Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (19)

Пред стените на Митилена бяха докарани шест обсадни кули. Всяка от тях беше достатъчно солидна и широка, за да позволи на поне сто души да се изкачат едновременно на крепостната стена и да преодолеят всяка съпротива. За нещастие на Лукул защитниците на града си даваха сметка, че шансовете им срещу обсадните машини са по-малки, отколкото ако посрещнат нападателя в открито сражение.

Посред нощта той беше събуден от новината, че портите на Митилена са отворени и шейсет хиляди души се строяват в празното пространство между крепостните стени и защитния ров, който римляните бяха изкопали пред лагера си.

Затръбиха фанфари, забиха барабани и заспалият римски лагер за секунди се превърна в огромен мравуняк, из който тичаха войници и офицери. Лукул разполагаше с четирите легиона, които бранеха римската власт в Азия: двата легиона на фимбрианците и другите два на самия Минуций Терм. Войниците в армията на Терм нямаха нищо общо с фимбрианците и очакваха след края на службата си с почести да се приберат обратно в Италия. Тяхното присъствие под стените на Митилена напомняше на фимбрианци за жестокото наказание, което беше нов повод за недоволство сред осъдените на изгнание. Пред перспективата за открито сражение Лукул искрено се страхуваше да не би фимбрианци да започнат да изнудват събратята си, като просто откажат да се бият. А това още повече налагаше Цезаровата кохорта, в която бяха включени най-бунтовните елементи, да бъде изтеглена далеч от останалите.

Лукул разполагаше с двайсет и четири хиляди души армия срещу шейсет хиляди от страна на Митилена. Но в тези шейсет хиляди души влизаха старци и малки деца.

— Какъв съм глупак! — ядосваше се Лукул. — Трябваше да се сетя за това.

— Но това ни навежда на един друг въпрос? — каза мрачно Терм — Откъде са знаели, че ще атакуваме точно днес?

— Имали са шпиони, най-вече сред жените, предполагам — отговори Лукул. — Ще трябва да ги изколим всички след това. Но лошото е, че мракът не позволява да видим как точно са се строили. Ще трябва да ги държа на разстояние, докато измисля план за действие.

— Ти си голям тактик, Лукул — ободри го Терм. — Всичко ще се нареди.

Призори Лукул се изкачи на една от обсадните кули и огледа многобройните редици на врага; войските му на свой ред бяха излезли в ничията земя между града и римския лагер и се бяха строили пред защитния ров: за няколко часа заострените колове по дъното на ямата бяха махнати, да не би да изиграят лоша шега при евентуално отстъпление. Положението си имаше и добрата страна — за римляните това щеше да е битка на живот и смърт. Стените на лагера щяха да попречат на всякакво отстъпление. Не че Лукул се тревожеше за бойния дух на войниците си: дори фимбрианците, стига да бяха в настроение, щяха да се справят под негово командване.

Преди слънцето да е изгряло, Лукул се присъедини към войската си, заобиколен от младши и старши офицери.

— Няма да се обръщам към войската, така или иначе никой няма да ме чуе — ядосваше се той. — Затова всичко зависи от вас: как ще изпълните заповедите ми. За ориентир ще ползвате голямата северна порта на града — към нея ще бъде съсредоточен нашият удар. Армията ни ще се разтегне във формата на полумесец, като крилата ще излязат малко по-напред от центъра. Но вътре в получилия се кръг ще действа отделна бойна част, която ще поеме направо към градската порта. Това означава, че крилата трябва да стоят на една линия с тази фронтова част. Понеже не разполагам с конница, налага се крилата да действат като конница. Да бъдат бързи и да удрят тежко.

Лукул беше наобиколен от около седемдесет души, офицери и центуриони. Той не сваляше поглед от Цезар и центуриона, командващ бунтарската кохорта, която трябваше да попадне под стрелите. Лукул добре си спомняше името на центуриона — Марк Силий — грубо, недодялано парвеню, което винаги даваше тон на личните делегации, които фимбрианци неуморно пращаха на началника си. Сега имаше възможност да му отмъсти, нужно му беше само да оправдае отмъщението си с убедителна тактика. Сега трябваше да реши дали да се довери на кохортата, като я използва за ударен отряд — което означаваше почти сигурна смърт за всички войници, или да я скрие някъде из крилата, където да изчака. Лукул не се колеба дълго.

— Цезар и Силий, вие ще вземете вашата кохорта и ще я изведете в центъра на кръга. Ще имате задачата да тръгнете към градската порта. Ще удържите позицията, независимо от реакцията на врага.

Това реши Лукул, след което се залови да обяснява и на останалите какво трябва да правят.

— Боговете да са ни на помощ — процеди през зъби Силий в ухото на Цезар. — Този задник Лукул ми даде голям помощник, няма що.

Младежът беше свикнал да понася обидите на центурионите, без да се ядосва, и се засмя.

— А ако този помощник е прекарал две години в компанията на Гай Марий? Дали не е по-добре началникът ти да е слушал уроците на големия пълководец Марий, отколкото да бъде някой прехвален легат, който не може да различи крило от тил?

Гай Марий! Това беше име, което продължаваше да отеква като камбана в душата на всеки римски войник. Марк Силий изгледа изпитателно началника си, склонен да си промени мнението за него.

— И какъв ти е бил на теб Гай Марий, че си прекарал две години с него?

— Беше ми чичо. И имаше вяра в мен — отговори Цезар.

— Но ти за пръв път воюваш. А това е твоята първа битка.

— Ти май всичко знаеш, а, Силий? Е, да те осведомя още малко. Аз няма да ви изоставя за нищо на света. Но ако вие решите да ме изоставите, ще ви накажа до един — закани се младежът.

— Така да бъде — прие предизвикателството Силий и се запъти към частта си, за да предаде заповедите на останалите центуриони.

Лукул нямаше навика да си губи времето. В мига, в който офицерите получиха заповедите си и ги предадоха на подчинените си, той даде знак фанфарите да свирят. Ясно му бе, че врагът няма план за действие, че огромното множество на митиленската армия просто стои и чака под стените на града си какво ще предприемат римляните. И когато римските легиони тръгнаха напред, враговете им дори не помислиха да ги атакуват. Бяха сигурни, че численото им превъзходство ще е достатъчно за победата.

Силий беше с труден характер, но това не му пречеше да преценява трезво нещата. Само за секунди цялата кохорта научи новината: началникът им бил някакво си момченце, но момченце, което е племенник на великия Гай Марий и великият Гай Марий лично го бил препоръчвал.

Цезар излезе сам пред кохортата. В лявата си ръка носеше тежкия правоъгълен щит, от ножницата се подаваше дръжката на меча му. Марий го беше учил, че мечът не бива да се вади, освен в последния момент — преди самия сблъсък с врага.

— Не трябва да си гледаш в краката, докато напредваш. Ако си извадил меча си предварително, можеш да се нараниш, независимо дали маршируваш, или тичаш — беше му обяснявал големият пълководец. — Представи си как вървиш с оголено острие напред и как се спъваш в камък или пропадаш в дупка. Много е опасно.

Цезар не се страхуваше от подобни неща. Дори не допускаше, че може да загине в бой. Освен това войниците му сами го ободряваха със своя боен марш:

— Ние сме фимбриани!

Пазете се от фимбриани!

Дори понтиеца надвихме,

Защото сме бойци — титани!

Наистина забележително, разсъждаваше Цезар, докато наближаваха редиците на митиленци. Четири години, откакто Фимбрия се беше самоубил, четири години, през които същите тези легионери бяха воювали под командването на двамата Лициний: Мурена и Лукул. Фимбрия беше истински разбойник, но войниците му продължаваха да го смятат за единствен свой командир. Четири години не се нарекли лициниани и едва ли някога ще се нарекат. Не знаеше какви чувства са изпитвали към Мурена, но беше ясно, че ненавиждат Лукул! Е, кой ли не би го ненавиждал? Такъв тесногръд и високомерен аристократ. Дори не допуска, че трябва да спечели любовта на войниците си, за да побеждава. И не си дава сметка колко дълбоко греши.

В най-подходящия момент Цезар даде команда войниците да метнат копията си и залегна, да не би някое от хилядата остриета да се забие в него. Митиленци доста се уплашиха от изсипалия се град от желязо, което даде шанс на римляните да настъпят!

Цезар извади меча от ножницата си и го вдигна. В същия миг зад гърба му се чу как шестстотин римски легионери вадят на свой ред мечовете. Цезар вдигна щита високо пред лицето си. Късият римски меч, така нареченият гладий, не беше подходящ за размахване и сечене на глави от разстояние. Той трябваше да се използва по-скоро като кама, затова го държеше на височината на корема си.

Митиленци започнаха да отстъпват. Храбрата кохорта продължи марша си напред, без да позволи на враговете си да използват дългите си и тежки оръжия. Двете предни линии най-сетне се сблъскаха и римляните изтласкаха митиленци с щитовете си. Толкова силно блъскаха фимбриани, че скоро цялата кохорта се изгуби в морето от неприятелски войници, които наобиколиха предния отряд на Лукул.

Едва след като отстъпиха на известно разстояние, митиленци придобиха смелост, зарекоха се да си отмъстят на омразните римляни и се хвърлиха в бой, решени да умрат, но да не им позволят да завладеят повторно града им.

Цезар установи, че привидната уплаха на врага в началото е била по-скоро престорена. „Когато противникът те наближи, в никакъв случай не бива да се поддаваш на паниката, защото така само го улесняваш“ — спомняше си думите на Марий. — „Стигнат ли нещата до открит сблъсък, единственото решение е да нападаш. Да се сражаваш, сякаш си непобедим. Тогава в един момент враговете ще се огънат и ще отстъпят. А Цезар знаеше как да внуши страх у противника, как да се защитава от чуждите удари — и да напипва слабите места на врага, как да обмисля предварително всеки следващ свой ход.“

Оказа се, че е в състояние да разсъждава дори и сред най-ожесточените схватки; беше началник на една кохорта и трябваше да мисли за нея. Как обаче да се обърне да погледне следват ли го още войниците му? Нали веднага ще го ударят в гръб и ще го убият? Как щеше да си осигури удобна позиция, от която да наглежда подчинените си? Ръката му започваше да се уморява, но лекият меч и фактът, че не му се налагаше да го върти над главата си, го улесняваше; съвсем друго беше с гърците, които видимо се изтощаваха от постоянната нужда да се борят с тежките си оръжия. Лека-полека движенията на врага ставаха все по-затруднени и некоординирани.

Около Цезар умираха войници. С няколко резки движения той успя да отблъсне преките си противници. Щом го оставиха на мира, той скочи върху труповете. Краката му се оказваха уязвими под щита, затова пък останалата част от тялото му беше недосегаема.

Когато го видяха, войниците му нададоха радостни възгласи, които му подействаха ободряващо. Но си даде сметка, че кохортата му е напълно откъсната. Предният отряд на Лукул беше изпълнил задачата, но подкрепата от основните сили не се беше оказала достатъчно силна. Остров насред море от вражи войници, помисли си. Заради прищявката на Лукул. „Но ни ще устоим и няма да се дадем!“ — закани се младият офицер. И с няколко скока се озова при Центуриона Марк Силий.

— Откъснати сме. Свири строяване в каре! — заповяда Цезар на тръбача, който се биеше редом със знаменосеца.

Заповедта беше изпълнена бързо и забележително точно — това бяха наистина добри войници! Цезар и Силий си пробиха път към центъра на карето и обиколиха редиците на обградените си войници.

— Де да беше мулето ми с мен, щях да разбера какво става из другите сектори — тюхкаше се Цезар. — Но на младите офицери, дори да са началници на кохорта, не се позволява да яздят. А това е грешка.

— Няма проблем! — успокои го Силий, който вече гледаме на него с нескрито уважение, и подсвирна на близките войници. — Ще ти направим площадка от щитове.

Малко по-късно Цезар се извиси над главите на сражаващите се, качен на щитовете на четирима легионери.

— Внимавай да не те удари някое копие! — извика му центурионът.

Битката все още не бе решена в ничия полза, но тактиката на Лукул даваше резултат: врагът започваше да се огъва пред напредващите римски войници.

— Дайте ми щандарта! — изрева Цезар. Знаменосецът му го подхвърли и той го улови във въздуха, за да го размаха по посока на Лукул, яхнал белия си жребец. — Така поне ще покажем на главнокомандващия, че сме живи и че защитаваме позицията си, както ни е било заповядано — обясни Цезар, щом скочи обратно на земята. Междувременно бе размахал пръсти в грозен жест по адрес на двама злополучни копиехвъргачи-митиленци. — Благодаря за наблюдателната кула. Още не се знае кой ще спечели.

Съвсем скоро след това митиленци щурмуваха Цезаровата кохорта.

— Няма да издържим — поклати глава Силий.

— Ще издържим, Силий! — заповяда Цезар. — Хайде, действай!

Цезар се затича към мястото, където натискът беше най-силен. Заедно със Силий започнаха да помагат на войниците си. Тази надменна римска кохорта трябваше да бъде избита до крак, за да послужи за назидание на останалите римляни. Цезар усети нечия сянка до себе си, миг след това Силий отчаяно ахна. Как точно успя да отбие удара на човека, с когото сам се сражаваше, и да защити с щита си главата на центуриона, младежът сам не можа да си обясни — знаеше само, че е спасил другаря си от сигурна смърт.

Инцидентът сякаш отбеляза прелома в битката, защото след него лека-полека войниците на Цезар усетиха как напорът на митиленци намалява и на свой ред започнаха да настъпват. С цената на много усилия градската порта беше достигната; използвайки я да си пазят тила, фимбрианите се обърнаха с лице към далечния римски лагер. Всички ликуваха — от тази сигурна позиция никой не би могъл да ги помръдне.

Така и стана. Около час преди залез-слънце митиленци сложиха край на съпротивата. Бяха дали трийсет хиляди души убити, повечето от тях старци или невръстни момчета.

Със своите жестоки разбирания за справедливост Лукул нареди екзекуцията на всички местни жени, които бяха служили в римския лагер, но позволи на жените от Мислена да излязат на бойното поле, за да приберат труповете на близките си.

Цезар имаше още какво да учи. Така например се оказа, че разчистването на бойното поле отнема цял месец и много повече усилия, отколкото подготовката за сражението. Неговата кохорта — той вече я считаше за своя — беше решила, че младият трибун наистина заслужава доверието на Гай Марий (разбира се, Цезар не спомена пред никого, че това доверие се беше изразило в ръкополагането му за жрец), и охотно му се подчиняваше като на единствен свой командир. Няколко дни преди церемонията, на която пълководецът Лукул и провинциалният управител Терм щяха да връчат воинските отличия на героите в боя срещу митиленци, центурионът Марк Силий се яви пред двамата началници и публично се закле, че лично Цезар е спасил живота му в сражението и е помогнал на кохортата си да устои завоюваната позиция; така също се закле, че именно Цезар е спасил кохортата си от сигурна смърт.

— Ако беше легион, щеше да получиш венец от трева — каза Терм на Цезар, докато наместваше на голямата му руса глава венеца от дъбови листа. — Но понеже си командвал само кохорта, Рим не може да те награди с повече от корона цивика. — Той се замисли и продължи: — Даваш си сметка, Гай Юлий, че според новите закони гражданският венец те праща в Сената и ти осигурява всякакви граждански почести. По всичко изглежда, че Юпитер държи да те вижда в Сената! Мястото, което изгуби с напускането на жреческата длъжност, отново ти се предлага по силата на новите закони.

Цезар беше единственият участник в битката при Митилена, удостоен с такова високо отличие, затова и неговата кохорта единствена се окичи с така наречените фалери; самият Марк Силий получи пълен комплект от девет златни фалера, които гордо закачи на кожената си палатка. Той вече притежаваше девет сребърни фалера, пет широки сребърни армили и два златни торка, провесени на презрамките.

— Едно трябва да му се признае на Сула — каза Силий на Цезар, докато двамата се радваха заедно с останалите наградени войници на дървената трибуна и слушаха овациите на войската. — Забрани да се връщаме у дома си, но се показа достатъчно почтен да не ни отнеме отличията. — Той не криеше възхищението си от дъбовия венец на главата на Цезар. — Ти си роден войник, момченцето ми. Никога не съм срещал друг като теб.

А това, разсъждаваше по-късно Цезар, беше комплимент, много по-ценен от клишетата и баналните поздравления, които Лукул, Терм и легатите им сипеха по негов адрес по време на победния банкет. Габиний, Октавий, Лип и Руф искрено се радваха заради него, двамата Лентули си мълчаха, но Бибул, който по душа не беше страхливец — просто задачите му на куриер не му бяха позволили да се отличи, — не можа да се сдържи.

— Трябваше да се досетя — коментираше той. — В крайна сметка ти не си направил нищо, което някой от нас не би сторил на твое място. Само че не ние имахме късмета да се озовем на подходящото място в подходящия момент. Но ти, Цезаре, пак изкара късмет. Във всякакъв смисъл.

Цезар весело се засмя. Единствен Габиний се възмути.

— Това е просто начин да отречеш на другия заслуженото. Цезар веднъж засрами всеки от нас с работата, която свърши през зимата, втори път ни засрами на бойното поле, където пак свърши черната работа! Какъв късмет? Късметът няма нищо общо с такъв успех, завистлив глупако!

— О, Габиний, не се оставяй да те предизвиква — махна с ръка Цезар, който имаше добър повод да се покаже великодушен… Пък и съзнаваше как така още повече ще раздразни Бибул. — Във всичко си има елемент на късмет. Различен късмет за всичко. Това е знак, че съдбата си е харесала някого, а този някой може да бъде единствено човек с изключителни качества. Сула е човек с късмет. И той е първият, който го казва. Но почакайте! Късметът на Цезар ще стане пословичен.

— А този на Бибул ще се изпари съвсем — съгласи се успокоен Габиний.

— Може би — каза Цезар, но по тона му личеше, че изобщо не го вълнува.

 

 

Терм, Лукул, висшите легати и останалите офицери, включително младшите трибуни, се завърнаха в Рим в края на юни. Новият управител на Азия, Гай Клавдий Нерон, беше пристигнал междувременно в Пергам и бе поел властта, затова Сула позволи на Лукул да се прибере в родината, уведомявайки го предварително, че заедно с брат си Варон Лукул е бил избран за куриатен едил.

„Докато се върнеш у дома“ — пишеше Сула в заключение, — „изборите за едили вече ще са се провели. Извинявай, че не искам да ставам сват и на теб. Навярно си научил, че наскоро невестата на Помпей умря. Освен това ако наистина харесваш малките момиченца, скъпи Лукул, най-добре сам си върши мръсната работа. Рано или късно ще намериш разорен нобил, който да ти продаде невръстната си дъщеря. Но какво ще правиш, щом девойката порасне? Те всички порастват, нали знаеш?“

От цялата азиатска компания Марк Валерий Месала Руф се оказа този, около когото се завъртяха най-пикантните клюки. Сестра му, към която той се чувстваше особено привързан, била принудена от съпруга си да се разведе. През сълзи Валерия обясняваше на брат си как все така горещо обичала вече бившия си мъж, как мисълта за него не я била напускала нито за миг. По всичко личало, че той е човекът, пожелал бракът им да се разпадне. Защо, така и никой не разбра. Валерия Месала беше красива, интелигентна, добре възпитана, начетена, при това не можеше да мине за скучна и досадна; не клюкарстваше, не харчеше пари, нито се задяваше с чужди мъже.

Един от най-богатите люде в Рим умря в края на юни и двамата му синове организираха внушителни погребални игри в негова памет на Форум Романум. Двадесет двойки гладиатори, облечени в сребърни брони, излязоха да се бият, при това не едни след други, както беше обичайно, а на два пъти — в групови схватки от по десет души: траки срещу гали. Не беше нужно гладиаторите да са задължително траки или гали, това бяха просто бойни стилове — единствените, които се практикуваха по онова време в Рим, — а гладиаторите бяха професионалисти, взети от школите в Капуа. Сула пожела да се развлича, затова се освободи от задачи и отиде на Форума. Синовете на покойника бяха предупредени навреме и сглобиха специална ложа на предния ред, където диктаторът можеше да седи необезпокояван от множеството.

Римските обичаи не забраняваха на жените да присъстват на гладиаторски игри, нито да сядат редом с мъжете. Погребалните игри се смятаха по-близки до спортните състезания, отколкото до театъра. Марк Валерий Месала Нигер, все още на върха на успеха след победоносната пледоария на приятеля му Цицерон по делото на Секст Росций, реши да ободри сломената от мъка своя братовчедка Валерия Месала и я заведе да гледа гладиаторите.

Сула вече се беше настанил на почетното място на предния ред, когато двамата братовчеди се появиха и започнаха да си търсят места. Участниците в първата схватка вече бяха излезли на пясъчната арена и разгряваха в очакване двамата братя — организатори да дадат начало на игрите с молитви и жертвоприношение, каквото би угодило на духа на покойника. Но при подобни зрелища всеки се надяваше на съдействието на високопоставени приятели, а когато леля ти е била весталка, при това дъщеря на Метел Балеарик, проблеми за закъснелите нямаше. Цецилия Метела Балеарика отдавна беше запазила две места за младите Валерий в съседство с брат й Метел Непот, жена му Лициния и братовчед им Метел Пий (който беше консул по това време и се радваше на допълнителен престиж).

За да достигнат местата си, Месала Нигер и Валерия Месала трябваше да минат пред всички, които вече бяха насядали на втория ред, следователно и покрай диктатора. Той самият изглеждаше доста спокоен и отпочинал, може би защото блестящата тактика на Цицерон го беше освободила от всякакви угризения покрай проскрибциите… Също както го беше отървала от един още по-голям проблем — алчния Хризогон, който беше свършил на Тарпейската скала. Форумът беше пълен с народ, обикновените хора се бяха накачили по дърветата и по покривите на близките къщи, хората с влияние седяха по дървените трибуни край арената.

Типична за римските нрави беше прикритата злоба, с която публиката блъскаше и риташе, уж случайно, закъснелите, докато те се мъчеха да се доберат до местата си. Месала Нигер беше свикнал на подобно отношение, но бедната Валерия Месала постоянно се извиняваше. Най-накрая двамата младежи се оказаха зад самия диктатор; ужасна до смърт, да не би да го блъсне, Валерия отдалеч го беше загледала. Сула беше надянал смешната си перука, беше облечен в тържествена сенаторска тога и беше наредил двайсет и четиримата ликтори да седят на земята пред него. Докато минаваше, тя забеляза дебело влакно, закачило се съвсем на бялата тога на диктатора. Без да се замисли, тя го махна.

Сула никога не даваше израз на страха си пред хора, винаги създаваше впечатление, че е над всичко и нищо не го притеснява. Но когато усети как някой леко го докосва по рамото, той изведнъж потръпна, скочи от стола и се обърна назад — толкова бързо, че Валерия инстинктивно отстъпи и настъпи човека зад себе си. Забравяйки собствената си уплаха, Сула изгледа по-внимателно ужасената до смърт жена пред себе си — червенокоса, синеока, млада и хубава.

— Моля за извинение, Луций Корнелий — едва успя да изрече Валерия и прокара език по пресъхналите си устни. Така и не се сещаше как да се оправдае. Накрая реши да обясни: — Виждаш ли? Беше на рамото ти и си казах, че ако го взема, може да придобия и частица от късмета ти. — Очите й се напълниха със сълзи и тя добави: — На мен ми е нужен късмет!

Сула леко се усмихна, пое протегнатата й ръка и нежно притисна пръстите й около влакното.

— Запази го тогава и нека ти донесе желания късмет — рече той и седна обратно на стола си.

Но през цялото време, докато гладиаторите се биеха на арената, Сула постоянно се въртеше на стола си и току поглеждаше към Месала Нигер, Метел Пий и останалите от компанията; Валерия усещаше любопитния му поглед върху себе си, неловко му се усмихваше, след което се изчервяваше и бързаше да отмести поглед встрани.

— Коя е тя? — попита Сула приятеля си Пий, докато доволната от зрелището тълпа бавно се разотиваше.

Разбира се, всички около Валерия (а и не само те) бяха забелязали интереса на Сула към младата жена, затова Метел Пий дори не попита кого има предвид.

— Валерия Месала. Братовчедка на Нигер и сестра на Руф, който всеки момент ще се завърне от обсадата на Митилена.

— Аха! Колкото красива, толкова и благородна. Наскоро се разведе, доколкото си спомням?

— Съвсем неочаквано и без ясна причина. Доста е нещастна.

— Вероятно е била бездетна? — попита Сула, който вече се беше развеждал веднъж с подобно оправдание.

Прасчо направи пренебрежителна гримаса.

— Съмнявам се, Луций Корнелий. Предполагам, че съпругът й не го е бивало много.

— Хъм! — Сула се замисли, но изведнъж предложи: — Тя трябва да ми дойде на гости. Още утре, на вечеря. Покани Нигер и Метел Непот. Ти също си канен. Но други жени да няма.

И така, когато младшият военен трибун Марк Валерий Месала Нигер се прибра в Рим, той веднага бе повикан на аудиенция при диктатора. Сула мина веднага по същество: бил влюбен в сестрата на Руф и искал да се ожени за нея.

— Какво бих могъл да кажа? — оплака се Руф пред братовчед си Нигер.

— Че си щастлив да го научиш — отвърна му сухо Нигер.

— Така и казах.

— Добре!

— Но как ще го приеме бедната Валерия? Той е толкова стар и толкова грозен. А на мен дори не ми позволиха да я попитам!

— Ще бъде щастлива! Знам, че Сула не е приятна гледка, но практически е цар на Рим, освен това е богат като Крез! Ако не друго, то Валерия поне ще се почувства отмъстена за незаслужения развод — увери братовчед си Нигер. — Да не говорим колко благоприятно ще се отрази подобен брак на нас двамата! Доколкото разбирам, Сула се канел да ме направи понтифекс, а теб — авгур. Просто си дръж езика зад зъбите и благодари на съдбата.

Руф послуша мъдрия съвет на братовчед си и обяви пред всички, че сестра му намирала Сула за привлекателен мъж, за когото изгаряла от желание да се омъжи.

Помпей, който също беше поканен на сватбата, намери случай да поговори с диктатора насаме.

— Нещо късметът ми не може да се мери с твоя — мрачно изрече младежът.

— Да, като че ли не ти върви много с жените… — Сула изгаряше от удоволствие да посреща гости по подобни поводи и чувстваше близък целия свят.

— Валерия е много мила жена — каза за всеки случай Помпей.

Той го изгледа насмешливо.

— Какво, Помпей, да не ми завиждаш?

— Юпитер ми е свидетел, да!

— Рим е пълен с красиви аристократки. Защо просто не си избереш една и не отидеш да поискаш ръката и?

— Не ме бива за подобни сражения.

— Глупости! Ти си млад, богат, красив и известен — окуражи го диктаторът. — Просто поискай, Велики! Поискай! Голям глупак трябва да е, който и да е баща, за да ти откаже.

— Не ме бива за подобни сражения — повтори Помпей. Сула изгледа младежа повторно, този път по-внимателно; човек в неговото положение много добре разбираше какво всъщност караше Помпей да се колебае. Великият трепереше от страх да не би въпросният баща да му заяви, че потеклото му не е достатъчно знатно, за да се ожени за патрицианка като дъщеря му. Той беше амбициозен и винаги искаше най-доброто, но все пак си даваше сметка, че е просто някой си Помпей от Пицен и че много хора не биха погледнали сериозно на него. В крайна сметка се надяваше някой баща сам да се обърне към него. А такъв баща така и не се появяваше.

На Сула му дойде нова идея, една от онези големи шеги, които само той разбираше — като да назначи пелтека Метел Пий за върховен понтифекс.

— Имаш ли нещо против да е вдовица? — попита той и пламъчетата отново заиграха в очите му.

— Стига да не е стара, колкото републиката.

— Доколкото знам, на около двайсет и пет е.

— Напълно приемливо. И аз съм на толкова.

— Но тя няма зестра.

— По-важно е да има потекло, пари си имам достатъчно.

— Потеклото й — увери го с весел тон Сула — е безупречно и по двете линии. Вдовицата е плебейка, но знатна плебейка!

— Коя е тя? — попита Помпей. — Коя?

— Диктаторът се вдигна от кушетката и го изгледа отвисоко.

— Почакай да се нарадвам на собствената си сватба, Велики. Когато се върна, ела да ме попиташ пак.

 

 

За Гай Юлий Цезар завръщането се превърна в своего рода триумф, може би по-ценен, както той сам разсъждаваше, от всички истински триумфи, които един ден навярно щеше да ознаменува. Не само беше спечелил свободата си, но и си беше отмъстил, беше спечелил боен венец.

Сула веднага го беше привикал и той завари диктатора в прекрасно настроение; разговорът се състоеше точно преди сватбата му, за която цял Рим говореше, но неофициално. Затова младежът нищо не спомена за нея.

— Е, момче, ти наистина надмина себе си.

Какво се очакваше да отговори? Не биваше да се горещи, не и след горчивия опит с Лукул!

— Надявам се, че не, Луций Корнелий. Постарах се, колкото можах, но мога и повече.

— Не се и съмнявам, то ти е изписано на челото — изгледа го лукаво Сула. — Дочувам, че си успял да събереш някаква страховита ескадра във Витиния.

Цезар се изчерви и процеди:

— Направих каквото ми беше заповядано. Нищо повече.

— Май си ядосан на някого, а?

— Обвиненията, че съм проституирал, за да получа корабите, са напълно неоснователни.

— Нека ти кажа нещо, Цезаре — отвърна му диктаторът, чието старческо лице някак младееше от щастие; така поне се струваше на Цезар, който не го беше виждал повече от година. — И двамата с теб сме били жертва на Гай Марий, но ти вече се отърва от наследството му. А на колко години си? Двайсет?

— Точно така.

— А аз трябваше да търпя тормоза му до над петдесетгодишна възраст. Затова радвай се на късмета си. И ако това ти служи за утеха, мен лично ми е напълно безразлично кой с кого ляга, стига да служи на Рим!

— Не, не е утеха! — ядоса се Цезар. — Нито заради Рим, нито заради теб, нито заради Гай Марий бих продал честта си.

— Дори заради Рим, така ли?

— Ако Рим е това, което вярвам, че е, то тогава не трябва иска от мен подобни жертви.

— Да, това е добър отговор — кимна Сула. — Жалкото е само, че действителността понякога не се оказва точно такава. Рим, както ще откриеш някой ден, може да се окаже същата долна курва, както всички останали. Ти не можеш да се оплачеш от безпроблемен живот, но това, през което си преминал, е нищо в сравнение с онова, през което съм минал аз. Но и ти си като мен, Цезаре, усещам го! Усеща го и майка ти. Твоята чест е била опетнена. И ще трябва да се примириш с това. Колкото по-известен ставаш, колкото по-скъпоценна стане честта ти, толкова повече ще повтарят това, което се говори днес за теб. Както цял живот разказваха за мен, че съм убивал жени, за да вляза в Сената. Разликата между нас двамата е само в амбицията. Аз исках за себе си да стана просто консул, да се наредя сред най-знатните сенатори и евентуално да ме изберат за цензор. Това смятах, че ми се полага по право. Всичко останало ми се случи насила, все по вина на Гай Марий.

— И аз не искам нищо повече — погледна го изненадан Цезар.

— Не ме разбра правилно. Не говоря за заемане на длъжности, а за лична амбиция. Ти, Цезаре, искаш от себе си да бъдеш съвършен. Не бива нищо да ти се случи, което да докаже, че не си съвършен. Теб не те засяга това, че са те обвинили несправедливо, това, което те обижда, е, че подобен слух те лишава от възможността да бъдеш съвършен. Искаш неопетнена чест, съвършена кариера, съвършена биография. Всичко да си идва поред, когато трябва, както трябва. И защото изискваш от себе си да бъдеш съвършен, ще искаш подобно съвършенство и от всички останали — и когато околните се окажат несъвършени, ти ще ги захвърляш като ненужни боклуци. Ще изгориш заради желанието си за съвършенство, така както аз изгорях, за да си възвърна това, което смятах, че ми принадлежи по рождение.

— Аз не се смятам за съвършен!

— Не съм казал това. Не ме слушаш! Казах, че искаш да бъдеш съвършен. Обзет си от манията да бъдеш безупречно, математически съвършен. И това няма да се промени. Ти няма да се промениш. Но когато му дойде времето, ще се наложи да правиш каквото ти налагат обстоятелствата. И всеки път, когато обстоятелствата те направят по-малко съвършен, ще го приемаш като личен позор, ще проклинаш съдбата и себе си. — Сула взе някакъв свитък. — Това е указ, който ще закача утре на рострата. Ти си спечелил гражданския венец. Според моите закони това ти осигурява място в Сената, специално място в театрите или в цирка, както и публични аплодисменти всеки път, когато се появиш с венеца си на улицата. А от теб се изисква да носиш венеца си в Сената, в театъра и в цирка. Следващото заседание на Сената е след половин месец. Ще очаквам да те видя в Курия Хостилия.

С това разговорът приключи. Но когато Цезар се прибра вкъщи, установи, че Сула иска да го поздрави с още нещо: пред дома му чакаше едър дорест жребец с бележка, окачена на гривата:

„Няма нужда повече да яздиш муле, Цезаре. Имаш личното ми разрешение да ползваш услугите на този кон. Той обаче не е съвсем съвършен. Погледни му краката.“

Когато Цезар погледна, чак му стана смешно. Вместо да са заоблени като на всички други коне, копитата на дорестия жребец бяха разсечени на два отделни пръста, напомняйки повече на кравешки.

Луций Декумий потръпна от погнуса.

— По-добре да го заведеш в кланицата! — каза той. — Не ща повече да го гледам!

— Напротив — отвърна Цезар. — Той не става за дълга езда, понеже не може да се подкове. Но нашият малък Двупръстчо ще ме носи във всяко сражение, което водя! А в останалото време ще опложда кобилите ми в Бовила. Луций Декумий, това е за късмет! Аз трябва винаги да притежавам двупръсти коне. Така никога няма да изгубя сражение.

Майка му веднага усети колко се е променил синът й и започна да се чуди за какво ли тъжи. Всичко се беше наредило толкова прекрасно! Беше се завърнал с венец, а името му беше споменавано в официалните съобщения от провинция Азия. Дори я беше успокоил, че разходите му не са се оказали толкова непосилни за кесията му; цар Никомед му бил дал злато, а делът му от плячката в Митилена бил най-големият заради спечеленото отличие.

— Не разбирам — говореше Гай Маций, докато двамата с Цезар седяха на земята във вътрешния двор на инсулата. — Казваш, че са накърнили честта ти, а въпреки това си приел цяла кесия злато от Никомед. Не мислиш ли, че си сбъркал?

Цезар не би позволил на друг да му задава такива нетактични въпроси, но Гай Маций беше приятел от детинство.

— Ако обвинението ми беше отправено, преди да приема златото, да — отговори той. — Но бедният старец ми предложи кесията като дар на изпроводяк. Както всеки владетел — клиент на Рим трябва да постъпи с официалните представители на римската власт. Тъй като данъците, които плаща, са нещо отделно, то тази сума си остава за посланиците. — Цезар вдигна рамене. — Приех парите с благодарност. Животът в лагера е скъп. Аз самият не съм придирчив човек, но офицерът винаги е задължен да плаща своя дял — трябва да се харчи за вечери, за банкети, за луксозни стоки, каквито е прието да се ползват. Когато поръчваш вино, трябва да е от най-доброто, когато поръчваш храна — да е толкова скъпа, че чак смешно да ти стане… Няма значение дали аз самият ям хляб и пия бистра вода. След всичко онова, което ми наговори Лукул, ми идеше да върна парите, но си дадох сметка, че ако го сторя, ще обидя царя. Няма как да му обясня какво точно са говорили за мен Лукул и Бибул.

— Да, разбирам — въздъхна Гай Маций. — Знаеш ли, само се радвам, че не ми се налага да ставам сенатор или магистрат. Толкова по-приятно е да си обикновен конник!

Но подобно мислене Цезар просто нямаше как да възприеме, затова предпочете да не казва нищо. Вместо това върна разговора на темата за Никомед.

— Обещах му тържествено, че някой ден ще се върна, а това само ще подсили слуховете. По времето, когато бях Фламен Диалис, си мислех, че никой не се интересува от делата на младшите военни трибуни. Но не се оказах прав! Всеки е обект на клюки! Само боговете знаят с колко души е разговарял вече Бибул, колко души са подочули за отношенията ми с цар Никомед. Не бих се учудил, ако и Лукул се е захванал да разправя за мен. Или Лентулите. Например Сула знаеше всяка подробност.

— Той ти прави услуга — замисли се Маций.

— Така е. И не мога да разбера защо.

— Ако ти не знаеш, как да знам аз! — Заклетият градинар Маций забеляза два плевела и веднага посегна да ги изкорени. — Както и да е, Цезаре, на мен ми се струва, че ще трябва да се примириш с клюката. С времето на хората ще им омръзне да я повтарят. Така е с всички клюки на света.

— Сула твърди обратното.

Маций презрително изсумтя.

— Защото нещата, които се разказват за него, не са забравени? Е, хайде, Цезаре! Той е зъл човек. А ти не си. Не можеш и да бъдеш.

— Способен съм да убия. Всички мъже сме способни.

— Не съм казал, че не си. Разликата е, че Сула е зъл, а ти не си.

И това беше мнение, което Гай Маций цял живот щеше да споделя.

 

 

Сватбата на Сула мина и отмина; младоженците напуснаха Рим и заминаха да прекарат медения си месец във вилата на Сула в Мизен. Но диктаторът се прибра в града за следващото заседание на Сената, на което и Цезар се очакваше да присъства. Едва на двадесет години, той се оказваше един от новите сенатори, които Сула искаше да види в Курията. На двайсет години, а вече за втори път сенатор!

Би трябвало това да е най-щастливият ден в живота му. Щеше да се появи в препълнената зала с венеца от дъбови листа на главата; всички сенатори бяха длъжни да го посрещнат на крака и да му ръкопляскат, включително и старите, достопочтени държавници като Флак Принцепс Сенатус и Марк Перперна; сенаторите дори щяха да се радват, че го аплодират, защото това бе сред малкото случаи, когато правилникът на Сула им позволяваше да вдигат шум.

Вместо да се радва обаче, младият сенатор се опитваше да погълне с поглед всички присъстващи: с насмешка ли го гледаха, с презрение ли, знаеха ли какво се говори за него, щяха ли да го гледат отвисоко заради подобни клюки? Цезар имаше усещането, че предпочита да умре, и побърза да се качи на последния ред, където се полагаше да седят редовите сенатори — така наречените педарии. Като капак на мъченията му Сула го повика по име и му посочи — средния ред, както се полагаше на героите от войните. Разбира се, намериха се сенатори, които се засмяха: не от лоши, а от приятелски чувства, заради притеснението му. Но Цезар възприе всичко като израз на насмешка и още веднъж си пожела да му позволят да се скрие в най-затънтения край на залата. И все пак мина през всичко това, без да заплаче. Когато се върна у дома след заседанието — доста скучно заседание, — Цезар завари майка си да го чака в преддверието. Това рядко се случваше: вечно заета с делата си, Аврелия рядко напускаше кабинета си. Но сега беше чакала напрегната с часове сина си, без да знае как да засегне тема, която очевидно синът й предпочиташе да избягва. Ако Аврелия по природа беше приказлива, едва ли щеше да се колебае, но тя никога не бе знаела как да разговаря, дори с най-близките си. Цезар мълчаливо свали тогата си и едва когато се насочи към своя кабинет, майка му си даде сметка, че трябва да му каже нещо, преди да се е скрил; и така да отложи разговора за неопределено време.

— Цезаре — повика го тя.

Откакто синът й беше облякъл тога, Аврелия го наричаше по трето име, най-вече, за да прави разлика между него и истинския Гай Юлий — покойния й съпруг; смъртта не беше причина да сменя имената. Освен това Аврелия не можеше да се похвали, че познава добре сина си — цената за дългите години, в които сама беше поддържала дистанция, за да не попречи на бъдещето му, ако го привърже към себе си.

Той се спря и я изгледа изпод вежди.

— Да, майко?

— Седни. Искам да поговорим.

Цезар седна с престорено снизхождение, все едно знаеше предварително, че майка му няма с какво толкова важно да го занимава.

— Цезаре, какво се е случило с теб на изток? — попита тя направо.

Снизхождението се смеси с лека насмешка.

— Ами изпълних си дълга, спечелих венец и зарадвах Сула.

Аврелия го погледна строго.

— Опитваш се да лъжеш, а това не ти отива.

— Как ще лъжа, като казвам самата истина.

— Но не ми казваш това, което искам да знам!

Цезар все повече се затваряше в себе си, погледът му ставаше чужд и студен.

— Не мога да ти кажа нещо, което не знам.

— Можеш да ми кажеш все пак нещо повече.

— За кое?

— За проблема.

— Кой проблем?

— Проблемът, който те измъчва.

— Няма никакъв проблем.

— Не ти вярвам.

Синът й се надигна да си ходи.

— Не мога да ти попреча да си внушаваш, майко. Но проблем няма.

— Седни!

Той седна и тихо въздъхна.

— Цезаре, рано или късно ще науча. Но предпочитам да го чуя от теб, вместо от друг.

Цезар затвори очи, въздъхна отново и вдигна рамене.

— Успях да измъкна от цар Никомед прекрасна ескадра. По всяка вероятност сам не съм си давал сметка колко трудно нещо съм постигнал. И за мен започна да се говори, че съм бил в интимни отношения с царя. Затова се завърнах в Рим не като човек, който е доказал смелост, работоспособност или политически талант, а като нещастник, който си е продал честта, за да постигне каквото желае.

Продължаваше да стои със затворени очи.

Аврелия не започна да му съчувства, нито се развика от ужас и възмущение. Остана мълчалива на стола си, докато синът й не благоволи да я погледне. Двамата се гледаха известно време, сякаш се чудеха кой е по-засегнатият.

— Това е наистина голяма неприятност — заключи тя.

— Незаслужено петно върху честта ми.

— Да, разбира се!

— Петно, с което не мога да се примиря, майко!

— Ще се наложи, сине.

— Кажи ми ти тогава как!

— Ти знаеш как, Цезаре.

— В интерес на истината не знам — призна си младежът. — Опитвах се да се преструвам, че не ме интересува, но е доста трудно — след като знам, че всички за това говорят.

— И кой е източникът?

— Лукул.

— Разбирам… На него ще му повярват.

— Те вече са му повярвали.

Известно време Аврелия не каза нищо повече. Синът й не сваляше поглед от нея и се чудеше как може да реагира толкова хладнокръвно и да се държи така, сякаш въпросът не я засяга. Накрая Аврелия започна бавно да му обяснява, като си мереше всяка дума, преди да я изрече.

— Трябва да се правиш, че не те интересува. Това е най-важното условие. Отвориш ли дума за това с когото и да било, ще излезе, че се оправдаваш. И ще докажеш колко си засегнат. Помисли малко, Цезаре. Знаеш колко сериозно би се оказало едно подобно обвинение за бъдещата ти политическа кариера. Но не бива да показваш пред никого, че наистина го съзнаваш! До края на дните си трябва да се правиш, все едно нищо не е било. Добре, че се е случило днес, а не след десет години — мъж на трийсет по-трудно би замълчал при подобни обвинения, отколкото двайсетгодишен младеж. Всяко зло за добро. През десетте години, които те чакат, имат да се случват много неща. Но подобно унижение няма да се повтори. Това, което ти остава, сине, е здраво да се потрудиш, за да изтриеш петното. — В красивите очи на Аврелия проблеснаха весели искрици. — До днес си мърсувал само с обикновени жени от Субура. Предлагам ти, Цезаре, да погледнеш по-високо. На какво се дължи не знам, но ти имаш голямо влияние над жените! Затова отсега нататък нека всички твои противници знаят за успехите ти. Това означава, че трябва да се насочиш към жени, които са известни. Нямам предвид куртизанки като Преция, а благороднички. Истински знатни дами.

— Искаш да отнема девствеността на всички Домиции и Лициний? — усмихна се сияйно Цезар.

— Не! — сряза го майка му. — Не и неомъжвани момичета! Никога, никога не бива да посягаш на девици! Имам предвид съпругите на видните римляни.

— А така! — смая се синът й.

— Каквото повикало, такова се обадило, Цезаре. Няма друг начин. Ако любовните ти афери не станат публично достояние, всеки би бил склонен да реши, че наистина имал вземане-даване с мъже. Затова връзките ти трябва да бъдат възможно най-шумни и скандални. Трябва да си изградиш репутацията на най-големия любовник в Рим. Но за целта си подбирай внимателно жертвите. — Аврелия поклати замислено глава. — Сула имаше способността да подлудява всички жени край себе си — дотам, че да заприличат на глупачки. Но веднъж заплати твърде голяма цена — по времето, когато младата Далматика беше омъжена за Скавър. Той грижливо я избягваше, но така или иначе Скавър му отмъсти, като му попречи да бъде избран за претор. Заради него трябваше да чака цели шест години.

— Това, което ми говориш, само ме убеждава, че ще си създам нови врагове.

— Така ли излиза? — Тя се замисли. — Не, това, което искам да ти кажа, е, че истинската драма със Сула се състоеше в това, че той не беше сложил рога на Скавър. Ако го беше сторил, Скавър щеше да е в много по-трудно положение — нямаше да е лесно на човек, който се е превърнал за смях пред цял Рим, да си отмъсти на този, който е станал причина за позора му. Тогава нямаше да се издигне в очите на никого. Напротив, щеше да предизвика съжаление. Скавър спечели двубоя, защото Сула му даде възможност да се държи като благородник, като всеопрощаващия съпруг, който знае да държи главата си високо. Затова ако си избереш любовница, трябва да направиш така, че глупакът да излезе мъжът й. Не се занимавай с жени, които ще те накарат да скочиш в Тибър… И в никакъв случай не се захващай с жени, достатъчно умни, за да те уличат в чувства пред околните.

Цезар я беше зяпнал с възхищение, каквото никога не беше изпитвал към нея.

— Майко, ти си наистина забележителна! Откъде знаеш всичко това? Та ти се славиш като целомъдрена и достопочтена жена, всички те смятат за подобие на Корнелия, майката на Гракхите, а ето, че даваш на сина си най-ужасяващите съвети, които един мъж би могъл да чуе от устата на майка си!

— Да речем, че съм живяла твърде дълго в Субура. — Тя сякаш прие думите му като комплимент. — Освен това най-важното в момента е, че ти си мой син, а са те обидили незаслужено. Това, което бих сторила за теб, няма да сторя за никого друг, дори за сестрите ти. Ако трябваше, бих убила заради теб. Но убийството не би разрешило нашия проблем. Затова ще бъда радостна, ако спомогна да бъде опетнено нечие име.

Цезар бе готов да прегърне майка си от благодарност, но това не беше прието в дома им. Той се изправи и тържествено пое ръката й, за да я целуне.

— Благодаря, майко, и аз бих убил заради теб. — Изведнъж нова мисъл мина през ума му. — Не ми се ще да чакам Лукул да се ожени! Или пък онова лайно Бибул!

 

 

На другия ден жените отново нахлуха в живота на Цезар, макар и не в непочтения смисъл.

— Юлия ни кани спешно у тях — съобщи Аврелия на сина си, преди да е хукнал към Форума да се осведомява как вървят клюките.

Цезар си даде сметка, че още не е отделил време за любимата си леля, затова не възрази.

Времето беше слънчево и горещо, но в такъв ранен час една разходка от Субура до Квиринал не беше неприятна. Излязоха на Вик ад Малум Пуникум — улицата, която водеше към храма на Квирин на Алта Семита. Там, в уютното светилище на Квирин растеше известната финикийска ябълка, засадена от Сципион Африкански след победата му над Картаген. До нея се извисяваха и две вековни миртови дървета: едното символ на патрициите, другото — на плебеите. Но след Съюзническата война патрицианското дърво бе започнало да съхне и вече само плебейското цъфтеше. Говореше се, че това предсказва близкия край на патрицианското съсловие, затова Цезар не се радваше при тъжната гледка на изсъхващото дърво. Защо никой не се беше сетил да засади ново патрицианско дърво?

Стоте таланта, които Сула бе позволил на Юлия да запази от състоянието на покойния си съпруг, й бяха осигурили удобно жилище на една алея, свързваща Алта Семита със Сервиевата стена. Къщата беше достатъчно просторна. При това беше наскоро строена; Юлия разполагаше с достатъчно доходи, за да храни прислугата си и да си осигурява всички необходими удобства. Можеше дори да се грижи за снаха си Муция Терция. Малка утеха за Цезар и Аврелия, които искрено скърбяха за преживените от нея трагедии.

Юлия наближаваше петдесетте, но годините с нищо не я бяха променили. Откакто се беше преместила на Квиринала, тя бе престанала да седи по цял ден пред стана и вретеното, ами се занимаваше с добри дела. Макар че кварталът не беше бедняшки, а и не беше пренаселен, за разлика от много други, Юлия все намираше някое нещастно семейство, което се нуждаеше от помощ — дали защото главата на семейството прекаляваше с виното, или защото някой беше болен. Ако Юлия беше самонадеяна и нетактична като много свои посестрими, може би съседите й щяха да я отбягват, но тя знаеше как да се държи с хората; така че, ако възникнеше проблем, цял Квиринал знаеше кой може да го разреши.

Този ден обаче не се очакваха добри дела. Юлия и Муция Терция чакаха с напрежение някакво събитие.

— Получих писмо от Сула — обясни Муция Терция. — Съобщава ми, че трябва да се омъжа повторно.

— Но това противоречи на неговия собствен закон. Нали вдовиците на проскрибираните не могат да се омъжват повторно! — възмути се Аврелия.

— Когато човек прокарва законите си, майко, не му е трудно сам да ги нарушава — възрази Цезар. — Измисля се благоприличен повод и се въвежда изключение, това е.

— И за кого трябва да се омъжиш? — попита Аврелия.

— Точно това е въпросът — свъси се Юлия. — Още не е казал на бедното момиче. От писмото му дори не се разбира дали има предвид конкретен човек, или иска от Муция сама да си търси годеник.

— Може ли да видя? — протегна ръка към писмото Цезар. Прочете за секунди съобщението и върна свитъка на Муция. — С нищо не издава истинските си намерения, нали. Просто ти заповядва пак да се омъжиш.

— Но аз не искам да се омъжвам!

Настъпи мълчание, което Цезар наруши:

— Пиши на Сула и му го кажи направо. Бъди любезна, но твърда. И виж как ще реагира. Така ще разбереш повече.

Муция потръпна от страх.

— Не мога да го направя.

— Можеш и добре го знаеш. Сула уважава хората, които му се противопоставят.

— Мъжете, може би, но не и вдовицата на един Гай Марий.

— Какво искате от мен да направя? — обърна се Цезар към леля си Юлия.

— Нямам представа — призна тя. — Просто ти си единственият мъж в семейството, затова реших да те уведомя.

— Ти наистина ли не искаш да се омъжваш? — попита той Муция.

— Повярвай ми, Цезаре, не искам.

— Тогава аз като глава на семейството ще пиша на Сула.

В този момент старият иконом Строфант нахълта в стаята.

— Господарке, имаш гостенин — съобщи той на Юлия.

— Кажи му, че не съм добре.

— Той изрично настоя да се срещне с господарката Муция.

— И кой е той? — попита Цезар.

— Гней Помпей Велики.

Младежът сведе тъжно очи.

— Годеникът, предполагам!

— Но аз никога през живота си не съм се срещала с Помпей! — уплаши се Муция Терция.

— И аз не съм — утеши я Цезар. Юлия се обърна пак към него.

— Какво ще правим?

— О, ще се запознаем, лельо Юлия. — Той кимна на стареца. — Покани го.

Икономът се върна в атрия, където лъхащият на розово масло посетител нетърпеливо чакаше.

— Последвай ме, Гней Помпей — подкани го с хрипливия си глас Строфант.

 

 

Откакто бе минала сватбата на Сула, Помпей бе стоял като на тръни да научи коя ли е мистериозната булка, която диктаторът му е намерил. Когато се разбра, че Сула се е завърнал от морския бряг, той очакваше да бъде веднага привикан в дома му. Но никой не се обади. Най-накрая нетърпеливият младеж сам отиде да навести Сула и да разбере какво е решил.

— По кой въпрос? — попита Сула най-невинно.

— Много добре знаеш! — изнервяше се Помпей. — Каза ми, че имаш предвид някоя нова булка за мен!

— Обещах, наистина обещах! — смееше се старецът. — Леле-леле, що за нетърпеливци са тия младежи!

— И ще ми кажеш ли най-сетне, злоради мъчителю?

— Сдържай си приказките, Велики! Не смей да наричаш така диктатора!

— Коя е тя?

Сула се предаде.

— Вдовицата на Марий Младши, Муция Терция. Дъщеря на Сцевола Понтифекс Максимус и на Лициния, сестрата на Крас Оратор. Кръвта във вените й е наследство много повече на Муциите, защото двамата й дядовци всъщност са били кръвни братя, но единият бил осиновен от фамилията на Лициний Красите. Разбира се, Муция е близка роднина на Сцевола Авгур и неговите две дъщери — Муция Прима и Муция Секунда, откъдето и прякорът й Муция Терция, нищо че между нея и лелите й има петдесет години разлика. Разбира се, майката на Муция Терция е още жива. Сцевола се разведе приживе с нея заради изневярата й с Метел Непот, за когото тя по-късно се омъжи. Така че Муция Терция си има двама природени братя — Непот Младши и Целер. Тя има изключителни роднински връзки, Велики, не мислиш ли? Твърде прекрасни роднински връзки, за да я обречем на вечно вдовство заради проскрибирания й съпруг! Моят мил приятел Прасчо, който й се пада нещо като братовчед, отдавна повдига въпроса пред мен. — Той се облегна назад. — Е, Велики, устройва ли те?

— Дали ме устройва? — зяпна го Помпей. — Разбира се!

— Чудесно тогава. — Купищата книжа на писалището сякаш насила привличаха вниманието му; Сула сведе глава, за да прочете някои документи. След малко вдигна глава и учудено погледна младежа. — Писах й, че трябва да се омъжи повторно, затова, Помпей, няма никакви пречки. Сега би ли ме оставил да работя? Само не забравяй да ме поканиш на сватбата си.

Помпей хукна към къщи, за да се изкъпе и преоблече, докато робите тичаха из града, за да научат къде пребивава въпросната Муция Терция. Облякъл ослепително бяла тога, младежът заприпка като младо жребче към дома на Юлия, оставайки след себе си аромат на розово масло. Дъщеря на Сцевола! Племенница на Крас Оратор! Роднина на най-знатните сред Цецилий Метелите! Това означаващи, че ще му роди синове, които ще имат роднински връзки с всички управляващи фамилии едновременно! О, изобщо не го тревожеше това, че Муция е вдовица на младия Марий! Не го интересуваше, дори да беше грозна като някоя сибилянка!

Грозна ли? Тя направо беше красива. Червенокоса, със зелени очи, които се открояваха върху гладката й бяла кожа. И какви очи само! Помпей никога не беше виждал като нейните! Той усети, че се влюбва до уши, без дори да са си разменили и една приказка.

Ето защо почти не забеляза останалите в стаята, дори и след като им беше представен. Веднага издърпа някакъв стол и седна до Муция Терция, за да я хвана за треперещата й ръка.

— Сула казва, че си щяла да се омъжиш за мен — усмихна й се Помпей.

— За пръв път чувам такова нещо — отговори Муция, която усещаше как антипатията й към натрапника започва да изчезва. Той като че ли наистина бе радостен да се запознае с нея, при това беше доста привлекателен.

— Ех, такъв си е Сула — въздъхна той, но не толкова заради Сула, колкото от приятни предчувствия. — Но ще трябва да признаеш, че винаги знае как да помогне на всички край себе си.

— Естествено, че ти така ще мислиш — сряза го Юлия.

— От какво се оплакваш? Не се показа толкова жесток към теб, колкото към останалите вдовици на проскрибирани — нетактично й напомни Помпей, който до такава степен беше увлечен от новата си любов, че не се слушаше какви ги говори.

Юлия искаше да му напомни, че Сула е отговорен за смъртта на единственото й дете, но навреме се усети и замълча; този глупав многознайко се славеше като едно от най-близките протежета на Сула.

А Цезар, който беше седнал в ъгъла, използваше възможността да разгледа Гней Помпей отблизо. От пръв поглед си личеше, че не е истински римлянин: чипият нос, широкото лице, трапчинката на брадичката — всичко това издаваше далечния му галски произход на чистокръвен пиценец. А по приказките му още по-добре се усещаше, че не е расъл в Рим: такива откровени изказвания прилягаха повече на селяците от дълбоката провинция. „Малкият Касапин“. Прилягаше му.

— Какво ти е мнението за него? — попита Аврелия сина си, докато двамата се бореха с обедната жега по пътя за дома.

— По-важно е да попитаме Муция какво мисли за него.

— О, тя го хареса, при това много. Във всеки случай много повече, отколкото харесваше навремето Марий.

— Нищо чудно, майко.

— Така е.

— Леля Юлия ще остане съвсем сама, ако и Муция си отиде.

— Да. Но така ще й остане още повече време за работа.

— Жалко, че няма внуци.

— За което вината е единствено на малкия Марий! — ядоса се Аврелия.

Вече бяха стигнали Вик Патриций, когато Цезар взе отново думата:

— Майко, трябва да се върна във Витиния.

— Във Витиния? Сине, не е много разумно!

— Знам, но съм дал дума на царя.

— Сула не беше ли разпоредил, че всеки сенатор трябва да иска разрешение, преди да напусне Италия?

— Така е.

— Толкова по-добре — зарадва се майка му. — Ако сам се обърнеш с подобна молба към Сената, никой няма да те заподозре, че наистина ще рискуваш да отидеш при Никомед. Този път, освен Бургунд ще вземеш и Евтих.

— Евтих? — Синът й я погледна учудено. — Но той е твой слуга! Няма да се справиш без него. Пък и защо ми е?

— Ще се справя и без него. Той е от Витиния, сине. Ще обясниш, че робът ти, който е вече свободен човек, но все още работи за теб, има да наглежда някакви свои дела във Витиния, и ти като истински патрон ще заминеш да му помагаш.

Цезар прихна.

— Сула е съвършено прав! Трябвало е да се родиш мъж. Типичен римлянин! И си толкова находчива. Вместо да ги лъжа, че отивам в Гърция, а те да научат от клюките, че съм се отбил във Витиния, направо да им заявя, че заминавам за Никомидия. Вече съм установил за себе си, че лъжите рано или късно се разкриват. — Но изведнъж му мина друга мисъл. — Не мислиш ли, че Помпей беше доста нетактичен? Идеше ми да го ударя след онова, което каза на бедната леля Юлия! Какъв простак…

— При това не се вълнува как изглежда в очите на другите — съгласи се Аврелия.

— Радвам се, че имах случай да го опозная — каза Цезар. — Той ми доказа, че петното, което получих, може да е и за добро.

— Какво имаш предвид?

— Досега не се е намерил случай, когато Помпей да бъде поставен на мястото му. Той се смята за неуязвим, но има една малка подробност, която ще му докаже противното. Обстоятелствата така се наредиха около него, че той е придобил самочувствие, каквото никой друг не притежава. Каквото е поискал досега, било му е давано. Дори съпруга, каквато далеч не заслужава. Затова Помпей вече е свикнал да мисли, че цял живот ще бъде все така. Но, разбира се, греши. Един ден всичко ще се обърне срещу него. И той няма да понесе подобен урок. Докато аз поне си научих урока и ще бъда по-внимателен.

— Мислиш ли наистина, че Помпей не заслужава Муция?

— Нима ти не си това мнение? — учуди се Цезар.

— Не, не съм. Това, че е от знатно потекло, няма никакво значение. Вече е била омъжена за младия Марий, при това баща й съвсем съзнателно я е дал за снаха на едно абсолютно нищожество, каквото беше Гай Марий. Сула никога няма да забрави подобна подробност. И никога няма да я прости. Той е заслепил лековерния младеж с благородния произход на Муция, но е пропуснал да му обясни истинските причини да му предложи точно нея.

— Хитрец!

— Сула е лисица като всички червенокоси мъже от времето на Одисей!

— Тогава още по-добре, че заминавам.

— И няма да се върнеш, преди Сула да е слязъл от власт?

— Точно така. Той самият обещава да се оттегли. След като проведе следващите консулски избори — може би след единайсет месеца, ако удържи на обещанието изборите да се провеждат през лятото. Догодина консули ще бъдат Сервилий Вация и Апий Клавдий. Но кого има предвид за следващата година, не знам. Вероятно Катул.

— А Сула дали ще бъде в безопасност, ако слезе доброволно от власт?

— Напълно — каза Цезар.