Едновременната атака — от север и от юг — срещу укрепленията на Сула започна два дни, след като Помпей поведе армията си към Путеоли, за да хване навреме празните кораби. И двете стени, преградили прохода, бяха атакувани от огромни човешки вълни, но колкото и да се стараеха, нападателите трябваше да се оттеглят. Сула запазваше контрола си над Латинския път, при това вражите сили, намиращи се от северния край на лагера му, не можеха да се свържат с тези от южния. Призори на втория ден след нападенията наблюдателите от крепостните кули установиха, че в долината вражи войници не са останали — и Карбоновата армия, и самнитите бяла отстъпили през нощта. През целия ден съгледвачите донасяха, че Цензорин, Каринат и Брут Дамазип се движат по Апиевия път по посока на Кампания, докато самнитската войска следва горе-долу същата посока по Вия Латина.

— Да вървят, където искат — рече с безразличие Сула. — В крайна сметка ще се върнат обединени. А когато се върнат, ще минат по Вия Апия. А когато минат по Вия Апия, аз ще ги чакам.

В края на секстил самнитите и останките от армията на Карбон бяха обединили сили при Фрегела, откъдето продължиха да отстъпват по Латинския път в посока на прохода Мелфа.

— Прибират се в Езерния да размислят отново — реши Сула и даде заповед съгледвачите да се откажат от по-нататъшно следене. — Достатъчно е да сложим наблюдателни постове при Ферентин и при Трес Таберне, така ще научим отдалеч, когато врагът се появи отново. Няма защо да рискувам живота на съгледвачите си, като ги пратя на вража самнитска територия.

Военните действия изведнъж се насочиха към Пренесте, където младият Марий, все по-неспокоен заради обтягането на отношенията му с жителите на Пренесте, излезе през градските порти и обиколи ничията земя, която Офела бе оставил между града и крепостните си съоръжения. Мястото, където стената на Офела пресичаше планинския хребет, му се стори сравнително уязвимо за обсадените и Марий се зае със строежа на обсадна кула. Понеже Офела се бе погрижил в ничията земя да не остане нито едно дръвче, материалът за кулата трябваше да се достави от самия град. Жилищните домове и градските храмове трябваше да бъдат разрушени, за да се намерят ценните греди, гвоздеи и скоби, от които да се сглоби обсадната кула.

Най-опасната част от задачата бе да се прокара път, по който да мине кулата до набелязаното за атакуване място. Работниците обаче бяха под постоянния обстрел на Офеловите войници по стените. Марий разчиташе на най-бързите и ловки майстори сред войниците си и им подсигури дървен заслон, който да ги пази от стрелите. В същото време, далеч от обсега на вражите стрели други конструктори се заеха с построяването на самата кула, което се оказа трудна работа, тъй като гредите бяха къси и неподходящи. Освен самата кула трябваше да се предвиди и обкован с желязо мост, който да се прехвърли през защитния ров, за да може кулата да стигне стената на Офела. Щом строителите на кулата успяха да издигнат първоначалната конструкция, в която да се скрият от вражите оръдия, съоръжението започна бързо да расте, без никой да се показва от него.

Мина месец и внушителната обсадна машина беше готова, както бяха отъпкани пътят до рова и мостът за самия ров. Няколко хиляди души едновременно трябваше да се втурнат срещу стената, да минат през моста над смъртоносната яма и да се заловят с разбиването на каменната преграда. Но и Офела бе разполагал с достатъчно време да подсили защитата. Мостът бе поставен на желаното място в тъмнината на нощта, след което кулата, качена на огромни дървени шини, намазани със зехтин и овча мас, бе избутана до самия ров. На сутринта обсадната кула стоеше щръкнала с пет-шест метра над най-високите кули на Офеловата стена. От вътрешностите й се подаваше огромен таран — някогашната подпорна греда, на която се бе държал покривът в храма на Фортуна Примигения. Примигения се смяташе първородната дъщеря на Юпитер и символизираше късмета на целия полуостров.

Но материалът, който Офела бе използвал за строежа — вулканичната туфа, — беше необичайно еластичен. Трябваше да минат години, преди контактът с въздуха да го изсуши и да го направи ронлив и чуплив като останалите скали. Колкото и да блъскаха войниците на Марий с огромния си таран, стената не се пропука. Каменните блокове се клатеха, дори тресяха, но не се счупиха и не се отделиха един от друг. Най-накрая запалените стрели, с които войниците на Офела обсипваха обсадната кула, успяха да подпалят дървения материал и скритите под заслона й смелчаци хукнаха със запалени коси на откритото. До вечерта горящата кула се превърна в овъглена руина, срутила се заедно с моста в рова. Онези, които се бяха опитали да пробият обсадата, или бяха загинали, или се бяха прибра, ли зад стените на Пренесте.

На няколко пъти през октомври Марий се опита да използва останките на своята обсадна кула, които бяха запълнили рова почти до ръба, да се добере до стената. Дори успя да построи втори дървен заслон, под който войниците му да се намират в безопасност от стрелите на врага, и започна да подкопава крепостната стена. След като не успя, се захвана да пробива дупки в самата стена, накрая се примири с опита си да я изкатери със стълби. Но нищо не помогна. Зимата наближаваше и обещаваше същите студове като предната година. В Пренесте храната беше на привършване и жителите му проклинаха деня, в който така лекомислено бяха отворили портите за сина на Гай Марий.

Самнитската армия изобщо нямаше намерение да се прибира в Езерния. Деветдесет хиляди души на едно място, враговете на Сула се събраха на лагер сред планините край езерото Фуцин, където прекараха близо два месеца в пресушаване на блатата и търсене на фураж за конете. Понтий Телезин и Брут Дамазип бяха отишли до Теан да разговарят с Мутил и тримата подготвиха нов план: самнитите щяха да превземат Рим, без Сула да разбере. Защото, разсъждаваше Мутил, Марий трябваше да бъде оставен сам на съдбата си. Единственият начин да не бъде загубена войната, бе да се превземе самият Рим. Така Сула и Офела щяха да бъдат принудени да започнат на свой ред обсада, която щеше да се проточи и да изпълни врага със съмнение дали Рим няма да заеме страната на самнитите.

Имаше един път през планините, който тръгваше от прохода Мелфа и излизаше на Вия Валерия. Пътеката пресичаше пустите планински била на север от Атина — града, от който започваше проходът Мелфа, — минаваше през град Сора, на бреговете на река Лирис, после през Треба, Сублаквей, за да излезе най-накрая на Валериевия път, източно от град Вария, точно до селски колиби, наречени Мандела. Пътеката беше непавирана и неподдържана, но беше съществувала от векове и лято след лято мнозина планински овчари бяха водили стадата си по нея. Пак по нея вървяха и животните за заколение, водени от стопаните си до латанарийското поле и камеранската долина, където бяха големите римски кланици.

Ако Сула бе имал повече време за размисъл, навярно би си спомнил, че и сам бе правил прехода от Фрегела за езерото Фуцин — тогава, когато помагаше на Гай Марий във войната с марсите на Квинт Попедий Силон. Той дори бе следвал същата тази пътека в отсечката й между Сора и Треба, тъй че трябваше да знае за нея. Но понеже беше позабравил собствените си подвизи, той позволи на Мутил да приведе дръзката си стратегия в действие. Убеден, че ако искат да нападнат Рим, самнитите ще трябва да минат по Апиевия път, Сула продължи да лагерува в подножието на Албанската планина, сигурен, че няма да бъде изненадан.

И докато Сула стоеше в прохода, самнитите и техните съюзници поеха по овчата пътека, спокойни, задето прекосяват земите на народи, изпитващи по-скоро ненавист, отколкото любов към Рим. Далеч от погледа на Сулановите разузнавачи, враговете му неусетно подминаха Сора, Треба, Сублаквей и най-накрая се озоваха при Мандела, на Валериевия път. Оттам до Рим имаше един ден път — петдесетина километра добре поддържан път надолу по долините на Тибър и Анио, който водеше до Есквилинското поле в подножието на Агера — двойната крепостна стена, защитаваща Рим от изток.

Но понеже Агера бе възможно най-недостъпната част от укрепленията на града, веднъж излезли в равнината край града, Понтий Телезин и Брут Дамазип поеха по отбивка, която ги изведе на Вия Номентана пред Колинската порта. Пред портата ги чакаше старият военен лагер, издигнат навремето от Помпей Страбон при обсадата на Рим От Марий и Цина. Привечер на последния ден на октомври Понтий Телезин, Брут Дамазип, Марк Лампоний, Тиберий Гута, Цензорин и Каринат се настаниха в чуждия лагер и очакваха утрото, за да нападнат.

Вестта, че деветдесет хиляди души са заели стария лагер на Помпей Страбон под стените на Рим, беше донесена на Сула късно през нощта между последния ден на октомври и първия — на ноември. Вестоносците го завариха леко попрекалил с виното, но все още буден. След броени секунди фанфарите тръбяха, барабаните биеха войниците се показваха изпод палатките си и палеха факли, за да се видят в тъмното. Напълно изтрезнял, той свика при себе си легатите и започна да дава разпореждания:

— Ония са ни заблудили. Нямам представа как са стигнали до Рим, нямам представа, но точно в този момент самнитите са пред портите на Рим и чакат утрото, за да нападнат. Призори потегляме натам. Имаме да изминем трийсет километра, част от пътя е хълмист, но трябва да сме пред Колинската порта навреме, за да ги сразим. — Той се обърна към началника на конницата Октавий Балб. — С колко души конница разполагаме при езерото Неми?

— Седемстотин.

— Тогава тръгвай веднага. Ще минете по Апиевия път, искам да сте бързи като вятъра. Ще стигнете Колинската порта поне няколко часа преди мен и пехотата, затова трябва сами да задържите врага. Не ме е грижа как ще успеете, важното е да успеете! Ще задържате противника, докато се появя аз.

Октавий Балб не загуби време с излишни приказки; в следващия миг вече беше напуснал квартирата на главнокомандващия и летеше към лагера на конницата. Сула тогава насочи вниманието си към останалите офицери.

Бяха четирима — Крас, Вация, Долабела и Торкват.

— Тук разполагаме само с осем легиона — каза им Сула.

— Това означава, че силите са две към едно в тяхна полза. Ще дам своите разпореждания още тук, защото времето може и да не ми стигне утре сутринта.

За секунда се умълча и ги изгледа замислен. Кой щеше да се справи най-добре? Кой щеше да събере достатъчно смелост, за да поведе войската в една наглед отчаяна авантюра? По право командването принадлежеше на Вация или Долабела, но дали те бяха най-добрите? Погледът му се спря на Марк Лициний Крас, здравия като бик и непоклатим като скала крадец и мошеник, който при всякакви обстоятелства умееше да запазва спокойствие. Крас беше — дисциплиниран, неморален, но може би донякъде предан на началника. Във всеки случай от четиримата той имаше най-много какво да губи. Вация и Долабела все щяха да се отърват, те бяха хора с връзки. Торкват бе добър, но не ставаше за командир.

Сула взе решение.

— Ще разделя армията си на два отряда от по четири легиона. Върховното командване запазвам за себе си, но няма да водя нито един от отрядите. Оттук нататък ще ги наричам ляв и десен поради липса на друго определение. Така и ще се бият — отляво и отдясно, поне докато не реша нещо друго по време на сражението. Център няма да има… Не ми достига войска за целта. Вация, ти ще командваш лявата половина, Долабела ще ти бъде заместник, Крас, на теб давам дясната, ще ти помага Торкват.

Докато говореше, Сула спря погледа си на Долабела и прочете гнева и обидата в очите му.

— Това искам, това ще бъде — отсече Сула. — Няма време за спорове. Всички сте хвърлили жребия си заедно с мен, дали сте ми правото да решавам всички въпроси вместо вас. Ще изпълнявате каквото ви наредя. Това, което очаквам от вас, е да се биете с нужното желание.

Долабела застана до вратата и даде път на другите трима да излязат от стаята, след което се върна при Сула.

— Може ли няколко думи насаме, Луций Корнелий?

Макар да беше патриций и да принадлежеше към стария генс Корнелия, Долабела нямаше нищо общо с най-видните издънки на фамилията — Сципионите или Лентулите, не беше близък роднина и на Сула. Това, което го оприличаваше на съименниците му беше невзрачният му вид — дебели, зачервени бузи, гъсти вежди и твърде раздалечени очи. Амбициозен и според мълвата, безскрупулен, Долабела, заедно с първия си братовчед, Долабела Младши, беше решен да извоюва власт и известност и за своя клон от фамилията.

— Бих могъл да те проваля, Сула — каза той. — Достатъчно ми е да ти попреча утре да спечелиш сражението. Веднъж да сменя страната, бъдещите ми приятели много бързо ще забравят, че някога съм бил с теб.

— Давай нататък! — подкани го Сула, когато Долабела направи малка пауза да прецени ефекта от думите си.

— И все пак съм съгласен да изпълня заповедта ти и да позволя на младия Крас да застане по-високо от мен в командването. При едно условие.

— Което е?

— Догодина да ме предложиш за консул.

— Дадено! — съгласи се Сула. Долабела примигна от учудване.

— Не си ли изненадан?

— Нищо не може повече да ме изненада, драги Долабела — изпрати легата си Сула. — Пък и в този момент малко ме е грижа кой ще бъде консул догодина. Важното е кой ще командва утре войската. Сега се убеждавам, че правилно съм предпочел Марк Крас. Лека нощ!

Седемстотинте конници под командването на Октавий Балб се озоваха край Страбоновия лагер няколко часа след изгрев-слънце. Беше първият ден на ноември. Балб не би могъл сам нищо да постигне, пък дори да му беше заповядал сам Юпитер. Конете му бяха до такава степен изтощени от бесния галоп, че едва се държаха на краката си. Ездачите бяха слезли на земята и се опитваха с благи думи да им вдъхнат кураж и воля. Именно по тази причина Балб предпочете да спре войската си сравнително далеч от палисадите на лагера, все едно тепърва се готви за мощна атака! Подреди конницата си, сякаш представляваше ударният авангард на армията и по негова заповед хората му започнаха да си разменят заповеди и съобщения с несъществуващата пехота зад гърба си.

Очевидно врагът не бе започнал още щурма срещу града. Колинската порта стърчеше самотна със затворени врати и спусната решетка. Между бойниците на двете кули и крепостните стени стърчаха главите на множество защитници. Появата на Балбовата конница бе предизвикала внезапно раздвижване сред самнитската войска, легионите се изнизваха през югоизточната порта и се строяваха като за отбрана срещу римската конница. Доколкото можеше да види Балб, врагът не разполагаше с конница, а това беше голямо улеснение.

Всеки от войниците му носеше вързана за левия край на седлото си кожена кофа за вода. Докато най-предната редица даваше вид, че готви стремително нападение и заблуждаваше врага, че пехотата се крие зад хълма, останалите конници тичаха напред-назад до близките извори, за да напълнят кофите и да напоят и разхладят с тях конете. Веднъж да се съвземат животните, Октавий Балб възнамеряваше да се остави събитията сами да се наредят. Толкова беше успешна лъжливата му маневра, че още нищо не се беше случило, когато четири часа по-късно на бойното поле пристигна самият Сула начело на цялата си пехота. Легионерите му се намираха кажи-речи в същото състояние, както и конете на Балбовата дружина — изтощени, задъхани, със смазани крака и треперещи колене. Бяха пробягали повече от трийсет километра, при това по нагорнище.

— Е, днес поне няма да можем да нападнем — отбеляза Вация, след като Сула и легатите му се отделиха, за да огледат терена и да определят общата тактика.

— Защо не? — попита Сула.

Вация го изгледа с недоумение.

— Защото са твърде изморени, за да се бият!

— Може и да са изморени, но ще се бият — заяви Сула.

— Не можеш, Луций Корнелий! Ще загубиш!

— Мога и няма да загубя — отсъди мрачно той. — Виж какво, Квинт Сервилий, трябва да се бием още днес! Войната трябва най-после да свърши, сега му е и мястото, и времето това да стане. Самнитите знаят, че сме изминали огромно разстояние, сигурни са, че днес е техният шанс да ни сразят. Ако не се сражаваме днес, когато ще са най-склонни да ни подценят, тогава кога? Какво ще им попречи още тази нощ да си съберат нещата и да изчезнат? Може би няма да ги видим в продължение на месеци? Може би ще изчакат до пролетта, до лятото, до другата есен? Не, Вация, трябва да се бием още днес. Защото това е денят, в който самнитите ще се изкушат да влязат в открито сражение с нас.

Докато войниците починат, пийнат вода и се нахранят, Сула обиколи редиците им, за да ги убеди кохорта по кохорта защо трябва да атакуват още този ден. Ако сега легионите му предпочетяха почивката, войната можеше да се проточи до безкрай. Мнозина сред ветераните бяха прекарали дълги години под негово командване, затова Сула можеше да се смята за техен любимец. Голямото му постижение се състоеше в това, че дори младите легионери на Сципион вече бяха предани на новия си командир. Сула вече не беше онзи красив и величествен римски герой, комуто легионите бяха връчили венеца от трева под стените на Нола, затова пък беше техният пълководец, човекът, който ги водеше към победа. Пък нима неговите ветерани не бяха посивели и не се бяха сбръчкали след толкова дълги години на поход? Затова беше достатъчна една дума от страна на Сула и преданите му войници да вдигнат ръка в жест на съгласие; да не се тревожи, те знаеха как да наредят самнитите.

Сражението започна малко преди да се смрачи. Лявата половина на Сулановата армия се състоеше предимно от трите Сципионови легиона, затова самият Сула реши да се придържа близо до тях, пък дори и да беше оставил командването на друг. Този път смени кроткото си муле с едър бял жребец, предупреждавайки войниците си за това. Така щяха по-лесно да го виждат, по-добре да знаят, че не ги е изоставил. Сула си избра една малка могила, от която щеше да наблюдава бойното поле. Защитниците на Рим, забеляза той, бяха отворили Колинската порта, но явно нямаха намерение да се включат в сражението.

От силите на противника по-сериозните бяха насочени именно срещу лявата половина на войската му. Бяха четиридесет хиляди души, но затова пък бяха все самнити под личното командване на Понтий Телезин. Щом реши, че е време, Сула срита коняря, който държеше юздите на коня му, и му даде знак да тръгне напред. Сула си оставаше много лош ездач и бе предпочел момчето да води жребеца за поводите. Да, лявото крило се огъваше и той трябваше да окуражава войниците. Вация, който се сражаваше, не можеше да забележи коварната клопка, която римляните му бяха приготвили — отворената Колинска порта поглъщаше не един и двама дезертьори, които предпочитаха да се скрият на сигурно в града, вместо да се бият с жестоките самнити.

Преди да се присъедини към люшкащата се тълпа, Сула чу как конярят плясва с все сила животното по задницата и едва в последния миг се сети да се улови с две ръце за гривата, преди конят да се е стрелнал в галоп. В движение хвърли поглед назад и разбра какво се е случило: двама самнити едновременно го бяха замерили с копията си и несъмнено биха го уцелили, ако конярят не ги бе усетил навреме, за да подгони жребеца напред. След като опасността отмина, момчето хукна подир коня, улови се за опашката му и преди пълководецът да се е изхлузил от седлото, успя да го спре.

Сула му се усмихна за благодарност и подкара коня към мястото на най-кървавата схватка. В едната си ръка държеше меч, в другата — малък кавалерийски щит. Сблъска се с неколцина войници, които лично познаваше, и им заповяда да изтичат до Колинската порта, за да спуснат обратно решетката. Сула бе познал — след като им отрязаха пътя за бягство, Сципионовите войници волю-неволю трябваше да отбиват вражите атаки, докато легионът от ветерани не започна да пробива редиците на самнитите.

Как се справяше Крас по дясното крило, Сула нямаше представа. Дори горе от могилата не можеше да следи действията му, понеже разстоянието беше твърде голямо. Сега обаче цялото му внимание бе погълнато от проблемите на лявото крило. Оставаше му да разчита на таланта на Крас и на опита на четирите му легиона.

Нощта се спусна над полето, но битката продължи на светлината на хилядите факли, които жителите на Рим запалиха по стените на града. Лека-полека легионите на Сула придобиха повече самочувствие и започнаха да настъпват по целия фронт. Самият той продължаваше да стои насред най-жестоките кръвопролития, вдъхваше кураж на изплашените и сам размахваше меча си, подпомаган от предания коняр, който не позволи нито веднъж конят да му избяга.

Два часа по-късно самнитите отстъпиха към лагера на Страбон, но до такава степен бяха изтощени от боя, че не намериха сили да спрат врага на вратата. Римските легиони нахлуха в заграденото пространство, където с прегракнали гласове Сула, Вация и Долабела крещяха на войниците си да довършат врага без жал. Самнитите станаха жертва на безмилостно клане, самият Понтий Телезин падна съсечен и войските му изгубиха и последната си опора.

— Не искам пленници — повтаряше Сула. — Избийте ги със стрели, ако решат да се предават групово.

В момент като този по-трудно било да убедиш войниците си да проявят състрадание към победените. Самнитите бяха избити до крак…

Едва след като сражението в лагера приключи, Сула яхна обратно доброто си муле и се заинтересува какво е станало с Крас. От дясната половина на армията му не бе останала и следа; не беше останала следа и от врага. Крас и противникът сякаш заедно се бяха наговорили да изчезнат.

Едва към полунощ притича вестоносец. Сула обикаляше напред-назад из лагера на Помпей Страбон, за да се увери, че всички са мъртви, но все пак спря да изслуша войника.

— Марк Крас ли те праща? — попита той.

— Да — отговори войникът без нотка на смущение.

И къде е Марк Крас?

— При Антемна.

— При Антемна?

— Да. Врагът отстъпи още преди падането на нощта и Марк Крас заповяда да го преследваме. Под стените на Антемна се разрази ново сражение, което ние спечелихме! Марк Крас ме прати да те помоля за храна и вино за легионите.

Сула се ухили и заповяда веднага да се осигурят нужните за четирите легиона провизии. Яхнал гордо мулето си, той сам поведе обоза и добитъка към Антемна, която се намираше на няколко километра по Пътя на солта. Двамата с Вация се натъкнаха на руините на градчето, което неволно се бе превърнало в бойно поле. Множество домове горяха из основи, войниците на Крас мъкнеха кофи с вода, за да потушат пламъците, улиците бяха покрити с трупове, безжалостно газени от жителите на Антемна, бързащи да се измъкнат навреме от опожарения си град.

Крас чакаше началника си в далечния край на града, където беше строил пленените врагове.

— Около шест хиляди души — каза той на Сула. — На Вация му се паднаха самнитите, на мен — луканите, капуанците и останките от армията на Карбон. Тиберий Гута загина на бойното поле, Марк Лампоний, мисля, успя да избяга, но Брут Дамазип, Цензорин и Каринат са сред пленените.

— Добре си се справил! — похвали го Сула и оголи венците си в широка усмивка. — На Долабела никак не му хареса, че те направих началник. Трябваше да му обещая, че догодина ще бъде консул. И все пак, радвам се, че познах на кого да заложа, Марк Лициний!

Вация се извърна към пълководеца.

— Какво? Долабела е поискал подобно нещо!

— Няма значение, Квинт Сервилий, и ти ще станеш консул, обещавам — усмихна се Сула. — Долабела няма да се справи. Веднъж да му връчим управлението на някоя провинция, така ще се увлече в кражбите, че накрая ще замине в изгнание за Масилия заедно с други глупаци като него. — Той махна с ръка на хората от обоза. — Къде искаш да похапнеш, Марк Лициний?

— Тук… Ако намеря къде другаде да отведа пленниците — отвърна му невъзмутимо Крас, все едно не беше спечелил току-що първата си велика победа.

— Доведох със себе си конницата на Балб да отведе незабавно пленниците във Вила Публика. Докато тръгнат, ще съмне.

Когато Октавий Балб поведе изтощените пленници към Рим, Сула пожела да му доведат Цензорин, Каринат и Брут Дамазип. Дори и след това окончателно поражение никой от пленниците не изглеждаше уплашен или сломен.

— Аха! Казвате си, че някой ден пак ще се опълчите срещу мен — усмихна се отново Сула, но без радост в очите. — Е, мои римски приятели, не сте познали. Понтий Телезин е мъртъв, а аз заповядах всички оцелели самнити да бъдат избити. При положение, че вие тримата се съюзихте със самнити и лукани, за мен вие не сте римски граждани. Няма да повдигам обвинение в държавна измяна, ще заповядам екзекуцията ви незабавно.

И така, тримата му най-заклети и упорити врагове бяха обезглавени под стените на Антемна без съд и без присъда. Телата им бяха хвърлени в общата яма заедно с хилядите избити войници, но Сула нареди отрязаните глави да бъдат прибрани в торби.

— Луций Сергии, приятелю — обърна се той към Катилина, който беше придружил двамата с Вация, — вземи това, намери Тиберий Гута, отрежи му главата, намери и Понтий Телезин при Колинската порта, отрежи и неговата и занеси целия този вързоп на Офела при Пренесте. Нека зареди с тях най-мощния си катапулт и да ги прехвърли през градските стени.

Мургавото, но красиво лице на Катилина светна. В погледа му проблеснаха искрици.

— С удоволствие, Луций Корнелий. Мога ли да те помоля за една услуга?

— Можеш, но не обещавам, че ще я изпълня.

— Нека отида в Рим и намеря Марк Марий Гратидиан! Искам неговата глава. Ако младият Марий разбере, че и братовчед му е мъртъв, той ще знае, че цял Рим е в твои ръце и по-нататъшна съпротива е безсмислена.

— О, Катилина, ти си една от най-безценните ми придобивки! Колко те обичам! Гратидиан не беше ли твой шурей?

— Беше — наблегна на миналото време Катилина. — Жена ми умря скоро след като дойдох в твоя лагер.

Това, което премълча, бяха подозренията на Гратидиан, че зет му е убил жена си заради нова любов.

— Е, така или иначе Гратидиан ще умре — вдигна рамене Сула и обърна гръб на Катилина. — Нека главата му стане част от колекцията, която Офела ще подари на младия Марий.

След като свършиха с належащите въпроси, Сула, Вация и легатите, които ги бяха придружили, седнаха с Крас, Торкват и войниците от дясната половина, за да отпразнуват победата. В това време Антемна догаряше, а Луций Сергии Катилина бързаше да свърши своите зловещи дела.

След обилната закуска Сула се върна при войската си под стените на Рим, но така и не пожела да влезе в града. Вместо това прати глашатай да свика заседание на Сената в храма на Белона, на Марсово поле. По пътя за храма той се спря да провери дали шестте хиляди пленници са под стража във Вила Публика (която също се намираше на Марсово поле) и даде нови разпореждания. След това продължи по пътя си, спря на пустото и не особено приветливо празно пространство пред храма, което символизираше „вражата територия“, и слезе от мулето.

Никой сенатор не посмя да пренебрегне поканата на Сула, затова вътре в храма го чакаха стотина души. Всички стояха прави, изглеждаше им неуместно да чакат появата му седнали на сгъваемите си столове. Неколцина сенатори изглеждаха по-скоро спокойни — Катул, Хортензий, Лепид, други бяха направо ужасени — неколцина от рода на Валерий Флаците, от Флавий Фимбриите, от Папирий Карбоните; повечето обаче бяха безразлични.

С доспехи, но гологлав, Сула мина между редиците на чакащите сенатори и се качи на подиума със статуята на Белона, която беше изваяна според сравнително новата мода всички стари римски божества да придобият човешки образ по подобие на гръцките си роднини. Богинята беше облечена за бой и двамата със Сула си бяха лика-прилика, особено със зловещите си, жадни за кръв погледи. И все пак Белона притежаваше известна красота и изящество, които напълно липсваха на Сула. За повечето присъстващи видът му беше шокиращ, но никой не посмя да изрази чувствата си. Оранжевата му перука беше леко изкривена, алената му туника беше мръсна, червените петна по лицето му изпъкваха като петна кръв на фона на бялата му кожа. Мнозина от сенаторите усещаха мъката да напира в гърлата им, макар и по различни съображения: някои го бяха познавали още навремето и го бяха харесвали, други — просто защото се бяха надявали новият господар на Рим да бъде подходяща личност. За жалост Сула приличаше повече на застарял травестит.

Когато новият господар на Рим заговори, старческите му устни безпомощно трепереха, много от словата му останаха неразбираеми за слушателите.

— Виждам, че съм закъснял със завръщането си! — започна Сула. — Вражата територия е пълна с плевели, градът се нуждае от свежа боя, пътищата са разбити, перачките използват Вила Публика, за да простират прането си. Няма що, добре сте се грижили за Рим! Глупаци! Негодници! Магарета!

Речта му продължи със същия обиден, саркастичен, злобен тон… Думите му обаче се изгубиха сред грозния вой от човешки стенания, които се понесоха откъм Вила Публика — викове, крясъци, молби. На няколко десетки метра от храма умираха хора! Сенаторите се размърдаха, започнаха да си шепнат един на друг и да си разменят изплашени погледи.

Също тъй внезапно, както беше почнала, зловещата шумотевица изведнъж замлъкна.

— Какво, овчици мои, да не би да се изплашихте? — изсмя се Сула. — Няма причина да се страхувате! Моите хора просто раздадоха заслуженото на неколцина престъпници.

След което слезе от подиума пред статуята и отново подмина всички присъстващи, все едно бяха прозрачни.

— О, богове, той наистина е в лошо настроение! — сподели Катул пред зет си Хортензий.

— Като го гледам на какво е заприличал, никак не се учудвам — съгласи се той.

— Доведе ни тук само за да чуем това с ушите си — отбеляза Лепид. — Кого „наказваше“ според вас?

— Военнопленниците — предположи Катул.

Както се оказа в крайна сметка, докато Сула говореше пред Сената, войниците му бяха екзекутирали с всичките шест хиляди пленници.

— Отсега нататък ще гледам да се държа крайно почтително и възпитано — зарече се Катул.

— И защо така? — подразни арогантният и предизвикателен Хортензий.

— Защото Лепид е прав. Сула ни докара тук единствено за да слушаме как умират хората, осмелили се да му се противопоставят. Какво говори той, няма ни най-малко значение. Важно е какво върши. Важно е за всеки един от нас, ако държим на живота си. Ще трябва да станем послушни момченца и да не му възразяваме.

Хортензий вдигна рамене.

— Мисля, че вземаш нещата твърде навътре, скъпи ми Квинт Лутаций. След няколко седмици Сула няма да го има. Ще накара Сената и Народното събрание да узаконят беззаконията му и да му върнат отнетия империум, след което ще се върне сред нас, ще седне като почтен консуларен сенатор на първия ред и ще остави града да си гледа делата, все едно нищо не е било.

— Наистина ли мислиш така? — потръпна от страх Катул. — Какво точно ще става, не знам, но съм сигурен, че отсега нататък Сула няма да изпусне никого от нас от погледа си. Дълго време ще трябва да се съобразяваме с неговата прекалено голяма власт.

На другия ден Сула пристигна под стените на Пренесте. Беше трето число от ноември.

Офела го поздрави за успеха и кимна към двамина люде, пазени под стража в съседство.

— Познаваш ли ги? — попита той.

— По лице може би, но не се сещам за имената им.

— Двама военни трибуни, прикрепени към легионите на Сципион. Вчера сутринта дотичаха, за да ми кажат, че сражението е изгубено, а ти си убит.

— И ти какво, Квинт Лукреций? Не им ли повярва?

Офела се засмя от сърце.

— Твърде добре те познавам, Луций Корнелий! Шепа самнити не могат да те убият току-така!

И Офела вдигна с две ръце отрязаната глава на Гай Марий Младши.

— Аха! — огледа я по-отблизо Сула. — Красавец, не мислиш ли? Наследил е чертите на майка си, разбира се. Не знам чий ум е наследил, но със сигурност не е бил на баща му. — Доволен от видяното, той захвърли главата настрана. — Задръж я засега. Да разбирам ли, че Пренесте се е предал?

— Почти веднага след като им пратих с катапулта подаръка от Катилина. Вратите се отвориха от само себе си и всички излязоха с бели знамена.

— Дори и Марий? — учуди се Сула.

— О, не, той не! Беше се скрил в канализацията, навярно е търсил начин да се измъкне. Но аз съм преградил каналите още преди месеци. Намерихме го пред една от решетките. Беше се пробол с меча си пред очите на разплакания си роб — разказа Офела.

— Е, той беше последният! — заяви победоносно Сула. Офела го изгледа с известно недоверие; Сула нямаше навика да забравя толкова лесно!

— Има още един на свобода — напомни той на началника си и веднага прехапа устна от уплаха. Сула не беше и човек, който обичаше да му сочат пропуските.

Но той не изглеждаше засегнат. Усмивка огря лицето му.

— Предполагам, имаш предвид Карбон?

— Да, Карбон.

— Карбон също не е между живите, скъпи Офела. Младият Помпей го е арестувал и екзекутирал заради държавна измяна на агората в Лилибей. Още през септември. Забележителен човек е този Помпей. Мислех си, че ще му трябват месеци да подчини Сицилия и да залови Карбон, а той свърши всичко по-важно само за един месец. Дори намери време да ми прати главата на Карбон по специален човек. Консервирана в гърне с оцет! Да съм сигурен — изхили се Сула.

— Ами стария Брут?

— Самоубил се е, за да не издаде пред Помпей къде се крие Карбон. Но вече е било без значение. Екипажът на собствения му кораб — Брут се опитвал да събере флотилия от името на Карбон — си признали всичко пред Помпей. И така, моят изумително оправен легат пратил зет си Мемий в Косура, където се спотайвал Карбон, и го върнал окован във вериги. В крайна сметка Помпей ми прати три глави: на Карбон, на Брут и на Соран.

— Кой Соран? Да нямаш предвид Квинт Валерий Соран, учения? Оня, дето беше народен трибун?

— Същия.

— Но защо? Какво е направил? — смая се Офела.

— Изкрещял е на глас от рострата тайното име на Рим — обясни Сула.

— Богове! — изтръпна от ужас Офела.

— За щастие — успокои го Сула — великият Юпитер навреме запушил ушите на всички присъстващи и все едно Соран е крещял на глухите. Всичко е наред, скъпи Офела, Рим ще оцелее.

— Е, друго си е да го чуе човек от твоята уста! — избърса потта от челото си Офела. — За какви ли не странни постъпки съм чувал, но да изречеш на глас тайното име, това не ми го побира умът! — Изведнъж нова мисъл мина през ума му и той не се сдържа да попита: — А всъщност какво е правил младият Помпей в Сицилия?

— Осигуряваше житната реколта за войската.

— Подочух нещо, но да си призная, не го повярвах. Та той е още дете.

— Хм — замисли се Сула. — За разлика от младия Марий обаче Помпей е понаучил доста неща от баща си! Бих казал дори повече, отколкото старият Страбон е знаел.

— Значи детето скоро се завръща — заключи Офела, който не споделяше възхищението на Сула от младата политическа звезда. Беше се надявал, че той е любимецът на новия господар!

— Не и засега — успокои го той. — Пратих го в Африка да ми осигури контрол и там. Мисля, че с това се занимава в момента. — Посочи ничията земя между града и крепостните съоръжения на Офела. Там, на слънцето, стоеше огромна тълпа от хора. — Тези ли са се предали?

— Да, около дванайсет хиляди души. Доста пъстър състав — зарадва се Офела, че сменят темата. — Известен брой римляни, служили при Гай Марий, още толкова пренестинци и малка част самнити. Искаш ли да ги огледаш по-отблизо?

Сула прояви слаб интерес. Прости на всички римски граждани, но нареди пренестинците и самнитите да бъдат екзекутирани. След което накара останалото население на обсадения град — старците, жените и децата — да погребат близките си в ничията земя. Направи кратка обиколка на града, който никога не беше посещавал, и се разгневи при жалките останки от храма на Фортуна Примигения — Марий почти го беше съборил из основи, за да се сдобие с дървен материал.

— Аз съм любимец на Фортуна — ядосваше се Сула пред по-възрастните членове на градския съвет, които не бяха погубени под стените на града, — и държа вашата Фортуна Примигения да получи най-красивия храм в цяла Италия. На разноските на Пренесте.

На четвъртия ден от ноември Сула отиде до Норба, макар да знаеше за съдбата на обсадения град много преди да е стигнал до стените му.

— Уж се съгласиха да се предадат — беснееше Мамерк, — а след това изведнъж подпалиха града и се избиха един друг до последния човек — жени, деца, войниците на Ахенобарб, местните мъже, всички загинаха, само и само да не попаднат в ръцете ни. Съжалявам, Луций Корнелий. Няма да има никаква плячка от Норба.

— Това е без значение — рече Сула. — Достатъчно заграбихме от Пренесте. Съмнявам се, че Норба би могла да ни предложи каквото и да било.

В края на петия ден от ноември, когато слънчевите лъчи блеснаха по златните статуи на храмовете и от толкова много светлина градът изглеждаше по-приветлив, Сула влезе тържествено в Рим. Мина през Капенската порта начело на тържествено шествие. Същият коняр, който го беше пазил по време на сражението, отново водеше белия жребец. Сула си беше сложил сребърната релефна броня, на която беше изобразен мигът, в който благодарните легионери му връчват венеца от трева след сражението при Нола. До него, облечен в сенаторска тога, яздеше Луций Валерий Флак Принцепс Сенатус, следваха ги висшите легати, включително Метел Пий и Варон Лукул, които бяха повикани от Италийска Галия четири дни по-рано и бяха пропътували стотици километри, само и само да не изпуснат церемонията. От всички онези, които бяха допринесли за голямата победа, само Помпей и Варон Сабинянина отсъстваха.

Сула беше придружен и от седемстотинте конници, които му бяха позволили да спечели войната с умелото си блъфиране пред Колинската порта. Останалата армия се беше върнала обратно в прохода край Албанската планина, за да събори укрепленията и да пусне отново движението по Латинския път. По-нататък трябваше да бъде съборена и непристъпната крепостна стена на Офела, да се подреди огромният строителен материал, който би могъл да се използва за мирни цели. Голям дял от блоковете туфа бяха насечени на малки късове и Сула вече знаеше за какво да ги използва: те щяха да изградят корпуса на новия храм на Фортуна Примигения в Пренесте. Не биваше да остават каквито и да е спомени от извършените кръвопролития.

Мнозина римляни бяха напуснали домовете си, за да видят с очите си влизането на новия господар на Рим. Колкото и рисковано да беше това, никой истински римлянин не можеше да устои на изкушение от рода на подобна тържествена процесия. Всеки зяпач по улиците присъстваше на поредния велик миг от историята на града си. Мнозина, които наблюдаваха яздещия старец, виждаха в негово лице символа на окончателния упадък на републиката. Мълвата упорито твърдеше, че Сула ще се обяви за римски цар. Та как иначе би могъл да задържи властта? По-точно как — след цялото това насилие, за което беше станал причина, — можеше да мисли да остави властта в ръцете на други? Публиката виждаше високо вдигнатите копия на конниците, които неслучайно следваха своя пълководец по петите. На копията на хората от първите редици стояха набучени главите на Карбон и Марий Младши, на Каринат и Цензорин, на стария Брут и Марий Гратидиан, на Брут Дамазип и Понтий Телезин, на Гута Капуанеца и Соран… И дори на самнитския водач Гай Папий Мутил.

Мутил беше научил новината за битката при Колинската порта още на другия ден. Толкова силно се беше развикал, че чак Бастия бе дошла да види какво му става.

— Изгубено, всичко е изгубено! — плачеше той пред нея, забравяйки за обидите и униженията, които му беше нанесла. Тя беше единственият човек, с когото бе обвързан на този свят. — Армията ми е погубена! Сула победи! Сула ще стане цар на Рим, а Самний ще изчезне завинаги!

Бастия изгледа за известно време безпомощния си съпруг на кушетката. Не направи нито жест на утеха, не изрече нито дума, за да го успокои; просто стоеше неподвижна с широко отворени очи. Изведнъж в погледа на тези очи блесна внезапно решение. Изпълненото й с живот лице замръзна, все едно беше изваяно от камък. Бастия плесна с ръце.

— Да, господарке? — обади се слугата от вратата, натъжен при вида на плачещия господар.

— Намери германеца и приготви носилката — заповяда тя.

— Господарке? — изненада се гъркът.

— Не стой като статуя. Наредих ти нещо, веднага го изпълнявай!

Той тежко преглътна и хукна да дава разпореждания. Мутил избърса сълзите си и вдигна очи към жена си.

— Какво става?

— Става това, че ти ще се махнеш оттук — процеди през зъби Бастия. — Не искам и аз да участвам в твоя разгром! Искам да запазя къщата си, парите си, живота си! Затова ти ще си отидеш, Гай Папий! Ще си вървиш обратно в Езерния или в Бовиан, имаш си къщи, колкото искаш! Но няма да останеш повече тук! Нямам намерение да страдам и аз покрай теб!

— Не мога да повярвам! — възкликна Мутил.

— Е, налага се да повярваш! Вън!

— Но аз съм парализиран, Бастия! Аз съм твой съпруг и съм парализиран! Ако няма повече любов в сърцето ти, не е ли останало поне малко състрадание?

— Нито любов, нито състрадание — отвърна му грубо Бастия. — Всичко се дължи на твоите глупави, безполезни заговори срещу Рим. Именно те те лишиха от краката ти, от мъжествеността ти, от децата, които можех да имам от теб, от удоволствието да бъда част от твоя живот. В продължение на почти седем години живях в този дом сама, докато ти кроеше своите велики планове в Езерния. Благоволяваше да ме навестяваш от време на време, за да ми нареждаш като на слугиня… Не, Гай Папий Мутил, всичко помежду ни е свършено! Напусни дома ми!

Неспособен да приеме толкова много нещастия наведнъж, Мутил дори не протестира, когато слугата му го вдигна от кушетката и го пренесе през входната врата до носилката, която чакаше на улицата. Бастия го беше последвала със своето изражение на горгона — красива и зла едновременно, с поглед, способен да вкамени всеки, който я зърне. Толкова бързо затръшна вратата подир Мутил, че едва не събори германеца.

Гай Папий Мутил носеше на кръста си боен кинжал, който да му напомня за времената, когато се сражаваше начело на самнитската армия. Извади го, притисна глава към вратата и си преряза гърлото. Кръвта плисна, изцапа вратата и се събра на огромна локва в краката на крещящия германец. Цялата улица се изпълни с любопитни съседи. Последното, което Мутил видя, беше отново образът на горгоната — негова съпруга, която бе отворила вратата, колкото да се облее с кръвта му.

— Проклета да си, жено! — опита се той да изрече.

Но Бастия не го чу. Не изглеждаше ужасена, изплашена или изненадана. Остави вратата отворена и заповяда на разплакания роб да внесе господаря в преддверието. Щом слугата положи тялото на пода, Бастия му нареди:

— Отрежи му главата! Ще я пратя като подарък на Сула.

Тя удържа на думата си и наистина прати главата на покойния си съпруг на Сула. Но разказът на умопомрачения гръцки слуга, когото бе пратила да занесе главата на Мутил, не го зарадва. Сула предаде отсечената глава на един от военните трибуни от щаба си и с безчувствен тон нареди:

— Да се убие жената, която ми прати това. Не искам тя да живее.

И така, сметките бяха почти разчистени. С изключение на луканеца Марк Лампоний всички, които се бяха опълчили на завръщането на Сула в Италия, бяха мъртви. Да беше пожелал, Сула спокойно можеше да се обяви за цар на Рим.

Но той изнамери друго решение, по вкуса на човек с неговите разбирания, който във всичко и навсякъде защитава старите републикански нрави и традиции. С това решение и лишен от царски амбиции, той подкара магарето си към Големия цирк.

Беше стар и болен. В продължение на петдесет и осем години беше преодолявал трудности. Злощастните случайности и събития, които го бяха преследвали, неизменно го бяха лишавали от заслужената радост и чувството за справедливост, които беше търсил, бяха го отдалечавали отново от мястото в римското общество, което му се полагаше по рождение. Никой не му беше предлагал да избира, никой не му беше посочил пътя как да се издигне законно и почтено. При всеки нов обрат в живота си Сула се беше сблъсквал с ново препятствие, което го караше отново и отново да заобикаля закона и моралните предписания. Дори и в този миг яздеше в обратната на желаната посока, беше се превърнал в развалина, душата му се разкъсваше между триумфа и усещането за непоправима загуба. Той беше господар на Рим. Пръв сред римляните. Бе получил най-после това, което му се полагаше. Но разочарованията на възрастта, грозотата и приближаващата смърт го изпълваха с горчива тъга, разваляха удоволствието му, подсилваха болката. Колко късно дойде тази горчива и двусмислена победа.

Сула не мислеше за този Рим, който държеше сега в ръцете си, с любов и възхищение; цената на победата се бе оказала твърде висока. Нито чакаше с нетърпение мига, в който да се залови за работа. Това, което най-горещо желаеше, беше мир, почивка, хиляди сексуални фантазии, нестихващи пиянски пиршества, пълна свобода и безотговорност. Защо да не получи всичко, което желае? Заради Рим, заради дълга, заради непоносимата мисъл, че ще остави работата си наполовина свършена. Единствената причина, поради която сега вървеше в обратната посока из празния цирк, бе съзнанието му колко много му предстои да постигне. Нямаше право да се отказва. Никой друг на негово място не би се справил.

Сула реши да събере Сената и Народното събрание на едно място — в долния край на Форум Романум, за да се обърне към всички свои съграждани от рострата. Което не означаваше, че смяташе да говори истината — не беше ли Скавър, който навремето го бе нарекъл политически нехаен човек? Не си спомняше. Но Сула беше твърде обигран политик, за да може напълно да му се вярва, затова предпочете да забрави факта, че именно той беше набучил първата човешка глава на Форума — тази на Сулпиций, — за да сплаши Цина.

— Тази зловеща практика, която се породи съвсем наскоро: по времето, когато бях градски претор и никой в Рим не беше и подозирал за нея — Сула посочи с жест наредените глави на убитите си противници, — няма да спре до деня, в който добрите, стари римски традиции не бъдат окончателно възстановени и обичната от всички ни република не възкръсне из пепелта, в която бе превърната. До ушите ми стигна мълвата, че съм смятал да се обявя за цар на Рим! Не, квирити, няма да го сторя! Толкова ли съм глупав, че да обрека последните години от живота си на нескончаеми заговори и интриги, бунтове и репресии? Не, няма да допусна подобна грешка! Работих дълго и усилно в служба на Рим. Мисля, че си спечелих правото да поискам последните дни от живота си да прекарам без грижи и без всякакви задължения. Заслужавам да се освободя от бремето на Рим! Ето защо ви обещавам, че няма да се провъзглася за римски цар, няма и да злоупотребя с властта нито ден повече, отколкото е нужно, за да си свърша работата.

Навярно никой не беше очаквал да чуе точно това, дори приближените му Вация и Метел Пий. Но щом Сула продължи речта си, неколцина започнаха да проумяват, че сред римските управници има един, по-добре запознат с намеренията на Сула — лидерът на Сената Луций Валерий Флак, който също стоеше на рострата и не изглеждаше изненадан.

— Консулите са мъртви — продължи Сула и посочи с пръст отсечените глави на Карбон и младия Марий, — техните фасции трябва да бъдат върнати в Сената, те да ги предадат обратно на храма на Венера Либитина, докато не ги поемат следващите консули. По този въпрос законът е категоричен — Рим се нуждае от интеррекс, временен управител. Водачът на Сената Луций Валерий Флак е най-старият патриций в Сената, в своята декурия, в своя род. — Сула се обърна към Принцепс Сенатус. — Ти ще бъдеш по право първият интеррекс. Моля те, поеми длъжността и я изпълнявай, както повелява законът, в следващите пет дни.

— Дотук добре — прошепна Хортензий на Катул. — Направи точно както повелява традицията, назначи интеррекс.

— Тихо! — сряза го Катул, за когото бе трудно да следи думите на Сула.

— Преди Принцепс Сенатус да поеме ръководството на настоящото събрание — продължи Сула по-бавно, — има едно-две неща, които аз бих искал да изрека. Под моите грижи Рим се намира в пълна безопасност и никой няма да пострада. Само ще бъдат възстановени редът и законът. Републиката ще се върне в дните на своята слава. Но това са задачи, които са от компетенцията на интеррекса, затова няма да се спирам подробно на тях. Това, което искам да заявя, е, че на мен ми служиха достойни мъже, за което е редно да им благодарим още сега. Ще започна с имената на онези, които днес не са сред нас: Гней Помпей, който подсигури житната реколта от Сицилия и по този начин гарантира, че Рим няма да гладува през идващата зима… Луций Марций Филип, който миналата година стори същото в Сардиния, а тази успешно се сражаваше с човека, пратен да го отстрани — Квинт Антоний Балб. Луций Марций се справи, Антоний е мъртъв, Сардиния е в безопасност… В Азия оставих трима прекрасни свои помощници, които да се грижат за реда в най-богатата римска провинция — Луций Лициний Мурена, Луций Лициний Лукул и Гай Скрибоний Курион… А тук, до мен стоят хората, които най-предано ме поддържаха през всички онези дни на трудности и отчаяние — Квинт Цецилий Метел Пий и неговият легат Марк Теренций Варон Лукул; Публий Сервилий Вация; Гней Корнелий Долабела; Марк Лициний Крас…

— Богове, списъкът ще бъде безкраен! — дразнеше се Хортензий, който мразеше да слуша други да говорят вместо него, особено хора, на които им липсваше ораторска дарба.

— Свършва, свърша! — на свой ред се ядоса Катул. — Хайде, Квинт, свиквай Сената на заседание в Курията, глупаците от Форума няма какво повече да научат! Да тръгваме!

Но не Сула, а Луций Валерий Флак зае куриатния стол на консула, заобиколен от неколцината останали живи действащи римски магистрати. Сула се настани вдясно от подиума на магистратите — навярно на мястото, което би му се полагало като на уважаван бивш римски консул. Това, което го правеше различен, бе бронята, която не беше свалил, и тази подробност напомняше на сенаторите кой държи властта в ръцете си.

— На ноемврийските календи — започна да говори с немощния си, хрипкав глас Флак, — ние за малко щяхме да изгубим Рим. Ако не беше смелостта и бързината на Луций Корнелий Сула, на неговите офицери и войници, Рим щеше да се намира в момента в ръцете на самнитите, а ние щяхме да минем под хомота, също както навремето при Каудинските вили. Е, да не продължавам повече по темата! Самний загуби, Луций Корнелий спечели, Рим е в безопасност.

— О, давай по същество! — нервираше се Хортензий. — Този човек от ден на ден става все по-сенилен.

Флак продължи по същество, макар и малко неуверено, защото се смущаваше от това, което искаше да каже.

— Така или иначе, дори и след края на тази война Рим продължава да е в опасност. Хазната е празна, също както и съкровищата на храмовете. По улиците няма търговци, Сенатът е без сенатори. Консулите са мъртви. От шестимата претори, които бяха избрани в края на миналата година, само един продължава да изпълнява функциите си. — Флак замълча, пое си дъх и се хвърли смело в това, което Сула му беше заръчал да извърши. — В действителност, назначени отци, Рим мина отвъд точката, при която е възможно нормално управление. Рим трябва да бъде ръководен от силна и веща ръка. От единствената ръка, способна да помогне на възлюбления ни град да се изправи на крака. Моят мандат на интеррекс продължава само пет дни. Нямам право да провеждам избори. На мое място ще застане втори интеррекс, пак за пет дни. От него ще се очаква да проведе изборите за консули и претори. Но може и да не се окаже способен, за което ще трябва да избираме трети. И така нататък, и така нататък. Но едно често сменящо се ръководство няма да свърши нужната работа. Назначени отци — намираме се във време на обществена опасност, а очите ми виждат само един човек, който би могъл да се справи с всички необходими за спасението ни задачи. В качеството си на консул обаче той не може да свърши това, за което е призван. Ето защо предлагам друго решение — решение, по което ще се допитам до Народното събрание, до центуриатните комиции, които са единствени упълномощени да вземат най-важните решения. Ще поискам народът да приеме нов извънреден закон, който да назначи Луций Корнелий Сула за римски диктатор.

Всички се раздвижиха; хората се споглеждаха с нескрито недоумение.

— Диктаторската длъжност е стара — продължи Флак — и обикновено се възлага по време на война. В миналото дълг на диктатора е било да води до победен край войните, които консулите се окажат неспособни да спечелят. Вече са минали повече от сто години от последното диктаторско управление в Рим. Днешното състояние на Рим обаче няма свой аналог в никой предишен период на историята. Войната може да е свършила, но обществената криза не е утихнала. Отново ви заявявам, назначени отци, че двама избрани от народа консули няма да успеят да вдигнат Рим на крака. Средствата, които ще им се полагат по закон, няма да са достатъчни, политиката им би срещнала голяма обществена съпротива. А в края на своя мандат един консул може да бъде призован да отговаря за своите действия пред плебейското събрание. Може да бъде обвинен в държавна измяна. Ако събитията са се обърнали срещу него, той може да бъде пратен в изгнание, а собствеността да му бъде отнета. Със съзнанието за всички тези опасности никой римски гражданин не би вложил в управлението си толкова воля и усърдие, колкото са нужни в момента на Рим. Един диктатор обаче не може да се страхува от плебейското събрание. Самото естество на властта му го прави неуязвим откъм бъдещи преследвания. Действията му като диктатор са санкционирани веднъж завинаги. Никой не може да му търси отговорност. Той не само, че има своя пълен имунитет, но неговите закони и укази не подлежат на вето от страна на трибуните, не подлежат на обсъждане от страна на Народното събрание, което позволява на диктатора да използва цялата своя енергия, за да възстанови разрушеното; за да вдигне нашия обичен Рим на крака.

— Всичко това звучи прекрасно, Принцепс Сенатус — обади се Хортензий, — но сто и двайсетте години, които са изминали от управлението на последния диктатор, явно са изличили някои подробности от паметта ти! Диктаторът бива предложен от Сената, но се назначава от консулите. Ние нямаме консули в момента, фасциите бяха върнати в храма на Венера. Следователно няма кой да назначи диктатор.

Флак въздъхна.

— Ти май не ме слушаше внимателно, а, Квинт Хортензий? Казах как ще се заобиколи това затруднение: като центуриатните комиции гласуват извънреден закон. Когато липсват консули, които да упражняват изпълнителната власт, тя се поема от центуриатните комиции. В интерес на истината единственият магистрат, държащ изпълнителната власт — интеррексът — може да се обърне към Народното събрание, за да изпълни най-важното си задължение — да организира и проведе изборите. Трибутните комиции нямат отношение към изпълнителната власт, само центуриатните.

— Добре, приемам довода — съгласи се Хортензий. — Ако обичаш, продължи нататък, Принцепс Сенатус.

— Имам намерение да свикам центуриатните комиции утре сутринта. От тях ще поискам да формулират закон, според който Луций Корнелий Сула се назначава за римски диктатор. Текстът на закона не бива да е сложен — колкото е по-прост и категоричен, толкова по-добре. Щом диктаторът бъде законно назначен да служи на народа, всички останали закони той ще издава сам. Ще поискам от центуриатните комиции те официално да назначат и упълномощят Луций Корнелий Сула за римски диктатор за такъв срок от време, който ще му позволи да изпълни своите задължения; да санкционират всички негови досегашни действия като римски консул и проконсул; да свалят от него всякакви обвинения в измяна и присъдата му на изгнание; да му гарантират, че никога няма да бъде преследван заради действията си, извършени в качествата му на диктатор; да защитят действията му на диктатор от всякакви възможни опити на народните трибуни да наложат своето вето, на Народното събрание — да гласува против тях, на Сената и на действащите магистрати — да пречат на тяхното изпълнение, на Народното събрание или действащите магистрати — да искат тяхната отмяна.

— Че то това е по-добре и от римски цар да се наречеш! — не се сдържа Лепид.

— Не е, между двете има разлика — настоя Флак. На него самия му беше нужно време да проумее какво точно иска Сула, но сега вече беше твърд защитник на намеренията му. — Диктаторът не отговаря за своите действия, но той не управлява сам. Той продължава да ползва услугите на Сената и на комициите като съвещателни органи, има свой началник на конницата вместо колега и сам избира колко на брой по-нисши магистрати ще предложи за избор от народа. Така например е имало много случаи, когато редовно избрани консули са управлявали заедно с назначения диктатор.

Лепид обаче не се сдържа и взе думата:

— Диктаторът може да държи властта само в рамките на шест месеца. Ако изведнъж не съм оглушал, струва ми се, Прицепс Сенатус, че ти току-що предложи центуриатните комиции да назначат диктатор безсрочно. Това е против конституцията! Аз не съм против това Луций Корнелий Сула да бъде назначен за диктатор, но съм против това той да управлява като такъв повече от законния срок от шест месеца.

— За шест месеца дори не бих могъл да започна — възрази му Сула. — Повярвай, Лепид, ако зависеше от желанията ми, не бих се занимавал с подобни неща дори за един-единствен ден, камо ли за цял живот! Когато се уверя, че съм си свършил добре работата, сам ще сляза от управлението! Но да го сторя в рамките на шест месеца? Невъзможно.

— Защо да е невъзможно? — заинати се Лепид.

— Първо, защото финансите на Рим са в пълен хаос. За да оправя само това, ми трябва една, може би две години. Имам да разпусна двайсет и седем легиона, да намеря земя за войниците, пари, с които да им се разплатя. Хората, които поддържаха беззаконния режим на Цина и Карбон, трябва да бъдат намерени, за да се докаже, че никое престъпление няма да остане ненаказано. Римските закони са остарели, особено онези, отнасящи се до правораздаването и до управлението на провинциите. Държавните служители са дезорганизирани, склонни към бездействие и корупция. Такива огромни средства бяха откраднати от нашите храмове, че хазната все още съхранява двеста и осемдесет таланта злато и сто и двайсет таланта сребро дори след загубите на бюджета за годината. Храмът на Юпитер Оптимус Максимус е превърнат в развалина. — Сула въздъхна. — Да продължавам ли, Марк Емилий?

— Добре, съгласен съм, че задачата ти изисква да управляваш повече от шест месеца. Но къде е гаранцията, че няма да се преназначаваш за римски диктатор всеки шест месеца до края на живота си? — попита Лепид.

Сула се изсмя.

— О, да, Лепид! — възкликна той. — Сега разбирам! От всеки шестмесечен мандат половината ще преминава в безкрайни пререкания и спорове с центуриите! Ще се моля, ще обяснявам, ще се извинявам, ще рисувам нещата в розови краски, ще пълня кесията на всеки конник с влияние, ще се превърна в най-старата и най-жалката курва на света! — Той се надигна от стола си и размаха юмруци по посока на Марк Емилий Лепид с такава злоба в очите, каквато съгражданите не бяха виждали от времето, когато се заканваше по адрес на понтийския цар Митридат. — Е, лениви Лепиде, дето обичаш да си стоиш на топло вкъщи, докато другите се морят заради теб, предателю, женен за дъщерята на най-големия римски изменник, който навремето се опита да се провъзгласи за римски цар, или ще получа всичко, или няма да получа нищо! Чувате ли ме всички, изкуфели глупаци, които ви е страх да си покажете носа вън от дома? Твърдите, че желаете Рим да стъпи на крака, но същевременно искате да попречите на човека, който е готов да се заеме с целта, да го направите нещастен. Е, назначени отци, сега му е времето да се примирите с фактите — Луций Корнелий Сула се върна в Рим и ако пожелае, може да го разклати из основи, може да го срине и със земята! Из полетата на Лаций разполагам с армия, която спокойно можех да доведа със себе си в града, за да я пусна като глутница вълци по дирите ви! Но не го направих. От първи миг, в който стъпих в Сената, върша всичко в интерес на всички ни. И продължавам да защитавам същия този наш общ интерес. Но щом ще проверявате моето търпение, нека да се разбере: ще бъда диктатор толкова дълго време, колкото ми е необходимо. Разбирате ли ме какво ви казвам? Разбираш ли ме, Лепид?

В продължение на няколко секунди всички мълчаха. Дори Вация и Метел Пий трепереха на столовете си с пребледнели лица и не смееха да отместят поглед от чудовищното създание, което стоеше пред тях — как можаха да забравят за онзи звяр, който живееше в душата на Сула?

Лепид също беше пребледнял и трепереше заради Апулея, възлюблената си съпруга, с която живееше вече няколко години и която бе станала майка на синовете му… Дъщеря на Сатурнин, който наистина се бе опитал да се провъзгласи за римски цар навремето. Защо му трябваше на Сула да споменава именно нея в гневната си реч? Какво възнамеряваше да прави, щом веднъж стане диктатор?

Изтощено до смърт от граждански войни и от икономическа разруха, Народното събрание гласува закон, според който Луций Корнелий Сула бе назначен за римски диктатор за неопределено време. Законопроектът беше разгледан на първо четене на шестия ден от ноември под име то „лекс Валерия диктатор легибус скрибундис ет реи публике конституенде“, след което бе окончателно приет на двайсет и трето число. В текста нямаше нито дума повече от изречението за безсрочната му продължителност; при условие, че с него на Сула се връчваше неограничена власт, повече условия не бяха нужни. Каквото пожелаеше да стори Сула, щеше да го постигне.

Мнозина в града очакваха диктаторът да се захване с трескава дейност от самия ден на встъпването си в новата длъжност, но той изчака законът да бъде окончателно ратифициран двайсетина дни по-късно според изискванията на „лекс Цецилия Дидия“.

След като се настани в дома, принадлежал преди на Гней Домиций Ахенобарб (политически изгнаник по неволя в Африка), Сула известно време бездействаше. Собственият му дом беше разграбен и сринат със земята, след като Гай Марий и Луций Корнелий Цина заграбиха властта преди години. Сула прекоси палатинския квартал Гермал, погледът му бавно се плъзна по руините, покрай Големия цирк в краката му, за да стигне Авентинския хълм. Често и по всяко време на деня Сула можеше да бъде забелязан насред Форума, загледан в Капитолия или към статуята в естествен ръст на Гай Марий до рострата, или в другите, по-малки негови изображения наоколо, или в Сената, или в храма на Сатурн. Разхождаше се по бреговете на Тибър от големия търговски склад на Емилиите до римското пристанище чак до Тригарий, където римските младежи плуваха в реката. Понякога правеше дълга разходка до една от шестнайсетте градски порти.

При тези свои разходки Сула нито веднъж не помоли свой приятел да го придружи, още по-малко помисли да води охрана със себе си. Понякога ходеше облечен в тога, но по-често предпочиташе да се увие в по-просто наметало, което хем по-малко затрудняваше движенията му, хем топлеше — зимата отново беше подранила и обещаваше да е студена като предишната. В един хубав, необичайно топъл ден Сула излезе от дома си облечен само с туника, може би, за да покаже на съгражданите си колко се е смалил от старостта. Всички добре си спомняха, че навремето беше добре сложен, среден на ръст римлянин. Но сега се беше свил, прегърбил, неуверената му походка прилягаше повече на осемдесетгодишен старец. Глупавата перука стоеше неизменно на главата му, а откакто мъчителните сърбежи по лицето му бяха преминали, той дори започна отново да очертава русите си вежди с черен молив.

След първите осем дни от приемането на закона за диктатора онези, които бяха станали свидетели на гневната му реч в Сената, но не се бяха почувствали лично заплашени от нея (за разлика от Лепид), започнаха да се чувстват достатъчно спокойни, за да говорят за престарелия Сула Дори с пренебрежение.

— Същински травестит! — изказа се презрително Хортензий пред Катул.

— Най-накрая някой ще го убие — отговори Катул с досада.

Хортензий се изхили.

— Или ще получи апоплектичен удар. — Той сграбчи Катул за ръката и здравата го разтърси. — Знаеш ли, дори започвам да се чудя защо толкова се бях уплашил! Той е тук, но едновременно с това го няма. В крайна сметка Рим не се управлява от човек с толкова големи амбиции… Много странно! Той е съсипан човек, Квинт. Просто един старец.

Мнение, което започна да се шири не само сред богатите, но и сред бедните. Всеки ден жалката фигура на Сула вдъхваше все ново и ново презрение с изкривената си перука и с нескопосано поставения грим. Да не би да слагаше пудра върху червените си белези по лицето? Да не би да си говореше сам? Понякога дори викаше, без да е ясно на кого. Диктаторът беше съсипан човек. Просто един старец.

Голяма смелост беше нужна за толкова суетен човек като него да покаже пред целия народ пораженията на годините. Само Сула знаеше какъв удар бе за него болестта, превърнала го в старец, само той си знаеше колко много копнее да възвърне някогашния си царствен облик, пред който бе отстъпил дори Митридат Понтийски. Именно затова Сула бе убеден, че колкото по-рано придобие смелост да се покаже пред съгражданите си, толкова по-лесно би забравил собствения си ужас от миговете, прекарани пред огледалото. И в крайна сметка така и стана. Най-вече защото разходките му не бяха безцелни. Сула искаше да види с очите си в какво се е превърнал Рим, да разбере от какво градът има най-голяма нужда, какво трябва да направи. И колкото повече се разхождаше, толкова повече се гневеше… и вълнуваше, защото само от него зависеше градът да възвърне някогашната си красота и прелест.

Освен това Сула чакаше завръщането на неколцина души, които му бяха донякъде близки, макар да не ги обичаше особено, а и да нямаше голяма нужда от тях — жена си, двамата си близнаци, голямата си дъщеря, внуците си… Както и Птолемей Александър, египетския престолонаследник. Всички те бяха чакали търпеливо под грижите на слугата Хризогон най-напред в Гърция, сетне в Брундизий. В края на декември се очакваше да пристигнат в Рим. Известно време Далматика щеше да живее в дома на Ахенобарб, но Сула вече бе заповядал да бъде възстановена собствената му къща; цензорът Луций Филип — почернял от слънцето и в цветущо здраве — още със завръщането си от Сардиния беше свикал Сената и започна да крещи на колегите си да гласуват средства от несъществуващия държавен бюджет за компенсация на конфискациите, противозаконно наложени върху имуществото на Сула.

На двайсет и третия ден от ноември диктаторската длъжност на Сула бе официално ратифицирана. Същия ден Рим осъмна без голямата статуя на Гай Марий на Форума, без по-малките, които красяха Форум Боарий, Форум Холиторий и много други площади и кръстовища из града. Бяха изчезнали и бойните трофеи на Марий, съхранявани в храма на Честта и Доблестта на Капитолия — засегнат от пожара, но все така подходящ дом за безжизнените колекции от чужди оръжия, знамена, както и за личните доспехи и оръжия на Гай Марий, с които се е сражавал в Африка, при Аква Секстия, при Верцела, при Алба Фуценция. После изчезнаха и други статуи — на Цина, на Карбон, на Брут Старпи, на Норбан, на Сципион Азиаген — но понеже те всички заедно бяха нищожни в сравнение с изображенията на великия Марий, малцина изобщо забелязаха, че ги няма. Отсъствието на големия пълководец нямаше как да не се усети — твърде много голи стълбове и постаменти останаха да стърчат по площадите на Рим.

Някъде по същото време се разнесоха слухове за други отсъствия, доста по-тревожни от това на паметниците — започнаха да изчезват хора! Хора, които навремето шумно бяха поддържали Марий, Цина или Карбон, или и тримата заедно. Най-често хора от конническото съсловие, повечето преуспели търговци, които не бяха престанали да богатеят и във времето на всеобща мизерия; конници, които се бяха сдобили с прекрасни държавни поръчки, бяха давали заеми на съмишленици и изобщо бяха съумели да превърнат в пари своята преданост към каузата на Марий, Цина или Карбон, или към тримата… Доколкото се знаеше, никой сенатор не беше изчезнал, но така или иначе броят на изчезналите граждани твърде бързо нарасна.

Дали заради твърде голямата си ангажираност в обществените дела, дали заради друго, римските граждани започнаха дори с очите си да виждат как техни съседи и събратя изчезват. Ето че десетина-петнайсет непознати частни лица със здраво телосложение чукат на нечия порта, влизат в дома и само след минута излизат наобиколили стопанина, който тръгва с тях в неизвестна посока…

Рим неспокойно се раздвижи, започна да гледа на разходките на своя нов господар не просто като на безобидно старческо развлечение, а като на доста зловещо поведение, криещо куп тайни. Това, на което допреди ден-два се гледаше като на невинни ексцентрични прояви, днес се обгръщаше с мистериозен смисъл, за да прерасне някой ден в открита заплаха за целия град. Сула не разговаряше с никого! Но говореше със самия себе си! Заставаше насред улицата и само той знаеше какво наблюдава! Един-два пъти дори се беше разкрещял! Какво вършеше той в действителност? И защо го вършеше?

С нарастването на напрежението странното поведение на тези младежи, които обикаляха домовете на богатите римски граждани, стана още по-очебийно. Минувачи ги забелязваха да си водят бележки, да следват като сенки някой забогатял лихвар от партията на Карбон или пък известен спекулант-марианец. Хората започнаха да изчезват твърде бързо, докато един ден младежите не потропаха на вратата на един скромен сенатор, който винаги бе гласувал в полза на Марий, Цина или Карбон. Сенаторът обаче не бе отведен никъде. Когато се показа на улицата, се разнесе дрънчене на оръжия, някой замахна с меч пред очите на минувачите и отсече сенаторската му глава. Тя се изтърколи по паважа, кръвта се разнесе заедно с водата в канавката; после обаче всичко изчезна.

Хората започнаха да си измислят обиколни маршрути, само и само да не минават покрай рострата с набучените на копия глави, да не би да излязат повече на брой: Карбон, Марий Младши, Каринат, Цензорин, Сципион Азиаген, Брут Старши, Марий Гратидиан, Понтий Телезин, Брут Дамазип, Тиберий Гута, Соран, Мутил… Не, засега бяха само толкова! Главата на убития сенатор не се беше показала на площада. Нито главата на някой от останалите безследно изчезнали. А Сула продължаваше да се разхожда. Обаче хората вече не се спираха на улицата, за да му се усмихнат — пък дори и със съжаление, и бързаха да отбият в първата пресечка, сякаш се страхуваха дори от погледа му. Където минеше Сула, всички се разбягваха. Никой не смееше да го гледа. Никой не смееше да се усмихва. Никой не го заговаряше, никой не го тревожеше с молбите си. Видът му плашеше всички, сякаш беше призрак, излизаш на бял свят, както се вярваше, в определени дни от годината.

Никога допреди римски държавник не е бивал обграден с толкова тайни и недоразумения, колкото Сула в онези ужасни седмици. Поведението му не беше нормално. Друг на негово място би застанал на рострата, за да обясни плановете си. Щеше да се хвали с намеренията си или с постигнатото или щеше да се оплаква от нежеланието на обществото да го разбере… Просто би говорил! Ако не пред всички, то поне пред отбрана аудитория. Римляните не бяха хора, склонни да пазят дълго своите тайни. Обичаха да обсъждат проблемите си на глас. Мълвата вършеше останалото. Но Сула мълчеше. Единствената му публична проява бяха безкрайните разходки, с които той нито признаваше съучастие в престъпленията, нито изразяваше каквато и да била загриженост за случващото се по улиците на града. И все пак всичко това трябваше да води началото си от него! Този мълчалив и необщителен човек беше господарят на Рим.

На декемврийските календи Сула свика заседание на Сената — първото от онова, в което бе говорил Флак Принцепс Сенатус. О, с каква бързина се завтекоха всички сенатори към Курия Хостилия! Зимният студ беше нищо в сравнение с хлада в душите им. Всички до един дишаха на пресекулки и се оглеждаха като замаяни. Накацаха по столовете като чайки, скрили се далеч от напора на бурята, и дори се страхуваха да погледнат нагоре, да не би подобно на Сатурнин и неговите сподвижници навремето да бъдат избити с керемидите от покрива на Курията.

Нямаше човек, който да не изпитва ужас и паника — дори и Флак, дори и Метел Пий, дори и смелите пълководци като Офела или вечните конформисти като Филип и Цетег. И все пак, колко беззъб изглеждаше Сула при влизането си в залата! Та той предизвикваше жал и съчувствие! Като се изключи фактът, че го придружаваха двайсет и четирима ликтори — два пъти повече, отколкото се полагаха на консул… и два пъти повече, отколкото бе ползвал последният римски диктатор.

— Време е да разкрия пред всички своите намерения — взе думата Сула, без дори да става от стола си от слонова кост. Толкова беше студено в помещението, че от устата му излизаше пара. — Аз съм законно назначен диктатор и Луций Валерий, лидерът на Сената, е мой началник на конницата. Според закона, приет от центуриатните комиции, които ми връчиха длъжността, не съм длъжен да назначавам други магистрати, ако не видя смисъл в това. Все пак Рим е възприел да нарича всяка година на името на двамата действащи консули, затова ще се погрижа традицията да продължи и занапред. Няма да позволя бъдните поколения да наричат идващата година „в диктаторството на Луций Корнелий Сула“. Затова ще се погрижа да бъдат избрани двама консули, осмина претори, двама куриатни и двама плебейски едили, десетима народни трибуни и дванайсет квестори. И за да дам възможност повече младежи да придобият опит в управлението, ще проведа избори за двайсет и четири военни трибуни. Освен това ще назнача трима души за свои ковчежници, още трима — за пазители на римските затворнически помещения и приюти.

Катул и Хортензий стояха като на тръни. Бяха скрили ръцете си в гънките на тогите, да не би да си проличи как треперят. Не можеха да повярват на казаното — диктаторът щял да проведе редовни избори за всички магистратури! Бяха очаквали да ги избият — дали с тухли, дали с меч — да бъдат лишени от имущество и пратени в изгнание… И те не знаеха какво точно очакваха, но не и това! Да не би Сула да нямаше нищо общо със случилото се? Да не би да нямаше представа какво става по улиците на Рим? Ами ако той не знае нищо, тогава кой е отговорен за отвличанията и убийствата?

— Разбира се — продължи диктаторът, — когато казвам „избори“, нямам предвид, че ще се представят различни кандидати. Ще кажа и на вас, и на Народното събрание кой да бъде избран. Свободата на гражданския избор не е възможна при настоящите обстоятелства. На мен ми трябват хора, които да ми помагат при изпълнението на задълженията, следователно ще бъдат избрани хора, каквито искам, а не такива, които избирателите биха желали да ми натрапят. Писар, списъка!

Сенатският писар, чието единствено задължение, бе да наглежда сградата между заседанията, му подаде един-единствен лист. Колегата му, който записваше всяка дума на говорещите върху восъчни таблици, на свой ред вдигна глава, за да слуша по-добре.

— Та така… Консули. Първи консул Марк Тулий Декула. Втори — Гней Корнелий Долабела…

Така и не продължи нататък. Квинт Лукреций Офела скочи на крака.

— Не! Категорично не! Ще връчиш скъпоценния консулски пост на Декула? Не! Кой е Декула? Един нищо и никакъв нещастник, който седя тук на топло, в Рим, докато достойните римляни се сражавахме за теб? Какво е направил Декула, за да заслужи подобна чест? Това е някакъв жалък, злобен, недостоен и несправедлив номер! За Долабела разбирам — всички легати знаем за сделката, която сте сключили! Но кой е тоя Декула? Какво има той повече от останалите, за да заслужи консулството? Казвам не! Не, не и не!

Офела млъкна да си поеме дъх и Сула взе отново думата:

— Изборът ми за първи консул е Марк Тулий Декула. И това е.

— Тогава няма да те оставим теб да избираш. Ще съберем кандидати и ще проведем нормални избори… И аз ще съм от тези, които ще се явят на изборите!

— Няма — възрази му спокойно диктаторът.

— Опитай да ме спреш! — разкрещя се Офела и напусна залата. Пред Курията се беше събрала скромна тълпа — любопитни граждани, които искаха да узнаят какво е говорил Сула на първото заседание, откакто е провъзгласен за диктатор. Чакащите бяха все хора, които нямаше защо да се притесняват, че той иска да им стори нещо. Скромна, но все пак тълпа. Офела започна да си проправя път с блъскане, без да гледа, и се запъти по калдъръма към кладенеца на комициите и рострата.

— Братя римляни! — извика той от трибуната. — Съберете се при мен, нека чуете какво имам да кажа за този противоконституционен цар, който сами си избрахме! Твърди, че щял да проведе избори за консули. Но нямало да има кандидати, само хората, които той посочи: двама неспособни и незаслужили идиоти, единият от които, Марк Тулий Декула, дори не е от благородна фамилия! Същинско парвеню, пръв от рода си, добрал се до задните редове на Сената, при това човек, служил като претор при позорния режим на Цина и Карбон! Той ли трябва да бъде консул, докато хора като мен остават с празни ръце?

Сула се вдигна от стола си и бавно се запъти към изхода на залата. Спря до вратата и замижа от силната слънчева светлина. От изражението му не личеше речта на Офела да го интересува. Без да привличат голямо внимание, петнайсетина най-обикновени граждани започнаха да се събират в подножието на стълбите.

Един по един сенаторите на свой ред се показаха от вътрешността на Курията. Бяха стъписани от спокойствието на Сула, което им вдъхна известен кураж — изглежда, той не беше чудовището, за което го бяха сметнали.

— Е, братя римляни — продължи Офела по-спокойно, както би подхождало на един римски сенатор, — аз съм човек, който няма току-така да се примири с подобна обида! Аз имам далеч по-големи основания да стана консул, отколкото някакъв си Декула! И моето мнение е, че римските избиратели, ако им бъде позволено да избират, ще предпочетат мен пред двамата кандидати на Сула! А и няма да съм единственият! Всеки, който реши да се кандидатира, има повече шансове от тия двамата!

Погледът на Сула се кръстоса с този на човека, който изглеждаше водач на групата редови граждани, които чакаха в подножието на стъпалата. Сула кимна, въздъхна и се облегна на близката колона.

Редовите граждани се промъкнаха неусетно през тълпата, качиха се на рострата и уловиха Офела за ръцете. Само отдалеч изглеждаха мили и любезни. Офела се бореше отчаяно да се отскубне, но напразно. Те го притискаха към земята, докато не коленичи в краката им. Тогава някой от тях го сграбчи за косата и започна да дърпа. В следващия миг проблесна меч, главата се отдели от тялото и мъжът, който я държеше, неволно се олюля. Вдигна я високо над останалите и я показа на всички присъстващи. Само след миг целият Форум се бе опразнил, с изключение на смаяните сенатори, които не смееха да мръднат от мястото си пред Курията.

— Сложете главата му на рострата — заповяда Сула, изправи се и влезе обратно в залата.

Като ходещи мъртъвци сенаторите го последваха.

— Много добре, докъде бях стигнал? — попита той личния си секретар, който се наведе към него и му прошепна нещо в ухото. — А, да, точно така! Благодаря! Бях свършил с консулите, канех се да започна с преторите. Писар, списъка! — протегна ръка Сула. — Благодаря! Нататък… Мамерк Емилий Лепид Ливиан, Марк Емилий Лепид, Гай Клавдий Нерон, Гней Корнелий Долабела Младши, Луций Фуфидий, Квинт Лутаций Катул, Марк Минуций Терм, Секст Ноний Суфенат, Гай Папирий Карбон. Назначавам младия Долабела за градски претор, а Мамерк за претор за чужденците.

Доста необичаен списък! Очевидно нито Лепид, нито Катул, които при нормални условия биха могли да намерят имената си на върха на избирателните списъци, трябваше да бъдат предпочетени пред многото предани суланци, които се бяха сражавали на негова страна. Но ето, че техните имена се чуха, а тези на по-възрастните им колеги суланци, които също бяха достойни за преторство, ги нямаше! Фуфидий беше политическа нула, а Ноний Суфенат беше племенник на Сула, син на сестра му. Клавдий Нерон беше от по-невзрачните представители на фамилията. Терм беше добър войник, но толкова слаб оратор, че ставаше за присмех на Форума. И накрая, сякаш за да вбеси всички, Сула бе посочил един от роднините на врага си Карбон, който може и да се е сражавал за него, но не се беше отличил с нищо!

— Е, ти поне си вътре — прошепна Хортензий на Катул. — Аз мога само да се надявам, че ще чуя името си в списъка догодина. Или по-догодина. Богове, какъв фарс! Как можем изобщо да го търпим?

— Преторите нямат значение — отвърна му Катул. — Те само трябва да се усмихват — Сула не е толкова глупав, че да назначи погрешни хора. Най-интересен ми е изборът на Декула, роден бюрократ! Затова и го е избрал Сула — като се има предвид, че Долабела го е изнудвал преди последната битка… Политиката на диктатора трябва да бъде стриктно провеждана, а на Декула стриктните задължения винаги са допадали.

Заседанието продължи. Едно след друго бяха изчетени всички имена на бъдещите магистрати, без някой да посмее да протестира. Щом свърши, Сула подаде списъка на неговия пазител и облегна ръце на коленете си.

— Този път казах всичко, което имах да ви казвам, като се изключи това, че знам за непопълнения брой римски жреци и авгури. Съвсем скоро ще прокарам закон, който да оправи всички неуредици. Но чуйте ме добре! — изведнъж извика той и всички сенатори подскочиха. — Жреци повече няма да се избират! Това е връх на богохулството, да се провежда гласуване кой да служи на боговете! Една тържествена и официална церемония се превръща в политикански цирк и позволява назначаването на хора, които нямат нужните корени да оценят свещените си задължения. Ако римските богове не бъдат почитани, както подобава, тогава и Рим няма да процъфтява.

Сула се беше изправил, когато се чу нечий глас. С леко присмехулно изражение диктаторът се отпусна обратно на стола.

— Искаш думата ли, Прасчо скъпи? — обърна се той към Метел Пий с прякора, който последният беше наследил от баща си.

Метел Пий се изчерви, но все пак решително се надигна от мястото си. От деня на завръщането си в Рим — това беше на петия ден от ноември — заекването му, което преди няколко години почти беше изчезнало, от ден на ден бе ставало все по-мъчително. Той знаеше защо. Заради Сула. Заради човека, когото обичаше, но и от когото се страхуваше. И все пак Пий беше син на Метел Нумидик, който на два пъти беше ял бой насред площада заради принципите и накрая, пак заради принципите, доброволно бе заминал в изгнание. Ето защо прилягаше не друг, а той да поеме по пътя на баща си и да защити фамилната чест. Както и собственото си сенаторско достойнство.

— Луций К-К-Корнелий, м-м-мога ли д-да т-ти задам един в-въпрос?

— Но ти заекваш!

— Т-т-така е. С-съжалявам. Ще опитам — процеди Прасчо през зъби. — Осведомен ли си, Луций К-К-Корнелий, че из ц-цяла Италия, както и в Рим биват убивани хора, а собствеността им бива отнета.

Всички зачакаха какво ще отговори Сула: знаеше ли наистина? Беше ли отговорен?

— Да, осведомен съм — отговори той.

Сенаторите се сгушиха в тогите си и сведоха глави; най-големите им страхове се оказваха основателни. Метел Пий упорито продължи:

— Р-р-разбирам, ч-че трябва да бъдат наказани виновните, но никой от убитите не е бил п-призован пред съда. Би ли м-могъл да ми изясниш проблема? Би ли могъл например да ми к-к-кажеш къде смяташ да теглиш чертата? Ще има ли изобщо хора, съдени според закона? Кой може да твърди, че тези хора са изменници, ако н-не са съдени от съответната инстанция?

— Те умират по моя воля, Прасчо скъпи — увери го диктаторът. — Нямам намерение да харча парите на държавата и да губя времето на гражданите, за да съдя хора, чиято вина е очевидна.

Прасчо не се разколеба.

— Т-т-тогава можеш ли да споделиш пред мен кого смяташ да пожалиш?

— Страхувам се, че не.

— Ак-ко не м-можеш да кажеш кой ще бъде пожален, то тогава можеш ли да ми кажеш кого смяташ да накажеш?

— Да, скъпи Прасчо, мога да ти кажа.

— В такъв случай, Луций К-К-Корнелий, би ли бил така добър да споделиш намеренията си с нас?

— Не и днес — отговори Сула. — Утре ще свикам ново заседание.

Всички сенатори се появиха отново на другия ден.

Сула вече ги чакаше в залата седнал на стола си от слонова кост. До него стоеше писар с перо и восъчна таблица, друг държеше свитък хартия. В мига, в който заседанието бе открито с жертвоприношение и авгурски гадания, Сула протегна ръка към свитъка. Погледът му се спря на бедния Метел Пий, който беше пребледнял от притеснение.

— Това — каза Сула — е списъкът на хора, които или вече са умрели заради измяната си, или скоро ще умрат. Собствеността им вече принадлежи на държавата, която ще я разпродаде на търгове. И всеки човек — мъж или жена, — който види човек, чието име се намира в списъка, ще бъде гарантиран срещу съдебно преследване, ако екзекутира изменника. — Свитъка пое главният ликтор. — Закачи го на рострата — заповяда Сула. — Нека всички узнаят това, което само скъпият Прасчо има смелостта да попита.

— Значи, ако видя някого, чието име е в списъка, мога да го убия? — попита с нескрито нетърпение Катилина. Макар да не беше сенатор, Сула лично го беше призовал да присъства на заседанията.

— Точно така, малки ми блюдолизецо! И в интерес на истината ще спечелиш два таланта сребро за това — рече Сула. — Разбира се, моите проскрипции ще бъдат прокарани под формата на закон; отсега нататък всяко мое действие ще бъде обличано в подходящ закон! Възнаграждението също ще бъде определено от закона, ще се водят и списъци, та да знаят бъдните поколения кой наш съвременник се е възползвал от предоставените му възможности.

Последните думи бяха изречени съвсем непринудено, но хора като Метел Пий доловиха черния хумор на Сула; други като Луций Сергии Катилина (при условие, че той самият долови хумора) просто не ги беше грижа.

Първият списък проскрибирани включваше четиридесет сенатори и шестдесет и пет конници. Начело стояха имената на Гай Норбан и Сципион Азиаген, след тях бяха Карбон и младият Марий. Каринат, Цезорин и Брут Дамазип бяха споменати, докато името на стария Брут липсваше. Повечето сенатори вече бяха мъртви, но смисълът на списъците бе да посочи чие имущество е конфискувано в полза на държавата. Сула не си правеше труда да отбелязва кой от осъдените е вече мъртъв, кой още е жив. Вторият списък беше на рострата още на другия ден и съдържаше имената на двеста конници. На следващия ден се появи и трети лист, включващ нови двеста и петнайсет конници. Сула очевидно беше приключил със Сената, истинската му цел беше конническото съсловие.

Корнелиевите закони, които се отнасяха до проскрибциите, бяха достатъчно подробни. Голямата част от тях обаче бе прокарана за два дни, в началото на декември, и към декемврийските нони всичко вече бе под зоркия поглед на Тулий Декула. Катул се бе оказал прав: всяка подробност беше взета предвид от новия консул. Цялата собственост на семейството на проскрибирания се отнемаше в полза на държавата и не можеше да бъде прехвърлена на името дори на невръстни деца; завещанията на проскрибираните граждани не се смятаха за валидни, никой споменат наследник не можеше да разчита да получи нещо за себе си; проскрибиран човек можеше съвсем законно да бъде заклан посред бял ден от мъж или жена, от гражданин, освобожденец или роб. Възнаграждението за убийството на проскрибиран наистина представляваше два таланта сребро, които хазната плащаше за сметка на конфискуваните имоти и които бяха отчитани в деловодните книги. Роб-екзекутор получаваше свобода, освобожденец беше прехвърлян от градска в селска триба; всички мъже — военни или цивилни, — които, след като Сципион Азиаген бе нарушил примирието, бяха продължили да поддържат Карбон или младия Марий, бяха обявени за обществени врагове; синовете и внуците на проскрибираните бяха лишени от правото да заемат куриатни длъжности и да откупуват обратно конфискуваните имоти, както и да ги придобиват по друг път; синовете и внуците на онези, които вече бяха мъртви, се третираха по същия начин, както и синовете и внуците на все още живите. Последният закон, прокаран на петия ден от декември, обявяваше, че целият процес на проскрибиране ще завърши на първо число от идващия юни. Значи проскрибциите продължава шест месеца.

Така Сула стана диктатор. Искаше да докаже, че е не само господар на Рим, но господар на страха и неясното бъдеще. Времето на убийствения сърбеж не бе прекарано изцяло в пиянска агония; той беше мислил над този и много други въпроси. Как например да установи пълна власт над Рим; как да се възползва най-добре от тази пълна власт; как да вдъхне у всеки римски гражданин такова послушание, та да е сигурен, че нарежданията му ще бъдат изпълнявани без възражение, без съпротива. По улиците нямаше да крачат легиони, щяха да пълзят тайнствени сенки, които да водят към надеждата, но и към отчаянието. Негови служители щяха да бъдат никому неизвестни люде, може би съседи и приятели на хората, които отвеждаха и екзекутираха. Сула не искаше просто да смени времето над Рим, той искаше да донесе със себе си съвсем нов климат. Хората се справяха с капризите на времето. Но с промяната в климата просто трябваше да свикнат. Или да загинат…

Докато лицето го сърбеше и Сула се чешеше, той често се бе утешавал с мисълта как стар, грозен и разочарован човек като него изведнъж получава в дар най-хубавата играчка на света: Рим заедно с мъжете и жените, кучетата и котките, робите и освобожденците, бедните класи, богатите конници и сенатори… Всички желания, останали неизпълнени, всички обиди, останали ненаказани, щяха да бъдат отмъстени, заканваше се той насред пристъпите на умопомрачителна болка. И черпеше воля за живот от волята си за мъст.

Диктаторът беше дошъл.

Диктаторът беше докопал любимата си играчка.

Към следващата част или към съдържанието

Колийн Маккълоу Любимци на съдбата (7)

Метаданни

Данни

Любимци на съдбата

Любимци на съдбата

Любимци на съдбата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (7)