Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (10)

Малко след падането на нощта Цезар беше готов да замине. Луций Декумий и синовете му вече бяха пренесли с ръчна количка до Квириналската порта торбите със седемдесет и шестте хиляди сестерции, които Аврелия беше успяла да събере от наематели и приятели. Двамина от Братството на кръстопътя бяха отишли до конюшните на Ланатарийското поле, където Цезар криеше конете си, и ги изведоха покрай Сервиевите стени до определеното място.

— Иска ми се — каза Аврелия, без да издава притеснението си — да беше избрал по-незабележимо животно от този звяр.

На Цезар му стана толкова весело от забележката й, че възкликна:

— Не мога да повярвам! Майко, откога знаеш за Буцефал?

— Така ли го наричаш? — изсумтя презрително тя. — Синко, твоята мания за величие никак не подхожда на жреческото ти призвание. — В погледа й заблестяха лукави искрици. — Винаги съм знаела. Знам дори позорната цена, която си заплатил за него — петдесет хиляди сестерции! Ти си непоправим разсипник, Цезаре, и не разбирам откъде си наследил подобна черта. Със сигурност не и от мен.

Той я прегърна и я целуна.

— Е, майко, обещавам ти, че само на теб ще давам да ми водиш сметките. Но все ми се иска да знам откъде си разбрала за Буцефал.

— Имам доста източници на информация — усмихна се Аврелия. — Ненапразно прекарах двайсет и три години в Субура. — Усмивката й угасна и тя го изгледа изпитателно. — Още не си се видял с малката Цинила, а тя е много притеснена. Разбрала е, че нещо не е наред.

Цезар въздъхна.

— Какво да й кажа, майко? Или по-точно, колко от всичко да й кажа?

— Кажи й цялата истина, Цезаре. Тя е вече на дванайсет.

Цинила се беше нанесла в някогашната стая на слугинята Кардикса — точно под стълбите, които водеха до горните етажи на голямата сграда, от страната на Вик Патриций. Самата Кардикса, заедно с Бургунд и многобройната им челяд, заемаше ново жилище, което лично Цезар се бе погрижил да проектира и иззида над помещенията за прислугата, откъм страната на двора.

Цезар почука на вратата, влезе и завари жена си над стана. Беше се заела с някаква сива, затова пък доста дебела вълнена дреха, която щеше да бъде част от задължителното й облекло на фламиника Диалис. Като видя жалкия парцал, който се очакваше жена му да носи цял живот, нещо го жегна.

— Не е честно! — извика той, грабна момиченцето в ръце и като седна на леглото му, нежно го взе в скута си.

Цезар намираше жена си за голяма хубавица, нищо че сам беше твърде млад, за да оценява девическата красота. Тъй като бе израснал в средата на високи, руси създания като сестрите си, нисичката, леко закръглена и мургава Цинила стопляше сърцето му. Чувствата, които изпитваше към нея, бяха доста объркани, понеже тя беше прекарала в дома му цели пет години и той беше свикнал да гледа на нея като на малка сестра, колкото и да си повтаряше, че е негова съпруга и че един ден с позволението на Аврелия ще я отведе в леглото си.

— Заминаваш ли, Цезаре? — попита Цинила.

Кичур коса беше паднал на челото й. Цезар го отмести и продължи да я гали. Тя затвори очи и се облегна на рамото му.

— Хей, да не вземеш да заспиш! — раздруса я той. — Знам, че трябва да си лягаш, но се налага да говорим. Наистина заминавам.

— Какво става? Да не би да има някаква връзка с проскрибциите? Аврелия разправя, че брат ми бил избягал в Испания.

— Има далечна връзка с проскрибциите, но тя е само в това, че и двете злини изхождат от Сула. Налага се да замина, защото Сула изпитва съмнения дали жречеството ми е законно.

Цинила се усмихна.

— Това би трябвало да те радва. Ти никога не си искал да бъдеш фламин Диалис.

— Да, но все още съм — въздъхна Цезар. — Според жреците грешката не е в мен, а в теб. Разбираш в какво положение се намира семейството ти, но може би не знаеш, че от мига, в който баща ти беше обявен за „сацер“, за човек вън от закона, той престана да бъде римски гражданин.

— Е, разбирам защо Сула може да отнеме цялото ни имущество, но баща ми умря много преди той да се завърне — напомни му Цинила. — Как тогава може да изгуби гражданството си?

— Губи го, защото проскрибциите, които Сула обяви автоматично отнемат гражданството на хората, до които се отнасят, а и защото много хора бяха вече умрели, когато той ги включи в списъците. Ето например младият Марий, баща ти, преторите Каринат и Дамазип и много други като тях. Те всички вече бяха умрели, когато Сула ги проскрибира. Но това не означава, че са запазили гражданските си права.

— Не мисля, че е много честно.

— Съгласен съм с теб. — След което продължи да й обяснява с надеждата, че сред многото дарби, получени от боговете, е и тази да бъде лесно разбиран. — Когато баща ти беше проскрибиран, брат ти вече беше навършил пълнолетие, затова си запазва гражданството. С тази подробност, че не може да наследи нищо от имуществото на баща ви, нито да се кандидатира за държавна длъжност. Но с теб нещата стоят различно.

— Защо? Защото съм момиче?

— Не, защото си малолетна. Полът ти няма значение. Има един закон, лекс Миниция де либерис, който казва, че децата на родител римлянин и родител неримлянин наследяват гражданството на родителя неримлянин. Това означава — поне според жреците, че ти не си римлянка, а чужденка.

Цинила се разтрепери, но не заплака. В големите й детски очи се четеше болка и разбиране.

— О! Това да не означава, че вече не съм твоя жена?

— Не, Цинила, не означава. Ти ще бъдеш моя жена, докато смъртта ни раздели, защото сме сключили брак според старите закони. Нищо не забранява на един римлянин да се ожени за неримлянка, затова никой не може и да оспори брака ни. Това, което обаче се оспорва, е твоето гражданско положение — както и гражданското положение на всички деца на проскрибирани хора, които не са навършили пълнолетие в мига на проскрибцията. Разбра ли сега?

— Мисля, че да — отговори Цинила, но погледът й не издаваше голяма увереност. — Това означавали, че ако ти родя деца, те няма да бъдат римски граждани?

— Според лекс Миниция, да.

— О, Цезаре, колко ужасно!

— Ужасно е.

— Но аз съм патрицианка!

— Вече не си, Цинила.

— И какво мога да направя?

— Засега нищо. Но Сула знае, че трябва да изпипа законите си в това отношение. Остава ни да се надяваме, че за в бъдеще той ще позволи децата ни да бъдат римски граждани, дори и ти да не си. — Цезар я притисна към себе си. — Днес Сула ме извика и поиска да се разведем.

Най-накрая сълзите бликнаха от очите й. Макар и само осемнайсетгодишен, Цезар вече беше обръгнал на женски сълзи. Често му се беше случвало да слуша плача на жената, която напуска, защото му е омръзнала, или която сама го гони, защото е разбрала, че си има и други. Подобни сълзи го дразнеха, правеха го груб и невъздържан. Но сега Цинила плачеше от истинска мъка и ако Цезар се ядосваше на някого, това беше Сула, който беше докарал сълзите в очите на момичето.

— Всичко е наред, любимке моя — гушна я Цезар. — Няма да се разведа с теб, пък ако ще и самият Юпитер да слезе и да ми заповяда! И на хиляда години да стана, пак няма да се разведа с теб!

Тя се изкикоти и подсмръкна. Цезар избърса сълзите й с кърпата си.

— Няма защо да плачеш. Ти си моя жена и ще останеш такава, каквото и да се случи.

Тя го прегърна на свой ред през врата, сложи глава на рамото му и щастливо въздъхна:

— О, Цезаре, обичам те! Толкова е тежко да чакаш да пораснеш!

Подобна реакция го смая. Още повече го смая усещането за набъбналите й гърди, които го галеха през туника. Цезар опря брадичка в косите й, но внимателно я отдалечи от себе си, преди да е стигнал до онзи момент, при който всяко отстъпление е позорно.

— Юпитер няма човешка форма, та да слиза при нас — обясни Цинила като добро дете, което си е научило урока по религия. — Той е навсякъде, където е Рим. Затова и Рим е толкова велик и могъщ.

— Каква добра фламиника щеше да излезе от теб!

— Щях поне да се постарая… Заради теб. — Тя вдигна очи и изгледа мъжа си. — Щом Сула е поискал да се разведем, а ти си отказал, това означава ли, че ще те убие? Затова ли заминаваш, Цезаре?

— Той със сигурност ще се опита да ме убие, точно затова и заминавам. Ако остана в Рим, ще му бъде лесно да успее. Рим е пълен с неговите наемни убийци, а и никой не знае как точно изглеждат. Но в провинцията шансовете ми да оцелея са по-големи. — Започна да я люлее, както по времето, когато бе дошла да живее при тях. — Не трябва да се тревожиш за мен, Цинила. Дори Сула няма да успее да ме пречупи! А твоята задача е да не позволяваш на майка ми да се тревожи.

— Ще се опитам — обеща Цинила и го целуна по бузата. Още не й достигаше смелост и увереност да го целуне по устата, както правят големите.

— Чудесно! — зарадва се Цезар, остави я на пода и стана на крака. — Ще се върна, щом Сула умре.

Сбогува се и излезе.

 

 

Луций Декумий и синовете му вече бяха пред Квириналската порта. Две мулета чакаха да бъдат натоварени със сребърните монети. Отдалеч кожените кесии не личаха в дисагите: Луций Декумий бе натъпкал парите в калъфи за пергаментови свитъци.

— Надали си направил всичко това днес — усмихна се Цезар. — Така ли пренасяш собствената си плячка?

— Иди поговори с коня си — подкани го Декумий. — Но най-напред да ти подшушна нещо. Бургунд да товари в това време парите. — Той изгледа с такава злоба Бургунд, че огромният германец неволно отстъпи назад. — И да знаеш, разбойнико, че отдалеч не бива да се разбира изобщо, че вдигаш тежко. Искам да изглежда, така сякаш вдигаш перушина.

Бургунд кимна.

— Разбирам, Луций Декумий, като перушина.

— А ти ще сложиш останалия си багаж върху книгите… И ако момченцето реши да запрепуска в галоп, ти скачаш от гърба му и си стоиш при мулетата, ясно ли е?

Цезар беше прегърнал главата на коня си и тихо му нареждаше. Изчака багажът да бъде здраво вързан за самарите и чак тогава позволи на Бургунд да го качи на седлото.

— И умната, Паунче! — извика Луций Декумий срещу вятъра, от който очите му сълзяха. Подаде му ръка.

Цезар и сега не забрави добрите маниери: наведе се ниско, пое ръката на Декумий и я целуна.

— Бъди спокоен, татенце!

Скоро двамата с Бургунд се изгубиха зад пелената от сняг.

Германецът беше яхнал семейния кон на Цезарови, който струваше почти колкото Буцефал. Беше чистокръвна персийска порода, доста по-едър от конете, които се отглеждаха по бреговете на Средиземно море. Подобни животни рядко се срещаха из Италия, пък и не можеха да служат за друго, освен да носят на гърбовете си едри като тях ездачи. Мнозина земеделци или търговци биха гледали със завист подобен жребец и биха си мечтали да го впрегнат в кола или рало, защото конят е по-бърз и по-интелигентен от вола. Но за жалост персийските коне често сами се удушваха в хомота, защото при всяко по-рязко движение ремъците ги стягаха. За товарни животни персийските коне също не струваха, понеже изяждаха повече, отколкото би спечелил търговецът от търговията си. И все пак Бургунд се нуждаеше именно от такъв кон, тъй като обикновен не би могъл да го издържи под тежестта му.

Цезар поведе Бургунд и мулетата по пътя за Крустумерий. Въпреки мрака бегълците не си даваха миг почивка. Трябваше да оставят колкото се може по-голямо разстояние между себе си и Рим на Сула. Спряха се едва на другия ден. Вече бяха стигнали Требула, недалеч от първия планински хребет. Градчето беше малко, но се славеше с голяма странноприемница, шумът от която се чуваше отдалеч. Цезар никак не се зарадва на мръсотията и на спарения въздух вътре.

— И все пак хората ти дават покрив и легло за през нощта — разсъждаваше той на глас, докато двамата Бургунд обикаляха предложените им стаи. Щяха да им правят компания няколко овчарски кучета и половин дузина кокошки.

Разбира се, двамата пътници привлякоха вниманието на съседите си по маса, които бяха все местни хора.

— Има хляб с наденички — предложи съдържателят.

— Ще вземем и от двете — съгласи се Цезар.

— Вино?

— Вода — заяви младежът.

— Май си много млад да пиеш, а? — заинтересува се съдържателят, видимо недоволен. Заведението му печелеше от виното.

— Майка ми ще ме убие, ако близна и една глътка.

— Ами приятелят ти? Като го гледам, той е възрастен човек.

— Да, ама е умствено изостанал, а мен ако ме питаш, не ти и трябва да го виждаш пиян — с голи ръце разкъсва мечка. Веднъж претрепа два африкански лъва, за които преторът разчиташе, че ще бъдат гвоздеят на гладиаторския спектакъл.

Докато Цезар хвалеше така придружителя си, Бургунд гледаше в пространството, все едно не разбираше.

— У-ха! — отстъпи мъжът и бързо се отдалечи. Никой не смееше да закача Цезар, когато Бургунд му правеше компания, затова двамата можаха спокойно да се навечерят на отделна маса. Доколкото Цезар установи, местната забава се състоеше в това най-младият от компанията да бъде наливан с вино и околните да се обзалагат колко ще успее да издържи.

— Това е то, животът на село! — отбеляза Цезар. А иначе Рим е на един ден път и тия герои имат право всяка година да гласуват в Народното събрание. Да не говорим, че гласовете им имат стойност, понеже господата принадлежат на селските триби. Като си помисля колко хитреци от Рим, дето познават добре политиката, трябва безпомощно да гледат как тези тук гласуват вместо тях… Не е честно!

— Те дори не могат да четат — съгласи се Бургунд. После се поусмихна. — Толкоз по-добре, Цезаре, никой няма да се заинтересува от дебелите ни свитъци.

— Така е. Но къщата е пълна с комари!

— Зимно време се прибират по къщите — обясни Бургунд. — Тук е такава жега, че яйца можеш да си свариш.

Наистина, беше доста задушно, тъй като в тясното пространство се бяха наблъскали доста хора, а в каменното огнище до стената беше напален буен огън. Личеше си, че в Требула хората не обичат да им е студено.

Ако тъмните ъгли гъмжаха от комари, леглата гъмжаха от бълхи и дървеници. Цезар прекара нощта на твърдия стол и накрая благодареше на боговете, че е дошло утрото, за да се махне от това ужасно място. След себе си остави местните да гадаят защо ли двамата с исполина са избрали точно това време на годината за пътешествие. И изобщо що за човек беше този странен младеж.

— Ще да е от висшето общество! — разсъждаваше съдържателят.

— Най-вероятно е проскрибиран — предположи жена му.

— Много е млад за това — възрази непознат клиент, който се бе разминал на изхода с Цезар. Изглеждаше да е човек от големия град. — Освен това, ако Сула ги преследваше, двамата щяха да изглеждат доста по-уплашени.

— Тогава отива на някого на гости — заключи жената на съдържателя.

— Много е вероятно — отбеляза чужденецът, но после добави: — И все пак, струва си да поразпитаме. Човек трудно би ги сбъркал тия двамата. Ахил и Аякс, един до друг — личеше си, че непознатият не е съвсем прост. — Това, което на мен ми направи впечатление, бяха конете. Струват цяло състояние! Мирише на много пари, така да знаете.

— Може би е собственик на стада в Реате — предположи съдържателят. — Оттам ще са и конете.

— Има вид на римлянин от Палатина — отвърна непознатият, който ставаше все по-подозрителен. — На някой от знатните фамилии. Да, около тия двамата мирише на много пари.

— Е, дори да има пари, не ги е взел със себе си — отбеляза с известно съжаление съдържателят. — Знаеш ли какво са натоварени мулетата? С книги! Цели дисаги книги. Странни хора…

 

 

Колкото повече се изкачваха в прохода край връх Фисцел, толкова по-лошо ставаше времето. Най-накрая, след още един ден, прекаран на открито, Цезар и Бургунд се озоваха в Нерса.

Майката на Квинт Серторий беше от трийсет години вдовица, затова приличаше повече на стара мома. Всеки път, като я видеше, Цезар се сещаше за покойния Скавър Принцепс Сенатус, защото и тя като него беше дребна, слаба, объркана и със съвсем рядка косица. Но подобно на Скавър и тя имаше нещо красиво у себе си — същите като неговите жизнени зелени очи. Това, че крехка жена като нея е успяла да износи здравеняка Квинт Серторий, будеше най-малкото удивление.

— Той е добре — обясняваше старицата на Цезар, докато редеше домашни лакомства пред него на старата маса. В провинцията хората не се излежаваха като римляните в града — мъже и жени седяха на столове и се хранеха на обща маса. — Да се наложи като управител на Испания не се оказа трудно, но сега, след като Сула се обяви за диктатор, синът ми очаква големи проблеми. — Тя дори се изкиска лукаво. — Няма значение, Сула ще има доста грижи. Синът ми не е като онова бедно момче, младия Марий. Много го глезеше добрата Юлия, а бащата все го нямаше вкъщи да го строи, както трябва. То и твоят баща все отсъстваше, Цезаре, но майка ти не те е глезила, нали?

— Не, Рия — усмихна се той.

— Няма значение. Квинт Серторий обича Испания, винаги я е обичал. Преди години двамата със Сула живяха сред германците. Той си беше хванал германка за жена и синът му сега живее в Оска, така поне ми пише. Радвам се за него. Иначе никой няма да остане, щом той си отиде.

— Трябва да се ожени за римлянка — възмути се Цезар. Рия дрезгаво се засмя.

— Не и той! Не и моят Квинт Серторий! Той не обича жените. Беше се хванал с германката само защото трябвало да е женен, за да стане част от племето. Не, той жени не обича… — Тя присви устни и замислено поклати глава — Не обича и мъже.

Разговорът им се въртеше все около Квинт Серторий, но най-накрая на самата Рия й омръзна да се занимава единствено със сина си и попита Цезар какво го води при нея.

— Бих се радвала да останеш при мен, но много хора знаят, че сме близки, а и ти не си първият беглец, когото приютявам. Навремето Марий ми беше пратил не друг, а самия цар на волките тестосаги, Копил се казваше. Много мил човек! И много възпитан за варварин. Разбира се, след триумфа на братовчеда удушиха Копил в Карцера в Рим. Мен това обаче не ми попречи да си свия малко гнезденце с парите покрай гостенина. Колко години престоя в дома ми? Четири, доколкото си спомням… Братовчедът Марий винаги е бил щедър човек. Даде ми цяло състояние като награда, а аз и без пари щях да го направя. Копил беше компания… Виж, Квинт Серторий никога не се задържа у дома. Предпочита да воюва. — Рия вдигна рамене и стана. — Познавам едни хора, които живеят в планините… Оттук по посока на Амитерн. Ще се радват да изкарат някоя допълнителна пара, освен това можеш да им имаш доверие. Щом ти казвам, значи е така. Когато си готов за път, ще им напиша писмо, в което ще им дам нужните указания.

— Значи още утре — зарадва се Цезар. Но старицата поклати глава.

— Не и утре! Нито вдругиден. Очаква се голяма виелица. Няма да намериш пътя. Германецът ти ще пропадне в леда на някоя река. Ще трябва да останеш у дома, докато зимата не се уталожи.

— Уталожи?

— Имам предвид първите виелици, които донасят големия студ. Щом студът се настани из планините, пътищата стават отново безопасни. На конете ще им е тежко, но ще се оправиш. Нека германецът язди отпред, копитата коня му са големи, животното ще се хлъзга по-малко по снежната кора. Що за идея да домъкнеш коне посред зима! Не си много съобразителен, Цезаре.

— И майка ми така казва — отвърна младежът.

— Защото тя е съобразителна. Сабините са познавач на коне, веднага ще хвърлят око на твоя. Толкоз по-добре, че отиваш на самотно място, там няма да има любопитни очи. — Рия се усмихна. — Но ти си само на осемнайсет, ще поживееш, ще се научиш!

Следващото утро доказа, че тя е била права за времето; снегът продължи да се сипе на парцали, докато целият град не потъна в дълбоки преспи. Ако Цезар и Бургунд не се бяха захванали с лопатите, уютната къща на Рия щеше да се изгуби в снега и дори германецът не би могъл да отвори вратата. Снеговалежът продължи цели четири дни, но най-накрая облаците се разкъсаха.

— На мен зимата ми харесва — обясняваше Рия, докато им помагаше да подредят сламата в обора. — В Рим студеното време е крайно неприятно, а идните няколко години зимата ще бъде все студена. Но тук температурата не е толкова важна, защото е сухо и чисто.

— Трябва да замина възможно най-скоро — напомни й Цезар.

— Като гледам колко изяжда германецът и колко зоби конят му, ще се радвам по-скоро да ви изпратя — съгласи се майката на Серторий. — Не, не утре. Може би вдругиден. Стане ли проходим пътят между Рим и Нерса, за теб ще бъде опасно. Ако Сула си спомни за мен — а би трябвало, със сина ми добре се познават, — веднага ще прати убийците си насам.

Но не било съдено гостите на Рия да си заминат толкова бързо. В нощта преди предвиденото заминаване Цезар се разболя.

— На мен това не ми харесва — сподели Рия. — Чувам, че тракаш със зъби, но да беше малария, вече щеше да премине. — Тя сложи ръка на челото му и изтръпна. — Та ти целият гориш! Боли ли те главата!

— Много — промълви Цезар.

— Тогава никъде няма да заминаваш. Погрижи се за него, германецо! Помогни на господаря да си легне.

Младежът остана в леглото. Треската го изгаряше, суха кашлица раздираше гърдите му, боеше го глава, не можеше да поеме никаква храна.

— Малария — отсъди и знахарката, която бяха повикали.

— На мен не ми прилича на малария — възрази Рия. — Маларията идва на пристъпи, а с него не е така. При това, ако беше малария, щеше да се поти.

— Малария е, Рия. Онази, дето не я знаем каква е.

— Значи ще умре!

— Той е силен — успокоя я знахарката. — Давай му да пие повече, друго не знам какво да те посъветвам. Вода със сняг, това е.

 

 

Сула се канеше да прочете писмото, което му пращаше Помпей от Африка, когато Хризогон се появи наплашен на вратата.

— Какво има? Зает съм, искам да прочета това тук!

— Господарю, някаква дама иска да те види!

— Кажи й да си върви.

— Не мога, господарю!

Диктаторът изведнъж изгуби интерес към писмото; остави свитъка на масата и изгледа изумен роба.

— Не знаех, че някой може да се окаже по-нахален и от теб! Целият трепериш. Да не те е ухапала?

— Не, господарю — отговори слугата. — Но това не означава, че няма да ме убие.

— Охо! Мисля, че трябва да говоря с госпожата. Тя има ли си име? Изобщо смъртна ли е?

— Казва се Аврелия.

Сула помълча и накрая заяви:

— Не, още не съм във форма.

— Да я доведа ли?

— Не. Кажи й, че не искам да я виждам — заяви, но така и не посегна обратно към писмото; интересът му към Помпей се беше стопил окончателно.

— Господарю, тя отказва да си тръгне, преди да е говорила с теб!

— Тогава нека слугите я изнесат насила.

— Опитах се да ги накарам, но те не смеят да я докосват.

— Така и трябва! — съгласи се Сула и затвори очи. — Добре, Хризогон, нека влезе. — Аврелия се появи на вратата, той спокойно й посочи да седне.

Тя седна на стола пред прозореца. Сула за сетен се увери как времето се отнася различно с хората. В щабквартирата край Теан беше мрачно и той не бе имал възможност да я види добре. Сега жената беше застанала на светлината и той можеше спокойно да се опие от гледката. Беше отслабнала, което би трябвало да я загрози, но вместо това я правеше още по-красива. Розовите петънца, които навремето издайнически се появяваха на бузите й, бяха изчезнали, придавайки й вид на мраморна статуя. Косата й още не бе започнала да се прошарва, нито пък Аврелия бе имала глупостта да я реши по начина, типичен за застаряващите дами. Все още я вдигаше на кок, който подчертаваше острите черти на лицето й. А и очите й бяха все така красиви под дългите черни мигли и гъстите черни вежди. Твърдият им поглед също не се беше променил.

— Предполагам, че идваш заради момчето — облегна се Сула назад.

— Именно.

— Тогава говори! Аз те слушам.

— Да не би всичко да е заради това, че прилича на твоя син?

Той изведнъж изтръпна и отмести поглед встрани. Сведе очи към писмото на Помпей и изчака болката да попремине.

— Признавам, че изпитах известен шок при срещата си с него, но не е заради сина ми.

Събра смелост и отново впи безизразния си поглед в лицето й.

— Аз харесвах сина ти, Луций Корнелий.

— Но това не е причина да ти угаждам, Аврелия. Момчето умря преди много години. Свикнах да живея с тази мисъл.

— Значи знаеш какво искам.

— Естествено. Искаш да пожаля твоя син, нищо че боговете не пожалиха моя.

— Не можеш да виниш сина ми за това!

— Ще виня, когото си пожелая! Аз съм диктаторът! — изкрещя Сула.

— Глупости! Дошла съм тук, за да поискам милост за сина си, който не заслужаваше навремето да стане жрец, а днес не заслужава да бъде убит!

— Съгласен съм, че не е бил роден за свещеник. Но е станал. На твое място бих се радвал, че синът ми се е издигнал до подобна чест.

— С баща му не сме искали момчето да бъде фламин Диалис. Принуди ни самият Марий в разгара на кървавата баня. — Аврелия си позволи да направи гримаса на отвращение. — Марий принуди и Цина да даде дъщеря си за жена на сина ми. Последното, което Цина би пожелал на детето си, е да го види жрица на Юпитер!

Сула смени темата:

— Гледам, че си се отказала от шарените дрехи, които толкова харесваше навремето. Това безцветно нещо на гърба ти създава бледа представа за прелестите ти.

— И това са глупости! — ядоса се Аврелия. — Не съм дошла тук да ти се харесвам. Дошла съм да се моля за сина си!

— С голяма радост бих пожалил сина ти. Но той самият знае как да постъпи. Просто трябва да се разведе с дъщерята на Цина.

— Той не иска да се развежда.

— Защо не иска? — изкрещя отново Сула. — Защо не иска?

Аврелия този път леко се изчерви.

— Защото ти, наивнико, му даде да разбере, че това е начинът да се отърве от омразното жречество! Не желае да се разведе и да остане цял живот фламин Диалис. По-скоро е готов да умре!

Сула зяпна удивен.

— Какво?

— Ти си глупак, Сула! Глупак! Цезар никога няма да се разведе!

— Не смей да ме обиждаш!

— Ще говоря каквото искам, зло старче такова!

Настъпи неловко мълчание. Колкото повече Аврелия се ядосваше, толкова повече Сула се успокояваше. За малко се обърна към прозореца, но веднага се извърна обратно към нея. В погледа му се четеше нещо повече от гняв или обида.

— Да започнем отначало — предложи той. — Ако никой от вас не е искал Цезар да стане фламин Диалис, тогава защо Марий го е накарал?

— Заради онова предсказание — отговори Аврелия.

— Да, чувал съм за него. Марий ще бъде седем пъти консул, ще го нарекат Третия основател на Рим. Той обичаше да го повтаря.

— Но това не е цялото предсказание. Имало е още нещо, което той не беше споделил пред никого, преди лудостта да го обхване съвсем. Тогава признал пред малкия Марий, който го споделил с Юлия.

Сула седна на стола си и се навъси.

— Говори.

— Втората част от предсказанието се отнасяла до сина ми Цезар. Старата Марта предрекла, че именно той щял да бъде най-великият римлянин за всички времена. И Гай Марий й повярвал. Натовари Цезар с жречеството, за да не може той да ходи на война и да се издигне в политиката.

— Защото човек, който не може да води войската и следователно не може да се кандидатира за консул, никога няма да засенчи Гай Марий — кимна Сула. — Умник е бил Марий! Правиш своя съперник жрец на Юпитер и го отстраняваш завинаги от играта! Никога не съм предполагал, че старото животно може да е толкова хитро.

— О, той винаги е бил хитър!

— Интересна история — заключи диктаторът и взе писмото от масата. — Можеш да си вървиш. Изслушах те.

— Искам да помилваш сина ми!

— Не и преди да се разведе с дъщерята на Цина.

— Няма да го стори.

— Тогава няма какво повече да ти кажа. Върви си, Аврелия.

Налагаше се да опита още веднъж заради сина си:

— Аз веднъж плаках за теб. И на теб ти хареса. Сега ми се ще пак да заплача, и то пак заради теб. Но сега няма да ти хареса. Защото ще оплаквам безвъзвратната загуба на един велик човек. Защото вместо него виждам едно нищожество, което няма свян да желае смъртта на деца. Дъщерята на Цина е на дванайсет години. Синът ми осемнайсет. Двамата са още деца! А в това време е вдовицата на Цина върви с гордо вдигната глава из улиците на Рим, защото е омъжена за друг и този друг е твой човек. Синът на Цина е оставен без средства, няма друг избор, освен да напусне страната. А и той е още дете. Докато вдовицата на Цина живее в охолство и разкош, а тя не е дете. — Аврелия злобно се изсмя. — Разбира се, Ания е червенокоса. Може би носиш кичури от нейната коса върху плешивото си теме?

След което се обърна и излезе от стаята.

Хризогон веднага дотърча да разбере какво се е случило.

— Искам да намериш един човек — заповяда Сула, очевидно в ужасно настроение. — Да го намериш, Хризогон, не да го убиваш.

Гъркът изгаряше от любопитство да разбере какво се е случило между господаря му и тази необикновена дама. В едно беше сигурен — някога не са били безразлични един към друг, но знаеше, че нищо няма да научи.

— Става дума за някоя частна сделка, така ли да разбирам? — попита той Сула.

— Много добре се изрази! Да, точно така, частна сделка. Два таланта награда за човека, който ми издаде местопребиваването на Гай Юлий Цезар, фламин Диалис. Той трябва да бъде доведен при мен, без да падне и косъм от главата му! Искам да съобщиш, на когото трябва, Хризогон. Никой да не смее да убие фламин Диалис. Просто искам да го доведат при мене. Ясно ли е?

— Разбира се, господарю — съгласи се Хризогон, но така и не помръдна. Само дискретно се покашля.

Сула вече бе разгърнал писмото, но все пак му обърна внимание.

— Кажи.

— Направих план, господарю, както ти ми беше наредил, когато те помолих да ме назначиш за отговорник по въпросите с проскрибциите. Освен това ти намерих подходящ слуга, ако благоволиш да разговаряш с него; ако си съгласен да ми връчиш въпросната длъжност…

Сула не му се усмихна много мило.

— Ти май наистина мислиш, че можеш да се справиш, с две задачи едновременно? При условие, че ти осигуря, заместник в къщата.

— Наистина е най-добре да се заема лично и с двете задачи, господарю. Бъди така добър да прочетеш плана ми. Ще ти докажа убедително, че добре разбирам същността на тази длъжност. Защо да наемаш някой професионален служител от хазната, който ще се бои да се допитва лично до теб по трудните въпроси, а в същото време ще се ограничава от професионални скрупули и принципи и ще загърби чисто деловите аспекти на службата?

— Ще помисля и ще ти отговоря — каза Сула и отново взе писмото на Помпей. Изчака с безизразен поглед доскорошният роб да се отдалечи и накрая кисело се усмихна. Отвратително създание! И все пак, разсъждаваше Сула, подобна длъжност изискваше и подобен човек — изверг. Такъв, на когото да има доверие. Ако Хризогон се заемеше с проскрибциите, Сула можеше да е сигурен, че никой няма да отиде твърде далеч с тяхното изпълнение. Без съмнение Хризогон щеше да се опита да запази голяма част от средствата за себе си, но само той можеше да знае, че подобни злоупотреби не бива да засягат в никакъв случай политическия авторитет на диктатора. Деловата страна на проскрибциите трябваше да изглежда възможно най-чиста и почтена: имотите — да се разпродадат, парите, скъпоценностите, мебелите, произведенията на изкуството, дяловете в търговските дружества — да отидат за сметка на държавата. Сула не можеше лично да се заеме с тази работа, затова друг трябваше да я свърши вместо него. Хризогон беше прав. По-добре той, отколкото някой чиновник от хазната. Дай им работа на тях и бъди сигурен, че няма да бъде свършена. А Сула искаше всичко да мине възможно най-бързо. И в същото време — никой да не се усъмни, че самият диктатор се е възползвал от положението. Хризогон беше формално освободен от робство, но все така оставаше зависим от бившия си господар; и твърде добре го познаваше, за да разчита на милост, в случай че злоупотреби с доверието му.

Доволен, че е разрешил най-големия проблем около проскрибциите, Сула най-после се зае с писмото от Помпей.

„Римска Африка и Нумидия са умиротворени и спокойни. Задачата ми отне четиридесет дни. Напуснах Лилибей в края на октомври и заедно с шест легиона и две хиляди души конница отплавах за Африка. Оставих Гай Мемий да се грижи за Сицилия. Сметнах, че не е необходимо да оставям гарнизони. Още с пристигането си на острова бях започнал да събирам флота и до края на октомври разполагах с повече от осемстотин плавателни съда. Винаги съм обичал добрата организация, защото пести време. Точно преди да отплавам, пратих посланик до мавританския цар Богуд, който напоследък държи войската си в Йол, което е по-близо до нашите владения от Тингис. Богуд управлява цялото си царство от Йол, а в Тингис е оставил друг цар, по-нискостоящ, да го замества. Казва се Аскалис. Всички тези промени се дължат на междуособиците в Нумидия. Някой си принц Ярбас е узурпирал трона на цар Хиемпсал. Пратеникът ми даде напътствия на цар Богуд да напусне Нумидия. Стратегията ми се състои в това цар Богуд да притисне до такава степен Ярбас от запад, че той рано или късно сам да падне в капана ми на изток.

Разделих войската си на две части: едната настаних в някогашния Картаген, а другата — в Утика. Втората половина командвах лично. Щом стъпихме на твърда земя, седем хиляди войници от армията на Гней Ахенобарб се предадоха доброволно, което аз взех за добро знамение. Ахенобарб реши веднага да ме нападне. Страхуваше се, че ако се забави, още от войниците му ще дезертират. Беше разгърнал армията си в далечния край на един дол, навярно с надеждата да ме хване из засада. Но аз се изкачих предвидливо на една височина и забелязах строените войски. Така че не попаднах в капана. Започна да вали (зимата е дъждовният сезон в Африка) и аз се възползвах от времето. Спечелих голямо сражение и войниците ми ме обявиха за император на бойното поле. Но Ахенобарб успя да се измъкне невредим заедно с три хиляди души войници. Войниците продължаваха да ме хвалят, но аз им наредих да млъкнат и да изчакат по-подходящо време. Хората ми се съгласиха и спряха с възгласите. Всички се втурнахме срещу лагера на Ахенобарб, превзехме го и избихме враговете. Едва тогава позволих да бъда обявен за император.

След това продължих към Нумидия. Всички твои врагове на територията на римската провинция ми бяха предадени почти незабавно. Наредих да бъдат екзекутирани в Утика. Научил, че аз приближавам от изток, а цар Богуд — от запад, узурпаторът Ярбас веднага се скрил в Була Регис — град нагоре по течението на река Баградас. Разбира се, стигнах до крепостта много преди Богуд. В мига, в който застанах пред портите на Була Регис, те се отвориха и Ярбас ми беше предаден. Наредих незабавната му екзекуция. Заедно с него убих и някакъв велможа на име Масиниса. Върнах цар Хиемпсал на престола в Цирта. Дори ми остана време да се отдам на лов на диви зверове. В страната има всякакъв дивеч — от слонове до някакви огромни същества, приличащи на волове. В момента ти пиша тези редове от военния си лагер в Нумидия.

Възнамерявам скоро да се прибера в Утика. Както вече споменах, за четиридесет дни успях да подчиня цяла Северна Африка. Не е нужно да оставяме войска в провинцията. Можеш спокойно да пратиш управител. Ще се кача заедно с шестте си легиона и конницата на корабите, с които дойдох, и ще отплавам за Тарент. Оттам ще се насочим по Апиевия път към Рим, защото бих желал да получа право на триумф. Войската ме обяви за император на бойното поле, следователно триумфът ми се полага. Умиротворих Сицилия и Африка в срок от сто дни и унищожих всички твои врагове. Освен това съм спечелил достатъчно плячка, за да имам какво да изложа по време на шествието.“

Докато стигне до края на писмото, Сула вече се заливаше от смях. Чудеше се дали му е по-забавен начинът на изразяване на Помпей, или може би нахалството му.

Защо не информацията за това, че зимата е дъждовният сезон в Северна Африка, а Була Регис се намира по горното течение на река Баградас — Помпей все трябваше да знае, че Сула е прекарал години в Африка и лично е пленил цар Югурта. След някакви си четиридесет дни, прекарани в Африка, Помпей вече всичко знаеше. Колко пъти бе написал, че е обявен за император от войската? Какъв самохвалко!

Сула взе лист хартия и започна да пише отговор до Помпей; това беше писмо, за което дори личният секретар на диктатора не биваше да знае.

„С какво удоволствие прочетох писмото ти! Благодаря ти за любопитните подробности от живота в Северна Африка, които бе така добър да споделиш с мен. Трябва да се опитам на свой ред да посетя този край на света, ако не за друго, за да видя с очите си тези огромни животни, които напомняли на волове. И аз като теб знам как изглежда слонът, ще се сетя, ако го срещна.

Поздравления. Колко бързо си вършиш работата! За четиридесет дни. Доколкото си спомням, Месопотамия е стояла навремето четиридесет дни под водата на потопа.

Знам, че мога да ти имам доверие, щом твърдиш, че нито Африка, нито Сицилия се нуждаят от гарнизони. И все пак, скъпи Помпей, някои условности трябва да се спазват. Затова ти заповядвам да оставиш пет от шестте си легиона в Утика и да се върнеш в Рим само с един. Нямам предпочитания кой точно, ти все трябва да си имаш любимци. Като споменах думата «любимци», оказва, че и ти си сред любимците на Съдбата!

За нещастие не мога да ти позволя да отбележиш триумф. Въпреки че войниците ти на няколко пъти са те провъзгласили за император на бойното поле, триумфът е церемония, която може да се разреши само на римски Сенатор, който е достигнал най-малкото преторска длъжност. Има много войни да печелиш в идните години, все някога ще си получиш и триумфа.

Нека ти благодаря за бързия колет със зрителните, слуховите, вкусовите и обонятелните органи на Карбон. Моята радост от факта, че Карбон е мъртъв и Рим няма консули, веднага си пролича. Колко мъдро от твоя страна да я накиснеш в оцет! Благодаря ти и за Соран. И за Брут Старши.

Имам обаче една малка забележка, скъпи ми Помпей. При условие, че си прибягнал до такава варварска саморазправа с Карбон, ще ми се да беше предпочел по-дискретен начин. Започвам да вярвам на поговорката, според която трябва да одереш кожата на пиценец, за да видиш пред себе си гал. След като си решил да се облечеш в тога претекста и да седнеш на съдебния трибунал, обкръжен от ликтори, ти вече си избрал да действаш по римски. Но не си го сторил. След като си измъчвал горкия Карбон в продължения на часове на слънцето, с господарски тон си му заявил, че не заслужава съдебен процес, затова си наредил незабавната му екзекуция. Няколкото дни преди смъртта си той е бил поставен в ужасни условия и се е хранел с лоша храна. И все пак, след като изрично те е помолил да се облекчи преди смъртта си, ти си му отказал!

Откъде знам всичко това ли? Имам си източници. Ако ги нямаше тях, едва ли щях да стана римски диктатор. Ти си още млад и си направил една тактическа грешка: след като знаеше, че искам смъртта на Карбон, си решил, че нямам време да се интересувам от него. Донякъде си бил прав. Но консулът е винаги достатъчно важен, за да се интересувам от съдбата му. Карбон е бил законно избран римски консул в мига на своята смърт. Нека запомниш за в бъдеще, скъпи Помпей, че консулът заслужава почтително отношение, пък дори да се нарича Гней Папирий Карбон.

Та като минах на въпроса с имената, научавам, че този варварски инцидент, състоял се на агората в Лилибей, ти е донесъл нов прякор. Това си е от голяма полза за онези нещастници, които нямат трето име да си прикачат след родовото, а, Помпей Без третото име? И как са те кръстили: Адулесцентул Карнифекс. Юноша-касапин. Мисля, че това име чудесно ти подхожда, Касапине! Явно не си се отказал от семейния занаят.

Та да повторя: пет от шестте легиона ще останат на гарнизон в Утика и там ще изчакат новия управител. Ти самият си свободен да се върнеш у дома. Очаквам с нетърпение скорошната ни среща. Ще си поговорим за слоновете и ще имаш случай да ме понаучиш на още някоя особеност от живота в Африка.

Трябва също така да ти поднеса съболезнования за смъртта на Публий Антистий Вет и съпругата му — твоите тъстове. Трудно е да се отгатне защо Брут Дамазип е включил Антистий сред жертвите си. Но, разбира се, самият Дамазип е мъртъв, наредих да го екзекутират незабавно. Но в интимна обстановка, Помпей Адулесцентул Карнифекс, в съвсем интимна обстановка…“

Това беше писмо, което достави удоволствие на автора си Сула! Но сетне трябваше да помисли как всъщност да постъпи с Юношата-касапин и веждите му отново се свъсиха. Този младеж трудно щеше да се откаже от нещо, щом веднъж реши да го получи. А това в момента се оказваше мечтаният триумф. Човек, който има наглостта да се разположи в римска тога насред площада на един гръцки град, да се наобиколи с ликтори, каквито по закон не заслужава, и накрая да се прояви като последния варварин — такъв човек трудно би се примирил с ограниченията, които поставя римският триумфален протокол. Може би дори Сула съзнаваше, че малкият касапин е достатъчно хитър, за да се сдобие със своя триумф начин, който да превърне отказа в опасно начинание. Сула започна да крои нови планове. Накрая отново се усмихна и когато секретарят му се появи на вратата, от гърдите му се изтръгна неволна въздишка — господарят беше в добро настроение!

— А, Флоскул! Тъкмо навреме. Седни и вземи някоя от количките. В момента съм в толкова добро настроение, че съм готов да сипя щедри подаръци. Дори в полза на онзи прекрасен човек, Луций Лициний Мурена, който управлява Римска Азия от мое име. Да, реших да му простя за неоправданите военни действия срещу Митридат и още повече — за неоправданите рискове, на които подложи моето велико дело. Мисля, че недостойният Мурена все пак може да се окаже достоен да ми свърши някоя важна работа. Затова ще му пишеш, за да му съобщиш, че го чакам незабавно в Рим и че му разрешавам да проведе триумф. След това ще пишеш и на Флак и ще му заповядаш да се върне веднага и да отпразнува триумф. Нека всеки от тях да води най-малко два легиона със себе си…

Сула започна да диктува, а секретарят записваше желанията му. Беше забравил за мъчителния разговор с Аврелия. Дори не си спомняше за своенравния фламин Диалис. Един друг младеж, доста по-опасен за момента, трябваше да бъде отстранен. Защото опреше ли ножът до кокала Малкият касапин се оказваше същият хитрец като Сула.

 

 

Както Рия бе предрекла, зимата се беше настанила окончателно из планините, слънцето се завърна в яркосиньото небе, но студът остана. Това означаваше, че старият Път на солта към Рим, също както връзката с Реате и тази през планинското било с долината на Атерн са отворени.

За Цезар всичко това беше без значение, защото състоянието му от ден на ден се влошаваше. В началото на болестта, когато идваше в съзнание, на няколко пъти се бе опитал да стане от леглото и да замине. Но щом стъпеше на пода, тялото му се сковаваше, а главата му се замайваше при всяко движение. Чувстваше се като дете, което още не е проходило. На седмия ден започна все по-често да се унася в сън и накрая потъна в забрава.

Тогава на вратата на Рия потропа Луций Корнелий Фагитес, придружен от непознатия, който беше забелязал Цезар и Бургунд при заминаването им от странноприемницата в Требула. Съвсем сама (Бургунд беше излязъл да сече дърва), Рия не можеше да спре двамата мъже.

— Ти си майка на Квинт Серторий, а този тук, дето спи, е Гай Юлий Цезар фламин Диалис — установи Фагитес.

— Не спи. Болен е и е в безсъзнание.

— Значи спи.

— Има разлика. Никой не може да го събуди. Разболял е от най-страшната малария, което означава, че ще умре.

Това вече не беше добра новина за Фагитес — възнаграждение щеше да получи само онзи, който отведеше Цезар жив.

Подобно на другите наемни убийци на Сула, всички до един освободени негови роби, и Луций Корнелий Фагитес не страдаше от скрупули. Беше строен, красив грък на около четиридесет години — един от онези наплашени от мизерията хора, които доброволно се продаваха в робство, само и само да избягат от разорената си родина, Фагитес се беше вкопчил в Сула и накрая за награда получи правото да води една от хайките. За времето преди да дойде при болния Цезар, вече беше събрал четиринадесет таланта сребро само от убийства на проскрибирани лица. Ако сега успееше да заведе при Сула младежа жив и здрав, талантите щяха да станат шестнайсет.

Реши да не осведомява Рия за истинската цел на посещението си. Вместо това се разплати с непознатия, който го беше довел при нея, и го отпрати. Ако момчето умреше, това нямаше да му донесе нищо от обещаната награда, но пък щеше да му позволи да присвои каквито пари беглецът носеше със себе си. Нямаше да е зле, правеше си сметката Фагитес, ако изнудеше старата жена да му предаде парите на младежа.

— Много добре — каза и извади огромен нож изпод дрехите си. — Така или иначе ще мога да му отрежа главата. След което ще си получа двата таланта.

— Нека те предупредя, мръсно животно такова — закрещя Рия в лицето му, че всеки момент ще се върне един човек, дето само с поглед ще те убие!

— А, германското говедо! Тогава най-добре, мамче, иди да го повикаш, докато е време. Аз ще приседна тук край леглото и ще правя компания на младия господар.

След което Фагитес наистина седна на ръба на леглото, притискайки острието на ножа до гърлото на спящия.

В мига, в който Рия изскочи през вратата, за да доведе Бургунд, Фагитес се върна при входната врата и я отвори: отвън, на поляната чакаха деветимата му съучастници, които водеше със себе си.

— Германският исполин е тук. Ще го убием, ако се наложи, но да си знаете, че ще има строшени кокали. Затова ще се опитаме да избегнем боя. Момчето е на смъртно легло, няма да ни е от полза — обясни Фагитес. — Ще се опитам обаче да измъкна пари от жената. Щом го направя, искам да ме пазите от германеца.

Фагитес се прибра вътре в къщата и застана с ножа над Цезар в очакване на Рия. Щом Бургунд го видя, заплашително изръмжа насреща му, но не посмя да пристъпи към леглото — остана на вратата.

— Чудесно! — посрещна го Фагитес. — Чуй сега какво жено. Ако имаш достатъчно пари в брой, може и да благоволя да оставя младежа. На поляната пред къщата чакат девет яки момчета, затова нищо не ми струва да прережа гърлото на младия господар. Разбираш ли?

 

 

— За мен е ясно, но не и за него. Бургунд не говори нито дума гръцки.

— Какво животно! Тогава ще водя преговорите чрез теб, жено. Имаш ли пари?

Рия застана за миг неподвижно. Чудеше се как е най-добре да постъпи. И накрая, понеже беше практична жена, не по-малко съобразителна от сина си, реши да се споразумее с Фагитес и да се отърве от него. Цезар наистина щеше да умре, преди Бургунд да е стигнал до леглото… А след това щеше да умре и Бургунд, а също и тя самата. Затова посочи купчината свитъци книги в ъгъла.

— Там — рече тя. — Три таланта.

Фагитес погледна към торбите и подсвирна от изненада.

— Три таланта! Прекрасно!

— Вземи ги и си върви. Остави момчето да си умре в мир.

— О, ще го оставя, майко, ще го оставя! — отвърна той, след което пронизително изсвири.

Хората му се завтекоха с мечове в ръце към вратата. Очакваха да заварят началника си в смъртна опасност, но вместо това ги посрещнаха неподвижните фигури на няколко души, наобиколили купища книги.

— Богове, какви тежки томове! — възкликна Фагитес щом установи, че не може да помръдне торбите. — Умен човек бил младежът. Неслучайно е станал фламин Диалис.

Когато книгите бяха отнесени навън, Фагитес стана от леглото.

— Довиждане! — сбогува се той и изчезна зад вратата. На поляната се чуваше пъшкане и скърцане, накрая множество железни подкови изтропаха по калдъръма и насипи тишина.

— Трябваше да ме оставиш да ги убия — каза Бургунд.

— Щях да те оставя, ако господарят ти нямаше да е първият убит — въздъхна старицата. — Е, няма да ги видим отново, не и докато не изпият парите, но тогава ще се върнат. Ще трябва да прекараш Цезар през планините.

— Той ще умре! — заплака германецът.

— Може и да умре, но ако остане тук, за него няма никакъв шанс.

Цезар лежеше спокоен. Беше слаб и изтощен.

— Жалко, че трябваше да дадем всички пари, защото нямам шейна, а на теб тя ще ти е нужна, за да го прекараш през планините. Знам един човек, който би ми продал шейна, но откакто Квинт Серторий беше проскрибиран, не разполагам с никакви средства. Щях и къщата си да изгубя, ако не я бях получила от баща си.

Бургунд слушаше мълчаливо, но най-накрая доказа, че е способен да разсъждава.

— Продай коня — предложи той и отново заплака. — Сърцето му ще се пръсне от мъка, като разбере, но нямаме избор.

— Добро момче си ти, Бургунд! — изрече Рия. — Няма да е трудно да продадем коня. Никой няма да ни плати истинската му цена, но все ще стигне за шейна и волове. Дори ще има с какво да платим на Приск и Гратидия да го настанят у дома си.

Така и сториха. Буцефал беше отведен в другия край на поляната, където го посрещна очарован новият му стопанин. Съседът не можеше да повярва на късмета си, че му предлагат подобно превъзходно животно за девет хиляди сестерции и не искаше да остави време на Рия да размисли.

Шейната струваше четири хиляди сестерции, двата вола — по още хиляда на глава, при това досегашният им собственик любезно предложи да си купи всичко обратно на пролетта срещу четири хиляди сестерции.

— Можеш да си я получиш и по-рано — отвърна мрачно Рия.

Двамата с Бургунд настаниха Цезар на шейната и го увиха добре.

— И да не забравиш да го преобръщаш от време на време! В такова време храната ще се запази по-дълго. Така ще му даваш заедно с водата и мляко от овцата ми — напътстваше Рия германеца. — Иска ми се да дойда с теб, но вече съм стара!

Остана да ги гледа как поемат нагоре по побелелия склон, докато окончателно се изгубиха от погледа й. После Рия се прибра в дома си и се приготви да заколи един от домашните си гълъби в жертва на семейната покровителка Венера, както и да поднесе дванайсет яйца на Телура и Сол Индигес, майката и бащата на целия италийски свят.