Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (27)

След толкова политически уловки и увъртания самата война трудно можеше да се нарече дори конфликт. Макар Лепид да бе тръгнал срещу Рим много преди Катул да напусне Кампания, пръв под стените на града се озова именно Катул, който зае Марсово поле. Когато Лепид се показа на другия бряг на реката, в така наречената област Транстиберим (той беше пристигнал по Аврелиевия път), Катул запречи с барикади и войска всички мостове, затова Лепид трябваше да отстъпи на север към Мулвиевия мост. В крайна сметка двете армии се сблъскаха от североизточната страна на Вия Лата под самите Сервиеви стени при Квиринала. Тук-там някоя по-ожесточена схватка създаваше впечатлението, че се води сериозен бой, но битката скоро се превърна в преследване. Лепид се оказа безнадежден тактик, неспособен да разгърне правилно армията си и съответно неспособен да спечели никакво сражение.

Само час след началото на боя той отстъпваше обратно към Мулвиевия мост, а Катул го следваше. На север от град Фрегена Лепид се обърна и даде ново сражение, но само колкото да подсигури собственото си бягство в Коза. От Коза успя да се прехвърли на остров Сардиния, придружен от двайсет хиляди войници пехота и хиляда и петстотин конници. Имаше намерение да престрои армията си и да се върне да си опита наново късмета в Италия. С него на острова се бяха оттеглили синът му Луций, бившият съмишленик на Карбон Марк Перперна Вейентон и Луций Цина Младши. Най-големият син на Лепид Сципион Емилиан отказа да напусне Италия. Вместо това се окопа с легиона си в старата и непристъпна крепост на Албанската планина над град Бовила. Там беше и обсаден.

Често споменаваното завръщане на италийска земя така и не се състоя. Управител на Сардиния беше стар приятел на Лукул, някой си Луций Валерий Триарий, който не се радваше на Лепидовата окупация. През април самият Лепид умря; войниците му разправяха, че началникът им е умрял от мъка, неспособен да прежали покойната си съпруга. Перперна Вейентон и Цина се качиха на корабите и отплаваха за Лигурия, където начело на двайсетхилядната си армия поеха на запад и по Вия Домиция се озоваха в Испания при Квинт Серторий. Заедно с тях замина и младият Луций Лепид.

Големият син на Лепид, Сципион Емилиан, се оказа най-добрият войник сред бунтовниците и удържа в продължение на доста време Алба Лонга. Но най-накрая беше принуден да се предаде и по заповед на Сената Катул го екзекутира.

Подлостта стана нещо нормално при саморазправата между политически противници, но съдбата на Брут надминаваше всичко. Без да знае нищо за действията на началника си Лепид, Брут стоеше на лагер при Бонония и зорко пазеше пътищата; по този начин сам улесни Помпей да му отреже пътищата на юг. Младежът (вече двайсет и осем годишен), разбира се, беше мобилизирал армията си много преди Филип да подложи решението за това на гласуване. Но вместо да прекара двата си легиона най-напред в Аримин и оттам да навлезе навътре в Галия по Емилиевия път, той предпочете да хване Вия Фламиния към Рим. Там, където пътят се сливаше с Касиевия път при Ареций, Помпей свърна на север към Галия. По този начин откъсна окончателно Брут от Лепид… Ако изобщо можеше да се приеме, че Брут смята да гони приятеля си.

Когато научи за напредването на Помпеевата армия по Вия Касия, Брут се оттегли в Мутина. Това беше голям и добре укрепен град, пълен с клиенти на различните Емилий — Лепиди и Скаври. Затова жителите му посрещнаха с радост съюзника на Лепид. Помпей на свой ред се появи и обсади града, където Брут се държа до деня, в който научи за поражението на Лепид и за смъртта му в Сардиния. Щом се разбра, че цялата армия на Лепид е избягала в Испания, където се е предала на Квинт Серторий, Брут се отчая. Вместо да излага Мутина на нови злощастия, той се предаде на Помпей.

— Много разумно от твоя страна — каза му Помпей, след като влезе победоносно в града.

— Да, спестих излишна загуба на време за всички ни — съгласи се умореният Брут. — Страхувам се, Гней Помпей, че не съм се родил за войник.

— Така е.

— И все пак ще посрещна смъртта с достойнство.

Големите сини очи на победителя се разтвориха в дълбоко недоумение.

— Смъртта ли? — учуди се той. — Пепел ти на устата, Марк Юний! Та ти си свободен човек.

Този път Брут отвори широко очи.

— Свободен? Сериозно ли говориш, Гней Помпей?

— Да, сериозно! Което не означава, че можеш да разпалва нови бунтове! Върви си у дома.

— Ами тогава, Гней Помпей, с твое разрешение ще се оттегля в родовите си земи в Западна Умбрия. Хората там чакат някой да ги успокои.

— Аз няма нищо против. Сам смятах да се насоча към Умбрия.

Но щом Брут яхна коня си и излезе през западната порта на Мутина, Помпей извика един от легатите си, някой си Геминий, офицер с относително нисък чин, но родом от Пицен. Помпей обичаше да се обкръжава с подчинени, за които е спокоен, че стоят по-долу от него в обществената стълбица.

— Доста съм изненадан, че така реши да го пуснеш — призна си Геминий.

— О, налагаше се! Положението ми в очите на Сената не е толкова високо, че да съм в правото си да екзекутирам един Юний Брут без убедителни доказателства за вината му. Дори и с пропреторския империум не мога сам да решавам подобни въпроси. Затова искам от теб да ми осигуриш убедителните доказателства.

— Кажи какво искаш, Велики, и ще бъде изпълнено.

— Брут казва, че щял да се прибере в земите си в Западна Умбрия. Но защо тогава тръгна на северозапад? Бих казал, че това е обратната посока, ти как мислиш? Може би ще хване някой пряк път, но по-вероятно е да си търси нови доброволци. Искам да го проследиш… Заедно с пет дружини конница, да речем. Подозирам, че има намерение да събере нова армия, може би в Регий Лепид. Задачата ти е да го арестуваш и екзекутираш в мига, в който поведението му се окаже подозрително. Нека никой не се съмнява, че Брут е изменник. Така никой няма да ми държи сметка защо съм го убил. Разбрано ли е, Геминий?

— Напълно.

Това, което Помпей не обясни на своя подчинен Геминий, бяха личните му мотиви да действа по този необичаен начин. Малкият Касапин вече се стремеше към върховното командване във войната в Испания. Шансовете му да бъде пратен там бяха по-големи, ако не допуснеше демобилизация на двата си легиона. Ако успееше да убеди Сената, че в Галия все още съществува опасност от размирици, щеше да има чудесно оправдание защо не е разпуснал войниците след края на войната срещу Брут. Италийска Галия беше далеч от Рим, никой нямаше да сметне поведението на Помпей за заплаха, затова той можеше да си държи легионите въоръжени и да чака кога ще го извикат в Испания.

Геминий изпълни заповедта си. Когато Брут пристигна в градчето Регий Лепид на северозапад от Мутина, местните жители радостно го посрещнаха. Както самото име показваше, градът беше пълен с клиенти на Емилий Лепидите. Разбира се, че те на свой ред му предложиха съдействието си. Преди Брут да е успял да им откаже, конниците на Геминий нахлуха през отворените порти и на градския площад официално обвиниха Марк Юний Брут в държавна измяна. Пред очите на местните жители той беше посечен.

Главата му беше изпратена обратно на Помпей в Мутина. Геминий беше добавил съвсем лаконично писмо, в което обясняваше как заварил Брут да готви нов бунт и как следователно настроенията в Италийска Галия изглеждали доста размирни.

Помпей на свой ред побърза да докладва на Сената:

„На първо време смятам за мой дълг да осигуря с двата си легиона верни войници постоянна защита на Италийска Галия. Войската на Брут беше разпусната заради доказаната липса на лоялност към Рим, но не стигнах чак дотам, че да лишавам войниците от оръжията и доспехите им. Оставих и двата им орела. Поведението на жителите на Регий Лепид обаче говори за възможни нови брожения по северните граници на империята. Надявам се, това обяснява желанието ми да остана тук.

Не съм пратил главата на изменника Брут, защото по времето на екзекуцията му той беше законен управител на провинцията с пропреторски пълномощия. Не мисля, че Сенатът ще държи да излага на показ главата на такъв човек. Вместо това пращам праха и главата му на неговата вдовица да може да ги погребе, както подобава на римски гражданин. Надявам се, това да не бъде счетено за грешка. Нямах намерение да екзекутирам Брут. За всичко той сам си е виновен.

Мога ли най-любезно да поискам сега-засега империумът ми да не бъде отнет? Мога да свърша нещо полезно, като поддържам реда и закона в Италийска Галия.“

Под вещото ръководство на Филип Сенатът обяви всички участници в метежа на Лепид за светотатци, но заради пресните спомени от проскрибциите семействата им не бяха подложени на никакви репресии. С глинената урна в ръце вдовицата на Марк Юний Брут можеше да отдъхне. Наследството на шестгодишния й син беше в безопасност.

Сервилия разказа на сина си за смъртта на баща му по начин, който нямаше да позволи никога на момчето да изпитва към убиеца му Гней Помпей „Велики“ други чувства, освен омраза и недоверие. Момчето слушаше за злодеянията на пиценското парвеню, кимаше с глава и се мъчеше всичко да запомни. Дали това, че няма да се радва повече на бащина закрила, го измъчваше или тревожеше, никой не можеше да разбере.

Малкият Брут беше дребничко, слабичко детенце с тънки като клечки крака и изпито лице. И очите, и косите му бяха катраненочерни, имаше мургава кожа и личицето му беше достатъчно мило и симпатично, за да се самозалъгва майка му, че ще израсне хубавец. Учителят му шумно хвалеше способностите му да чете, пише и смята (това, което учителят премълчаваше, беше пълната неспособност на момчето да прояви каквото и да е въображение и самостоятелност). Разбира се, Сервилия нямаше ни най-малко намерение да прати синчето си на публично училище, където да се смеси с чужди момчета и момичета. Той беше твърде чувствителен, твърде умен, твърде скъпоценен, за да го излага на подобни опасности!

Само трима представители на семейството благоволиха да й поднесат съболезнованията си. Дори от тях двете жени не бяха кръвни роднини на вдовицата.

Сега многолюдната челяд на Цепион и Ливия Друза беше оставена под попечителството на единствения жив роднина — вуйчо Мамерк. Той беше оставил шестте сирачета, сред които и осиновеният син на брат си Марк Друз под грижите на една братовчедка по линията на Сервилий Цепионите и нейната възрастна майка. Двете жени, Гнея и Порция Лициниана счетоха за нужно да се отбият у някогашната си храненица — проява на любезност, на която самата Сервилия изобщо не държеше. Дори и сега Гнея пазеше стриктно мълчание, респектирана от властната си майка. Вече трийсетгодишна, тя изглеждаше още по-грозна и по-плоска, отколкото преди години. През цялото време разговора водеше майка й Порция.

— Е, Сервилия, никога не съм си представяла, че ще останеш толкова рано вдовица. Искрено съжалявам за теб — разправяше старата дама. — Винаги ми се е струвало странно как така Сула не вписа мъжа ти и свекъра ти в черните списъци. Предполагах, че го е сторил заради теб. Щеше да бъде доста фрапиращо, ако Сула беше проскрибирал свекъра на племенницата на собствения си зет. Но мен ако ме питаш, беше длъжен да го стори. Старият Брут винаги държеше страната на Гай Марий, а двамата с Карбон бяха близки. Навярно бракът ти със сина му ги спаси и двамата. От Марк Юний би се очаквало да си вземе поука, не мислиш ли? А той какво? Отиде да помага на глупак като Лепид! Всеки човек с малко ум в главата щеше да разбере, че тази работа върви на зле.

— Така е — съгласи се Сервилия, без да издава с нищо чувствата си.

— И аз съжалявам — рече Гнея, колкото да се чуе гласът й. Но в погледа на Сервилия не се четеше нито симпатия, нито съжаление към бедната й братовчедка; тя не я ненавиждаше, колкото ненавиждаше майка й, но дълбоко я презираше.

— Какво ще правиш сега? — попита Порция.

— Ще се омъжа възможно най-скоро.

— Ще се омъжиш! Няма да е уместно за жена в твоето положение. Аз не се омъжих, след като изгубих съпруга си.

— Предполагам, че никой не те е искал.

Порция Лициниана гордо стана от стола си и троснато изрече:

— Изпълних дълга си, изказах ти съболезнования. Хайде, Гнея, време е да си вървим. Не трябва да пречим на Сервилия да си намери нов съпруг.

„Съжалявам, че нямах камъни да ви изпратя“ — мислеше си самодоволно Сервилия, щом те тръгнаха.

Още по-нежелан от Гнея и Порция беше третият роднина, който се яви на вратата скоро след като те си заминаха. Най-малкият от шестимата сираци, Марк Порции Катон, беше брат на Сервилия от майка им Ливия Друза, сестрата на Мамерк и Марк Друз.

— Брат ми Цепион също щеше да дойде — оправдаваше го Катон с грубия си, дрезгав глас, — но точно в момента не е в Рим. Служи в армията на Катул като контуберналис, ако знаеш какво значи това.

— Знам — осведоми го любезно Сервилия.

Ако Порция Лициниана само се правеше на невъзмутима, то младият Катон си беше такъв по рождение. На шестнайсет години, сиреч пълнолетен, той продължаваше да живее под грижите на Гнея и майка й. Мамерк беше продал къщата на Друз преди известно време; племенниците му живееха в дома на покойния си баща Катон Салониан.

Огромният, остър като нож нос не позволяваше на Катон да се нарече красив, но младежът беше доста привлекателен. За разлика от повечето си роднини беше светлокож и широкоплещест. Големите му, живи очи бяха бледосиви, късо подстриганата му коса имаше червеникавокафяв цвят, напомнящ за узрели лешници. Сервилия обаче гледаше на него като на изрод — наивен, невъзприемчив, безчувствен, а и склонен от малък да се бие.

Между двамата имаше десет години разлика, бащите им бяха различни, но това не беше всичко: Сервилия беше истинска патрицианка, родът й водеше началото си до тъмните времена на римските царе; докато Катон беше наследник на някаква проста робиня от келтски произход, някоя си Салония, която Катон Цензор на стари години беше взел за жена. Сервилия никога нямаше да прости позорното петно, което майка й лепна на родовата чест, затова не можеше да погледне с добро око малките си братя и сестра — от порочната връзка на Ливия Друза с Катон Салониан. Пред Катон дори не се опитваше да прикрива чувствата си, но за съжаление с Цепион, който се предполагаше, че е син на баща й (но тя знаеше, че не е), трябваше да се държи почтително. Заради доброто име на семейството! Ако това може да е добро име…

— Изглежда, вуйчо Мамерк не успя да ти намери най-подходящия съпруг — подметна Катон.

— Не съм съгласна — отвърна му хладно Сервилия. — Мен ме уреждаше идеално. В крайна сметка друго си е да си Юний Брут. Може и да беше плебей, но потеклото му беше безупречно… По двете линии.

— Кога най-после ще разбереш, че потеклото на човек не е важно?

— Няма как да го разбера, след като не е вярно. Потеклото на човек струва много повече от делата му.

— Ти си един непоправим сноб!

— Да, сноб съм наистина. И благодаря на боговете за това.

— Ще развалиш сина си.

— Когато му дойде времето, ще си проличи.

— Когато порасне, аз ще го поема. Ще му избия всички аристократични приумици от главата!

— Само през трупа ми.

— Как ще ме спреш? Момчето не може да остане вечно при тебе. След като вече е без баща, ще го поема аз като най-близък роднина.

— Момчето няма да е вечно без баща. Аз ще се омъжа повторно.

— Да се омъжиш повторно не отива на такава изискана аристократка като теб. Предполагах, че точно ти ще следваш във всичко примера на Корнелия, майката на Гракхите!

— Твърде умна съм, за да постъпя така. Една римска патрицианка трябва да има съпруг, който да защитава името, честа и авторитета й. Така де, съпруг, който да отговаря на нейното високо обществено положение.

Катон се засмя:

— Искаш да кажеш, че ще се омъжиш за някой разглезен смешник като Друз Нерон!

— Друз Нерон вече го е взела сестра ми Лила.

— Двамата не могат да се понасят.

— Мога само да им съчувствам.

— А аз ще се оженя за дъщерята на вуйчо Мамерк — изведнъж се похвали той.

Сервилия го стрелна с изпепеляващ поглед.

— Няма да я бъде! Емилия Лепида отдавна е сгодена за Метел Сципион — още когато вуйчо Мамерк и Метел Пий воюваха заедно в армията на Сула. В сравнение с Метел Сципион, Катоне, ти си мижитурка!

— Няма значение мижитурка ли съм или не. Емилия Лепида може да е сгодена за Метел Сципион, но не го обича. Двамата се карат през цялото време, а тя на чие рамо отива да плаче? На моето, разбира се! Ще се оженя за нея, имаш ми думата!

— Има ли нещо под слънцето, което да не те прави толкова самодоволен? — ядоса се най-накрая Сервилия.

— И да има, още не съм го видял.

— Не се тревожи, рано или късно ще излезе.

Катон отново избухна в грозния си, стържещ смях.

— Надявай се!

— Не се надявам, знам.

— Сестра ми Порция вече е задомена — подхвърли Катон. Не че искаше да сменя темата, но му харесваше мисълта още повече да подразни надменната си сестра.

— Не се и съмнявам, за поредния Ахенобарб. Луций, най-вероятно?

— Точно така, за младия Луций. Много ми харесва! Един човек с правилно мислене.

— Как иначе, като е почти същото парвеню като теб.

— Тръгвам си. — На Катон му омръзна да се заяжда.

— Радвам се да го чуя!

Вечерта Сервилия се прибра в самотната си спалня, изпълнена със злоба и желание за мъст. Значи роднините й не бяха съгласни тя да се омъжи втори път? Значи вече я бяха отписали?

— Не са познали! — закани се тя и скоро след това заспа. На сутринта отиде да навести вуйчо си Мамерк, с когото винаги се бяха разбирали добре.

— Ти си изпълнител на завещанието на съпруга ми — напомни му Сервилия. — Искам да знаем какво ще стане със зестрата ми.

— Зестрата е все още твоя, Сервилия, но на теб тя няма да ти е нужна, след като си вдовица. Марк Юний Брут ти е оставил достатъчно средства, за да живееш комфортно до старини. Синът ти е един много богат гражданин.

— Но аз имах предвид именно, че не искам да оставам вдовица, вуйчо. Искам да се омъжа повторно, стига да ми намериш подходящ съпруг.

Той примигна.

— Доста бързо решение.

— Няма никакъв смисъл да отлагаме.

— Не можеш да се омъжиш в идните девет месеца, Сервилия.

— Което ти дава достатъчно време да ми намериш подходящ съпруг. Трябва да бъде поне от ранга на Марк Юний, както и да е не по-малко богат. Най-добре ще е да е по-млад от него.

— Ти на колко си сега?

— На двайсет и седем.

— Значи си търсиш съпруг около трийсетте?

— Би било идеално, вуйчо Мамерк.

— И да не е някой търсач на зестри…

Сервилия го погледна изкъсо.

— В никакъв случай!

Той се усмихна.

— Добре, Сервилия, ще се поогледам. Едва ли ще е много трудно. Ти си аристократка, имаш зестра двеста таланта, а вече си доказала, че си плодовита. Синът ти няма да се превърне в тежест нито за теб, нито за евентуалния ти съпруг, той си има достатъчно голямо наследство. Да, мисля, че ще успея да ти намеря подходящ кандидат!

— Между другото, вуйчо — подметна Сервилия, докато ставаше от стола си, — знаеш ли, че младият Катон е хвърлил око на дъщеря ти?

— Какво?

— Младият Катон си е харесал Емилия Лепида.

— Но тя е сгодена за Метел Сципион!

— И аз това му казах на Катон, но той очевидно не гледа на годежа като на пречка. Аз самата не мисля, държа да отбележа, че Емилия Лепида би заменила Метел Сципион за Катон. Но нямаше да съм честна с теб, ако не ти бях съобщила за намеренията на Катон.

— Двамата са близки приятели, така е — Мамерк изглеждаше смутен, — но пък и са на една възраст с Емилия! Момичетата обикновено не се интересуват от връстниците си.

— Повтарям ти, нямам никаква представа дали тя има същите намерения като него. Казвам ти какво мисли Катон.

„А това — мислеше си Сервилия, докато напускаше дома на Мамерк и Корнелия Сула на Палатина — ще те постави на мястото ти, Марк Порции Катон! Как смееш да си въобразяваш, че дъщерята на вуйчо Мамерк може да ти стане жена! Та тя е патрицианка и по баща, и по майка!“

Сервилия се върна вкъщи предоволна. По много причини не беше покрусена от вдовството си. Когато се бяха оженили с Марк Юний Брут, мъжът й не й се струваше много възрастен, но след осем години съвместен живот той видимо се беше състарил и Сервилия си даваше сметка, че едва ли ще се сдобие с второ дете. Един син беше напълно достатъчен да наследи името и клиентелата на баща си, но няколко дъщеря не биха дошли никак зле за семейството; предвид на богатата си зестра те щяха да си намерят високопоставени съпрузи, които да поддържат брат им в политиката. Да, смъртта на Брут беше изненадваща за Сервилия, но не и повод за мъка. Слугата лично й отвори.

— Какво има, Дит?

— Един човек дойде да те види, господарке.

— Колко години трябва да минат, гръцки глупако, за да научиш как се говори за гости! — ядоса се Сервилия, но вътрешно се зарадва, като усети уплахата му. — Кой е дошъл да ме види?

— Представи се като Децим Юний Силан, господарке.

— Бил се представил като Децим Юний Силан. Или е Децим Юний Силан, или не е. Е, Епафродит, кой ми е дошъл на гости?

— Децим Юний Силан, господарке.

— Въведе ли го в кабинета?

— Да, господарке.

Тя отмина роба си, като се мъчеше да си припомни кой точно беше този Децим Юний Силан. И той беше от старата и знатна фамилия на Юниите като покойния й съпруг, само че от друг клон. Силаните бяха получили името си не защото приличаха на известния горски сатир, който тъпо се хилеше от чучура на всяка римска чешма, а тъкмо наопаки — така ги бяха кръстили на шега, защото бяха големи красавци. Подобно на Мемиите Юний Силаните съумяваха да запазят красотата си през поколенията.

Посетителят подаде любезно ръка на вдовицата и й обясни, че си позволил да я навести, за да й поднесе съболезнования. Би желал да й помогне с каквото може.

— Предполагам, че няма да ти е никак лесно — подхвърли той някак неловко и се изчерви.

Ако се съдеше по лицето му, наистина нямаше как да не е Юний Силан. Беше русокос, синеок и забележително красив. Сервилия обичаше русите мъже, особено ако бяха красиви. Тя стисна ръката му, колкото повеляваше етикетът, след което отиде до близкия стол, за да хвърли черната си горна дреха. Робата й отдолу също беше черна. Черното й отиваше, защото кожата й беше съвсем светла, затова пък очите и косите й бяха тъмни, почти черни. Сервилия имаше изискан вкус, можеше да се облича добре, без да нарушава с нищо изискванията на траура. В очите на своя гостенин тя беше все същата елегантна и привлекателна жена, каквато той си я спомняше отпреди години.

— Познаваме ли се, Децим Юний? — попита Сервилия и му посочи близката кушетка, на която да се излегне.

— Запознавали сме се, Сервилия, но преди доста време. Засякохме се веднъж на вечеря у Квинт Лутаций Катул, по времето, когато Сула още не беше станал диктатор. Не си говорихме дълго, но си спомням, че тъкмо се беше сдобила с момче.

Сервилия грейна.

— Да, разбира се! Моля те да ми простиш подобен пропуск. — Тя си придаде скръбен вид. — Толкова неща ни се случиха оттогава, не е чудно, че съм те забравила.

— Няма нищо — увери я Силан и седна на кушетката, без да сваля поглед от лицето й.

Тя тихичко се покашля.

— Мога ли да ти предложа вино?

— Не, благодаря.

— Виждам, че не си довел съпругата си, Децим Юний. Тя как е, добре ли е?

— Не съм женен.

— А!

Сервилия не се издаваше с нищо, но трескаво мислеше. Той я харесваше! В това не можеше да има и съмнение! При това я е харесал още преди години. Много почтен човек. Знаел е, че е омъжена, и не е посмял да се натрапва на нея или на съпруга й. Но сега, след като е разбрал, че Брут е умрял, бърза да се представи пръв в дома й, да не би някой да го изпревари. Силаните бяха стара фамилия, но дали бяха богати? Той трябваше да е първороден син, Силаните кръщаваха именно първородните си синове Децим. Изглеждаше около трийсетте, което също я радваше. Но дали беше богат? Най-лесно бе да го подпита.

— Ти сенатор ли си, Децим Юний?

— От тази година, ако трябва да сме съвсем точни. В момента съм градски квестор.

Чудесно, чудесно! Ако не друго, поне покриваше сенаторския ценз.

— Къде са земите ти, Децим Юний?

— О, къде ли не… Най-голямото ми имение се намира в Кампания, двайсет хиляди югера земя по бреговете на Волтурн, между Телезия и Капуа. Но владея част от крайбрежието на Тибър, един голям имот при Тарентския залив, вила в Кума и още една в Ларин.

Личеше си, че Силан иска да й направи впечатление. Сервилия почти незабележимо се отдръпна назад, за да не я чуе как тихичко ахва. Истински богаташ.

— Как е синът ти? — попита гостът.

Тя никога не можеше да скрие чувствата си към малкия Марк.

— Липсва му баща му, но мисля, че ще свикне.

Децим Юний Силан стана да си ходи.

— Време е да си вървя, Сервилия.

Може ли пак да дойда някой път?

— Дори те моля, Децим Юний. Много ще ме зарадваш.

„Ще видиш ти, Порция Лициниана! — злорадстваше Сервилия, след като сама изпрати госта си до вратата. — Още месец не е минал от смъртта на мъжа ми, а вече си намерих нов! Само чакай да съобщя на вуйчо Мамерк!“

 

 

Около месец след смъртта на Марк Юний Брут Луций Марций Филип писа следното на Гней Помпей Велики:

„Вярно е, че вече преполовихме годината, но като цяло нещата се развиват изцяло в наша полза. Надявах се да задържа Мамерк за Рим, но след като се разбра за смъртта на Брут и Лепид, той твърдо заяви, че заминава. Поиска Сенатът да гласува прехвърлянето на върховното командване във войната в Испания на него. Нашите сенаторски козли веднага се превърнаха в познатите овци и гласуваха Мамерк да получи четирите легиона на Катул, които така и не бяха демобилизирани в Капуа. Катул, нека отбележа, беше доста доволен от бързия изход на войната срещу Лепид; съвсем незаслужено той се сдоби с репутацията на голям пълководец, а в крайна сметка не му се наложи да отиде по-далеч от Марсово поле. За да не се компрометира в бъдеще, Катул най-горещо подкрепи исканията на Мамерк, който да поеме властта в Близка Испания.

Възможно е наистина Мамерк да е човекът, от когото Римска Испания има нужда, затова трябва да сторя всичко по силите си той никога да не стигне до провинцията. Налага се да ти осигуря специалното поръчение, преди Лукул да се е завърнал от Африка. За щастие случаят като че ли ми предложи средството, от което имах нужда да попреча на нашия консул. Това средство се нарича Гай Елий Стайен, един от тазгодишните двайсет квестори, който по жребий се падна да служи в армията на консула. С други думи, от няколко месеца е разквартируван в Капуа и се очаква след Катул да мине на разположение на Мамерк.

По-долен разбойник от този трудно можеш да намериш Велики! Тъкмо затова можем да му имаме пълно доверие. Стайен спокойно може да съперничи по низост на Гай Верес, който между другото не само че осъди младия Долабела, като свидетелства срещу него по обвинението на младия Скавър, но сега разправя нагоре-надолу за годежа си с една Цецилия Метела, можеш ли да си представиш! Дъщерята на Метел Капрарий Козлето, сестра на онези трима обещаващи младежи, които единствени са в състояние да защитят престижа на фамилията. Какво падение…

Както и да е, Велики. Вече съм установил тесен контакт с нашия Гай Елий Стайен и съм осигурил съдействието му. Още не сме се споразумели за конкретната сума пари, но той няма да ни се продаде евтино. Обаче ще свърши каквото трябва. В това поне съм сигурен. Планът му е да подтикне армията на Мамерк към бунт. Ще изчака нужното време, та да изглежда, че легионите в Капуа се бунтуват срещу Мамерк, не срещу предшественика му. Намекнах му, че това са все стари суланци, които не биха се обявили срещу зетя на покойния си пълководец, но Стайен се изсмя на опасенията ми. Толкова искрено, се засмя, че успя да премахне всички мои съмнения. Можем да разчитаме на човек, който сам успя да си уреди осиновяване в рода на Елиите и сега убеждава хората да го наричат не Стайен, а Пет! Той е способен да въздейства на всякакви хора, но най-вече на нисшите класи, които го харесват като оратор и лесно се поддават на внушенията му.

И така, след като доскоро бях най-ревностен противник на назначаването на Мамерк в Испания, сега съм променил коренно позицията си. Колкото пъти го срещна, винаги го питам няма ли най-сетне да заминава за Капуа да си подготви войниците. Мисля, можем да разчитаме най-късно до септември Мамерк да стане жертва на масов бунт. Щом науча по официален път за бунта, веднага ще напомня на Сената клаузата за специалното поръчение.

За щастие събитията в Испания се развиват зле, така че задачата ми ще бъде улеснена допълнително. Затова бъди спокоен за бъдещето, Велики! Това, което искаш, ще се случи, ще се случи толкова скоро, че зимата няма да е дошла и снеговете няма да са засипали проходите на Алпите.“

 

 

Бунтът избухна в самото начало на секстил. Гай Елий Стайен се справи блестящо със задачата, като не позволи нито кръвопролития, нито дори насилие. Войниците бяха толкова искрени в негодуванието си, че Мамерк дори не помисли да отговаря с репресии. Пред него се беше явила войнишка делегация, която твърдо му заяви, че легионите ще заминат за Испания само под командването на Гней Помпей Велики. Не за друго, а защото били убедени, че само пълководец като Гней Помпей бил способен да надвие Серторий.

— Може би — сподели Мамерк пред Сената, след като се върна да докладва за събитията — до такава степен беше разтърсен от събитията, че не смееше да лъже, — са прави! Признавам си, че не мога в нищо да ги обвиня. Бунтовниците се държаха много коректно. Стари войници като тях имат опит в тези работи, пък и не може да се каже, че не ме познават. Ако те се съмняват, че мога да победя Квинт Серторий, може би и аз трябва да се съмнявам. Ако те мислят, че Гней Помпей е подходящият човек, то и аз започвам да се чудя не е ли така.

Подобни откровени слова имаха огромно въздействие върху сенаторите, които на свой ред забравиха доскорошното си възмущение от измяната на войската и се замислиха над положението. Филип можеше само да се радва на подобна аудитория.

— Назначени отци — започна той, — крайно време е да разгледаме положението в Испания без излишни предубеждения. За мен беше изключително приятно да чуя трезвите и конструктивни слова на нашия дълбоко уважаван принцепс Сенатус Мамерк Емилий! Нека тогава и аз продължа в същия дух.

Филип се обърна, за да види как реагират колегите му.

— Когато преди три години и половина Квинт Серторий избяга в Испания и се свърза с лузитаните, никой не се учуди на първоначалните му успехи. Хора като Луций Фуфидий подцениха силите му и горчиво съжаляваха за това. Но когато нашият върховен понтифекс Квинт Цецилий Метел Пий пое управлението на Далечна Испания, а Марк Домиций Калвин — това на Близка Испания, всички трябваше да се убедим, че войната срещу Квинт Серторий ще бъде тежка и продължителна. Още в първата година от управлението на двамата Луций Хиртулей легатът на Серторий си позволи да нападне шестте легиона на Калвин с някакви си четири хиляди души пехота и да му нанесе тежко поражение. Самият Калвин загина на бойното поле. Както и повечето войници. Самият Серторий насочи усилията си срещу Пий, макар че нанесе големия си удар срещу прехваления легат на Пий Торий. Торий също загина на бойното поле, а трите му легиона претърпяха тежки загуби. Нашият обичан върховен понтифекс трябваше да се оттегли за зимата в Олизипон на река Таг, притискан от всички страни от Серторий.

На другата година големи битки не се състояха. Но и успехи не бяха постигнати! Пий гледаше как да избяга от Серторий, докато Хиртулей завзе Централна Испания и привлече под властта на Серторий племената на келтиберите. Серторий вече разполагаше с предаността на лузитаните, сега почти цялото местно население на Испания му се покоряваше, като изключим земите между река Бетис и планината Ороспеда, където Пий беше съсредоточил своите сили и не позволяваше на врага да настъпи.

Но миналогодишният управител на Трансалпийска Галия, Луций Манлий, реши, че той може да изненада Серторий, прекоси Пиренеите и начело на четири легиона навлезе в Близка Испания. Хиртулей го посрещна на река Ибер и му нанесе такъв удар, че Луций Манлий трябваше незабавно да отстъпи в собствената си провинция, където установи, че не е в безопасност! Хиртулей го последва и му нанесе второ поражение.

Тази година не беше по-добра за нас, назначени отци. Близка Испания още няма нов управител, в Далечна управлява Пий, който не е успял да пробие нито на запад от Бетис, нито на север от Ороспеда. Без да срещне съпротива, Квинт Серторий овладя прохода Консабура и навлезе в Близка Испания, където превърна град Оска в своя столица. Защото той има дързостта да окупира нашите територии по римски образец! Има си собствена столица, собствен Сенат, дори си е основал училище, където децата на местните главатари да учат латински и гръцки, та да наследят Серторий в управлението на независима Испания! Магистратите носят римски титли, Сенатът се състои от триста души. На това отгоре Серторий се сдоби с подкрепата на Марк Перперна Вейентон, който му доведе размирните легиони на Лепид.

Филип не съобщаваше нищо ново, цял Рим знаеше за развоя на събитията в Испания. Но никой не се бе постарал да подреди фактите в тяхната връзка и последователност, никой не бе говорил толкова подробно и обективно. Затова всички присъстващи едва сега си даваха сметка колко опасно е положението и не знаеха какво да отговорят.

— Назначени отци, ние сме длъжни да пратим управител на Близка Испания! Опитахме се, но Лепид попречи на Квинт Лутаций да замине, а сега и нашият принцепс Сенатус е възпрепятстван от бунта в армията си. За мен поне е очевидно, че новият управител не трябва да е случаен човек. Негово задължение ще бъда най-напред да воюва, а едва след това да управлява. Всъщност неговата задача ще е да воюва от първия до последния ден на мандата си! От онези четиринадесет легиона, които заминаха под командването на Пий и Калвин преди две години и половина, оцелели са може би седем, при това всички те са в Далечна Испания, при Пий. В Близка Испания единствен Квинт Серторий разполага с войска. В цялата провинция няма войник, който да му се противопостави.

Човекът, когото пратим в Близка Испания, трябва да разполага със собствена армия — ние няма как да отнемем от легионите на Пий. Ядрото на тази нова армия в момента стои и чака в Капуа: четири легиона, предимно войници на Сула, които изрично отказаха да заминат за Испания под командването на друг, освен Гней Помпей Велики. Който не е сенатор, а само конник.

Филип направи дълга пауза, след което продължи делово:

— И така, колеги — сенатори, благодарение на капуанската армия ние разполагаме с едно възможно решение — Гней Помпей Велики. И все пак законът на Луций Корнелий Сула изрично споменава, че в подобна ситуация върховното командване трябва да бъде предложено най-напред на хора, членове на Сената — на онези, които разполагат с нужния боен опит и способности и изрично пожелаят да го поемат. Ще ми се да проверя няма ли такъв човек в Сената.

Филип се обърна към подиума, на който седяха действащите магистрати.

— Децим Юний Брут, желаеш ли да поемеш командването?

— Не, Луций Марций. Твърде съм стар, а и никога не съм, бил голям войник.

— Мамерк Емилий?

— Не, Луций Марций, не желая. Армията не ме желае.

— Градският претор?

— Първо, службата не ми позволява да напускам Рим за вече от десет дни — оправда се преторът Гней Ауфидий Орест. — Но дори да не беше така, не желая командването.

— Чуждестранният претор?

— Не, Луций Марций, не желая — отказа и Марк Аврелий Кота.

Останалите шест претори също не пожелаха да поемат размирната провинция.

Филип тогава се обърна към седящите на първия ред, все бивши консули и претори.

— Марк Тулий Декула?

— Не.

— Квинт Лутаций Катул?

— Не.

И така нататък, и така нататък, без някой да изяви желание, Филип стигна дотам, че попита сам себе си.

— Не, и аз не искам! Много съм стар, много съм дебел и съм бездарен войник.

Тогава огледа присъстващите в залата.

— Има ли в тази зала човек, който да се чувства достатъчно подготвен за подобна отговорна мисия? Гай Скрибоний Курион, ти какво ще кажеш?

Курион с огромно удоволствие би отговорил с „да“, но Филип и Помпей го бяха купили предварително, затова честта налагаше да откаже.

В цялата зала имаше един-единствен, при това доста млад сенатор. Този сенатор изгаряше от желание да поеме каквото и да е командване, но не смееше да го изяви на глас, защото беше сигурен, че Филип няма да го позволи. Гай Юлий Цезар беше горд и амбициозен младеж, затова не можеше да си позволи подобни лудешки прояви, без да има поне известна надежда за успех.

— И така — заключи Филип, — стигаме до момента, в който да връчим специалното поръчение на Гней Помпей Велики. Вие всички чухте как всеки сенатор доброволно се отказа от командването на армията. Може би сред онези магистрати, които в момента са по служба в провинциите или в чужбина, се намират достойни люде, които биха могли да поемат управлението на Испания. Но ние не можем да си позволим да чакаме! Трябва да действаме бързо и решително, иначе рискуваме да изгубим завинаги Испания! За мен е ясно, че единственият възможен избор в настоящия момент е Гней Помпей Велики! Може да е само конник, но е заемал офицерски пост още от шестнайсетгодишна възраст, а на двайсет вече командваше легиони, с които печелеше сражение след сражение! Лично нашият непрежалим Луций Корнелий Сула го предпочиташе пред мнозина други. И с пълно право! Младият Помпей притежава опит и талант, радва се на личната преданост на голям брой ветерани. И което е най-важно, римската кауза е била винаги неговата кауза.

Ние разполагаме с напълно конституционни средства да назначим този млад човек от конническото съсловие за управител на Близка Испания, да му връчим проконсулски империум и да му разрешим да вземе със себе си колкото легиони сметнем за добре. Все пак, бих ви посъветвал конкретният текст на специалното поръчение да упоменава, че той не е бил консул, формулата би трябвало да звучи така: „нон про консуле, сед про консулибус“, да действа не като консул след прослужен мандат, а от името на действащите консули. По този начин той самият ще има предвид, че командва единствено според клаузите на специалното поръчение.

Филип седна, а Децим Юний Брут, първият консул, на свой ред стана:

— Членове на Сената, искам да гласувате. Нека тези, които са съгласни с връчването на специално поръчение на конника Гней Помпей Велики, който да се ползва с проконсулски империум и да има правото да командва шест легиона, седнат откъм дясната ми страна. Онези, които са против, да седнат от лявата.

Никой не застана вляво от Децим Брут, дори и младият сенатор Гай Юлий Цезар.