Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (30)

Помпей и Метел Пий оставиха Валенция и продължиха да се изтеглят на север към Сагунт. С храната, която бяха конфискували от Сетабис (освен храна друго не бяха намерили), попълниха оределите си запаси, а също и с плячката от Валенция, която Помпей беше прибрал в изоставената кариера край града. Бяха се споразумели да продължат заедно по крайбрежието до Емпория: оттам Метел Пий щеше да се прехвърли да презимува в Нарбонска Галия. Макар войниците му да не се бяха оплакали от близо двете хиляди километра, които бяха извървели, за да помагат на Помпей, Прасчо си каза, че още седемстотин километра преход ще им дойде много. Освен това искаше да е близо до събитията идната пролет, а знаеше, че след унищожаването на испанската армия те няма да се разиграват в Далечна Испания, а в околностите на Оска.

От Сагунт при двамата пристигнаха пратеници, които ги уведомяваха, че градът ще им помогне и че населението било на римска страна. Това не беше изненада: именно близките отношения на Сагунт с Рим (и Масилия) бяха станали повод за избухването на Втората пуническа война сто и петдесет години по-рано. Храна, разбира се, градът трудно би могъл да предложи. Реколтата беше оскъдна, тъй като зимните дъждове не бяха достатъчно обилни, за да напоят добре покълналите класове, а и пролетта се бе оказала необичайно суха.

Затова се налагаше двете армии да стигнат възможно най-бързо поречието на Ибер, където жътвата беше по-късно и реколтата — по-богата. Ако римляните успееха да стигнат областта до края на секстил, житото щеше да е за тях, а не за Серторий. Затова Помпей и Метел само благодариха на пратениците от Сагунт. Нямаше смисъл да се бавят излишно.

Раната на бедрото на Помпей зарастваше, но бавно, тъй като го бяха пронизали с нащърбено копие. Лекарите го бяха шили, но и така раната трябваше да заздравява с месеци, преди Помпей да може да стъпва с цяла тежест на крака си. Но както Прасчо забеляза, младежът беше ядосан не толкова заради себе си, колкото заради смъртта на „държавния“ си кон. Един кон беше по-красива гледа от някакъв си човешки крак, а като „държавния“ Помпей не можеше да намери другаде, освен в земите на сабиняните. Испанските коне бяха дребни и недохранени.

Помпей отново бе отчаян, което също не беше изненада. Метел Пий не само че го беше спасил от сигурно поражение, но беше убил най-добрия офицер на Серторий и беше избил най-страховитата му армия. Дори в собствената армия на Помпей легатите му Луций Афраний, Марк Петрей и новодошлият Луций Титурий Сабин се бяха представили по-добре от началника си. Колкото и да се оправдаваше пред себе си с личната ненавист, която Серторий изпитваше към него — заради която цялата тежест на боя беше паднала върху неговите плещи, — Помпей си даваше сметка, че не отговаряше на очакванията. А сега, както му съобщаваха съгледвачите, изменникът-марианец се беше закачил като опашка зад тях и без съмнение очакваше сгодния момент да ги удари. Хората му изневиделица нападаха отрядите, отделили се да търсят фураж. Помпей обаче вече беше свикнал с испанските предизвикателства и не позволи армията му да пострада повече от тази на Метел Пий. Но пък, от друга страна, хранителните запаси намаляваха.

Неочаквано римските легиони налетяха на армията на Серторий, която ги беше засякла скоро след Сагунт. Серторий реши да приеме сражението, като отново нареди собствените си сили лице в лице с тези на Помпей. За него Помпей беше слабото място на римляните, не Метел Пий.

Стратегията му се оказа погрешна. Щеше да постъпи по-добре, ако се бе заел лично с Метел Пий, оставяйки неориентирания Помпей на Перперна; Помпей пак трябваше да бъде носен от войниците си, само и само да не го обвинят, че като Ахил се е прибрал обиден в палатката си, докато другарите му гинат. Сблъсъкът започна в ранния следобед и до падането на нощта всичко беше решено. Макар да бе леко ранен в ръката, Метел Пий успя да изнесе и този път голямата тежест. Нанесе огромни загуби на Перперна — пет хиляди души, без да дава съществени жертви. Лошият късмет на Помпей продължаваше да го следва: конницата му беше избита до крак, а от пехотата изгуби шест хиляди души — легион и половина. Това, че като цяло римляните се смятаха за победители, се дължеше на загубите на Перперна и на трите хиляди Серториеви легионери, които загинаха в боя.

— Ще опита пак призори — предположи Прасчо, който беше дошъл да види ранения си колега.

— Ще се оттегли — възрази Помпей. — Нещата не се развиха добре за него, а Перперна направо загази.

— Ще опита пак, Гней Помпей, познавам го.

И за огромно неудовлетворение на Помпей Прасчо отново се оказа прав!

Серторий нападна пак на сутринта, решен да измъкне победата на всяка цена. Този път поправи грешката си и съсредоточи основните си сили срещу Метел Пий, атакувайки лагера му с първите сияния на зората. Но Бабата го чакаше. Беше прибрал в своя лагер и армията на Помпей, така че бързо го отблъсна. Сякаш подмладен от успехите си, Метел Пий се втурна да гони Серторий към Сагунт, докато раненият Помпей трябваше да чака новини в палатката си.

Последната схватка беше завършила с лична драма за него. В разгара на сражението бе загинал Гай Мемий — негов зет, приятел и квестор. Това беше първият висшестоящ офицер в щаба на Помпей, който умираше на бойното поле.

Докато Помпей плачеше по изгубения другар в каруцата си, Метел Пий пое общото командване на армията и продължи на север. Плановете на Серторий и Перперна не го интересуваха: те навярно сега си отмъщаваха на изоставения Сагунт. Не можеха да се задържат дълго по крайбрежието — Сагунт нямаше с какво да изхрани себе си, камо ли армията на Серторий.

 

 

В края на секстил двете римски армии достигнаха бреговете на Ибер, но реколтата, колкото и бедна да беше, вече беше прибрана в хамбарите на Серторий някъде из недостъпните му планински твърдини. Цялата земя беше превърната на пепелище. Серторий не се беше задържал при Сагунт. Вместо това ги беше изпреварил с тайна маневра и беше стигнал пръв долината на Ибер, за да я опустоши преди тяхното идване.

Емпория и земите на индигетите слабо можеха да компенсират загубите на римляните: след две поредни зими лагеруване на Помпеевата армия местните жители бяха напълнили кесиите си, но вече трудно можеха да предложат храна.

— Ще пратя квестора Гай Урбиний в Далечна Испания да събира войска и да пази границите от варварите — каза Прасчо. — Но ако искаме да се справим със Серторий, трябва да се намирам в близост до теб напролет. Затова, както вече говорихме, ще се наложи да се прехвърля в Нарбонска Галия.

— Реколтата и там не е била добра.

— Така е. Но пък в Галия не е била разквартирувана римска армия отдавна, все нещо ще им е останало от минали години. — Пий се намръщи. — Това, което повече ме тревожи, е ти как ще се оправиш. Не мисля, че из тия земи има с какво да храниш войниците си. А ако не успееш да ги захраниш сега, догодина те няма да са толкова жертвоготовни.

— Ще се кача до горното течение на Дурий — обясни невъзмутимо Помпей.

— Богове, какво ще правиш там!

— Областта е достатъчно далеч от Серториевите владения, ще ми бъде много по-лесно да превзема тамошните крепости, отколкото градове като Калагурида и Варея. Поречието на Ибер принадлежи на Серторий. Но не и Дурий. Малцината испанци, на които имам доверие, твърдят, че в областта и зимните студове са по-леки, отколкото в подножието на Пиренеите.

— Но областта е населена от племето на вакцеите, а те са войнствен народ.

— Кажи ми кое испанско племе не е? — въздъхна с отегчение Помпей и намести болния си крак.

Прасчо кимна замислено.

— Знаеш ли, Помпей, като се замисля, май си прав. Иди на Дурий! Само че побързай, преди зимата да е направила недостъпни планините оттатък Ибер.

— Не се тревожи, ще изпреваря зимата. Но най-напред — рече мрачно той — трябва да напиша едно писмо.

— На римския народ и сенат.

— Точно така, Пий, на римския народ и сенат. — Сините очи на Помпей, в които безгрижният поглед беше изчезнал, се взряха в кафявите очи на Прасчо. — Ще ме оставиш ли да говоря и от твое име в писмото?

— Нямам нищо против — каза Метел Пий.

— Сигурен ли си, че не искаш и да участваш в съставянето?

— Не, по-добре писмото да е от теб. Ти си този, на когото затлъстелите специалисти от сената връчиха специалното поръчение. Аз съм един обикновен стар управител, който се мъчи в една отчаяна война. Те няма да ми обърнат внимание, защото добре знаят, че съм от старото поколение и нямам големи амбиции. Но теб още не те познават, Велики. Може би ти нямат голямо доверие. Ти не си един от тях. Затова ще им пишеш! И здравата ще ги изплашиш!

— Не се тревожи за изплашването.

Прасчо стана да си ходи.

— Е, още утре сутринта поемам за Нарбон. Колкото повече стоя тук, толкова по-малко храна ще оставя за твоите войници.

— Няма ли да останеш да ми изгладиш изреченията? Варон винаги ми е помагал в такива случаи.

— Не, не и аз! — засмя се Пий. — Освен това те познават моя стил. По-добре им прати нещо, каквото досега не са чели през живота си.

Помпей прие предизвикателството и им написа нещо, което не бяха чели през живота си.

„До римския сенат и народ.

Пиша ви това писмо от Емпория на октомврийските нони, в годината, когато римски консули са Луций Октавий и Гай Аврелий Кота. На октомврийските иди ще потегля на поход по поречието на Ибер до мястото, където река Дурий и река Пизорака се сливат, преди да се влеят в Ибер. Там има един град на име Септиманка, който е обграден от плодородни хълмове. Надявам се, че областта ще ми позволи да презимувам заедно с войниците си. Иначе рискуваме да гладуваме. За щастие армията ми не е толкова многобройна, колкото преди две години, когато за пръв път стъпих в Емпория. Силите ми възлизат на четири легиона, всеки от които с по-малко от четири хиляди души личен състав. Конница не притежавам изобщо.

Защо трябва да водя своите четиринайсет хиляди войници през осемстотин километра враждебна земя, само за да им намеря място за презимуване? Защото в Източна Испания няма какво да се яде. Това е причината. А защо просто не си купя храна от Галия или Италийска Галия, след като ветровете по това време на годината позволяват корабите да пристигнат без усложнения в Испания? Защото нямам пари. Нямам пари нито за храна, нито за наем на корабите. Това е причината. Нямам друг избор, освен да плячкосвам земите на испанските племена, при това само на онези, които се окажат достатъчно слаби, та да не успеят да отблъснат моите четиринайсет хиляди изгладнели легионери. Ето защо се налага да предприема такъв дълъг поход — единствено с надеждата, че ще успея да ограбя испанските племена. По поречието на Ибер няма как да се сдобия с хранителни запаси, ако не превзема някоя от крепостите на Серторий, но това е невъзможно при обстоятелствата, в които се намирам. Колко време беше нужно на Рим да сломи съпротивата на Нуманция? А Нуманция е село в сравнение с укрепените градове като Калгурида или Клуния. Пък и начело на отбраната на Нуманция не стоеше римлянин.

Научили сте от моите доклади, че през последните две години не постигнах успехи на бойното поле, нищо че моят колега Квинт Цецилий Метел Пий Понтифекс Максимус успя да компенсира загубите ми със своите победи. Квинт Серторий е противник, с когото човек трябва да свикне да воюва. Това е неговата земя, той я познава по-добре от всеки римлянин, както познава по-добре и жителите й. Аз не ги познавам. Направих, което беше по силите ми. Не мисля, че някой друг на мое място би се справил по-добре. Колегата ми Пий беше чакал три години, преди да постигне първата си победа. Аз поне успях да помогна при две римски победи през втората година от командването ми, когато заедно с колегата Пий обединихме сили, за да победим Серторий първо на река Сукрон, после при град Сагунт.

Двамата с Пий вярваме, че ще победим. Това не са празни обещания. Ние ще успеем наистина. Но за да спечелим, се нуждаем от малко помощ от родината. Имаме нужда от повече легиони и от пари. Не казвам: «от повече пари», защото досега не съм получил и петак. Нито мисля, че колегата ми Пий е получил каквито и да е средства, освен държавната стипендия, която усвои още през първата година на управлението си в Испания. Да, чувам ви какво отговаряте: спечели няколко победи, плячкосай няколко града и ще се сдобиеш сам с нужните пари. Е, в Испания нещата не стоят точно така. Тук пари няма. Единственото, на което можем да се надяваме, щом превземем някой град, е да намерим поне малко храна. Пари няма никъде. И с надеждата, че някой чете писмото ми, ще подчертая дебело: ПАРИ НЯМА. Когато ме пратихте тук, ми дадохте шест легиона, хиляда и петстотин души конница, както и достатъчно пари да платя на войниците и да им осигуря прехраната за около половин година. Това беше преди две години. Касата ми се опразни за половин година. А това беше преди година и половина. Повече пари не дойдоха. Нито повече войници.

Знаете — тъй като двамата с колегата ми Пий сме ви го съобщили отдавна, — че Квинт Серторий е сключил договор с Митридат Понтийски. Съгласил се е да потвърди всички завоевания на цар Митридат и да му позволи да извърши нови завоевания, щом стане римски диктатор. Това е достатъчно свидетелство, че амбициите на Квинт Серторий не се ограничават в това да се провъзгласи в цар на Испания, той иска да бъде цар на Рим, каквато и титла да възприеме официално. Има само двама души, способни да го спрат. Колегата ми Пий и аз. Казвам го, защото само ние двамата сме на място, в Испания, и защото вече доказахме, че сме способни да го победим на бойното поле. Но няма да успеем да го спрем със средствата, с които разполагаме. На своя страна той има цялото годно да носи оръжие население на Испания, освен това разполага с невероятната способност да прави от испанските варвари дисциплинирани римски легионери. Ако не се радваше на тези две предимства, да сме го спрели още преди две години. Но той е все още тук, все още събира войници и ги учи как да побеждават. С колегата ми Пий не можем да събираме войници в Испания. Никой разумен човек не би се присъединил към армиите ни. Ние нямаме с какво да плащаме на войниците си. Нямаме с какво да ги нахраним. А боговете са ни свидетели, че и няма с каква плячка да подмамим, когото и да било — плячка няма никаква.

Мога да победя Серторий. Ако не успея да доведа нещата докрай, поне ще съм спокоен, че съм помогнал за неговото изтощаване, че съм бил водната струя, която е изтъркала камъка и е позволила на малкото дете да го строши с детското си чукче. Колегата ми Пий разсъждава по същия начин. Но няма да успея да победя Серторий окончателно, ако не ми се пратят войници, конница И ПАРИ. Войниците ми не са получили нищо за година и половина, а аз имам да плащам дори на умрелите. Донесох със себе си личните си средства, но и тях изхарчих, за да купувам храна.

Не се извинявам за претърпените загуби. Те бяха следствие от погрешни сметки, които се дължат до голяма степен на погрешната информация, която получих в Рим. Така например, че шест легиона пехота и хиляда и петстотин души конница ще са достатъчни да се справя със Серторий. Трябваше да ми дадете десет легиона и три хиляди души конница. Така щях да го победя още в първата година от командването си, Рим щеше да си спести и живота на войниците и разходите. Трябва добре да помислите над това…

И още нещо, над което се налага да поразсъждавате. Ако не успея да се закрепя в Испания, ако моят колега Пий се окаже заклещен в своята провинция и не може да ми помогне, какво си мислите, че ще се случи? Ще се прибера в Италия. И ще довлача като опашка на унищожителна комета Квинт Серторий с цялата му армия. А сега седнете и мислете, защото изход няма. И ми пратете няколко легиона, конница и ПАРИ.

Между другото, Рим ми дължи и държавен кон.“

 

 

Писмото пристигна в края на ноември — по времето, когато многобройният състав на сената се събираше на заседания. Действащите консули вече се готвеха да се отърват от всякакви задължения и да ги прехвърлят на отдавна избраните за следващата година консули. Заради станалите хронични болести на Луций Октавий само един действащ консул седеше на куриатния стол в средата на Курията — Гай Аврелий Кота. Писмото на Помпей беше прочетено от Мамерк Емилий Лепид — привилегия, която Сула не беше отнел от принцепс сенатус.

Пръв стана да отговори новоизбраният първи консул Луций Лициний Лукул; неговият колега бе по-малкият брат на действащия консул Марк Аврелий Кота. Котите се чувстваха доста неловко и не намираха смелост да отговорят на това дръзко и твърде откровено писмо.

— Назначени отци, току-що чухте писмо, което прилича повече на войнишки доклад, отколкото на политическо възвание.

— Войнишки доклад? Ако това е доклад, то той е толкова зле написан, колкото некадърен се оказа и въпросният войник на бойното поле! — обади се Квинт Хортензий и демонстративно стисна носа си, все едно се спасяваше от неприятна миризма.

— О, замълчи, Хортензий! — махна с ръка Лукул. — Не ми трябва да държа реч само за да слушам духовитите забележки на генерали по чехли! Когато станеш от кушетката в трапезарията и оставиш рибките в аквариума, за да надвиеш Квинт Серторий, тогава не само ще ти дам думата, но и розов цвят ще сипя под краката ти! Но след като мечът ти далеч не е толкова остър, колкото езика ти, дръж си и езика зад зъбите — там му е ножницата!

Хортензий не отвърна нищо, но очевидно беше засегнат.

— Това не е политическо възвание, а и като цяло отношението към римските политици е крайно критично. От друга страна, писмото издава и силни критики към самия автор. В него няма извинения и оправдания, а твърденията за победите и пораженията не се различават от официалните доклади, които получаваме редовно от Квинт Цецилий Метел Пий.

Аз никога не съм бил в Испания. Някои от вас познават страната, но повечето сте в моето положение и не я познавате изобщо. Навремето на Далечна Испания се гледаше като на много добро място за всеки римски управител — провинцията е богата, добре уредена, мирна, а в същото време от двете страни е заобиколена от варвари, с които лесно се започваше война, а и лесно се воюваше. Близка Испания никога не се е радвала на подобна репутация — там доходите са малки и непрекъснато има размирици. Ето защо управителите на Близка Испания знаеха, че ще се охарчат и че живеят под постоянния натиск на планинското население.

И все пак всичко това се промени, щом Квинт Серторий пристигна в Испания. Той добре познаваше страната от времето, когато изпълняваше мисии под командването на Гай Марий, и по-късно — когато служеше като военен трибун при Тит Дидий. Да ви напомня, че още като момче той заслужи венец от трева именно в Испания. Когато този забележителен и изключително способен човек стъпи на испанска земя като беглец-марианец, Близка Испания стана неконтролируема. Същото се случи с Далечна Испания, с изключение на областта на юг от Бетис. Както пише в писмото Гней Помпей, на нашия превъзходен управител на Далечна Испания му бяха нужни три години, за да спечели победа при това не срещу самия Серторий, а само срещу негов поддръжник — Луций Хиртулей. Това, което Помпей не споменава в писмото си, но което ние трябва да приемем като открит упрек, е нашето безразличие към Близка Испания — заради вътрешните проблеми на Италия ние не благоволихме дори да изпратим управител на провинцията в продължение на цели две години. Това, назначени отци, означава, че връчваме Близка Испания на Серторий!

Лукул се спря, за да изгледа Филип. Старият сенатор се беше привел напред и широко се усмихваше. На Лукул му беше крайно неприятно да върши работата на Филип, но той беше честен политик, а за Помпей беше по-добре да бъде защитен от консул, отколкото от човек, за когото и най-глупавите сенатори знаят, че е бил подкупен.

— Когато, назначени отци, връчвахте специалното поръчение на Гней Помпей Велики, аз управлявах Римска Африка и вие нямахте по-способен човек, когото да пратите срещу Квинт Серторий. Затова заповядахте на Гней Помпей да събере шест легиона пехота и хиляда и петстотин души конница и да се оправя, както знае. Да ви кажа честно, на негово място аз нямаше да приема задачата с по-малко от десет легиона и с по-малко от три хиляди души конница — цифрите, които Помпей споменава в писмото си. Цифрите, които отговарят на реалността!

Ако човек се запознае с кариерата на Гней Помпей, ще се увери, че тя е забележителна. Освен това Помпей е достатъчно млад, за да се приспособява към средата. С възрастта ще загуби младежкия си ентусиазъм и ще започне да разсъждава и действа като зрял мъж. Срещу някой друг враг на Рим шест легиона и хиляда и петстотин конници навярно биха свършили работа, но не и с Квинт Серторий. Ние не сме срещали пълководец като него от времето на Гай Марий, а според мене Серторий е дори по-добър и от Марий. Затова в пораженията, които Помпей е претърпял, няма нищо изненадващо. Късметът му е изневерил, това е. Късметът не е бил с него, защото е имал срещу себе си един от най-големите военни пълководци на Рим. Още ли се съмнявате в това? Не бива! Защото това е истината.

И все пак, дори най-големите военни гении свикват да разсъждават в определени рамки. Управителят на Далечна Испания, нашият добър Метел Пий, прекара достатъчно време в Испания, за да се научи да мисли като Серторий. Поздравявам го за търпението. В интерес на истината не предполагах, че точно той е способен на такъв успех! И все пак той не може да победи Серторий сам. Бойният театър е твърде голям — все едно разиграваме отново Съюзническата война, този път на испанска земя. Човек не може едновременно да е на север и на юг, не може да се мести постоянно от единия до другия край на областта през сухи и пустинни области.

Вие пращате втори човек, обикновен конник, на когото сами връчихте задачата да управлява Близка Испания. Как точно се изрази Филип? „Нон проконсуле, сед про консулибус.“ Не като проконсул, а като заместник на консула. Дадохте му да разбере, че го пращате достатъчно добре въоръжен и достатъчно добре финансиран. И няма какво да се лъжем, той това и чакаше! На двайсет и девет години той имаше самочувствието на офицер — ветеран — кой на негово място не би разсъждавал като него? Помпей чакаше тази задача и щеше да се захване с нея дори при по-неизгодни условия! Можехте спокойно да го ограничите в рамките на четири легиона и петстотин души конница!

— И съжаляваме, че не го сторихме — прекъсна го Катул. — Той вече успя да покрие разликата с трупове.

— Мълчи, мълчи! — сопна му се Хортензий.

— Това именно е сърцевината на въпроса — посочи Лукул, без да обръща внимание на двамата сватове. — Как се надява Рим да спре човек като Серторий, след като не желае да отдели нито достатъчно пари, нито достатъчно хора за целта? Дори Квинт Серторий не би могъл да устои на Помпей и Пий, ако двамата го бяха подхванали от двете страни с по десет легиона и три хиляди души конница всеки! Помпей обвинява в писмото си нас за неуспехите си… И аз съм напълно съгласен с неговата оценка! Как може сенатът да очаква чудеса от хора, на които дори не желае да даде необходимото? Без пари, без подкрепления, как очаквате Помпей да продължи? Ето защо сенатът трябва да намери пари, с които да заплати дължимото на войниците и на Помпей, и на Пий. Трябва да намери пари и за събирането на два легиона в подкрепа на Помпей. Бих казал дори за четири.

Гай Кота се обади от мястото си:

— Съгласен съм с всяка дума, която каза Луций Лициний, но ние не разполагаме с нужните средства, Луций Лициний. Просто нямаме толкова пари.

— Тогава ще се наложи да потърсим — настоя той.

— Откъде да ги намерим? Вече три години не сме получили никакви сериозни приходи от Испания, а откакто контестаните се вдигнаха на бунт, приходите секнаха окончателно. Управителят на Далечна Испания е безпомощен и не може да разработва находищата в Марианските планини или Ороспеда, същото важи за находищата в близост до Нови Картаген в Близка Испания. Дните, когато хазната се пълнеше с по двайсет хиляди таланта злато, сребро, олово и желязо от Испания, са забравени. Към това трябва да добавим и последните петнайсет години, през които доходите от римска Азия постоянно намаляват — в момента тяхното ниво е най-ниското за последните петдесет и пет години, откакто владеем провинцията. И в Илирик, и в Македония, и в Трансалпийска Галия сме в състояние на постоянна война. Дочуваме слухове, че цар Митридат събира нова войска, макар да не можем да сме сигурни. Ако Никомед Витински умре, положението на изток ще стане изключително деликатно!

— Да откажем на нашите хора в Испания пари и войска само защото имало слухове за евентуални събития в другия край на морето, ще е абсолютна идиотщина, Гай Кота — тросна се Лукул.

— Не, Луций Лукул! — на свой ред се ядоса той. — Не ми е нужно да съм гадател, за да разбера, че нямаме пари да сформираме нова армия за Испания. Гней Помпей и Квинт Пий ще трябва да използват каквито сили имат под ръка!

— Тогава — рече Лукул с леден глас — Рим наистина ще види поредната комета. Главата на кометата ще бъде лоялна към Рим — това ще е отстъпващата разбита армия на Гней Помпей, който ще бърза да се прибере у дома. Но опашката… Опашката на кометата ще е Квинт Серторий начело на разни испански варвари. И по пътя към него ще се присъединява кой ли не: волки, салувии, воконти, алоброги, хелвии, дори боите и инсубрите от Италийска Галия, да не говорим за лигурите и вагиените!

Думите му бяха посрещнати с гробно мълчание.

Филип реши, че сега е времето правилникът на Сула да бъде нарушен, и демонстративно се изправи, за да отиде в самия център на залата — там, откъдето можеше да наблюдава лицата на всички. Огледа сенаторите един след друг — от пребледнелия Цетег до сгушилите се Катул и Хортензий. Най-накрая се обърна и към подиума, където Гай Кота не можеше да прикрие своето объркване.

— Предлагам, назначени отци — обяви Филип, — да извикаме отговорниците на хазната и данъчните специалисти и да видим заедно с тях как можем да съберем необходимата парична сума, за която уважаемият консул твърди, че не съществува. Освен това предлагам да наберем по спешност няколко легиона пехота и една-две дружини конница.

 

 

Когато Помпей стигна пред Септиманка, в земите на вакцеите, трябваше да се убеди, че градът е доста по-малък, отколкото бяха говорили осведомителите му, но поне на пръв поглед изглеждаше достатъчно богат. Намираше се на малка височина над река Пизорака, но природата сама по себе си трудно би го защитила от римските легиони. За голямо облекчение на римляните цялата област се предаде без бой. Наобиколен от преводачи, Помпей се опитваше да успокои местните жители и да убеди местните вождове, че войниците му ще се държат добре и рано или късно Рим ще плати в брой за всичко, което войската изяде.

Клуния, на няколко километра на север от изворите на Дурий, беше най-западната от крепостите, които Серторий държеше, и нямаше да се предаде. За разлика от нея селищата по на юг бяха научили за съдбата на Сеговия и побързаха да пратят хора при Помпей в Септиманка, за да го уверят в своята вярност към Рим, както и да му предложат всичко, от което би имал нужда. След като проведе съвещание с легатите си, преводачите и местните вождове, Помпей прати Луций Титурий Сабин начело на петнайсет кохорти да презимуват в град Термес. Населението там беше от келтибери, но никой не желаеше повече да служи на Серторий.

В действителност (както Помпей съобщи на Метел Пий в писмото — поздравление по случай новата година) голямата промяна тепърва започваше. Ако на другата година успееха да нанесат сериозни поражения на Серторий, много други градове като Септиманка и Термес щяха да се прехвърлят на страната на Рим. Войната щеше да се развива в самото сърце на Серториевите владения — земите по двата бряга на Ибер. Експедициите по морското крайбрежие ставаха безсмислени.

Пролетта идваше рано по горното течение на Дурий, а Помпей нямаше намерение да губи време. Остави жителите на Септиманка и Термес да засеят полята си с жито (с едно наум, че реколтата трябва да е по-богата, в случай че римляните се завърнат на другата зима) и начело на четирите си легиона пое срещу течението на Пизорака в посока Паланция — град, който се беше обявил в подкрепа на Серторий навярно заради противоположния избор на съседите от Септиманка.

Метел Пий също изостави сравнително рано зимния си лагер в Нарбонска Галия, прехвърли Пиренеите и на свой ред се насочи нагоре по течението на Ибер с намерение да пресрещне Помпей. Най-важната му задача обаче беше друга: да отвори път за римските войски между поречието на Ибер и Централна Испания. Затова, щом стигна бреговете на Салон — голям приток на Ибер, извиращ в склоновете на Юга Карпетана, — той се насочи към планините на юг и един след друг превзе всички лоялни на Серторий градове. В края на своята победоносна кампания той разполагаше с удобен път до своята провинция, а освен това беше отрязал връзките на Серторий със земите покрай реките Таг и Анас. Това означаваше, че племената в Лузитания са окончателно откъснати от своя римски предводител.

Паланция се оказа костелив орех, затова Помпей реши да я подложи на същата обсада, каквато Сципион Емилиян беше организирал навремето под стените на Нуманция — нещо, което сам изтъкваше пред жителите на града. За да отвърне на удара, Паланция прати вест до Серторий в Оска и той веднага пристигна, обсаждайки обсадителите. Беше очевидно, че не иска да се занимава с Бабата от Далечна Испания, който безпрепятствено покоряваше градовете по бреговете на Салон. Серторий продължаваше да вярва, че тъкмо Помпей е слабата брънка в римската верига.

Нито Помпей, нито Серторий имаха интерес от пряк сблъсък при Паланция — целта на първия беше да отслаби отбраната на града, докато на втория — да омаломощи първия. Затова докато Помпей трупаше дървета и пънове под стените на Паланция с намерение да подпали здравите дървени стени, Серторий подлагаше на постоянни атаки хората на Помпей, удряйки там, където противникът се окажеше най-слабо защитен. В края на април Помпей се оттегли, а Серторий остана да помогне на града да възстанови укрепленията си, преди да подгони римляните.

 

 

Месец по-късно Помпей и Метел Пий се срещнаха под стените на една от най-мощните крепости на Серторий — Калагурида, на бреговете на Ибер.

Като подарък за Помпей Прасчо носеше сандък пари и водеше два легиона плюс още шест хиляди войници за попълване състава на старите четири. Начело на подкреплението, което Рим бе успял да изпрати в Испания, стоеше не друг, а новият проквестор Марк Теренций Варон.

Колко радост изпита Помпей да види пред себе си оплешивялото теме на своя приятел! Дори не се срамуваше да покаже сълзите си пред другите офицери.

— Бях тръгнал от Галия, преди Варон и подкрепленията да стигнат Нарбон — обясняваше Прасчо, докато тримата разговаряха в палатката на Помпей и отпиваха от чашите с разредено вино. — Но го срещнах на слизане от долината на Салон. Мога дори да се похваля, че и за мен имаше предвиден сандък като твоя.

Помпей въздъхна тежко.

— Излиза, че писмото ми е свършило работа — сподели той пред Варон.

— Свършило работа ли? — засмя се Варон. — Бих казал, че нещо се подпали под задниците на сенаторите: все едно Сатурнин беше възкръснал, за да се обяви пак за римски цар! Да беше видял лицата им, когато Лукул започна да изброява всички галски племена на земята! Перспективата да ни се изсипят на гости по дирите на Серторий не зарадва абсолютно никого.

— Лукул ли? — учуди се Помпей.

— Да, Велики, Лукул свърши всичко!

— Защо? Не мислех, че изпитва мили чувства към мен.

— Предполагам, че е така. Но мисля, че се страхуваше най-вече да не би някой да го предложи за твой заместник в Испания. Той е добър военен, но последното, което желае, е да воюва в Испания. Та кой разумен човек би го желал?

— Да, наистина, кой? — подсмихна се Прасчо.

— И така, разполагам с шест легиона, при това имаме с какво да платим на войниците — обобщи Помпей. — Колко пари успя да ни донесеш, Вароне?

— Достатъчно да изплатиш дължимото на живи и умрели, както и да остане за заплатите на живите за тази година. Но за нещастие няма да имаш за повече. Съжалявам, Велики, Рим просто не можа да намери повече пари.

— Ще ми се да зная къде Серторий е скрил хазната си! Ще ми се следващият удар да е тъкмо срещу скривалището. Няма да намеря спокойствие, докато не прибера и неговите кесии в сандъка си — закани се Помпей.

— Съмнявам се, че Серторий разполага с повече средства от нас, Велики — поклати глава Пий.

— Глупости! Та той получи преди по-малко от година три хиляди таланта злато от Митридат!

— Предполагам, че вече е успял да ги похарчи. Не забравяй, че той не може да разчита на никакви доходи от провинциите, а и няма роби, които да разработват мините. Испанските племена са бедни.

— Да, май си прав.

Настъпи кратко мълчание. Тримата се бяха замислили, когато Метел Пий изведнъж подхвърли едно предложение, което обмислял от известно време. Пое си дълбоко дъх, за да привлече вниманието на Варон и Помпей.

— Велики, имам една идея.

— Слушам те.

— Току-що се убедихме, че Испания е докарана до просешка тояга. Испанци и римляни тънат в мизерия. Дори финикийците в Гадес живеят в недоимък. Повечето жители на полуострова са крайно чувствителни по въпроса за парите. По известно стечение на обстоятелствата разполагам с малко съкровище, което принадлежи на провинцията ми. Това съкровище си стои и до ден-днешен в една дървена ракла в резиденцията в Кастулон, където го е скрил не друг, а Сципион Африкански. Нямам представа как никой от нашите алчни за злато управители не го е взел, но така или иначе съкровището си стои. Става дума за сто таланта злато в стари картагенски монети, сечени от зетя на Ханибал Хаздрубал.

— Затова са ги оставили — усмихна се Варон. — Как би могъл римлянин да се отърве незабелязано от стари картагенски монети?

— Прав си.

— Та така. Пий, ти притежаваш сто таланта картагенско злато — върна ги към темата Помпей. — Какво смяташ да направиш с тях?

— Всъщност имам нещо повече. Разполагам с двайсет хиляди югера първокласна земя по бреговете на Бетис. Имотът бил конфискуван навремето от някой от Сервилий Цепионите, който бил спечелил дело срещу местен големец, уличен в данъчни злоупотреби. И въпросните земи са били собственост на Рим в продължение на десетилетия, но никой не се е сещал за скромните доходи, които носят на хазната.

Помпей започна да се досеща какво е намислил Пий.

— Смяташ да предложиш златото и имота като възнаграждение за онзи, който ни предаде Квинт Серторий.

— Именно.

— Това е страхотна идея, Пий! Дали ни се нрави или не, мисля, че няма да успеем никога да сломим Серторий на бойното поле. Той е твърде добър пълководец. Освен това разполага с огромни резерви, а местните войници не държат на всяка цена да им се плаща, задето воюват. Но във всяка армия и във всеки град има по някой и друг алчен за пари мръсник. С подобно предложение ти просто ще прехвърлиш войната от бойното поле в двореца на Серторий. А войната ще бъде спечелена от онези, които имат по-здрави нерви! Направи го, Пий! Направи го!

 

 

Пий така и направи. За няколко дни вестта за обещаното възнаграждение обиколи цяла Испания: сто таланта в жълтици и двайсет хиляди югера първокласна земя щяха да станат притежание на всеки, които помогне със сведения за смъртта или залавянето на Квинт Серторий.

Това, че ударът засегна слабото място на Серторий, пролича веднага. Помпей и Метел Пий съвсем скоро научиха, че той веднага разпуснал римската си охрана и се наобиколил само с предани испанци от Оска. Нещо повече — видимо се отдръпнал от всички свои римски и италийски поддръжници. Постъпки като тази имаха с какво да засегнат чувствата на римляните в армията му. Как смееше Квинт Серторий да смята единствено римляните и италийците за предатели! Сред засегнатите най-високо положение в армията заемаше Марк Перперна Вейентон.

 

 

На фона на тази война на нерви откритите бойни действия следваха един и същи неумолим ход. Помпей и Метел Пий действаха в постоянно сътрудничество и с времето успяха да завземат няколко от градовете, които поддържаха Серторий. Единствено Калагурида устоя на натиска; Серторий и Перперна се бяха появили на един от близките върхове начело на трийсетхилядна армия. Бяха се окопали по височините и както при Паланция търпеливо очакваха някоя непредпазлива римска центурия или кохорта да се отдалечи от главните сили. В крайна сметка не действията на Серторий, а липсата на провизии принудиха Помпей и Метел Пий да вдигнат обсадата на Калагурида. Дванайсетте им легиона изискваха повече ресурси.

Провизиите бяха постоянен проблем най-вече заради лошата реколта предната година. Когато пролетта премина в лято и слънцето напомни, че наближава жътва, едно неочаквано бедствие привнесе допълнителен хаос в изтощителната война, която римляните водеха със Серторий. Не само Испания, но цялото Западно Средиземноморие изпадна в жесток недоимък, защото след като цяла зима и пролет дъжд почти не беше валял, в началото на лятото, точно когато селяните се готвеха да жънат, земята бе удавена в същински потоп — от Африка до Алпите, от Атлантическия океан до Македония и Гърция житната реколта беше унищожена. Пшеница нямаше никъде — нито в Африка, нито в Сицилия, Сардиния и Корсика, нито в Италия и Италийска Галия, нито в Трансалпийска Галия и Източна Испания. Само в Далечна Испания тук-там посевите бяха пожалени, но реколтата отново беше унищожена.

— Единствената утеха — сподели Помпей пред Прасчо към края на секстил — е, че Серторий има същите проблеми като нас.

— Да, но неговите складове са пълни с жито от минали години — отвърна мрачно Пий. — Ще се оправи по-лесно от нас.

— Аз бих могъл да се върна по поречието на Дурий — предложи с известно колебание Помпей. — Но не мисля, че областта ще успее да изхрани четири легиона.

Метел Пий взе друго решение.

— Тогава аз ще се върна в своята провинция, Велики. Пък и не мисля, че ще ти трябвам другата пролет. Каквото има да се върши в Близка Испания, ти ще успееш сам да се справиш. Но за моите войници храна в Близка Испания със сигурност няма. На теб ти остава да превземеш някоя от големите крепости на Серторий и да нахраниш войниците си, с каквото намериш. Бих могъл да взема два от легионите ти със себе си в Далечна Испания, където да презимуват. Ако си ги искаш обратно напролет, ще ти ги пратя… Но ако смяташ, че и тогава няма да си в състояние да ги изхраниш, ще ги задържа. Ще ми бъде трудно, но Далечна Испания е била единствената по-слабо ударена от бедствието страна на запад от Киренайка. Бъди спокоен, няма да оставя никой войник гладен.

Помпей прие предложението и Метел Пий се насочи с осемте легиона към своята провинция доста по-рано, отколкото бяха предвиждали. Четирите легиона, които Помпей задържа, бяха пратени повторно в областта на Септиманка и Термес, докато самият Помпей, Варон и конницата останаха да използват пашата по долното течение на Ибер (благодарение на дъждовете поне за конете паша имаше в изобилие, затова Помпей щеше да остави конницата под командването на Варон да презимува в Емпория). Помпей използва времето да напише второ писмо до римския сенат. И макар този път Варон да беше до него, предпочете сам да си напише писмото.

„До римския сенат и народ:

Давам си сметка, че в Рим и Италия също има недостиг на зърнени храни. Пратих два легиона под командването на колегата ми Пий в Далечна Испания, където положението е малко по-добро, отколкото в моята провинция.

Не искам да ми пращате провизии. Ще успея все някак да спася войската от гладна смърт, също както и ще успея да притисна още по-жестоко Квинт Серторий. Но пак настоявам за пари. Все още дължа около една годишна заплата на войниците си, а ми омръзна да живея в неведение за бъдещето.

Макар да се намирам на западния край на земята, дочувам за събитията из другите краища на света. Знам, че Митридат е нахлул във Витиния през лятото, веднага след смъртта на цар Никомед. Знам, че племената по северните граници на Македония нападат провинцията по цялото протежение на Вия Егнация. Знам, че пиратите не позволяват на римските кораби да доставят жито от Източна Македония и Римска Азия, за да се превъзмогне житната криза. Научих, че тазгодишните консули Луций Лукул и Марк Кота са били принудени да поведат война срещу Митридат. Знам, че Рим има жестока нужда от парични средства. Но също така разбрах, че сте предложили на консула Лукул седемдесет и два милиона сестерции да наеме боеспособна флотилия, и че той е отклонил предложението ви. Излиза, че разполагате с поне седемдесет и два милиона сестерции в някое скривалище на хазната, нали така? Ето това най-много ме тревожи. Смятате Митридат за много по-голяма опасност от Серторий. Е, аз не мисля така. Единият е обикновен източен деспот, който разчита единствено на численото превъзходство на войската си, другият е римлянин. Силата му се крие тъкмо в римския му произход. Знам с кого бих предпочел да воювам. В действителност иска ми се да бяхте връчили командването във войната срещу Митридат на мен. След неблагодарната работа, която свърших в Испания, подобна задача би била приятно занимание за мен. Но за нас, хората в Испания, никой вече не се сеща.

Не мога да продължа войната в Испания, без да получа поне част от онези седемдесет и два милиона сестерции, затова предлагам да отворите скривалището и да извадите няколко торби. Другата възможност е ясна: ще разпусна войската си още тук, в Близка Испания — целия състав на четирите легиона, които са при мен, и ще ги оставя да се оправят сами. Пътят до дома е дълъг. Лишени от командване, лишени от боен строй, не вярвам, че мнозина ще се опитат да се приберат у дома. Повечето от тях ще сторят каквото и аз бих сторил на тяхно място — ще отидат при Квинт Серторий и ще му предложат да служат в неговите легиони, защото той ще ги нахрани и ще им плаща в срок. Всичко зависи от вас. Или вие ще ми пратите пари, или ще разпусна войската си.

Между другото, още не сте платили за държавния ми кон.“

Помпей си получи парите: сенаторите добре разбраха смисъла на ултиматума му, ако го беше поднесъл в по-деликатна форма, навярно щяха да се престорят, че не са го разбрали. Цялата страна мърмореше срещу подобно изнудване, но пък нямаше кой да се противопостави на евентуално нападение от страна на Квинт Серторий — особено ако четири легиона от Помпеевата армия се присъединят към него. Шокът от писмото на Помпей беше толкова голям, че дори и Метел Пий получи пари. Двамата римски генерали трябваше да намерят и храна.

Двата легиона от Далечна Испания се прибраха при Помпей заедно с голям обоз провизии. Гней Помпей Велики беше в състояние да поднови войната с Квинт Серторий. Най-после успя да превземе Паланция и се насочи към Кавка, където помоли местното население да поеме грижата за болните и ранените войници. Градските жители се съгласиха, но Помпей беше представил като болни и ранени най-добрите си войници, които завзеха Кавка отвътре. Една след друга крепостите на Серторий падаха в ръцете на Помпей, а заедно с тях пропадаха и складовете със зърно. Докато дойде зимата, само Калагурида и Оска бяха останали под контрола на Серторий.

Скоро Помпей получи писмо от Метел Пий.

„Много се радвам, Помпей, че тазгодишните ти действия успяха да прекършат гръбнака на Серторий. Може победите на бойното поле да са били мои, но ти използва цялата си решителност и търпение да изтощиш врага. Нито веднъж не помисли да се откажеш, нито за миг не остави време на Серторий да си поеме дъх. А той винаги нападаше тъкмо теб, докато аз имах късмет да се бия с Хиртулей — добър войник, но далеч не от класата на Серторий, или с Перперна — пълно нищожество.

И все пак иска ми се да похваля и войниците — както от твоите, така и от моите легиони. Това беше най-тежката и най-неблагодарна война, която Рим е водил някога. Войниците ни трябваше да преминат през ужасяващи изпитания. Но двамата с тебе не бяхме заплашени, от каквито и да е брожения или бунтове, нищо че заплатата идваше с повече от година закъснение, а плячка отникъде не падна. Трябваше да завземаме крепости само за да изгребем до дъно складовете с храна. Да, Гней Помпей, ние разполагаме с две великолепни армии и ми се ще да вярвам, че Рим ще им се отблагодари според заслугите. Но не вярвам. Рим не може да бъде победен. Може да изгуби много битки и много войници, но война никога няма да изгуби. Може би нашите предани армии са причината: война не се губи с такива лоялни, дисциплинирани и решени на всичко войници. Ние, пълководците и провинциалните управители можем да постигнем много, но в крайна сметка искрено вярвам, че признанието на народа трябва да бъде към римския войник.

Не знам кога смяташ да се прибереш в родината. Предполагам, че след като сенатът ти е връчил специалното поръчение, той ще трябва да ти го отнеме. Колкото до мен самия, аз съм управител от името на сената на Далечна Испания и не бързам да се връщам в Италия. В такива моменти за сената ще е по-лесно да ми удължи пълномощията, ако го пожелая, отколкото да търси нов управител. Затова ще поискам пълномощията ми да бъдат удължени с поне още две години. Преди да напусна провинцията си, иска ми се тя да е стъпила на крака и да бъде добре защитена от лузитаните.

Не ми се ще да бързам с прибирането си, защото знам, че там ме чака нова война — война със самия сенат по въпроса къде да настаним ветераните ми след тяхното уволнение. Няма да позволя войниците ми да останат без възнаграждение. Ето защо имам намерение да заселя войската си в Италийска Галия, но на северния бряг на Пад — сред огромните площи плодородна почва и богати пасища, които и до ден-днешен ползват единствено галите. Тъй като не става дума за римска земя, сенатът няма да има нищо против, а аз винаги ще съм готов да защитя ветераните си от агресивните им съседи. Вече съм обсъдил въпроса с центурионите, които изразиха своето задоволство. Войниците ми няма да се наложи да чакат с години поредната поземлена комисия от затлъстели бюрократи да прекроява землища и да попълва списъци… И повечето време да си клати краката и да си прекарва времето в сладки приказки. Колкото повече комисии виждам през живота си, толкова повече се убеждавам, че комисията може да създава единствено проблеми.

Желая ти всичко добро, скъпи Велики.“

 

 

Помпей презимува този път в земите на васконите — могъщо племе, което заемаше западния дял на Пиренеите и чиито водачи бяха разочаровани от Серторий. Понеже населението се отнесе добре с армията му, младият легат реши да се отблагодари, като построи здрава крепост — наречена Помпелон. В замяна поиска от васконите клетва, че винаги ще останат лоялни към римския сенат и народ.

Зимата беше тежка за Квинт Серторий. Може би от самото начало бе съзнавал, че се бори за една изгубена кауза, даваше си сметка, че не е сред любимците на фортуна. Но не искаше да приеме това за истина, напротив, продължаваше да се убеждава, че събитията са се развили в негова полза или поне, че се бяха развивали до момента, в който римляните установиха, че не могат да го сразят в открито сражение. Дълго време ги беше подмамвал да търсят именно подобно решение и се беше възползвал от тяхната заблуда. Но откакто Бабата и Малкия бяха възприели тактиката да избягват генерални сражения — старата тактика на Фабий Кунктатор, — той бе поел по стръмния склон на провала.

Предложеното възнаграждение за всеки изменник, който предложи главата му на Пий и Помпей, нанесе страхотен удар върху самочувствието на Квинт Серторий. Той беше римлянин и добре знаеше колко алчно и продажно племе са римляните. Дори най-свестните и почтени сред тях бяха способни в името на кариерата си да извършат най-долно предателство. Серторий вече нямаше доверие нито на римските, нито на италийските си поддръжници, понеже знаеше, че са възпитани в същите ценности като него самия. Разчиташе повече на испанците, които като по-слабо цивилизовани бяха станали в по-слаба степен жертва на римския нравствен упадък. Той живееше в постоянен страх някой да не го издебне в гърба, непрекъснато се оглеждаше няма ли да познае по нечий поглед, по нечий жест кои са предателите. Лека-полека тази игра на нерви с невидимия противник го доведе до изтощение. И понеже съзнаваше колко странно е подобно поведение в очите на испанците, се опитваше да прикрива мрачното си настроение, като се отдаваше все повече и повече на виното.

Най-тежък удар за него се оказа вестта за смъртта на майка му в Нерса. Това беше най-жестокото предателство на живота. Да имаше пред себе си окървавения труп на германската си наложница или на родния си син, когото умишлено бе държал далеч от римската цивилизация, Серторий нямаше да изпита такава мъка, както при новината за смъртта на Мария. В продължение на много дни той се затвори в сумрака на спалнята си, където единствено Диана и безчетните кани с вино му служеха за утеха. Толкова години Рия бе живяла сама, без сина си, изоставена от всички и от всеки. Серторий имаше да дави във виното твърде много години на угризения.

Когато най-после се показа пред хора, сякаш друг човек се беше вселил в тялото му. Доскоро любезен и открит човек, Серторий беше станал подозрителен и недоверчив дори спрямо испанците, като в същото време без повод сипеше обиди към най-близките си хора. Сякаш усещаше с тялото си дълбоките рани, които Помпей нанасяше на властта му над Испания, разпадането на държавата му сякаш довеждаше и до разпадане на самоличността му. Най-накрая, подгонен от невидимите призраци на алкохолното опиянение, Серторий беше обзет от параноя. Когато научи, че някои испански вождове тайно изтегляли децата си от училището, което беше основал в Оска, той нахлу в слънчевата сграда на училището и начело на личната си охрана изкла всички останали деца. Това беше началото на края му.

Марк Перперна Вейентон никога не беше преглътнал обидата, че Серторий му отне армията, която той лично беше довел в Испания. Нямаше как да не завижда и на пълното му превъзходство. Всеки път, когато двамата се сражаваха на бойното поле, Перперна се уверяваше, че не притежава и частица от военния гений на началника си, още по-малко — от авторитета му пред войниците. И все пак трудно му беше да се примири с мисълта, че Серторий го превъзхожда във всичко! Ако не в друго, то поне в предателството му отстъпваше.

От мига, в който научи за предлаганото от Метел Пий възнаграждение, Перперна вече знаеше как ще постъпи. Това, че Серторий сам се изложи на риск, настройвайки всички срещу себе си, само го улесни в намеренията.

Перперна покани приятели на вечеря в дома си — без конкретен повод, както обясняваше, просто да разсее хората от зимната скука в Оска. На вечерята щяха да присъстват всички негови римски и италийски приятели. Беше поканен и Серторий, разбира се. Перперна не беше сигурен, дали той ще дойде до самия момент, когато едрата фигура на пълководеца не изпълни вратата на трапезарията. Перперна пъргаво скочи от кушетката си и побърза да настани едноокия си другар на почетното място. Прислугата бе получила изрично нареждане да налива на госта без подканяне от неразреденото вино.

Всички присъстващи бяха посветени в заговора. Повечето се страхуваха, защото знаеха с кого си имат работа. Затова и виното се лееше като вода — до такава степен, че Перперна се тревожеше ще остане ли трезвен човек, който да свърши работата. Малката бяла сърна беше дошла заедно с господаря си — той не се отделяше от нея никъде — и се настани на почетната кушетка между Серторий и домакина. Перперна прие това като нова обида и се изпълни с още по-непреодолимо желание за саморазправа. За да не се издаде, използва някакъв повод и се махна от централната кушетка, настанявайки на свое място полуримлянина, полуиспанеца Марк Антоний. Въпросният Марк Антоний се беше появил на белия свят вследствие сексуалната злоупотреба на някой от известните Антонии с местна селянка. За нещастие баща му никога не го беше припознал за свой син и нищо не му беше завещал от огромните си богатства.

Всички присъстващи започнаха да говорят непристойни приказки, Антоний най-много от всички, а Серторий, който ненавиждаше грубия език и мръсните шеги, потъна в мълчание. Погледът в здравото му око беше почти толкова празен, колкото в сляпото. Един от присъстващите подхвърли някаква изключително груба шега, на която всички прихнаха да се смеят, с изключение на Серторий. Той само се облегна на възглавницата и изкриви лице в погнуса. Уплашен да не би гостенинът да си тръгне без време, Перперна реши да даде сигнал за действие.

Понеже се страхуваше да не би сред общата глъчка съучастниците му да не го чуят, Перперна хвърли с всичка сила сребърната си чаша на пода. Металният предмет оглушително изтрещя на каменните плочки и всички присъстващи застинаха. Но преди замаяният от алкохола Серторий да се осъзнае, Антоний извади бойната кама изпод туниката си и с бързо движение се хвърли отгоре му: Острието се заби в гърдите на Серторий, сърната изпищя от страх и рипна встрани, а господарят й едва сега понечи да се изправи. Всички присъстващи се метнаха върху него, за да го притиснат за кушетката, като в същото време Антоний на няколко пъти изваждаше и забиваше камата в тялото му. Серторий не успя дори да извика; пък и да беше извикал, никой нямаше да се притече на помощ — испанската му охрана вече беше избита пред вратата на Перперна.

Диана се хвърли обратно на кушетката, докато убийците се отдръпваха встрани, за да се насладят на стореното. Животното започна да души окървавеното тяло на господаря си, който не помръдваше. Е, Перперна щеше да запази тази част от удоволствието за себе си! Като грабна захвърлената от Антоний кама, той с рязко движение я заби в левия хълбок на сърната. Диана се сви на кълбо и се строполи върху мъртвия Серторий. Когато самодоволните съучастници хванаха трупа на началника си, за да го изхвърлят през прозореца на улицата, безжизненото тяло на Диана го последва.

 

 

Вестта за смъртта на Серторий достигна до Помпей по начин, който в началото го изпълни с ужас и погнуса, но всъщност не беше нещо необичайно за тогавашните нрави. Марк Перперна Вейентон беше пратил главата на убития от Оска до Помпелон по най-бързия възможен куриер. Заедно със своеобразния трофей Помпей получи писмо, в което Перперна напомняше на него и на Метел Пий за стоте таланта злато и за двайсетте хиляди югера земя, които му се полагаха. Перперна изрично споменаваше, че подобно писмо вече е било пратено и до Метел Пий.

Помпей отговори от свое име, но прати копие и до Метел Пий. Писмото гласеше следното:

„Ни най-малко не ме радва да науча, че Квинт Серторий е умрял от ръката на червей като теб, Перперна. Той беше изменник и клетвопрестъпник, заслужаваше смърт, но смърт достойна.

С огромно удоволствие ти известявам, че ти отказвам възнаграждението. Ние не сме обещавали нищо за ничия отрязана глава. Възнаграждението беше за човек, който ще ни даде необходимите сведения, за да можем ние да намерим, заловим или убием Квинт Серторий. Ако случайно нашата обява ти е била представена без изрично упоменаване на условията, значи вината е у преписвана. Но аз самият не съм обнародвал каквото и да е съобщение, в което да не се споменава условието «необходими сведения». Ти, Перперна, произхождаш от фамилия на консули, навремето заседаваше в римския сенат, дори беше претор. Трябва да познаваш по-добре законите.

Предполагам, че занапред ти ще заместваш Квинт Серторий начело на бунтовническата войска, затова с огромно удоволствие те осведомявам, че войната ще продължи до мига, в който и последният изменник умре, а последният бунтовник бъде продаден в робство.“

 

 

Когато в Испания научиха за смъртта на Квинт Серторий, испанските му поддръжници веднага се изпокриха из горите на Лузитания и на Аквитания; дори част от римските и италийските войници в армията му дезертираха. Перперна хвърли големи усилия да убеди останалите да не бягат и през май напусна Оска, за да даде сражение на Помпей. Имаше защо — краткият отговор на писмото му го беше изпълнил със справедлив гняв. За кого се мислеше това пиценско парвеню? Кое му даваше право да отговаря от името на един Цецилий Метел? Това, че самият Цецилий Метел не беше отговорил изобщо, беше друг въпрос.

Битката мина без усложнения. Перперна случайно се натъкна на един от Помпеевите легиони, който търсеше фураж за конете из долините на юг от Помпелон. Войниците бяха напуснали строя, а и тежките волски каруци затрудняваха маневрите им. При вида на последната Серториева армия, която се спускаше върху им, хората на Помпей хукнаха да се крият в близкия дол. Перперна се изпълни с приятни предчувствия и ги подгони. Едва когато цялата му армия на свой ред влезе в дола, Помпей затвори капана зад гърба му. Хиляди римски легионери се показаха от прикритията си по склоновете на дола и се хвърлиха да колят обкръжените войници на Серторий.

Неколцина войници намериха самия Перперна скрит в някакви храсти и го отведоха при Авъл Габиний, който на свой ред го предаде на Помпей. Пребледнял, дори посивял от страх, пленникът се опита да спазари живота си, като предостави на Помпей личния архив на Квинт Серторий — според плачливите му обяснения вътре имало множество документи, изобличаващи видни римски граждани в желание да преустроят Рим на мариански начала.

— Каквото и да означава това… — подхвърли Помпей. Сините му очи не издаваха ни най-малко чувство.

— Какво каквото и да означава? — попита треперещият Перперна.

— Марианските начала.

— Моля те, Гней Помпей, умолявам те! Само ми позволи да ти покажа документите. Ще се увериш с очите си, че говоря истината.

— Така да бъде, дай ми ги! — подкани го той.

С видимо облекчение Марк Перперна обясни на Авъл Габиний къде да намери документите (беше ги взел за всеки случай със себе си, да не би някой да сложи ръка върху тях в Оска) и с нетърпение седна да чака легата. Двама войници носеха тежък сандък, който положиха в краката на Помпей.

— Отворете го — заповяда той.

След което клекна и започна да рови из свитъците. Доста време прекара над книжата, като понякога се изкушаваше да разгърне някой свитък и да прочете съдържанието му. По свитите му вежди си личеше, че и малкото прочетено го изненадва. Най-накрая, след като изпразни сандъка и от последния документ, Помпей се изправи.

— Събери цялата тази купчина на едно място и я запали пред очите ми — нареди Помпей на Авъл Габиний.

Перперна ахна, но нищо не каза.

Когато свитъците пламнаха в буен огън, Помпей се наведе към Габиний и с нескрита наслада му заповяда:

— Убий тоя червей.

Перперна умря под легионерски меч, а в мига, в който главата му се изтърколи на земята и се претърколи из тревата, войната в Испания свърши.

— Значи това е всичко — каза Авъл Габиний.

Помпей вдигна рамене.

— Добре, че се отървахме от тоя.

Двамата стояха и гледаха безмълвно главата на Перперна. Очите му се бяха изцъклили в недоумение и ужас; най-накрая Помпей се обърна на другата страна и отиде при останалите легати. Те бяха благоразумни хора и нарочно го бяха оставили сам да се разправя с изменника.

— Наистина ли трябваше да изгориш документите? — попита Габиний.

— Да.

— Нямаше ли да е по-добре да ги занесем в Рим? Така щеше да се разбере кой е предател и кой — не?

Помпей поклати глава и се засмя.

— И да отворим работа на съда за измяната за следващите сто години? Понякога е по-добре човек да следва вътрешния си глас. Един предател няма да стане по-почтен само защото изобличаващите документи са изгорели.

— Не разбирам.

— Искам да кажа, Авъл Габиний, че вълкът кожата си мени, но нрава — не. Въпросните персони все някога ще се издадат.

 

 

Макар войната да беше свършила, Помпей беше сериозен човек и нямаше намерение да се прибере веднага у дома, пък дори с главата на Перперна забучена на копието си. Обичаше да разчиства след себе си, което всъщност означаваше — да убие навреме хората, които за в бъдеще биха могли да му създават проблеми. Сред убитите бяха германката на Серторий и синът им, които Помпей завари в Оска след безкръвната капитулация на града. Трийсетгодишният мъж, когото му посочиха за син на Серторий, приличаше на баща си, нищо че не знаеше нито дума испански и се държеше като обикновен варварин.

При новината за смъртта на Серторий Клуния и Уксама се разкаяха за направените отстъпки, залостиха портите си пред Помпеевата армия и се приготвиха за дълга обсада. Помпей бе така любезен да не ги подмине. С малко усилия и Клуния, и Уксама бяха завзети. Накрая същата съдба сполетя и Калагурида, където римляните с ужас разкриха, че местните защитници са предпочели да изядат жените и децата си, но не и да се предадат на врага. Помпей заповяда оцелялото население на града да бъде избито, а след това подпали не само града, но цялата област.

Разбира се, през цялото това време между пълководеца и Рим се водеше усилена кореспонденция. Не всички писма бяха официални, още по-малко ставаха за публично достояние. Най-много писма Помпей размени с Филип, който продължаваше да си играе игричките в сената. Консули тази година бяха двама тайни клиенти на Помпей — Луций Гелий Попликола и Гней Корнелий Лентул Клодиан. Това означаваше, че Помпей би могъл да издейства римско гражданство за всеки испанец, на когото е разчитал по време на войната. В началото на списъка Помпей постави два пъти едно и също име: Кинаху Хадашт Библос, чичо и племенник, на възраст съответно трийсет и три и двайсет и осем години, граждани с високо положение в Гадес, финикийски търговци. Но двамата не взеха името Помпей, понеже самият Помпей нямаше намерение да залее Италия с испански съименници: Помпей Еди-кой си, Помпей Еди-кой си. Двамата гадесчани бяха писани клиенти на един от отскорошните легати на Помпей — Луций Корнелий Лентул, братовчед на консула. Затова влязоха в римския обществен живот под името Луций Корнелий Балб Старши и Луций Корнелий Балб Младши.

Но Помпей все още не бързаше. Първо трябваше да възстанови минното дело край Нови Картаген, след това трябваше да накаже контестаните, задето нападнаха непрежалимия Гай Мемий. Сестрата на Помпей беше вдовица, а брат й трябваше навреме да се замисли по въпроса. Лека-полека римската власт в Близка Испания беше възстановена, чиновниците заеха старите си места, бирниците плъзнаха да събират данъци, бяха изготвени закони и разпоредби, както и всички останали процедури, на които се опираше римското управление навсякъде по света.

 

 

Най-накрая, през есента на 72 г. пр.Хр. Гней Помпей Велики се сбогува с Испания и искрено се надяваше кракът му повече да не стъпи там. Беше възвърнал самочувствието си и пак се смяташе за велик пълководец. Но занапред щеше да започва всяко едно сражение с известен страх, а всяка война — с поне няколко легиона повече от врага. Нещо повече, никога вече нямаше да воюва срещу римляни!

Щом армията му се озова в пиренейските проходи, Помпей реши да остави спомен за преминаването си. Извади всички трофеи, включително доспехите на Квинт Серторий и тези, с които Перперна бе обезглавен, и ги окачи на високи кръстове, за да се веят като плашила. Нека всички, които идваха от Галия в Испания, да научат, че не си струва да воюват срещу Рим. Между трофеите Помпей постави и паметна плоча на самия себе си — в нея беше споменал пълното си име, титлите си, специалното поръчение, както и броя на превзетите градове и имената на всички, които беше дарил с римско гражданство.

След това слезе в равнините на Нарбонска Галия и прекара зимата в ядене на скариди и кефали. Както изходът от войната, така и реколтата се оказваше добра тази година — докато Испания се спасяваше от глада, Нарбонска Галия тънеше в изобилие.

Помпей нямаше намерение да стигне Рим преди лятото, но не защото страдаше от някакви угризения или се срамуваше от провал. Просто нямаше никакви планове за бъдещето, не беше измислил коя точно римска традиция е ред да наруши. На двадесет и осмия ден от септември щеше да навърши трийсет и пет години. Не беше вече малкият любимец на легионите, следователно му трябваше задача като за зрели мъже. Но каква задача? Нещо, което сенатът ще поиска от него с огромно нежелание, това беше единственото, което знаеше. Но колкото и да преследваше отговора из лабиринта на съзнанието си, той все успяваше да се скрие в мрачните и непрогледни местенца.

Най-накрая Помпей вдигна рамене и отпъди тези мисли. Имаше да разреши много належащи проблеми, като например да построи пътя, който беше прокарал при идването си през Алпите — да постави наблюдателници, да го павира, да го кръсти… Как? Вия Помпея? Звучеше добре! Но кой щеше да умре спокоен, ако остави след себе си само името на някакъв път? Не, по-добре да умре, оставяйки своето име. Помпей Велики. Да, това беше достатъчно.