Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (18)

Цезар пристигна в Абидос на октомврийските иди и завари обещаната флотилия да чака на котва в пристанището: два внушителни шестпалубни понтийски кораба, осем петпалубни, десет триреми и двайсет солидни галери.

— След като намеренията ви са да обсадите града, а не да водите морски сражения — беше писал цар Никомед на Цезар, — предпочетох да ти дам от по-тежките, по-устойчиви и най-важното — закрити търговски кораби. Те ще свършат по-добра работа през зимата, отколкото откритите бързоходни кораби, които ми беше поръчал. Ако искаш да попречиш на митиленци да използват пристанището си през зимата, ще ти трябват здрави кораби, те ще издържат на морските бури, докато бързоходните галери ще трябва да бъдат изтегляни на суша преди всеки щорм. Вълните не са предизвикателство за търговските съдове. Двата шестпалубни кораба ще ти потрябват при евентуална атака, понеже могат да разкъсат всякаква верига. Освен това началникът на пристанището в Синоп бе така добър да ми ги даде само срещу храна и заплата за екипажите (по петстотин души на кораб), тъй като според думите му в този момент царят на Понт и да искал, не можел да им намери никаква работа. На отделен лист ти пращам цялата сметка по разходите си.

Разстоянието от Абидос до източния бряг на остров Лесбос, близо до самата Митилена, беше около сто мили, което според капитана щяло да отнеме между пет и десет дни плаване в зависимост от това, дали корабите са достатъчно годни.

— Тогава да проверим отсега дали са годни — предложи Цезар.

Капитанът за пръв път срещаше адмирал (Цезар си даваше сметка, че без да иска, се е превърнал в адмирал, поне докато стигне Лесбос), който да настоява корабите да бъдат проверени, преди цялата флотилия да е отплавала. Двамата избраха три от корабите наслуки и капитанът щателно ги огледа, докато Цезар му досаждаше с въпросите си.

— Теб морска болест не те ли лови? — попита накрая капитанът.

— Не, доколкото знам.

Десет дни преди ноемврийските календи всичките четиридесет кораба вдигнаха котва и поеха покрай бреговете на Хелеспонта. Течението, както винаги по посока от Евксинския понт към Егейско море, ги поднесе стремително на юг, към полуострова Мастузия от страната на тракийските земи и естуара на река Скамандър на отсрещния азиатски бряг. Недалеч от Скамандър се издигаше Троя — легендарният Илион, из чиито горящи развалини се бе спасил прародителят на Цезар Еней, преследван от гнева на Агамемнон. Жалко, че не успя да посети това историческо място, мислеше си Цезар, но вдигна рамене; все някога пак щеше да дойде по тези места.

Вятърът беше попътен, така че флотилията се озова край северните брегове на Лесбос шест дни по-рано от уречената дата. И понеже Цезар не искаше да нарушава заповедта, допита се до капитана и реши да прекара няколкото останали дни в закътан залив на малоазийския бряг, където никой от Лесбос нямаше да го забележи. Цезар не се боеше от враговете в Митилена: държеше да изненада римските войници.

— Ти си човек със страхотен късмет — сподели капитанът, когато един ден преди календите корабите вдигнаха повторно котва и поеха към Лесбос.

— В какъв смисъл?

— Досега не ми се беше случвало вятърът да е попътен толкова дълго време. А както гледам, атмосферните условия ще са на наша страна и през следващите няколко дни.

— Тогава вечерта ще потърсим къде да хвърлим котва. Утре сутринта ще взема някоя лодка и ще намеря лагера за армията. Няма смисъл да се показвам с цялата флотилия, ако началникът още не е избрал къде иска да се наредим.

Цезар намери лагера на римляните скоро след изгрев-слънце. Слезе на брега и тръгна да търси Терм или Лукул — който от двамата държеше командването. Както се оказа, обсадата беше поверена на Лукул. Провинциалният управител все още си стоеше в Пергам.

Двамата се срещнаха в подножието на наблюдателницата, откъдето Лукул следеше строежа на ров и палисада, които трябваше да заобиколят откъм сушата малкия хълм, на който се издигаше Митилена.

Разбира се, Цезар беше по-любопитен да се запознае с Лукул, който го посрещна с известно безразличие. Той беше решил, че всички младши трибуни са досадни бездарници. През годините, които бе прекарал във вярна служба на Сула, Лукул си бе извоювал авторитет в Рим. В крайна сметка, той си оставаше единственият римски легат, който не се беше отметнал от Сула при първия му поход срещу Рим. Оттогава нито веднъж не бе обърнал гръб на началника си, който започна да му поверява различни отговорни длъжности и задачи, нищо че официално той беше само квестор. Така Лукул беше командвал цяла армия по време на войната с Митридат, а след като Сула си замина за Рим, остана в Азия, за да я пази, докато законният управител Мурена се залавяше с не съвсем законната война срещу Митридат на кападокийска земя.

Пред Цезар се изправи слаб, строен мъж, с ръст малко над средния, и доста скована походка — Цезар си каза, че това едва ли е физически недостатък, ами просто Лукул е скован и в мисленето си. Главнокомандващият не беше красив, но имаше твърде характерни черти: над издълженото му бледо лице падаха къдрици с доста неопределен цвят. Очите на Лукул бяха сиви и го гледаха с нескрито учудване и лека неприязън.

— Какво желаеш?

— Аз съм Гай Юлий Цезар, младши военен трибун.

— Предполагам, че те праща управителят?

— Да.

— И какво? Защо си губиш времето? Аз съм зает човек.

— Доведох ти очакваната флотилия, Луций Лициний.

— Каква очаквана флотилия?

— Онази, която управителят ми нареди да издействам от Витиния.

Лукул го изгледа по-внимателно.

— Богове!

Цезар нищо не отвърна.

— Ето това е добра новина! Не знаех, че Терм е пратил двама трибуни във Витиния. Ти кога замина? През април!

— Доколкото знам, пратил е само мен.

— Цезар… Цезар. Със сигурност няма как да си онзи Цезар, когото Терм прати в Никомидия през квинктил!

— Същият.

— И ти вече си осигурил корабите?

— Да.

— Значи трябва да се връщаш обратно, трибуне. Цар Никомед те е подлъгал с някакви прогнили антики.

— Във флотилията няма нито една прогнила антика. Разполагам с четиридесет кораба, които лично съм провери ще издържат ли достатъчно дълго на вода. Два шестпалубни, осем петпалубни, десет триреми и двадесет военизирани търговски кораба, които според царя щели да ни бъдат от по-голяма полза, ако искаме да блокираме Митилена за през зимата.

— Богове! — повтори Лукул. — И как успя да постигни всичко това?

— Знам как да убеждавам хората.

— Ще ми се да знам какво точно си им наговорил! Никомед е стиснат като лихвар, и една сестерция да му беше поискал, щеше да протака.

— Не се притеснявай, Луций Лициний, за всичко ми е написал квитанция.

— Наричай ме Лукул. Тук, в Азия, сме поне шестима Луций Лициниевци. — Той се отправи към брега. — Какво иска Никомед за своите шестпалубни чудовища?

— Само пари за храна и заплата на екипажите.

— Богове! Къде е тая вълшебна флотилия?

— Стои на котва на около миля северно оттук, по посока на Хелеспонта. Предположих, че ще е най-добре да се явя сам пред теб, за да попитам дали искаш корабите да се появят пред лагера или предпочиташ да се насочат право към блокада на митиленското пристанище.

Лукул вече не изглеждаше толкова надменен.

— Мисля, че ще е най-добре да се залови веднага с блокадата, трибуне. Какъв удар ще бъде това за Митилена! Жителите й си мислеха, че ще могат цяла зима свободно да се снабдяват по море.

Когато двамата стигнаха лодката, Лукул тромаво се прехвърли на борда й, но Цезар остана на брега.

— Какво има, трибуне? Няма ли да се качиш?

— Само ако искаш. Аз съм съвсем нов в армията и не съм запознат с устава. Страхувам се да не направя някоя грешка.

— Качвай се, човеко, качвай се!

Двамата мълчаливо наблюдаваха как двайсетината гребци напрягат мишци, за да поведат голямата лодка на север. След известно време Лукул отново заговори:

— Не си запознат с военния устав? Та ти отдавна си навършил седемнайсет, трибуне, или греша? Казваш, че си младши трибун, не — новобранец.

Цезар въздъхна (даваше си сметка, че често ще му се налага да обяснява някои неща) и започна:

— На деветнайсет съм, но за пръв път участвам във военни действия. До юни месец бях жрец — Фламен Диалис.

Но Лукул не се оказа любопитен човек. За разлика от много други, които биха поискали обяснения, той просто кимна с глава.

— Цезар… Доколкото си спомням, първата жена на Сула беше твоя леля?

— Да.

— Значи те фаворизира.

— Поне засега.

— Добър отговор! Аз съм неговият най-верен поддръжник, трибуне, и след като си негов роднина, отсега да те предупредя — не позволявам на подчинените си да го критикуват.

— Никога няма да чуеш критика от устата ми, Лукуле.

— Добре.

Настъпи тишина. Най-накрая Лукул подхвана нова тема, която навярно не му даваше покой:

— И все пак любопитно ми е с какво си убедил стиснатия цар Никомед да ти осигури такава боеспособна флотилия.

Колкото и да му се искаше, Цезар не успя да прикрие вътрешното задоволство от урока, който беше дал на Минуций Терм.

— Достатъчно беше управителят да ме предизвика. Той просто отказваше да приеме, че е възможно да му осигуря четиридесет кораба, половината от които закрити. Още по-малко — до ноемврийските календи. Почувствах се лично засегнат и направих всичко възможно, за да го опровергая. И успях да изпълня заповедта! Нямаше как, не можех да търпя началникът ми да ме смята за неспособен да удържа на думата си.

Лукул се почувства крайно засегнат от подобен отговор; той открай време изпитваше люта ненавист към новобранците със самочувствие, а този надминаваше всякакви граници. Никой не може така да се изказва за висшестоящите. Затова реши овреме да постави младока на мястото му.

— Аз доста добре познавам онази гримирана кукла, Никомед — отвърна той на Цезар с леден глас. — Разбира се, ти си доста красив, а и той е известен с вкусовете си. Дали просто не му се е размекнало сърцето? — И понеже не искаше да даде възможност на Цезар да отвърне, добави: — Разбира се, че му се е размекнало! Наистина похвално от твоя страна, Цезаре! Не са много римляните, които ще поставят интересите на държавата над личното си целомъдрие! Мисля, че ще е добре да те сочим за пример: лицето, което осигури четиридесет кораба на Рим.

Цезар усети как гневът го задушава. Заби нокти в дланите си, за да не отвърне на обидата. През целия си живот не беше изпитвал такова желание да посегне на човек. Но намери начин да си отмъсти — по начин, който щеше да му коства много. Обърна се към Лукул и го стрелна с онзи смразяващ поглед, който мъжът добре познаваше у покровителя си Сула. Лукул пребледня и с големи усилия успя да овладее уплахата си.

— За пръв път легнах с жена — отговори с равен глас Цезар — около четиринайсетия си рожден ден. С колко жени съм бил оттогава, не мога вече да преброя. Което означава, че доста добре познавам жените. И знам, че това, в което ти сега ме обвини, Луций Лициний Лукул, е хитрина, която използват жените. Жените, Луций Лициний Лукул, нямат друго оръжие, освен да разтварят краката — за да получат от мъжете това, което искат. Ако ми се наложи да прибягвам до сексуални услуги, за да постигна целта си, Луций Лициний Лукул, ще се хвърля върху меча си. Ти си от стара и достойна фамилия. Но в сравнение с моите предци твоите са недостойни да целуват праха под подметките им. Ти си позволи да засегнеш моята лична и семейна чест. И аз няма да намеря покой, докато не изтрия това позорно петно. Как съм осигурил корабите, не е твоя работа. Не е работа дори на Терм! И все пак, нека бъдеш спокоен, че за целта не съм прибягвал до непочтени средства и не се е налагало да лягам с цар Никомед… нито с царица Орадалтида. Дали ще ме обвиниш в сексуални връзки с мъж или жена, в случая няма значение. Но аз не гоня целите си с подобни долни средства. Постигам ги, като използвам интелекта си — дар, който струва ми се, боговете са дали на малцина, освен мен. И затова ще стигна далеч. Вероятно по-далеч от теб.

Цезар свърши и демонстративно обърна гръб на началника си. В далечината се виждаше как римските войски са разрушили предградията на обсадената Митилена. Лукул можеше само да благодари, че бяха разговаряли с трибуна на латински — иначе гребците щяха да разнесат клюката из Цяла Мала Азия. „Няма що, Сула, благодаря ти! — помисли си той. — Що за птичка си ми пратил да разсъни заспалите духове. Този тук ще ни създаде повече неприятности от хиляда Митилени!“

Останалата част от пътуването премина при гробно мълчание. Цезар се беше затворил в себе си, а Лукул вече премисляше как да си върне думите назад. Беше абсолютно допустимо той, главнокомандващият, да поднася извилия на някакъв си младши военен трибун. И понеже до края на пътуването не намери спасителната идея, той се качи на първия кораб, без дори да се обръща назад, все едно Цезар не съществуваше.

Едва когато стъпи на палубата, се обърна и с дясната ръка даде жест на младежа да спре.

— Не си прави труда, трибуне — рече му хладно. — Върни се обратно в лагера, където ще си намериш квартирата. Не искам да те виждам пред очите си.

— Мога ли да взема слугите и конете със себе си?

— Разбира се.

Бургунд познаваше господаря си по-добре от всеки, но дори да беше усетил, че срещата на Цезар с Лукул не е протекла добре, беше достатъчно благоразумен да не го показва. Пътя до лагера Цезар измина с каменно изражение. През лагера мина като насън. Някакъв часовой му посочи главната алея и му съобщи, че квартирите на младшите военни трибуни се намират във втората тухлена сграда от дясната страна. Още не беше дошло време за обяд, но на Цезар му се струваше, че сутринта е била безкрайна.

Войниците не живееха в кожени палатки, а в по-солидни жилища: редовите легионери бяха настанени в дъсчени бараки, всяка за по осем души; военачалникът ползваше самостоятелна кирпичена къща, която приличаше на богаташки дом. Висшите легати се радваха на още една подобна. По-нисшите офицери се разполагаха в голяма и доста грозна на вид четириетажна постройка, пак от кирпич. Младшите трибуни живееха при подобни условия, само постройката беше по-малка.

Вратата зееше отворена и се чуваха гласовете на обитателите. Цезар застана на прага, а прислугата и добитъкът послушно се наредиха зад него.

В първия момент Цезар не виждаше почти нищо в сумрака, но очите му скоро свикнаха и успя да разгледа обстановката, преди хората вътре да са усетили присъствието му. В средата на помещението стоеше голяма дървена маса, на която седем младежи бяха качили краката си. Кои бяха младежите, той не знаеше: наказание за годините, прекарани като жрец на Юпитер. Най-накрая един от младежите, набит и с дружелюбна физиономия, погледна към вратата и го забеляза.

— Хей! — подвикна весело. — Който и да си, влизай, какво стоиш на вратата?

Цезар възвърна обичайната си надменност и другите младежи доста се стреснаха от заканителното му изражение — все едно Аполон, тръгнал да си отмъщава на Ниоба. Един по един всички си свалиха краката от масата. Никой не смееше да изрече и дума.

Най-накрая онзи с дружелюбната физиономия се надигна, заобиколи масата и го посрещна с протегната ръка.

— Авъл Габиний — представи се той и се засмя. — Не се дръж толкова надменно.

Цезар пое ръката му и силно я стисна.

— Гай Юлий Цезар — представи се на свой ред, но не намери сили да се усмихне. — Предполагам, че съм разквартирувам при вас. Аз съм младши военен трибун.

— Знаехме, че и осми ще намерят — каза Габиний и се обърна към останалите. — Всички сме такива — младши военни трибуни, стоим по-ниско от тревата, но вдигаме олелия до небесата. А от време на време дори ни дават работа да вършим! Но понеже никой не ни плаща, началникът не смее много-много да ни придиря. Току-що обядвахме. Може да е останало нещичко и за теб, но най-напред да ти представя останалите.

Младежите се изправиха.

— Гай Октавий. — Нисък, с доста внушителна мускулатура, той отговаряше по-скоро на гръцките разбирания за мъжка красота. Имаше кестенява коса и светлокафяви очи. Единственото, което го загрозяваше, бяха огромните му уши, които стърчаха като дръжки на делва. Ръкостискането му Цезар прецени по-скоро като приятелско.

— Публий Корнелий Лентул — викаме му просто Лентул. — Беше типичен Корнелий — и с поведението, и с вида си — кестеняв, с кафяви очи, безличен. Изглеждаше като човек, който не се чувства на мястото си, но е твърдо решен да не го показва — колеблив в маниерите си, но последователен в мислите си.

— По-сложния Лентул — Луций Корнелий Лентул Нигер, разбира се, на него му викаме Нигер. — Още един типичен Корнелий. Дори по-арогантен от самия Лентул.

— Луций Марций Филип Младши, викаме му Лип за по-кратко и защото прилича на охлюв. — Прякорът не беше никак ласкателен, още повече че Филип Младши трудно можеше да бъде сбъркан с охлюв — не и с големите си замечтани очи и с красивото си лице, което не беше наследено от бащата, а от баба Клавдия, на която Лип приличаше. От пръв поглед създаваше впечатление за спокоен, уравновесен човек, леко небрежен, но затова пък приятелски настроен.

— Марк Валерий Месала Руф. Известен като Руф, Червенокосия. — Колкото и страшно да звучеше патрицианското му име, Месала Руф не беше високомерен. Имаше червени коси, но по характер беше доста благ.

— И последен — Марк Калпурний Бибул.

Бибул беше най-надменният от всички присъстващи, дребен и кльощав. Сякаш самата природа го бе изваяла с високомерно изражение, което никой не можеше да изличи. Устата му беше присвита в недоволна гримаса, бледосивите му очи гледаха недоверчиво изпод правите като черта вежди. Топчестият му римски нос, светлорусите му, почти бели коси, го правеха по-възрастен, отколкото беше — на двайсет и една.

Доста рядко се случва двама души да изпитат от пръв поглед ненавист един към друг, както изпитваха Гай Юлий Цезар и Марк Калпурний Бибул. Цар Никомед беше предупредил любимеца си за враговете, които щеше да среща по пътя си — този беше един от тях, в това Цезар беше сигурен.

Габиний издърпа осмия стол и го постави между своя и този на Гай Октавий.

— Сядай и яж — подкани той новия другар.

— Ще седна с удоволствие, но ще ми простите, че не съм гладен.

— Тогава вино, ще ти налея малко вино!

— Никога не пия вино.

Октавий се изсмя.

— Ама на теб няма начин да не ти хареса тук! През ден се заливаме с повръщано.

— Ти не си ли Фламен Диалис? — изведнъж се сети Филип.

— Бях Фламен Диалис! — поправи го Цезар. — Ако сега ви разправя цялата история, по-нататък няма да ми задавай въпроси, нали?

Само с няколко изречения Цезар обясни на другарите си в каква ситуация е попаднал.

— Звучи като приказка — поклати глава Габиний, щом Цезар свърши.

— Значи все така си женен за дъщерята на Цина? — заключи Бибул.

— Да.

— И ето, че — Октавий пак се засмя на собствените си мисли, — ето, че старата битка ще се разгори отново, Габиний! С Цезар патрициите пак стават четирима! Няма как, войната продължава!

Останалите го изгледаха с известна досада и той млъкна.

— От Рим ли идваш? — попита Месала Руф.

— Не, от Витиния.

— И какво си правил във Витиния? — попита Лентул.

— Събирах флотилия за блокадата на Митилена.

— Обзалагам се, че онзи стар веселяк Никомед те е харесал — изсмя се Бибул. Знаеше, че подобна грозна реплика може да се сметне за обида, но не се сдържа.

— В интерес на истината хареса ме — отвърна му с леден тон.

— И получи ли си корабите? — попита бързо Бибул.

— Естествено — успокои го той с такова високомерие в гласа си, каквото другият никога не би могъл да изрази.

Бибул се изсмя доста пресилено.

— Естествено? А дали не е било неестествено?

Никой не разбра какво точно последва. Шестимата свидетели само си спомняха, че по едно време Цезар беше сграбчил Бибул, който отчаяно махаше с ръце.

— Ако не беше просто една жалка бълха — говореше Цезар, — щях да те изкарам навън да ти размажа физиономията. За нещастие, Пулекс, бълхо нещастна, това дори не би могло да мине за сериозно престъпление. Ти си твърде жалък, за да си струва да те пребия от бой. Затова стой далеч от мен, насекомо! — И без да го изпуска, Цезар се огледа, за да намери подходящ предмет — голям долап, шест стъпки висок. Без никакви усилия качи Бибул на шкафа. — Хайде, Пулекс, ритай колкото ти душа иска.

След което излезе навън.

— Пулекс е хубав прякор, Бибуле! — смееше се Октавий.

— Отсега нататък и аз така ще ти казвам, заслужаващ го. Ами ти, Габиний? Няма ли и ти да го наричаш Пулекс?

— По-скоро ще му викам Подекс, задник! — Габиний се беше изчервил от гняв. — Какво ти стана, че започна да говориш подобни неща, Бибуле? Забележката ти беше съвсем неуместна, а сега покрай теб всички излизаме простаци! — Сърдито изгледа присъстващите. — Не знам за вас, но аз ще помогна на Цезар да си разтовари багажа.

— Свалете ме на земята! — извика Бибул от шкафа.

— Не и аз! — отвърна Габиний.

Така и не се намери желаещ да помогне на дребосъка. Бибул трябваше да скочи. Колкото и да се задушаваше от гняв и обида, трябваше да си признае едно: Габиний беше прав. Как така успя да стане за посмешище. Цезар го беше сразил с лекота, при това, без да стори нищо непозволено; вместо да удари по-слабия, той просто доказа на всички колко е по-силен от него. Беше ясно, че Бибул ще се засегне на тема размери, нали от малък беше разбрал, че светът се управлява от високите, силни и представителни мъже. И нали с това именно Цезар го беше предизвикал — с красивото си лице, с високия си ръст, с мускулестото си тяло… И не стига, че доказа, че е по-силен от него, но дори бе намерил подходящите думи да го сложи на мястото му! Това не беше честно!

Бибул не знаеше кого повече да мрази: себе си или Гай Юлий Цезар, човека, на когото нищо не липсваше.

Изведнъж отвън се дочуха весели възгласи. Любопитството надделя и въпреки обидата Бибул се показа на вратата, за да погледне какво става. Другарите му се превиваха от смях, а човекът, на когото нищо не липсваше, беше яхнал муле! Какво говореше Цезар, Бибул не можеше да чуе, но усещаше, че приказките му са остроумни, забавни и интересни.

— Е, добре — закани се Бибул, докато се оттегляше, — нека съм бълха. Но той няма да се отърве от мен.

Настъпи зима и римската войска застина в пълна неподвижност. Бяха обсадили града, а жителите на Митилена гладуваха. Луций Лициний Лукул намери свободно време, за да напише подробно писмо до покровителя си Сула.

„Надявам се всичко да свърши до пролетта, не за друго, а заради изключително щастливото обстоятелство, за което ще ти разкажа по-долу. Най-напред искам да те помоля за една услуга. Ако успея да привърша с обсадата до пролетта, може ли да се прибера у дома? Твърде дълго се застоях далеч от родината, Луций Корнелий, и вече изгарям от носталгия по Рим… Както и по теб самия. Брат ми Варон Лукул има и годините, и нужния опит, за да се кандидатира за едил, а на мен ми се прииска да бъдем двамата заедно едили. Това е единствената служба, която може да се заема от двама братя едновременно, без да се създават отрицателни настроения. Помисли само какви игри ще организираме! Огромно удоволствие ще доставиш и на двама ни. Аз съм на трийсет и осем, брат ми — на трийсет и шест, скоро ще навършим годините за претор, а дори не сме били едили. Хора с нашето име трябва да минат преди едилската възраст. Моля те, дай ни възможност да получим длъжността, а след това ми помогни да стана претор. Разбира се, ако смяташ, че молбата ми е неоправдана, ще проявя разбиране.

Терм се готви за сериозна дейност из Римска Азия. Мисля, че заради това ми връчи командването на обсадните действия: да съм по-далече от него. Но не мога да кажа нищо лошо за него. Местните жители го харесват, защото намира търпение да изслушва безкрайните им жалби и обяснения, защо не са в състояние да си изплатят данъка; аз пък го харесвам още повече, защото след като ги изслуша, пак намира начин да си прибере дължимото.

Двата легиона, с които разполагам, са все смели войници. Мурена вече ги е използвал в Кападокия и Понт, преди това са служили в армията на Фимбрия. Свикнали са да разсъждават, което ме дразни, а и нямам достатъчно време да ги отуча от вредните навици. Разбира се, те са недоволни най-вече заради указа, с който ти ги наказа за участието им в убийството на Флак, като им забрани да се връщат в Италия до края на живота си. Постоянно ми пращат делегации, които настояват забраната да бъде вдигната. Нищо няма да постигнат, по-скоро обратното — вече знаят, че ако ме предизвикат, ще бъда безпощаден. Те са римски войници и ще изпълняват всяка заповед. Вече ставам доста строг с всички войници или офицери, които си въобразяват, че имат право да ми държат сметка. Но на този въпрос ще се спра по-нататък.

Имам чувството, че жителите на Митилена вече са започнали да губят кураж, и предполагам, че с идването на пролетта ще мога да предприема щурм срещу града и съпротивата едва ли ще бъде голяма. Ще разполагам с няколко обсадни кули, които ще свършат добра работа. Ако успея да превзема града преди лятото, цяла Римска Азия ще се усмири.

Това, заради което съм толкова убеден в успеха, е превъзходната флотилия, която ми осигури — няма да повярваш — Никомед! През квинктил Терм пратил твоя племенник Гай Юлий Цезар да вземе кораби от Никомед. Беше ми писал по този повод, но нито той, нито аз очаквахме корабите да се появят преди март или дори април идната година. Но доколкото разбирам, Терм имал смелостта да се изсмее на младия Цезар заради самочувствието му. Той приел това като предизвикателство и поискал точна дата, на която да достави корабите. Сам настоявал всичко да стане възможно най-бързо. Терм му поръчал до ноемврийските календи да изнамери четиридесет кораба, половината от които да са тежки бойни съдове. С тази заповед смятал да го постави на мястото му.

Цезар се яви в лагера ми точно на ноемврийските календи. Беше довел със себе си забележителна ескадра — такава, каквато никой римлянин не си е представял, че Никомедовци биха рискували. Сред корабите има дори два шестпалубни, за които единствените ни разходи са храната и заплатата на екипажите! Когато погледнах сметките, не можах да повярвам на очите си — Витиния наистина ще спечели нещо и за себе си, но далеч по-малко от обикновено. Което морално ме задължава да върна корабите на Никомед веднага след превземането на Митилена, и да изплатя всичко. Разбира се, надявам се да покрия разходите с очакваната плячка, но ако случайно градът се окаже по-беден, отколкото си мисля, дали има възможност да ни отпуснат от хазната средства.

Нека добавя, че младият Цезар се държа крайно арогантно, докато ми предаваше командването на ескадрата. Наложи се да го поставя на мястото му. Разбира се, ако Никомед се е оказал склонен да се раздели с такива скъпоценни кораби, за това има едно-единствено обяснение — че спа с младия красавец. Това му заявих и на Цезар, за да не знае много. Той ми се нахвърли като кобра и ми заяви, че не му се налагало да прибягва до курвенски номера, за да получи каквото и да е… В деня, в който щял да постъпи така, щял да се хвърли върху меча си. Оттогава доста се чудя как да го усмиря — задача, която досега не ми е създавала трудности с други. Най-накрая реших, че другите трибуни могат да са ми от полза. Ти навярно си ги спомняш — предполагам, виждал си ги в Рим, преди да бъдат назначени на служба в Азия: Габиний, двамата Лентули, Октавий, Месала Руф, Бибул и сина на Филип.

Доколкото разбирам, Бибул се е опитал да се наложи над Цезар, но за награда бил качен на един долап. От идването на Цезар трибуните са разделени на два лагера: Габиний, Октавий и малкият Филип са на страната на Цезар, Месала Руф поддържа неутралитет, а двамата Лентули и Бибул са в открита вражда с новобранеца. Младите винаги създават напрежение по време на обсада, понеже им е скучно, а пък и трудно може да се очаква от тях да свършат нещо полезно. Дори и аз едва се справям. Но Цезар създава повече неприятности, отколкото мога да приема. Мразя да се занимавам с толкова нискостоящи офицери, но на няколко пъти се оказах длъжен да се намеся. Цезар е изключение, срещу което всеки главнокомандващ би трябвало да вземе мерки. Красив, самонадеян, сигурен в непогрешимостта си. Трябва да му се признае, че има забележителен интелект.

Трябва да призная, че Цезар е съвестен офицер. Никога не бяга от работа. Освен това имам чувството, че всеки легионер вече лично се познава с него… и като че ли всички го харесват. Цезар е готов да поеме всякаква отговорност. Легатите ми започнаха дори да го отбягват, защото беше стигнал дотам, че изпълнявал заповеди само ако началникът се съгласи с неговото предложение как да се изпълни задачата. За нещастие неговите предложения винаги се оказват по-добри! Такъв като него е премислил всичко, преди да е дал и първата си заповед на подчинени. Омръзна ми да гледам легатите си изчервени от срам. Досега единственият начин, по който успявам да засегна безграничното му самочувствие, са намеците на каква цена се е съгласил Никомед да му отстъпи флотилията. И мога да кажа, че това дава резултати, защото Цезар побеснява. Но дали ще стори това, което очаквам него — да ме нападне, за да ми даде повод за военен съд? Не! Твърде умен е и твърде добре се владее. Естествено не мога да го понасям. А ти? Как иначе, след като има наглостта да ми заяви в очите как предците ми не стрували и праха под подметките на неговите?

Толкова за трибуните, би трябвало да измисля нещо да ти пиша и за по-висшия състав. Но се страхувам, че легатите ми не са сторили нищо, заслужаващо внимание.

Чувам, че си се заловил да жениш хората и че си намерил на Помпей Касапина съпруга от доста по-знатно потекло от неговото. Ако намериш време, няма да е зле да намериш жена и за мен. Откакто навърших трийсет, не съм се прибирал в Рим, вече наближавам възраст за претор, а още дори не съм се оженил, как ли ще се сдобия с наследник… Работата е там, че винаги съм предпочитал хубавото вино, хубавата храна и хубавата компания, а в такава хубава компания не се намират жени, достойни за съпруги на един Лициний Лукул. Освен това предпочитам младичките, а кой ще ми предложи ръката на тринайсетгодишната си дъщеря? Ако се сетиш за някоя, пиши ми. Брат ми твърдо отказва да играе ролята на сватовник, затова разбираш колко се радвам, задето ти си се заловил с подобни дела.

Обичам те и ми е мъчно за теб, скъпи Луций Корнелий.“

 

 

Към края на март Марк Минуций Терм лично пристигна от Пергам и даде одобрението си за щурма срещу крепостта. Когато научи за ескадрата на Цезар, Терм за малко да се просълзи от смях: какво толкова забавно намираше в случая, Лукул така и не разбра. Вече му беше дотегнало да слуша жалбите на целия офицерски състав от поведението на младия трибун.

В армията, разбира се, действаше старото и изпитано правило: ако човек създава твърде много главоболия на началниците си, те го слагат на най-опасното място в сражението и се отървават веднъж завинаги от него. И докато измисляше плана за превземането на Митилена, той разсъждаваше и как да се възползва от това армейско правило. Налагаше се Цезар да умре. Лукул щеше да е този, който да реши съдбата му: Терм си запазваше ролята на наблюдател и му предоставяше пълна свобода да ръководи операцията.

В римската армия имаше традиция пълководецът да свика на съвет целия офицерски състав, дори и най-нисшите чинове, но тя рядко се спазваше. Сега, когато Лукул привика при себе си и най-младшите офицери, никой не се учуди, понеже трибуните бяха все свадливи и недисциплинирани люде, на които никой генерал не би разчитал твърде много. Обикновено по време на сражение младшите военни трибуни служеха за свръзка на пълководеца с по-старшите, командващи легионите. С такива задачи отпрати Лукул младежите, с изключение на един — Цезар.

— Ти ни създаваш доста грижи, но забелязвам, че не бягаш от работа и държиш да се отличиш. Затова реших да ти възложа командването на отделна кохорта, в която съм събрал най-лютите войници на Фимбрия. Ще изчакате да установя къде е най-ожесточена съпротивата на врага и ще ви пратя тъкмо там. Твоя задача ще бъде като командир да обърнеш ситуацията в наша полза.

— Пиши се мъртъв — изрече с нескрито задоволство Бибул, щом се прибраха в квартирата.

— Не и аз! — заяви Цезар.

Габиний, който много го харесваше, изглеждаше доста разтревожен.

— Ще ми се да не се набиваше толкова в очи — ядосваше се той. — Да се беше научил да си кротуваш, нямаше да те нарочат всички. Лукул ти даде задача, каквито по принцип не се дават на младши трибуни, още повече че ти за пръв път участваш във война. Цялата му армия е съставена от Фимбрианци — хора, на които е забранено да се върнат в родината. Лукул неслучайно е събрал на едно място най-горещите глави и сега ти ги пробутва на теб! Дори да се налагаше да ти предаде командването на кохорта, трябваме да е от легионите на Терм.

— Всичко това ми е ясно — кимна с глава Цезар.

— Ама ти май изобщо не се тревожиш? — учуди се Руф.

— Не — заяви той. — Аз съм човек не само с талант, но и късмет. Сами ще се уверите. — Прибра меча и камата си в ножницата и канията, след което се насочи към стаята си. Докато се разминаваше с Бибул, изрече: — Не се страхувай, толкова си дребен, че врагът дори няма да те забележи.

— Ако не беше толкова самоуверен, може би нямаше да бъде толкова нетърпим — потръпна Лентул. — Утре ще е тежък ден, Нигер.

— Най-вече за Цезар. — Той се усмихна от задоволство. — Лукул го прати на сигурна смърт.