целунали един-единствен път. Но спомените ми за този миг са колкото мрачни и нерадостни, толкова красиви и прекрасни. Бях като затънала в тинестите води на своята страст. Но успях да се изтръгна навреме. И все пак, богове, какво ми костваше това! Чувствах се като победител от сражение, но може би изгубих войната…“

„Всеки път, щом Сула нахлуеше в моя малък, уютен свят, сякаш внасяше със себе си стихията на живота. Може да е бил Аполон, но беше и Еол, защото знаеше как да командва теченията на духа ми, знаеше как да изтръгва от душата ми мелодии, каквито съпругът ми никога не беше и чувал… О, мъката ми е по-дълбока, отколкото от смърт или последно сбогуване! Видях с очите си разбити мечтите не само на Сула, но и моите. И той, бедният Луций Корнелий, го знае не по-зле от мен. Каква смелост! Много други на негово място отдавна да са посегнали на живота си. Представям си какво страдание изпитва! И защо ли мисля за него? Та не съм ли аз обикновена, практична, стъпила здраво на земята жена? Успях да уредя живота си, да изпитвам наслада от дните си. Едва сега разбирам, че част от мен винаги му е принадлежала. Същата онази част, която при други обстоятелства би искала да отлетя да се издигна над земята, да погледна на света като на нещо жалко и незначително. Не, не съжалявам, че останах на земята, никога не съм съжалявала, няма и да съжалявам занапред. Харесвам се такава, каквато съм. Двамата с него не бихме имали и минута покой. Но ще плача за него! Ще лея кървави сълзи!“

И понеже Аврелия яздеше мулето си начело на малката колона, заедно с римските офицери, никой от спътниците й не видя сълзите й; както и никой не беше видял обезобразеното лице на Луций Корнелий Сула.

 

 

Писмото, с което Гай Норбан изразяваше несъгласие с решенията на колегата си Сципион Азиаген, не помогна Сципион да избегне катастрофата; но никой не бе по-изненадан от него самия, когато един ден заповяда на войните си да нападнат, а те отказаха да му се подчиняват. Осемте легиона масово минаха на страната на Сула.

Всъщност Сципион Азиаген беше невъзмутим човек. Когато Сула му отне знаците на консулската власт и го отпрати под стража, той все още не усещаше в какво положение беше поставил Рим. Спокойно, дори с известно самодоволство, се запъти за Етрурия и започна да набира нова армия сред огромния брой местни клиенти на покойния Гай Марий. Гай Марий може и да е умрял, но споменът за него скоро нямаше да угасне. Докато хора като Сципион Азиаген идваха и заминаваха.

— Той дори не си даде сметка, че нарушава нашето тържествено примирие — смая се от поведението му Сула. — Знаех, че в рода на Сципионите нещата вървят на зле, но този тук… Той изобщо няма право да носи името Корнелий. Ако превзема Рим, ще заповядам да го екзекутират.

— Трябваше да го екзекутираш, докато ти беше в ръцете — напомни му Прасчо. — Така си остави едно главоболие в повече.

— Напротив, той е човекът, който ще усмири Етрурия вместо мен — възрази му Сула. — По-добре змията насреща ти да е с една глава, Прасчо, отколкото с няколко.

Още една мъдра фраза, усмихна се Метел Пий.

— Каква чудесна метафора!

 

 

Месецът беше квинктил(юли), до края на лятото имаше много време, но Сула не пожела да се заеме, с каквото и да е. След заминаването на Сципион той заповяда двата лагера да бъдат обединени в един, след което центурионите му започнаха да обучават младите и неопитни, на които доскоро бе разчитал Гней Папирий Карбон. Страхът от Ветераните на Сула бе въздействал много по-силно върху душите им, отколкото тъй нареченото „побратимяване“. Само за няколко дни контакт в плувния басейн младоците бяха открили, че хората срещу тях не им приличат с нищо: Сула командваше опитни воини, свикнали на всякакви несгоди зрели мъже. Във всеки случай хора, с които едни новобранци не биха желали да си имат неприятности. Дезертьорството им се беше сторило по-доброто решение.

Отцепването на Синуеса Аврунка, където се бе настанил Квинт Серторий, изглеждаше дребна работа. Сула обсади града, но само за да потренира новите си войници. Не му трябваше нито да изтощава града от глад, нито да превземе с щурм; изобщо не искаше да се пролива кръв, не и до края на годината. Единствената истинска полза обсадата на Синуеса бе, че Серторий се оказа изолиран, съответно безполезен за своя началник Карбон, който би му намерил по-сериозни задачи.

От Сардиния дойде вестта, че Филии и испанските кохорти с лекота са се наложили на власт. Островът ще да прати цялата своя годишна реколта на Сула. В уговорения срок корабите с житото пристигнаха в пристанището на Путеоли. Никъде по пътя не се бяха сблъскали с вражи кораби или с пирати.

Зимата дойде по-рано и се оказа доста люта. За да разпръсне удвоените си сили, Сула прати няколко кохорти да обсадят Капуа, Синуеса и Неапол, така че жителите Теан да се погрижат за тяхната прехрана. Верес и Цетег се оказаха оправни хора и продължаваха с редовните доставки, дори измислиха как да съхраняват уловената в Адриатическо море риба. Нареждаха я в съдове, запълнени със сняг. Войниците на Сула, които се бяха научили по време на престоя си в Гърция да ядат риба, бяха благодарни на изобретението.

Сула не беше издържал и беше разчесал една от раните по лицето си, при което целият цикъл от страдания започна отначало. Всички край него го убеждаваха да изчака коричките съсирена кръв сами да паднат, но той не можеше да чака.

Резултатът беше плачевен (може би студът усложняваше нещата, чудеше се Варон, който заради научните си интереси се бе превърнал в нещо като личен лекар на Сула) и в продължение на три месеца виеше като вълк и чешеше до кръв, крещеше от болка и се наливаше с вино.

В един момент Варон дори му върза ръцете, за да не си пипа лицето — също както моряците били вързали Одисей за мачтата на кораба, за да чуе песента на сирените. Сула се съгласяваше по принцип с предложението, но след това веднага молеше да го освободят. Естествено накрая го пускаха и той започваше отново да се чеше. Към края на годината Варон се отчая и отиде да сподели с Метел Пий и Помпей съмненията си, дали Сула изобщо ще успее да се оправи до пролетта.

— Дойде писмо за него от Тарс — осведоми го Метел Пий, който за свое неудоволствие беше принуден да прави компания на наперения Помпей. Крас се губеше сред марсите, докато Апий Клавдий и Мамерк командваха обсадните действия.

Варон наостри слух.

— От Тарс?

— Точно така. От тамошния етнарх Морсим.

— А с писмото дали е дошло някакво гърне?

— Не, само писмо. Ще може ли сам да го прочете?

— Не.

— Тогава най-добре му го прочети ти — подкани го Помпей.

Метел Пий го изгледа възмутен.

— Прекаляваш, Гней Помпей!

— О, Прасчо, не бъди толкова принципен! — въздъхна с известна досада младият мъж. — Знаем, че Сула от много време чака някакво магическо биле, което Морсим е обещал да му намери. Ето, че идва новина от Тарс, а той не може сам да я прочете. Именно заради доброто на Сула трябва Варон да го стори вместо него. Не си ли съгласен?

И така на Варон беше позволено да прочете писмото на Морсим.

„Ето я рецептата, Луций Корнелий, повече нищо не мога да сторя за теб, приятелю и покровителю мой. Доколкото разбирам, мехлемът трябва да се ползва само в прясно състояние — дори да ти пратя от него по куриер, като имам предвид голямото разстояние между Киликия и Рим, ще е без ефект. Затова трябва сам да си потърсиш съставките и да си го приготвиш. За щастие всяка една от би могла да се намери в Италия, нищо че приготовленията са много сложни.

За лекарството ти е нужна една или няколко овци. Най-напред се сдобиваш с току-що остригана и необработен, вълна. След това някой трябва да изстърже влакната едно по едно с инструмент, който да е достатъчно твърд, за да ги смачка, но не чак толкова остър, че да ги пререже. На ръба на острието ще започне да се отделя особено доста мазно вещество, с твърдината на младо сирене. Както ми каза билкарката, нужни са доста вълма. След туй накисваш събраното вещество в топла, а не в гореща вода. Не трябва да бъде и хладка. Най-добре ще е да я провериш с пръст: да е топла, но не дотолкова, че да се опариш. Веществото ще се разтопи и ще изплува на повърхността. Тъкмо то ти трябва. Събираш от него една цяла винена чаша.

След това взимаш ново вълмо вълна, само че с кожата и задължително малко тлъстина по кожата. За целта животното трябва да бъде прясно заклано. Сваряваш валмото, от което се отделя мазнина. Тази мазнина преваряваш още на два пъти и я пресилваш в друга винена чаша.

Овчата мазнина, както твърди моят източник, трябвало да бъде примесена с някаква особена тлъстина, която се изваждала от самите вътрешности на животното. Иначе мазнината ставала много твърда. Според източника ми — най-смрадливата и грозна вещица, която съм виждал през живота си, да не говорим колко пари ми взе — въпросната тлъстина трябва да бъде остъргана от повърхността на бъбреците, след което здравата да се намачка. След това се стопява в топла вода, също както веществото от вълната. По повърхността на водата отново се образува плътен слой, от който отбираш две трети от винена чаша. Към тия две части добавяш трета с течността от овчата жлъчка, изстискана веднага след заколването на животното.

Накрая продължително разбъркваш всички съставки. Мехлемът е доста твърд, но не толкова, колкото овчата тлъстина в сурово състояние. Трябва да се мажеш поне четири пъти на ден. Да те предупредя, скъпи Луций Корнелий, че лекарството ужасно смърди, но според източника ми в никакъв случай не бива да се смесва с ароматизатори, подправки или гроздови зърна.

Пиши ми да ми съобщиш дали мехлемът върши работа! Дъртата вещица се кълне, че тя била приготвила онова гърне, което ти помогна навремето, но нещо ме кара да се съмнявам.

Поздрави от Морсим.“

 

Щом прочете писмото, Варон събра няколко роби и се зае с изнамирането на подходящо стадо овце. След което се настани в малка къщичка в съседство с главната квартира на Сула и се наобиколи с всевъзможни казани и инструменти за мъчение. Държеше лично да проверява всяко заколено животно, лично да оглежда вътрешностите му, лично да проверява достатъчно ли е топла водата, лично да измерва количествата, докато накрая и на най-смирените роби им омръзна от постоянните му забележки. Преди да се захванат със същинската работа, Варон например бе прекарал цял час да се чуди колко големи трябва да са винените чаши, докато най-накрая не се разсмя гръмогласно на собствената си глупост: при условие, че са еднакви, какво значение имаше конкретният размер?

Най-накрая Варон се сдоби с голямо гърне мехлем. Колкото до смазаните от умора роби, на тях поне се паднаха сто одрани, но почти недокоснати овчи трупа — твърде достойно възнаграждение за положения труд.

Беше късно вечерта и Сула, както съобщи дежурният офицер, бил заспал на кушетката в трапезарията.

— Пиян ли е? — попита Варон.

— Съвсем вярно, Марк Теренций.

— Май така е по-добре.

След което влезе на пръсти в помещението и се надвеси над бедното, измъчено създание, което представляваше великият Сула. Перуката се беше смъкнала от главата му и беше обърната с мрежата нагоре. Хиляди човешки косми бяха използвани за изплитането на ситните червени къдрици, навързани на ръка за мрежата. „Дори и мехлемът ми отне по-малко време!“ — възхити се Варон на незнайния перукер. Въздъхна и поклати глава. Бръкна с пръсти в гърнето и започна леко да маже с балсама раненото лице на Сула.

Спящият веднага отвори очи. В замъгления от виното поглед се четеше и болка, и страх. Устата се отвори и измежду голите венци се показа езикът. Но той не намери сили дори да извика.

— Мехлемът, Луций Корнелий — прошепна в ухото му Варон. — Направих го точно по рецептата. Ще издържиш ли да те намажа?

В очите на Сула се появиха сълзи, но понеже беше легнал по гръб, така и не потекоха по страните му. Варон веднага извади мека кърпа и ги избърса. Но Сула продължи да плаче от болка.

— Не трябва да плачеш, Луций Корнелий. Мехлемът трябва да се нанася на суха кожа. Стой неподвижен и затвори очи!

Сула затвори клепачи. В началото при всяко докосване подскачаше от болка, но накрая свикна и се успокои. Постепенно напрежението го напусна.

Варон свърши, вдигна свещника и огледа лицето на болния. Навсякъде, където кожата бе разранена, се бяха образували малки топчета лепкава течност.

— В никакъв случай да не се чешеш. Много ли сърби? — попита Варон.

Сула остана със затворени очи.

— Да, сърби. Но преди и по-силно ме е сърбяло. Вържи ми ръцете за тялото.

Той го послуша.

— Ще дойда пак рано сутринта, за да те намажа отново. Кой знае, Луций Корнелий? Може би до изгрев-слънце сърбежът ще престане?

След което излезе.

Рано сутринта сърбежът не бе намалял, но след внимателен преглед Варон установи, че кожата на Сула изглежда по-спокойна. Намаза го повторно, а болният сам пожела ръцете му да останат вързани. Но вечерта, след още три намазвания, заяви, че ще може и сам да се въздържи от чесане, затова Варон го освободи от ремъците. След още четири дни Сула се похвали, че сърбежът е престанал.

— Лекарството действа! — отиде зарадван Варон при Помпей и Прасчо. Чувстваше се щастлив, сякаш беше лекар, спасил със собствените си ръце живота на тежко болен.

— Ще се оправи ли до пролетта? — интересуваше се Помпей.

— Ако мехлемът продължи да действа така, ще се оправи много по-скоро — увери го Варон и се отдалечи със скъпоценното гърне, за да го зарови в снега. На студено балсамът щеше да издържи по-дълго, но по вонята на ръцете си Варон имаше усещането, че скоро ще започне да се разваля. „Има защо да се нарича Феликс!“ — каза си той наум. Сула се беше родил човек с късмет.