Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (31)

От септември 78 г. пр.Хр. до юни 71 г.пр.Хр.

 

 

Цезар не виждаше причини да бърза към дома след края на службата си при Публий Сервилий Вация. Вместо това използва времето да обиколи онези части от Римска Азия и съседна Ликия, които дотогава не бе имал случай да посети. Прибра се в Рим към края на септември. Това беше същата онази година, когато Лепид и Катул управляваха, и Цезар завари града сериозно разтревожен от действията на Лепид: консулът беше заминал да събира армия в Етрурия, преди да изпълни най-важното си задължение — да организира изборите за следващата година. Гражданската война се усещаше във въздуха, всички само за нея говореха.

Но една гражданска война — истинска или въображаема — не беше събитие, заради което Цезар да губи от ценното си време. Той трябваше да изпълни някои семейни задължения.

Майка му не изглеждаше остаряла, но беше променена: беше тъжна.

— Защото Сула е умрял! — направо й заяви Цезар с онзи добре познат тон, който намекваше за старите години, когато мнозина подозираха Сула и Аврелия в любовна връзка.

— Да.

— Защо? Да не си му длъжна за нещо?

— Дължа му твоя живот, Цезаре.

— Който той единствен държеше да отнеме!

— Съжалявам, че не е още жив — отсече тя.

— Аз пък не съжалявам.

— Тогава да говорим за друго.

Младежът въздъхна и се облегна на стола си. Няма що, майка му не се признаваше за победена. Все така го гледаше с гордо изправена глава, със самочувствието, че каквито и аргументи да използва, синът й в нищо не може да я разубеди.

— Време е да легна с жена си, майко.

Аврелия се намръщи.

— Тя е само на шестнайсет.

— Да, знам, че това не е подходяща възраст за женитба, но Цинила е моя съпруга от девет години, така че положението е различно. Още когато ме посрещна на вратата, усетих, че е готова да легне с мен.

— Да, мисля, че си прав, синко. Дядо ти щеше да каже, че връзката между двама патриции е опасна заради вероятното трудно раждане. Бих желала да е по-голяма, когато й дойде време да изпълнява задълженията си.

— Цинила ще се справи, майко.

— И кога смяташ да стане събитието?

— Тази вечер.

— Бихме могли с нещо да изтъкнем това укрепване на брака, Цезаре. Нещо като семейна вечеря. И двете ти сестри се намират в Рим в момента.

— Никаква семейна вечеря. Никаква суматоха.

Така и стана. Аврелия се подчини на желанието на сина си — до такава степен, че дори снаха й не разбра какво се очаква от нея. Едва след вечеря, когато понечи да се прибере в спалнята си, Цинила беше задържана от Цезар и си даде сметка колко необичайно пуст е триклиният.

— Тази вечер ще бъде, Цинила — хвана я за ръка той и я поведе към своята стая.

Тя пребледня от притеснение.

— О! Но аз не съм готова!

— За това никое момиче не е готово. Което е достатъчна причина да свършим всичко възможно най-бързо. Щом преодолеем началото, всичко ще си дойде на мястото.

Цезар беше сторил добре, като не остави на жена си време да мисли какво й предстои. Разбира се, през последните четири години тя не беше преставала да мисли за това, но друго си беше то да стане изведнъж. Цезар й помогна да свали дрехите си, като не забрави да ги сгъне прилежно една върху друга. Изпитваше приятни чувства при самата мисъл, че господарската спалня най-сетне посреща друга жена, след като Аврелия му я беше отстъпила след смъртта на баща му. Цинила седна на ръба на леглото и безмълвно го наблюдаваше, но когато Цезар на свой ред започна да се съблича, не издържа и затвори очи.

Когато бе готов, мъжът й седна до нея, хвана и двете й ръце и ги притисна до бедрото си.

— Знаеш ли какво ти предстои, Цинила?

— Да — отвърна тя със затворени очи.

— Тогава ме погледни.

Големите й черни очи се отвориха и с известно усилие се спряха на лицето му. Той й се усмихваше, при това с любов.

— Колко си хубава, жено, и колко добре изглеждаш без дрехи.

Цезар докосна гърдите й — стегнати и закръглени. Цинила на свой ред протегна ръка и го погали по гърдите.

Той я прегърна, целуна я и тя си даде сметка, че се случва това, за което беше мечтала, че реалността се оказваше по-красива и от най-смелите й мечти. Разтвори устните, отвърна на целувката му, погали гърба му и в следващия миг усети как двамата са се озовали на леглото. Цялото й тяло тръпнеше в наслада при самия допир с неговото. Кожата му, както Цинила с изненада откри, беше гладка като нейната, а удоволствието, което докосването до нея й даваше, се предаваше из цялото й тяло.

Макар отдавна да знаеше какво я чака, едно беше да си го представя, съвсем друго да го изживее. В продължение на няколко години Цинила бе изпитвала девическа любов към Цезар, в продължение на няколко години той бе заемал всичките й мисли, затова сега, когато се превръщаше най-сетне в негова пълноценна съпруга, Цинила чувстваше все едно целият свят й принадлежи. Дългите години на очакване си струваха, без тях може би нямаше да изпита такъв опияняващ екстаз. Без да бърза, Цезар първо се увери, че тя е готова за него, и после внимателно избягваше всякакви действия и жестове, които една млада девица не би очаквала от любовника си. Цинила изпита известна болка, но не такава, че да я лиши от нарастващото удоволствие. Това, което я зашеметяваше, беше самото усещане, че Цезар е в нея, че го държи в себе си, докато изведнъж неочакваният спазъм разтърси цялото й същество. За това никой нищо не й беше споменавал. Но пък, разсъждаваше Цинила, това сигурно е причината жените да държат да имат съпруг.

Когато призори станаха да закусват с топъл хляб и да пийнат от студената вода от каменното водохранилище във вътрешния двор, цялата трапезария беше изпълнена с рози, а на една от масите ги чакаше кана розово подсладено вино. От лампите висяха вълнени кукли и житни класове. Най-накрая се появи и самата Аврелия, която ги целуна и им пожела щастлив живот, а след нея — цялата прислуга, както и Луций Декумий със синовете си.

— Колко е хубаво да сме истински съпрузи! — радваше се Цезар.

— И аз така мисля — кимна щастливата Цинила, която грееше от удоволствие след първата си брачна нощ.

Гай Маций пристигна последен, затова семейната закуска му се стори изключително трогателна. Никой не знаеше по-добре от него с колко много жени е лягал Цезар; и все пак Цинила беше неговата съпруга, затова се радваше за приятеля си, като виждаше с каква любов я гледаше. Самият Гай Маций се съмняваше дали би намерил смелост да ощастливи едно шестнайсетгодишно момиче, особено след като е свикнал да гледа на него като на малко дете. Но очевидно Цезар беше по-смел.

 

 

Цезар се появи в сената тъкмо на онова заседание, когато Филип убеждаваше назначените отци да извикат Лепид и да го принудят да насрочи избори. На второто заседание беше прочетен отказът на Лепид, след което дойде и сенатският указ вторият консул Катул да се прибере незабавно в града.

Между второто и третото заседание Цезар беше посетен от шурея си Луций Корнелий Цина.

— Ще има гражданска война — съобщи му младият Цина. — Искам ти да застанеш на печелившата страна.

— Коя е печелившата страна?

— Тази на Лепид.

— Той няма да спечели, Луций.

— С цяла Етрурия и Умбрия зад гърба си не може да изгуби!

— Това са го разправяли много хора преди теб. Но аз знам само един човек, който никога няма да изгуби.

— Кой ли ще е той? — изгледа го накриво Цина.

— Аз самият.

На шурея му подобно твърдение се стори крайно забавно и той прихна да се смее.

— Знаеш ли, Цезаре — каза, — ти си наистина странна риба.

— Може би защото не съм риба изобщо. Може би съм рак, не мислиш ли? А най-вероятно не съм нито едното, нито другото.

— Така и не мога разбера кога се шегуваш — отвърна с известно колебание Цина.

— Защото рядко се шегувам.

— Глупости! Да не би да говориш сериозно, като казваш, че си единственият непобедим човек на земята?

— Абсолютно сериозно.

— И няма да се присъединиш към Лепид?

— Не, Луций, няма. Ако ще и на самите порти на града да ме чака.

— Е, тук грешиш. Аз отивам при него.

— Това е твое право. Сула те доведе до просяшка тояга.

И така, младият Цина отиде в Сатурния, където Лепид чакаше заедно с легионите си. Второ послание замина за лагера на Лепид, този път от името на колегата му Катул. Лепид и този път отказа. Преди обаче Катул да е тръгнал обратно за Капуа, където го чакаше неговата армия, Цезар пожела да говори с него.

— Какво искаш? — попита с ледено изражение синът на Катул Цезар. Никога не беше изпитвал симпатии към този свой твърде красив и твърде надарен братовчед.

— Искам да се присъединя към щаба ти в случай на война.

— Аз пък не те искам в щаба си.

Цезар примигна и в очите му сякаш се появи отровният поглед на покойния Сула.

— Не си длъжен да ме харесваш, Квинт Лутаций, за да ме използваш.

— Как бих могъл да те използвам? Или по-точно от каква полза би могъл да ми бъдеш? Чувам, че вече си пожелал да минеш на страната на Лепид.

— Това е лъжа!

— Не и доколкото аз знам. Младият Цина се е видял с теб, преди да напусне Рим, и двамата сте се разбрали.

— Младият Цина дойде да ми пожелае щастлив живот, което си е напълно в реда на нещата. Все пак бракът между мен и сестра му съвсем наскоро беше консумиран.

Катул му обърна гръб.

— Ти може да си убедил Сула в своята лоялност, Цезаре, но мен няма да ме убедиш в друго, освен че си един обикновен размирник. Няма да те взема, защото не искам в щаба ми да има човек, в чиято лоялност се съмнявам.

— Когато — ако изобщо — Лепид обяви война на Рим, братовчеде, аз ще се сражавам за Рим. Аз съм римски патриций, падам ти се кръвен роднина и не съм ничий клиент или политически поддръжник. — На път към вратата Цезар се спря. — Няма да е зле да ме запомниш като човек, който винаги ще спазва римските закони. Ще стана консул, когато възрастта ми го позволи. И няма да стана консул, защото губещ политик като Лепид се е провъзгласил за римски диктатор. Лепид няма нито нужната смелост, нито нужната воля за това. Както между другото и ти, Катуле.

 

 

И така, Цезар остана в Рим, докато събитията се развиваха със зашеметяваща бързина и за няколко месеца от нищо стана нещо — открит бунт срещу държавата. Сенатът гласува своя „сенатус консултум де република дефенденда“, т.е. обяви извънредно положение, Флак Принцепс Сенатус умря. Вторият интеррекс Клавдий Пулхер проведе изборите, а най-накрая Лепид потегли на поход срещу Рим. Заедно с още няколко хиляди римляни Цезар се представи в пълно въоръжение на Катул на Марсово поле. Беше разпределен в отряд от неколкостотин души, които да пазят Дървения мост и подстъпите към града. Понеже Катул продължаваше да отказва какъвто и да е командващ пост на Цезар, нищо че младежът си беше извоювал граждански венец, Цезар трябваше да служи като редови войник. Така и не влезе в открити бойни действия и след като Лепид беше разгромен под Сервиевите стени в Квиринала, Цезар се прибра у дома си, без да си прави труда да гони Лепидовите легиони по бреговете на Етрурия.

Арогантното отношение на Катул нямаше да бъде лесно забравено. Но Гай Юлий Цезар беше търпелив дори в омразата: щеше да си отмъсти на Катул, когато дойдеше време. Дотогава Катул можеше да си живее спокойно.

За дълбоко съжаление на Цезар, докато се прибере от скиталчествата си на изток, младият Долабела вече беше осъден на изгнание, а Гай Верес гордо се разхождаше из римските улици като символ на римското благочестие. Верес се беше оженил за дъщерята на Метел Капрарий и се ползваше с голяма популярност сред конническото съсловие. За римските богаташи Верес беше пример на достойно политическо поведение — ето един сенатор, който не се беше посвенил да свидетелства в съда срещу друг римски сенатор!

Цезар обаче използва познанствата на Луций Декумий и Гай Маций, за да разпространи, че е готов да бъде адвокат на всеки жител на Субура. Докато Лепид и Брут се бореха със съдбата си, а Помпей се издигаше на политическата сцена, Цезар се занимаваше със скромните дела на мнозина скромни клиенти. Все пак успя да си създаде име на добър адвокат, понеже печелеше делата. Лека-полека процесите, в които участваше, започнаха да привличат познавачи — юристи и оратори, които бяха готови да го слушат, независимо от делата, които водеше — най-често пред градския или чуждестранния претор, по-рядко в съда по убийствата. Колкото и да се мъчеше да го компрометира пред публиката, Катул не успяваше, напротив, Цезар печелеше все по-големи симпатии с речите си — както заради смелостта си, така и заради изяществото на езика си.

Когато някои градове в Македония и Централна Гърция се обърнаха към него с молба да подведе под отговорност стария Долабела (който се беше върнал от дългото си управление в провинцията, най-сетне заменен от болнавия Апий Клавдий Пулхер), Цезар се съгласи. Това беше първото по-сериозно дело, с което се залавяше — защото щеше да се разглежда в съда за данъчни злоупотреби — „квестион де репетунде“, — и защото обвиняемият беше човек със знатно потекло и голям политически авторитет. Младежът знаеше малко за обстоятелствата около управлението на стария Долабела, но се зае с изслушването на възможните свидетели и събирането на доказателства в полза на обвинението. За своите гръцки клиенти Цезар се превърна в неоценимо съкровище: той беше сред малкото римляни, способни да уважават високото обществено положение на гръцките големци, да разговарят с тях като с равни. Още по-удивителна се оказа способността му да помни: каквото чуеше Цезар, никога не забравяше. Това му помагаше да улавя такива подробности в показанията на свидетелите, които се оказваха от много по-голяма полза за делото, отколкото самите ищци предполагаха.

— И все пак — предупреждаваше той клиентите си сутринта преди разглеждането на делото — не се надявайте твърде много. Съдебните заседатели са сенатори, а настроенията в сената са предимно на страната на Долабела. От римска гледна точка той е бил добър провинциален управител, защото държеше скордизите настрана. Не мисля, че ще успеем да спечелим.

Което излезе вярно. Цезар беше събрал убедителни доказателства, каквито само едни римски сенатори можеха да си позволят да не приемат, беше подготвил забележителна реч, но така или иначе съдът оправда Долабела. Цезар не сметна за нужно да се извинява на клиентите си, пък и те не се чувстваха измамени от него. Начинът, по който той представи доказателствата в съда, изящната му реч щяха да се помнят от цяло едно поколение познавачи на римското правораздаване. Интересът беше такъв, че мнозина дори го убеждаваха да публикува речите си.

— Ще служат като учебници по риторика и право — убеждаваше го Марк Тулий Цицерон, който искаше и едно копие за себе си. — Разбира се, не беше добре, че загуби делото, но се радвам, задето се върнах навреме да те чуя как спориш с Хортензий и Гай Кота.

— И аз се радвам, Цицероне. Едно е да слушаш фалшивите комплименти на Цетег, друго е адвокат като тебе да иска копия от речите ти — отговори му Цезар, който изпитваше искрена гордост от молбата му.

— Като оратор не можеш да ме научиш на нищо — рече Цицерон, без да си дава сметка, че Цезар не е склонен да приема такива твърдения, — но можеш да си сигурен, Цезаре, че ще изуча подробно начина, по който си разследвал случая и по който представи доказателствата. — Двамата се разхождаха заедно по форума, а Цицерон нямаше намерение да млъкне. — Това, което ми направи най-дълбоко впечатление, е способността ти да използваш гласа си. В нормален разговор гласът ти е плътен и нисък! А когато говориш пред тълпата, тонът ти се изостря, гласът ти става някак висок, ясен и може да надвика всякаква глъч. Кой те е учил?

— Никой. Просто съм забелязал, че мъжете с дебел глас по-трудно се налагат в спор с хора с тънки гласове. И понеже държа да ме слушат, си преправям гласа.

— Аполоний Молон — през последните две години учих при него — смята, че височината на човешкия глас зависи от дължината на врата му. Колкото по-дълъг е вратът, толкова по-нисък е гласът. А ти имаш твърде източен врат! За щастие моят си е точно какъвто трябва.

— Сиреч къс — подхвърли Цезар.

— Не, среден — настоя Цицерон.

— Изглеждаш добре, а и си понатрупал няколко килца. Те са нужни на адвоката.

— И се чувствам добре. Изгарям от желание да се върна в съда. И все пак — замисли се Цицерон, — не мисля, че бих мерил сили с теб. Титаните понякога трябва да избягват пряк сблъсък. Предполагам, че с Хортензий и Гай Кота не бива да се състезавам.

— Очаквах да се изявят на по-голяма висота — сподели Цезар. — Ако заседателите не бяха решили от самото начало какво ще отсъдят, двамата просто щяха да изгубят делото. Бяха мудни и не разполагаха с убедителни аргументи.

— Съгласен съм. Гай Кота ти се пада вуйчо, нали?

— Да, но това няма значение. Не сме в добри отношения.

Двамата се спряха при един известен със закуските си продавач. Сергията се намираше точно срещу Държавния дом на фламен Диалис.

— Мисля — подхвана нова тема Цицерон, — че въпросът с твоето фламинство все още крие известни юридически неясноти. Не смяташ ли да се възползваш от тях и да се настаниш в тази удобна къща до сергията на Гавий? Дочувам, че живееш в апартамент в Субура. Това не е подходящ адрес за способен адвокат като теб, Цезаре!

Цезар потръпна.

— Дори в най-мизерната колиба на Есквилина да живеех, Цицероне, пак не бих се изкушил!

— Е, за себе си трябва да кажа, че се радвам на живота си на Палатина — похвали се Цицерон. — Брат ми Квинт наследи старата семейна къща в Карина — обяви той тържествено, все едно родът му я беше притежавал от векове, когато къщата беше купена от баща му, при това след раждането му. Той явно се сети за нещо и се разсмя. — Като става дума за оправдаване в съда, навярно си чул какво каза Квинт Калидий, след като съдът за данъчни злоупотреби го осъди навремето?

— Страхувам се, че съм пропуснал клюката. Но ти ще ми кажеш.

— Заяви, че не се изненадвал от присъдата, тъй като откакто Сула допускал само сенатори за заседатели, таксата за подкуп била скочила рязко — триста хиляди сестерции, а той не можел да си ги позволи.

Цезар се засмя.

— Това ще го запомня. Значи трябва да стоя далеч от съда за злоупотреби!

— Особено когато начело на заседателите стои Лентул Сура.

И понеже тъкмо Публий Корнелий Лентул Сура беше председател на съдебните заседатели по току-що изгубеното дело, той надигна вежди.

— Това, виж, беше полезна информация, Цицероне!

— Скъпи приятелю, няма въпрос, свързан с нашите съдилища, по който да не съм наясно! — похвали се за сетен път Цицерон. — Ако имаш някой ден въпроси, питай.

— Ще попитам, не се съмнявай — увери го Цезар. Двамата си стиснаха ръце и Цезар пое към дома си в срамния за адвокатите квартал Субура.

Квинт Хортензий се беше скрил зад една колона и сега уж случайно застана до Цицерон, който наблюдаваше отдалечаващия се Цезар.

— Днес беше на висота — похвали своя съперник Хортензий. — Само още няколко години да събере опит, скъпи Цицероне, и ще трябва да бдиш над лаврите си.

— Дай му почтени заседатели, скъпи Хортензий, и твоите лаври щяха да отлетят още тази сутрин.

— Не си справедлив!

— То няма да продължи вечно.

— Кое по-точно?

— Това заседателите да са само сенатори.

— Глупости! Сенатът си върна властта веднъж завинаги.

— Това, което ти казваш, е глупост. Гражданите настояват за възстановяване правата на народните трибуни. А когато трибуните си върнат старите пълномощия, Квинт Хортензий, заседателите пак ще се избират от конническото съсловие.

Хортензий вдигна рамене.

— На мен ми е все тая, Цицероне. Сенатори или конници, подкупът си е подкуп… Когато се стигне дотам.

— Аз заседатели не подкупвам — ядоса се Цицерон.

— Знам, че не подкупваш. Нито пък той — Хортензий махна с ръка по посока на Субура. — Но това е вече традиция, скъпи приятелю, при това общоприета!

— Във всеки случай традиция, която няма с какво да зарадва добрия адвокат! Когато аз спечеля едно дело, ще ми се да знам, че съм го сторил благодарение на уменията си, а не с парите, които клиентът ми е дал на заседателите.

— Тогава значи си глупак и няма да те бъде дълго.

При тези думи в тъмните очи на Цицерон проблеснаха заплашителни искрици.

— Ще те надживея, Хортензий! Не се съмнявай в това!

— Аз съм непоклатим.

— И Антей беше непоклатим, докато Херкулес не се сети да го вдигне от земята. Аве, Квинт Хортензий.

 

 

В края на януари на другата година Цинила роди първата дъщеричка на Цезар — Юлия, снежнобяло и крехко същество, което направи щастливи родителите си.

— Синът струва много разходи, мила съпруго — хвалеше я Цезар, — докато дъщерята е особен политически залог. Когато е патрицианка и по майка, и по баща и се радва на добра зестра, всяка дъщеря се превръща в безценен коз за баща си. Докато със синовете никога не сме сигурни какво ще излезе от тях. Юлия е чудесна. И тя като баба си Аврелия ще има да избира между десетки кандидати.

— С тази разлика, че не виждам голямата зестра — отбеляза майката, която беше преминала през известни усложнения, но се възстановяваше.

— Не се тревожи, Цинила, сладка моя! Докато Юлия стане мома за женене, зестрата ще е готова.

Аврелия беше в стихията си. Детето й беше поверено и тя се влюби в него. Вече се беше сдобила с четири внучета — двамата синове на Лия, и двамата от различни бащи, и момчето и момичето на Ю-Ю. И все пак никое от тях не беше расло в нейната къща. Пък и те не бяха наследници на сина й, на слънцето на живота й.

— Очите й ще се запазят сини, много са бледи, за да потъмнеят — радваше се Аврелия, защото Юлия приличаше на баща си. — И косите й са светли.

— Радвам се, че виждаш коса — отвърна замислено Цезар. На мен ми изглежда абсолютно плешива, а това не е добре за нас, Цезарите, които се славим с гъстите си коси.

— Глупости! Естествено, че има коси! Почакай да навърши годинка, сине, и тогава ще видиш какво значи гъста коса. При това няма да потъмнее. Малкото бебче ще бъде една светлокоса хубавица.

— На мен ми изглежда лишена от всякакъв чар — като бедната Гнея.

— Цезаре, Цезаре! Та още е новородено! Като порасне, ще заприлича на тебе.

— Съдба — заключи той и се махна от стаята.

Отиде в най-известната кръчма в града, на ъгъла на Форум Романум и Клив Орбий; беше получил съобщение, че клиентите, които го бяха наели да съди Долабела, са се върнали в Рим и държат на всяка цена да разговарят с него.

— Имаме ново дело за теб — посрещна го водачът на гръцката група, Ификрат от Солун.

— Поласкан съм — навъси се в недоумение Цезар. — Но кого искате да съдите този път? Апий Клавдий не е достатъчно време управител, за да има в какво да го обвините… Освен това не се знае дали сенатът ще се съгласи един действащ проконсул да бъде подведен под отговорност.

— Задачата, която имаме за теб, е необичайна и няма нищо общо с управителите на Македония — обясни Ификрат. — Искаме да съдиш Гай Антоний Хибрида за масовите престъпления, които извърши в качеството си на началник на конницата в армията на Сула преди десет години.

— Богове! Преди толкова много време…

— Ние не се надяваме да спечелим делото, Цезаре. Това не е целта ни. Просто горчивият опит от управлението на двамата Долабели ни убеди за сетен път, че Рим има навика да назначава за наши управници хора, които по нищо не се различават от дивите зверове. Казахме си, че е крайно време гражданите в Рим да си дадат сметка за това. Обикновените жалби и прошения не вършат работа. Никой не си прави труда да ги прочете, още по-малко сенаторите. Обвиненията в държавна измяна и данъчни злоупотреби са проблем, който вълнува единствено най-висшите класи. Това, което ние искаме, е да привлечем вниманието на конническото съсловие, дори на по-бедните слоеве. Затова си казахме, че едно дело, което ще се разглежда в съда по убийствата, ще събере достатъчно публика. И когато тръгнахме да търсим подходящ ответник, дървото име, което ни дойде наум, бе това на Гай Антоний Хибрида.

— Какво е сторил? — попита Цезар.

— Беше началник на конницата за областите Теспия, Елевсида и Орхомен — по времето, когато Сула и част от армията му бяха заели Беотия. Но Хибрида малко воюваше, повечето време се отдаваше на смразяващи кръвта удоволствия — изтезания, осакатяване на хора, изнасилване на жени и мъже, на момчета и момичета, убийства…

— Кой? Хибрида?

— Да, Хибрида.

— Винаги съм си знаел, че е типичен Антоний. По-често пиян, отколкото трезвен, парите изтичат между пръстите му, апетитът и сластта му не познават граници… — Върху лицето на Цезар се изписа дълбока погнуса. — Но чак да се забавлява с изтезания? Дори Антониите не са паднали толкова ниско. Това подхожда повече на Ахенобарбите!

— Доказателствата са неоспорими, Цезаре.

— Предполагам, че го е наследил от майка си. Тя изобщо не беше римлянка, нищо че разправят, че била почтена жена. Апулейка. Но пък апулеите не са варвари, а това, за което говорите, си е чиста варварщина. Дори Гай Верес не е способен на подобни мръсотии!

— Имаме доказателства, при това неоспорими — повтори Ификрат. На устните му се появи лукава усмивка. — Сега може би разбираш тежкото положение, в което се намираме, ние, гърците. Кой от римските висши кръгове ще повярва на думите ни, освен ако цял Рим не заговори по въпроса? А как ще заговори, ако не види доказателствата с очите си?

— Сред свидетелите има жертви?

— Десетки жертви. Хора с неподкупен морал и високо положение. Някои са с извадени очи, други с отрязани уши, или езици. Има хора без ръце, без крака, без гениталии, изкормени жени, хора, на които са отсечени ръцете от рамото, или е одрана кожата, или по няколко неща наведнъж. Този се оказа същински звяр. Също както и подчинените му, но те не са важни, тъй като не са аристократи.

— Значи жертвите му са оживявали.

— Повечето оживяха, така е. Разбираш ли, Антоний е смятал, че мъчението е изкуство. А изкуството се състои в това да причиниш възможно най-силна болка и да оставиш жертвата възможно най-осакатена, без да причиниш смъртта й. Най-голяма радост за Антоний беше да се върне някой ден в града, в който е извършвал гадостите си, и да се увери, че жертвите му са все още живи.

— Е, по принцип не би трябвало точно аз да се захващам с такова дело, но след това, което научих, но не мога да откажа — рече Цезар.

— Защо не трябва ти да се захващаш? С какво си по-специален?

— По-големият брат на Хибрида, Марк, е женен за моя втора братовчедка, дъщерята на Луций Цезар — консула, когото по-късно уби Гай Марий. Двамата имат три деца — племенници на същия този Хибрида. В Рим, Ификрате, се смята за неетично човек да съди свои роднини.

— Но дали имаш роднинска връзка със самия Гай Антоний Хибрида? Братовчедка ти не е омъжена за него.

— Така е и тъкмо това ще ме оправдае донякъде, ако поема делото. Но мнозина ще ме, порицаят. Кръвната връзка минава през трите деца на Юлия.

 

 

В крайна сметка Цезар реши да обсъди въпроса с Луций Декумий.

— Ти знаеш всякакви страшни истории, татенце, но дали си чувал за това?

Луций Декумий беше надарен с такива качества, че като млад старееше, а като стар младееше. Човек никога не би могъл да познае истинската му възраст. След много пресмятания Цезар определяше, че е около шейсетте.

— Абе, подочувал съм туй-онуй. Робите му не издържат повече от шест месеца, но човек никога не го вижда да ги погребва. Винаги ставам подозрителен, когато не виждам да погребват човека. Това може да означава всякакви гадости.

— Няма по-долно престъпление от това да посягаш на робите!

— Да, така са те учили, Цезаре. Ти имаш най-добрата майка на света, тя те е научила добре.

— Това не е въпрос на възпитание! — ядоса се Цезар. — Всичко е от природата на самия човек. Бих разбрал подобни извращения, ако ги беше извършил някой варварин — различните божества, обичаите и традициите изискват от варварите неща, които римляните от векове са престанали да вършат. Само като си помисля, че един римски нобил, един Антоний, е изпитвал удоволствие от извършването на такива жестокости, о, татенце, и сега ми е трудно да го повярвам!

Но Луций Декумий мъдро го изгледа.

— Всичко е около тебе, Цезаре, знаеш, че е тъй. Може би не толкова ужасно, но това е, защото хората ги е страх да не ги хванат. Помисли малко! Този Антоний Хибрида, ами той е римски нобил, както сам казваш. Съдът и потеклото го пазят. От какво да се страхува? Виж, ако всички не са като него, то е, защото другите се страхуват. Страх ги е да не ги хванат, да не ги накажат. Колкото по-високо стърчи човек, толкова по-ниско ще падне. Но понякога има едни такива хора, дето каквото искат, получават, каквито искат, става, и никой нищо не може да им каже. Като тоя Антоний Хибрида. Не знам да има много приятели. Много приятели може и да няма, но тук-там приятел винаги ще се намери, Цезаре. Винаги.

— Да, прав си. Разбира се, че си прав. — Той сведе очи и се замисли. — Но ако разбирам нещо от думите ти, то е, че такива хора трябва да бъдат поставени на мястото им. Трябва да ги накажем.

— Освен ако не искаш и ти да си като тях. Оставяш единия да прави каквото иска, догодина двама са като него.

— Затова трябва да му видя сметката. Но няма да е лесно.

— Няма да е лесно.

— Освен зловещи слухове за изчезнали роби, дали си чувал нещо повече за него, татенце?

— Не много, освен че го мразят. Търговците го мразят, обикновените хора. Върви например по улицата и щипне някое хубаво момиче. Толкова силно щипе, че боли.

— А какво търси моята братовчедка Юлия в тази среда?

— Питай майка си, Цезаре, не мен.

— Не мога питам майка си, Луций Декумий.

Луций Декумий се замисли и след малко кимна в съгласие.

— Да, наистина, не можеш. Ами, тая Юлия е глупава жена, във всеки случай не е от умните Юлии. Нейният Антоний не е жесток като брат си. Просто не мисли. Не възпитава синовете си.

— Искаш да кажеш, че синовете му са гаменчета?

— Истински вагабонти.

— Чакай да се сетя… Марк, Гай, Луций. О, като не помня семейни клюки! Там е работата, че никога не слушам какво си приказват жените. Майка ми веднага щеше да се сети… Но тя е много умна, татенце, веднага ще иска да научи защо се интересувам от братовчедите. А като научи, няма да ми позволи да поема делото. И ще се скараме. По-добре да научи в последния момент, когато я поставя пред свършен факт. — Цезар тъжно въздъхна. — По-добре ми разкажи повече за племенниците на Хибрида.

Възрастният човек присви очи и направи кисела физиономия.

— Виждам ги често из Субура. Не трябва да ги пускат сами, без педагог или слуга, но ей ги на, правят каквото си щат. Крадат храна от магазините, не че им трябва, ей — така пакост да вършат.

— Колко са големи?

— Не мога да ти кажа, но Марк, изглежда, е на дванайсет, а умът му е на малко дете. Значи трябва да е на седем-осем. Другите са по-малки.

— Да, всички Антонии са трудни характери. Предполагам, че бащата не е много богат.

— Едва свързва двата края.

— Значи няма да му сторя услуга, ако осъдя брат му.

— Няма.

— Но иначе трябва да поема делото.

— Зная!

— Това, от което имам нужда, са повече свидетели. По възможност свободни люде, мъже, жени, деца, все едно. Но нека са готови да свидетелстват. Не може да не върши мръсотии и тук. А сред жертвите едва ли всички са роби.

— Ще потърся, Цезаре.