Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (25)

Публий Сервилий Вация се беше настанил в резиденцията на управителя в Тарс, сякаш цял живот беше расъл в града.

— Много се радваме на присъствието му — обясняваше Морсим, началник на дворцовата гвардия и етнарх на Тарс.

Двадесет години по-рано, когато беше придружил Гай Марий до Кападокия, Морсим беше още млад човек и косите му бяха гарвановочерни. Сега, когато посрещаше Цезар, той вече беше с прошарена глава, много беше препатил, но му се искаше да види в младежа това, което цяла Киликия очакваше — достоен наследник на двамата му чичовци — Марий и Сула. Затова и доброволно се бе превърнал в негов спътник и помощник.

— Предполагам, че Киликия доста е изстрадала при управлението на Долабела и Верес — каза Цезар.

— „Доста“ е слаба дума. Долабела през повечето време изобщо не беше сред нас, предпочиташе да се трови с тайнствените си треви. Затова Верес беше с развързани ръце й вършеше каквото си поиска.

— И никой пръста си не е мръднал да изгони Тигран от Малка Киликия?

— Нищо. Верес беше твърде зает с лихварство и изнудване. Да не говорим за конфискациите на всякакви по-дребни вещи от храмовете. Човекът явно си е казвал, че няма да ни трябват.

— Щом се върна у дома, ще дам на съд и Верес, и Долабела, затова ще ми е нужна помощта ти за събиране на доказателства.

— Докато се прибереш, Долабела вече ще е осъден на изгнание — съобщи му Морсим. — Управителят наскоро научи, че точно в този момент синът на Марк Емилий Скавър и Цецилия Далматика готвел дело срещу Долабела. Гай Верес си бил спечелил име на страж на справедливостта, като лично осигурявал доказателствата по обвинението. Самият той щял да свидетелства в съда.

— Червей гнусен! Това означава, че нищо не мога да направя. Пък и не мисля, че е много важно кой точно съди Долабела, важното е да си получи заслуженото. Ако съжалявам, че няма да водя аз делото, то е, защото покрай жречеството не можах да се проявя в съда. Една победа срещу Долабела и Верес щеше да ме направи известен. — Цезар млъкна и след малко попита: — Вация ще воюва ли срещу Тигран?

— Съмнявам се. Дошъл е тук с намерение да излови пиратите.

Това Цезар научи и от устата на самия Вация, когато двамата се срещнаха. Вация и Метел Пий бяха връстници. Поначало Сула бе разчитал да осигури консулската длъжност на Вация още преди девет години, заедно с Гней Октавий Рузон, но тогава Луций Корнелий Цина беше спечелил изборите. Вация, също както и Метел Пий, трябваше да чакат дълги години, за да получат това, което смятаха за свое законно право — най-висшата длъжност в Рим. За награда след толкова дълга вярна служба Сула му беше осигурил управлението на Киликия; самият Вация би предпочел другата консулска провинция — Македония, но тя се беше паднала на колегата му Апий Клавдий Пулхер.

— Който така и не е стъпил още на македонска земя — ядосваше се Вация пред Цезар. — По пътя се разболял тежко в Тарент, та се прибрал в Рим. За щастие това станало преди Долабела Стария да е напуснал провинцията, затова останал да я управлява. До деня, в който Апий Клавдий успее да поеме властта.

— Какво му има на Апий Клавдий?

— Не знам какво е, но го мъчи от доста време насам. През цялото време, докато бяхме консули, той не беше пълноценен. Каквото и да му кажех да го разведря, той си беше все така унил. Но е почти разорен, затова управлението на провинцията е от жизнена важност за него. Ако не замине няма да може да възстанови семейното богатство.

Цезар се намръщи, но нищо не каза. Мислеше си колко остаряла и погрешна е старата управленска традиция, според която всеки римлянин, пратен да ръководи някоя провинция, почти насила се превръщаше в крадец и разбойник. Именно традицията оставяше на управителя правото да раздава гражданство, да сключва договорите за държавни поръчки, да урежда таксови облекчения, да прибира цялата разлика между приходите и разходите в собствената си кесия. Сенатът и хазната мълчаливо се примиряваха с подобна политика, понеже така самото управление на провинциите излизаше по-евтино. Това беше най-убедителното обяснение защо толкова малко хора в Сената участваха в съдебните дела срещу колеги, уличени в злоупотреби. Но никой не се замисляше как подобна експлоатация на провинциите сееше омраза и раздори сред римските владения, които някой ден щяха да значат много.

— Разбирам, че сме щели да воюваме срещу пиратите, Публий Сервилий? — попита Цезар.

— Точно така — отговори управителят, затрупан с всякакви книжа пред себе си. Изглежда, точно канцеларската дейност най-много го радваше, нищо че по душа не беше нито алчен, нито стиснат, а и финансовото му положение беше цветущо. Сервилий Вация беше практичен човек — една успешно проведена война срещу пиратите щеше да му осигури съвсем приличен дял от плячката, за който никой не би могъл да претендира. — За нещастие — продължи той — налага се да отложа бойните действия. Вследствие на дейността на моя предшественик провинцията е останала без финансови средства. Ще трябва да използваме текущата година да оправим вътрешните дела на провинцията.

— Значи нямаш нужда от мен? — попита с известна нервност в гласа Цезар. Беше твърде млад, за да се радва на писарска работа в някоя прашна военна канцелария.

— Напротив, имам — подчерта Вация. — Твоята задача ще с да осигуриш бойния ни флот.

Цезар го изгледа накриво.

— За подобна дейност вече имам известен опит.

— Знам. Тъкмо затова те повиках. Ще трябва корабите да са боеспособни и по възможност големи. Също така ни трябват повече на брой, за да се разпръснат при нужда в няколко ескадри. Времената, когато пиратите нападаха с по някоя и друга лодчица, безвъзвратно отминаха. В днешно време те разполагат с истински биреми и триреми, че дори и квинквереми. Движат се на същински ескадри начело с адмирали, по тия места ги наричат стратези. Кръстосват моретата като бойни ескадри, флагманските им кораби са боядисани в злато и пурпур, в скритите им бази главатарите им се ползват с царски почести, а дори обикновените пирати тънат в по-голям разкош от богаташите в Рим. Луций Корнелий успя да убеди Сената защо ме праща на такова далечно и непознато място като Киликия. Защото именно в този край на Средиземно море пиратите са разположили своите най-важни бази, затова и оттук трябва да се заемем с разчистването.

— Бих бил по-полезен да разуча къде се намират тези бази… Сигурен съм, че подобна задача няма да ми е по-трудна от събирането на флотилия.

— Това няма да е нужно, Цезаре. Ние вече знаем къде се намират най-големите бази. Коракезион е печално известно пристанище. За съжаление е толкова добре защитено от природата, че се съмнявам дали е по възможностите ни да го превземем със сила. Затова ще започна от далечния край на провинцията — от Памфилия и Ликия. Там върлува един пиратски цар на име Зеникет, който владее целия Памфилски залив, включително град Аталия. Нека „царят“ пръв разбере що е римски гняв.

— И кога ще го нападнем, догодина?

— Най-вероятно, но не и преди края на лятото. Не мога да започна военни действия срещу пиратите, преди да съм уредил вътрешните дела на самата Киликия. Едва тогава ще съм сигурен, че разполагаме с достатъчно морска и сухопътна мощ, за да атакуваме.

— Очакваш да удължат пълномощията ти за още няколко години.

— И диктаторът, и Сенатът ме увериха, че няма да ме притискат със срокове. Ще разполагам с колкото време ми е нужно, за да успея. Луций Корнелий вече се е оттеглил, разбира се, но аз не вярвам, че Сенатът ще действа против волята му.

 

 

Цезар отиде да търси новата ескадра, но без особен ентусиазъм. Щеше да мине повече от година, преди нещо съществено да се случи, а доколкото той можеше да прецени Вация, новият управител нямаше да прояви голяма активност и когато военните действия започнат. По характер той не беше човек, който да прояви голяма инициатива. Колкото и лична неприязън да таеше към Лукул, Цезар си даваше сметка, че новият му началник бледнее пред предишния.

Но случаят му даваше възможност за нови обиколки и пътешествия, което той възприе като достатъчна компенсация. В Източното Средиземноморие имаше все още една морска сила, с която никой не можеше да се мери — остров Родос. През май Цезар отплава за острова. Родос никога не се беше отмятал от съюза си с Рим (дори и девет години по-рано, когато повечето гръцки земи бяха покорени от Митридат), затова и сега Вация разчиташе на тамошните гърци да осигурят кораби, капитани и екипажи за предстоящата война. Само войници никой не очакваше — родосци винаги отказваха да вземат чужди кораби на абордаж и да се бият с тях.

За щастие Гай Верес не бе намерил време да навести и Родос, затова островът посрещна Цезар като приятел, а местните големци скоро влязоха в преговори. Повечето разногласия бяха около това, ще плати ли Рим на Родос за подкрепата или не. Вация нямаше намерение да раздава пари. Според него всички градове, острови и пристанища, от които искаше кораби и екипажи, бяха еднакво заинтересовани от изкореняването на пиратството, затова бяха морално ангажирани да окажат безкористна подкрепа. Младежът нямаше друг избор, освен да следва указанията на началника си.

— Погледнете от различен ъгъл — обясняваше той на родосци. — Успех в една война срещу пирати ще означава огромна плячка, а и необезпокоявана търговия с всички съседи. Рим не е в състояние да ви плати сега, но вие ще подучите вашия си дял от плячката, което ще е предостатъчно да покрие разходите ви и да донесе голяма печалба. Родос е приятел и съюзник на римския народ, защо трябва сами да подлагате бъдещето си на риск? Пред вас има две възможности: участие или неучастие във войната срещу пиратите. От вас зависи кое ще изберете.

Родос даде съгласието си. Цезар получи желаните кораби, които му бяха обещани за лятото на следващата година.

От Родос младият легат продължи обиколката си към Кипър. Нямаше как да знае, че корабът, с който се размина на излизане от родоското пристанище, возеше доста важна персона — самия Марк Тулий Цицерон, който търсеше почивка от една година съвместен живот със страховитата Теренция и продължителни преговори с Тит Помпоний Атик. Току-що братът на Марк Цицерон Квинт се беше оженил за сестрата на Атик. Цицерон наскоро се беше сдобил и с дъщеря — Тулия, затова знаеше, че докато го няма в Рим, жена му ще си има достатъчно грижи. Беше пристигнал на Родос, за да се срещне с най-известния учен по риторика в света Аполоний Молон, който ръководеше цяла школа. Трябваше му почивка — почивка от Рим, от жена му Теренция и от начина му на живот. Цицерон беше изгубил гласа си, а Аполоний Молон винаги бе твърдял, че гласовите и физическите възможности на човек не трябва по нищо да отстъпват на мисълта му. Цицерон мразеше да пътува, а и се страхуваше, че едно дълго отсъствие от Рим може да попречи на бъдещата му кариера, но все пак изпитваше горещо желание да се отдаде на доброволно изгнание, далеч от близки и приятели. Време беше да си почине.

Но Цезар нямаше да си почива. Слезе от кораба в Пафос, където беше резиденцията на кипърския владетел Птолемей, по-малкия брат на египетския цар Птолемей Авлет. Още при първата му среща с Цезар кипърският управител доказа колко дълъг е бил престоят му в дворовете на Митридат и Тигран. Не само че не разбираше нищо от политика, но и не желаеше да разбере. Изглежда, никой не се беше погрижил за образованието му, а от деня, в който бе напуснал своите покровители, Птолемей бе доказал, че сексуалните му желания не се отличават съществено от тези на витинския цар Никомед. С тази разлика, че Птолемей Кипърски не можеше да се нарече симпатичен човек. Александрийци правилно го бяха оценили при първото му посещение в града; макар никой в Александрия да не се бе противопоставил на назначаването му за регент на острова египтяни бяха пратили предвидливо цяла дузина чиновници, които да управляват вместо него. Именно тези обикновени чиновници държаха властта в Кипър и управляваха в интерес на Египет.

Цезар успя ловко да отклони недоизказаните предложения на Птолемей и насочи цялата си енергия в борбата с местните чиновници. Те не бяха склонни да му сътрудничат — не изпитваха симпатии към Рим и не виждаха какво може Кипър да спечели от действията на Вация. Но може би най-сериозният мотив да упорстват беше обидата как е могъл управителят на Киликия да им прати толкова млад парламентьор.

— Младостта ми — отвърна надменно Цезар — не е от значение. Аз съм човек с блестяща военна кариера и съм член на Сената. Това, че съм влязъл в него рано, само доказва качествата ми. В момента съм главен военен адютант на Публий Сервилий Вация. Трябва да се чувствате поласкани, че толкова висшестоящ римски магистрат е посетил страната ви!

Думите му бяха взети под внимание, но това не промени поведението на кипърските управници. Цезар се опитваше да ги убеди с политически доводи.

— Кипър също страда от пиратството. Как така не желаете да видите, че пиратската заплаха може да бъде премахната само ако всички страни се обединят срещу злосторниците? Публий Сервилий Вация има нужда от достатъчно голям боен флот, за да го пръсне като огромна рибарска мрежа, от която нито една пиратска рибка да не може да се измъкне. Плячката ще бъде огромна, а Кипър ще може да си възстанови търговските контакти из цялото Средиземноморие. Както много добре знаете, именно памфилските и киликийските пирати откъснаха вашия остров от света.

— На Кипър не му е нужен достъп до средиземноморските пазари — възрази му един от александрийските управници на острова. — Всичко, което се произвежда тук, принадлежи на Египет, а ние не сме позволили на пиратите да овладеят морето между Кипър и Египет.

Цезар трябваше да се върнеш при регента Птолемей за повторна аудиенция. Този път се оказа с по-голям късмет, защото регентът беше в компанията на съпругата си Митридатида Ниса. Ако познаваше някой представител на Митридатовото семейство, Цезар щеше да се убеди колко прилича на своите роднини жената на Птолемей — с широки рамене, руси коси, златистозеленикави очи. Митридатида не беше красавица, но излъчваше неустоим чар, който дори Цезар трябваше да признае. Самата тя също не скри симпатиите си към младия римски посланик. Когато глупавият разговор с Птолемей свърши, принцесата хвана гостенина под ръка и го отведе на морския бряг, за да му покаже къде точно богиня Афродита се е родила от морската пяна.

— Тя ми се пада трийсет и девет пъти прабаба — похвали се Цезар. Беше се облакътил на мраморния парапет, който отделяше родното място на богинята от околния свят.

— За кого говориш? Не и за Афродита, надявам се.

— Напротив, точно за нея. Аз съм наследник на нейния син Еней.

— Наистина ли?

— Чистата истина, принцесо.

— Тогава ти принадлежиш на любовта — зарадва се дъщерята на Митридат и прокара дългия си пръст по почернялата от слънцето ръка на Цезар.

Цезар се изпълни с най-приятни усещания.

— Никога никой не ми го е казвал, принцесо, но изглежда напълно логично.

Той се усмихна и погледът му се насочи към блестящата линия на хоризонта.

— Разбира се, че принадлежиш на любовта. С такава прабаба!

Той се обърна към нея. Принцесата беше толкова висока, че очите й бяха на едно ниво с неговите.

— Забележително — рече тихо Цезар, — как морето се пени толкова много точно на това място… И никъде другаде. Колкото и да гледам, не виждам причина. — Посочи първо на север, сетне и на юг. — Виждаш ли? Извън ограденото място никъде няма пяна.

— Говори се, че самата богиня е пожелала пяната да стои само на това място.

— Значи мехурчетата са това, което тя е оставила от себе си. — Цезар свали тогата си и се наведе да развърже сенаторските си обуща. — Трябва да се изкъпя в тях, принцесо.

— Ако не беше неин праправнук, щях да те предупредя да не го правиш — каза му принцесата, без да сваля поглед от него.

— Защо? Да не би религията да го забранява?

— Не е забранено, но не е и мъдро. Прапрабаба ти убива всички неразумни плувци.

Цезар излезе жив и здрав от вълните, но я завари съблякла робата си. Беше го чакала. На ръката му беше останала пяна; Цезар се наведе, за да погали с нея гладката й гърда.

— Чувствам се изгорен от самата Венера — заключи той и легна при нея. Беше мокър и опиянен от допира си с вълшебната морска пяна. Венера не само го беше миропомазала, но дори му беше осигурила красива жена, която само чакаше да му достави удоволствие; дъщеря на могъщ цар, но родена само за него (както се увери, щом я облада). Любовта и усещането за власт се сливаха в неописуемо изживяване.

— Изгорена от Венера — каза на свой ред Митридатида и се изтегна блажено като огромна златиста котка. Богинята я беше дарила с един забележителен миг.

— Ти знаеш римското име на Афродита — чудеше се замаяният от толкова много щастие правнук на богинята.

— Всички знаят по малко за Рим.

Цезар й се беше наситил.

Той се изправи — нямаше навика да се излежава дълго, след като е правил любов.

— Е, Митридатида Ниса, ще използваш ли влиянието си, за да ми уредиш нужните кораби?

— Колко си хубав… — Принцесата се облегна на лакът. — Без никакви косми, като бог.

— Доколкото забелязвам, и ти си така.

— Всички жени в двореца се скубят, Цезаре.

— Но не и мъжете?

— Не! Тях ги боли.

Той се засмя. Навлече си туниката, завърза си обувките и се зае с трудната задача да се омотае в сенаторската си тога.

— Хайде, жено, ставай! — подкани я Цезар. — Имаме цяла ескадра да извоюваме, а и един космат съпруг да убеждаваме, че сме гледали пяната и нищо повече!

— О, него ли! — Тя започна да се облича. — Той не се вълнува какво сме правили двамата с теб. Няма как да не си забелязал, че бях девствена.

— Забелязах.

Очите й лукаво заблестяха.

— Смея да вярвам, че ако не бях в състояние да ти издействам корабите, нямаше дори да ме погледнеш.

— Отричам подобни обвинения — отвърна й той. — Веднъж ме обвиниха, че точно по този начин съм се сдобил с една друга ескадра, но това, което отговорих тогава, важи и до ден-днешен — по-скоро бих се пробол с меча си, отколкото да използвам женски номера. Но ти, красива, мила принцесо, се оказа истински дар от богинята. А това е различно.

— Не те ли обидих?

— Ни най-малко. Но това, че се сети да попиташ, доказва, че си интелигентно момиче. Дали си наследила тази си черта от баща си?

— Може би. Той е умен човек. Но в някои отношения е глупак.

— В какви отношения?

— Неспособен е да слуша съветите на другите. — Двамата се запътиха обратно към двореца. — Много се радвам, че дойде в Пафос, Цезаре. Беше ми омръзнало да съм девствена.

— Но ти наистина беше девица. Защо избра с мен?

— Защото си наследник на Афродита, следователно си нещо повече от обикновен смъртен. А аз съм царска дъщеря! Не мога да се отдам на първия срещнат, само на човек с царска кръв… Или с божествен произход.

— Чувствам се поласкан.

Преговорите за ескадрата продължиха известно време, срещу което Цезар нямаше нищо против. Всеки ден двамата с жената, от която Птолемей Кипърски не бе пожелал да се възползва, се разхождаха до родното място на Афродита, всеки ден Цезар се къпеше във водите, от които се раждаше божествената пяна, и изхвърляше своята човешка пяна в жената на Птолемей Кипърски, от която с радост се възползваше. Очевидно чиновниците — управници на Кипър таяха много по-голям респект към Митридатида Ниса, отколкото към съпруга й — може би защото войските на цар Тигран чакаха от другата страна на морето. Египет можеше да се намира достатъчно далеч от Сирия и да се чувства в безопасност, но на острова арменското присъствие се усещаше по-осезателно.

Цезар се раздели с Митридатида Ниса в най-приятелски отношения, дори със съжаление, което щеше дълго да го преследва. Освен че беше изпитвал огромна физическа наслада от връзките си с нея, той се възхищаваше на увереността и самочувствието й, радваше се на съзнанието й, че щом е царска дъщеря, значи не отстъпва по нищо на мъжете. Римлянинът не можеше да третира жена си като куче, разсъждаваше Цезар, но дори и в Рим жената не може да претендира за равни права с мъжете. Затова преди заминаването си от Пафос Цезар подари на своята неочаквана любовница амулет с изящно изображение на богинята. Камъкът беше толкова скъп, че Цезар едва не се разори, но не съжаляваше.

Митридатида беше познавач и веднага разбра стойността на подаръка. Това до такава степен я зарадва, че тя веднага писа на сестра си Клеопатра Трифена в Александрия:

„Предполагам, че никога повече няма да го видя. Той не е човекът, който ще отиде някъде или ще свърши нещо, без да има някаква нужда от това. А под нужда имам предвид това, което мъжете смятат за нужно и важно. Подобни мъжки причини той никога повече няма да преследва в Кипър. Между целите му и него самия никоя жена не може да застане.

Досега не бях срещала римлянин, но доколкото знам, в Александрия римляни има много, затова ти по-добре ги познаваш. Дали беше толкова различен, защото е римлянин, или той и за римлянин е уникален, може би ти ще ми кажеш. Макар че отсега очаквам какво ще ми отговориш.

Това, което най-много харесвах у него, беше непоклатимото спокойствие — спокойствие, което не се дължеше на пренебрежение или безразличие към околните. Той не отрече, че се е сдобил с моя помощ с корабите си. Много добре знам, че ме използва! И все пак има моменти, скъпа Трифена, когато една жена не се чувства обидена, задето са я използвали. Той не обикна толкова мен, колкото мисълта, че съм жена с потекло. А не мисля, че се е родила жената, която да устои на начина му да й се надсмива.

Авантюрата ни беше приятна. Ще ми липсва този проклетник! Но не се тревожи за мен, след като си замина, аз взех от онова лекарство. Да се бях омъжила за мъж, а не за мъжа си, може би нямаше да го сторя — кръвта в жилите на Цезар е по-аристократична от тази в жилите, на който и да е Птолемей. Но както стоят нещата при мен, за жалост деца никога няма да имам.

Съжалявам за трудностите, които ти изпитваш, съжалявам, че те пратиха да царуваш в една страна, която трудно би могла да разбереш. Да ти напомня, че за разлика от теб нито баща ни Митридат, нито чичо ни Тигран биха се разтревожили от подобни проблеми. За тях ние двете сме начинът да прокараме интересите им в Египет — и двете сме донякъде Птолемеи по кръв, бихме могли да предявим законни претенции към престола. Но това, за което никой не си даваше сметка, е огромният авторитет на египетските жреци и неоспоримата власт, която упражняват над народа — имам предвид старото население, не пришълците от Македония и Гърция. Сякаш има две страни с едно име — Египет на македонците по Делтата и край Александрия и Египет на египтяните нагоре по течението на Нил.

Аз мисля, скъпа Трифена, че трябва сама да влезеш в преговори с египетските жреци. Съпругът ти Авлет не е мъж да общува само с мъже като моя, затова спокойно можеш да имаш потомство. Ти трябва да родиш деца! Но според египетските закони това трябва да стане едва след официалното ти коронясване и миропомазване. А за целта египетските жреци трябва да дадат своето съгласие. Знам, че за пред римляните александрийци са твърдели, че сте коронясани и миропомазани — не им е било трудно, Марк Перперна и останалите римляни в делегацията не познават египетските закони. Но египетският народ знае, че не сте получили официално потвърждение на царската си власт. Авлет е глупав човек, липсва му и вродена интелигентност, и политическо мислене. Но ние двете с теб сме деца на бащи и боговете са ни дарили с повече.

Иди при жреците и започни да преговаряш. Ясно ми е, че няма да сполучиш в нищо — дори и с деца няма да се сдобиеш, — докато жреците не застанат на твоя страна. Авлет продължава да си мисли, че царят е по-важен от духовенството, че Александрия е достатъчно могъща, за да надвие над старото жречество. Но той греши. Може би ще е по-точно да кажа: Авлет си мисли, че е по-важно да бъде македонски цар, отколкото египетски фараон, че щом веднъж е станал цар, рано или късно ще го направят и фараон. От писмата ти разбирам, че ти не си се поддала на тази заблуда. Но това не е достатъчно. Трябва да влезеш в преговори. Жреците си дават сметка, че нашите съпрузи са последните представители на династията, че след хиляда години на кървави нашествия и чуждо управление противопоставянето на враждуващи, млади династии, пък макар и от египетско потекло, е по-голяма опасност от признаването за фараон на последния жив Птолемей. Затова предполагам, че това, което жреците целят, е да докажат своята обществена значимост, да убедят царя в нуждата да се съобразява с мнението им. Съобразявай се с мнението им, скъпа Трифена. Убеди и съпруга си да се съобразява с тях! В крайна сметка те пазят лабиринтите на египетската хазна, те контролират приходите от горните земи, те наблюдават народа. Това, че Нахутено зърно успя да превземе Тива преди седем години, няма никакво значение. Той беше коронясан и помазан, той беше египетски фараон. А и Тива не е целият Нил!

Междувременно продължавай да вземаш от лекарството и не се спречквай излишно нито с мъжа си, нито с жителите на Александрия. Докато те останат твои съюзници, имаш основа да поведеш преговори с жреците в Мемфис.“

 

 

В края на секстил Гай Юлий Цезар се завърна при Вация в Тарс. Носеше му писменото съгласие на съседните острови и по-големи пристанища да осигурят исканите кораби и екипажи за война срещу пиратите. Вация беше зарадван от изпълнението на мисията, най-вече от споразумението с Кипър. Но и той имаше две новини за младия легат — първата, че няма повече задачи за него за близкото бъдеще, и втората, че диктаторът Сула е умрял.

— Тогава, Публий Сервилий — каза Цезар, — с твое позволение бих желал да се върна у дома.

— Защо?

— По няколко причини — обясни веднага Цезар. — Първо, и това е най-важната причина — защото вече нямаш нужда от мен. Освен ако нямаш намерение да предприемеш сухопътни действия срещу цар Тигран в Малка Киликия и Кападокия?

— Нямам такива заповеди, Гай Юлий — отвърна му сдържано Вация. — Трябва да се заема с вътрешните проблеми на провинцията и отстраняването на пиратската заплаха. Кападокия и Източна Киликия ще почакат.

— Разбирам. Което потвърждава, че нямаш никакви задачи от военно естество за мен. Другите причини да искам да се прибера у дома са лични. Трябва да консумирам своя брак и да започна юридическа кариера. Годините, които прекарах като Фламен Диалис, ме лишиха от възможност да се хвърля в адвокатската практика. А аз имам сериозното намерение, когато ми дойде времето, да се кандидатирам за консул. Баща ми беше претор, чичо ми — консул, Луций Цезар, техният първи братовчед — консул. Юлиите отново излизаме на предно място на политическата сцена.

— Много добре, Гай Юлий — можеш да се върнеш в Рим — даде съгласието си Вация, който сам беше чакал близо десет години да получи каквото му се полагаше и проявяваше разбиране към подобни мотиви. — Ще се радвам да те препоръчам пред Сената и да отчета изпълнената мисия за участие във военна кампания.

 

 

Със смъртта на Сула се сложи край и на дружеските отношения между двамата консули Марк Емилий Лепид и Квинт Лутаций Катул. Двамата поначало трудно се разбираха, но трябваше да умре диктаторът, за да станат явни противоречията им. Катул предложи Сула да бъде погребан с държавни почести и за сметка на хазната, докато Лепид отказваше да разпореди разходи при условие, че покойникът беше достатъчно богат. В Сената се разигра истинско сражение, което спечели Катул. Сула беше погребан за сметка на хазната, която сам приживе бе сторил всичко по силите си да попълни.

Но Лепид не беше човек без поддръжници. Рим започна да посреща един след друг оцелелите от преследванията политически противници на диктатора. Марк Перперна Вейентон и Луций Цина Младши се показаха в родния си град скоро след погребението на Сула. По някакви неясни причини Перперна Вейентон бе успял да избегне официалното си проскрибиране, нищо че бе управлявал Сицилия при идването на Помпей. Може би пропускът се дължеше на деликатното му преотстъпване на провинцията в ръцете на младежа и на факта, че не беше толкова богат, че да представлява примамка за Хризогон. Младият Цина, разбира се, беше напълно разорен. Но сега, след смъртта на диктатора, двамата доскорошни изгнаници се превърнаха в ядрото на тайни съглашателства, чиято единствена цел бе да премахнат суланските закони. От самото начало Цина и Вейентон застанаха зад консула Лепид.

Лепид беше не само първи консул, но се ползваше и с авторитета на човек, който единствен е възразявал на Сула. При възникналата ситуация той реши, че е в достатъчно добри позиции, за да премахне крайностите в законите на Сула. За целта можеше да разчита на повече подкрепа сред сенаторите, отколкото Катул.

— Искам — говореше Лепид на близкия си приятел Марк Юний Брут, — да вляза в историята като човека, който е преработил законите на Сула, за да бъдат те приемливи за всички, дори за враговете му.

Съдбата се бе усмихнала и на двамата. В последния списък на назначени управници, излязъл изпод ръката на Сула, фигурираше и името на Брут — посочен за претор. Когато на Нова година се беше теглил жребият кой коя провинция ще управлява, и Лепид, и Брут бяха облагодетелствани: на Лепид се беше паднала Трансалпийска Галия, а на Брут — Италийска Галия. В деня, в който мандатът им на консул и претор свършеше, те автоматично ставаха управители на посочените провинции. Трансалпийска Галия от много време насам не беше виждала управител проконсул, но за назначаването на Лепид имаше поне две причини: войната срещу Квинт Серторий в Испания (която не се развиваше никак добре за Рим) и поведението на галските племена, които се надигаха на бунт и заплашваха сухоземния път до Испания.

— Ще можем да управляваме двете Галий като един екип — беше се зарадвал Лепид веднага след тегленето на жребия. — Аз ще воювам с бунтовните племена, докато ти организираш приходите в провинцията си и ми осигуряваш снабдяване и подкрепления.

Така и Лепид, и Брут очакваха с нетърпение времето, когато щяха да застанат начело на въпросните провинции, за да свършат работа и да си приберат полагаемото. Щом Сула изчезна от сцената, Лепид се залови и за другата работа — да смекчи твърдолинейната политика на диктатора. В същото време Брут, председател на съда за насилие над личността, се зае да реорганизира своето съдилище, създадено предната година от претора Гней Октавий. Навярно със съгласието на Сула Гней Октавий бе принудил по съдебен път някои от лицата, облагодетелствали се от проскрибциите, да върнат имоти, придобити с насилие или изнудване… Което означаваше, че имената на жертвите трябваше да се премахнат от черните списъци. Брут изцяло одобряваше работата на предшественика си и с ентусиазъм заработи за още по-ефективното изпълнение на задачите.

През юни, когато прахът на Сула беше запечатан в гробницата на Марсово поле, Лепид обяви пред Сената, че ще иска неговото съгласие за своя лекс Емилия Лепида, според който част от земите, конфискувани от Сула в Етрурия и Умбрия в полза на уволнените ветерани, ще бъдат върнати на предишните им собственици.

— Както всички много добре знаете, назначени отци — обясняваше Лепид, — в земите на север има брожения. Според мене, както и по мнение на мнозина от вас, те се дължат на онази разпоредба на покойния ни диктатор, която наказваше жителите на Етрурия и Умбрия, като ги лишаваше от почти всеки югер общинска земя. Това, че Сенатът невинаги е подкрепял законопроектите на диктатора, стана ясно най-вече тогава, когато се възпротивихме на намеренията му да проскрибира всички жители на Ареций и Волатера. На нас се дължи това, че диктаторът беше разумен, нищо че спорът избухна точно във времето, когато той беше на върха на своята еднолична власт. Е, не мислете, че моят законопроект крие каквото и да било добро за Ареций и Волатера! Двата града активно поддържаха Карбон, което означава, че нищо няма да получат от мен. Не, градовете и общините, за които става дума в законопроекта ми, са онези, които сътрудничеха на Карбоновите легиони по неволя. Имам предвид градове като Сполеций и Клузий, които днес са огорчени, защото никога не са предали Рим, но бяха лишени от земите си! И едните, и другите бяха безсилни жертви на гражданската война.

Лепид се спря, за да огледа лицата от първия ред, от двете страни на овалната зала. Това, което видя, го зарадва. Той продължи с патос:

— Тук не е споменат нито един град, който активно е поддържал Карбон, земите на изменниците са достатъчни, за да възнаградят ветераните от легионите на Сула. Нека го подчертая дебело. С много редки изключения Италия е спечелена окончателно за Рим, жителите й се радват на римско гражданство и са пръснати из всичките трийсет и пет триби. Но много области в Етрурия и Умбрия все още се третират като бунтовници и се наказват по начина, по който навремето наказвахме италийските съюзници, когато се опълчеха срещу нас. Именно оттогава датира практиката Рим да лишава изцяло от обществената им земя победените италийски градове. Но как може Рим да конфискува земите на градове, чиито жители са пълноправни римски граждани? Тук се съдържа противоречие! А ние, назначени отци, като върховна държавна институция в Рим не можем да се примирим с подобно противоречие. Ако го сторим, ще си спечелим поредното въстание в Етрурия и Умбрия. А Рим не може да си позволи нова война у дома, тогава, когато я притискат толкова силно отвън! В момента са ни спешно нужни средства, с които да подсигурим четиринайсетте легиона, сражаващи се срещу Квинт Серторий в Испания. Очевидно хазната трябва да се погрижи най-напред за тях. Затова законопроектът ми има за цел да върне земите на градове като Клузий и Тудер. Така ще успокоим тамошното население и няма да позволим отново безредици да обхваната Етрурия и Умбрия.

Сенатът се вслуша в думите му, нищо че Катул произнесе на свой ред жарка реч против предложението на колегата си и беше подкрепен от повечето суланци.

— Хитро и добре премислено! — ядосваше се Катул след гласуването. — Марк Емилий Лепид възнамерява да премахне цялата нова конституция, но не наведнъж, а парче по парче. Естествено, че ще започне с проблем, за който е сигурен, че ще спечели съчувствието на сенаторите. Но аз ви казвам, че не бива да го допускаме! Всеки законопроект, който Марк Емилий предложи и бъде подкрепен от нас пред народното събрание, ще му вдъхва все повече смелост!

Но след като Цетег и Филип не се изказаха срещу законопроекта на Лепид, консулът усети, че ще успее. Може би беше странно, че двамата хитреци не бяха подкрепили Катул… Но защо да си задава подобни въпроси? Без да чака Сенатът да подложи на гласуване законопроекта за връщането на незаконно отнетите земи, той продължи с ново предложение:

— Дълг пред Сената е да премахне ембаргото, което покойният ни непрежалим диктатор наложи върху ниските цени на държавното зърно. — Този път Лепид беше наредил да отворят широко вратите на Курията, за да могат и хората отвън да слушат. — Назначени отци, аз съм трезвомислещ, почтен човек! Не съм демагог. Вече съм встъпил в длъжност като първи консул и нямам нужда да търся благоволението на народа, още по-малко — на най-бедните римски граждани. Политическата ми кариера е достигнала своя зенит, не съм човек, който тепърва ще търси издигане. Да не говорим, че съм достатъчно богат, за да си купувам брашно, каквато и цена да ми наложат търговците. Просто съм на мнение, че нашият непрежалим диктатор не успя да предвиди всички последици, когато наложи цените на държавното зърно да не са по-ниски от тези при частните търговци. Защото какво се случи в крайна сметка? При условие, че никоя държавна институция не може да ги задължи иначе, частните търговци на зърно вдигнаха цените! Кой търговец, назначени отци, ще устои на изкушението да се сдобие с по-големи печалби? Нима поведението му се ръководи от принципите на човечността? Разбира се, че не! Той се е хвърлил в търговията, за да трупа печалби, за да облагодетелства себе си и своите съдружници, и най-често е достатъчно късоглед, за да не види как с неоправданото вдигане на цените той надвишава сумата, която клиентите му реално са способни да си позволят, и съответно сам се обрича на бъдещи загуби.

Ето защо ви призовавам, членове на Сената, да дадете своето съгласие за лекс Емилия Лепида Фрументария, за да мога да го предложа за ратификация от народното събрание. Смятам да върна нещата към нашата стара, изпитана традиция, според която държавата предлага евтино зърно на населението срещу твърдата цена от десет сестерции за модий. В годините с добра реколта подобна цена позволява на държавата да реализира прилична печалба, затова в дългосрочен план никоя лоша реколта не може да застраши хазната.

Вторият консул Катул отново се изказа против искането. Но този път почти никой не го подкрепи; и Цетег, и Филип бяха единодушни в полза на Лепид. Затова и законопроектът получи одобрението още на същото заседание. Лепид беше свободен да превърне сенатското решение в действащ закон, като го прокара и през плебейското събрание. Консулът се сдоби с нова популярност, минувачите по улицата шумно го поздравяваха.

Но земеделският му закон, който трябваше да върне част от конфискуваните земи, се оказа по-труден за преглъщане от сенаторите; въпросът така и не получи окончателно решение и макар Лепид да го подлагаше на гласуване на всяко заседание, така и не се събираха достатъчно гласове да го подкрепят. Според новата конституция на Сула това означаваше, че няма право да го внесе за разглеждане в народното или плебейското събрание.

— Но нямам намерение да се предавам — каза веднъж той на вечеря с Брут.

Често се хранеше в къщата на Брут, защото намираше собствения си дом за самотен и потискащ. Когато проскрибциите влязоха в сила, Лепид, подобно на мнозина римляни от висшето общество, имаше сериозни основания да се страхува. През цялото време, докато в Рим бяха вилнели Марий, Цина и Карбон, той не беше мръднал от града, при това беше женен за дъщерята на Сатурнин. Самата Апулея му предложи двамата да се разведат, тъй като се страхуваше за децата им. Имаха трима синове, затова беше наложително да спасят семейното наследство за двамата по-малки. Големият беше даден за осиновяване във фамилията на Корнелий Сципионите и се очакваше да постигне бляскава кариера. Сципионите бяха не само далечни роднини на Сула, но и твърдо го бяха поддържали. Сципион Емилиян (едноименник с легендарния Сципион Африкански Младши) вече беше пълнолетен, когато Апулея предложи развод. Вторият им син Луций беше на осемнайсет, но най-малкият, Марк, беше само на девет. Лепид обичаше жена си, но се беше съгласил на развода в интерес на децата си, а и с мисълта, че един ден нещата ще се уталожат и двамата с Апулея ще могат да се съберат отново. Но Апулея неслучайно се беше родила дъщеря на Сатурнин. Убедена, че присъствието й в живота на съпруга и синовете й ще се превърне в постоянен риск за тримата, тя се самоуби. Смъртта й беше изключително тежък удар за Лепид, който така и не успя да се отърси от шока. Затова гледаше да прекарва свободното си време у приятели, особено у най-близкия си човек Брут.

— Точно така! Не бива за нищо на света да се предаваш — увери го той. — Ако си достатъчно упорит, няма как да не се съгласят.

— Няма да е зле за теб, ако Сенатът се съгласи по-скоро — отбеляза третият от сътрапезниците, който седеше на стол срещу кушетките на двамата сенатори.

Двамата погледнаха едновременно жената на Брут, Сервилия. Личеше си, че нейната дума значи нещо, щом в очите им се четеше известна тревога. Сервилия беше човек, който знае какво говори.

— Какво по-точно имаш предвид? — попита Лепид.

— Имам предвид това, че Катул се стяга за война.

— Откъде си могла да разбереш? — учуди се Брут.

— Просто умея да слушам — отвърна му тя невъзмутимо. — Тази сутрин се отбих у Хортензия. Тя неслучайно се е родила сестра на голям адвокат — подобно на Квинт Хортензий и тя не може нито за секунда да млъкне. Катул я обожава, затова е свикнал да споделя много неща с нея. А тя от своя страна ще каже всичко, стига да я подпиташ, както трябва.

— А ти със сигурност притежаваш подобна дарба — отбеляза Лепид.

— Именно. По-важното е, че съзнавам интереса си да я подпитам. Повечето й гостенки се интересуват само от светски клюки, докато Хортензия изпитва повече вкус към политиката. Така че аз често я посещавам.

— Кажи нещо повече, Сервилия — подкани я Лепид, който продължаваше да не е съвсем наясно за какво става дума. — Катул се готвел за война? В Испания? Предвижда се да замине за Близка Испания догодина заедно е цяла нова армия. Не е нелогично отсега да се… ъ-ъ стяга, както го каза.

— Тази война няма нищо общо с Испания и Серторий — възрази жената на Брут. — Катул е говорил за война в Етрурия. Според Хортензия щял всеки момент да измоли разрешение да въоръжи нови легиони, уж за да предотврати надигащ се бунт.

Лепид се надигна от кушетката.

— Но това е лудост! Има само един начин жителите на Етрурия да се усмирят и той е като върнем обратно на градовете, повечето от земите, които Сула конфискува!

— Ти поддържаш ли връзка с местните водачи в Етрурия? — попита Сервилия.

— Разбира се.

— С умерените или с крайните?

— Предполагам, че са умерените, ако под крайни имаш предвид жителите на градове като Волатера и Фезула.

— Точно тях имам предвид.

— Благодаря ти за сведенията, Сервилия. Бъди спокойна, ще удвоя усилията си, за да разреша етруския проблем по мирен път.